Тами Хоуг
Прах в прахта (41)

40.

Ковак караше бавно, като премисляше всичко и се опитваше да подреди по хронологичен ред информацията, която беше получил днес, запълвайки празнотите със свои предположения. Опитваше се да не влага чувства в нито едно от тях. Опитваше се да не мисли, че е бил измамен. Опитваше се да забрави, че през цялото време е бил прав: по-добре никога не пожелавай нещо повече.

Барът на Нийл Фалън беше затворен и имаше вид на изоставен. Мястото приличаше на моряшки град, напуснат дори и от безделниците — недодяланите кабини, колибите за ловене на риба в леда, хангара, където Фалън държеше лодките — всички те бяха тъмни и без никакъв признак на живот, с изключение на плъховете. Единствената светлина идваше от две лампи на стълбове и от малката реклама за бира, която жужеше върху мъничкия прозорец на бара.

Ковак паркира под светлината и излезе от колата. Измъкна полицейския си фенер изпод купчина боклуци на пода зад седалката на шофьора, после отиде до багажника и след дълго ровене сред книжни торби и комплекти за събиране на доказателства измъкна гаечен ключ.

Вятърът изобщо не беше утихнал. Температурата беше паднала. Нощта не беше подходяща за разходки на лунна светлина. Ковак обаче направи още една до хангара за лодки. Изострените му сетива го правеха свръхчувствителен към студа, към начина, по който проникваше в носа и дробовете му, свръхчувствителен към звука от стъпките му върху утъпкания сняг. Той спря близо до хангара и погледна към бреговата линия.

На лунната светлина не можеше да види мястото, където джипът на Рубел бе паднал в езерото, но едва ли бе далече. Застанал до празните къщи в това незнайно място, му мина през ума, че то бе напълно подходящо за човек да се пренесе от едно измерение в друго и да изчезне безследно.

Това бе тайна, която заслужаваше да се знае. Запази я за бъдещето. Глождеше го едно чувство, че след като всичко приключи, бягството би било добра възможност.

 

 

Пистолетът гръмна с оглушителен трясък.

Аманда се дръпна рязко назад, размаха ръце и скочи от стола.

И тогава напълно се събуди.

Кабинетът беше празен.

Стоеше зад бюрото си, а сърцето й бясно препускаше. Задъхваше се, сякаш бе пробягала километър. Подуши собствената си пот. Дрехите й бяха мокри. Чувствата ставаха все по-силни и я задавиха. Премазаха я. От гърлото й се откъсна дрезгаво ридание, тя се хвърли към бюрото, събори лампата и запрати предметите на всички страни. Заудря с юмруци по повърхността на бюрото, побесняла, ужасена.

Когато адреналинът се отдръпна и гневът й утихна, тя се отпусна отново на стола и се замисли.

Независимо с какво се бе самозалъгвала през всичките тези години, винаги всичко бе само въпрос на време.

Времето беше дошло.

Тя отвори чекмеджето на бюрото и извади пистолет.

 

 

С помощта на ключа Ковак изкърти ключалката на старата врата. Тя увисна на една страна заедно с катинара. Той влезе в хангара. Запали фенера, за да потърси ключа за осветлението.

Вътре бяха прибрани за зимата половин дузина лодки, различни по големина и модели. Ковак ги обиколи, четейки имената им. „Хенг Тайм“, „Мис Пийч“, „Азур II“. Избра си една, наречена „Уайли Траут“, и се изкачи по стълбата. Когато се върна, носеше голяма, тежка раница.

— Остави я на пода, Ковак.

Той отдалечи от себе си раницата и дълбоко въздъхна.

— Остави я или какво?

— Или ще те убия.

— Вместо да ме убиеш по-късно и да го направиш да изглежда като самоубийство ли? Значи не се шегуваше, когато каза, че вършиш всичко, от което се нуждае капитанът.

— Не, не се шегувах — отвърна Гейнс. — Остави раницата.

— Вероятно мислиш, че в нея има нещо, което заслужава да го притежаваш.

— Няма значение какво има в нея. Остави я на пода.

— А-а — проточи Ковак и обърна глава, опитвайки се да види какво бе насочил в гърба му Гейнс. — В нея има само един топ стара хартия. Но ти първо ще ме убиеш, а после ще се погрижиш за доказателствата. Знам, че ще ти прозвучи като клише, но няма да се измъкнеш този път, Гейнс. Твърде късно е. Прекалено много хора знаят прекалено много неща.

— Не мисля така — заяви уверено помощникът на Уайът. — Ти само подозираш, но не знаеш нищо. Само търсиш, и то съвсем сам. Нямаш разрешение за официално разследване. Не си разговарял с Ленард относно подозренията си. Досега не си намерил и едно доказателство. Единствените хора, които знаят какво е търсил Анди Фалън, нямат намерение да загубят. Днес са обвинили Нийл Фалън за смъртта на баща му. Заключението на съдебния лекар за смъртта на Анди Фалън няма да бъде променено.

— Говориш прекалено убедително — отбеляза Ковак. — Уайът ли ти каза, че е уредил всичко това?

— Уайът нищо не знае.

— Не знае ли, че си убивал заради него, че си се отървал от хората, които биха разрушили образа му пред американската публика? Много безкористно от твоя страна, Гейвин. Той би могъл да те възнагради. Или това ще дойде по-късно? Когато се установи, когато шоуто му стане хит и големите пари завалят? Тогава ли ще му покажеш снимките или видеозаписа, или каквото друго доказателство си скрил? Ще му покажеш колко силно го обичаш.

— Млъкни.

— А как ще обясниш моята смърт? — попита детективът и премести краката си, като леко промени положението на тялото си. Все още не успяваше да види какво държи в ръцете си Гейнс. — Още отсега ще ти кажа, Хубавецо: няма да допусна да изглежда като самоубийство. Ако ще падам, ще падам, ритайки.

— Имам някои идеи. Остави раницата долу.

— С Анди беше лесно, нали? — каза Ковак. — Идва при Уайът, за да зададе няколко невинни въпроса. Ти виждаш, че това изнервя Уайът. Вероятно си решил да се поразровиш сам, да разбереш какво е открил Анди. Той самият може и да не е разбрал какво е открил и изобщо не те е подозирал. Ти изглеждаш добре, той също. Излезли сте няколко пъти. Не се е изненадал, когато си се отбил с бутилка вино…

— Не исках да го убивам — прекъсна го Гейнс и той долови чувствата в гласа му, странна смесица от съжаление и наслада. — Аз не съм убиец.

— Напротив, убиец си. Помислил си, че той притежава нещо, което би унищожило бъдещето ти. Планирал си го. Упоил си го. Докато е бил в безсъзнание, си го удушил. После си го провесил от гредата и си оставил въжето да довърши работата ти.

— Не исках да го правя.

— И съм готов да се обзаложа, че си стоял там и си го гледал как подритва и се гърчи. Удивително е колко бързо става, нали?

— Казах му, че съжалявам — заяви Гейнс. — Съжалявах. Но той щеше да разруши всичко. Щеше да унищожи капитан Уайът. Работих извънредно старателно за успеха му. Получи се — шоуто, договорът с националната телевизия. Анди щеше да ми го отнеме заради нещо, което е станало преди двайсет години. За нещо, което не може да се промени. Не можех да го допусна.

— Знаеш ли какво се е случило през онази нощ? — попита Ковак.

— Знам само, че Майк Фалън знаеше. Държал е устатата си затворена, защото Уайът му е плащал. Анди се е досетил. Ако беше накарал баща си да проговори… Не можех да го допусна.

— Уайът не може да не те подозира, Гейвин. Мислиш ли, че ще те остави край себе си, ако знае, че си убиец? Та той беше ченге, за Бога. Това е предаване за прилагане на законите. Ако е умен, сам ще те издаде и ще спаси собствения си задник. Помисли си само каква реклама ще стане за телевизията.

— Пусни проклетата раница!

— Ти си убиец — повтори Ковак. — Ако разбере…

— Такъв е и той! — изкрещя Гейнс. — Пусни проклетата раница!

Детективът нямаше време да обмисли разкритието. С периферното си зрение долови движението на ръката на Гейнс и се хвърли напред. Тежкият чук се плъзна по главата му и рамото му пое цялата сила на удара. Дори и през дебелото му палто болката беше силна и гореща.

Гейнс замахна отново като луд към главата му, Ковак се претърколи по гръб и чукът се удари в мръсния под.

— Пусни го, Гейнс! — извика Лиска. — Арестуван си!

— Има пистолет! — изкрещя Ковак, когато убиецът бръкна под горното си палто и побягна.

Ковак се прикри под лодката. Но целта на Гейнс беше бягството и той вече тичаше, стиснал раницата в лявата си ръка, а в дясната пистолета. Извъртя назад ръката си и стреля. Лиска му отвърна. Той продължи да тича, насочвайки се към вратата, която водеше към езерото.

Ковак се надигна и извади оръжието си, а Лиска мина покрай него. Гейнс се прикри зад последната лодка и стреля още два пъти. Лиска се хвърли надясно, вторият изстрел отчупи парченца от корпуса на лодката, зад която се криеше тя и куршумът мина на четири сантиметра от главата й. След това Гейнс изхвърча през вратата навън.

Ковак излезе през странична врата и се приведе зад няколко варела за бензин, опитвайки се да се ориентира в коя посока побягна Гейнс. Не чу нищо, освен вятъра.

— Елууд откара колата му — каза задъханата Лиска и приклекна до него. — Типен вероятно вече е повикал радиоколите.

Бяха организирали плана си в движение. Не остана време да уведомяват Ленард, а и не изпитваха такова желание. Ковак им призна, че не разполага с нещо сигурно, което да използва за примамка, но беше чул достатъчно, за да има предчувствие. Ако запазеха плана само помежду си и никой не се уловеше на въдицата, нищо не бе загубено. Ако се бяха обърнали към Ленард, и той им беше забранил, нищо нямаше да спечелят.

Ковак махна ръкавицата си и докосна тила си. По пръстите му имаше кръв. Той изруга.

— Накъде отиде? Ако се измъкне, ще си имаме още един Рубел за преследване, а двамата с теб ще бъдем пратени да събираме боклука на окръга.

— По-скоро ще ни натикат в боклука. Ленард ще ни убие.

Той се промъкна до последния от варелите и огледа двора. Нямаше и следа от Гейнс, което означаваше, че той може да се намира в която и да е къща наоколо, и ситуацията щеше излезе от контрол. В този миг най-неочаквано въздухът бе раздран от гневно бръмчене на малък мотор и повече нямаше време за мислене.

Снегомобилът разби крайната врата на работилницата на Нийл Фалън и с ръмжене се насочи право към Ковак. Той стъпи здраво и стреля, целейки се в машината, после се хвърли настрани, изтърколи се, изправи се и побягна.

Гейнс бе натиснал до краен предел газта и се насочваше към езерото на изток от риболовните колиби. Машината подскачаше. Ковак се затича след нея, стараейки се да не изгуби от погледа си Гейвин. Стреля два пъти, но без надежда, че може да улучи.

Снегомобилът се удари силно в насипа и полетя, Гейнс за малко да се изтърси от седалката. Машината под него се завъртя и падна обърната обратно. Гейнс не беше изпуснал ръкохватките за управление.

Ковак затича по-бързо. Забеляза Лиска, която го приближаваше отляво.

Снегомобилът се удари в края на леда и навлезе в него. Звукът от сцепения лед прозвуча като гръм. Гейнс се приземи до машината и за момент остана неподвижен.

— Внимавай с леда! Внимавай с леда! — изкрещя Лиска към Ковак, който се затича по стария пристанищен кей.

Гейвин вече се опитваше да се изправи на крака с раницата, надяната на гърба му. Снегомобилът потъваше, а в мястото на удара ледът се пукаше и водата бълбукаше. Още едно бълбукане и машината изчезна.

— Предай се, Гейнс! — извика Ковак. — Няма къде да отидеш!

Гейнс извади пистолета и стреля. Детективът се просна по корем върху кея. Писъкът на Гейнс го накара да вдигне глава.

— Той е във водата! — изкрещя Лиска.

Гейвин сподавено извика, размахвайки ръка. Ковак слезе от кея и провери леда.

— Дръж се, Гейнс! Не мърдай!

Той обаче изпадна в паника, потъна във водата, после отново се показа, но в опитите си да се измъкне от дупката само чупеше леда и пак потъваше.

Ковак застана на четири крака, за да разпредели теглото си върху по-голяма повърхност, и започна да напредва едва-едва.

— Гейнс! Престани да се бориш!

Чуваше задъханото, хрипливо дишане на Гейнс. Температурата на водата щеше да причини шок на тялото и да блокира жизнените му системи. Мокрите дрехи щяха да го дърпат надолу като железни доспехи. Раницата върху гърба му сигурно щеше да натежи като наковалня. Мускулите му ще се свият и паниката ще нарасне.

— Подай ми ръка! — изрева Ковак, посягайки към него. Чуваше как под тялото му ледът се пропуква.

Вместо да позволи на детектива да го хване, Гейнс замахна към него необуздано, без да успее да го достигне. Още няколко сантиметра лед поддадоха и от гърлото му се изтръгна страховит животински звук.

— Не мърдай! По дяволите! Не мърдай! — изкрещя Ковак.

Той се съсредоточи върху ръката на Гейнс, протегна се напред и я хвана. Ледът под гърдите му се пропука и горната част на тялото му се потопи във водата.

Студът беше толкова силен, че го усети като сблъсък в стена с пълна скорост. Съвсем инстинктивно удари с ръце във водата, сякаш тя беше нещо твърдо и той би могъл да се отблъсне от нея. Усети ръцете на Гейнс, които го бутаха, дърпаха и повличаха. Друга сила го държеше отзад, застопорила краката му, теглейки го назад.

Ковак рязко дръпна нагоре главата си, пое си въздух, като кашляше и се задавяше, после зарита с крака и се опита да пролази назад.

— Сам! — извика Лиска.

Тя беше зад него и държеше здраво единия му крак. Ковак застина неподвижно. От студа пръстите на ръцете му бяха станали безчувствени. Без да спира да кашля и плюе вода, той се взря в дупката в леда.

Гейнс бе изчезнал. Под лунната светлина водата изглеждаше тъмна и неподвижна.

За миг си помисли какво ли е да се удавиш: този кратък момент под водата, ослепял, опитваш се да изплуваш, но над теб има само лед.

После затвори вратата към тази част от съзнанието си и залази назад към кея.