Тами Хоуг
Прах в прахта (5)

4.

— Анди Фалън е мъртъв.

Лиска посрещна Ковак с новината на вратата на отдела за криминални разследвания.

Дъхът му спря.

— Какво?

— Анди Фалън е мъртъв. Негов приятел го е намерил тази сутрин. Прилича на самоубийство.

— Господи! — промълви той и се почувства така дезориентиран, както сутринта, когато скочи прекалено бързо от леглото, забравяйки за пулсиращата си глава. Пред очите му изплува образът на Майк Фалън, слаб и блед, чу го как произнася думите: „Той е мъртъв за мене.“ — Господи!

Лиска го гледаше очаквателно.

Той направи опит да се съвземе.

— Кой се занимава?

— Спринджър и Коупланд — отвърна тя и се огледа дали някой не слуша. — Занимаваха се. Минало време. Предположих, че ще искаш случая, и го задигнах.

— Не знам дали да ти благодаря, или да съжалявам, че родителите ти не са били привърженици на контрола над раждаемостта — изръмжа Ковак и тръгна към тяхната стаичка.

— Познаваше ли Анди?

— Не, не съвсем. Срещал съм го няколко пъти. Самоубийство. Вярвай ми, не искам аз да го съобщя на Майк.

— Предпочиташ някой униформен ли да го направи? Или някой от медицинската служба ли?

Ковак въздъхна и притвори очи.

— Не.

Съдбата го беше свързала с Железния Майк преди години и още веднъж предишната нощ. Последното, което можеше да стори за стария човек, беше да продължи тази приемственост. Нека ужасната вест дойде от близко лице.

— Не смяташ ли, че трябва да се захващаме? — попита Лиска, оглеждайки се за Спринджър и Коупланд. — Без много да шумим.

— Да — отвърна той и хвърли поглед към примигващата светлина на телефона му. — Давай да изчезваме, преди Ленард да ни е натоварил с някое „утрешно убийство“.

 

 

Анди Фалън живееше в северния край на район, известен като горната част на града, в къща на етаж и половина. Много привлекателна за бързо преуспяващите, горната част всъщност се намираше на юг от центъра на града, което винаги се беше виждало странно на Ковак. Сигурно защото беше прекалено луксозна за такива като него. Бизнес центърът беше възстановен и обновен с кафенета и ресторанти за напористите младежи, центрове на изкуството и кина. Къщите в западната част близо до Езерото на островите и езеро Калун бяха доста скъпи. Тази на Фалън се намираше по на североизток, така че човек със заплата на полицай можеше да си я позволи.

На тротоара пред нея бяха спрели две коли с радиостанции. Лиска тръгна бодро напред, винаги нетърпелива да започне нов случай. Ковак се мъкнеше отзад, тъй като очакваше с ужас точно този.

— Да видите само какво е вътре — каза униформеният полицай, който ги посрещна на вратата.

Гласът му звучеше някак фалшиво. Прекалено дълго беше на тази работа и беше свикнал с вида на мъртви хора — за него те бяха просто трупове. Това беше необходимо за всички полицаи, в противен случай те биха полудели. Когато се сблъскваха със смъртта, тя не ги засягаше лично. Ковак знаеше, че и той не правеше изключение. Но този път щеше да е различно. Всъщност вече беше.

Лиска хвърли на полицая равнодушния поглед, който детективите усвояваха, още в началото на кариерата си.

— Къде е трупът?

— В спалнята. На горния етаж.

— Кой го е открил?

— Един „приятел“ — отговори униформеният. — Той е в кухнята, плаче.

Ковак погледна табелката с името му и се надвеси над него.

— Бърджис?

— Да — отвърна онзи, устоявайки на желанието да отстъпи назад.

Лиска записа името и номера на значката му в бележника си.

— Ти ли дойде пръв на местопрестъплението? — запита Ковак.

— Да.

— Същия ли език използва, когато разговаря с човека, намерил трупа?

Бърджис се намръщи подозрително.

— Да…

Ковак направи още една крачка към него.

— Бърджис, винаги ли си такъв гаден задник или днес ти е специален ден?

Ченгето почервеня и чертите му се вкамениха.

— Мери си приказките — нареди му Ковак. — Жертвата беше ченге, също и баща му. Покажи някакво уважение.

Бърджис присви устни, отстъпи крачка назад и го погледна студено.

— Слушам, сър.

— Не желая никой да влиза, освен ако не носи значка или е от медицинската служба. Ясно ли е?

— Да, сър…

— И искам списък на всяко име, номер на значката и времето на влизане и излизане. Можеш ли да се справиш?

— Да… Сър.

— О-о, това никак не му хареса — прошепна весело Лиска, докато вървяха към задната страна на къщата.

— Така ли? Майната му. — Ковак сведе поглед към нея. — Обратен ли беше Анди?

— Гей — поправи го тя. — Откъде мога да знам. Не се мотая с плъховете от отдела за вътрешни разследвания. За каква ме вземаш?

— Наистина ли искаш да знаеш? Той във вътрешния отдел ли работеше? — попита Ковак. — Нищо чудно, дето Майк каза, че момчето е мъртво за него.

Кухнята беше в ловджийско зелено с чисто бяла дърворезба и в пълен ред. Беше кухня на човек, който знае не само как да си пусне микровълновата печка — различни съдове висяха на метална решетка над плота, покрит с гранит, върху който имаше дървена поставка с ножове.

В отдалечения ъгъл на стаята до кръгла маса, разположена в ниша с прозорец, седеше „приятелят“, опрял глава на ръцете си. Беше хубав млад мъж в тъмен костюм. Имаше червена коса, стилно подстригана, и квадратно лице с остри черти, обсипано с лунички. Луничките изпъкваха върху кожата му, бледа от преживяното и от студената сива светлина, идваща през прозореца. Той им хвърли бегъл поглед.

Лиска ги представи и си показа значката.

— Разбрахме, че вие сте намерили трупа, господин…

— Пиърс — изрече дрезгаво той и подсмръкна. — Стив Пиърс. Да. Аз… го намерих.

— Знаем, че това е ужасно преживяване, но бихме искали да разговаряме с вас, след като свършим огледа. Нали разбирате?

— Не — отвърна той, разтърсвайки глава. — Нищо не разбирам. Просто не мога да повярвам.

— Съжаляваме за загубата ви — произнесе автоматично Лиска.

— Той не би го направил — промълви Пиърс, втренчен в масата. — Не би го направил. Просто не е възможно.

Ковак мълчеше. Докато се качваха по стълбите, кой знае защо изпита страх.

— Имам много лошо предчувствие за това, Тинкс — измърмори, докато надяваше ръкавиците. — Или пък съм пред инфаркт. Такъв ми бил късметът. Тъкмо се отказах от цигарите и да получа инфаркт.

— Само не умирай на местопрестъплението — отвърна тя. — Мога да си представя колко рапорти ще трябва да изпиша.

— Много ти благодаря за състраданието, което изпитваш към мен.

— Във всеки случай е по-хубаво от това, което изпитваш ти. Никакъв инфаркт няма да получиш.

Горният етаж, който преди това очевидно е бил таван, беше превърнат в основен апартамент. Гредите не бяха закрити и създаваха усещането за простор. „Какво прекрасно и уютно място да умреш“ — помисли си Ковак.

Трупът висеше на въжения клуп на няколко крачки зад леглото с балдахин. Въжето беше преметнато през една от гредите на тавана и беше завързано към единия край на леглото и скрито под завивките. Леглото беше оправено, никой не беше спал или сядал върху него. Всички тези неща Ковак отбеляза някак несъзнателно, цялото му внимание беше насочено към жертвата. Припомни си захлупените снимки върху скрина в спалнята на Майк Фалън: привлекателния младеж, спортиста, младия полицай и гордия Майк до него: Видя същата снимка от завършване на академията върху скрина на Анди. „Хубаво момче“ — беше си помислил.

Хубавото лице сега беше изкривено, мораво и подпухнало, устните бяха застинали сякаш в подигравателна усмивка. Очите бяха полуотворени и замъглени. Очевидно не висеше отскоро. Поне от един ден, предположи Ковак, съдейки по липсата на мъртвешко вкочаняване, опънатата кожа и миризмата. Сладникава миризма на разложено, примесена с тази на урина и изпражнения. След смъртта мускулите се бяха отпуснали и пикочният мехур и червата се бяха изпразнили на пода.

Мъжът беше гол. Ръцете му висяха отстрани, дланите бяха свити в юмруци и обърнати леко към бедрата. По кокалчетата имаше тъмни петна. Посиняване — кръвта се стича към най-долните части на крайниците. Краката, само на няколко сантиметра от пода, също бяха подути и морави.

Ковак се наведе, хвана единия глезен и притисна за момент палеца си към кожата, после го пусна. Изчака да види дали мястото ще побелее, но нищо не се случи. Кръвта отдавна се бе съсирила. Кракът беше студен.

Голямо огледало с дъбова рамка беше подпряно на стената на десетина крачки от трупа. Обесеният се отразяваше изцяло, но изображението беше изкривено поради ъгъла, под който беше подпряно огледалото. Върху него с нещо тъмно беше написано: „Съжалявам“.

— Винаги съм смятал момчетата от Вътрешния отдел за ексцентрични.

Ковак погледна към двамата униформени полицаи, които, застанали на няколко крачки, се хилеха в огледалото. Двамата бяха грубовати, без вратове, по-едрият имаше квадратна като бетонен блок глава. На табелите с имената им пишеше Рубел и Огдън.

— Хей, глупаци — скастри ги Ковак, — изчезвайте от тук. Какво, по дяволите, ви става? Може ли да тъпчете по този начин наоколо.

— Това е самоубийство — заяви по-грозният.

Лицето на Ковак пламна.

— Не си ти този, който ще ми каже какво е. Нямаш никаква представа. Може би след двайсет години ще имаш право на мнение. А сега се омитайте оттук. Слизайте долу и осигурете охраната на района. Не искам никой да се приближава повече до къщата. И дръжте големите си усти затворени. Където има трупове, там са и новинарите. Ако прочета и една дума за това — той посочи към отражението в гледалото, — ще знам кой е. Ясен ли съм?

Полицаите мълчаливо се спогледаха и тръгнаха към стълбите.

— Един плъх от вътрешния отдел по-малко — промърмори грозният. — Ама че престъпление! Ако питаш мен, направил е услуга на всички.

Ковак се вторачи в трупа. Видя и Лиска, която оглеждаше стаята, като си вземаше бележки за всяка подробност, скицираше помещението, разположението на мебелите и всичко, което може да се окаже от значение. Редуваха се с това задължение — водене на бележки на местопрестъплението. Негов ред беше да направи предварителните снимки.

Той започна със стаята, после бавно се прехвърли към трупа, като го снима от различни ъгли. Всяка светкавица се запечатваше в паметта му — мъртвият, който някога е бил синът на Майк Фалън, гредата, от която виси въжето, стълбичката за упражнения „Рийбок“ точно зад трупа, достатъчно близко, която вероятно Анди Фалън беше използвал за своето отправяне в отвъдното, огледалото. „Съжалявам.“

„Съжалявам.“ Да, това беше.

Дали Анди Фалън е съжалявал? За какво? Дали някой друг не беше надраскал думата?

Вентилаторът на отоплението се включи и трупът бавно се завъртя. Отражението в огледалото му беше един страховит партньор в танца на мъртвите.

— Никога не съм разбирала хората, които се събличат голи, преди да се самоубият — каза Лиска.

— Символика. Свалят земната си кожа.

— Никой няма да ме намери гола.

— Може да не се е самоубил — отбеляза Ковак.

— Мислиш, че някой друг го е направил? Или го е принудил да го направи? Убийство чрез обесване не се среща често.

— А какво ще кажеш за огледалото? — попита той, макар че за него това не беше въпрос.

Лиска огледа за момент голия труп, после погледна към огледалото и зърна за миг своето отражение до това на Анди Фалън.

— О, Боже! — тихо възкликна тя. — Автоеротичен нещастен случай ли е? Никога не съм имала такъв.

Ковак не отвърна: опитваше се да си представи какво щеше да каже на Майк. Достатъчно неприятно беше да обясняваш автоеротично задушаване на непознати, което му се беше случвало няколко пъти досега. Но как да кажеш на един полицай, че синът му се е обесил, като се опитвал да се възбуди, спирайки достъпа на кислород?

— Но за какво е бележката? — зачуди се на глас Лиска. — „Съжалявам“ ми звучи като самоубийство. За какво ще го пише, ако е искал само да се възбуди?

Ковак докосна с ръка пулсиращата си глава и се намръщи.

— Знаеш ли, в някои дни просто не си заслужава да ставаш от леглото.

— Да, ами… Ето ти разрешението — каза тя и кимна към трупа. — На мен не ми се вижда много приятно. Винаги съм смятала, че да изживееш един лош ден, винаги е по-добре от това да си мъртъв през какъвто и да е ден.

— Да ми го начукат — промърмори партньорът й.

Лиска клекна пред огледалото, за да разгледа по-отблизо буквите. Тя погледна към отражението на Ковак.

— Не и пред труп. Не съм такова момиче.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам. — Тя бавно се надигна, престана да се преструва, докосна ръката му и го погледна с честните си сини очи. — Съжалявам, Сам. Сякаш старият Железен Майк не е преживял достатъчно.

Ковак погледна за момент партньорката си, сведе очи към малката длан върху ръкава си и след кратък размисъл я хвана. Имаше нужда да усети контакта с друго човешко същество. Тя не носеше пръстени — за да не предизвиква смущение у потенциални поклонници, както сама казваше. Ноктите й бяха ниско изрязани и без лак.

— Да — прошепна той.

Отдолу се чу вик, последван от силен трясък и още викове. Лиска се спусна по стълбите като планинска коза. Ковак затрополи след нея.

— Остави го! — крещеше Рубел и се опитваше да откъсне Стив Пиърс от проснатия Огдън.

Изпаднал в ярост, Пиърс го отблъсна и замахна към Огдън, чу се тъп удар и пъшкане. Рубел отново го сграбчи, уви дебелата си ръка около гърлото му, крещейки:

— Казах да го оставиш!

Огдън се опита да стане и се подхлъзна на лакирания под. Парчета счупено стъкло и порцелан изхрущяха под солидните му полицейски обувки. Той се хвана за ръба на витрината за порцелан, в която се бяха блъснали, и се надигна, при което съдовете издрънчаха. Лицето му беше нарязано, а от носа му течеше кръв. Той прекара ръка под него и очите му се разшириха от удивление. Вероятно тежеше двайсет килограма повече от Пиърс.

— Арестуван си, задник! — извика, сочейки с кървавия си показалец Пиърс.

— Пусни го! — изкрещя Лиска на Рубел.

Лицето на Пиърс беше станало мораво. Рубел го пусна и Пиърс падна на колене, хриптейки. Отвори уста да поеме въздух и погледна с омраза към Огдън.

— Кучи син!

— Никой никого няма да арестува — заяви Ковак и застана между тях.

— Искам да се махнат оттук! — дрезгаво изрече Пиърс, като се мъчеше да се изправи на крака. От ярост в очите му блестяха сълзи. — Изведете ги оттук!

— Ти… — започна Огдън.

Ковак го удари. Все едно, че удари парче гранит.

— Млъквай! Изчезвай оттук!

Рубел закрачи изпъчено, Огдън го последва. Ковак мина след тях в дневната.

— Какво, по дяволите, му каза?

— Нищо — отвърна Рубел.

— Говорех на другия бик. Казал си нещо глупаво, нали? Боже, ама че въпрос! Все едно да питам дали лайното е кафяво — каза отвратен Ковак.

— Той ме нападна — с възмущение изрече Огдън. — Той обиди офицер.

— Така ли? — произнесе сухо детективът и доближи лице до неговото. — Искаш ли да стигнеш дотам, Огдън? Искаш ли да подадеш рапорт за това малко фиаско? Искаш ли господин Пиърс да даде показания? Искаш ли началникът ти да прочете що за дебела глава си?

Намръщен, полицаят извади от джоба си мръсна носна кърпа и я сложи под носа си.

— Ще извадиш късмет, ако той не подаде жалба в гражданската комисия и не съди отдела — продължи Ковак. — А сега, изчезвайте и вървете да си вършите работата.

Рубел се запъти към външната врата, стиснал зъби и присвил очи. Огдън закрачи до него по улицата, като държеше с една ръка окървавения парцал, а с другата жестикулираше, опитвайки се да впечатли с нещо партньора си, което той не държеше да чуе.

Пикапът на екипа за оглед на местопрестъплението спря зад патрулната кола. От другата страна подобно на мишелови се промъкнаха двама репортери. Ковак присви устни. Той се върна в къщата точно когато Бърджис посягаше към купчина с видеокасети на един рафт до телевизора.

— Не пипай нищо! — сряза го Ковак. — Излез на моравата и дръж настрана всички репортери. На всички въпроси отговаряш: „Без коментар“. Мислиш ли, че ще го запомниш, или има твърде много срички?

Бърджис сведе глава.

— Искам също така да записваш номерата на всички коли в района и да ги пуснеш за проверка. Разбра ли?

— Да, сър — отвърна през зъби полицаят и излезе.

— Откъде ги намират тези момчета? — запита Ковак, връщайки се в кухнята.

— Развъждат ги на север в стада — отвърна му Лиска, която го пресрещна на прага на помещението. — Огдън споменал нещо за един обратен по-малко. Пиърс загубил самообладание. Кой би могъл да му се сърди?

— Страхотно — измърмори колегата й. — Да се надяваме, че няма да даде гласност на всичко това. Достатъчно неприятно е, че Анди Фалън е мъртъв. Не ми се ще да уведомим целия град какви са му били предпочитанията.

Екипът по огледа на местопрестъплението мина покрай тях, мъкнейки сандъци и камери. Всичко щеше да бъде снимано отново и записано на видеокасета. Щяха да проверят за отпечатъци от пръсти. Ако намереха улики, преди да ги приберат, щяха да ги снимат на точното им място, измерени и описани, щяха да бъдат маркирани и опаковани с огромно внимание, така че при извършване на арест във всеки момент да бъдат на разположение. И през цялото това време тялото на Анди Фалън щеше да продължава да виси там в очакване на медицинския екип.

Ковак запозна накратко със случая главния криминалист и го упъти нагоре по стълбите.

Лиска беше отвела Стив Пиърс отново до кухненската маса. Той седеше като човек, който всеки момент ще си тръгне. С едната ръка масажираше гърлото си. По кокалчетата му имаше все още от кръвта на Огдън. Беше разхлабил вратовръзката си и разкопчал яката на ризата. Черният му костюм беше провиснал и измачкан.

— Имаш ли нещо против да седнем, Стив? — попита Ковак.

Пиърс не отговори. Независимо от това седнаха. Детективът извади от джоба си миниатюрен касетофон, включи го и го сложи на масата.

— Ще направим запис на разговора ни, Стив — обясни той непринудено. — Така ще сме сигурни, че ще разполагаме с всичките ти отговори, когато се върнем в отдела и напишем рапортите си. Имаш ли нещо против?

Пиърс кимна и прокара ръка по косата си.

— Бих искал да отговаряш на глас, Стив.

— Да. Разбира се. Добре. — Той се опита да прочисти гърлото си. — Те ще… го свалят ли сега? — попита и гласът му заглъхна.

— Хората от медицинския екип ще го направят — обясни Лиска.

Той я погледна, сякаш едва сега му беше хрумнало, че ще има аутопсия. Очите му отново се напълниха със сълзи и той отклони поглед към задния двор, опитвайки да се съвземе.

— С какво се занимаваш, Стив? — попита Ковак.

— С инвестиции. Работя в „Деъринг-Лендис“.

— Тук ли живееш? В тази къща?

— Не.

— Какво те доведе тук тази заран?

— Вчера трябваше да се срещнем с Анди на кафе в „Карибу“ в горната част на града. Искаше да разговаря с мен. Той не се появи. Не отговаряше на телефонните ми обаждания. Обезпокоих се и дойдох.

— Какви бяха отношенията ви с Анди Фалън?

— Бяхме приятели. — Минало време. — От колежа. Другари. Нали знаете?

— Надявам се да ни обясниш — каза Ковак. — Какви точно другари бяхте?

Пиърс вдигна вежди.

— Ами нали знаете — да се видим за някоя бира, пица, от време на време за една игра баскетбол. Да гледаме футбол. Момчешки работи.

— Нищо по-интимно?

Ковак внимателно наблюдаваше лицето му. Пиърс се изчерви.

— За какво намеквате, детектив?

— Питам дали вие двамата сте имали сексуална връзка — отвърна той спокойно и без заобикалки.

Пиърс изглеждаше така, сякаш главата му щеше да се пръсне.

— Не съм обратен. Въпреки, че това изобщо не е ваша работа.

— Горе има мъртвец — забеляза Ковак. — От това следва, че всичко е моя работа. А господин Фалън?

— Анди беше гей — отвърна с горчиво негодувание Пиърс. — Това оправдава ли смъртта му?

Ковак разпери ръце.

— Хей, не ме интересува кой какво прави. Имам нужда от опорна точка за разследването си.

— Имате интересен начин на изразяване, детектив.

— Каза, че Анди искал да разговаря за нещо с теб — намеси се Лиска, за да привлече вниманието му и да остави Ковак да наблюдава всяка промяна в изражението на лицето му. — Знаеш ли за какво?

— Не. Не ми каза.

— Кога разговаря за последен път с него? — попита Ковак.

Пиърс му хвърли кос поглед, все още изпълнен с негодувание.

— Ъ-ъ… мисля, че беше в петък. Годеницата ми беше заета вечерта и аз минах да видя Анди. Напоследък не се виждахме често. Минах да му предложа да излезем да пием кафе или нещо друго. Да си наваксаме.

— Значи вие двамата трябваше да се срещнете вчера и Анди не се появи.

— Звънях му няколко пъти и всеки път се включваше телефонният секретар. Той изобщо не ми се обади. Реших да намина да видя дали всичко е наред.

— А не ти ли мина през ума, че може просто да е зает? Че му се е наложило да отиде по-рано на работа.

Пиърс го изгледа злобно.

— Много се извинявам за това, че съм бил загрижен за приятеля си. Предполагам, че би трябвало да бъда задник като вас. Сега щях да съм си на бюрото. Щях да си спестя неприятностите да видя…

Споменът отново нахлу в паметта му и той прекъсна изречението. Погледна през прозореца, сякаш видът на снега отвън, бял и притихнал, би могъл да го охлади и да го успокои. Лицето му беше все още зачервено, но с восъчен блясък.

— Как влезе в къщата? — попита Ковак. — Имаш ли ключ?

— Вратата беше отключена.

— Той беше ли споменавал нещо за самоубийство? Изглеждаше ли депресиран? — запита Лиска.

— Изглеждаше… разстроен. Малко потиснат, да, но не дотолкова, че да се самоубие. Просто не мога да повярвам. Не би сторил подобно нещо, без да се обърне първо към някого.

Обикновено всички оцелели мислеха по този начин. Ковак го знаеше от опит. Те искаха да вярват, че преди да предприеме фаталната стъпка, любимият човек е щял да потърси помощ. Изобщо не желаеха да повярват, че може да са пропуснали да забележат някакъв знак. Ако се окажеше, че Анди Фалън наистина се е самоубил, по някое време Стив Пиърс щеше да започне да се пита дали пък не е имало десетки признаци, които той е подминал, защото е бил егоист или уплашен, или сляп.

— Потиснат от какво?

Пиърс безпомощно махна с ръка.

— Не знам. От работата. Или от семейството му. Знам, че имаше някакво напрежение между него и баща му.

— А нещо за другите му връзки? — попита Лиска. — Беше ли обвързан с някого?

— Не.

— Как може да си толкова сигурен? — намеси се Ковак. — Не живееш тук. Не сте се виждали често. Срещали сте се за по някоя чашка.

— Бяхме приятели.

— Но въпреки това не знаеш какво го е притеснявало. Не знаеш до колко силно е бил депресиран.

— Познавах Анди. Той не би се самоубил — настояваше на своето Пиърс, губейки постепенно търпение.

— Освен, че вратата е била отворена — започна Лиска, — забеляза ли нещо да липсва или да не си е на мястото?

— Не. Но и не съм гледал. Дойдох да се видя с Анди.

— Стив, знаел ли си дали Анди извършва някакви необичайни сексуални ритуали? — запита Ковак.

Пиърс скочи от стола и го запрати назад.

— Вие, хора, сте невероятни! — Той се огледа рязко, сякаш търсеше в кухнята свидетел или оръжие.

Ковак си спомни за ножовете върху плота и за яростта върху лицето на Пиърс, когато удари Огдън. Той се изправи и застана между Пиърс и поставката за ножове.

— Това не е нещо лично, Стив. Такава ни е работата — каза той. — Опитваме се да изясним картината.

— Вие сте куп гадни садисти! — изкрещя Пиърс. — Приятелят ми е мъртъв, а…

— А аз не знам нищо за него — прекъсна го спокойно детективът. — И не знам нищо за теб. От всичко, което ми е известно, може и ти да си го убил.

— Това е абсурдно!

— И знаеш ли какво? — продължи Ковак. — Намирам мъртъв човек, обесен гол, да се наблюдава в огледало… Можеш да ме наречеш срамежлив, но това ми се вижда малко странно. Започвам да си мисля, че този тип е правил нещо малко по-различно от обичайното. Но може и ти да си замесен. Може и окото да не ти мигва пред такава гадост. Та какво знам аз? Може би си играете на задушаване всеки ден. Може би се възбуждате с остен за крави. Ако сте го правили, ако двамата сте били замесени в нещо такова, по-добре да ни кажеш още сега, Стив.

Пиърс вече плачеше, мускулите на лицето му потръпваха от усилието да овладее чувствата си.

— Не.

— Не, не бяхте замесени в подобни неща, или не, не искаш да ни кажеш?

Пиърс затвори очи и наведе глава.

— Господи, не мога да повярвам, че това се е случило. — Бремето му стана непосилно, той падна на колене, сви се на пода и обхвана с ръце главата си. — Защо го е направил, защо?

Ковак го наблюдаваше и усети как го връхлита познато разкаяние. Той приклекна до Стив Пиърс и сложи ръка на рамото му.

— Точно това искаме да разберем и ние, Стив — каза тихо той. — Сигурно невинаги ще ти харесва начинът, по който го правим. Вероятно няма да ти хареса и това, което ще открием. Но накрая ще получим онова, което всички искаме — истината.

Но още докато произнасяше думите, знаеше, че когато намерят истината, никой нямаше да я желае. И със сигурност тя нямаше да се окаже достатъчната причина за смъртта на Анди Фалън.