Тами Хоуг
Прах в прахта (28)

27.

— Майк Фалън беше левак — обясни Ковак. — Ако е искал да се самоубие, щял е да хване пистолета с лявата си ръка.

И той показа как на хората, събрани в кабинета на Ленард, където бяха самият Ленард, Лиска, Елууд и Крие Логън от кабинета на окръжния прокурор.

— Той подпира лявата си ръка с дясната, натиква дулото в устата си, дърпа спусъка. Банг! Това е. Той е мъртъв. От отката ръцете му отскачат от тялото. Има две възможности: или пистолетът полита настрани, или остава в ръката, която го е държала — лявата, която се отпуска отстрани. Но няма как иначе да падне откъм дясната му страна.

— Сигурен ли си, че е бил левак? — попита Логън. Прокурорът имаше вид, сякаш по пътя се бе борил с арктически ветрове: тъмната му коса беше разрошена, а бузите — яркочервени.

— Сигурен съм — отвърна Ковак. — Не знам защо не го забелязах още на място. Предполагам, защото ми се стори по-логично Майк да се е самоубил.

— Но синът му би трябвало да знае, че е бил левак.

— Нийл също е левак — възрази Ковак. — Помага на стария човек да се пренесе в отвъдното, отдръпва се, поставя пистолета с лявата си ръка. Което се пада от дясната страна на Майк.

Логън се намръщи още повече.

— Много са ти неубедителни уликите. Имаш ли нещо друго? Отпечатъци върху пистолета?

— Не. Върху пистолета са отпечатъците на Майк, но са размазани. Може би някой е държал с ръцете си неговата.

— „Може би“ не ми върши работа. Може би ръцете му са били потни и той се е опитвал да го хване по-здраво. Може би отпечатъците са се размазали, когато пистолетът се е изплъзнал от ръката му, след като е дръпнал спусъка.

— Имаме свидетел, че Нийл Фалън е бил там по това време на нощта — намеси се Елууд.

— А Фалън ни излъга, когато го попитахме — добави Ковак.

— Но е било два или три часа преди времето, определено за настъпване на смъртта, нали?

Лиска пое топката:

— Не се е разбирал с Майк. Дълго е трупал обида и ревност. Майк не е пожелал да му заеме парите, от които се е нуждаел. Фалън призна, че се е скарал с баща си. Призна, че го е ударил.

— Но не е признал, че го е убил.

Ковак изруга.

— И какво ще трябва да направим сега? Да ви поднесем цялото престъпление на тепсия? Като коледна пуйка с гарнитура и подписано признание върху човката й.

— Трябва да ми дадете повече от това, с което разполагате в момента. Адвокатът му ще го измъкне за пет минути. Налице е мотив и това е всичко. Имате една вероятна възможност, но тя не се връзва със заключението на съдебния лекар за събитията. Нямате доказателства, нито свидетел. А що се отнася до лъжите му, няма човек, който да не лъже ченгетата. Вие не разполагате с достатъчно силни обвинения, за да го задържите. Аз не разполагам с достатъчно, за да го изправя пред съда. Свържете го с момента на престъплението, когато някой е чул изстрела. Открийте кръвта на баща му върху обувките. Нещо… Каквото и да е.

— Ако Нийл е държал ръцете си върху тази на Майк с пистолета, то тогава е оставил отпечатъци върху кожата на стария мъж — изтъкна Лиска.

— Сега вече ще бъде трудно да се снемат — отбеляза Ковак. — Стоун и Ларс изрязаха ноктите, оглеждаха ги за нараняване от самоотбрана…

— Въпреки това си заслужава да опитаме — настоя тя. — Упражни обаянието си, Сам.

Той извъртя очи.

— Какво ще кажете за една заповед за обиск в къщата на Нийл Фалън? За да потърсим кървавите обувки.

— Напечатайте си клетвената декларация и вървете при съдия Лъндкуист с моята благословия — каза Логън и погледна часовника си. — Аз съм изцяло „за“, да заковем мръсника, който е убил стареца. — Навлече палтото си. — Но доказателствата трябва да са непоклатими. Иначе ще се превърне в поредната шибана примамка за медиите и аз не смятам да съм тоя, дето ще се поти под прожекторите.

— Трябва да тръгвам — обяви той. — Налага се да посетя съдията. — И той излезе, преди някой да успее да възрази.

— Пример за портрет на прокурор с политически амбиции — каза Елууд. — Той би поел само добре пресметнат риск, ако знае, че ще спечели.

— Логън е умен — вметна Ленард. — Управлението не може да понесе още едно фиаско.

„Това означава, че ако ние се издъним, началниците ще погнат Ленард с противопожарен маркуч — помисли си Ковак. — И Ейс Уайът ще дирижира паството зад кулисите.“ А бурята ще помете само него и Лиска, Елууд може и да се измъкне, като се вземе предвид, че не е толкова вътре в случая.

— Ще напиша декларацията — каза Ковак.

Пейджърът на Лиска се включи и тя посегна към колана си.

— Не трябва ли да осигурим и хора от службата на шерифа? — попита Елууд. — Те ще искат да участват при обиска. В тяхната юрисдикция е.

Ленард понечи да каже нещо, но Ковак го изпревари, пренебрегвайки властта му като лейтенант, който би трябвало да води случая.

— Обади се на Типен. Виж какво може да направи за нас. Ако някой от службата на шерифа иска да присъства на партито, предпочитам да е той.

— Сам, трябва да тръгвам — обади се Лиска. — Ибсен е дошъл в съзнание. Имаш ли нужда от мен при обиска?

— Не, върви.

— Обади ми се началникът на нощната смяна — съобщи високо Ленард, което я накара да спре до вратата. — Съгласих се да бъдеш вторият човек при разследването на покушението върху Ибсен. В случай, че още се питаш кой ще бъде.

— Благодаря, лейтенант. — Тя не успя да скрие смущението си. — Смятах да ви кажа. Ибсен е мой информатор.

— Като се върнеш, може би ще успееш да отделиш пет минути да ми обясниш за какво точно те е информирал.

— Разбира се, по-късно. — Тя се обърна с гръб към него и се опули срещу Ковак.

— Късмет, Тинкс — каза й той. — Надявам се човекът напълно да е възвърнал паметта си и да е видял нещо в тъмното.

— Опасявам се, че единственото, което ще излезе от устата му, ще са лиги.

 

 

Тъй нареченото „идване в съзнание“ се оказа малко преувеличено. Ибсен просто помръднал с единия клепач и изохкал, а лекарският екип от спешното отделение на Окръжния медицински център в Хенипин му поставил пълна доза морфин.

Изглеждаше малък, крехък и будещ съжаление, целят бинтован и свързан към един куп машинарии. Никой не седеше до леглото му, молейки се на Господ да го пощади. Казаха й, че никой не му е идвал на посещение, независимо че били уведомили шефа му в „Бойс Уил би Гърлс“, надявайки се той да каже на приятелите му. Очевидно нямаше такива. А може би самата мисъл, че го бяха размазали като пихтия, беше достатъчна за познатите му да не търсят близост с него.

— Можете ли да ме чуете, господин Ибсен? — запита го тя за трети път.

Главата му беше обърната към нея, очите му бяха отворени, но нефокусирани. Някои хора твърдяха, че думите достигат до мозъка, независимо колко дълбока е комата. Коя бе тя, за да го отрече?

— Ще заловим хората, които са ви сторили това — обеща му тя.

Ченгета. Повдигаше й се само като си го помислеше. Ченгета бяха сторили това зло. Ченгета бяха извършили това престъпление, това кощунство срещу униформата, която носеха. Злото не свършваше с Кен Ибсен. То компрометираше управлението, губеше се доверието, което се предполагаше, че обществото храни към институциите, на които плащаше, за да го пазят. Мразеше Рубел и Огдън за предателството им и затова, че бяха подкопали вярата й в общността на ченгетата, които й бяха като второ семейство през по-голяма част от живота й.

Тя не беше наивна. Знаеше, че не всички ченгета са добри. Не малко задници се разхождаха със значки. Но да извършат убийство или опит за убийство? Все още не искаше да повярва в това. Кен Ибсен беше едно едва дишащо доказателство, така че се налагаше да повярва.

— Ще отговарят за много неща — прошепна тя и се извърна.

Пред вратата на стаята на Ибсен седеше униформен полицай със списание за риболов в скута. На табелката с името му пишеше Хес. Дебел тип в очакване на пенсия или инфаркт, което дойде първо. Той дари Лиска със самодоволна глупава усмивка, с която искаше да каже: „О, това било само момиче.“ Тя изпита желание да ритне стола му. Искаше да изтръгне списанието от ръцете му и да го удари с него по главата. Но не можеше да си позволи нито едното, нито другото.

— От кой участък си, Хес?

— Трети.

— Знаеш ли защо са те изтеглили в центъра на града?

Той сви рамене.

— Бях свободен и ме пратиха да наблюдавам тоя тип.

Изглежда не проявяваше голям интерес да разбере защо не се е намерил някой от централния участък да свърши тази работа. Беше доволен, че има възможност да си припомни различните видове стръв и примамки. Лиска бе настоявала за външни хора, тъй като се опасяваше, че приятелският колектив униформени може да заплаши живота на Ибсен също както бяха компрометирали сцената на смъртта на Анди Фалън, допускайки Рубел и Огдън в къщата. Обаче не беше съвсем убедена, че присъствието на този тъпак пред вратата нямаше да се окаже съвсем неподходящо.

— Касълтън идвал ли е? — попита тя.

— Не.

— А някой друг от управлението?

— Не.

— Искам да бъда уведомена веднага, ако някой друг, освен лекарите и сестрите влезе в тази стая.

— Ъхъ.

— Ако някой влезе вътре, надигаш си задника от този стол и наблюдаваш през стъклото. Можех да го убия поне пет пъти, докато ти тук се чудеше с кукичка ли да ловиш лещанка.

Хес се намръщи, не му хареса някаква жена да му казва как да си върши работата, при това почти на годините на дъщеря му.

— И няма да е зле да ти направят малко мозъчна трансплантация, докато висиш тук — измърмори под нос Лиска, отдалечавайки се.

Тя се спусна с асансьора до нивото на улицата, като си мислеше за Огдън и Рубел и колко далеч биха могли да стигнат, дали биха посмели да извършат нещо тук в болницата. Рискът изглеждаше голям, но ако двамата имаха нещо общо със смъртта на Ерик Къртис или със смъртта на Анди Фалън, ако горяха от желание да сторят и на друго човешко същество това, което бяха направили с Кен Ибсен, нямаше да се поколебаят.

А може би не искаха Ибсен да умре. Ако целта им беше да изпратят предупреждение на другите да не си играят с тях, то живият Ибсен беше един ужасяващ символ. Запита се защо бяха чакали досега. Защо не е станало, когато разследването е било все още горещо? Може би не Ибсен ги е разтревожил, а нейният опит за възобновяване на случая. Всъщност до този момент никой не бе приел Ибсен насериозно.

Страхотно. Ако случилото се с Ибсен е било предупреждение, щеше да се окаже, че заради нея той сега лежи в болничното легло.

За да го спипат в онази алея, значи със сигурност са го следили. Най-вероятно са следили и нея. Тази двойка изглеждаше твърде всезнаеща. Но те не бяха една проста двойка, напомни си тя. Спринджър им беше осигурил алиби. Дънген, полицаят гей, работещ като свръзка, й бе споменал, че в управлението не преливат от симпатия към гейовете. Но колко ченгета биха стигнали до убийство и физическо насилие? Или пък биха си извърнали главите на другата страна? Не изпитваше никакво желание да разбере.

Излезе с наведена глава от асансьора, потънала в мисли, като се опитваше да подреди по важност всичко, което трябваше да свърши. Искаше да се обади на последния партньор на Ерик Къртис. Как му беше името? Енгъл. Освен това Касълтън й беше възложил да отиде във вътрешния отдел и да вземе от там сведенията за разговорите им с Кен Ибсен. Искаше също да се обади и на Ковак, да го осведоми за Ибсен и да разбере последните новини от обиска у Нийл Фалън. Вероятно в момента Ковак беше в кабинета на съдия Лъндкуист.

Тя измъкна клетъчния си телефон и се огледа за някое по-закътано място настрани от шума. Само на десетина крачки по-нататък във фоайето стоеше Рубел, без униформа, вперил поглед в нея с безизразно лице. Тя забеляза, че той държи нещо в едната си ръка. В този момент някой я блъсна отзад, Рубел се раздвижи и тръгна към нея, като с едната си ръка сложи очилата си с огледални стъкла, а с другата бръкна в джоба на палтото си.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изтърси Лиска, препречвайки му пътя.

— Ваксина против грип.

— Ибсен е под охрана.

— А защо това трябва да ме интересува? Той няма нищо общо с мен.

— Да бе, предполагам, че си прав — каза тя. — Сигурно е случайност, че Ибсен искаше да разкаже някои неща за партньора ти.

Рубел сви рамене.

— Огдън е чист. Според мен никой от вътрешния отдел не сметна, че това, което имаше да им казва, заслужава внимание.

— Очевидно някой не е мислил по този начин. Ще разберем след няколко месеца, като проговори през няколкото зъба, които са му останали.

— Както вече казах на Касълтън, нищо не знам за това. С Огдън и Спринджър играхме билярд в моето мазе.

— Това ми звучи също като обяснението: „Кучето ми изяде домашното“.

— Невинните хора не живеят с мисълта, че трябва да си осигуряват алиби — каза той, хвърляйки поглед назад. — Ако ме извините, сержант…

— Да-а, ти и Огдън, и останалите ви приятелчета хомофоби сте като една групичка хористки. — Лиска съжали, че не беше достатъчно висока, за да може наистина да му го каже в лицето. А сега той я гледаше отгоре.

— Знаеш ли, не Ерик Къртис и Анди Фалън са срам и позор за управлението — продължи тя. — А такива безврати типове като теб и компанията ти, които мислят, че имат правото да смажат всеки, който не отговаря на техния идеал за съвършенство. Вие сте тези, от които трябва да се отърве управлението. И ако успея да намеря и една нишка, която да води към вас, ще подпаля задниците ви като факли.

— Това ми звучи като заплаха, сержант.

— Така ли? Тогава се обади във вътрешния отдел — отвърна тя и се отдалечи по пътя, по който бе дошъл Рубел. Усещаше погледа му върху гърба си, докато зави зад ъгъла.

— Мога ли да ви помогна, госпожице? — попита я една служителка.

Лиска се огледа. Беше попаднала в малка чакалня със столове, в които седяха хора с унили физиономии. Надписът над бюрото гласеше: ЛАБ.

— Тук мога ли да се ваксинирам против грип?

— Не, госпожо. Тук се правят изследвания на кръв. Ваксини поставят в другото отделение. Върнете се обратно във фоайето по същия път, по който дойдохте…

Лиска промърмори едно „благодаря“ и се отдалечи.