Тами Хоуг
Кукла на конци (15)

Глава 14

Краят на юли: Пам обявява в работата си, че възнамерява да се разведе с Дони. Разделени са от февруари. Ренар започва да проявява интерес към нея. Минава през агенцията за недвижими имоти, за да си поговорят, да покаже загрижеността си към нея и т.н.

Август: Ренар явно е хлътнал. Изпраща на Пам цветя и малки подаръци, кани я на обяд, предлага й да изпият по едно питие. Тя излиза с него само с други хора, казва на съдружничката си, че иска да е сигурна, че Ренар няма да добие погрешна представа за приятелството им, макар да признава начина му на ухажване за доста мил. Опитва се да подчертае пред Ренар, че са само приятели.

Краят на август: Някой започва да затваря на Пам телефона или да й мълчи в слушалката.

Септември: Разни предмети изчезват от кабинета на Пам и от дома й. Статуетка, флаконче с парфюм, малка снимка в рамка на нея и дъщеря й Джоузи, четка за коса. Тя не може да посочи точно кога са откраднати предметите. Ренар се навърта около нея и изразява повече загриженост, отколкото е нужно. Пам започва да се чувства притеснена от присъствието му. Затварянето на телефона и мълчанието в слушалката продължават.

9/25: Когато тръгва за работа, Пам открива, че са й нарязани гумите на колата (колата е паркирана в незаключен гараж). Обажда се на шерифската служба. Помощник-шерифът, поел обаждането, е Мълън. Пам изразява своите притеснения относно Ренар, но няма доказателства, че той е извършил престъплението. Детективът, назначен да разследва твърденията за тормоз, е Стоукс.

10/02 1:00 след полунощ: Пам се обажда, че около къщата й се навърта крадец. Няма задържан заподозрян.

Ренар е разпитан във връзка със случая. Той отрича да е замесен. Изразява загриженост за Пам.

10/03: Ренар отива в кабинета на Пам и изразява лично своята загриженост.

10/09 1:45 след полунощ: Пам отново се обажда за крадец. Няма задържан заподозрян.

10:10. Когато излиза от къщи, за да се качи на училищния автобус, Джоузи открива останки от миеща се мечка на предните стъпала.

10/11: Ренар отива в кабинета на Пам отново да изрази своята загриженост за нейната безопасност и за безопасността на Джоузи. Изнервена, Пам му казва да напусне. Клиенти, които са чакали за среща, потвърждават колко е била разстроена.

10/14: При пристигането в кабинета си, Пам открива умряла змия в чекмеджето на бюрото си. По-късно през деня Ренар я посещава отново, за да изрази своята загриженост. Казва нещо от рода, че сама жена като Пам има от какво да се страхува и че могат да й се случат още лоши неща. Пам възприема това като заплаха.

10/22: Връщайки се от работа вкъщи, Пам открива, че в къщата й е бил извършен варварски акт — дрехите са нарязани, чаршафите са изцапани с кучешки изпражнения, нейни снимки са надраскани. Няма отпечатъци на заподозрян на местопрестъплението. Няма свидетели. Пам се обажда в „Акадиана Секюрити“, за да й монтират домашна аларма. По-късно разбира, че резервният комплект ключове от къщата и от офиса са изчезнали. Не може да каже кога ги е видяла за последно.

10/24: Ренар подарява на Пам скъп медальон за рождения й ден. Пам, изключително ядосана, излага своите подозрения пред Ренар в кабинета му и му връща всички дребни подаръци, които й е правил през август и септември. Пред свидетели, Ренар отрича обвиненията в тормоз.

10/24: Пам се консултира с адвоката Томас Уотсън относно ограничителна заповед за Ренар.

10/27: Уотсън излага пред съда, от името на Пам, молбата за ограничителна заповед на Маркъс Ренар. Молбата не е удовлетворена поради липса на основателни причини. Съдия Едуардс отказва да „почерни името на един мъж“ заради такава незначителна причина като „необоснованата параноя на една жена.“

10/31: Пам вижда крадеца пред къщата си. Опитва се да се обади в шерифската служба. Телефонната линия е прекъсната. Обажда се по мобифона си. Няма задържан заподозрян. Телефонните жици са прерязани. Задната врата на къщата е изцапана с човешки изпражнения.

11/7: Докладвано е, че Пам Бишон е изчезнала.

Ани прочете записките си. Изложено в логичен ред, всичко изглеждаше толкова просто и ясно. Класически модел на ескалиране. Привличане, привързаност, преследване, болезнено съсредоточаване върху нещо, растящо чувство на омраза след отхвърляне. Защо никой не беше разбрал за какво става дума и не бе го спрял?

Защото единственото, с което разполагаха, беше предполагаемият мотив. Нямаше абсолютно нищо, което да доказва, че Ренар е този, който е упражнявал тормоз. Публично беше реагирал на обвиненията на Пам с недоумение и обида. Как би могла изобщо да си помисли, че той би я наранил? Нито веднъж през месеците преди убийството на Пам, Ренар не е изразявал пред колегите си яд или неприязън към нея. Пам обаче се бе оплаквала пред приятели от Ренар. Пред нея те бяха предлагали да й помогнат, а зад гърба й бяха изразявали съмнения за психичното й здраве. Той изглеждал безобиден.

С наближаването на развода и последствията от него за бизнеса му, Дони Бишон бе по-вероятният кандидат за престъпник. Но Пам бе настоявала, че Ренар я тормози.

Какъв кошмар, помисли си Ани. Да си сигурна, че този човек е опасен и да не можеш да убедиш никого в това.

Ани стана от кухненската маса, за да се поразтъпче. Беше девет и половина. Проучваше бележките повече от час, като правеше справки със статии от вестници и списания и извадки от книги на тема преследвачи. Беше следила случая от самото начало, защото се чувстваше длъжна от професионална гледна точка и защото искаше да продължи самообучението си и да стане детектив. Беше си купила папка с три отделения, като слагаше всички изрезки от вестници в първото, бележките във второто и личните наблюдения в третото. Ако не бяха изрезките от вестниците, папката й щеше да е много тънка. Не беше провеждала никакви разпити. Това не беше неин случай. Тя беше само един помощник-шериф.

Форкейд вероятно имаше много повече материали. Той обаче беше отстранен от случая и начело оставаше Чаз Стоукс. Стоукс беше детективът, назначен да разследва първоначалните обвинения в тормоз. Ако беше успял да разкрие престъпника, може би Пам щеше да е жива и днес.

Ани влезе във всекидневната и по стар навик започна бавно и съсредоточено да крачи напред-назад покрай масичката за кафе. Масата се състоеше от стъклен плот, закрепен на гърба на препариран алигатор, дълъг метър и половина, реликва, която Сос някога бе държал закачена на тавана на магазина, докато не се бе скъсала телта и крокодилът не бе цапардосал един турист по главата. Ани бе прибрала животното като бездомно куче и го бе нарекла Алфонс.

Тя крачеше от единия край на Алфонс до другия, като размишляваше над ситуацията и не обръщаше внимание на звъненето на телефона. Беше оставила телефонния секретар включен — тези, които й досаждаха, най-вероятно бяха журналисти и шегаджии. Едва ли беше някой, с когото искаше да разговаря. Някой, който да й помогне Пам Бишон да получи справедливост.

Може би щеше да убеди Форкейд да й разреши да се включи в разследването, ако не беше сбиването с Ренар. Сега случаят беше на Стоукс, а тя никога нямаше да се осмели да го помоли. Щеше да се спречка с него дори и ако не беше арестувала Форкейд. Стоукс не можеше да приеме факта, че тя не го намираше за неустоим, нито пък се отказваше. Първоначално беше приел нейния възпитан отказ като предизвикателство, а след това като лична обида. Най-накрая я бе обвинил в расизъм.

— Това е, защото съм тъмнокож, нали?

Стояха на паркинга пред бар „Вуду“. Беше гореща лятна вечер, изпълнена с насекоми и прилепи, които току се спускаха да лапнат плячка. На юг по небето над залива просветваха светкавици. От влажността въздухът лепнеше като кадифе по кожата. Бяха отишли на бар с останалите, както често правеха през петъчните вечери. Неколцина полицаи, които искаха да отдъхнат малко в края на седмицата. Стоукс беше попрекалил с пиенето и бе казал толкова глупости, включително и че била фригидна, че Ани си бе излязла отвратена.

При последното бе останала с отворена уста.

— Хайде, признай си! Не искаш да те видят с мулат. Не искаш да легнеш с негър. Кажи го де!

— Ти си идиот! Защо не приемеш факта, че просто не ме привличаш? А защо не ме привличаш ли? Нека ти изброя причините: може би, защото не си по-зрял от един гимназист; може би, защото страдаш от излишно самочувствие; може би, защото изобщо не проявяваш интерес към разговори, в които ти не си център на вниманието. Няма нищо общо с това, какви хора се мотаят по клоните на родословното ти дърво.

— Мотаят по клоните ли? Като че са маймуни? Наричаш моето семейство маймуни?

— Не!

Той се бе приближил към нея с яростно изражение. В този момент една кола влезе на паркинга и неколцина мъже излязоха от бара, така че напрежението се поуталожи.

Сцената беше толкова жива в съзнанието на Ани, че тя почти усещаше нощната горещина около себе си. Отвори остъклените врати в единия край на всекидневната и излезе на малкия балкон, вдишвайки хладния нощен въздух и миризмата на гнило откъм блатото. Имаше точно толкова лунна светлина, колкото да посипе със сребърен прашец водата и да очертае призрачните силуети на кипарисите.

Странно, как никога не се бе замисляла за това, но можеше в известна степен да сподели преживяванията на Пам Бишон. Тя знаеше какво е да трябва да се справяш с мъж, който не приема отказ. Стоукс. Ей Джей. Както и чичо Сос. Разликата между тях и Ренар беше в тънката граница между нормалност и вманиачаване.

— Мъже — каза тя на глас на бялата котка, която се качи на перилата на балкона с надеждата да я погали. — Не може да се живее с тях, но не може и без тях.

Котката не предложи коментар.

Ако трябваше да бъде честна, проблемът не беше само в мъжете и тя го знаеше. Натрапници имаше и от двата пола. Проучванията сочеха, че тези хора не са в състояние да отклонят интереса си от обекта на своето внимание. Импулсът, болезненото съсредоточаване върху нещо винаги присъстваха. Психиатрите ги наричаха безобидни маниаци. Често пъти тези мъже и жени изглеждаха напълно разумни и нормални. Те бяха доктори, адвокати, техници. Нивото на тяхното образование или интелигентност не бяха от значение. Но щом станеше въпрос за обекта на тяхната мания, те просто губеха контрол. Някои изпадаха в състояние, познато като еротомания, когато човек си представя и дори вярва, че съществува любовна връзка между него и обекта на неговата мания.

Безобиден маниак или еротоман — тя се зачуди кое описание подхожда повече за Маркъс Ренар и как успява да го прикрие от всички около него.

Някъде в блатото алигатор нададе дрезгав звук. След това писъкът на нутрия се разнесе в нощта подобно женски вик. Звукът опъна нервите на Ани. Тя затвори очи и си представи Пам Бишон как лежи на пода, докато лунната светлина осветява през прозореца голия й труп. Дълбоко в себе си Ани сякаш чуваше писъците на Пам… на Дженифър Нолън… на жените, които бяха умрели преди четири години от ръката на удушвача от езерото. Писъците на мъртвите.

„Там е студено, нали?“

„Къде?“

„В страната на сенките.“

Побиха я тръпки и тя влезе обратно в апартамента, затвори вратите и ги заключи.

— Хубаво местенце си имаш, Тонет.

Ани се обърна с подкосени крака. Форкейд беше застанал точно до входа, облегнат на стената, с кръстосани глезени и ръце в джобовете на старото си кожено яке.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Ключалката на вратата не е нищо особено. — Той поклати глава укорително и се отблъсна от стената. — Бих сметнал, че един полицай би внимавал повече. Особено жена полицайка.

Той пристъпи с измамно спокойствие. Дори и в другия край на стаята, Ани усещаше напрежението у него. Тя бавно се отдръпна и застана зад масичката за кафе. Пистолетът й беше в сака, който бе оставила в антрето. Какво лекомислие.

Единствената й надежда беше да се измъкне навън. Но тогава какво? Магазинът беше затворил в девет. Къщата на Сос и Фаншон беше на стотина метра, но те сигурно бяха излезли на танци, както правеха всяка петъчна вечер от години насам. Може би щеше да стигне до джипа.

— Какво искаш? — попита тя и отстъпи към вратата. Ключовете й висяха на една кука над лампата. — Искаш и мен ли да пребиеш? Не си ли приключил с греховете си за деня? Искаш да се отървеш от свидетел ли? Би трябвало да си достатъчно запознат и да наемеш някой друг за тази работа. Ти ще си заподозреният.

Той има нахалството да се престори на развеселен.

— Смяташ ме за сатана, така ли, Тонет?

Ани хукна към вратата, опита се да грабне ключовете с едната си ръка, но ги събори на пода. С другата хвана дръжката и почна да я върти и дърпа. Вратата не поддаде. В следващия миг Форкейд скочи към нея и я приклещи, разперил ръце на вратата от двете страни на главата й.

— Бягаш от мен, така ли, Тонет?

Усещаше дъха му във врата си. Миришеше на уиски.

— Толкова ли си негостоприемна, скъпа? — промърмори той.

Тя трепереше, но на кучия син това явно му харесваше. Застави се да овладее треперенето си и се насили да се обърне с лице към него.

Той стоеше толкова близо, сякаш й бе любовник.

— Имаме да си говорим за толкова неща. Като например, кой те изпрати в „Лаво“ онази вечер?

Ник наблюдаваше изражението й съсредоточено. Реакцията й беше спонтанна — изненада и объркване.

— Какво си мислеше, Тонет? Че съм бил прекалено пиян, за да се досетя ли?

— Да се досетиш за какво? Нямам представа за какво говориш.

Устата му се изкриви в подигравателна гримаса.

— В това управление съм от шест месеца, а ти не обелваш и дума пред мен. Изведнъж пристигаш в „Лаво“ с хубава поличка и запърхваш с мигли. Искаш да помогнеш за случая „Бишон“.

— Но аз наистина исках.

— А след това се появяваш на онази улица. Случайно си минавала, нали?

— Да, разбира се.

— Как пък не! — изрева той, наслаждавайки на трепването й. Искаше да се страхува от него. Имаше причина да го иска. — Проследила си ме!

— Не съм!

— Кой те изпрати?

— Никой.

— Говорила си с Кудроу. Той ли те изпрати? Не мога да повярвам, че Ренар би се съгласил. Ами ако го бях нападнал с пистолет или с нож? Трябва да е много глупав, за да поеме риска да ме унищожи. Но той изобщо не е глупав.

— Никой не ме е изпращал.

— От друга страна, може Кудроу да е решил да раздава правосъдие, а? Сигурно знае, че Ренар е виновен и затова го разкарва, за да спаси собствената си кожа. Замислил го е така, че аз да убия Ренар. Ренар умира, а мен ме затварят с разни типове от двайсет и пет години до живот.

Той е луд, помисли си тя. Беше видяла на какво е способен. Хвърли поглед към сака. Беше на метър разстояние. Ципът беше отворен. Ако беше бърза, и имаше късмет.

— Нямам представа за какво говориш — опита се тя да печели време. — Кудроу се мъчи да ме злепостави в службата, за да няма към кой друг да се обърна, освен към него. Но аз не бих работила за него дори и да ми плащаше със златни кюлчета.

Форкейд сякаш не я чуваше.

— Би ли рискувал — размишляваше той на глас, — това е въпросът. Естествено, ще трябва да плаща на изнудвачите до края на живота си, а той няма да продължи дълго…

Ани заби дясното си коляно в слабините му с всички сили, след което клекна на земята. Форкейд се олюля, присвит на две, и изруга:

— Мамка му! По дяволите! По дяволите.

„Господи, моля те, моля те, моля те!“ Тя бръкна в сака и започна да рови за пистолета. С върха на пръстите си усети кобура.

— Това ли търсиш?

Пистолетът се появи пред погледа й в дланта на Форкейд. Беше сложил пръст на предпазителя. Паднал на колене зад нея, той я дръпна за косата и я затисна с тяло, приклещвайки я към пода.

— Биеш се подло, Тонет — промърмори. — Харесвам това у една жена.

— Да ти го…

— Ъмм… — измърмори той, като се притисна към нея и допря небръснатата си буза към нейната. — Не ми давай идеи, сладурче.

Изправи се бавно. Ръката му още я стискаше за косата. Подаде й ръка и я издърпа да се изправи.

— Не си добра домакиня, Тонет — каза той, насочвайки я към кухнята, където лампата светеше ярко и ободрително. — Даже не ми предложи стол.

— Съжалявам, но имах двойка в училище по…

— Сигурен съм, че притежаваш разни таланти. Виждам, че си добра в украсата.

Той огледа малката кухня и подсвирна. Някой беше нарисувал танцуващ алигатор на вратата на стария хладилник. Кутии във формата на войничета бяха наредени на единия рафт. Часовникът на стената беше във формата на пластмасова черна котка, чийто очи и опашка мърдаха напред, докато отмерваха секундите.

Ани впери поглед в него. Изражението на очите му вече не беше толкова войнствено. Беше застанал с кръстосани ръце, а пистолетът й висеше в голямата му ръка като играчка.

— Така, и докъде бяхме стигнали, преди да се бе опитала да ми смачкаш топките?

— Ами… някъде между халюцинирането и лудостта.

— Кудроу ли беше? Той ли подкупи теб и Стоукс?

— Стоукс ли?

— Какво? Ти да не си смятала, че ще лапнеш целия дял? Стоукс ме заведе в онзи бар. А защо там? Никой не ходи в него. Да сме по-далеч, казва ми той. А „Боуен и Бригс“ съвсем случайно е точно от другата страна на алеята. Колко удобно! Тогава пристига малката Тонет, за да ме проследи, след като Чаз си е заминал.

— Защо ще се оставя на Кудроу да ме подкупва? — попита тя и си даде сметка, че това е безплоден опит да постигне съгласие. — Знаеш ли, не само твоята кариера е застрашена? Още преди това да е свършило, ще трябва да мия килиите в ареста. Кудроу няма достатъчно пари, за да го компенсира.

Ник наклони главата си на една страна и потъна в размисъл. Не беше ял цял ден, но се бе заситил с яда, нервността и подозренията, които бе преглътнал с няколко дози уиски. Нещо черно и развалено изплува на повърхността на тази смес и се изплъзна от устата му в шепот:

— Дювал Маркот.

Кучият му син! Всичко се подреди мигновено. Приликата в двата случая би допаднала на човек като Маркот с неговото перверзно чувство за хумор. Пък и той със сигурност знаеше как се купуват ченгета. Лицето на журналиста от Ню Орлиънс, който бе присъствал в съда, изплува в съзнанието му. По дяволите! Трябваше да се досети.

Той скочи към Ани, което я накара да се отдръпне назад на стола.

— Какво ти даде? Какво ти обеща?

— Дювал Маркот? — възкликна тя. — Да не си си изгубил ума? О, Господи, виж само до кого съм опряла.

Ник се завря в лицето й, като клатеше дулото на пистолета вместо пръст.

— Той ще ти вземе душата, скъпа, или още по-зле. Ти смяташ, че аз съм сатаната? Не, той е сатаната!

— Дювал Маркот е сатаната… — повтори Ани. — Дювал Маркот, царят на недвижимите имоти от Ню Орлиънс? Филантропът?

— Кучи син — измърмори Ник, като крачеше напред-назад пред шкафа. — Трябваше да го убия, когато имах възможност.

— Познавам Дювал Маркот само от това, което съм виждала по новините. Никой не ме е подкупвал. Просто се оказах на погрешното място в погрешното време. Повярвай ми, съжалявам!

— Не вярвам в съвпадения.

— Ами, съжалявам, но нямам друго обяснение! — викна тя. — Така че, застреляй ме или ме остави на мира.

Ник се престори, че размишлява над думите й, протегна се назад и се почеса зад ухото с дулото на пистолета.

— За Бога! Внимавай с това нещо! — извика тя. — Ако няма да ме застрелваш, то тогава не бих искала да чистя мозъка ти от шкафовете.

— Какво? Този пистолет ли? — Той го завъртя на пръста си. — Не е зареден. Реших, че може да е прекалено изкушаващо.

Ани си отдъхна и разтърка лицето си с ръце.

— Защо мислиш, че аз…

— Това беше и моят въпрос.

— Казах ти всичко, което знам. Всъщност нищо. Бих се съюзила със Стоукс също толкова, колкото й с някой като Маркот. Стоукс ме мрази. Освен това, кой ще топи някой, ако ще трябва изцяло да разчита натопеният да извърши престъплението? Глупаво е. Ако някой искаше да те натопи, защо направо не убие Ренар и не го направи да изглежда така, сякаш ти си извършителят? Фасулска работа. Затова по-добре иди при Оливър Стоун с твоите сложни теории за конспирация. Може пък да ти приеме сценария.

Ник остави празния пистолет на една страна и се облегна на плота.

— Имаш голяма уста, скъпа.

— Когато ме тероризират, ставам злобна.

Той за малко да се засмее. Импулсът да го направи го изненада почти толкова, колкото го беше изненадала и Ани Брусар. Стисна устни и впери очи в нея. Тя отвърна на погледа му, възмутена и ядосана. Ако беше толкова невинна, колкото твърдеше, тогава сигурно го смяташе за откачалка. Всъщност беше хубаво. Да те смятат за луд, си имаше своите предимства.

— Каже ми едно — настоя тя, — по собствено желание ли отиде до „Боуен и Бригс“ онази нощ?

Той си помисли за телефонното обаждане, но отвърна:

— Да.

— И сам реши да пребиеш Ренар?

Той отново се подвоуми. Отговорът не беше толкова прост. Сети се за спомените, които бяха възпламенили съзнанието му като фойерверки. Най-накрая обаче можа да отговори само утвърдително.

— Тогава по какъв начин някой друг може да е виновен за това?

Ани изчака да й отговори. Никога не й се бе струвал като човек, който се измъква. От друга страна обаче никога не би повярвала и че е луд.

— Не Стоукс те е закарал на онази уличка — каза тя. — Никой не ти е опирал пистолет в тила. Направил си го по собствена инициатива, а аз просто имах лошия късмет да те хвана. Престани да виниш другите. Ти направи своя избор и сега трябва да си понесеш последствията.

— Вярно е — промърмори той. Изведнъж като че ли кипящата му енергия секна и той притихна. — Направих каквото направих. Изгубих контрол. Не мога да се сетя за много хора, които заслужават бой повече, отколкото Ренар, и не изпитвам угризения за това. Като изключим единствено последиците, които ще имат тези действия върху моя собствен живот.

— Това, което направи, не беше редно.

— Ето, в такива случай насилието може да те погуби. Разочарован съм от себе си през онази нощ — призна той. — Всяка част от битието продължава да пази своята същност. Ако се намесиш в естественото му състояние, то ще ти противостои. А на мен ми е трудно да възприема философията на бездействието. Ето, в това се корени проблемът ми.

Отново беше направил рязък завой — от разбеснял се луд към дълбокомъдрен философ само за броени секунди.

— Пред съда заяви, че си невинен, сега твърдиш, че си виновен.

— Нищо не е толкова просто, скъпа, колкото изглежда. Ако ме затворят, завинаги приключвам с работата. А това не е добър избор.

— Противостоенето на едно същество срещу намесата в естественото му състояние.

Той неочаквано се усмихна за момент. Стори й се невероятно привлекателен.

— Добра ученичка си, скъпа.

— Защо го правиш?

— Кое?

— Наричаш ме „скъпа“, сякаш си на сто години.

Този път усмивката му беше тъжна. Той бавно се приближи към нея и повдигна брадичката й.

— Защото аз, момиче, съм там, където ти никога няма да бъдеш.

Беше прекалено близо, наведен над нея, така че виждаше всичките години и грижи белязали тези очи. Палецът му докосна долната й устна. Притеснена, тя се извърна.

— Какво общо имаш с Дювал Маркот? — попита, като стана от стола и отиде до другия край на масата.

— Лично е — каза той, сядайки на мястото й.

— Преди малко бързаше да го споделиш.

— Когато си мислех, че може да си замесена.

— Значи вече съм извън съмнение?

— Засега. — Вниманието му бе привлечено от листата, разпилени по масата. — Какво е това?

— Бележките ми за убийството на Бишон. — Тя бавно се приближи към него. — Защо смяташ, че Маркот може да е замесен? Има ли това нещо общо с агенцията за недвижими имоти на Бишон?

— До този момент не съм го установил. Всичко изглеждаше толкова просто — каза Ник, докато правеше бърз преглед на това, което беше събрала. — Защо толкова те интересува този случай?

— Защото ме е грижа за това, което ще се случи. Искам убиецът да бъде наказан и то по законния ред. Вярвах, че ще стане така. До сряда. Колкото и да ме боли да го призная в момента, вярвах в твоите способности. Сега, след като Стоукс води разследването и след като вниманието е съсредоточено върху други неща, не съм толкова сигурна, че правосъдието ще тържествува.

— Нямаш ли доверие на Стоукс?

— Той е по-лесните неща. Не знам дали изобщо е способен да разреши случая. Не знам и дали би го направил безвъзмездно. А сега ти ми казваш, че най-вероятно той те е натопил. Защо?

— За пари. Най-силният мотив.

— И кой друг, замесен в случая, освен Ренар и Кудроу, би искал да те отстрани?

Той не отговори, но името се бе загнездило в съзнанието му като червей. Дювал Маркот. Човекът, който го беше съсипал.

Ани отиде към плота.

— Нуждая се от малко кафе — каза тя спокойно, като че ли този човек не беше нахлул в дома й и не бе опирал пистолет в главата й. Ала ръцете й трепереха, когато завъртя крана. Затаила дъх, посегна към тенекиената кутия за кафе и внимателно махна капака. Трепна, когато Форкейд отново проговори:

— И какво смяташ да правиш, Тонет?

— Какво имаш предвид?

— Искаш правосъдието да възтържествува, но не се доверяваш на Стоукс. Ако аз се доближа до Ренар, ще ме върнат обратно в пандиза. Така че, какво смяташ да правиш?

— Нима мога да направя нещо? — възкликна тя. Струйка пот се стече по челото й. — Аз съм само един помощник-шериф. Вече не мога да говоря дори по радиостанцията.

— Но ти си започнала работа по случая.

— Следях го.

— Но искаш да участваш в разследването. Толкова силно, че чак ме помоли. Нали искаш да бъдеш детектив, скъпа? Демонстрирай някаква инициатива. Вече се убедих, че умееш да си вреш носа там, където не му е мястото. Бъди смела.

— Това достатъчно смело ли е за теб? — Тя се обърна с един дванайсет сантиметра дълъг деветмилиметров револвер в ръка, завъртя барабана с бързина и точност и го насочи право в гърдите на Форкейд.

— Държа това сладурче в кутията за кафе. Номер, който научих от „Досиетата Рокфор“. Пробвай, ако искаш, Форкейд. Никой няма да се изненада, че съм те застреляла, когато си нахлул в дома ми.

Очакваше яд или поне раздразнение, но не и да се засмее на глас.

— Браво, Тонет! Добро момиче! Точно това имам предвид. Инициатива. Изобретателност. Смелост. — Той стана от стола и се приближи към нея. — Имаш кураж.

— Да, и се каня да те напомпам с това нещо тук. Стой на място.

Този път той я послуша и зае небрежна поза на около шест метра от нея, с единия крак леко настрани и с ръце на колана на избелелите си джинси.

— Ти май ми се сърдиш?

— Слабо казано. Заради теб всички в службата се отнасят с мен като с прокажена. Ти наруши закона, а мен ме наказват заради това. А след това пристигаш в дома ми и се опитваш да ме сплашиш. „Сърдя“ е толкова далече от…

— Ще трябва да го превъзмогнеш, ако ще работиш с мен — произнесе той безцеремонно.

— Да работя с теб ли? Та аз дори не искам да стоя в една и съща стая с теб!

— А, това вече е…

Той светкавично се придвижи напред и избута ръката й настрани и нагоре. Револверът гръмна в тавана и отгоре се посипаха мазилка и прах. За секунди Форкейд й измъкна оръжието и я просна под себе си на пода, като изви едната й ръка зад гърба.

— … лъжа.

Колкото внезапно я бе обезоръжил, толкова внезапно я и пусна и се върна към масата, като взе отново да прелиства записките по случая.

— Аз мога да ти помогна, Тонет. Ние двамата, ти и аз, се стремим към една и съща цел.

— Преди десетина минути смяташе, че съм част от конспирация срещу теб.

Все още не беше сигурен, че не е. Но тя нямаше да си направи целия този труд да събира данни за убийството на Пам Бишон, ако наистина не искаше то да бъде разкрито.

— Искам този случай да бъде разрешен — каза той. — Мястото на Маркъс Ренар е в Ада. Ако искаш това да стане, ако искаш справедливост за Пам Бишон и дъщеря й, тогава ще тръгнеш с мен. Аз разполагам с десет пъти повече материали от тези, които са на масата — изявления, оплаквания, снимки, доклади от лаборатории, копия на всичко, което е картотекирано в шерифската служба.

Ето, това беше желала — да работи с Форкейд, да има достъп до случая, да се опита да разкрие убийството заради Джоузи и заради собствените си кошмари. Но Форкейд беше прекалено избухлив, прекалено нервен, прекалено непредсказуем.

— Защо избираш мен? — попита тя. — Би трябвало да ме мразиш повече, отколкото другите ме мразят.

— Само ако си ме предала.

— Не съм, но…

— Тогава не мога да те мразя — каза той просто. — Ако не си ме предала, тогава си се ръководила единствено от принципите си. Не мога да те мразя за това. За такова нещо бих те уважавал.

— Много си странен, Форкейд.

Той сложи ръка на гърдите си.

— Аз съм уникален вид, Тонет. Не си ли го разбрала?

Ани не знаеше дали да плаче, или да се смее. Форкейд остави оръжието на масата и се приближи към нея. Отново бе станал сериозен.

— Не искам да се отказвам от този случай — каза той. — Искам Ренар да бъде наказан за това, което е извършил. А щом нямам докрай доверие на Стоукс, не мога да работя с него. Оставаш ти. Каза, че се чувстваш задължена на Пам Бишон. Ако искаш да изпълниш това задължение, ще тръгнеш с мен. Дотогава…

Той наведе глава към нея и Ани затаи дъх. Мускулите й се напрегнаха в очакване. Устните й леко се разтвориха, като че ли искаше да каже не. Ала той докосна челото си с два пръста за поздрав, обърна се и излезе в нощта.

— Мили Боже! — прошепна тя.

Остана на място още няколко минути. Най-накрая излезе на стълбището, но Форкейд беше изчезнал. Никакви светлини, никакво заглъхващо ръмжене на двигател. Единствените шумове бяха нощните звуци на блатото, издавани от хищниците или техните жертви, плисъкът на тяло, което се показва над повърхността на водата и после пак се гмурва.

Дълго време тя остана неподвижна, вперила поглед в нощта. Размишляваше. Чудеше се. Изкушена. Уплашена. Сети се за това, което Форкейд й беше казал онази вечер в бара.

„Стой настрана от сенките, Тонет… Ще ти изпият кръвта.“

Той беше човек, обсебен от сенките — в един момент изглеждаше мрачен, в друг го спохождаше неочаквано прозрение. Дълбоко спокойствие и кипяща енергия. Брутален, но и принципен. Не можеше да го разбере. Имаше усещането, че ако приемеше предизвикателството, животът й трайно ще се промени. Това ли искаше тя?

Помисли си за Пам Бишон, насаме с убиеца й. Виковете й бяха раздирали нощта, без някой да я чуе, без някой да се отзове. Искаше да види края на този ужас. Искаше правосъдие. Но на каква цена?

Тя се почувства на предела на друго измерение, като че ли оттам я наблюдаваха нечии очи, изчаквайки да предприеме следващата стъпка.

Най-накрая се прибра вътре, без дори да подозира, че един чифт от очите бяха истински.

 

 

„Чувствам се като в преддверието на Ада и затаявам дъх. Още не е свършило. Нямам представа дали някога ще свърши.

Действията на един предизвикват действията на друг, на трети… Като вълни.

Знам, че вълната скоро ще настигне и мен и ще ме отнесе. Виждам я в мислите си — кървав прилив.

Виждам я в сънищата си.

Усещам вкуса й в устата си.

Виждам как едното влече следващото.

Приливът вече я настига.“