Тами Хоуг
Кукла на конци (18)

Глава 17

Агенцията за недвижими имоти вече бе затворена, когато Ани заобиколи сградата и стигна до входната врата. Много жалко. Искаше й се да види как Линдзи Фокнър ще реагира, когато й каже, че Маркъс Ренар бе изказал предположение, че е лесбийка.

Естествено, би могло да бъде вярно. Ани не знаеше почти нищо за нея. Доколкото бе запозната, досега никой не бе обръщал особено внимание на Линдзи. Нямаше причина. Бизнесът вървеше както по времето, когато Пам беше жива. Линдзи нямаше финансов мотив да я убива, а и не съществуваше друг. Жени не убиват други жени по начина, по който Пам Бишон беше убита.

Ани прекоси улицата до джипа си и докато се мъчеше да запали, вдигна очи нагоре. Ренар стоеше на прозореца на втория етаж и гледаше към нея.

Закле се, че е невинен, че обичал Пам. Искал Ани да открие истината.

Да открие истината или да размъти водата, замисли се тя. Тъкмо бе започнала разследването и вече изникнаха факти, които не бе забелязала преди и върху които трябваше да размисли. Форкейд вече бе минал по тези объркани криволичещи пътеки. Предложението му звучеше в ушите й като изкусително обещание, нещо, на което тя трябваше да устои.

Обърна гръб на Ренар, включи на скорост и подкара към града.

 

 

Дони гледаше зрелището, седнал на багера с бутилка бира в ръка. Подготовката за Заговезни, която ставаше пред очите му, беше идея на Джоузи. Тя го беше склонила с тези нейни големи кафяви очи, светнали от възбуда. Безсилен да й откаже каквото и да било, той организира няколко души от строителната фирма и им даде задача. Представяше си, че Джоузи щеше да остане с часове при него, докато изравнят земята, където тя можеше да разгърне приказното си царство, но Бел Дейвидсън я бе завела на разходка до езерото Чарлс „да се махнели за малко от отровната атмосфера“ на Байю Бро.

— По-скоро да се махнат от мен — измърмори той.

Надигна бутилката, но откри, че е празна. Намръщи се и я захвърли в кофата на багера, където тя се пръсна върху останките на няколко други кафяви бутилки. Шумът заглуши кънтри музиката, която се носеше от касетофона. Няколко души извърнаха глави, към него, но никой не каза нищо.

След смъртта на Пам хората се бояха от настроенията му. Пристъпваха покрай него сякаш върху черупки от яйца и избягваха да се обзалагат, в случай че полицаите грешаха относно Маркъс Ренар и Дони се окажеше въплъщението на удушвача от езерото. Беше му омръзнало. Искаше му се всичко да свърши. Трябваше да свърши.

— Проклети полицаи! — изсумтя той.

— Дали не трябва да дойда друг път.

Ани беше влязла и се бе облегнала на странична врата на навеса, където строителната компания държеше тежките си машини.

Дони я изгледа от високото място, на което седеше.

— Познавам ли ви?

— Ани Брусар — от службата на шерифа. — Този път тя показа значката си.

— Боже мой, сега пък какво? Да не съм пуснал невалиден чек? Въобще не ме е грижа и да съм го направил. Може да хвърлите Форкейд обратно в дранголника, неблагодарния му кучи син.

— Защо говорите така?

Той отвори уста да й обясни, но се въздържа. Форкейд бе временно отстранен от случая. Нямаше нужда да прехвърля подозренията си върху друг полицай.

— Форкейд е нестабилен, това е — каза Дони, докато слизаше от багера. — Значи вие го замествате. Какво стана с другия, с онзи, черния — Стоукс?

— Нищо. Все още работи по случая.

— Не че толкова съм се загрижил — рече Дони, наведе се и извади още една бутилка от охладителя до гумата на багера. — Ако искате моето мнение, ще ви го кажа — мързелив е. Той работеше по случая, когато Ренар започна да тормози Пам и не се отлепяше от нея. Винаги ми се е струвало, че Форкейд е по-умният от двамата. Много жалко, че е отстранен от случая, с изключение на това, че е смахнат. — Той отвори бутилката и запрати капачката в кофата на багера при останалия боклук.

— Много жалко, че не сложи край на случая на онази уличка. Искате ли бира?

— Не, благодаря. — Ани наведе леко глава и бретонът падна над очите й, надявайки се Дони да не я познае както стана с Линдзи Фокнър.

— Тъй като сте на служба ли? — Той се засмя. — Не знам някога това да е спирало полицай, в това число и Гюс Ноблие. Вие какво, да не сте нова?

— Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Вие само това правите — задавате въпроси. Вече разполагате с толкова отговори, че не знаете какво да правите с тях.

— Сутринта разговарях с Линдзи Фокнър.

Лицето му се изкриви от антипатия.

— Да не ви е казала, че съм Антихрист? Тази жена ме мрази. Човек би помислил, че е по-голяма сестра на Пам, толкова близки бяха. Колкото могат да бъдат жени, без да са лесбийки.

— Тя ми каза, че ще продадете частта на Пам от бизнеса.

— Достатъчно зает съм с моя бизнес. Нямам никакво желание да работя с партньор като Линдзи, пък и тя не ме иска. Добрият бизнесмен не бърка толкова дълбоко.

— Искате да кажете, че блъфирате ли? — Тя му се усмихна в отговор, като приятел, който чака да му доверят някаква тайна. — Защото изскочи едно име и мога да се обадя тук-там…

— Кое име? — Тя усети как той се стяга.

— Дювал Маркот.

— Блъфирам — заяви той безизразно. — Може да се обадите, на когото пожелаете.

Той почеса наболата си брада и махна към платформите.

— Какво мислите за шедьовъра?

Ани се загледа в това, което правеха — евтина чамова рамка, покрита с телена мрежа. Би могло да бъде за всичко. Две жени с къси коси и впити фланелки пъхаха квадратчета синя разтегателна хартия в отворите на мрежата, разговаряха и се смееха безгрижно.

— Това е замък — обясни Дони. — По идея на дъщеря ми. Избрала е сцена от „Много шум за нищо“. Представяте ли си? Деветгодишна и вече чете Шекспир.

— Тя е много будно момиче.

— Искаше да помага при подготовката, но баба й реши друго. Още една Дейвидсън заговорничи против мен.

— Бел и Хънтър ще водят ли дело за родителски права?

Той сви рамене и продължи да се взира в дигата.

— Не знам. Вероятно. Зависи дали Хънтър ще отиде в затвора. В такъв случай аз ще бъда облагодетелстван. Напоследък, всъщност никога — поправи се той — не съм се опитвал да убия, когото и да било. — Сведе поглед към Ани. — Пошегувах се.

— Искате Джоузи да живее при вас?

— Тя е моя дъщеря. Обичам я.

Като че ли беше толкова просто. Като че ли бе успял да разграничи напълно Дони — бащата от Дони — донжуана.

— Чух да казват, че с Пам сте се карали заради нея.

— Боже мой, пак ли? — Чертите на лицето му се изопнаха и той придоби сприхав вид. — Имате си убиец. Защо не го задържите? Нищо не съм направил на Пам. Не съм я убил нито заради застраховката, нито заради бизнеса, нито от ярост или каквото и да било. Не бих могъл да сторя нищо лошо на Пам. Онази нощ изобщо не бях в състояние да направя на никого нищо. Бях пил прекалено много, един приятел ме докара и съм спал като умрял.

— Знам — каза Ани. — Не се отнасям към вас като към заподозрян, господин Бишон. — Макар че неведнъж й бе хрумвало, че човек лесно може да се престори на пиян, а Дони имаше по-силен мотив от когото и да било.

Според докладите същата вечер между девет и десет той се появил в „Магьосника“, а в единайсет и половина негов приятел го откарал до вкъщи. За последен път бяха видели жива Пам в осем и двайсет, а тя бе умряла около полунощ. Имаше пукнатини в алибито на Дони.

— Чудя се какви са ви били доводите, за да оспорвате родителските права на Пам.

— Защо? Пам е мъртва. Какво значение има сега?

— Ако Пам е имала връзка с някого…

— Ренар я е убил! — кресна той неочаквано. Жилите на врата му се бяха изпънали като въжета. Запрати бутилката върху циментовия под на навеса, тя се пръсна на малки стъкълца, а бирата се разпени като кислородна вода върху рана. — Той я е убил! Сега остава вие да си свършите работата и да го арестувате!

Мина покрай Ани и се насочи към вратата. Работниците го зяпаха с отворена уста. Мери Ейпин Карпентър се разкрещя по радиото: „Използвам случая…“

Ани изтича след него. Ярката следобедна светлина почти я заслепи, когато излезе от навеса. Присвила очи, тя закри с ръка очите си. Дони стоеше до оградата, която очертаваше границите на неговата компания и се взираше в железопътната линия, минаваща покрай имота му.

— Вижте какво, аз просто се опитвам да стигна до истината — каза тя и пристъпи към него. — Не бих могла да си свърша работата, ако не задавах въпроси.

— Просто… това се проточи прекалено дълго. — Той преглътна и адамовата му ябълка подскочи нагоре. Продължи да се взира в релсите. — Защо не свършва? Пам я няма… Омръзна ми вече…

Той желаеше раните му да заздравеят и да изчезнат, без да оставят белези, както и нищо друго, което да му напомня за станалото. Работата на добрия детектив беше да разчовърка тези рани. Тънкостта се състоеше в това кога човек да продължава да рови и кога да спре. Ани смяташе, че ще успее да разбере Дони Бишон, да отгатне дали лъже. Но чувствата, които той изживяваше, бяха толкова объркани, че не можеше да определи дали скърби, или изпитва угризения на съвестта, дали го е страх, или чисто и просто е груб.

— Можех да бъда и по-добър съпруг — прошепна той. — И тя можеше да бъде по-добра съпруга. След като ви го казвам, можете да си мислите за мен каквото пожелаете.

Някъде в далечината изсвири влак. Дони сякаш не го чу. Беше потънал в спомени.

— Просто си исках онова, което е мое — прошепна той и премигна, за да пропъди сълзите. — Не желаех да я загубя. Не исках да загубя Джоузи. Помислих си, че ако я заплаша… и поискам родителски права…

С какво да я заплаши? Дали я е заплашвал единствено, че ще й вземе дъщерята? Ани тъкмо понечи да го попита какво искаше да каже, но се спря, защото той се обърна към нея.

— Вие приличате на нея — каза той. Гласът му прозвуча странно замечтано. — Овалът на лицето ви… косата… устата…

Той се пресегна, сякаш имаше намерение да я докосне, но се спря в последния момент. Ани се замисли дали здравият му разум се обади или страхът да не обезсили някакво заклинание го спря. Независимо дали беше едното или другото, то я смути. Не й стана приятно да я сравняват с жена, завършила живота си по толкова жесток начин.

— Липсва ми — призна Дони. — Винаги искам онова, което не мога да имам. Едно време го смятах за амбиция, но е просто… нужда.

— Ами Пам? От какво имаше нужда тя?

Влакът приближи и свирката му се чу по-силно.

— Да се отърве от мен — отвърна той искрено и лицето му помръкна. — Успя да го постигне.

Ани го проследи как се отдалечава, но не към сградата, а към перленобял лексус, паркиран до страничната врата. Зад нея изсвири влакът на „Съдърн Пасифик“ и колелата затракаха по релсите.

Едва от часове работеше по случая и се чувстваше сякаш бе попаднала в лабиринт, който отвън изглеждаше съвсем прост, а всъщност се оказа прекалено сложен — тъмен коридор с огледални стени. Искаше й се да обърне гръб на всичко и същевременно да навлезе в случая по-дълбоко, да го разнищи. Тайнствеността я привличаше, зовеше я. Изкушение. Думата изскочи пред нея като прошепната тайна от незнаен съзаклятник.

Форкейд. Той беше пазачът на вратата. Самоназначил се бе за неин пазител в случай, че решеше да приеме предложението му. Той държеше картата на лабиринта и сведенията за играчите. Трябваше да реши дали бе приятел или враг, дали предложението му бе искрено, или бе капан. Имаше само един начин да разбере.