Тами Хоуг
Кукла на конци (12)

Глава 11

Той се питаше как ли бе приела цветята. Вече трябваше да ги е видяла. Работеше дневна смяна. Знаеше това, тъй като в новините за побоя над него я бяха представили като „помощник-шериф, който не е бил на служба“. Тя бе била вчера пред съда и бе помогнала да го спасят при нападението на Дейвидсън. Била е дежурна и когато бяха открили тялото на Пам — тя го бе открила.

Имаше някаква странна последователност във всичко това, помисли си Маркъс Ренар, докато гледаше през прозореца на стаята си. Той бе обичал Пам, Ани бе открила тялото й. Бащата на Пам се бе опитал да го убие; Ани му бе попречила. Детективът, поел случая на Пам, се бе опитал да го убие; Ани отново му се бе притекла на помощ. Удивителна последователност. В упоеното му съзнание изникнаха буквите на думата. Те се разделиха и се подредиха в кръг, образувайки тънка черна линия, без начало и без край. Плътна.

Той започна да плъзга молива по листа с внимателни, леки движения. Форкейд не беше засегнал ръцете му. Имаше синини по тях — контузии рани, получени при самоотбрана, и си бе охлузил кокалчетата, когато беше паднал на земята, но нямаше нищо по-сериозно. Очите му все още бяха почти затворени от отока. Имаше памук и в двете ноздри, което го караше да диша през устата и въздухът свистеше между счупените му зъби, тъй като челюстите му бяха обездвижени с шина. По лицето му се кръстосваха шевове, като по някакъв чудат, пъстроцветен юрган. Приличаше на изчадие.

Лекарят му беше предписал болкоуспокояващи и го бе изпратил вкъщи късно през деня. Нито една от травмите не беше опасна за живота му и не трябваше да бъде под непрекъснато лекарско наблюдение, което го радваше. Не се и съмняваше, че сестрите от болницата щяха да го унищожат, ако им се удадеше възможност.

Перкоданът беше притъпил болката в главата му и бе направил по-поносими острите болки в ребрата, три от които Форкейд беше пукнал. Възприятията му бяха замъглени. Чувстваше се изолиран, сякаш живееше в капсула. Гласът на майка му достигаше до него наполовина по-тих. Непрестанното мърморене на Виктор се бе превърнало в тихо бръмчене.

И двамата бяха там, когато Ричард Кудроу го бе довел вкъщи, разтревожени и изнервени.

— Маркъс, толкова се притесних за теб! — изплака майка му, докато той мъчително изкачваше стъпало по стъпало.

Стоеше подпряна на колоната на верандата, като че ли нямаше сили да стои изправена. Макар и висока като двамата си синове, тя правеше впечатление на дребна, почти крехка жена. Имаше навика да потупва нервно с ръка гърдите си. Въпреки, че беше добра шивачка, предпочиташе да носи старомодни евтини пеньоари, които я правеха да изглежда по-стара от нейните петдесет години.

— Не знаех какво да си мисля, когато се обадиха от болницата. Страхувах се за живота ти. Почти не съм мигнала от притеснение. Какво бих правила без теб? Как бих се справяла с Виктор? Почти бях обезумяла от тревога.

— Майко, виждаш, че съм жив.

Маркъс не я попита защо не беше дошла да го види в болницата, тъй като не му се слушаше колко мрази да кара колата нощем, заради неуточнената й диагноза за кокоша слепота. Оставяше настрана факта, че преди години го бе изнудила да й купи кола, за да не се чувства зависима от него. Тя рядко я изкарваше от бараката, която служеше за гараж. Също така не му се слушаше колко я беше страх да остави Виктор и колко не обичаше болниците, смятайки ги за развъдници на всякакви смъртоносни болести. Последното щеше да даде отправна точка за лекцията на Виктор за бактериите.

Брат му надничаше от вратата, следейки подозрително Маркъс. Виктор имаше леко схваната, нестабилна стойка, като че ли земното притегляне му влияеше по-различно, отколкото на останалите хора.

— Аз съм, Виктор — каза Маркъс, макар да знаеше, че е безпредметно да се опитва да го предразполага.

Виктор бе навлязъл в пубертета, преди да разбере, че слагането на шапка не превръща един човек в друго създание. Гласовете, който се чуваха по телефона, все още го озадачаваха, когато стана на двайсет години, а дори и сега. Години наред само дишаше в слушалката, тъй като не можеше да види човека, който му говореше. За него той не съществуваше. Само лудите разговаряха с хора, които можеха да се материализират, а Виктор не беше луд. По тази причина отказваше да разговаря с гласове без образ.

— Има маска, няма маска — измърмори той. — Птицата присмехулник. Mimus polyglottos. Висока между двадесет и два и двадесет и седем сантиметра. Без маска. Издава еднообразни звуци. По-разпространена от свраките. И от обикновения гарван. Corvus corvax. Много хитър. Много проницателен. Като свраката, но не е сврака. Уж е с маска, а няма маска…

— Виктор, престани! — смъмри го Дол и гласът й стана писклив. Тя хвърли изстрадал поглед към Маркъс. — Цял ден бълнува. Щях да полудея от тревога за теб, а Виктор продължаваше ли продължаваше да нарежда. Беше достатъчно, за да ми причернее пред очите.

— Червено, червено, много червено — каза Виктор, като тръскаше глава, сякаш в ухото му беше влязла буболечка.

— Този твой адвокат по-добре да накара шерифската служба да си плати за страданията, които причиниха на семейството ни — продължи да нарежда Дол, като последва Маркъс в къщата. — Тези хора са черни отвътре, душите им са черни.

— Ани Брусар ми спаси живота — отбеляза Маркъс. — Два пъти.

Дол направи гримаса.

— Ани Брусар? Сигурна съм, че не е по-добра от останалите. Видях я по телевизията. Не каза нищо за теб. Правиш от мухата слон, Маркъс. Винаги си го правил.

— Аз бях там, майко. Знам какво направи тя.

— Просто смяташ така, защото е хубава, това е то. Знам как разсъждаваш, Маркъс. Същият си като баща си.

Това трябваше да е обида. Маркъс не си спомняше баща си. Клод Ренар ги бе напуснал, още когато Маркъс беше пеленаче. Никога не ги бе потърсил и бе прекъснал всякакви връзки. Имаше моменти, в които Маркъс му завиждаше.

Той затвори очи и остави перкодана да заличи спомена от измъченото му съзнание. Това бяха те, чудесата на съвременната химия.

Отиде направо в спалнята си и се изолира от непрестанните натяквания на майка си с една таблетка, предизвикваща два часа летаргия. Когато дойде на себе си, къщата беше утихнала. Всички се бяха върнали към обичайните си занимания. Майка му се бе прибрала в стаята си, както правеше всяка вечер в девет, за да гледа по телевизията пасторската проповед и да решава любимите си кръстословици. В десет щеше да си легне и цялата следваща сутрин да се оплаква, че почти не е спала. Ако някой попиташе Дол, тя не бе спала нормално нито една нощ през целия си живот.

Виктор си лягаше в осем и ставаше в полунощ, за да чете природонаучните си книги или да прави сложни математически изчисления. Щеше да си легне отново в четири сутринта и да стане точно в осем. Рутината беше свещена за него. Той я отъждествяваше с нормалността. И най-малкото отклонение можеше да го разстрои, карайки го да се клатушка, да си мърмори или да буйства. Рутината го правеше щастлив.

Де да беше и животът на Маркъс толкова прост. Той не обичаше да е в центъра на вниманието. Предпочиташе да го оставят на мира да си върши работата и да се занимава с хобитата си.

Работната му стая се намираше точно до спалнята му и вероятно бе била кабинет или детска стая някога. Беше избрал малкото апартаментче за себе си още първия път, когато обиколиха къщата с Пам Бишон. Тя беше брокерката на недвижими имоти, на която беше попаднал, когато бе дошъл в Байю Бро на интервю за „Боуен и Бригс“ — още един елемент от поредицата последователности.

Покоите му бяха на първия етаж, в задната част на къщата и трябваше да минеш през едната стая, за да влезеш в другата. На работната маса стоеше последният му проект, куклена къща в стил кралица Ана със сложно подредени керемиди със сърцевидна форма. По полиците, направени по поръчка по протежение на едната стена, бяха наредени макети на къщите, които беше строил или проектирал през годините. Той участваше с тях в състезания по панаири и продаваше част от тях, освен най-скъпите на сърцето му.

Но не кукленската къща привлече вниманието му тази вечер. Беше станал от леглото, за да работи на чертожната си дъска, опитвайки се пренесе образа, изникнал в съзнанието му, на листа.

Пам бе била прекрасна жена — дребна, женствена. Късата й тъмна лъскава коса бе подстригана на черта до раменете. Усмивката й бе ведра, а кафявите й очи искряха от живот. Всеки петък ходеше да й правят маникюр. Пазаруваше в най-елитните магазини в Лафайет и винаги изглеждаше така, сякаш току-що бе излязла от страниците на някое списание.

Ани беше хубава по свой начин. Беше по-висока от Пам, но не и с повече от два сантиметра. По-атлетична от Пам, но също толкова фина. Той си я представи не в тъмносинята униформа на шерифската служба, а с дългата пола на цветя, която бе носила снощи. Свали мислено протритото й джинсово яке и я облече в бяла блузка. Ефирна, почти прозрачна, загатваща формата на малките й гърди. Тази мисъл го опияни.

Той среса мислено косата й прилежно назад и я завърза с бяла панделка отзад. Имаше чип нос, а съвсем малката трапчинка на брадичката й издаваше известен инат. Очите й — тъмнокафяви като на Пам, бяха екзотично дръпнати нагоре в краищата. Беше запленен от формата им — форма на бадем, подобно котешки. Устата й беше също толкова пленителна. Характерно френска уста — долната устна пълна, а горната — с деликатна извивка. Никога не я беше виждал да се усмихва. Дотогава щеше да поставя усмивката на Пам на лицето й.

Той остави молива и погледна работата си.

Пам му беше липсвала през тези три месеца, но той вече усещаше болката му от самотата да заглъхва. В мъглата на упоението си се представи като разсъхнат съд за вино. Сега се канеше да излее в него нова, примамливо свежа струя. Опита се да предусети вкуса му в устата си и у него се породи желание. Усмихна се.

Ани. Неговият ангел.