Тами Хоуг
Кукла на конци (20)

Глава 19

Хапнаха. Пържени зеленчуци и кафяв ориз. Без месо. Странно, че страстен пушач като него беше вегетарианец, но Ани знаеше, че не би трябвало да обръща такова внимание на противоречията у Форкейд. Да очакваш неочакваното, й се стори уместна стратегия, макар и не толкова леснопостижима.

— Изкарала си две години в колежа. Защо го напусна? — запита той, набождайки зеленчуци с вилицата си. Хранеше се по същия начин, по който вършеше всичко — устремно, без излишни движения.

— Искаха да си избера един предмет. — Изпита неудобство, тъй като той бе прочел личното й досие. — Възприех го като ограничение. Мен ме интересуваха много неща.

— Липса на насоченост.

— По-скоро любопитство — отвърна тя. — Стори ми се, че ти допада моята любознателност.

— Имаш нужда от дисциплина.

— Ти ли ми го казваш? — Ани се намръщи и разрови ориза с вилицата си. — Какво стана с твоите даоистки принципи на пасивно съществуване?

— Често са несъвместими с полицейската работа. Що се отнася до религиите, от тях взимам онова, което ще ми бъде от полза, и го прилагам, когато е необходимо. Защо стана ченге?

— Обичам да помагам на хората. Всеки ден е различен. Обичам да разрешавам криминални загадки. Харесва ми да карам бърза кола. А ти?

Думи като „власт“ и „контрол“ се мярнаха в съзнанието му, но той не ги спомена.

— Затова че в работата си човек борави с факти, използва логическото си мислене. Вярвам в правосъдието. Вярвам в борбата в името на доброто. Смятам, че колективното зло пуска метастази в душите само на отделни индивиди.

— Значи не само заради готините униформи?

Форкейд се развесели.

— Записала си се в Академията през август 93-та. След онези истории с удушвача от езерото. Да има някаква връзка?

— След като знаеш толкова много, ти кажи.

Той не обърна внимание на леко оскърбения й тон. Не се извини, че е преминал границата.

— Била си съученичка с петата жертва — Аник Жерар. Приятелки ли бяхте?

— Да, бяхме приятелки.

Тя отнесе чинията си до мивката и се загледа невиждащо през прозореца. Нощта беше обгърнала къщата. Форкейд нямаше дворно осветление. Естествено, че няма да има. Той беше човек, който предпочиташе да стои на тъмно.

— Като малки бяхме първи приятелки — каза тя. — Вкъщи ни наричаха „Двете Анита“. Но по-късно се отдалечихме една от друга, движехме се в различни кръгове. Родителите й имаха бар — този, който сега се казва „Вуду“. След като убиха Аник, те го продадоха. Видях се с нея може би месец преди да се случи това. Работеше като келнерка в бара. Каза, че се развеждала. Предложих й да дойде някога в края на седмицата да си поприказваме и да се позабавляваме. Така и не дочаках този уикенд. Вероятно не съм го желала искрено. Между нас вече нямаше почти нищо, което да ни свързва. Както и да е, тогава дойде новината… а после и погребението.

Ник наблюдаваше отражението й в огледалото.

— Защо смяташ, че така тежко ти се е отразило, след като сте се били отчуждили една от друга?

— Не знам.

— Знаеш.

Тя замълча за миг. Той изчака. Ала Ани не пожела да изплюе камъчето.

— Някога бяхме двете страни на една и съща монета — изрече най-накрая. — Завъртване на монетата и съдбата се променя…

— Можеше да бъдеш ти.

— Естествено — промълви тя. — Когато разгръщаш вестника, прочиташ за някакво престъпление, представяш си какъв ужас са изживели жертвите, после обръщаш страницата и продължаваш да четеш нататък. Коренно различно е, когато познаваш жертвата. Една седмица пресата я наричаше по име, после стана жертва номер пет и продължиха със следващите големи заглавия. Бях свидетел как това престъпление се отрази на семейството й, на приятелите й. Започнах да си мисля, че няма да е лошо, ако се опитам да правя разлика между хората и по-специално между тези като нейното семейство.

Ник стана от масата, отнесе чинията си до мивката и я остави при нейната.

— Причината ти е основателна, Тонет. Въпрос на чест, на обществена отговорност.

— Не забравяй и бързата кола.

— Не е необходима.

— Колата ли?

— Маската, която надяваш — каза той. — Усилието, което правиш, за да скриеш истината под пластове маниерничене и остроумничене. Това е хабене на енергия.

Ани поклати глава.

— Това значи да бъдеш личност. Обзалагам се, че ще напреднеш в обществото.

Отговори миг преди да си даде сметка какво всъщност й бе казал — че самият той живее без никаква защитна маска, без преструвки, и нуждите, мислите и чувствата му са прозрачни и оголени като нервни окончания. Никога не й бе минавало през ума, че е толкова раним и не го осъзнава. Много странно, че го виждаше в тази светлина. Не беше сигурна, че иска да го види такъв.

— Губим си времето — каза той и се извърна. — Имаме работа да вършим.

 

 

Беше превърнал таванското помещение — втория полуетаж на къщата, в кабинет. Леглото бе закътано в далечния край, сякаш най-накрая се бе сетил и от немай-къде бе отпуснал известно място за него, съобразявайки се с рядката си потребност от сън. Мъжка стая, с тежки дървени мебели и почти монашеско чувство за ред. Лавиците бяха пълни със стотици книги с най-различни заглавия, подредени по тематика и азбучен ред. Криминология, философия, психология, религия. Всичко — от отклонения от нормалното поведение до тайните на Дзен.

Върху триметрова дълга маса бяха натрупани купчини доклади, посветени на случая „Бишон“. Фотокопия от свидетелски показания, лабораторни изследвания, номерирани папки, пълни с бележките на Форкейд. Зад масата на една дъска бяха окачени карти — една на трите общини, отделно на община Парту и на Байю Бро, където се намираше къщата, в която бе извършено убийството, а също и домът на Ренар. Червени кабарчета обозначаваха важните места. Между тях бяха прокарани тънки червени линии с бележки за точното разстояние помежду им.

На друга дъска бяха забодени снимки от местопрестъплението — жестоката, тежка реалност, уловена със светкавицата на фотоапарата.

— Значи си носиш работа за вкъщи?

— Правя го по задължение, а не за удоволствие. — Той стоеше пред библиотеката. — Ако искаш да нямаш грижи и да свършваш в точно определено време, потърси си работа в завода за лампи. Ако си съгласна да носиш отговорност, запази си униформата. — Измери я с познатия си твърд поглед. — Това ли желаеш, Тонет? Искаш ли да останеш на повърхността, където всичко е просто и безопасно, или ще рискуваш да се гмурнеш по-надълбоко?

Отново изпита чувството, че той стои и пази вратата към някакъв тайнствен свят и че ако тя прекрачеше прага му, нямаше връщане назад. Тази мисъл не й се понрави.

— Искам да бъда детектив. Искам да помогна случаят да се изясни. Не се вричам във вярност на никакъв тъмен дух. Искам да има ефект от моята работа, а не просто да работя като детектив.

Форкейд — Дзен-детективът, не реагира. Само сянка на неодобрение премина по лицето му.

— Това е работа, не религия — каза Ани. — Форкейд, ти си роден за друго време. От теб би излязъл чиста проба фанатик.

Той отмести поглед към масата, към дъската с бележките и снимките от ужасната смърт на Пам Бишон. Имаше желание да прочете всичко, с което разполагаше, но не бе необходимо да възприема маниакалното му поведение.

— Желая този въпрос да се разреши — каза тя. — И да се сложи край на всичко.

Избра папката на Дони Бишон и я отвори.

— Защо отиде при него? — попита я Форкейд. — Ние го разследвахме и го обявихме за чист.

— Защото Линдзи Фокнър каза, че се кани да продаде частта на Пам от агенцията за недвижими имоти.

Тази новина стъписа Ник. Предният ден бе подхвърлил идеята на Дони, като изобщо не си представяше, че той ще прояви глупостта да направи подобна стъпка малко след смъртта на Пам.

— Кога ти го каза?

— Сутринта. Отбих се в агенцията за недвижими имоти. — Тя се подвоуми дали да му каже цялата истина.

— Значи си се отбила и какво? — поиска да узнае той. — Щом като ще бъдем партньори, да бъдем. Не бива да криеш нищо.

Тя си пое дълбоко дъх и остави настрани папката.

— Каза, че Дони имал готов купувач… от Ню Орлиънс. Дони пък твърди, че било блъф.

На Ник беше му хрумнало, че Маркот е замесен. Все пак му се бе сторило доста пресилено. Не можеше да си представи, че е бил от такова значение за Маркот, че да търси отмъщение след години. Все пак Маркот още тогава бе получил онова, което желаеше, така че какъв би бил смисълът играта да се подновява?

Освен ако не желаеше да притежава и местната агенция за недвижими имоти, а това, че ставаше пред очите на Ник, беше просто съвпадение или карма. Въпросът се състоеше в това дали Маркот бе замесен, дали убийството не бе станало в резултат на това му желание или пък желанието му да притежава агенцията не се бе появило в резултат на престъплението?

— Миналото се намесва — изрече тихо Ник.

— Според мен е блъф — каза Ани. — Имаме, всъщност ти имаш разпечатка от телефонните разговори на Дони за периода, когато Пам е била заплашвана. Ако мотивът му е бил продажбата на агенцията, за да се отърве от съпругата си, по това време той сигурно се е обаждал на купувача в Ню Орлиънс. Не от дома си, разбира се, ако е бил съобразителен, а от службата. Това може да се провери. Но според мен, щом Дони е хванал такава тлъста риба, тогава защо му е да си играе с Линдзи Фокнър? А ако се е боял, че продажбата ще привлече вниманието на ченгетата, тогава защо ще го прави открито? Не е толкова трудно подобни сделки да се скрият. Всъщност Дони го е правил и по-рано. Принудил е Пам да скрие имотите му, за да не ги лапне банката. Това известно ли ти е?

— Да.

Ник се насили да задвижи мисълта си. Още преди месеци напред му бе станало като мантра. Движи се физически, психически, духовно, метафорично, повтаряше си той.

Движението като че изчистваше линиите, с които фактите и идеите се свързваха в съзнанието му. Движението поддържаше реда. Затова той се движеше напред и правеше всичко възможно да не се плаши от сянката, която го следваше.

— Ще прегледам записките — рече той, — но се съмнявам, че продажбата на бизнеса има нещо общо с убийството. По-вероятно е хиените да настъпват, за да се възползват от възможността. Начинът, по който бе убита Пам, не говори, убийството да е било за пари. Когато убиват хора заради пари, те или падат от стълби, или се удавят, или изчезват.

Той спря пред масата и впери поглед в снимките.

— Това е нещо лично. Говори за омраза. За ненавист. За ярост.

— Или пък, след като са я убили, са направили да изглежда така.

— Не — прошепна той. — Усещам го.

— Познаваше ли я? — запита тя.

— Тя ми продаде тази къща. Приятна жена. Трудно ми е да повярвам, че някой би могъл да я мрази толкова силно.

— Ренар твърди, че я обичал — като приятел. Твърди, че е набеден и иска да разкрия истината. — Сви устни. — Виждаш ли колко известна станах напоследък?

Той не схвана иронията й. Вниманието му бе съсредоточено изцяло върху Ренар.

— Разговаря ли с него? Кога? Къде?

— Сутринта. В службата му. Той ме покани. Заблуждава се, че изпитвам съчувствие към него.

— Значи ти има доверие?

— Извадих голям късмет, понеже два пъти в един ден му спасих задника. Той явно мисли, че само защото не към позволила на някого да го убие, не желая и държавата да влезе в ролята си на екзекутор.

— В такъв случай можеш да се сближиш с него — изрече Форкейд. — Това нито Стоукс, нито аз бихме могли да направим. От самото начало ни смята за врагове. Преди убийството Стоукс го преследваше, че я тормози. За него ти си нещо съвсем различно.

— Не ми харесва накъде клонят мислите ти — каза Ани. Тя се приближи до една полица и се взря в заглавията. — Казах му направо, че според мен той го е извършил.

— Но той иска да те спечели, нали?

— Не знам дали бих се изразила точно така.

Форкейд я обърна към себе си, сложи ръце на раменете й и се взря в нея, сякаш я виждаше за пръв път.

— Ама разбира се! Ами да! Косата, очите, почти същият ръст. Приличаш на жертвата.

— Както и половината жени в Южна Луизиана.

— Но ти си влязла в живота му, скъпа. Съдбата се намесва.

— Плашиш ме, Форкейд. — Тя се опита да се освободи от ръцете му. — Говориш като сериен убиец.

— Психопатологията е същата — каза той и започна да крачи наоколо. — Погледни го — трийсет и няколко годишен — бял, неженен, интелигентен, има властна майка, баща му ги е изоставил, не успява да задържи задълго приятелствата си с жени. Класически случай.

— Но няма криминално досие. Не се забелязват отклонения от нормалното поведение.

— Може би да, може би не. Преди да се премести тук, е имал приятелка в Батън Руж. Умряла е скоропостижно.

— Във вестниците пише, че загива при катастрофа с кола.

— Била е обгоряла до неузнаваемост, като се блъснала в кола на страничен път малко след като казала на майка си, че ще скъса с Ренар. Според нея твърде много й налагал мнението си. „Задушавал я“, така се изразила пред майка си.

Явно беше разговарял с източника на информацията. Единственото, което представителите на вестниците бяха успели да изкопчат от майката на Илейн Инграм бе, че според нея Маркъс Ренар бил „много приятен мъж и джентълмен“ и че й се искало дъщеря й да се омъжи за него. Ако още по онова време е бил чудовище, никой не го е забелязал… с изключение на Илейн.

— Майката не смята, че той я е убил — отбеляза Ани.

Форкейд стана неспокоен.

— Няма значение какво мисли тя. Има значение какво е направил. Може би я е убил. Може би и преди е изпитвал такава ярост, че е бил склонен да убие човек. Вземи нашия случай например — каза той и посочи снимките. — Ярост, сила, власт, сексуален тормоз, насилие. Прилича на удушвача от езерото.

— Да не би да казваш, че Ренар е избил всичките тези жени преди четири години? — попита Ани. — Върнал се е тук през 1993 година. Според теб той ли е удушвачът от езерото?

Форкейд поклати глава.

— Не. Преглеждал съм папките по случаите. Разговарял съм с хора, които обвиняват Данжармон — Лоръл Чандлър и Джек Будро. Сега живеят по-нагоре по крайбрежието на Каролина. Предполагам, че оттук има много лоши спомени, след като сестра й е станала жертва на удушвача. Версията им е доста убедителна. Следствието я подкрепя.

Той спря и се загледа в снимките от местопрестъплението.

— Освен това убийствата са извършени по различен начин. Пам Бишон е умряла от задушаване. — Той посочи една снимка в близък план на синините по врата. — Била е удушена с ръце — тези синини са от палци, а и подезичната й кост е била счупена. Вероятно я е задушил и тя е изпаднала в безсъзнание. Само можем да гадаем дали е станало така. Но задушаването не е причина за смъртта. Смъртта е причинена от загуба на кръв от прободните рани. — Премести пръст по снимката и проследи зверски нанесените рани по голите гърди на жертвата. — Поради кръвонасяданията ми се струва, че е била намушкана няколко пъти в гърдите, докато е била права, после е паднала на земята. Задушаването е станало, след като е паднала, преди да умре. Иначе не биха се получили подобни синини. Удушвачът е връзвал бял копринен шал около гърлата на жертвите си — това е неговият почерк. Използвал е ленти от бяла коприна. Нито на китките, нито на глезените на Бишон има следи от връзване.

— А сексуалното насилие…

Той поклати глава.

— Има подобни признаци, но в никакъв случай не е същото. Данжармон е измъчвал дълго време жертвите си, преди да ги убие. Осакатяването на Бишон е станало главно след смъртта й, което предполага, че убийството е извършено по-скоро от гняв, омраза и презрение, отколкото от някакъв вид еротичен садизъм, какъвто е бил случаят с удушвача. Освен това вземи биографиите на жертвите. Удушвачът е нападал леснодостъпни жени, които висят по баровете и си търсят мъже за забавления. Пам Бишон не е била такава — заяви той. — Според мен случаите нямат нищо общо помежду си. Както аз виждам нещата, Ренар е насочил вниманието си върху Пам, като си е помислил, че би могъл да се докопа до нея, след като се е разделила с Дони. Вероятно си е въобразил разни неща и когато тя отказва да му помогне да превърне фантазиите си в реалност, у него избиват тъмните страсти.

Той се извърна и изгледа Ани от горе до долу.

— Сега той е набелязал теб, скъпа.

— Късметлийка съм, няма що — измърмори Ани.

Форкейд не обърна внимание на сарказма й.

— Ами да — каза и се приближи. — Той вижда в теб рядка възможност, Тонет. Можеш да се сближиш с него, да се разровиш в душата му, да разбереш какво крие в главата си. Допуска те достатъчно близо до себе си, така че ще се поддаде.

— Или ще ме убие, ако теорията ти е вярна. Благодаря, бих предпочела да попадна на сигурно доказателство. Например оръжието, с което е извършено убийството. Или свидетел, който го е видял на местопрестъплението, или някой трофей.

— Открихме неговия трофей — пръстенът. Не очаквай да намериш друг. Така и не намерихме подаръците, които Пам му е върнала. Не открихме и нещата, които той й е взел. Твърде умен е, за да направи една и съща грешка два пъти, а ние имаме нужда точно от това, скъпа — той да сгреши. Ти би могла да го подтикнеш. — Той вдигна бретона й, и я погали по бузата. Плъзна палец към ъгълчето на устата й. — Би могъл да се влюби в теб.

Не й хареса, че пулсът й се учести. Не й хареса и начина, по който видя трупа на Пам Бишон от всички ъгли — накълцана, дрехите й на парцали, потънала в кръв, и на всичкото отгоре — с маска от пера.

— Не съм стръв за твоя мечешки капан, Форкейд — каза тя. — Ако мога да изкопча нещо от Ренар, ще го направя, но няма да му позволя да ме докосне с пръст. Не желая да му влизам под кожата. Не искам да прониквам в мислите му, както и в твоите. Желая справедливост — толкова!

— Тогава върви и я търси, скъпа — изрече той. — Търси я… както намериш за добре.