Тами Хоуг
Кукла на конци (16)

Глава 15

Обаждането дойде в нула часа и трийсет и една минута след полунощ. Ани беше проверила по два пъти ключалките на вратите и си беше легнала, но не спеше. Тя вдигна слушалката на третото позвъняване. Едно обаждане посред нощ би могло да бъде нещо по-сериозно, отколкото някой журналист. Сос и Фаншон може да бяха претърпели катастрофа. Някой от безбройните им роднини може да се е разболял. Тя вдигна с едно просто „ало“. Никой не й отвърна.

— Ааа… шегаджия? — каза тя, като се облегна назад на възглавницата, представяйки си Мълън от другата страна. — Знаете ли, учудена съм, че вие, момчета, не започнахте с телефонните обаждания още преди две нощи. Става дума просто за тъп тормоз. Точно във ваш стил. Трябва да кажа, че всъщност очаквах варианта с „тъпа кучка“. Големият лош невидим мъж от другата страна. Ооо, колко страшно!

Тя почака да чуе обида или ругатня. Нищо. Представи си стреснатото изражение на Мълън и се усмихна.

— Ще ти смъкна точки за липса на въображение. Предполагам обаче, че не съм първата жена, която ти казва това.

Нищо.

— Виж, взе да ми става скучно, а и трябва да ходя на работа утре. Но от друга страна, ти вече знаеше това, нали?

Ани направи отегчена физиономия, докато затваряше. Шегаджия. Като че ли щеше да я уплаши след всичко, което беше преживяла тази вечер. Тя изгаси лампата, с желанието и мозъкът й да изключи лесно.

Предимствата и недостатъците на предложението на Форкейд все още се въртяха, в главата й в пет часа сутринта. Умората я бе унасяла в сън от време на време през нощта, но това не бе било истинска почивка, а само сънища, изпълнени с тревога. Най-накрая се отказа и стана. Чувстваше се по-зле, отколкото когато си бе легнала след полунощ. Наплиска лицето си със студена вода, изплакна уста и навлече екипа си за тренировка.

Мозъкът й не отказа да мисли, докато правеше рутинното си разтягане и загрявка. Може би предложението на Форкейд беше част от по-мащабен план за отмъщение. След като колегите му от службата я мразеха толкова много, че да й отмъщават, тогава защо не и той?

„Ако не си ме предала, тогава си се ръководила единствено от принципите си. Не мога да те мразя за това. За такова нещо бих те уважавал.“

Да пукне, ако не му вярваше. Това експерт по психология на личността ли я правеше или глупачка?

Вмъкна краката си в каишките на лежанката и започна с коремните преси. По петдесет всяка сутрин. Така ги ненавиждаше!

Бълнуванията на Форкейд за Дювал Маркот, търговския магнат от Ню Орлиънс, трябваше да са достатъчни, за да се откаже веднъж завинаги. Никога не беше чувала за скандал, свързан с Маркот, и това трябваше да я усъмни. На почти всеки, който имаше власт в Ню Орлиънс, редовно му очерняха името. Мръсните игрички бяха любимо занимание там. Та кой чак толкова е Маркот, за да остане неопетнен? Едва ли беше чист като току-що паднал сняг и едва ли беше черен като дявола.

Какво значение имаше? Какво я беше грижа за Дювал Маркот? Не бе възможно той да има нещо общо със случая „Бишон“… освен връзката с недвижимите имоти.

Ани се премести от лежанката на лоста за набирания. По двайсет и пет всяка сутрин. Мразеше ги почти толкова, колкото и коремните преси.

Какво щеше да стане, ако се присъединеше към Форкейд? Той беше временно отстранен, обвинен за нападение. Какъв проблем можеше да й създаде това с шерифа или с Причет? За Бога, та тя беше свидетел на обвинението! Форкейд не трябваше да се доближава и на няколко метра от нея, както и тя.

Може би тъкмо затова й бе направил предложението. Може би смяташе, че може да спечели няколко точки в своя полза и да я умилостиви. Ако я включеше в разследването на случая „Бишон“ и й възложеше достатъчно задачи, може би нямаше да има време да мисли за събитията от онази нощ пред „Боуен и Бригс“.

Но Форкейд нямаше вид на човек, който използва трикове. Беше прекалено безцеремонен и открит. Беше по-сложен за разбиране дори и от френската граматика, задръстен с правила, които имаха безброй изключения.

Ани излезе от апартамента и изтича надолу по стълбите към паркинга. Една пътечка водеше към пристана и към чакълестия път, до който достъпът беше ограничен. Тя тичаше по три километра всяка сутрин и ненавиждаше всеки метър от тях. Тялото й не беше склонно към бързи действия, но ако се вслушваше в желанията му, задникът й щеше да е пет пъти по-голям. Упражненията бяха цената, която плащаше за слабостта си към сладките неща. Още повече, че някой ден доброто физическо състояние можеше да й спаси живота.

В края на краищата, каква беше историята със Стоукс? Възможно ли бе някой да го е подкупил или Форкейд просто страдаше от параноя? Дори и да бе така, това не значеше, че някой не иска главата му. Но да го натопят умишлено, Ани не виждаше смисъл в това. Стоукс наистина беше завел Форкейд в „Лаво“, но Стоукс си беше тръгнал. Откъде можеше да е сигурен, че Форкейд ще отиде до „Боуен и Бригс“ и ще се спречка с Ренар? Телефонното обаждане.

Форкейд беше отговорил на обаждането, а след това си бе тръгнал. Но ако Стоукс бе възнамерявал да натопи Форкейд, тогава нямаше ли да си осигури свидетел? Но откъде беше сигурна, че не го е направил? Самият Стоукс може би е наблюдавал как се развива действието заедно с някой цивилен подлизурко, който само е чакал да поеме ролята на свидетел. Каква ирония на съдбата, че Ани случайно бе попаднала на мястото. Тъкмо тя и Форкейд щяха взаимно да се унищожат.

Дотътри се обратно до апартамента, изкъпа се и си облече чиста униформа, а след това слез в магазина с шоколадче „Милки Уей“ в ръка.

— Ей, това не е закуска! — скара й се леля Фаншон. Тя изправи снажното си тяло, след като избърса червените карирани мушами на масите в ресторантската част на големия салон. — Хайде, седни. Ще ти направя яйца с наденица, искаш ли?

— Нямам време. Съжалявам, лельо. — Ани напълни голямата си туристическа чаша с кафе от кафеварката на плота. — Днес съм дежурна.

Фаншон размаха парцала пред осиновената си дъщеря.

— Глупости! Постоянно се преуморяваш. Нима това е работа за едно красиво младо създание като теб?

— Така се запознавам с много мъже — каза Ани с усмивка. — За съжаление, налага се да пращам повечето от тях в затвора.

Фаншон поклати глава, като едва сдържаше усмивката си.

— Доста ти е широко около…

— Не е така — отвърна Ани и отстъпи към вратата. — Нали ходя да тичам всяка сутрин.

— Хм… тичане — изсумтя Фаншон, сякаш от тази дума и загорчаваше.

Ани изкара джипа от паркинга на пътя към езерото. Отлично се справяше с жонглирането — беше стиснала чашата с кафе в скута си, държеше шоколадчето и волана с лявата ръка и едновременно настройваше радиото с дясната.

„Вие сте на Кей Джей Ю Ен. Постоянен контакт. Огромният джакпот ви очаква. Името на всеки обадил се се записва, включително и вашето, Мери Маргарет от Кейд. Какво мислите по въпроса?“

„Смятам, че хазартът е грях. И вашият джакпот е хазарт“.

„Как така, госпожо? Няма такса за участие“.

„О, има. Плаща се такса за междуградски разговори, ако човек не живее в Байю Бро. Как може сън да ви хваща, като знаете, че има хора, които отделят от залъка на децата си, за да ви се обадят и да бъдат записани за вашия джакпот?“

Движението се увеличаваше при всяка странична отбивка. Хората отиваха в Байю Бро на работа или за да изпълнят някой съботен ангажимент, а други продължаваха към Лафайет. Рибарите се бяха запътили към местата за риболов. Един голям стар кадилак излезе на асфалтовия път пред нея. Ани натисна съединителя и спирачката и понечи да хване скоростния лост. Погледна надолу и забеляза нещо нередно. Сакът й на пода пред седалката до нея се движеше. Задният му край леко се повдигаше.

Дъхът й секна. Една кафява змия на петна, дебела колкото градински маркуч, изпълзя от сака и се насочи към лоста. Кротал!

— Мили Боже!

Ани отскочи настрани и рязко завъртя волана наляво. Джипът се вряза в насрещното платно, предизвиквайки разярени бибиткания. Ани погледна нагоре и отново изруга, когато един камион изникна пред нея и шофьорът панически натисна клаксона. Стискайки здраво кормилото, тя настъпи газта и се насочи към канавката.

Джипът сякаш летя във въздуха цяла вечност. Светът през прозорците й се стори като размазано петно. От удара тя подскочи във въздуха, а змията изхвърча нагоре. Дебелото й мускулесто тяло се удари в крака на Ани и отново падна долу.

Тя едва осъзна, че трябва да изключи мотора. Единствената й мисъл бе да избяга. Блъсна вратата с рамо, изтърколи се от джипа и затръшна вратата зад себе си. Сърцето й биеше като барабан. Дишаше на пресекулки. Опря се на калника.

— Боже мой, Боже мой, Боже мой…

Няколко коли бяха спрели на отбивката. Един шофьор слезе от пикапа си.

— Моля, останете по колите си! Не спирайте движението! Аз ще се оправя.

Ани вдигна глава и погледна през кичурите коса, които скриваха лицето й. Един полицай се приближаваше към нея. Патрулната кола беше паркирана при отбивката с включени светлини.

— Госпожице? — извика той. — Добре ли сте? Да извикам ли линейка?

Ани се изправи, за да може той да види униформата й. Позна го моментално, въпреки че той я гледаше тъпо. Йорк Петела. Ходеше, сякаш вечно накуцваше. Имаше хитлерови мустачки и нахална малка уста. Той тутакси ги размърда, щом се сети коя е.

— Помощник-шериф Брусар?

— Има един кротал в джипа ми. Някой е сложил кротал в джипа ми!

Въпреки че вероятно нямаше да умре от едно ухапване, все пак имаше такава вероятност. Със сигурност можеше да загине в катастрофата и да не е единствената жертва. Тя се почуди дали този, който я тормозеше, е помислил за това, когато е слагал малкото си земноводно приятелче.

— Кротал! — изкукурига Петела, изсумтя и погледна в джипа. — Не виждам нищо.

— Защо не влезеш вътре? Когато те ухапе, ще се разбере, че говоря истината.

— Вероятно е било колан или нещо подобно.

— Мога да различа змия от колан.

— Сигурна ли си, че просто не си се гледала в огледалото, докато си си слагала червило, и така си изпуснала волана? По-добре кажи истината. Няма да ми е за първи път да чуя подобна история — каза той, подсмихвайки се. — Вие момичетата с вашите червила…

Ани го сграбчи за ръкава и го обърна с лице към нея.

— Нося ли червило? Виждаш ли червило по устните ми, идиот такъв? В джипа ми има змия и ако продължаваш да се държиш така с мен, ще я увия около врата ти и ще те удуша с нея!

— Ей, Брусар! Заплашваш полицай!

Викът дойде откъм пътя. Мълън! Беше паркирал на отбивката един раздрънкан шевролет с привързана за него лодка. Обути в тесни джинси, пищялите му приличаха на крака на чапла. Компенсираше кльощавостта им с подплатено спортно яке от зелен плат.

— Твърди, че вътре има кротал — подигравателно произнесе Йорк, като посочи с палец към джипа.

— Да, бе, като че ли вече не го знае — сопна се Ани.

Мълън се опули.

— Хайде пак! Истерия, параноя… Може би имаш проблем с хормоните, Брусар.

— Майната ти!

— О-хо, обида, заплашване на полицай, безотговорно шофиране… — Той заобиколи отдясно джипа с наперена походка и погледна през прозореца. — Може би е пияна, Йорк. По-добре я накарай да мине през рутинната проверка.

— Как пък не! — Ани заобиколи пред капака. — Да ми прекъснеш връзката, е достатъчно лошо. Мога да понасям й заяждането в службата, но някой друг, освен мен можеше да умре при този номер. Ако намеря и най-малкото доказателство, което да те свързва с това…

— Не ме заплашвай, Брусар!

— Това не е заплаха, а обещание.

Той подуши въздуха.

— Мисля, че ми мирише на уиски. По-добре я прибери, Йорк. Стресът май ти идва в повече, Брусар. Да пиеш сутрин на път за работа, това е позор.

Йорк нямаше вид на убеден.

— Не усетих нищо.

— За Бога! — сопна се Мълън. — Та на нея й се привиждат змии и излиза извън пътя, разстройва цялото движение. Запиши номерата на колата и я арестувай!

Ани сложи ръце на кръста си.

— Няма да помръдна оттук, докато не махнете змията от колата ми.

— Неподчинение на полицията — добави Мълън към списъка от прегрешения.

— По-добре да отидем до управлението, за да изясним случая, Ани — каза Йорк, опитвайки се да добие извинителен вид.

Пресегна се да хване ръката й, но тя я отдръпна. Беше в безизходица. Йорк не можеше да я пусне обратно в колата, ако трезвеността й беше под въпрос, а тя по-скоро би пукнала, отколкото да мине през проверката за алкохол пред тях като някакво си кученце от цирка.

— Според мен ще е по-добре, ако седнеш на задната седалка — каза той, като се пресегна към дясната врата на патрулната кола.

Ани се въздържа от коментар. Тя беше закарала Форкейд до управлението със собствената си кола, за да не привлича вниманието. Никой обаче нямаше да се отнесе към нея със същата любезност.

— Трябва ми сакът — каза тя. — Оръжието ми е в него. Също така, искам джипът да е заключен.

Йорк се върна до канавката и каза нещо на Мълън, после мина от страната на шофьора и извади ключовете. Мълън отвори дясната врата, извади сака й и се наведе в колата. Когато пак се показа, стискаше гърчеща се змия точно зад главата. Изглеждаше повече от метър на дължина, въпреки че кроталите в този район ставаха и по-големи. Мълън каза нещо на Йорк и двамата се засмяха. След това Мълън завъртя змията в широк кръг и я метна в захарната тръстика.

— Просто една кралска змия — провикна се той към Ани, докато приближаваше към колата. — Кротал! Ама ти наистина трябва да си пияна, Брусар. Не можеш да различиш един вид змия от друг.

— Не бих казала — отвърна Ани. — Знам що за змия си ти, Мълън.

Не можа да преглътне случилото се през целия път до Байю Бро.

 

 

Хукър не беше в настроение да се занимава с последиците от някаква шега, било тя подла или не. Той се разбесня в момента, в който Йорк я въведе в сградата, като изля гнева си върху нея.

— Винаги щом се обърна, ти се замесваш в някаква бъркотия, Брусар! Вече почти ми е дошло до гуша от теб.

— Да, сър.

— Да не си малоумна или нещо подобно? Помощник-шерифите трябва да арестуват престъпници, а не помежду си.

— Да, сър.

— Никога не сме имали такива проблеми, докато тук имаше само мъже. Щом се намеси жена, и изведнъж се появяват проблемите.

Ани се въздържа да каже, че беше работила тук вече две години и изобщо не бе създавала проблеми до този момент. Бяха в кабинета на Хукър, който персоналът по поддръжката беше боядисал в бледозелено, докато сержантът бе отсъствал през януари поради операция. Авторът на шегата все още не бе разкрит. Вратата беше широко отворена, което даваше възможност на всеки, застанал наблизо, да чува скандала. Крепеше я надеждата, че това ще е последното унижение. Щеше да издържи. Най-накрая Хукър щеше да изчерпа репертоара си от обидни думи или да получи инфаркт, след което тя можеше да отиде и да патрулира.

— Писна ми, Брусар!

Някъде надолу по коридора се разнесе друг ядосан глас.

— Какво искате да кажете с това, че не можете да го намерите? — Ани разпозна носовия глас на Смит Причет. Надолу по коридора беше стаята на диспечерите. Какво би могъл да иска Причет от тях? И то в събота?

 

 

— Казвате ми, че пазите касетите от обажданията по 911 цяла вечност, но нямате точно тази касета от нощта, когато Форкейд е бил арестуван?

Една пулсираща вена изскочи на високото чело на Причет и се скри бързо, като светкавица. Той стоеше в коридора пред диспечерската служба, облечен в светлозелена риза, къси бежови панталони, носеше обувки за голф и държеше стик номер девет в ръка.

Жената зад гишето скръсти ръце.

— Да, сър, това имам предвид. Да не би да ме обвинявате в лъжа?

Причет я изгледа ядно, след което се обърна към Ей Джей:

— Къде, по дяволите, е Ноблие? Казах ти да му се обадиш.

— Тръгнал е насам — опита се да го успокои Ей Джей.

Това, че Причет му бе поставил задача в събота сутринта, беше достатъчно лошо — изненадваща атака, както я бе нарекъл, — макар че можеше да се стигне и до бой. Ей Джей залагаше на началничката на диспечерите. Въпреки че Причет беше въоръжен, тя със сигурност тежеше с около десет килограма повече от него.

Би си спестил новината, че касетата липсва, но Причет се държеше като нетърпеливо дете на Коледа. Беше му се обадил по мобилния телефон от игрището за голф. Въпреки че адвокатът на Форкейд трябваше да предаде писмена версия за случката от клиента си, Ноблие беше обявил, че детективът се е отзовавал на обаждане за вероятен крадец в близост до „Боуен и Бригс“. Това със сигурност бе нагла лъжа. Касетите с обажданията по 911 щяха да потвърдят, че е така, а диспечерската служба на шерифа приемаше всички обаждания за района. Но касетата от тази съдбовна нощ изведнъж беше изчезнала.

Вратата на кабинета на шерифа се отвори рязко и Гюс излезе в коридора. Беше обут в джинси и каубойски ботуши, а около него се носеше миризмата на коне, силна като долнопробен одеколон.

— Недей да беснееш, Смит. Ще намерим проклетата касета. Тук кипи усилена работа. Губят се разни неща.

— Как пък не, изгубена! — Причет размаха стика пред шерифа. — Няма касета, защото няма обаждане за крадец в близост до „Боуен и Бригс“ на нея.

— Лъжец ли ме наричаш? След всичките тези години, през които съм те подкрепял? Ти си един дребнав, неблагодарен човек, Смит Причет! Ако не ми вярваш, говори с помощник-шерифите, които са патрулирали през онази нощ. Питай ги дали са чули обаждането.

Причет направи отегчена физиономия и се запъти надолу по коридора, демонстративно тропайки по твърдия под с бутоните на обувките си.

— Сигурен съм, че ще ми кажат, че са чули и ангели да пеят джаз, ако мислеха, че така могат да спасят Форкейд — провикна се той над шумотевицата. — Много е жалко, че такъв тип застава между нас, Гюс. Имаш черна овца в стадото. Изритай я и приключи.

Гюс примижа срещу него.

— Може би причината да нямаме касетата при нас е, че Уили Талънт вече е дошъл и я е взел. Като доказателство, опровергаващо…

— Какво? — кресна Причет. — Даваш с лека ръка нещо такова на адвокат по защитата?

Гюс повдигна рамене.

— Не казвам, че непременно е станало. Казвам, че е вероятно да е така.

Ей Джей се изпречи помежду им.

— Ако е в Талънт, ще трябва да ни я покаже, Смит. А ако е изчезнала, тогава те няма да разполагат с нищо друго, освен със слухове, пускани от пристрастни хора. Не е толкова голям проблем.

Не беше, като се изключеше фактът, че Причет отново щеше да бъде злепоставен.

— Не знам, Гюс — каза Причет тъжно, когато излязоха на пролетното слънце. — Може би се занимаваш с това вече твърде дълго. Способността ти за обективни преценки се е изкривила. Виж само Джони Ърл — той е млад, умен, недокоснат от корумпиращи фактори като време и познанства. Също така е тъмнокож. Много хора смятат, че е време общината да има тъмнокож шериф — по-прогресивно би изглеждало.

Гюс се изсекна на тротоара.

— Смяташ, че ме е страх от Джони Ърл? Нека ти напомня, че на последните избори спечелих трийсет и три процента от гласовете на тъмнокожите, а имах двама тъмнокожи конкурента.

— Не ми го припомняй, Гюс. Това само ме подсеща за обвиненията за манипулиране на избирателите.

Причет се запъти към своя линкълн, където носачът на такъмите за голф го чакаше, за да го закара обратно в клуба.

— Дусе! — викна той. — Идваш с мен. Трябва да обсъдим някои неща. Какво знаеш за законите при конспирация?

Гюс проследи как двамата прокурори се качиха в линкълна, а след това се върна бесен в управлението, мърморейки под нос.

— Тъпо колежанско копеле! Ще ме заплашваш, ти малък…

— Шерифе?

Беше Хукър. Гюс потърка корема си с ръка. Ама че кошмарна събота! Той се спря пред отворената врата на Хукър и впери поглед вътре.

— В кабинета ми, помощник-шериф Брусар.

 

 

— Смяташ, че някой е сложил змия в джипа ти?

— Да, сър. Няма как да е влязла там по друг начин.

— И смяташ, че някой полицай я е сложил там?

— Да, сър, аз…

— И никой друг не би могъл да има достъп до колата?

— Ами…

— Заключваш я, нали?

— Не, сър, но…

— Имаш ли доказателства, че някой полицай го е направил? Имаш ли свидетел?

— Не, сър, но…

— За Бога, та ти живееш над магазин, помощник-шериф. Искаш да ми кажеш, че никой не се е отбивал в магазина снощи? Искаш да ми кажеш, че на паркинга не са се мотали хора, които са могли да го сторят или пък да видят как друг го прави?

— Магазинът затваря в девет.

— А след това? Почти всеки е могъл да пусне проклетата змия в джипа ти. Така ли е?

Ани издиша. Форкейд. Форкейд е могъл да го направи. Имаше и мотив да го стори. Тя обаче не каза нищо. Номерът със змията приличаше на пубертетски, а Форкейд не беше пубертет.

— За Бога, момиче, та аз съм виждал какво представлява джипът ти отвътре. Тази змия може и да се е родила там.

— И смятате, че е било съвпадение, че Йорк е патрулирал точно на тази отсечка от пътя тази сутрин? И че Мълън съвсем случайно е минал оттам?

Гюс я погледна сериозно.

— Искам да кажа, че нямаш доказателства, че не е било така. Йорк е бил на служба. Ти си претърпяла произшествие. Той си е свършил работата.

— Ами Мълън?

— Мълън не е дежурен. Това, което върши през свободното си време, не ме засяга.

— Включително и намесата му в работата на друг полицай ли?

— Ти не си най-подходящият човек, който да коментира това, помощник-шериф! Йорк те е задържал, тъй като е смятал, че може да си пияна.

— Изобщо не съм пила. Направиха го, за да ме унижат. А идеята беше на Мълън. Йорк просто изпълняваше нарежданията му.

— Намерили са половин празна бутилка „Уайлд Търки“ под шофьорската ти седалка.

Стомахът на Ани се сви. Можеше да я отстранят от служба за това.

— Не пия „Уайлд Търки“ и не пия в колата си, шерифе. Вероятно Мълън я е сложил там.

— Отказала си да ти направят проверка.

— Добре, направете ми проба за алкохол с балон. — Тя осъзна, че трябваше да настоява за това още на местопроизшествието. Сега кариерата й щеше да рухне, защото бе била прекалено горда и прекалено упорита. — Съгласна съм и на кръвна проба, ако искате.

Ноблие поклати глава.

— Това е станало преди около час и повече, а ти си била едва на осем километра от дома си, когато е станал инцидентът. Ако е имало нещо в кръвта ти, вероятно вече е изхвърлено.

— Изобщо не бях пила.

Гюс въртеше стола си наляво-надясно. Той почеса наболата си брада. Никога не се бръснеше в събота, докато не дойдеше време да изведе жена си на вечеря. Наистина обичаше съботите, а тази отиваше по дяволите.

— Напоследък си под доста голямо напрежение, Ани — произнесе той миролюбиво.

— Не бях пила.

— А вчера вдигна скандал, твърдейки, че някой ти е прекъснал сигнала по радиостанцията, нали така?

— Да, сър, така беше. — Тя реши да не споделя с него случая с водния плъх. И без това се чувстваше като клюкарстващо дете.

Той сви устни.

— Всичко това е заради онази работа с Форкейд. Каквото си сяла, такова ще жънеш, помощник-шериф.

— Но аз… — Ани се спря и зачака. Мълчанието засили опасенията й.

— Това не ми харесва — каза Гюс. — Ще ти повярвам за пиенето. Йорк е трябвало да ти направи тест, макар че не го е сторил. Но що се отнася до останалите глупости, писна ми! Отзовавам те от патрулна служба!

Заявлението му я зашемети, сякаш й бе нанесъл удар.

— Но, шериф…

— Това е най-доброто решение за всички, което мога да измисля. За твое добро е Ани. Няма да патрулираш, докато всичко това не отмине и нещата не се успокоят. Ще бъдеш извън опасност, далеч от погледите на хората, които успя да вбесиш.

— Но аз не съм направила нищо нередно!

— Е, да, но животът се оказва сложно нещо, нали? — изгледа я той остро. — Разни хора ми казват, че създаваш проблеми. А ти ми седиш на главата и твърдиш, че всички ти имат зъб. Нямам време за глупости. Всяка важна клечка в общината се интересува от случая заради Ренар и онзи изнасилвач, а карнавалът за Заговезни е само след седмица. Казвам ти, писна ми от тази тъпа каша. Отзовавам те от патрулна служба, докато положението не се успокои. Точка по въпроса! Утре дежурна ли си?

— Не.

— Добре, тогава днес си почини. Докладвай ми в понеделник сутринта за новата си задача.

Ани не каза нищо. Само впери гневен поглед в Гюс Ноблие. Чувството, че е предадена и разочарованието й нарастваха у нея лавинообразно.

— За добро е, Ани.

— Но не е редно — отвърна тя и преди той да успее да й отговори, стана и излезе от стаята.