Тами Хоуг
Кукла на конци (14)

Глава 13

Петък. Ден за получаване на заплати. Всички бързаха да стигнат до банката, до бара или да се приберат вкъщи и уикендът да започне. Петък беше ден за глоби за превишена скорост. Петъчните вечери бяха идеални и за сбивания.

Ани предпочиташе да се занимава с глобите. След като все повече хора носеха оръжие в днешно време, сбиванията бяха станали доста непредвидими. А освен от страха от СПИН, съществуваше и заплахата от съд. Единствените полицаи, които тя познаваше и които предпочитаха сбиванията, бяха твърдоглавците, които пращяха от мъжественост, и ниските мъже с голямо самочувствие. Ниските по принцип винаги бяха готови да се бият, за да докажат мъжествеността си. Наполеонов комплекс.

Това беше още една причина да се радва, че няма пенис. Няколкото сбивания, в които се бе намесвала, бяха били достатъчни, за да заслужи счупен зъб, две спукани ребра и уважението на колегите си. Мъжете си бяха такива. Умението да поемаш удари по някакъв начин те правеше по-добър в техните очи.

Тя се почуди дали някой от тях си спомняше изобщо за тези минали сбивания. Когато се бе появила в стаята за оперативки тази сутрин, беше седнала на една от дългите маси и всички бяха станали и се бяха преместили. Никой не обели и дума, но посланието беше ясно — те вече не я смятаха за една от тях. Заради Форкейд, човекът, който не се бе сприятелил с никого и който все пак бе свързан с тях единствено по силата на факта, че имаше полов орган като техните.

Интересуваше я разследването на изнасилването на Дженифър Нолън, но пренаписването на първоначалния доклад, който Хукър отново би „забутал някъде“, щеше да е най-вероятният й достъп до случая. Беше разпитала десетина от съседите на Нолън вчера, като бе получила само едно сведение, което вероятно можеше да се окаже от полза — бившата съквартирантка на Нолън беше избягала с някакъв моторист. На две от вратите, на които беше почукала, не й бяха отворили. Беше предала цялата информация на Стоукс и се съмняваше, че някога отново ще чуе подробности по случая, освен ако не прочете нещо във вестниците.

Дълго беше размишлявала над изнасилването — маската, бруталността, липсата на семенна течност, факта, че я бе накарал да се изкъпе след това. Както й фактът, че не беше проронил дума по време на акта. Устните заплахи и обиди бяха редовен репертоар при повечето изнасилвания. Тя се зачуди кое би било по-ужасяващо — нападател, който постоянно те заплашва със смърт, или страховитата несигурност на мълчанието.

Особено предпазлив. Думата непрекъснато се въртеше в главата й. Изнасилвачът бе внимавал да не оставя следи. Изглежда отлично знаеше какво е нужно на полицията, за да го залови. Това говореше за някой с опит и вероятно с досие. Някой трябваше да провери списъците на кадрите в завода за лампи „Тру Лайт“, за да види дали някой от колегите на Нолън не беше бивш затворник. Но това не беше нейна работа и никога нямаше да стане, ако зависеше от Чаз Стоукс.

Ани отново погледна часовника си. Още половин час и можеше да се връща обратно в Байю Бро. Беше паркирала патрулната кола извън пътя, на едно място за обръщане, на което имаше сергия за зеленчуци, съборена при последната силна буря. Мястото беше под клоните на голям дъб и откриваше гледка към двата асфалтови пътя, които се сливаха на около половин километър от градчето Лък — любимо място през петъчните вечери. Всеки съмнителен тип от общината се запътваше към крайпътния ресторант на Скийтър Мутон в петък вечер. Рокери, побойници, земеделски работници и престъпни типове, които се събираха за популярни занимания като пиене на бира, залагания и трошене на глави.

Един червен камион излизаше от града с висока скорост. Ани го засече с радара, когато мина покрай нея. Шофьорът държеше кутия с бира. Сто километра в час при разрешени шейсет и каране в пияно състояние в добавка. Беше уцелила десетката. Тя включи светлините и сирената и го накара да спре на около десетина километра надолу по пътя. На камиона имаше сенник със знамето на Конфедерацията и лепенка отзад, на която пишеше „САЩ бият наред“.

Липсваше й само пиян селяндур, за да провали напълно целия й ден.

— Ало, приемате ли? — обади се тя по радиостанцията. — Имам един превишил скоростта на около три километра от Лък. Явно е пил. Номер от Луизиана, TWE седем-три-три. Повтарям, TWE седем-три-три. Край.

Изчака няколко секунди за потвърждение, което обаче не получи, и опита отново. Пак нямаше отговор. Мълчанието беше повече от изнервящо, направо обезпокояващо. Радиостанцията беше нейната свръзка за помощ. Ако възникнеше проблем при рутинна проверка, диспечерите узнаваха местонахождението й и номерата на превозното средство, което беше спряла. Ако не им се обадеше в определен диапазон, щяха да изпратят коли.

„Ало, чувате ли ни? Не ви разбрахме. Връзката се разпада. Повторете. Край.“

Беше съвсем просто да се прекъсне радиовръзка. Беше достатъчно само някой друг полицай да включи говорителя си, когато чуе, че тя говори. Така оставаше без възможност за комуникация, лишено от помощ.

Отвратена, Ани грабна планшета за писане и кочана с глобите и излезе от колата.

— Излезте от превозното средство, ако обичате — извика тя, като се приближи към камиона.

— Не карах бързо — извика шофьорът, като подаде глава през прозореца. Имаше малки злобни очички и свита уста. Мърлявата червена бейзболна шапка, с която беше, имаше емблемата на „Трай Стар Кемикъл“. — Вие, ченгетата, нямате ли си друга работа, освен да спирате такива като мен?

— Не и в момента. Трябва да видя книжката и талона ви.

— Това са глупости!

Той отвори вратата на камиона и празна кутия от бира „Милър“ изпадна и се търколи под кабината. Той се престори, че не я забелязва и слезе с изключителната предпазливост на човек, който усеща, че пиенето е нарушило равновесието му. Не беше по-висок от Ани, дребен мъж, с вид на питбул, облечен с джинси и фланелка, опъната по биреното му шкембе.

— Не плащам данъци на тази община, за да ми досаждате — измърмори той. — Проклетото правителство се опитва да контролира живота ми. А уж тук било свободна държава.

— Такава е, стига да не сте пиян и да не карате със сто километра в час при разрешени шейсет. Трябва ми книжката ви.

— Аз не съм пиян. — Той извади голям портфейл от задния си джоб, порови и размаха книжката си пред Ани. Пръстите му бяха черни от масло. На ръката му се виждаше татуировката на синя жена с яркочервени зърна на гърдите. Колко елегантно.

Върнъл Понсълет. Ани защипа книжката под щипката на планшета си.

— Не съм карал бързо — настоя той. — Тези радари никога не са точни. Можеш да засечеш дори тъпо дърво да кара със сто.

Изведнъж присвитите му очички се разшириха от учудване.

— Ей! Ама ти си жена!

— Да. От известно време съм наясно с това.

Понсълет наклони главата си на една страна и я огледа, като залитна. Посочи с ръка към нея и успя да се изправи.

— Ти си онази от новините! Видях те! Ти арестува онова ченге, дето преби изнасилвача убиец.

— Стой на място — каза Ани и спокойно тръгна обратно към патрулната кола. — Трябва да проверя името ти й номерата на колата ти. — Трябваше да повика подкрепление. Имаше усещането, че Върнъл няма да се даде без бой. Такива бяха ниските мъже.

— Що за ченге си ти? — извика Понсълет, залитайки след нея. — Искаш изнасилвачите и убийците да се разхождат на свобода, а на мен ще пишеш акт, така ли?

Ани го погледна ядосано.

— Стой на място!

Той продължи да се приближава, насочил пръст към нея, сякаш искаше да я прободе.

— Няма да приема никакъв акт от теб!

— Ще приемеш и още как.

— Ти оставяш един изнасилвач да се разхожда на свобода. Може би ти се иска да ти излезе късметът, а? Мръсна кучка!

— Прекали! — Ани хвърли планшета на капака на патрулната кола и грабна белезниците отвътре. — Застани с ръце на камиона! Веднага!

— Майната ти! — Понсълет несигурно се завъртя и се насочи обратно към камиона. — Нека ме хване истинско ченге. Няма да слушам някаква си жена.

— Ръцете на камиона, шишко, или нещата ще станат толкова сериозни, че ще те заболи. — Ани се изпречи зад него, ловко закопча белезника около китката му и изви ръката му зад гърба. — Застани до проклетия камион!

Тя го притисна, опитвайки се да го накара да се обърне. Понсълет залитна, от което тя изгуби равновесие, след което се опита да я удари. Краката им се оплетоха като в непохватен танц и те се строполиха встрани от пътя, борейки се и сумтейки.

Понсълет ругаеше. Дъхът му беше горещ и миришеше на спирт от бирените изпарения, които излизаха от стомаха му. Той се опита да се хване за някаква опора и сграбчи лявата гърда на Ани. Тя го ритна в пищяла и го удари в устата с лакът. Понсълет се изправи на едно коляно и се опита да стане на крака, замахвайки към носа на Ани.

— Кучи син! — извика тя.

От носа й рукна кръв. Изправи се и изблъска Понсълет в страничната част на камиона.

— Избрал си погрешния ден да се изпречваш на пътя ми, фъстък! — изръмжа тя, като закопча и другия белезник. — Арестуван си, и то за всяко тъпо престъпление, което ми дойде наум.

— Искам истинско ченге! — провикна се той. — Това е Америка. Имам права! Имам правото да мълча.

— Тогава защо не го правиш? — изтика го Ани към патрулната кола.

— Аз не съм престъпник! Имам си права!

— Имаш една куха глава, това имаш. Паднал си в такава яма, че ще ти трябва стълба, за да изпълзиш от дъното.

Тя го бутна на задната седалка и затръшна вратата. Покрай тях профучаваха коли по асфалтовия път към заведението на Мутон. Едно момче с козя брадичка се провеси през прозореца от смачкана кола и й показа среден пръст. Ани му отвърна със същото и седна зад волана на колата си.

— Ти си една феминистка и нацистка, това си ти! — извика Понсълет, ритайки облегалката на седалката. — Проклета феминистка и нацистка.

Ани избърса кръвта от устата си в ръкава на ризата си.

— Внимавай с приказките, Понсълет. Ако продължаваш, ще те закарам при блатото и ще те застрелям.

Тя се погледна в огледалото за обратно виждане и изруга. Със синината от сряда и с кървящия си нос, имаше вид на изтърпяла пет рунда срещу Майк Тайсън.

— Ало, чувате ли ме? Водя един пиян. Благодаря — обади се тя в микрофона.

 

 

Понсълет все още крещеше, когато Ани го отведе в отдела за регистриране. Беше престанала да го слуша, тъй като собственият й гняв превръщаше думите му в глухо бучене. Какво щеше да стане, ако Понсълет се бе опитал сериозно да я нарани? Ами ако беше й взел пистолета? Щеше ли на някого да му направи впечатление?

Полицейската асоциация беше гласувала да платят сметките за адвокат на Форкейд. Тя се почуди дали не бяха гласували и да я убият. Не бе поканена на срещата.

Смяната си тръгваше — момчетата влизаха и излизаха от съблекалнята и се мотаеха около стаята за оперативни. Беше време за тъпи шеги на чаша силно кафе. Веселите усмивки замръзнаха, когато Ани се зададе по коридора.

— Какво? — каза тя предизвикателно, без да се обръща конкретно към някого. — Разочаровани сте да ме видите читава ли?

— Разочаровани сме, че изобщо те виждаме — промърмори Мълън.

— Така ли? Е, сега вече знаеш как се чувстват всички жени, когато те видят да се задаваш, Мълън. Ти какво смяташе? — настоя да узнае тя. — Че като ме изключиш от ефира, ще изчезна?

— Нямам представа за какво говориш, Брусар. Ти си в истерия.

— Не, направо съм бясна! Ако имаш някакъв проблем с мен, тогава бъди мъж и го разреши, вместо да се занимаваш с пубертетски истории.

— Ти си проблемът — отвърна той. — Ако не можеш да се справиш с работата, напусни.

— Мога да се справя с работата. И досега съм си я вършела.

— Какво, по дяволите, става тук? — провикна се Хукър, като излезе в коридора.

Прекалено ядосана, за да внимава, Ани се обърна към сержанта.

— Някой се опитва да прекъсва връзката ми по радиостанцията.

— Това са глупости! — кресна Мълън.

— Сигурно нещо не е било наред с радиостанцията ти — каза Хукър и на Ани й се прииска да го срита.

— Странно как изведнъж не мога да попадна на радиостанция, която работи.

— Излъчваш лош сигнал, Брусар — каза Мълън. — Може би банелите на сутиена ти пречат на приемането.

Хукър го изгледа ядосано.

— Млъквай, Мълън!

— Проблемът не е в радиостанцията — каза Ани. — А в отношението. Всичките се държите като някакви разглезени момченца. Като че ли съм ви развалила купона. Един човек наруши закона и аз му попречих да продължи да го прави. Това ми е работата. Ако не ви харесва, тогава просто мястото ви не е тук.

— Знаем ние на кой мястото му не е тук — измърмори Мълън.

Мълчанието беше пълно. Ани изгледа всички един по един — редица от каменни изражения и наведени погледи. Може би не всички изпитваха такива негативни чувства към нея като Мълън, но и никой не застана на нейна страна.

Най-накрая, Хукър проговори:

— Ако имаш доказателства, че някой те тормози, Брусар, подай оплакване. Иначе престани с това проклето хленчене и иди да попълниш документацията за онзи, пияния.

Никой не помръдна, докато Хукър не се скри обратно в кабинета си. Тогава Прежан и Савой се отдалечиха, а Мълън тръгна надолу по коридора, като се наведе към Ани, когато мина покрай нея.

— Ами да, Брусар — промърмори той. — Престани да хленчиш, иначе някой наистина ще ти даде повод да хленчиш.

— Не ме заплашвай, Мълън!

Той повдигна вежди в престорен страх.

— Какво ще направиш? Ще ме арестуваш ли? — Изражението му се вкамени. — Не можеш да ни арестуваш всички.