Тами Хоуг
Кукла на конци (13)

Глава 12

Делата за определяне на гаранция в община Парту се разглеждаха в понеделник, сряда и петък сутрин — схема, умело съставена, за да носи постоянни приходи. Някой, който беше освободен под гаранция в петък, имаше почивните дни на разположение, за да наруши още няколко закона, заради което трябваше отново да плаща гаранция в понеделник. Сряда беше прибавена за всеки случай, за да бъдат спазени гражданските права.

За лош късмет съдията по делото пак беше старият Монахан. Ник мислено изпъшка, когато Монахан излезе от кабинета си и зае мястото си на заседателната маса. Делата бяха извиквани по реда на постъпването си. Тази петък сутрин разглеждаха поредица от дребни нарушения: пиянство и буйстване, кражба от магазин, притежание на наркотици с цел разпространение, обир. Обвиняемите стояха до адвокатите си, с погледи, виновно наведени надолу, като кучета, които се бяха изпикали на килима. Някои от тях изглеждаха засрамени, други притеснени, а на трети изобщо не им пукаше — бяха свикнали с това.

Балконът на съдебната зала постоянно менеше аудиторията си, докато делата се разглеждаха по бързата процедура и пропадналите типове минаваха един по един. Ако тези хора бяха утайката на обществото, помисли си Ник, то за какъв трябваше да се смята той? Всеки, който се изправеше пред съда, твърдеше, че има основателна причина за това, което беше извършил. Никоя обаче не можеше да бъде толкова основателна, колкото неговата, но той се съмняваше, че ако кажеше пред съда, че само беше свършил работата, от която съдът се бе измъкнал, щеше да си спечели благоволението на Монахан.

Журналистите, които запълваха скамейките зад него, без съмнение си бяха наточили зъбите за точно такова драматично изказване. Те нервно изчакваха предварителната част, нетърпеливи да започне основното събитие. Монахан се дразнеше от присъствието им и беше в по-лошо настроение от друг път. Заяждаше се с адвокатите, сопваше се на обвиняемите и определяше по-завишени от обичайните за случая гаранции.

Ник имаше точно три хиляди и двеста долара в банката.

— Не ядосвай Негова милост, момчето ми — промърмори Уили Талънт, като се наведе към Ник. — Убеден съм, че днес страда от ирландското си главоболие. Не срещай погледа му. Ако не можеш да изглеждаш разкаян, изглеждай поне унил.

Ник отмести погледа си. Талънт беше подло, хитро копеле — добри качества за един адвокат, но това не означаваше, че трябва да харесва този човек. Само трябваше да го слуша.

Адвокатът беше почти с една глава по-нисък от Ник, строен, с елегантен европейски вид. Рядката му, тъмна коса беше прилежно пригладена назад, като подчертаваше правилните черти на лицето му. Ходеше с черни костюми целогодишно и носеше „Ролекс“, който струваше повече, отколкото Ник изкарваше за четири месеца. Клиентите на Уили можеше и да са боклуци, но обикновено бяха платежоспособни.

Ник отново огледа тълпата. Известен брой полицаи се бяха настанили на балкона, предназначен за тъмнокожата публика през периода на сегрегацията. Той забеляза няколко от помощник-шерифите в униформата на Байю Бро. Брусар не беше сред тях. Би могла да дойде. Какво всъщност целеше тя?

На предния ред на балкона Стоукс допря пръсти до козирката на бейзболната шапка, която беше нахлупил ниско над тъмните си очила „Рей Бан“. Куинлан, един от детективите към шерифската служба, седеше до него заедно със Зи Топ Макгрий от градското управление, с който бяха работили един или два пъти.

На Ник му се стори странно, че някой друг, освен Стоукс беше дошъл. Не се беше опитвал да завързва приятелства тук. По-скоро отношенията им бяха служебни, но беше от Братството и следователно един от тях… Най-вероятно бяха загрижени за самите себе си, реши той. Една успокояващо цинична мисъл.

Той насочи поглед към аудиторията, като огледа лицата на журналистите, които го бяха преследвали още от началото на случая „Бишон“, както и на една личност, позната му от Ню Орлиънс. Тамошните хора обикновено почти не се интересуваха от неща, които се случваха извън пределите на техния град. Кажунските общини бяха отделен свят. Но тази персона беше подушила кръвта и стръвно бе поела по дирята на Ник. Неочаквано, но не и изненадващо.

Изненадите се намираха пред хищника от Ню Орлиънс. Бел Дейвидсън и два реда пред нея бившият й зет, Дони Бишон. Какво търсеха те тук? Хънтър Дейвидсън не беше между нещастниците, които чакаха реда си да минат пред съдията. Причет нямаше да иска да вдига много шум около делото за определяне на гаранция. Повдигането на обвинение срещу един покрусен баща нямаше да допадне на избирателите му. Но повдигането на обвинение срещу „корумпирано ченге“ за същото престъпление беше съвсем различно нещо.

— Щата Луизиана срещу Ник Форкейд!

Ник последва Талънт през вратичката към масата на защитата. Причет бе мълчал по време на предходните процедури, като бе оставил помощник окръжния прокурор Дусе да се оправя с дребните въпроси, пазейки се за главната атракция. Той стана от стола и закопча сакото си, изпъна рамене и приглади копринената си вратовръзка с ръка. Приличаше на дребен петел, който подрежда перата си и разрива прахта преди битка, като онези — при боевете със залагания.

— Ваша милост — произнесе той високо, — обвиненията са изключително сериозни: физическо нападение и опит за убийство, извършени от служител на реда. Тук не става дума за обикновено престъпление, а за чудовищна злоупотреба с власт и обществено доверие. Срам и позор. Аз…

— Запазете проповедите си за амвона, господин Причет — отсече Монахан, като отвори шишенце с екседрин и изсипа две таблетки в ръката си.

Съдията изгледа Ник ядосано, смръщвайки тъмните си вежди над яркосините очи.

— Детектив Форкейд, не мога да не изразя възмущението си от това, че сте изправен пред мен по такъв повод. Вие успяхте дотам да се самозабравите, че не съм склонен на прошка. Има ли въобще нещо, което да имате да кажете?

Уили се наведе напред, едва докосвайки масата на защитата с върха на пръстите си.

— Ревон Талънт за защитата. Ваша милост, моят клиент не се признава за виновен. — Той изрече всяка дума отчетливо, като поет, четящ свои стихове. — Както обикновено, господин Причет си е направил редица необосновани заключения, без да е изслушал фактите. Детектив Форкейд просто си е вършел работата.

— Която е да пребива хората ли? — ехидно вметна Причет.

— Да задържи заподозрян в обир, който е решил да му се противопостави и да прибегне до физическа разправа.

— Да му се противопостави и да прибегне до физическа разправа ли? Същият този човек е в болница! — извика Причет. — Изглеждаше така, сякаш се е блъснал челно в стоманен стълб.

— Не съм казвал, че не е сполучил в намеренията си.

От балкона се разнесе смях. Монахан удари с чукчето си.

— Това не е комична ситуация.

— Напълно съм съгласен, Ваша милост — каза Причет. — Трябва да сме строги към пазителите на закона, които престъпват пълномощията си и прибягват до саморазправа. Един от помощник-шерифите е хванал Форкейд на местопрестъплението. Тя ще свидетелства…

— Това още не е самото дело, господин Причет — прекъсна го Монахан. — Не съм в настроение да слушам самовлюбени адвокатски пледоарии за пред журналистите. Давайте по същина!

— Да, Ваша милост. — Причет потисна гордостта си, макар да се изчерви. — Като вземем предвид сериозността на обвиненията и бруталността на престъплението, щатът настоява за гаранция от сто хиляди долара.

Ник остана зашеметен от чутото.

Уили отметна глава назад и го погледна многозначително с тъмните си очи.

— Ваша милост, като оставим настрана страстта на господин Причет да драматизира нещата…

— Вашият клиент е пазител на закона, който е обвинен в жесток побой над човек, господин Талънт — остро каза Монахан. — За мен това е предостатъчно. — Той се консултира със секретаря си за програмата, като разклащаше таблетките екседрин в ръката си като зарове. — Предварителното разглеждане на делото ще бъде след две седмици, броено от вчера. Гаранцията се определя на сто хиляди долара в брой или в ценни книжа. Платете на секретаря, ако имате възможност. Следващото дело!

Ник и Талънт се оттеглиха от масата на защитата, тъй като влязоха следващият обвиняем и адвокатът му. Ник впери поглед в Причет. Тънките устни на окръжния прокурор се бяха свили в самодоволна гримаса.

— Ще се опитам да отстраня Монахан от случая преди предварителното разглеждане на делото — промърмори Уили, като тръгна с Ник към страничната врата, където един от градските полицаи чакаше да го придружи обратно до ареста. — Явно е прекалено пристрастен. Нищо обаче не мога да направя с Причет. Този човек иска да забучи главата ти на кол, момчето ми. Ти го злепостави с онзи злощастен случай с доказателствата. А това за Смит Причет е повече от престъпление. Можеш ли да си платиш гаранцията?

— За Бога, Уили, та аз едвам ще смогна да платя на теб! Бих могъл да събера десет хиляди, ако заложа всичко, което притежавам…

Ник огледа съсредоточено аудиторията.

Дони Бишон беше станал от мястото си и се промъкваше напред, вдигнал ръка притеснено, като срамежлив ученик, който се опитва да привлече вниманието на учителката. Беше хубав мъж — трийсет и шест годишен, но с вид на двайсетгодишен — с правилен къс нос и уши, които стърчаха точно толкова, колкото беше нужно, за да му придават момчешки вид до края на живота му. Беше играл нападател в отбора на Тулейн и имаше навика да ходи с леко прегърбени рамене, като че ли се канеше да вкара кош всеки момент. Всички служители на съда спряха да вършат това, с което се занимаваха и го погледнаха.

— Ваша милост? Мога ли да…

Монахан го изгледа ядосано.

— Кой сте вие, господине?

— Дони Бишон, Ваша милост. Бих искал да платя гаранцията на детектив Форкейд.

 

 

— Строителният бизнес сигурно върви по-добре, отколкото си мислех — каза Ник, като се разхождаше из кабинета на Дони Бишон, с клечка за зъби в уста.

Беше станал ням свидетел на сцената в съдебната зала, не защото искаше парите на Бишон, а защото искаше да разбере мотивите, който стояха зад щедрия жест.

Журналистите бяха изпаднали в суматоха, гладни за сензации. Накрая Монахан беше разпоредил да се опразни съдебната зала. Смит Причет бе напуснал вбесен, че му бяха отнели триумфа. След като Дони плати сумата на секретаря, те преминаха през тълпата от журналисти, излязоха от съдебната зала и се спуснаха по стълбите.

Ник се бе качил в зеления инфинити на Уили и бяха отишли чак до Ню Иберия, за да се отърват от репортерите зад тях. Когато успяха да се върнат обратно в Байю Бро по черни пътища, журналистите бяха изчезнали, вероятно заети да пишат материалите си. Ник помоли Уили да го закара вкъщи, където грабна ключовете от пикапа и потегли, пропускайки душа и преобличането, от които силно се нуждаеше.

Кабинетът оставяше впечатлението, че строителна фирма „Бишон Байю“ е солидна компания — тежки мебели от дъбово дърво, убити тонове, цяло състояние във вид на гравюри на диви животни по стените. Проучванията на Ник бяха довели до някои разкрития. Дони беше изградил бизнеса си за сметка на агенцията за недвижими имоти на Пам, но бе проиграл шансовете си да положи здрава финансова основа на предприятието. Според някои източници, разводът е щял напълно да прекъсне връзките между строителна фирма „Бишон Байю“ и компанията на Пам, така че Дони е трябвало бързо да се справи някак или да загине.

Ник прокара пръсти по елегантните извивки на една ръчно изработена дива патица от дърво, разперила крила за кацане.

— Когато проучих състоянието на фирмата ти, ми се стори, че здравата си загазил, Дони. Почти си бил фалирал преди осемнайсет месеца. Укрил си обаче земя чрез агенцията на Пам, за да не я изгубиш. Как тогава можеш да си позволиш да издадеш чек за сто хиляди долара?

Дони се засмя и седна в тъмночервения кожен стол зад писалището си. Той разкопча яката и нави ръкавите на раираната си риза — същинско олицетворение на делови бизнесмен.

— Ти си едно неблагодарно копеле, Форкейд — процеди той, наполовина развеселен, наполовина нервен. — Току-що измъкнах задника ти ареста, а на теб не ти допада мириса на парите ми, така ли? Майната ти.

— Доколкото знам, вече ти благодарих. Ти плати, за да ме освободят, Дони, но не си ме купил.

Дони отмести погледа си и подреди купчината с листа на писалището.

— Фирмата струва много пари на хартия. Активи, разбираш ме, нали? Земя, оборудване, къщи, строени спекулативно. Банкерите предпочитат активите пред парите в брой. Имам си хубава колекция от кредити.

— Защо го направи?

— Шегуваш се, нали? След всичко, което Ренар направи с Пам? А вие и старият Хънтър сте в ареста, докато той се разхожда на свобода? Това е лудост. Съдилищата са пълен цирк напоследък. Време е някой да направи нещо.

— Като да убие Ренар ли?

— Да, така си го представям. Откачено копеле. Той е престъпникът, не ти. Моето мнение е, че помощник-шерифът, който те е арестувал, е трябвало да остави нещата сами да се развият и всичко да приключи. Освен това, казаха ми, че не губя нищо, освен ако ти не се измъкнеш от града.

— Защо в брой? — попита Ник.

Защото получаваш част от общественото внимание, помисли си той. Издаването от Дони на чек за такава впечатляваща сума бе върховен момент. Той не попадаше за пръв път в центъра на вниманието.

Беше там от деня, когато бе открито тялото на Пам. Веднага бе предложил награда от петдесет хиляди долара за информация, която би довела до арест. Беше плакал като малко дете на погребението. Всички вестници в Луизиана бяха отпечатили снимката му в едър план.

В преддверието на кабинета телефонът не преставаше да звъни. Най-вероятно бяха журналисти, а всяка публикация беше безплатна реклама за строителна фирма „Бишон Байю“.

Дони отново отмести погледа си.

— Не знам, така реших. Никога преди не съм плащал гаранцията на никого. За Бога, няма ли да седнеш? Изнервяш ме.

Ник не обърна внимание на молбата му. Не можеше да стои на едно място, а и да изнервя Дони, не бе чак толкова лошо нещо.

— Ще можеш ли отново да поемеш случая?

— На куково лято! Аз съм временно отстранен. Моето участие би попречило на разследването, заради явната ми ненавист към главния заподозрян. Поне това би казал съдията.

— Тогава, да се надявам ли, че нещо друго ще те задържи в община Парту. Със сигурност не мога да си позволя да загубя сто хиляди.

— Някои хора биха казали, че сега по̀ можеш да си позволиш да ги изгубиш, отколкото когато жена ти беше жива — каза Ник.

Изражението на Дони се промени.

— Вече минахме тази тема, детектив, и не желая отново да се впускаме в нея.

— Знаеш, че от самото начало разследването течеше в две посоки. Такава е стандартната процедура. Това, че ме извади от ареста, няма да промени нещата.

— Знаеш къде можеш да си завреш двете посоки, Форкейд!

Ник повдигна рамене и продължи:

— През последните двайсет и четири часа имах много време на разположение. Време, през което да преосмисля всичко. Просто ми се струва… голям късмет… че Пам беше убита, преди разводът да стане факт. Щом застрахователите ти платят и продадеш дела на Пам от агенцията за недвижими имоти, вече няма да са ти нужни кредити.

Дони скочи на крака.

— Край, Форкейд! Махай се от кабинета ми! Аз ти направих услуга, а ти идваш тук и се гавриш с мен! Трябваше да те оставя да си гниеш в ареста! Не съм убил Пам. Не съм способен на това. Аз я обичах.

Ник изобщо не помръдна. Той извади клечката от устата си и я хвана като цигара.

По странен начин показваше това, като тичаше след всяка фуста.

— Правил съм грешки — ядосано призна Дони. — Зрялото поведение никога не ми е било присъщо докрай. Но аз наистина обичах Пам, както обичам и дъщеря си. Никога не бих направил нещо, с което да нараня Джоузи.

Самата мисъл сякаш го притесни. Той се извърна към училищната снимка на дъщеря си, поставена в единия край на писалището.

— Тя при теб ли живее вече?

Бяха се чули слухове за борба за родителски права в добавка към битката около развода. Нещо, което повече приличаше на инат от страна на Дони, отколкото на истинска загриженост за доброто на дъщеря му. Както при безброй разводи, детето се третираше като собственост, за която да се спори. На Дони прекалено много му се услаждаше свободата, за да поеме изцяло бащинските си задължения. Правото на посещения по би се вързало с начина му на живот от пълните родителски права.

Ник отдавна бе отхвърлил родителските права над Джоузи като мотив за убийство. Притесняваше го въпросът с парите, както и земята, която Дони беше укрил сред активите на агенцията за недвижими имоти на покойната си съпруга. Дори и когато се кълнеше пред всички, че Ренар е техният човек, паричният въпрос го глождеше. Това не беше докрай изяснено и не можеше да го остави така. Щеше да размишлява, докато не го изясни по един или друг начин. Дори и това да означаваше, че трябва да гледа кътните зъби на харизания му кон. Дони сам бе решил да му плати гаранцията, затова Ник не му се чувстваше дотолкова задължен.

— Не, при Бел и Хънтър е — каза Дони. — Бел сметна, че засега могат да й осигурят по-подходяща среда. Но Хънтър вади пистолет и се опитва да извърши убийство посред бял ден. И това ми било психическа уравновесеност! Естествено, пресата го превръща в звезда. Ако не го тикнат в затвора, сигурно ще направят и филм за него.

Борбеността го напусна. Раменете му се прегърбиха и той изведнъж се състари.

— Защо подхващаш всичко това отново? Ти смяташ, че Ренар го е направил. Искам да кажа, знам, че някои хора говорят разни неща след онова изнасилване снощи — всичките тези глупости за удушвача от езерото и не знам какво още, но то няма нищо общо с нашия случай. Ти намери пръстена на Пам в къщата на Ренар. Ти го изпрати в болницата. Защо си се захванал с мен? Аз съм ти най-добрият приятел в момента.

— По природа съм си подозрителен.

— Безспорно. Е, знай, че не съм виновен.

— Всеки е виновен за нещо.

Дони поклати глава.

— Нуждаеш се от медицинска помощ, Форкейд. Ти си клиничен случай на параноя.

Ник се подсмихна, хвърли клечката за зъби в кошчето за боклук и се запъти към вратата.

— Напълно вярно. Но за мой късмет съм един от малкото, които могат да си изкарват прехраната от това.

 

 

Ник излезе от строителна фирма „Бишон Байю“ през задната врата, мина по алеята и прекоси задния двор на съседната къща, където младо момиче в жълт бански лежеше на лъщящ металносив дюшек, опитвайки се да поеме колкото се може повече ултравиолетови лъчи. Беше със слушалки на ушите и тъмни очила и изобщо не го забеляза.

Беше паркирал до обраслия страничен парцел на затворена работилница за заваряване. Пикапът му се сливаше с изобилието от метални отпадъци. Той се качи в кабината, смъкна прозорците и остана да седи там, пушейки и размишлявайки на пуснато радио.

„Вие сте на Кей Джей Ю Ен с Дийн Монро. Нашата тема този следобед е пускането под гаранция на детектива от община Парту, Ник Форкейд, обвинен за побой над заподозрения в убийство Маркъс Ренар. Монтел от Морис, кажете какво мислите“.

„Той е правил такива неща и преди и се е измъквал. Мисля, че всички трябва да бием тревога, когато ченгетата могат да подхвърлят доказателства и да пребиват хора, а после да се измъкват…“

Ник изключи радиото, спомняйки си за Ню Орлиънс. Беше платил цена, по-висока от затвора. Беше изгубил работата си, беше изгубил доверието на хората. Беше пострадал и бе горял в такъв огън, че все още не можеше да се съвземе, но днес имаше по-важни неща, които да запълват мислите му.

Може би Дони Бишон наистина изпитваше съжаления за разпадането на брака си и за смъртта на жената, която някога бе обичал. Или може би съжаляваше за нещо друго. Дони бе сред главните заподозрени. Винаги беше така със съпрузите. Но той по̀ приличаше на тип, който би удушил бившата си съпруга в момент на неконтролируема ярост, а не на тип, който би замислил и извършил убийство, жестоко като това на Пам.

— Ренар го е направил — промърмори Ник.

Следите и логиката на разсъжденията му водеха обратно към Ренар. Той си я беше набелязал, беше я преследвал и беше я убил, когато му бе отказала. Ник вярваше, че бе извършил същото и в Батън Руж, малко преди да се премести тук, но смъртта на онази жена бе обявена за нещастен случай и никога не бе разследвана като убийство.

Ренар беше техният човек, усещаше го до мозъка на костите си. Въпреки това обаче имаше нещо нередно в цялата история.

Може би фактът, че никой досега не бе успял да докаже, че Ренар е бил този, който е преследвал Пам. По дяволите, та думата преследване дори никога не се бе появявала в докладите! Това бе показателно доколко полицаите и съдът изпитваха съмнения по отношение на него. Ренар открито й бе изпращал цветя и дребни подаръци. Нямаше нищо лошо в това, но Пам му ги бе хвърлила в лицето в офиса на „Боуен и Бригс“ малко преди смъртта си.

Никой не беше видял Ренар да влиза в кабинета на Пам или в къщата й на Куейл Драйв, но въпреки това някой беше откраднал разни неща от бюрото и от тоалетката й. Някой беше сложил умряла змия в чекмеджето й за моливи. Ренар имаше достъп до сградата, където тя работеше, но същото се отнасяше и за Дони. Никой не бе разпознал Ренар като крадеца, за който Пам се бе обаждала на 911 няколко пъти от вкъщи, но някой се бе промъкнал в гаража й и бе нарязал гумите на мустанга й. Толкова пъти й бяха затваряли или мълчали по телефона, че си бе взела номер, невписан в указателя. Но нямаше и едно обаждане, записано от телефонната компания, което да е било от домашния или от служебния номер на Ренар до Пам Бишон.

Ренар беше педант по природа. Внимателен. Интелигентен. Може и да бе успял да нагласи нещата. Цветята и бонбоните сигурно са били част от играта. Може да е разбрал от самото начало, че тя няма да го приеме. Може би манията му е била подбудена от неприязънта й. Любовните чувства бяха най-доброто прикритие за дълбоката омраза.

Но все пак, може и Дони да е досаждал на Пам с мисълта да си я върне. Той никога не бе бил съгласен с развода. Беше изтъквал, че това няма да е добро за Джоузи, но всъщност не би било добро за него във финансово отношение. Пам му беше казала да се изнесе през февруари — година преди настоящия момент. Временна раздяла. Бяха отишли на няколко консултации за брачни двойки. До края на юли, на Пам вече й бе станало ясно, че с брака им е свършено и бе подала молба за развод. Дони не бе приел новината добре.

Тормозът беше започнал в края на август.

Така, че Дони може да й е правил номера, за да я сплаши. Той беше напълно способен на това. Но отново нямаше доказателства. Нямаше свидетели. Нямаше регистрирани обаждания. Обискът на дома му след убийството не беше разкрил нищо.

— Форкейд, трябва да си починеш — промърмори си Ник.

Като от щракването на пръсти на хипнотист, той излезе от транса. Не, той не се нуждаеше от почивка. Беше отстранен от случая. Не искаше да го изпуска и въпреки това сам си го беше докарал, като бе нападнал Ренар.

Беше проиграл онази нощ в мислите си поне стотина пъти, като взимаше правилните решения във въображението си.

Не приема поканата на Стоукс да отидат в „Лаво“. Не удавя накърнената си гордост в уиски. Не обръща внимание на подстрекателствата на Стоукс за отмъщение. Не приема обаждането, не тръгва надолу по улицата.

И Ани Брусар не се появява ненадейно в живота му.

По дяволите, всъщност се бе появила отнякъде! Но защо?

Той не вярваше в съвпадения, никога не бе вярвал и в съдбата.

Разни предположения се въртяха в главата му и това го изнервяше. Той запали пикапа и излезе от паркинга.

Всъщност случаят наистина вече не беше негов.