Тами Хоуг
Кукла на конци (17)

Глава 16

Струваше й петдесет и два долара и седемдесет и пет цента, за да прибере задържания си джип от паркинга, където бе закаран. Паричната глоба се прибави към нараненото й самолюбие. Ядосана, Ани накара пазача на паркинга да прерови всичкия боклук на пода и да провери основно вътрешността на колата, за да няма неприятни изненади. Горкият човек не откри нищо.

Тя подкара колата покрай парка, спря на сянка под гигантския дъб, обрасъл с мъх, и се загледа по посока на блатото.

Колко просто се оказа за Мълън и за неговата слабоумна кохорта да получат желаното — да я отстранят от работа, а тя бе безсилна да им се противопостави. Отпечатък от палец върху копчето на микрофона, подхвърлена бутилка „Уайлд Търки“ в колата й и ето я на улицата. Лицемерието в цялата история я вбеси. Идеше й да се изплюе. За Гюс Ноблие се знаеше, че задължително си поръчваше нещо за пиене след вечеря и въпреки това я отстрани от работа с неубедителното и необосновано предположение, че може би е държала бутилка в колата, за да си посипва по малко в сутрешното кафе.

Инстинктивната й реакция беше да им го върне, но как? Като сложи змия в колата на Мълън? Колкото и привлекателна да бе идеята, щеше да бъде глупаво. Отмъщението щеше да предизвика нова ескалация в отношенията. Тя имаше нужда от доказателство, но не разполагаше с такова. Само ченге знаеше как най-добре да прикрие следите си. Нямаше да намери нито един свидетел. Никой не би издал брат ченге, за да спаси жена ченге, изправила се срещу техен колега.

„Вие сте с Дийн Монро на вълните на Кей Джей Ю Ен. Тази сутрин горещата тема все още е важното решение, което бе взето в сряда в съдебната зала на община Парту. Заподозрян в убийство е пуснат на свобода, след като се намери удобно юридическо основание за това, а двама души са зад решетките, затова че са нарушили правата му. На първа линия е Линдзи, какво мислите по въпроса?“

„Не е справедливо! Пам Бишон беше моя приятелка и партньор в бизнеса и направо се вбесявам, когато вниманието от нейния случай се измества към правата на мъжа, който я тероризираше и накрая я уби. Съдебната система не направи нищо, за да защити правата й, докато беше жива. Събуди се, Южна Луизиана! Живеем в деветдесетте години. Жените заслужават повече! Не бива да ни пренебрегват и да смятат, че имаме по-малко права и от убийците“.

— Амин — прошепна Ани.

Сватбарска компания пристигна в парка, за да си направи снимки. Булката застана пред красивата сграда на Ротари Клуб. Изглеждаше нетърпелива, докато помощникът на фотографа се суетеше около шлейфа на бялата й сатенена рокля. Няколкото шаферки в бледожълти муселинени рокли приличаха на огромни нарциси на поляната. Шаферите разиграха кеч около паметника на загиналите в Гражданската война. Надолу покрай брега на блатото две малки момченца с черни смокинги мятаха камъчета във водата.

Ани се загледа в концентричните кръгове, които се образуваха при всяко цопване на камъче. Причина и следствие, верига от събития, едно действие предизвиква друго, то — следващо и така нататък. Кашата, в която се бе забъркала, не започна с ареста на Форкейд, нито пък с това, че Форкейд бе пребил Ренар. Не бе започнала и с това, че съдия Монахан оспори доказателството, както и разследването, в резултат на което, то бе открито. Всичко бе започнало с Маркъс Ренар и маниакалното му влечение към Пам Бишон. В това се коренеше причината за цялата тъмна история — в Маркъс Ренар и в онова, което съдебната система поради недоглеждане му позволи да направи. Несправедливо!

Без да се задълбочава върху последствията, Ани запали мотора на джипа и отмина парка. Изпитваше нужда да прави нещо полезно, а не да се оставя да бъде въвлечена в действията на други.

Трябваше да направи нещо — заради Пам, заради Джоузи, заради себе си. Този случай трябваше да приключи, но кой беше този, който щеше да открие истината? Управлението, което се обърна срещу нея? Чаз Стоукс, когото Форкейд подозираше в предателство? Или Форкейд, който сгафи със закона, а се бе клел да го спазва?

Обърна на север и се насочи към сградата, където се помещаваше агенцията за недвижими имоти на Пам, както и архитектурното бюро „Боуен и Бригс“.

 

 

Служебните помещения на агенцията за недвижими имоти бяха приятно декорирани, предлагайки атмосфера, гъделичкаща инстинкта на жените да свиват свое гнездо. Два дивана с дамаска на цветя и с драпирани възглавнички създаваха уютен кът в малката част на предното помещение с формата на буквата Г. Обяви с фотоси на къщи, които се предлагаха, бяха групирани като семейни портрети върху стъклото на бамбукова масичка за кафе. Папрати в саксии украсяваха дълбоките прозоречни ниши. Във въздуха се носеше мирис на канелени кифлички.

Мястото на секретарката беше празно. Чуваше се единствено женски глас, идващ от стая по-надолу по коридора. Ани остана да изчака. Камбанката на входната врата беше известила идването й. Нервите й бяха опънати.

„Спокойно“, беше й казал Форкейд.

Луд човек!

Вратата на втората стая отдясно се отвори и Линдзи Фокнър се появи в коридора. Съдружничката на Пам Бишон изглеждаше като жена, избирана за кралица на красотата в училище и след това в колежа, омъжила се за богат мъж и отглеждаща красиви, добре възпитани деца с идеално поддържани зъби. Тръгна по коридора с уверената, слънчева усмивка на дама, еталон за добри маниери.

— Добро утро! Как сте? — изчурулика тя с такава топлота, че Ани за малко не се обърна да види на кого говори. — Аз съм Линдзи Фокнър. С какво мога да ви услужа?

— Ани Брусар. От службата на шерифа. — Факт, който трябваше да обясни, тъй като бе свалила изцапаната си с кафе униформа и бе облякла джинси и трикотажна блузка с три копчета и якичка. Беше пъхнала значката си в джоба, но предпочете да не я вади. Щеше да загази, ако Ноблие научеше къде е ходила.

Ентусиазмът на Линдзи Фокнър бързо секна и тя я погледна раздразнено с големите си зелени очи. Спря точно зад бюрото на секретарката и скръсти ръце пред гърдите си върху тюркоазнозелената си копринена блуза.

— Да ви кажа право, вашите хора направо ми лазят по нервите. Изживяхме истински ад — ние, приятелите на Пам, семейството й, а в края на краищата вие какво направихте? Нищо. Знаете кой е убиецът, а той е на свобода. Тази липса на професионализъм ме изумява. Ако в началото си бяхте свършили работата, може би Пам щеше още да е жива.

— Разбирам, че сте разстроена, госпожице Фокнър. Ние също се изнервихме.

— Нямате представа какво е да си подложен на всичко това.

— Моите уважения, но имам — отвърна Ани. — Аз открих Пам и най-голямото ми желание е този случай да бъде приключен подобаващо.

— Тогава се качете горе, арестувайте го и ни оставете на мира.

Тя се обърна и тръгна по коридора. Ани я последва.

— Ренар тук ли е сега?

— Проницателността ви е изумителна, детектив.

Ани не я поправи.

— Сигурно е като сол в раната, когато трябва да работиш в една и съща сграда заедно с него.

— Отвратително е — произнесе тя и влезе в стаята си. — Сградата е на агенцията за недвижими имоти. Ако можех, още утре щях да прекратя договора, но всички служители ще останат на улицата и законът отново ще е на негова страна. Ама че нахален човек! — Лицето й изразяваше смесица от ужас и омраза. — Да идва тук, сякаш изобщо не е извършил престъпление, докато на мен всеки ден ми се налага да минавам покрай празната стая на Пам…

Остана за миг с ръка на устата си, взирайки се в паркинга навън.

— Знам, че с Пам сте били много близки — изрече тихо Ани и седна на един стол пред бюрото. Извади малък бележник и писалка от задния си джоб и подложи коляно.

Линдзи Фокнър избърса ъгълчетата на очите си с ленена носна кърпичка.

— Бяхме първи приятелки от деня, когато се запознахме в колежа. Станах й шаферка. Кръстница съм на Джоузи. Бяхме като сестри. Имате ли сестра?

— Не.

— Значи няма да ме разберете. Когато този звяр уби Пам, той уби и част от мен, която не може да бъде заровена в гроб. До края на живота си ще нося този непосилен товар. А преди бях толкова весела, изпълнена с радост. Той трябва да си плати за това.

— Ако можем да го осъдим, ще получи смъртна присъда.

Слаба усмивка заигра по устните на Фокнър.

— Двете с Пам бяхме противнички на смъртното наказание. Смятахме го за ненужно, жестоко, варварско. Колко наивни сме били. Ренар не заслужава съчувствие. Никакво наказание не би било достатъчно сурово за него. Много пъти съм си представяла как го измъчвам до смърт. Колко нощи съм лежала будна и ми се е искало да имам куража…

Взря се в Ани и очите й блеснаха предизвикателно.

— Ще ме арестувате ли? Както арестуваха бащата на Пам?

— Той направи доста повече, не си представяше само Ренар мъртъв.

— Пам беше единствената дъщеря на Хънтър. Обичаше я изключително много, а сега и той носи този непосилен товар.

— Подозирате ли, че Ренар е заплашвал Пам?

Лицето на Линдзи придоби виновен израз и тя сведе очи към ръцете си, положени на бюрото.

— Пам твърдеше, че е той.

— А според вас…

— За това вече говорих с колегите ви — отвърна Линдзи. — Вие не обменяте ли информация?

— Опитвам се да си съставя собствено мнение. Мъжете детективи гледат на нещата от мъжка гледна точка. Може да се добера до нещо, до което те не са успели. — Добър аргумент, помисли си Ани. Трябваше да си го припомни, когато Ноблие я извика, за да я смъмри, че е превишила правата си.

— Той ми се струваше съвсем безобиден — промълви Линдзи. — Когато гледате филми, си въобразявате, че маниаците изглеждат по определен начин и действат по определен начин. Смятате, че преследвачът е някакъв безделник, безработен, с нищожен коефициент на интелигентност. Въобще не се замисляте. Според мен архитектът горе е психопат. Той работи тук от години. Аз никога…

— Невинаги можем да прозрем злото — изрече тихо Ани. — Ако той не ви е дал повод да го подозирате…

— Ала Пам го подозираше. Не от самото начало, а от миналото лято, след като се разделиха с Дони. Ренар започна да се застоява по-дълго и това я нервираше, като прибавим и подаръците, които й изпращаше, отношението му към нея… А когато някой започна да я безпокои, в началото не обърна внимание, но предполагаше, че е той.

— А вие кой мислите…

— Дони — отвърна тя направо. — Тревогите й започнаха малко след като му заяви, че иска развод. Според мен той се опитваше да я сплаши. Струваше ми се, че само той би могъл да постъпи така. Емоционалното развитие на Дони е спряло, когато е бил на шестнайсет години. Дори му се обадих по този повод и му казах някои остри неща.

— Той как реагира?

Тя обърна очи към тавана.

— Обвини ме, че настройвам Пам срещу него. Казах му, че съм се опитала да го направя преди години, но въпреки всичко тя се е омъжила за него. Според Пам Дони имал заложби. Тя не можеше да повярва, че не би могъл да ги развие.

— Сигурно ви е много трудно да се оправяте сама със служебните въпроси.

— Тук е истинска бъркотия. Ако се бяха развели, Дони нямаше да има никакви права върху агенцията за недвижими имоти. Пам би направила ново завещание, така че половината да отиде за Джоузи. А аз бих имала възможност да изкупя другата половина с общата застраховка, която възнамерявахме да направим. Доскоро не бяхме чували за застраховка на партньори. Дори не ни беше минавало през ума. Искам да кажа, че и двете бяхме млади и здрави. — Замълча. — Както и да е, не успяхме да направим нито една от тези промени…

Ани реши, че Линдзи й харесва. Нравеше й се това, че бе силна духом и се гневеше искрено заради случилото се с приятелката й. Не беше очаквала подобна загриженост и убедителност от бивша клакьорка. Очакваше да види у нея фалшива, безучастна скръб. Кога ще престана да страдам от предразсъдъци, помисли си тя.

— А сега какво ще стане?

— Сега ще имам разправии с Дони, който проявява съобразителност и разбира от бизнес. Още по-неприятното е, че месеци преди да се разделят, компанията на Дони беше пред финансов крах и Пам се съгласи да скрие някакви негови земи сред недвижимите имоти, така че банката да не сложи ръка върху тях.

— Да ги скрие?

— Строителна фирма „Бишон“ „продала“ тези земи на агенцията за недвижими имоти на хартия. Всъщност ние само ги пазехме.

— И те все още са към вас?

Тя се усмихна тъжно.

— Да. Но сега на Дони се пада половината от бизнеса на Пам, а и практически парцелите са си негови. Ала преди да направи каквото и да било с тях, трябва да получи одобрение от мен. В момента сме в задънена улица. Той желае да си възвърне земята, а аз пък искам пълна собственост върху бизнеса. Според него частта на Пам е двойно по-скъпа, отколкото е в действителност. Опитва се да играе и заплашва, че имал някакъв друг купувач от Ню Орлиънс.

Ани престана да пише.

— От Ню Орлиънс ли?

„Ню Орлиънс. Недвижими имоти. Дювал Маркот.“

Линдзи поклати глава, за да покаже, че това е налудничава идея.

— Какво може човек от Ню Орлиънс да търси в Байю Бро?

— Смятате, че блъфира ли?

— Той смята, че блъфира. Според мен е кръгъл идиот.

— Какво ще направите, ако той продаде своята половина на друг купувач?

— Просто не знам. Двете с Пам започнахме този бизнес заедно. Именно затова за мен е важно, нали разбирате, защото двете го създадохме и участвахме като приятелки. Макар и малък, бизнесът е добър, печеливш. На мен ми доставя удоволствие. Но ако имах възможност, бих продала сградата — призна тя и погледна към паркинга. — Твърде лоши спомени се натрупаха. И онзи негодник горе. Непрекъснато си представям как детектив Форкейд го пребива до смърт. Аз…

Замълча. Ани не помръдваше. Входната врата се отвори и камбанката с приятен звън извести, че пристигат клиенти.

— Брусар — изрече укорително Фокнър, — вие сте го спрели, а май казахте, че искате случаят да приключи?

— Вярно е.

Тя се изправи на крака с грацията на истинска изискана южнячка.

— Всъщност защо просто не ги отминахте?

— Защото би било убийство.

Линдзи Фокнър поклати глава.

— Не, би било акт на правосъдие. Сега, ако ме извините — каза тя и тръгна към вратата. — Нямам какво друго да ви кажа.

Ани тръгна към задния вход на агенцията за недвижими имоти и спря в коридора. Отдясно бе вратата към паркинга, където Форкейд беше нападнал Ренар. Пред нея започваха стълбите към втория етаж и към служебните помещения на „Боуен и Бригс“.

Мина й през ума да се качи горе. Тя се поколеба. Ченгето в нея искаше да проучи Маркъс Ренар, да си състави представа за него, да види дали не би съвпаднал с образа на психопат, който обича да следи другите. Ала инстинктът я накара да се въздържи. Той бе казал, че за него тя е героиня, беше й изпратил рози, а това не й харесваше.

В този миг вратата на горния етаж се отвори и Ренар излезе оттам. Изглеждаше доста уродлив — приличен на чудовище от приказките на Братя Грим. Като трола под моста. Отокът разкривяваше чертите му, а по лицето му още имаше синини с цвят на загнил плод. В първия момент той не я забеляза и на нея й хрумна да се върне в агенцията за недвижими имоти, но изгуби решаваща секунда.

— Ани! — възкликна той гъгниво, тъй като челюстта му бе стегната с шина. — Какво удоволствие да те видя така неочаквано!

— Това не е посещение на вежливост — изрече тя безизразно.

— Посещение на мястото, където бях нападнат?

— Не. Дойдох да се срещна с госпожица Фокнър.

Той се хвана с ръка за перилото и се облегна. Въпреки синините, пролича колко пребледня.

— Линдзи е нечувствителна жена.

— Е, тя има особено мнения за вас.

— Бяхме приятели — потвърди той. — Всъщност излизахме един-два пъти. Тя спомена ли за това?

— Не. — Независимо дали той лъжеше, искаше да научи повече. Ченгето в нея проговори. — Нито тя, нито вие сте го казвали.

— Никога не е ставало дума — отвърна той. — Струваше ми се, че няма нищо общо със случая, а и не би било тактично.

— Защо?

— Беше преди години.

— Тя открито ви обвинява в убийство. Мислех, че ще искате да я злепоставите. Защо не го казахте досега?

— Е, сега го казвам — изрече той тихо, гледайки я със светнали очи. — На вас.

Звучеше като предложение. Явно би споделил с нея неща, които не би казал пред никого другиго, защото смяташе, че тя е неговият ангел пазител.

— Тъкмо реших да си взема обедната почивка — каза Ренар, слизайки надолу по стълбите. — Ще дойдете ли с мен?

Предложението му й прозвуча съвсем нормално, въпреки че смяташе този мъж за чудовище. Гледката на мъртвото тяло на Пам Бишон проблесна в съзнанието й. Жестокостта на престъплението й се стори по-голяма, отколкото мъжът, застанал пред нея.

— Не бих искала да ме виждат с вас — каза му тя направо. — Имам си достатъчно неприятности.

— Няма да излизам. Не мога — призна той. — И на мен ми е доста трудно.

Страничната врата откъм паркинга се отвори и едно момче разносвач влезе с плик храна.

— Господин Бригс? — То погледна Ренар изумено. — Човече, някоя кола ли ви смля така?

Ренар извади портфейла си и остави думите му без коментар.

— Ще си поделим бамята — предложи той на Ани, след като момчето си тръгна.

— Не съм гладна — отказа тя, но не посмя да го погледне.

Маркъс Ренар бе в основата на всичко, камъкът, хвърлен в езерото, предизвикал вълни, объркали целия живот в Байю Бро.

— Не съм чудовище — каза Ренар. — Бих искал да имам възможността да ви уверя в това, Ани.

— Не би трябвало да разговаряте с мен без присъствието на адвоката ви.

— Защо?

Всъщност защо наистина, замисли се Ани. Беше сама. Радиостанцията не беше у нея, не носеше магнетофон. Дори и да направеше признания, това не би имало значение. Кудроу беше официалният му адвокат и в негово отсъствие нищо, което кажеше Ренар, не би се приело за достоверно в съда. Можеше да признае, че е извършил десетина убийства и да не могат да го осъдят.

Тя прецени какъв шанс й се отваря. Намираха се на публично място. Дочуваше приглушени гласове, които идваха от агенцията за недвижими имоти. Беше ченге. Не би бил толкова глупав, че да се опита да извърши нещо тук, освен това не беше и в състояние да го направи. Искаше да разбере каква бе причината, която го бе подтикнала да извърши такова жестоко престъпление. С какво Пам Бишон бе изкарала от нерви този иначе съвсем обикновен мъж?

— Добре.

Фирмата „Боуен и Бригс“ представляваше едно огромно открито пространство с дървен под — изциклен и лакиран. Западната стена бе облепена със сиви тапети. Там имаше няколко бюра и място за съвещания. На източната страна бяха подредени шест чертожни маси. Ренар сложи плика върху една маса в ъгъла, място, където явно се пиеше кафе, служителите си почиваха и хапваха на обяд. От радиото в ъгъла се носеше тиха класическа музика.

Ани го следваше на разстояние и бавно оглеждаше помещението. Съжали, че не си бе взела оръжието.

— Загазила сте.

Тя бързо се извърна към него. Ренар вадеше обяда си от плика.

— Казахте, че имате неприятности — напомни й той. — Заради Форкейд ли загазихте?

— Заради вас.

— Не може да бъде. — Посочи й стола срещу него и сам седна. Лека пара се вдигна, когато отвори капака на кутията с бамя, тъмен сос и филе. — Бихте загазили заради мен, ако аз бях убил Пам. Но аз не съм. Помислих, че ще се убедите в това, след като онази бедна жена Нолън е била нападната.

— Двата случая нямат нищо общо. Едното няма нищо общо с другото — повтори Ани.

— Ако и двата случая не са дело на удушвача от езерото.

— Стивън Данжармон беше удушвачът от езерото, а той е мъртъв. Има достатъчно доказателства срещу него.

— Както и доказателството, което Форкейд подхвърли в бюрото ми. Това не ме прави убиец.

Ани го изгледа недоумяващо. Беше проследила хронологията на събитията. Всичко съвпадаше. Ала той се кълнеше, че е невинен. Дали бе изпечен лъжец или бе убедил себе си в своята невинност? Беше ставала свидетел на подобни неща. Хората се вкопчваха в комплекса за преследване като в спасителен пояс. Самите те никога нищо не били направили. Някой друг ги бил накарал да продават дрога. Грешката била на проклетите ченгета, които ги спипали. Ала според нея за Ренар не бе характерен комплексът за преследване, свързан с убийството на Пам. Тук ставаше дума за нещо съвсем различно. За мания.

— Искам да разберете, Ани… Мога ли да ви наричам Ани? — попита той учтиво. — Като се има предвид всичко, малко ми е трудно да ви наричам помощник-шериф Брусар.

— Да — отвърна тя, макар че не й се понрави да се обръща към нея на малко име.

Не й беше приятно да го изговаря. Не й харесваше идеята да му позволява каквото и да било, да се съгласява, с каквото и да е негово желание, независимо колко дребно бе то.

— Искам да разберете, Ани — започна той отново, — че обичах Пам като…

— Като приятелка. Знам. Вече говорихме за това.

— По нейния случай ли работите сега? Ще се опитате ли да заловите убиеца?

— Искам убиецът й да бъде изправен пред съда — каза тя, отбягвайки отговора. — Нали разбирате какво означава това?

— Да. — Той гребна една лъжичка от бамята и я поднесе към зашитата си устна. — Чудя се дали вие го разбирате?

Ани не обърна внимание на многозначителния му въпрос и настоя:

— Споменахте, че сте излизали с Линдзи Фокнър. Прощавайте, че ви го казвам, но ми е малко трудно да си го представя.

— По-рано не изглеждах така.

— Струва ми се, че… не си подхождате.

— Така и излезе. Според мен Линдзи вероятно… Как да се изразя? Може би има други предпочитания.

— Смятате, че е лесбийка ли?

Той леко сви рамене и сведе поглед към яденето си. Явно се почувства неудобно от повдигнатата тема.

— Защото не се съгласи да спи с вас ли?

— Не, няма такова нещо. Излязохме на вечеря. Не бях и очаквал нещо повече. Явно, че нямаше да стигнем дотам. Съдя по начина, по който се държеше с Пам. През цялото време бдеше над нея. Ревнуваше я. Не обичаше съпруга на Пам. Не можеше да понася, който и да е мъж да проявява интерес към нея.

Още веднъж си гребна от бамята и я пое със зъби.

— Опитвате се да ми кажете, че партньорката на Пам я е убила ли? Обзета от лесбийска ревност?

— Не, не знам кой я е убил. Иска ми се да знаех.

— Тогава какво?

— Че Линдзи не ме одобряваше. Иска да обвини някого за смъртта на Пам и е избрала мен.

— Избрали са ви всички, господин Ренар. Вие сте главният заподозрян.

— Удобният заподозрян — поправи я той. — Защото харесвах Пам. Защото хората тук ме смятат за пришълец, а забравят, че съм роден и съм живял тук като дете. Струва им се странно, че не съм женен и живея с майка си и брат си, тъй като той не умее да общува с никого.

— Но Пам е смятала, че я следите — възрази му Ани. — Продължили сте да се мотаете около нея, след като тя ви е казала да стоите настрана. Имали сте мотив, възможност и нямате убедително алиби за нощта на убийството.

— Бях в Лафайет…

— Отишли сте в магазин, който вече е бил затворен, когато сте стигнали до базара „Акадиана“. Ако магазинът беше отворен, можехте да намерите свидетели, които да потвърдят думите ви.

Той я изгледа напрегнато.

— Отидох да купя някои неща, а не за алиби.

— Спестете си думите — каза Ани. — Помня всичко подред. В пет и четирийсет Линдзи Фокнър излязла от сградата и забелязала, че колата ви стои още на паркинга. Пам имала среща с клиенти, за да им предложи оферта за къща. В осем и десет се отбивате в магазина „Направи си сам“ на Хърбърт и купувате някои неща, между другото и остриета за определен вид нож.

— Обикновен инструмент за направа на кукленски къщи.

— Клиентите на Пам си тръгват в осем и двайсет. Те са последните, видели я жива — с изключение на убиеца й. Между другото Хърбърт няма всичко, което търсите…

— Френски прозорци за настоящия ми проект.

— Затова отивате до базара „Акадиана“ в Лафайет с намерението да се отбиете в магазина „Направи си сам“, ала той вече е затворен — продължи тя. — Твърдите, че на връщане нещо се е случило с колата ви — неизвестно какво — и два часа сте престояли на страничен път, преди да потеглите отново, след като ви помогнал анонимен самарянин, когото никой не успя да открие през трите месеца, които минаха оттогава. Казвате, че сте се прибрали около полунощ, но никой не може да го потвърди, защото майка ви била заминала за Богалуза на гости при сестра си. Това е вашата версия.

— Самата истина.

— Между другото съдебният лекар в Лафайет определи, че смъртта на Пам е настъпила горе-долу около полунощ и то на няколко километра от вашата къща.

— Аз не съм я убил.

— Имали сте фикс идея по отношение на нея.

— Бях влюбен — призна той и се надигна от стола. Отиде до малък хладилник, поставен между долните шкафове и извади две бутилки охладен чай. — Иска ми се тя да беше отговорила на чувствата ми, но не го направи и аз се примирих.

Той постави бутилките върху масата и прибута едната към Ани.

— Съпругът й беше по-настоятелен от мен. — Облегна се на стола, взе книжна салфетка и попи слюнката, която се събираше в ъгълчетата на наранената му уста, докато се мъчеше да говори. — Не искаше да я остави на мира. Струва ми се, че тя се боеше от него. Сподели с мен, че не смеела да се вижда с други мъже, докато не получи развод.

Удобна версия, с която да отблъснеш от себе си мъж, помисли си Ани, макар и да допусна възможността в случая това да бе вярно. Всички знаеха, че Дони не желаеше развод. Линдзи Фокнър й каза, че именно Дони досаждал на Пам. До нея бяха достигнали слухове за разправия относно Джоузи, макар да изглеждаше, че Дони няма право да я вземе. В брака той бе бил лъжецът. Пам не бе извършила нищо, за да не присъдят детето на нея.

— Въпреки че — промърмори Ренар, взирайки се в чая, — това може да е било само извинение. Според мен за известно време тя се виждаше с някого.

— Какво ви кара да мислите така?

Той не й отговори. Единственият начин, по който би могъл да знае, бе, ако я бе следил. Това той нямаше да признае, не би могъл да го направи. Ако признаеше, че е следил Пам Бишон и я е виждал с друг мъж, това само би се прибавило към мотива му да я убие. От ревност. Тя го бе отблъснала заради друг.

Ани стана от стола.

— Чух достатъчно, благодаря. Пам е била измъчвана и убита от съпруга си, с когото е била разделена, от партньорката си, лесбийка, или от тайнствен любовник, когото не сте в състояние да назовете. Бихте могли и вие да сте я убили. Вие сигурно сте жертва на злостен заговор. Независимо, че сте имали мотив, средство, възможност и че нямате алиби. Независимо, че детективите откриха откраднатия пръстен на Пам във вашата къща.

Ренар също се изправи и закуцука след нея към вратата.

— Съществуват различни видове мании — каза той. — Форкейд се е вманиачил в този случай. Той е подхвърлил пръстена. Правил го е и по-рано. Има предишни подобни прояви. Аз никога нищо не съм правил. Никога не съм посягал на човек. Никога не са ме арестували.

— Може би това означава само, че сте доста обигран — подхвърли Ани.

— Не съм го извършил!

— Защо да ви вярвам? И още нещо — защо толкова настоявате да ме убедите? Вие сте свободен човек. Областният прокурор не ви е предявил обвинение.

— Засега. Не се знае колко време ще мине, докато Форкейд или Стоукс не изфабрикуват още нещо? Аз съм невинен. Името ми е опетнено. Няма да се успокоят, докато не ми вземат и живота по един или друг начин. Някой трябва да открие истината, Ани, а досега вие сте единствената, която я търси.

— Вярно, че я търся — заяви тя хладно. — Само че не гарантирам, че ще ви хареса онова, което открия.

Ренар й задържа вратата, за да излезе и я наблюдава, докато слизаше по стълбите и напускаше сградата. Походката й беше неосъзнато дръзка. По-свободно се движеше и жестикулираше от Пам. Духовна сестра на свободолюбивата Пам. Той намери успокоение в тази мисъл. Имаше приемственост.

Сърцето му принадлежеше на Пам, но Ани щеше да го освободи от нея. Беше сигурен в това.