Тами Хоуг
Кукла на конци (21)

Глава 20

— Те трябва да си платят за всичко, което ни причиниха — заяви Дол Ренар.

Тя сновеше из хола като колибри, без да се задържа никъде.

— Каза го вече десет пъти — изсумтя Маркъс.

— Осем. — Поправи го Виктор механично без капчица самодоволство. — Осем пъти. Повторение, уточнение. Два пъти по четири прави осем пъти. Точно. Чифт, чифтове. Понякога чифтове, понякога текове.

Ренар поклати глава неодобрително по адрес на остроумието му.

Дол го изгледа възмутено.

— Ще го повтарям, колкото си искам. Шерифската служба на община Парту ни съсипа живота. Не мога да мръдна някъде, без хората да ме зяпат и да си шепнат. А най-често дори не си правят труда да шепнат. „Ето я онази Дол Ренар — казват. — Как не я е срам да се показва след онова, което направи синът й?“ Още по-лошо е, отколкото когато баща ви ни изостави. Естествено, ти не го помниш. Беше малък. Хората заслужават да ги мразиш, това е.

— Не съм извършил нищо лошо — напомни й Маркъс. — Невинен съм. Това им кажи.

Тя изсумтя и бързо премина разстоянието между масичката и ъгловия бюфет, където държаха порцелановите сервизи.

— Няма да им направя това удоволствие. Освен това те ще ми отвърнат, че за никого не било тайна как си въздишал по онази Бишон и тя не те искала.

— Отвърнат, повърнат — каза Виктор, клатейки се на стола си.

Отне им цял час, докато го успокоят от кризата, която Форкейд му причини, и въпреки всичко още беше възбуден. Беше му възложена задача да лъска среброто, но той реши, че почерняването му е причинено от бактерии и отказа да го пипа. Според него бактериите щели да плъзнат по ръцете му и по ушните канали да стигнат до мозъка.

— Повръщам. Изхвърлям. Бълвам. Изливам. Избълвам. Изпускам — като изпражнения.

— Виктор, престани! — сряза го Дол и допря костеливата си ръка до сърцето си. — Главата ми не издържа.

— Говорим за думи за отделяне. Приличат си по звук — каза той.

Очите му блестяха — явно се бе вторачил в нещо в разбъркания си мозък.

Маркъс помоли и двамата да млъкнат и се взря в ръцете си. С кърпата за лъскане на среброто изтри дръжката на лъжица за изтребване на костния мозък и се замисли колко безполезна бе тази вещ. Хората вече не ядат костен мозък. Тази практика предполага вълчи апетит, вече излязъл от мода. За да погълнеш плътта на дадено същество, после да разчупиш костите му и да изсмучеш мозъка му се струваше хищно. Хората гледаха с неодобрение на лакомията да се консумира изцяло животното, затова я потискаха.

Той се замисли дали ако някое желание се потиска силно и много продължително най-накрая не се отлага в костния мозък на човека и може да излезе на бял свят само ако костите се счупят. Зачуди се какво ли се е утаило в неговия костен мозък. Имаше подозрението, че костният мозък на майка му би бил черен като катран.

— Той те преби — продължаваше да нарежда тя, като че ли изпитваше нужда да му припомня простъпката на Форкейд. — Можеше да останеш обезобразен. Да останеш инвалид. Да загубиш работата си. Истинско чудо е, че не са те уволнили след всичко, което става.

— Аз съм съдружник, мамо. Не могат да ме уволнят.

— Кой ще дойде и ще направи поръчка при теб? Доброто ти име е унищожено, моето също. Изгубих всички поръчки за костюми, които имах за карнавала за Заговезни. На всичкото отгоре този човек има наглостта да идва тук и да ни безпокои, а шерифът не прави нищо! Абсолютно нищо! Заклевам се, че може всички ни да избият, докато спим, и те пак няма да си мръднат пръста! Трябва да ги накараме да си платят за това, което изживяваме заради тях.

— Девет — отбеляза Виктор.

Когато часовникът в коридора удари осем, той стана стремително от стола си и бързо излезе от стаята.

— Ето го, че тръгва — прошепна с горчивина Дол. Изпитото й лице се бе свило. — Ще заспи като заклан. Не мога да си спомня кога за последен път съм спала като човек. Сега всяка вечер сънувам моите маски за Заговезни, Отнеха ми цялата радост от тях. Знаеш какво говорят хората — че маската, която намерили на онази мъртва жена, била от моята колекция, макар и да знам, че не е, макар че мога да ги изброя една по една, макар да знам, че хората ревнуват, защото години наред моята колекция за карнавала печелеше награди, просто ми е отнета радостта.

Маркъс не беше чувал майка му някога през живота си да бе преживявала мигове на радост, а само, че тази възможност й е била „отнета“. Той остави лъжичката за костен мозък и сгъна кърпата.

— Обадих се на Ани Брусар. Може би тя ще успее да направи нещо по отношение на Форкейд.

— Какво би могла да направи? — попита кисело Дол, раздразнена от това, че променяше темата за нейните терзания.

— Тя го възпря и не му позволи да ме убие — изтъкна той. — Сега трябва да си легна. Главата ме боли.

Дол цъкна с език.

— Нищо чудно. Можеше да получиш мозъчен кръвоизлив. Не е изключено след месеци в главата ти да се пукне кръвоносен съд и тогава какво ще стане с нас?

„Ще се отърва от вас“, помисли си Маркъс. Но имаше и по-прости начини за бягство, освен смъртта.

Той влезе в спалнята си, спря само за да вземе перкодан от чекмеджето на нощното си шкафче. Не оставяха хапчета в шкафчето за лекарства, за да не ги намери Виктор. Виктор смяташе, че всички хапчета лекуват и предотвратяват болести. Като малък два пъти промиваха стомаха му, след като се бе нагълтал с аспирин, с хапчета за стомах, витамини и мидол.

Маркъс разчупи болкоуспокоителното на парченца, сложи ги в устата си и ги глътна с кока-кола, нещо, срещу което майка му роптаеше цял живот. Дол смяташе, че кока-колата се свързва с лекарствата като алкохола и действа приспивателно. От яд изпи още една глътка и отнесе кутията в работната си стая.

От напрежение и яд не успя да се насили да седне на чертожната маса. Разходи се из стаята прегърбен. Ребрата го боляха. Тази вечер всичко го мъчеше повече заради Форкейд. Заради него той се разтърча по поляната, напъна мускулите си и кръвното му налягане се повиши.

Копелето щеше да си плати като нищо за онова, което му стори. Кудроу щеше да се погрижи за това. Обвинение в насилие, граждански съд. Докато нещата се уталожат, от кариерата на Форкейд нямаше да остане нищо. Идеята допадна страшно много на Маркъс — за да ги унищожи, щеше да използва същия подход, който инквизиторите му използваха срещу него. Ако можеше, би съсипал и Стоукс. Дони Бишон бе разрушил доверието на Пам към мъжете и я бе накарал да се отнася подозрително към всички представители на другия пол. В края на краищата Маркъс щеше да я спечели, ако тя не бе позвънила в службата на шерифа. Стоукс не пропусна възможността да настрои Пам срещу него и да насажда съмнения у нея за всяко нещо.

Маркъс често си мислеше какво би било, ако Пам не беше изтълкувала погрешно интереса му към нея и не бе позвънила в службата на шерифа. Може би между тях би се получило нещо много хубаво. Хиляди пъти си представяше как двамата живеят в тиха къща извън града. Приятели и любовници. Съпрузи.

През последните няколко месеца Маркъс бе възненавидял и бе загубил всякакво уважение към службата на шерифа и нейните служители. Само Ани правеше изключение. Ани не беше като другите. Чиста душа. Системата още не бе я корумпирала, нито бе убила чувството й за честност.

Ани щеше да открие истината и когато това станеше, той щеше да я направи своя.

Виктор стана посред нощ както винаги. Не спа добре. Из главата му се мяркаха откъслеци от сънища като фрагменти от стъклопис. Цветовете го смущаваха. Много червени тонове. Червено като кръв, също и черно. Тъмни и светли. Светли като цвета на урината.

Тоновете бяха много наситени. Болезнено ярки. Яркостта би могла да бъде ослепително бяла или нажежено червена. Бялата наситеност извираше от „деликатност“ и „прохлада“, както и от някои чувства, които той не можеше нито да определи, нито да опише, от визуални образи — точки и запетаи, двоеточия, изрази в скоби и коне. Идваше и от няколко подбрани ценни думи — „светъл“, „мистичен“, „мрамор“, „течаща вода“. Трябваше да се приучи да не се бои от тези думи. Светъл предизвикваше такава искряща яркост, че той не бе в състояние да промълви и дума и се сковаваше.

Мъничко по-надясно от бялата искряща яркост се намираше червената нажежена яркост. Беше като съчетание от „Пусни“ и „Спри“ на едно място. Нажежената червена яркост се причиняваше от „тежест“, напрежение, от миризмата на сирене чедър и от животински изпражнения, не от човешки, макар и хората да бяха животни. Хомо сапиенс. Червени думи бяха „шлюз“, „подуване“ и понякога „диня“, но не винаги. Той не можеше да намери израз за много червените думи, дори и наум. Представяше си ги като предмети, към които си разрешаваше само да хвърли поглед. „Нащърбен“, „изправен“, „лепкава тиня“, „лига“…

Нажежената червена яркост притискаше мозъка му и изостряше сетивата му стократно дотам, че и най-слабият звук му се струваше като пронизителен вик и той можеше да види и преброи всички косми по главата и тялото на човек. Сетивното натоварване го ужасяваше. Ужасът причиняваше срив. Пусни и спри. Звук и тишина.

Сега сетивата му бяха препълнени като чаши с вода, подредени на клатеща се тясна дъска. В тях водата се движеше, плискаше се в ръбовете и преливаше. Маска, помисли си той. Маска бе равнозначно на промяна, понякога и на измама, в зависимост от това дали цветът бе червен или бял.

Виктор стоя дълго в стаята до бюрото си, заслушан в съскането на флуоресцентната лампа. Съскане горещо и едновременно студено. Почти бял звук. Усещаше как времето тече, усещаше как земята се движи много бавно под краката му. Мозъкът му отчиташе миговете с дроби, докато стигнеше Магическото число. Точно в този момент той се раздвижи, стана и излезе от стаята.

В къщата беше тихо. Виктор предпочиташе тишината и тъмнината. Движеше се по-свободно без товара от звуци и светлина. Тръгна по коридора и застана до вратата на работната стая на майка си. Майка му му забраняваше да влиза там, но когато тя спеше, мислите и желанията й преставаха да съществуват — също като телевизор — включваш, изключваш. Брои с дроби наум, докато стигна Магическото число и влезе в стаята, където включи слабата жълта крушка на шевната машина.

Тук имаше шивашки манекени като жени без глави, облечени със сложните костюми, които майка му бе правила за предишни карнавали. Манекените караха Виктор да се чувства неспокоен. Извърна се от тях с лице към стената, където бяха подредени маските. Бяха двайсет и три — някои малки, други изработени от гладка лъскава материя, някои големи, други украсени с пайети, някои с пришит увиснал пенис на мястото на носа.

Виктор избра любимата си и си я сложи. Обичаше усещането, което го караше да изпитва, макар и да не можеше да го назове. Маската бе равнозначна на промяна. Промяна, преобразуване, превъплъщение. Доволен, той излезе от стаята, спусна се надолу по стълбите и потъна в нощта.