Тами Хоуг
Кукла на конци (10)

Глава 9

Ник стоеше в лодката, с поглед вперен в хоризонта. Беше се съсредоточил напълно върху бавните си точни движения. „Равновесие… плавност… спокойствие… вдишване… Приведи в хармония мислите, тялото, духа си… Почувствай водата под лодката — течаща, меняща се… Стани като водата…“

Въпреки че денят бе хладен, пот бе избила по челото му и бе навлажнила сивата му памучна фланелка. Бицепсите и трицепсите му се стягаха и отпускаха ведно с движенията му. Напрежението идваше не от упражнението по Тай Чи, а отвътре, от старанието да се съсредоточи.

„Движи се бавно… Не използвай сила… нито грубост…“

Една сцена от предишната вечер наруши за миг концентрацията му. „Ренар… кръв… насилие… грубост…“ Чувството за хармония, към което се стремеше, му се изплъзна и изчезна. Лодката се разклати под краката му. Той седна на пейката и оброни глава на ръцете си.

Сам си беше направил лодката от кипарисово дърво и изхвърлени от водата дъски, боядисал я бе в зелено и червено като старите ловци, които преди години кръстосваха блатата като истински рибари и трапери. Доволен бе, че се върна тук. Ню Орлиънс беше град, в който нямаше хармония. Когато обърнеше поглед назад, винаги се бе чувствал духовно ощетен. Произхождаше оттук — от Ачифалая, заобиколен от акри пущинаци, в периферията на които се редяха малки градчета като Байю Бро и Сейнт Мартинвил и още по-малки като Жанрет и Бро Бридж, както и селища, които бяха толкова незначителни, че малцина ги знаеха по име.

Детството му бе преминало на няколко километра от тези места, в къща — лодка, завързана за брега на безименно езеро. Помнеше баща си като ловец, как ходеше за риба и залагаше капани, преди да започне нефтения бум, после си намери работа като заварчик и семейството се премести в Лафайет. Там живееха по-охолно, но не по-добре. Арман Форкейд неведнъж бе признавал, че бе оставил част от душата си край блатата. Едва когато Ник се върна, започна да осъзнава какво е имал предвид баща му. Тук той се чувстваше по-пълноценен и целеустремен. Е, понякога.

Ала не точно в този момент.

Неохотно хвана греблото и насочи лодката към къщи. Небето бе надвиснало ниско и правеше блатото да изглежда по-тъмно, оцветявайки всичко в мръсносиво — от водата до ефирната зеленина на върбите и дивите череши, които растяха на островчетата, и малкото растения, подмамени да цъфнат от топлината прекалено рано за сезона. Денят беше хладен, но ако времето се затоплеше отново, ярки цветя щяха да покрият брега, бълхавчета с венчелистчета като бели маргарити и снежнобели петунии с черни очички щяха да се спуснат надолу до самия край на водата и щяха да се сплетат с отровния бръшлян, алигаторските бурени и лианите.

През пролетта блатото обикновено гъмжеше от живот. В днешния ден като че бе затаило дъх. Изчакваше. Наблюдаваше.

Също както и Ник. Миналата нощ бе измислил нещо. Всяко действие предизвиква противодействие, всяко предизвикателство — отговор. Случаят не приключи за него, когато Гюс го изпрати вкъщи. Всъщност едва сега започваше.

Той насочи лодката през провлак, покрит с пънове от кипариси, и заобиколи тесния нос на островче, което щеше да стане двойно по-голямо, когато пролетните води се отдръпнат. Домът му се намираше на брега на около двеста метра на запад — акадианска реликва, която почти не бе модернизирана, откакто съвременните удобства станаха достъпни за хората от провинциална Южна Луизиана.

Ремонтира къщата сам, стая по стая, възвърна чара й и подмени евтините инсталации с качествени. Ръчен труд, който не ангажира мисълта и предлага на човек приемлива възможност да се освободи от напрежението, което по-рано се опитваше да удави в алкохол.

Веднага забеляза патрулната кола. Беше паркирана близо до джипа му. Бял полицай в униформа стоеше до колата заедно с набит чернокож мъж, облечен в елегантен костюм с вратовръзка и важен вид, което личеше дори от разстояние. Беше Джони Ърл — шефът на полицията на Байю Бро.

Ник придвижи лодката до кея и я завърза.

— Детектив Форкейд — каза Ърл и показа златната си значка. — Аз съм Джони Ърл.

— Какво мога да направя за вас? — попита Ник.

— Мисля, че знаете защо сме тук, детектив — каза Ърл. — Постъпи оплакване, подадено тази сутрин от Маркъс Ренар. Снощи сте извършили престъпление на територията на града. Независимо какво мисли шериф Ноблие, аз смятам, че това е работа на полицията. Уверих областния прокурор Причет, че със случая ще се заема аз, макар че не ми е приятно да го правя. Арестувам ви за нападение срещу Маркъс Ренар. Сложи му белезниците, Тарлтън.

 

 

Ани изкачваше стъпалата към втория етаж на съдебната сграда, опитвайки се да си представи как би могла да избегне разговор насаме с Ей Джей. Ако успееше да влезе в съдебната зала точно когато обявяваха делото срещу Иполит Граньон и след като я разпитат, да се измъкне веднага…

Разправиите за деня й стигаха. Не успя дори да си налее бензин в колата, без някой да й досажда. Но напрежението бе стигнало връхната си точка в полицейското управление на Байю Бро.

Разговорът с Джони Ърл й се стори най-дългия час в живота й. Той лично се бе заел със случая и я бе въртял на шиш, опитвайки се да я накара да признае, че е арестувала Форкейд на местопрестъплението. Ани се придържаше към версията, която шерифът я бе накарал да разкаже, като през цялото време се мъчеше да увери себе си, че все пак не е далеч от истината. Не беше чула повикване по радиостанцията за крадец, защото изобщо не бе имало такова. Всъщност не беше арестувала и Форкейд, защото никой в управлението не бе допуснал това да стане.

Ърл не повярва и на дума от това. Доста отдавна работеше в полицията. Но да натопи хората на Ноблие затова, че прикриват нещо, не бе същинската му цел. Беше арестувал Форкейд и щеше да вдигне пушилка до небесата. Той не се нуждаеше от признания, за да злепостави шерифа, и го знаеше. Всъщност за него би било по-изгодно да няма такива. По този начин щеше да твърди, че корупцията се шири в службата на шерифа и стига до всички ешелони на властта. Можеше да брои и Ани за съучастник.

Заговорничество, даване на фалшиви показания. Какво още? Колко ниско още ми остава да падна? Ани си задаваше тези въпроси, докато завиваше по коридора покрай съдебните зали. Лъжесвидетелстване. Рано или късно щеше да се наложи да свидетелства срещу Форкейд.

Коридорът беше пълен с мотаещи се адвокати, социални работници и хора, които имаха някакво отношение към делото, което щеше да се гледа. Вратата към кабинета на съдия Едмъндс внезапно се отвори със замах и за малко не събори един адвокат. Показа се Ей Джей и погледът му веднага попадна на Ани.

— Помощник-шериф Брусар, може ли да дойдете в кабинета ми?

— Но делото „Граньон“…

— Прекратено е. Призна се за виновен.

— Чудесно — каза тя без особен ентусиазъм. — Значи мога да продължа да патрулирам.

Той се приведе към нея.

— Не ме карай да те дърпам, Ани, и не мисли, че не съм достатъчно ядосан, за да го направя!

Секретарките на областния прокурор във външния кабинет седяха като кучета на изложба, когато Ей Джей профуча покрай тях, без да забележи как се споглеждат. При влизането в собствения си кабинет той хвърли куфарчето си върху един стол и затръшна вратата зад Ани.

— Защо, по дяволите, не ми се обади?

— Как, по дяволите, можех да ти се обадя, Ей Джей?

— Забъркваш се, когато Форкейд се опитва да убие Ренар и въобще не си правиш труда да ми го съобщиш. Можеше да пострадаш, Ани!

— Аз съм ченге. Може да пострадам всеки ден от седмицата.

— Дори не си била на служба! — викна той и размаха ръце. — Каза ми, че се прибираш вкъщи! Как се случи това?

— Трик на съдбата — отвърна тя примирено. — Оказах се на неподходящо място в неподходящо време.

— Ричард Кудроу ми го описа по съвсем различен начин, когато сутринта хвърли бомбата пред Причет. Възхваляваше те като героиня, единствена боркиня за справедливост в една иначе корумпирана от горе до долу служба.

— Службата не е корумпирана — каза тя и се почувства неудобно, че излъга. Какво представляваше прикриването на полицейското насилие, ако не нещо сходно с корупцията?

— В такъв случай защо Форкейд не беше в затвора сутринта? Ти си го арестувала, нали? Кудроу твърди, че е видял доклада за ареста, но в отдела на шерифа няма заведен подобен доклад. Какво значи това? Ти арестува ли го или не?

— И се чудиш защо не ти се обадих — изрече тихо Ани, вперила поглед в пространството вляво от него. Предпочиташе да се взира в дипломата му, вместо да го погледне в очите. — Що за глупости! Много ти благодаря.

— Искам да знам какво се случи — настоя той и застана в полезрението й, тъй като знаеше стратегията й при спор. — Загрижен съм за теб, Ани. Нали сме приятели? Нали самата ти снощи каза, че сме много добри приятели.

— О, да, много добри приятели — повтори тя саркастично. — Снощи бяхме много добри приятели. Сега ти си областен прокурор, а аз — помощник-шериф. Бесен си, че сутринта си бил злепоставен пред началника си, нали?

— По дяволите, Ани! Говоря сериозно.

— Аз също! Кажи ми, че не е вярно. Погледни ме в очите и ми кажи, че не се опитваш да използваш приятелството ни, за да получиш информация, която няма да получиш по друг начин. Погледни ме в очите и ми кажи, че би пресрещнал всеки друг помощник-шериф в коридора и пред очите на двайсетина души би го подкарал към кабинета си като малко дете.

Ей Джей стисна зъби и извърна глава. Разочарованието, което изпитваше Ани, беше почти толкова силно, колкото и чувството за вина, от което не можеше да избяга. Хванала главата си с ръце, тя мина покрай него и застана до прозореца.

— Нямаш представа в какво се забърках — прошепна, като гледаше към паркинга.

— Много е просто — каза той с разумен тон и пристъпи към нея. — Ако си заловила Форкейд, че нарушава закона, значи мястото му е в ареста.

— Трябва да свидетелствам срещу него. Да изпортя мой колега и то не просто ченге, а детектив.

— Законът си е закон.

— Правилото си е правило. Простъпката — простъпка — кимна тя, обърна се и го погледна в очите. — Радвам се, че животът ти е толкова лек, Ей Джей.

— Не ми разправяй глупости! Ти вярваш в закона толкова, колкото и аз. Затова снощи си попречила на Форкейд. Работа на съда е да определи наказанието, а не на Ник Форкейд. Ще се наложи да свидетелстваш срещу него, няма как!

— Не ме заплашвай! — изрече тихо Ани. Той пристъпи към нея, но тя вдигна ръце пред себе си. — Благодаря за съчувствието, Ей Джей. Ти си истински приятел. Радвам се, че не се обърнах към теб, когато имах нужда. Очаквам да получа призовката.

— Ани, недей… — започна той, но тя махна с ръка и мина покрай него. — Ани, аз…

Тя затръшна вратата, преди той да успее да каже каквото и да било. В същото време вратата на ъгловия кабинет на Смит Причет се отвори и четирима ядосани мъже излязоха в коридора начело с него. Шефът на полицията го сподиряше, следван от Кудроу и Ноблие. Ани се долепи до вратата, за да им направи път. Сърцето й замря, когато Кудроу й кимна.

— Помощник-шериф Брусар — изрече Кудроу мазно, може би ще трябва да се присъедините към нас…

Ноблие изблъска адвоката настрани.

— Разкарай се, Кудроу! Трябва да разменя няколко думи с помощник-шерифа.

— Не се и съмнявам — рече Кудроу и се засмя. — Трябва ли да ти напомням, че опитът да подкупвате свидетели е сериозно нарушение, Ноблие?

— Повдига ми се от теб, адвокате — изръмжа Гюс. — Пускаш убиеца на свобода, а погваш ченгетата. Някой трябва да те хване и да ти набие малко приличие в главата.

Кудроу поклати глава ухилен.

— Дори проповядваш насилие? Знаеш ли как ще наострят уши журналистите, когато чуят това.

— Ракът е разял не само вътрешностите му — изсумтя Гюс, след като Кудроу последва останалите по коридора.

— Душата му е черна и прогнила. Настъпи Причет по опашката — каза той, сякаш говореше на себе си. — Аз съм виновен за това. Снощи трябваше да му се обадя. Сега си е втълпил, че това е някакво тъпо съперничество. Този човек има по-голямо самочувствие от онази работа на дядо ми. А Джони Ърл… Не мога да си обясня кой му е пуснал мухата. Този човек си противоречи. Не може да проумее естеството на живота тук. Ето какво става, когато общината наема външни хора. Докарват проклетия Джони еди-кой си Ърл от Кливланд или от друго тъпо място, който си няма и хабер от местните традиции. Та този човек си е наумил разни неща — смята ме за лентяй, селяндур, расист и не знам си още какво. Като че ли при мен не работят тъмнокожи. Като че ли нямам приятели тъмнокожи. Като че ли на последните избори не спечелих трийсет и три процента от гласовете им.

Изгледа косо Ани и с бясно изражение я принуди да отстъпи назад към празния кабинет на Причет.

— Предупредих те да не говориш с Кудроу!

— Не съм разговаряла с него.

— Тогава какви глупости говори той за някакъв доклад за арест? — изрече шепнешком. — Защо сержантът ми каза, че ви е видял двамата на паркинга на около двайсетина крачки от сградата?

— Не съм му казала нищо.

— Точно така ще кажеш и на пресконференцията, помощник! Нищо.

Ани едва преглътна.

— Пресконференция ли?

— Хайде — нареди й той и тръгна по коридора.

 

 

Причет откри пресконференцията, като потвърди информацията за нападение над Маркъс Ренар. Той обяви, че детектив Ник Форкейд е задържан в полицейското управление на Байю Бро. Обеща да разнищи всички обвинения и изрази възмущението си от това, че някой се опитва да заобиколи закона.

Кудроу с отпаднал и трагичен вид напомни на всички за авантюристичното минало на Форкейд и призова за справедливост.

— Отново заявявам, че клиентът ми е невинен. Не е доказано, че е виновен в нещо. Всъщност, докато той лежи в болницата, изпратен там от детектив Форкейд, истинският престъпник е на свобода и е възможно отново да извърши брутално престъпление.

Настана истински хаос.

Въпросите и коментарите на репортерите бяха остри и хапливи. Под една или друга форма те нищеха историята с Ренар от три месеца, без да стигнат до твърдо заключение за неговата невинност или вина. Въпреки, че не изпитваха съчувствие към полицаите, които бяха подложени на същия натиск като тях, те не се поколебаха да дадат израз на нервността си. Нахвърляха се върху всички, но не вземаха ничия страна, сякаш използваха всяка възможност да се пусне свежа кръв.

— Шерифе, вярно ли е, че друга жена е била нападната нощес?

— Не коментирам.

— Полицай Брусар, вярно ли е, че снощи официално сте арестували детектив Форкейд?

Ани примижа срещу ослепителната светлина на светкавица, докато Гюс я изблъскваше напред.

— Аз… не коментирам.

— Но все пак вие сте се обадили за линейка и сте се върнали в шерифската служба заедно с детектив Форкейд.

— Не коментирам.

— Шерифе, ако Ренар е бил в болницата, докато другата жена е била нападната, това не доказва ли неговата невинност?

— Не.

— Значи потвърждавате, че е имало ново нападение?

— Помощник-шериф Брусар, ще потвърдите ли, че снощи в болницата сте взели показания от господин Ренар? Ако е така, защо сутринта детектив Форкейд не е бил в ареста?

— Ъ… аз…

Гюс се наведе към микрофона вместо нея.

— Детектив Форкейд се е отзовал на съобщение за крадец в района. Помощник-шериф Брусар не е била на служба и не е чула повикването. Попаднала е в ситуация, която е сметнала за съмнителна, овладяла я е и е придружила детектив Форкейд обратно до шерифската служба. Това е. Отстранил съм детектив Форкейд, докато се проведе по-щателно разследване. За мен случаят стои така. Моята служба няма какво да крие, няма от какво да се срамува. Ако областният прокурор пожелае полицията да проведе разследването, не бих имал нищо против. Сто процента заставам зад моите хора. Засега това е всичко, което мога да ви кажа.

Причет отново се приближи до микрофона, решен неговата дума да бъде последна, докато Гюс отвеждаше Ани по-далеч от подиума към вратата. Дали по този начин не се превръщам в лицемер, питаше се Ани. Тя очакваше шерифът да защити нея, а не Форкейд. „Не съм се опитвала да убия никого. Единственото ми прегрешение е, че излъгах и предадох неверен доклад“.

Отвратена от себе си, от шефа си, от лешоядите, които се опитаха да я нападнат докато извърви разстоянието от сградата на съда до патрулната кола, тя стискаше уста и гледаше право напред. Тълпата се раздели на малки групички, някои изтичаха обратно по стъпалата на съда, когато се появи Кудроу, други тръгнаха след Ноблие, ала той потегли със събърбъна си. Десетина от тях последваха Ани през паркинга до служебния вход на сградата.

Хукър стоеше във фоайето и гледаше какво става навън с кръстосани върху закръгленото си коремче ръце.

— Къде е докладът за онзи вандализъм на гробищата?

— Предадох го преди два дни.

— Как пък не.

— Предадох го!

— Е, добре, Брусар, само че го няма при мен — заяви той. — Напиши го отново. Днес.

— Да, сър — каза Ани, като едва се сдържа да не го нарече лъжец. Хукър беше истински тъпанар, но трябваше да му отдаде дължимото, защото към всички се отнасяше еднакво неучтиво.

— Като че ли не е достатъчно гадно човек да го напише веднъж — измърмори тя, когато стигна до стаята за разпити, — та трябва да го правя по два пъти.

— Какво трябва да правиш по два пъти, Брусар? — присмя й се Мълън. Двамата с Прежан бяха в коридора и пиеха кафе. — С извратения ти приятел Ренар ли? Чувам, че когато свали жена, тя си остава забодена за пода — изхили се той и развалените му зъби лъснаха.

— Много смешно, Мълън — каза Ани. — Съчини го с много вкус. Може да си намериш работа като комедиант в погребално бюро.

— Не аз ще си търся работа, Брусар — отвърна той. Чухме, че си ходила да духаш на Джони Ърл.

— Не че искам да разбивам гадните ти илюзии, но не ходих там по свое желание, а и Ърл не остана особено доволен, когато си тръгнах.

Мълън се ухили глупаво.

— Дори и за тази работа ли не те бива?

— Бъди сигурен, че никога няма да узнаеш.

Ани погледна Прежан, който обикновено имаше готова усмивка или казваше нещо остроумно, когато тя унижеше Мълън. Сега я гледаше, сякаш я виждаше за пръв път. Заболя я от обида.

— Всичко е наред, Прежан. Не че някога не съм те покривала, когато жена ти работеше нощни смени, а ти се нуждаеше от по-дълга обедна почивка, как да кажа… за да задоволиш глада си.

Прежан забоде поглед в обувките си. Ани поклати глава и ги отмина. Трябваха й само десет минути да остане насаме със себе си, да седне и да подреди мислите си. Десет минути, за да потисне разочарованието и да овладее страха, който бе сграбчил сърцето й. Беше попаднала в дълбока яма и никой не протягаше ръка да й помогне. Точно обратното — мъжете, които смяташе за приятели, стояха около ръба, готови да я затрупат с кал.

Тръгна към съблекалнята. Но още преди да престъпи прага, разбра, че някой е влизал в свещеното й убежище.

Вонята на леш я блъсна в носа, докато натискаше дръжката на вратата. Натисна ключа на лампата и едва успя да запуши устата си с ръка, преди да изпищи.

От тавана, завързан с кафяв канап за единствената крушка, висеше на дългата си тънка опашка умрял воден плъх.

Беше одран от опашката до врата, а кожата висеше около главата му. Ани се взря в него и усети, че й прилошава. Въпреки тежестта на тялото въздушното течение поклащаше гризача напред-назад като ужасяваща играчка. Единият от задните му крака липсваше, което предполагаше, че бе намерил преждевременната си смърт в железните челюсти на капан, подобно на хиляди други в Южна Луизиана.

Осъзнавайки, че онзи, който бе решил да я тероризира, вероятно я наблюдава през някоя нова дупка в стената, Ани тръгна към водния плъх и го заобиколи. Отбеляза всяка подробност — завързаната на възел опашка, оголените мускули, листчето, забодено с гвоздей в трупа му.

На бележката пишеше: „Кучка!“