Тами Хоуг
Кукла на конци (19)

Глава 18

Дори в слънчев ден къщата имаше зловещ вид. Яркото пролетно слънце не успяваше да заличи сенките на току-що разлистените дървета. Забулена в сумрака и посивяла от немара, тя се издигаше сред избуялите бурени като беззъба вещица, грозна и изоставена от всички.

Застанал в лодката, Ник се взираше в къщата като хипнотизиран от факта до каква степен злото пропива някое място. Когато стана убийството, къщата не изглеждаше чак толкова зле. Наемателите неотдавна се бяха изнесли и тъй като предстоеше ремонт, електричеството не беше изключено. След убийството обаче тя съвсем беше запустяла. Децата бяха изпочупили стъклата на прозорците с камъни. Клеймото на смъртта беше навеки сложено върху нея.

Ник нямаше намерение да влиза вътре. Някои биха го упрекнали в суеверие, но това биха били хора, които никога не бяха престъпвали границата между доброто и злото и не познаваха нито силата им, нито измеренията им. Все пак бе показателно, че в хубав ден като този, когато други места на езерото Пони бъкаха от рибари, на разстояние около четиристотин метра не се забелязваше жива душа.

Излезе с лодката с намерението да се откъсне от мислите си по случая, но къщата го привличаше като магнит.

Още една загубена битка, така че той отново щеше да изпадне в плен на фикс идеите си, ако не се стигнеше до някакво разрешение.

„Дали всичко наистина щеше да свърши — размишляваше той — ако онази нощ бях убил Ренар?“

Езерото Пони беше тясно дори по това време на годината, когато кафявата вода прииждаше и се разливаше към гората. Бреговете му бяха покрити с фиданки на диви череши и сплетени клони на едри къпини и отровен бръшлян. От двете му страни клоните на черната върба и водната акация се протягаха едни към други над водата като костеливи пръсти, които се пресягат, за да се вкопчат в набелязаната жертва.

От дърветата се носеше нестройният хор на птиците, развълнувани от подранилото пукване на пролетта. Трелите, крясъците и тракането им се смесваха в какофония, която започваше да става особено неблагозвучна и действаща на нервите. По клони, дънери и пънове бяха изпълзели и се бяха изпънали водни змии, за да се попекат на слънцето, изпълнявайки тайнствен пролетен ритуал. Като че ли цялата гора покрай брега бе обкичена с влечуги, подобни на тъмни живи въжета.

Ник взе греблото, изправи се в задната част на лодката и я насочи на северозапад. Пътят криволичеше, така че едва ли някой го виждаше. Природата беше пълен господар над тези няколко квадратни километра и в близката история човекът не бе успял да унищожи девствеността й. Постепенно каналът се разшири леко и гората рязко прекъсна на западния бряг. Оттам започваше първия култивиран имот след мястото на убийството. Домът на Маркъс Ренар.

Къщата бе на разстояние стотина метра, елегантна в простотата си. Чисти линии, гладки колони. Скромен дом на дребен плантатор на индиго от миналия век. Високи френски прозорци се отваряха към оградена с тухли веранда, където Виктор Ренар седеше до градинска маса.

Виктор беше малко по-едър от Маркъс, с по-яко тяло. Разсъждаваше като малко дете, а притежаваше физическа сила на трийсет и седем годишен мъж. Бяха го изгонили от дом за бавноразвиващи се, защото бе потрошил обзавеждането в пристъп на гняв. Трудно му бе да асимилира и проумява чувствата — своите или чуждите. Явно неспособният му на общуване ум не бе в състояние да дешифрира дори проста емоция. Обикновено той не изразяваше никакви емоции, макар че понякога необичайни неща предизвикваха у него възбуда или яд. В същото време Виктор имаше рядка математическа дарба, успяваше с лекота да събира числа, които биха затруднили и студенти в колеж, освен това умееше да определя вида на хиляди животни и растения и да ги описва в пълни подробности.

Хората в Байю Бро не разбираха странностите на Виктор Ренар. Бояха се от него. Бъркаха, като го смятаха за човек със забавено развитие или за шизофреник. Не бе нито едното, нито другото.

Ник беше приел като свое задължение да разгадае що за индивид е Виктор, както и да проучи причините за неспособността му да общува с хората. Колкото по-голяма по количество бе информацията, толкова по-полезна бе тя за детектива. Най-дребният, на пръв поглед незначителен факт или подробност можеха да се окажат ключови.

Сам по себе си умът на Виктор Ренар представляваше сложна мистерия. Ако в някоя гънка на мозъка му се намираше нещо, свързано с вината на брат му, Ник едва ли някога щеше да разбере. В случай че някога се стигнеше дотам да призоват Маркъс на съд, Смит Причет никога не би се и опитал да използва Виктор като свидетел. Освен семейната връзка, неспособността на Виктор да общува правеше от него ненадежден свидетел, когото едва ли някой би уважил в съдебната зала.

Ник се облегна леко на греблото, задържайки лодката срещу ленивото течение. Намираше се на границата, определена от закона. Кудроу беше поискал и бе получил временна ограничителна заповед за клиента си, в която специално се подчертаваше на какво разстояние Ник можеше да приближава до него. Ако нарушаваше забраната и го правеше често, към него можеше да бъде предявено обвинение, че преследва Ренар. Иронията, която се съдържаше в това, едновременно го развеселяваше и изпълваше с възмущение.

Той продължи наблюдението, докато Виктор го забеляза и се пресегна за бинокъла на масата. След миг скочи от стола като попарен. Притича двайсетина метра по ливадата с особената си походка, като държеше ръцете си изпънати отстрани на тялото. Спря и пак насочи бинокъла. После го пусна и започна да се люлее от една страна на друга, правейки странни движения.

— Не сега! — извика Виктор, сочейки към него. — Червено, червено! Много червено! Излез!

След като Ник не помръдна, Виктор се втурна и направи десетина крачки, обгърнал с ръце гърдите си и започна да обикаля в кръг, надавайки пронизителни викове.

Един от френските прозорци на къщата се отвори и Дол Ренар забързана излезе на верандата. Беше развълнувана почти колкото сина си. Спусна се към Виктор, после се обърна към къщата. Появи се Маркъс и закуцука по ливадата към брат си.

— Много червено! — изкрещя Виктор, когато Маркъс го хвана за ръката. — Излез!

Отново се разкрещя, когато Маркъс взе бинокъла.

Ник очакваше, че и той ще се развика, после си спомни, че челюстта на Ренар бе счупена и изпита неудобство от силата на своята омраза. Ренар тръгна към брега.

— Нарушавате съдебна заповед — извика той, свил юмруци.

— Не смятам така — каза Ник. — Намирам се на обществен воден път.

— Вие сте престъпник!

Ник цъкна с език.

— Въпрос на разбиране.

— Ще се обадим на полицията, Форкейд!

— Районът влиза в юрисдикцията на шерифа. Наистина ли мислите, че ще ви се притекат на помощ? Тук нямате приятели, Маркъс.

— Грешите — настоя Ренар. — Освен това нарушавате закона. Преследвате ме.

Няколко метра зад гърба му Виктор се бе отпуснал на колене и се люлееше. Отчаяните му викове изплашиха и прогониха птиците от дърветата.

Ник го погледна невинно.

— Кой, аз? Просто ловя риба. — Бавно отблъсна с греблото лодката от брега. — Няма забрана да се лови риба.

Той остави лодката да се плъзга покрай брега, докато къщата на Ренар и брат му престанаха да се виждат. В полезрението му остана само Ренар. „Съсредоточи се — каза си. — Съсредоточи се, успокой се, прояви търпение и целта ще бъде постигната“.

 

 

Ани седеше на стар стол с дървена облегалка и седалка, направена от кожата на някоя нещастна, отдавна предала Богу дух крава. От балкончето на Форкейд се откриваше хубава гледка към залива. Замисли се дали Форкейд някога се сеща да й се порадва. Струваше й се, че не е човек, който обръща внимание на такива неща, но пък от друга страна беше доказал, че умее да поднася изненади.

Не се учуди, че живееше на такова отдалечено и труднодостъпно място. Самият той беше затворен, труднодостъпен човек. Учуди се, че дворът му беше подреден и явно се грижеше за къщата, дори майстореше нещо.

Стомахът й се сви. Чакаше го вече цял час. Пикапът му беше тук, но него го нямаше. Бог знае къде бе отишъл. Слънцето залязваше и търпението й се изчерпваше правопропорционално на глада й. За да отклони мислите си, се опита да си представи някое скришно място в джипа, където бе пъхнала я „Сникърс“, я нещо друго за ядене, и го бе забравила. Вече бе претърсила жабката, погледна дори под седалките. Стигна до заключението, че Мълън беше окрал запасите й.

Забеляза приближаваща се лодка, която криволичеше покрай изсъхналите кипариси. Стомахът й беше станал на топка от нерви. Тя се надигна от стола. Форкейд откара лодката до пристана, завърза я и тръгна нагоре по брега. Беше облечен с черна фланелка, плътно прилепнала към тялото му, и работен панталон, затъкнат в гумени ботуши. Не се усмихна. Не мигна дори.

— Как ме откри?

— Нямаше да се кандидатирам за детектив, ако не мога да изровя един адрес. — Ани застана зад стола и сложи ръце на облегалката му.

— Права си, скъпа. Всъщност не, проявила си инициатива. Дошла си да хванеш бика за рогата, така ли?

— Дойдох да видя какво имаш, свързано със случая.

Той кимна.

— Добре.

— Но трябва да ти кажа още отсега, че това не променя случилото се в сряда вечер. Ако това е целта ти, аз си тръгвам.

Ник я изгледа за миг. Тя държеше едната си ръка под избелялото си джинсово яке. Несъмнено пистолетът й беше там. Нямаше му доверие. Не я винеше.

Той сви рамене.

— Видяла си каквото си видяла.

— Трябва да дам показания. Това не те ли притеснява? Не те ли кара да пожелаеш да пъхнеш жива змия в джипа ми?

Той се наведе към нея и леко я потупа по бузата.

— Ако желаех да ти сторя нещо, скъпа, не бих го оставил на змията.

— Да си отдъхна или да започна сериозно да се боя за живота си?

Форкейд не й отговори.

— Не ти вярвам — призна тя.

— Знам.

— Ако ми скроиш някой номер като снощи, ще се наложи да те застрелям.

— Не съм ти враг, Тонет.

— Дано да е вярно. Точно сега ги имам достатъчно. И то заради теб — натърти Ани.

— Кой казва, че животът е справедлив? Бъди сигурна, че не съм бил аз.

Той се обърна и тръгна към вратата. Не я покани да влезе с него. Очакваше, че ще го последва. Форкейд бе скаран с учтивостта. Минаха през салона, в който бе оставена кутия с инструменти и пневматичен чук. Подът беше покрит с мръсен брезент. Кухнята обаче представляваше пълен контраст — чиста, светла, с нови талашитени шкафчета, боядисана в светлокремаво. Спретната като корабен камбуз. Стените бяха голи. На перваза на прозореца над мивката имаше саксии, в които растяха подправки.

Форкейд отиде до мивката да си измие ръцете.

— Защо промени решението си?

— Ноблие ме извади от патрула, защото другите помощник-шерифи не играят честно. Смятам, че няма скоро да ме повиши в детектив. Така че, ако искам да се занимавам с този случай, мога да го правя само с теб.

Той не изрази съчувствие, не я разпита за подробности за неприятностите й с Мълън и другите. Това си беше неин проблем, не негов.

— Смятай се за зачислена към архивни материали и доказателства — каза той, като се обърна, изтривайки ръцете си в обикновена бяла кърпа. — Можеш да четеш папките цял ден, да анализираш докладите.

— Ще видя какво мога да направя. Зависи от шерифа.

— Питай за онова, което искаш да научиш.

— И смяташ, че ще го получа ли? — засмя се Ани. — Ти май не живееш на тази планета, Форкейд.

Изразът му стана по-твърд.

— Няма да получиш нищо, ако не си го поискаш по един или друг начин, скъпа. Най-добре бързо научи този урок, след като искаш да постигнеш нещо. Хората не си доверяват тайните ей така. Трябва да попиташ, трябва да се разровиш, и то надълбоко.

— Знам.

— Тогава го направи.

— Ще го направя. Днес разговарях с Дони Бишон.

Форкейд се изненада.

— И?

— Според мен нещо му тежи на съвестта. Може би не ти е приятно да го чуеш, след като двамата сте толкова близки.

— Не поддържам никакви връзки с Дони Бишон.

— Но той плати гаранцията ти от сто хиляди долара!

Ник сложи ръце на кръста си.

— Казах на Дони, ще го кажа и на теб. Той купи свободата ми, но не и мен. Мен никой не може да ме купи.

— Нова стратегия на полицая от Ню Орлиънс?

— Вече не съм в Ню Орлиънс. Там просто не можах да се нагодя.

— Четох нещо съвсем друго — промърмори Ани. — По-голямата част от следобеда прекарах в библиотеката. Според „Таймс Пикаюн“ ти си квинтесенция на корумпирано ченге. Доста са изписали по този въпрос. Само лоши работи.

— Пресата лесно се манипулира от силните на деня.

Ани трепна.

— Знаеш ли, подобни работи карат хората да имат особено мнение относно твоята уравновесеност и надеждност.

— Хората може да си мислят каквото желаят. Аз знам истината. Изстрадал съм я.

— И каква е твоята версия на истината?

Той се взря в нея и Ани усети отчуждеността на човек, живял дълъг и труден живот, видял твърде много и то не особено хубави неща.

— Истината е, че вършех работата си прекалено съвестно — каза той най-накрая. — Направих грешката да отстоявам твърде ревниво справедливостта на място, където такава не съществува, в екзистенциален смисъл искам да кажа.

— Бил ли си заподозрян?

Той не отговори.

— Ти ли подхвърли онова доказателство?

Ник наведе глава за миг, после се обърна с гръб към нея и извади от най-долното шкафче дълбок железен тиган.

Прииска й се да отиде и да го убеди да й се довери, но се изплаши да се доближи до него. Боеше се да не я зарази със своята напрегнатост, със суровостта, която излъчваше, с мрачността, с която бе пропито цялото му същество. Вече се бе ангажирала с този случай, освен извън задълженията си. Не желаеше да отстъпва от здравия разум, а имаше усещането, че за нула време Форкейд можеше да я принуди да го стори.

— Очаквам да получа отговор, детектив.

— Това няма връзка с развитието на случая.

— Предишни лоши постъпки, които могат да повлияят мнението на съда? Те рядко стават причина за определено поведение — възрази Ани. — Освен това не се намираме в съда, а в реалния свят. Искам да знам с кого си имам работа, Форкейд, а както вече ти казах, не ти вярвам особено.

— Доверието няма особено значение за хода на разследването — каза той, докато минаваше между печката, хладилника и плота.

Подреди различни зеленчуци на дървената дъска и си избра нож със страховити размери.

— Става дума за отношения между партньори — настоя Ани. — Ти ли подхвърли онзи пръстен в бюрото на Ренар?

Той вдигна очи и без да мигне, отговори:

— Не.

— Защо трябва да ти вярвам? Откъде да знам, че Дони Бишон не ти е платил, за да го подхвърлиш? Допускам, че може да ти е платил и да убиеш Ренар онази вечер.

Той наряза една червена чушка с такава лекота, сякаш беше от хартия.

— Ти май страдаш от параноя?

— Има разлика между здравословно подозрение и умишлена заблуда.

— Защо щях да те поканя да разследваме случая заедно, ако играех двойна игра?

— За да ме използваш като кукла на конци и да постигнеш онова, което желаеш.

Той се усмихна.

— Твърде умна си за такова нещо, Тонет.

— Не си хаби комплиментите.

— Нямам навика да правя комплименти. Казвам това, което мисля.

— Когато ти отърва.

Въздъхна. Разговорът с Форкейд наподобяваше боксиране с въображаем противник — само си прахосваш усилията, без да получаваш някакво удовлетворение. Той отново й се усмихна широко. В усмивката му имаше очарование, което рядко показваше.

— Ти си моето тайно оръжие, Тонет.

Тя опита за сетен път да се измъкне от омагьосания кръг. Но в душата си не искаше и той го знаеше.

— Чувстваш се длъжна и го правиш заради Пам Бишон — каза той. — Както и заради всички като нея. Ти съзираш сенките. Затова дойде тук. Освен това и двамата желаем едно и също — Ренар да изгние в Ада.

— Искам случаят да се изясни. Ако Ренар го е извършил…

— Извършил го е…

— … тогава добре. Ще се разтанцувам на улицата в деня, когато възмездието го застигне. Ами ако не го е извършил…

Той заби върха на ножа в дъската.

— Извършил го е.

Ани не отговори. Сигурно съвсем си бе загубила ума, щом бе дошла тук.

— Виж, много е просто — каза той, вече по-спокойно. Издърпа ножа от дъската и започна да реже лук. — Аз имам онова, от което ти се нуждаеш, Тонет. Факти, изявления, отговори на въпроси, които тепърва ти предстои да зададеш на разни хора. Всичко това трябва да се провери, ако се налага, разбира се. Ти си любознателна, гориш от желание, но притежаваш и известна доза скептицизъм. Аз нямам власт над теб… — Ножът замря и той я погледна изпод вежди. — Имам ли?

— Не — изрече тя тихо и отвърна очи.

— Тогава можем да започваме. Но преди това ще хапнем.