Тами Хоуг
Кукла на конци (11)

Глава 10

— Брусар те изпорти — каза Стоукс и провря пръсти през телената мрежа на килията в ареста. — Господи, не мога да повярвам, че ти погоди този номер. Имам предвид, че едно е да не иска да спи с мен — някои жени са просто мазохистки в това отношение, но да изпортиш друго ченге… това вече си е чиста подлост.

Стоукс нямаше право да бъде допускан до килиите на градския арест. Поне не и в качеството си на посетител. Задържаните имаха право да се виждат само с адвоката си. Но както винаги, Стоукс бе намерил познат и бе уредил да го пуснат.

— По дяволите, смяташ ли, че е лесбийка? — попита той, осенен от внезапна мисъл.

Докато обикаляше килията, Ник си представи как очите на Ани Брусар широко се отвориха, а страните й леко поруменяха, когато той бе посегнал и ръката му почти я бе докоснала.

— Не ми пука — промърмори той.

— На теб може да не ти пука, но тя току-що породи съвсем нови представи във въображението ми — призна Стоукс. — По дяволите, винаги съм си падал по лесбийки! И то по хубавите — уточни той. — Не по мъжкараните. Никога ли не си си представял красиви голи жени заедно? Да ти кажа право, онази работа ми се размърдва.

— Тя ме арестува — изрече безизразно Ник, изгубил търпение.

— Добре, във фантазиите ми тя ще бъде лошата лесбийка. Кучка с черни кожени дрехи и камшик. Мъжемразка.

— Как изобщо се озова там? — попита Ник.

— Със сигурност лош късмет.

Ник изпитваше смесени чувства. Ако Ани Брусар не бе дошла, той щеше да убие Ренар. Всъщност тя го бе спасила от самия него и затова й бе благодарен. Ала мотивите й го притесняваха.

— Тя смята, че трябва да ме държат отговорен.

Може би беше идеалистка, но тъй като самият той не беше, трудно му бе да я разбере. От опит знаеше, че хората най-често бяха водени от един мотив — облагата. Прикриваха намеренията си по хиляди начини, с безкрайни оправдания, но горе-долу всичко се свеждаше до едно: „Какво ще спечеля аз?“ Какво щеше да спечели Ани Брусар? Защо нахлу така неочаквано в живота му?

— Много е досадна — каза Стоукс. — Целомъдрена госпожичка. Тази сутрин имах случай на изнасилване на паркинга на онези потрошени каравани. Намерих я там. Опита се да ми се меси. „Ще пратиш ли този косъм за изследване? — изимитира я той с писклив глас. — Може да е от носа на изнасилвача. Да не би той да е убил и Бишон? Ами ако се окаже удушвачът от езерото“.

— Какво я е накарало да го свърже с Бишон?

Чаз обърна очи нагоре.

— Онзи бил с маска. Сякаш е кой знае колко оригинална идея. По дяволите — промърмори той. — Защо приемат на работа жени?

Хвърли поглед през рамо, за да види дали вратата е затворена. Градският арест беше много стар и в килиите нямаше камери за наблюдение, затова тукашните ченгета подслушваха разговорите.

— Тя е единствената, която смята, че трябва да си платиш за това, човече — изрече тихо Чаз. — Дори самият Бог не би те държал отговорен. Око за око, зъб за зъб, нали разбираш какво имам предвид?

— Знам какво имаш предвид. Аз трябваше да съм ангел — отмъстител.

— По дяволите, ти трябваше да бъдеш Невидимия. Нищо нямаше да се случи, ако Брусар не си бе навряла носа. Ренар щеше да се пържи в Ада и въпросът щеше да бъде приключен.

— Така ли смяташ? — попита Ник и пристъпи към затворената с верига решетка на килията. — Когато ми се обади в „Лаво“, си предположил, че ще отида до „Боуен и Бригс“ и ще го убия, нали?

— За Бога! — изсъска Стоукс. — Говори по-тихо!

Ник се наведе близо до решетката и провря пръсти през нея.

— Какво става, партньоре? Да не те е страх, че ще те обвинят в заговор?

Стоукс рязко се отдръпна, засегнат, дори обиден.

— Заговор ли? По дяволите, човече! Та ние бяхме пияни и дърдорехме глупости. Даже когато ти се обадих и ти казах, че той е там, никога не ми е минавало през ума, че наистина ще го извършиш! Просто ти казвам, че не бих те винил, ако го беше направил. Мисълта ми е, че щяхме да се отървем от него — прав ли съм или не съм?

— Ти настоя да отидем точно в онзи бар.

— Тъй като там не е тарапана, човече! Да не си мислиш, че аз съм те подмамил! За Бога, Ники! Та аз съм най-добрият ти приятел. Не мога да си представя как изобщо ти е хрумнало подобно нещо. Това наистина ме обижда.

— Ще ти дам аз една обида! Само ако открия, че си ми скроил номер, ще ти се прииска въобще да не си се раждал.

Стоукс отстъпи от решетката.

— Не мога да повярвам на това, което чувам. Престани да се правиш на такъв параноик. Аз не съм ти враг. — Допря дългия си показалец до гръдната си кост. — По дяволите, аз ти намерих адвокат. Момчетата ще поемат разходите. Всички се съгласиха да…

— Ще си платя сам.

— Не си извършил нещо, което през последните три месеца някой от нас не си е мечтал да направи.

— Кой е адвокатът?

— Уили Талънт от Сейнт Мартинвил.

— Онова копеле…

— … е много хитро — довърши Стоукс. — Не си мисли, че той е от другата страна. Приеми го като човек, който ще ти отвори вратата, за да се върнеш в правия път. Старото куче може да направи така, че Луцифер да заприлича на бедно, изоставено детенце. Когато той приключи, сигурно ще получиш похвала и ще ти връчат ключовете на скапания град, което си и заслужаваш.

Отново се облегна на решетката, пъхна ръка в джоба на якето си и като факир извади цигара.

— Това е единственото, което искам, партньоре — каза и му подаде цигарата. — Искам всеки да си получи заслуженото.

 

 

Ани остана в съблекалнята двайсетина минути, през които се помъчи да се успокои. Двайсет минути се взира в одрания плъх.

Нямаше начин да разбере откъде се бе взел и кой го бе закачил, без да вдигне шум. Почти сигурна бе, че е Мълън, но познаваше още няколко помощник-шерифи, които ловуваха, за да си докарват допълнителни доходи. Все пак фактът, че бе одран, й говореше, че е дело на Мълън. Ани винаги бе смятала, че е бил от децата, които късат крилете на мухите.

„Кучка!“

Тя си пое въздух, за да не усеща вонята на разлагащия се гризач, отряза го от връвта с джобното си ножче и направи гримаса, когато той тупна леко на пода. Скъса бележката, после измъкна картонена кутия от канцеларски материали и я използва вместо ковчег. Нямаше намерение да го показва на Ноблие и да усложнява още повече положението. А и не можеше да го остави така. Написа отново доклада за вандализма на гробищата, предаде го, грабна кутията и сака и си тръгна. След като се прибереше вкъщи, щеше да изхвърли плъха в гората, а по-нататък майката природа щеше да му осигури достойно погребение.

Обикновено след тежък ден пътуването с кола към къщи я успокояваше. Днес обаче се почувства отритната от обществото. Почти се бе стъмнило и светът бе потънал в синкав сумрак като в лош сън. Гората й изглеждаше заплашителна, враждебна, масивите със захарна тръстика бяха като огромни необитаеми зелени морета. Лампите от прозорците на къщите светеха, докато минаваше покрай тях. Вътре се бяха събрали семейства, вечеряха и гледаха телевизия.

Винаги в подобни моменти тя силно усещаше липсата на истинско семейство. Точно тогава изплуваха спомените от детството й — майка й седеше на люлеещ се стол и гледаше навън към блатото — призрачна на вид, странна, бледа, отнесена, сякаш не живееше на земята. Мари Брусар винаги бе страняла от света около себе си. Ани го осъзнаваше и това я плашеше. Боеше се, че един ден майка й просто ще я напусне и тя ще остане сама. Точно това и се случи.

Чичо Сос и леля Фаншон се погрижиха за нея. Тя ги обичаше много, но в душата си винаги се чувстваше като самотно сираче, което странеше от хората… също като майка си. Тази вечер усещането бе особено натрапчиво.

„Вие сте в ефир с Оуен Онофрио на Кей Джей Ю Ен. Постоянен контакт. Предаването е посветено на огромния награден джакпот. Сумата вече надминава деветстотин долара. Кой щастливец ще грабне чека?“

„Твърди се, че снощи заподозреният в убийство Маркъс Ренар вероятно е бил нападнат и пребит от детектив от шерифската служба на община Парту. Какъв е коментарът ви по този въпрос? Кой е на първа линия?“

„Ще кажа, че няма никаква справедливост, това е. Светът се е побъркал. Хвърлят бащата на мъртвата жена в ареста, а всички мои познати казват, че е герой заради онова, което се е опитал да направи и което съдът не се осмели да направи. Убийците и изнасилваните имат повече права от почтените хора. Това е направо скандално!“

Ани изключи радиото, когато зави към „Корнърс“. Имаше три коли на паркинга, покрит с натрошени мидени черупки. Пикапът на чичо Сос, ръждивата фиеста на нощния касиер, а малко по-встрани — лъскава тъмночервена гранд америкън. Тя изпъшка. Беше на Ей Джей.

Загледа се за миг в къщата, която цял живот бе наричала свой дом — проста двуетажна дървена постройка, покрита с гофрирана ламарина. Големият преден прозорец изпълняваше ролята и на рекламно табло, изпъстрен е реклами и обяви за стоки и услуги. Червена неонова реклама на бира „Бъдуайзър“, плакат с надпис „ТУК СЕ ГОВОРИ ФРЕНСКИ“ и друга, написана на ръка с маркер „ГОРЕЩИ НАПИТКИ И ЯСТИЯ“.

На първия етаж се помещаваше магазинът, който Сос Дусе стопанисваше от четирийсет години. В началото магазин за всичко, обслужвал жителите около блатото и семействата им, които идваха с лодки един или два пъти в месеца, той постепенно се бе развил с оглед търговските нужди в спирка за екскурзии по блатата, кафене и магазин, който правеше най-голям оборот през почивните дни, когато рибарите и ловците — „спортистите“, както чичо Сос ги наричаше, — се запасяваха, преди да се отправят към Ачифалая. Туристите харесваха селската идиличност на набраздения под от кипарисово дърво и старите скърцащи вентилатори на тавана. Местните хора бяха доволни от големите хладилници, където бирата им беше под ръка и от видеокасетите, които в понеделник вечер даваха под наем — две на цената на една.

През първата година от брака им Сос и Фаншон живеели в апартамента на втория етаж. Успешната търговия обаче им бе дала възможност да си построят малка тухлена къща в стил ранчо на около стотина метра от магазина, а през 1968 година бяха дали апартамента под наем на Мари Брусар, която един ден се появи на прага им бременна и отчаяна, потайна като бездомна котка, каквито често идваха и се настаняваха в „Корнърс“.

— Днес закъсня, мила! — провикна се чичо Сос и се подаде от вратата.

Ани слезе от джипа със сака на рамо и кутията с плъха в другата ръка.

— Какво носиш? Вечеря ли?

— Не точно.

Сос излезе на верандата бос, по джинси и бяла риза с навити до лактите ръкави над жилестите си ръце. Той не беше висок, но дори след като бе преминал шейсетте, плещите му впечатляваха. Коремът му беше плосък като наковалня, имаше постоянен тен, но лицето му беше сбръчкано като стар пергамент. Хората казваха, че прилича на актьора Томи Лий Джоунс, което винаги припалваше искрица в очите му и той отговаряше: „А, не, Томи Лий Джоунс — щастливият кучи син, прилича на мен“.

— Чакат те, мила — каза Сос с хитра усмивка. — Андре е дошъл да те види. — Сниши гласа си тайнствено, когато тя пристъпи на верандата. Лицето му бе напрегнато. — Имали сте малко любовно сдърпване, а?

— Не сме любовници, чичо Сос, не разбра ли!

— Ами!

— Не че това е твоя работа. Между другото, казвам ти го за стотен път.

Той отметна глава и се направи на обиден.

— Как да не е моя работа?

— Вече съм голяма — напомни му тя.

— Но не и достатъчно поумняла, за да се омъжиш, нали?

— Няма ли някога да се откажеш?

— Може би — отвърна той и отвори вратата широко, за да влезе. — Може би, когато ме направиш дядо.

Букет червени рози бе сложен в края на плота и изглеждаше също тъй не на място като ваза от династията Мин. Нощният касиер — сипаничаво момче, кльощаво като клечка за зъби, гледаше „Скорост“ на видеото.

— Здрасти, Стиви — поздрави Ани.

— Здравей, Ани — отвърна той, без да сваля очи от екрана. — Какво има в кутията?

— Отрязана ръка.

— Страхотно!

— Няма ли да поздравиш Андре? — попита нервно Сос. — След като си е направил труда да дойде чак дотук и да донесе цветя.

Ей Джей прояви достатъчно благоприличие да се направи на смутен. Облегна се на рафта с препарирани крокодилски глави и други, подобни отвратителни сувенири, които привличаха туристите. Не беше сменил костюма си, но беше свалил вратовръзката и бе разтворил яката на ризата си.

— Не знам — каза Ани. — Трябва ли адвокатът ми да присъства?

— Днес попрекалих — призна той.

— По-скоро доста прекали. Сега опитай още веднъж.

— По-кротко, Ани — обади се Сос. Направи й знак да пристъпи напред. — Андре разбира кога е победен. Дошъл е да те целуне и да се сдобрите.

Ани не се предаваше.

— Така ли? Не съм го молила.

Сос го изгледа въпросително.

— Ей, и това е начало.

— Уморена съм — заяви Ани, обърна се и тръгна към вратата. — Лека нощ.

— Ани! — извика Ей Джей. Тя чу как той се втурна след нея, докато завиваше зад ъгъла на верандата и тръгваше нагоре по стълбата към апартамента си. — Не можеш непрекъснато да бягаш от мен.

— Не бягам. Опитвам се да не ти обръщам внимание, което, уверявам те, е за предпочитане. В момента не очаквай повече от мен…

— Казах ти, че съжалявам.

— Не, каза, че малко си прекалил. Това, че признаваш грешката си, не е извинение.

Две котки се шмугнаха в краката й на площадката и измяукаха. Шарената скочи на парапета и задуши кутията с водния плъх. Ани я дръпна настрани, докато отключваше вратата. Нямаше намерение да я внася в апартамента си, но не можеше да се отърве от нея, докато Ей Джей вървеше по петите й.

Сложи кутията и сака върху малката пейка в антрето и мина покрай масичката с телефона в хола, където телефонният й секретар примигваше като сърдито червено око. Можеше да си представи какво има на касетата. Репортери, роднини и недоволни непознати, които се обаждаха, за да изразят мнението си, или да се опитат да изкопчат някаква информация от нея.

Ей Джей я последва и остави вазата с розите върху кухненската маса с никелирани крака.

— Съжалявам — повтори той. — Не биваше да се нахвърлям върху теб заради Форкейд, но бях разтревожен, мила.

— И това няма нищо общо с Причет?

Той въздъхна.

— Добре, признавам, че новината ме завари неподготвен. Иска ми се да вярвам, че в подобни случаи би се обърнала към мен.

— За да можеш ти пък да се обърнеш към Смит Причет и като раболепен подчинен да му издрънкаш всичко. — Ани стоеше от другата страна на масата. Облегна се на мивката и рече: — Това е още един пример защо тази връзка няма да я бъде. — Гласът й бе предрезгавял от напрежение. — Аз съм тук, ти си там, и всичко това ни разделя. — Направи жест, за да подчертае мисълта си. — Аз си имам моята работа, ти си имаш твоята работа, повече говорим за работа, отколкото за нас. Остави ме на мира, Ей Джей. Съжалявам. Поне засега.

Не сега, когато най-неочаквано се бе озовала в бурята, която Форкейд бе предизвикал. Нужна й беше цялата й съобразителност, за да задържи главата си над водата.

— Не смятам, че това е най-подходящият момент за този разговор — изрече тихо Ей Джей, доближавайки се до нея. На лицето му се четеше нежност и обич. — Беше тежък ден. Ти си изморена, аз също. Просто не искам да се караме. Твърде добри приятели сме, за да го правим. Да се целунем и да се сдобрим, искаш ли? — прошепна той.

Тя затвори очи, когато той допря устни до нейните. Не успя да възпре устните си, нито пък ръцете си да не се увият около кръста му. Той я привлече към себе си. Беше естествено като самото дишане. Тялото му беше силно и топло. Височината му я караше да се чувства в безопасност.

Щеше да е лесно да легне с него, да намери утеха и забрава в страстта. На Ей Джей му харесваше ролята на любовник закрилник. Тя знаеше колко добре би се почувствал той, ако го оставеше да я изиграе, но тази вечер не можеше да го направи. Сексът нямаше да оправи нищо, само щеше да усложни нещата. А животът й достатъчно се бе усложнил.

Ей Джей усети как желанието й отзвучава и леко повдигна глава.

— Знаеш ли, че можеш да засегнеш мъж, като го спираш по този начин.

— Лъжеш — каза Ани, оценявайки опита му да се пошегува.

— Така ли?

— Да. Не помниш ли какво ми каза, когато бях студентка втора година, а Джейсън Беноа се опитваше да ме убеди, че съм щяла да го осакатя завинаги, ако не му позволя да стигне до края.

— Да, но аз щях да го осакатя, ако го беше направил. — Докосна върха на носа й с пръст. — Приятели ли сме?

— Както винаги.

— Смятала ли си някога, че животът може да бъде толкова сложен?

— Ами ти?

— Не, но е факт. — Той погледна часовника си. — Е, май трябва да се прибирам вкъщи, да си взема студен душ или да разгърна каталога с бельо на „Виктория Сикрет“.

— Нямаш ли работа? — попита Ани и го последва до вратата.

— Тонове. Не ми се ще да ти разказвам.

— Защо?

Той се обърна и я изгледа сериозно.

— Утре е делото за определяне на гаранцията на Форкейд.

— О!

— Казах ти. — Понечи да отвори вратата, после се поколеба. — Знаеш ли, Ани, трябва да решиш на чия страна си в този случай.

— Дали съм с теб или против теб?

— Знаеш какво искам да ти кажа.

— Знам — съгласи се тя, — но тази вечер не ми се говори.

Ей Джей прие обяснението й с кимване.

— Ако решиш, че ти се говори и искаш да поприказваш с приятел… С другото ще се оправя някак.

Ани не възрази. Ей Джей отвори вратата и три котки се втурнаха с ръмжене в антрето към кутията с водния плъх.

— Какво има в тази кутия?

— Умрял воден плъх.

— Брусар, някой казвал ли ти е, че имаш много мрачно чувство за хумор?

— Много пъти, но аз винаги отричам.

Той се усмихна и й намигна, когато излезе на площадката.

— Ще се видим пак, скъпа. Радвам се, че отново сме приятели.

— Аз също — смънка Ани. — Благодаря ти за цветята.

— Съжалявам. — Той направи гримаса. — Не са от мен. Чичо Сос греши…

Ани вдигна ръка, за да го спре.

— Няма нищо. Всичко е наред. Не съм го и очаквала.

— Но ми кажи кой ти ги е изпратил, за да му фрасна един по носа.

— Моля те. Едно нападение на седмица ми стига.

Той се наведе и леко я целуна по бузата.

— Заключи вратата. Наоколо обикалят лоши хора.

Тя изгони котките от антрето и се върна в кухнята.

Букетът бе поставен в средата на кухненската маса и изглеждаше също така не на място, както върху плота долу в магазина. В апартамента й биха стояли добре диви цветя, поставени в бурканчета от сладко, но не и елегантни рози. Тя дръпна белия плик и извади картичката.

„Мила госпожице Брусар,

Надявам се, че няма да приемете розите като нещо неуместно, но вие ми спасихте живота и исках да ви благодаря както подобава.

Искрено ваш,

Маркъс Ренар“