Тами Хоуг
Кукла на конци (2)

Глава 1

Тялото й лежеше на пода. Слабите й ръце бяха разперени, с длани, обърнати нагоре. Смърт. Студена и жестока, странно позната.

Всички се изправиха едновременно, когато съдията излезе от кабинета си. Почитаемият Франклин Монахан. Символът на правосъдието. Решението бе в негови ръце.

Черни локви от кръв на сребриста лунна светлина. Животът й изтичаше в локва на твърдия под от кипарисово дърво.

Ричард Кудроу — адвокатът на защитата. Слаб, с прошарена коса, прегърбен. Като че ли страстта да въздава правосъдие бе изсмукала всичко от него и бе започнала да топи мускулната маса. Острият поглед и силният му глас обаче опровергаваха впечатлението за немощ.

Голото й тяло беше нашарено с острието на нож. Произведение на бруталното изкуство.

Смит Причет — окръжният прокурор. Силен, с аристократичен вид. Златните му ръкавели отразяваха светлината, докато вдигаше ръце в знак на молба.

Викове за милост, заглушени от студената сянка на смъртта.

Сред тълпата се понесе ропот, докато Монахан произнасяше решението си. Малкият аметистов пръстен не бе включен в заповедта за обиск на дома на обвиняемия и по тази причина бе извън пълномощията, които даваше документът, и по закон не подлежеше на конфискуване.

Памела Бишон, трийсет и седем годишна, разведена, майка на деветгодишно момиче. Жестоко убита. Изкормена. Голото й тяло бе намерено в празна къща на брега на езерото Пони, с длани, приковани към земята, с невиждащи очи, вперени в пространството през процепите на карнавална маска за Заговезни.

Делото — приключено.

 

 

Тълпата напусна съда на община Парту и плъзна сред дебелите колони по стъпалата — жужащо множество, съсредоточено върху главните действащи лица в драмата, която се бе разиграла в съдебната зала, владение на съдия Монахан.

Смит Причет съсредоточи острия си поглед върху морскосиния линкълн, който го чакаше до бордюра и набързо отсече „Без коментар“ за неистово напиращите журналисти. Ричард Кудроу застина насред стълбите.

„Неприятности“ бе думата, която изникна в главата на Ани Брусар, докато журналистите наобикаляха адвоката и клиента му. Като всички останали от екипа на шерифа и тя се бе надявала, че Кудроу няма да успее в опита си да отстрани пръстена като доказателство и Смит Причет ще тържествува на стъпалата пред съда.

Гласът на сержант Хукър се чу по радиостанцията.

— Савой, Мълън, Прежан, Брусар! Преградете пътя на тези проклети журналисти. Установете дистанция между тълпата и Кудроу и Ренар, преди да настане пълна бъркотия.

Ани си запробива път между телата, с ръка на палката, не изпускайки от очи Маркъс Ренар. Той стоеше до адвоката си и изглеждаше притеснен от вниманието, насочено към него. Не беше човек, който предизвиква интерес. Беше тих и непретенциозен архитект, работещ за „Боуен и Бригс“. Нито грозен, нито красив. С прилежно сресана назад оредяваща кестенява коса и кафяви очи, които изглеждаха малко изпъкнали от орбитите си. Стоеше прегърбен и свит също адвоката си. Майка му стоеше на стъпалата зад него — слаба жена със стреснат поглед и стиснати тънки устни.

— Някои хора биха нарекли това пародия на правосъдие — произнесе силно Кудроу. — Но всичко дотук е дело на полицейската служба на община Парту. Тяхното разследване не е било нищо друго, освен малтретиране на моя клиент. Двата обиска в дома на господин Ренар не са дали нищо, което би могло да го свърже с убийството на Памела Бишон.

— Да не би да намеквате, че от полицията са подхвърлили доказателството? — провикна се един репортер.

— Господин Ренар е жертва на преднамерено, злостно разследване от страна на детектив Ник Форкейд. Всички сте запознати с досието му от полицията в Ню Орлиънс и с репутацията, с която дойде в тази община. Твърди се, че детектив Форкейд е намерил пръстена в дома на моя клиент. Заключенията се налагат от само себе си.

Докато си пробиваше път покрай един телевизионен оператор, Ани видя Форкейд да се обръща, десетина стъпала по-надолу от Кудроу. Камерите тутакси се насочиха към него. Изражението му беше каменно, очите му — скрити зад тъмни очила с отразяващи стъкла. В устата му димеше цигара. Настроенията му се бяха превърнали в пословични. Из цялата служба се носеха слухове, че не е съвсем нормален.

Той не отговори на обвиненията на Кудроу, но атмосферата се нажежи. Множеството затаи дъх в очакване. Форкейд извади цигарата от устата си и я хвърли на земята, издишайки дима през носа си. Ани направи крачка към Кудроу, хванала здраво палката. В следващия момент Форкейд се втурна нагоре по стълбите към Ренар.

— Ще го убие! — изкрещя някой.

— Форкейд! — Хукър се хвърли след него, като се опита да го хване за ризата.

— Ти си я убил! Ти уби моето малко момиче!

Виковете се изтръгнаха от Хънтър Дейвидсън, бащата на Памела Бишон, който се хвърли към Ренар с подивял поглед, размахвайки пистолет 45-ти калибър.

Форкейд изблъска Ренар с рамо, сграбчи Дейвидсън за китката и избута ръката му нагоре. Пистолетът гръмна и наоколо се чуха писъци. Ани удари Дейвидсън отдясно, като нейното много по-дребно тяло се сблъска с неговото точно когато Форкейд подпря мъжа отляво. Колената на Дейвидсън се подгънаха и всички паднаха един върху друг със сумтене и викове, като се затъркаляха надолу по стъпалата. Ани се оказа най-отдолу. Въздухът й бе избит, когато върху нея на цимента се стовариха сто и осемдесет килограма.

— Той я е убил! — изплака Хънтър Дейвидсън и отпусна едрото си тяло. — Той закла моето момиче!

Ани се измъкна изпод него и седна. Единственото, за което си мислеше, бе, че никоя физическа болка не би могла да се сравни с това, което бе преживял този човек.

Тя приглади кичурите, измъкнали се от опашката й, и внимателно опипа пулсиращото място на тила си. По пръстите й имаше кръв.

— Вземи това — каза й тихо Форкейд, като й бутна пистолета на нападателя с дръжката напред. Наведе се над Дейвидсън намръщен и сложи ръка на рамото му, докато Прежан закопчаваше белезниците. — Съжалявам — промърмори той. — Иска ми се да можех да те оставя да го убиеш.

Ани се изправи и се опита да оправи бронираната жилетка, която носеше под ризата. Хънтър Дейвидсън беше добър човек. Честен, трудолюбив плантатор, който беше издържал дъщеря си в колежа и я бе завел пред олтара в деня на сватбата й с Дони Бишон. Убийството й го бе смазало, а последвалата липса на правосъдие го бе довела до отчаяние. Довечера Хънтър Дейвидсън щеше лежи в ареста, докато Маркъс Ренар спеше в собственото си легло.

— Брусар! — кресна изнервено Хукър, надвесен над нея с грозно, подобно на свинско изражение. — Дай ми пистолета и не зяпай така. Отивай до колата и отвори проклетите врати.

— Да, сър. — Тя заобиколи множеството с несигурна походка.

След като опасността беше отминала, журналистите отново бяха във вихъра си, по-настървени от всякога. Ренар и придружаващите го бяха избутани от стъпалата. Вниманието сега бе насочено към Хънтър Дейвидсън. Операторите се надпреварваха да снимат покрусения баща. Микрофони се насочваха и към Смит Причет.

— Ще заведете ли дело, господин Причет?

— Какви обвинения ще предявите, господин Причет?

— Господин Причет, дело от какъв характер ще заведете?

Причет ги изгледа ядосано.

— Това тепърва ще се изясни. Моля, отдръпнете се и позволете на полицаите да си свършат работата.

— Дейвидсън не можа да получи правосъдие в съда и затова реши да го потърси сам. Чувствате ли се отговорен, господин Причет?

— Направихме каквото можахме с доказателствата, с които разполагахме.

— На това доказателства му ли викате?

— Не съм ги събирал аз — отсече той и тръгна обратно нагоре към съда, с почервеняло като след слънчево изгаряне лице.

Ани слезе накуцвайки по последните стъпала и отвори задната врата на синьо-бялата кола, спряла до бордюра. Форкейд придружи тресящия се от ням плач Дейвидсън до колата, със Савой и Хукър отзад и Мълън и Прежан от двете му страни. Тълпата, заобиколила ги от всички страни, ги изпроводи като сватбари щастлива двойка.

— Форкейд, ти ли ще впишеш нарушението? — попита Хукър, докато Дейвидсън влизаше отзад.

— По дяволите! — изръмжа Форкейд и затръшна вратата. — Той не би извършил достатъчно тежко престъпление, дори да бе убил онзи кучи син. Впиши го ти!

Войнственият му тон накара Хукър да почервенее, но той не каза нищо докато Форкейд пресичаше улицата и се вмъкваше в стар черен форд, за да подкара в посока, обратна на общинския арест.

Шерифът ще му чете конско по-късно, помисли си Ани и тръгна към собствената си кола. И все пак, нарушението на правилника беше най-малкият проблем на Форкейд и дори нещо от казаното от Кудроу да се окажеше вярно, то щеше да бъде незначително провинение.