Тами Хоуг
Прах в прахта (40)

39.

Аманда Савард беше дъщеря на Бил Торн.

Спомни си единственото загатване за това в статиите от вестниците: „Торн остави съпруга и една дъщеря.“ Само това. Без имена, без снимки.

Савард беше моминското име на Ивлин. Това поне бе успял да узнае от нея. Вероятно след убийството Аманда бе решила да го използва като свое. В противен случай не би могла да получи тази работа, без хората да не задават въпроси.

Анди Фалън беше работил за Аманда Савард, дъщерята на Бил Торн. Беше преглеждал делото за убийството на Бил Торн за нощта, когато Майк Фалън беше прострелян, нощта, в която Ейс Уайът стана герой. Ейс Уайът беше плащал години наред на Майк Фалън. Анди Фалън беше мъртъв. Майк Фалън беше мъртъв…

Ковак седеше в колата си на тъмния паркинг пред сградата, където се заснемаше предаването на Уайът. След три цигари и два часа усещаше как главата му пулсира. Какъв отвратителен ден. Чувстваше се победен. Чувстваше се остарял. Чувстваше се празен. Смешно, винаги бе смятал, че е твърде циничен, за да се окаже в един момент с разбити илюзии, разочарован. „Ти излезе глупавият, Ковак.“

Сградата беше безлична. Двуетажна тухлена постройка, подобна на хиляди други в западните предградия. С приключването на работния ден през последния час паркингът се беше изпразнил. Адвокатите и зъболекарят, които имаха кабинети в сградата, се качиха в студените си коли и се отдалечиха по улицата сред облаци изгорели газове.

Уайът го очакваше. Очакваше го вече от десет минути. Ковак го остави да чака. Искаше всички от персонала да си тръгнат. Линкълнът беше паркиран на запазено място близо до входа на къщата. Ковак беше паркирал три реда по-надолу. Пейджърът му избръмча и той погледна екранчето. Ленард. Майната им на всички.

Изгаси двигателя, прекоси паркинга и влезе вътре, като захвърли цигарата през отворената врата, без да го е грижа къде ще падне. Овалното бюро в приемната беше празно, телефонът звънеше. От указателното табло на стената се виждаше, че шоуто на Уайът се намира на втория етаж.

Ковак мина покрай асансьора, качи се нагоре по стълбите и се вмъкна незабелязано във външния кабинет. Както и останалата част на сградата и тук всичко беше в сиво — килимът, стените, тапицерията на мебелите. По стените бяха наредени предимно снимки на великия мъж — как получава похвали за този или онзи изключителен подвиг, честван за безкористната си служба на обществото. Снимки с местни величия, с легенди от службите за опазване на реда, с филмови звезди.

Този човек не пропускаше да обърне по-фотогеничния си профил към всеки насочен към него фотоапарат.

Ковак изсумтя и поклати глава.

Дръжката на вратата на кабинета на Уайът се завъртя и отвътре долетяха откъслечни гласове, като силата им ту се усилваше, ту отслабваше.

— … такъв вид публичност… неприемливо, Гейвин — казваше Уайът.

— … ситуацията може да се уталожи… опровержения… — отговаряше Гейнс.

— По дяволите, ти трябва… представи си… публиката ми е предимно от средната класа, за Бога.

— Съжалявам…

Вратата отново се затвори. Ковак се приближи плътно до нея, напрягайки се да чуе нещо. В същия момент излезе Гейнс — ядосан и зачервен.

— Какво става, Хубавецо? — попита Ковак. — Труден ден на колене, а?

— Разбирам, че не можете да оцените какво върша аз, сержант — каза той. — Няма нужда всеки път да го изтъквате.

— Но на мен харесва начинът, по който потръпват ноздрите ти, Гейвин.

Гейнс изглеждаше готов да огъне желязна греда със зъбите си.

— Капитан Уайът ви очаква.

— Добре. Аз съм зает човек. — Ковак влезе и погледна назад към дясната ръка на Уайът. — Можеш да си тръгваш, Гейнс. Капитанът няма да има нужда от теб. С него ще си поговорим за отминали времена.

Уайът се беше изправил до прозореца и наблюдаваше отражението на Ковак върху стъклото.

— Все още нито дума за Рубел — каза той, като потвърждение на факт.

— Ще го чуеш преди мен.

— Не трябва ли и ти да участваш в търсенето?

— При всички твои граждани, дето преравят храстите? Ще ти го поднесат вързан и на тепсия. Може да бъде твой специален гост на следващото ти предаване.

— Може би. Харесва ми идеята да правя случайни интервюта с някое от лошите момчета. Нека публиката да види как работи едно изкривено съзнание.

Очевидно прекарваше твърде дълго време в компанията на вицетата.

— Имам и други случаи — каза Ковак. — Убийството на Майк. Убийството на Анди…

Едва тогава Уайът погледна право в него.

— Никой ли не ти се е обадил? — престори се на изненадан Ковак. — Стоун смята, че Анди е бил удушен, преди да бъде обесен.

Лицето му загуби цвета си.

— Какво?

— Белезите по врата. — Той прекара пръст по врата си, за да покаже. — Леки, но ги има. Лекарят, който извърши аутопсията, ги е пропуснал. Помолих доктор Стоун лично да погледне резултатите, в случай че новото момче е изпуснало нещо — като се има предвид натискът отгоре. Добро хрумване, а? Иначе щяха да го погребат с тази малка тайна.

— Защо… — Уайът се опита да възвърне самообладание, да говори едновременно интелигентно и незаинтересовано. — Мислиш ли, че има нещо общо с Рубел?

— Лично аз не мисля така — отвърна Ковак. — Смятам обаче за много странно, че първо умира Анди и изглежда като самоубийство, а после баща му и отново изглежда като самоубийство. Не го ли намираш и ти за странно?

Уайът смръщи вежди.

— Значи предпочиташ Нийл като евентуален извършител и на двете?

Детективът не отговори на въпроса. Чувстваше се съвсем изцеден емоционално, за да танцува този танц.

— Открих Ивлин Торн. Анди също я е намерил. Как мислиш, ще свърша ли и аз като Анди или като Майк?

— Не знам за какво говориш.

— Господи, Ейс! — възкликна Ковак. — Нямам време за тези глупости! Всичко започва от Торн! Анди е открил нещо, което се е случило през онази нощ, нещо, което никой друг не е видял, защото не е пожелал да види или пък е било погребано и останало в семейството. Всички сте били ченгета. Торн, ти, Майк. Единственият мъртвец, който не е бил ченге, е онова нещастно копеле Уигъл.

— Уигъл нападна Ивлин! — възмути се Уайът. — Той я преби, изнасили я. Застреля Торн. Уби го. Стреля по Майк.

— Наистина ли? — попита Ковак. — А на мен, Ейс, започва да ми се вижда чудно защо хора, свързани с този случай, ненадейно умират по начина, за който вече говорихме.

Уайът се отдалечи и мина зад бюрото си. Или се оттегляше, или търсеше прикритие… Ковак не сваляше очи от мъжа, напрегнал всеки мускул от тялото си, готов да реагира. Застана така, че да може да вижда едновременно Уайът и вратата.

— Какво ти каза Ивлин? — попита Уайът. — Тя не е добре. Предполагам, че лекарите са ти обяснили, че често има халюцинации.

— Ти ми каза, че си загубил връзка с нея. Каза ми, че не знаеш къде се намира.

— Опитвах се да я предпазя. Ивлин така и не успя да се възстанови след случилото се. Винаги е била… крехка. Онази нощ нещо в нея се пречупи. Докторите опитаха, но не успяха да й помогнат. Тя се оттегли на сигурно място, в собствения си свят. Повечето време изглежда щастлива там.

— Показа ми снимки — каза Ковак. — Снимки на стария квартал, барбекюта, приятели. Знаеш ли, няма нито една снимка на Бил. Нито една снимка на съпруга й.

— Болезнени спомени.

— Колко болезнени? — запита Ковак.

Уайът затвори очи и прокара длани по косата си.

— Какъв е смисълът на всичко това, Сам? Случило се е преди двайсет години.

Ковак го изгледа втренчено, огледа плюшения кабинет, помисли за кариерата на Ейс Уайът след нощта, в която някой стреля и уби Бил Торн. Ами ако всичко е било лъжа? Къщичка от карти. Легенда, родена от кръв. Ами ако Анди Фалън е намерил отговора на този въпрос точно преди да започне излъчването на шоуто на Уайът в националния ефир?

— Имаме няколко трупа, Ейс — отвърна Ковак. — И ако не виждаш смисъл в това, значи си попаднал на грешно място.

Уайът надяна театралната си маска — твърдо изражение.

— Ти не си ми показал нито едно доказателство, че тези смъртни случаи са свързани помежду си или към миналото. Не ти вярвам.

— Признавам, че тук си прав, аз все още търся. Вероятно същото, което е търсил и Анди. Но мисля, че той е намерил нещо — затова е мъртъв — и мисля, че знам къде го е оставил. Ако все още е там, Ейс, то ще бъде мое. По-добре всеки да си признае, преди това да стане. Мисля, че си наясно какво искам да кажа.

— Казваш ми, че според теб аз съм извършил нещо нередно — отвърна равнодушно Уайът. — Не съм. Нищо няма да спечелиш, като раздухваш стария прах, Сам. Могат да пострадат хора, кариери, репутации. За нищо.

— Смятам, че двама души са мъртви заради твоето нищо — каза Ковак. — За мен това е нещо, Ейс. А за останалото изобщо не ми пука.

Той отиде до вратата, сложи ръка върху дръжката и погледна към легендата. Един мъж, когото никога не бе харесвал и въпреки това дълбоко в себе си усещаше съжаление към него.

— Ивлин, сърдечни поздрави — каза тихо той и излезе.

 

 

Беше толкова уморена…

Работният ден беше дошъл и отминал. Савард остана уединена в кабинета си. Криеше се. Избягваше пресата, избягваше да се прибере у дома. Беше загасила всички лампи, освен тази върху бюрото си и просто седеше, оставяйки се на тишината да я обгърне. „Какво облекчение да си неподвижна“ — помисли тя, вглеждайки се в снимките, които сама бе направила, проявила и поставила в рамки преди много години. Зимен пейзаж.

Това бе една от причините да предпочита да снима пейзажи пред хора: заради спокойствието. Ако можеше да намери спокойствие около себе си, можеше да се надява, че ще го намери и в себе си… макар й само за малко. Дори и само докато съзерцаваше скованата красота на картината. През тези няколко минути обикновено успяваше да отхвърли напрежението, което вибрираше в нея.

Тази нощ не можа да постигне спокойствието. В главата й нахлу какофония от звуци: гневни въпроси, безцеремонни отговори, заповеди, указания. Всичко това, както и едно съобщение от „Хейзълуд“ на гласовата й поща.

Ковак знаеше.

Беше само въпрос на време. Някъде в подсъзнанието си винаги го бе знаела. Беше се надявала на нещо повече: едно пропадане във времето, където събитията да останат впримчени в капан, съхранени, изолирани. Каква прекрасна идея. Само ако… Но миналото беше отровно и беше трудно да го задържи, то се просмукваше по краищата на преградите, които бе издигнала.

Тя затвори очи и призова една картина, бегъл спомен, когато се бе почувствала защитена и обичана. Толкова силно бе желала да го приеме. Не искаше да носи повече това бреме. Така бе изморена…

Когато отново отвори очи, той се бе изправил там. Паниката се сви като юмрук в гърдите й и тя се запита дали това бе истина или халюцинация. Напоследък кошмарите я връхлитаха толкова често, че й ставаше все по-трудно да прецени.

Стоеше изправен в сенките, безмълвен, яката на палтото му беше вдигната. Дълбоко в нея започва да нараства чувството на ужас.

— Ти си дъщерята на Бил Торн — каза той и насочи пистолет към нея.