Тами Хоуг
Прах в прахта (32)

31.

Последни думи за поколенията: Тогава идеята ми се видя добра.

Ковак натисна звънеца, преди да е променил решението си. Успя да определи точния момент, когато тя надникна през шпионката на входната врата. Усети присъствието й, почувства критичния й поглед, колебанието й. Най-после вратата се отвори и тя се изправи пред него.

— Да. Имам телефон — каза той. — Дори няколко и знам как да ги използвам.

— Тогава защо не го направихте? — попита Савард.

— Защото можехте да кажете, че не желаете да идвам в дома ви.

— Точно това щях да ви отговоря.

— Видяхте ли?

Тя не го покани. Погледна към челото му и присви очи.

— Да не сте се били?

Ковак докосна с пръсти мястото и се сети, че така и не изми кръвта.

— Невинна жертва в нечия чужда война.

— Не ви разбрах.

— Нито пък аз — отвърна той, припомняйки си сцената в дома на Стив Пиърс. — Няма значение.

— Защо сте дошли?

— Майк Фалън е бил убит.

Очите й се разшириха.

— Какво?

— Някой го е убил. Прибрах сина му Нийл на топло. Сега седи в килия и разсъждава върху пречистващата сила на изповедта.

— Господи — промълви Савард и отвори вратата още малко, — какви улики имате срещу него?

— Всъщност никакви. Само предположения. Ако не бяха почивните дни и ако той си имаше добър адвокат, сега щеше да си седи на бара у тях — призна той. — От друга страна, имал е възможност и мотив.

— Вие смятате, че го е извършил той?

— По-скоро мисля, че Нийл е едно доказателство, че трябва да се оказва по-строг контрол върху човешките гени. Той е дребна, злобна, гневна личност, обиден от факта, че хората не го обичат. Син на баща си — добави с иронична усмивка.

— Мислех, че Майк Фалън е ваш приятел.

— Уважавах Майк заради професионализма му. Беше от едновремешните ченгета.

Той погледна към улицата, където бавно се движеше кола. Може би проверяваха номерата на къщите. Нормални хора, запътили се към поредно коледно тържество. Едва ли са дошли в квартала за оглед на смъртен случай.

— Може би изпитвах по-топли чувства към него, защото тайно се надявах, когато остарея и стана докачлив като него, да се намери някой, който да държи малко на мен.

— Това ли дойдохте да търсите тук? — попита Савард. — Съчувствие?

Той сви рамене.

— Тази вечер бих се задоволил и с малко съжаление.

— Нямам много.

„Тя май ще си позволи една усмивка“ — помисли си той. В очите й имаше мекота, която не бе забелязал по-рано.

— Какво ще кажете за малко скоч?

— И с него не разполагам.

— Нито пък аз. Аз го пия.

— Да, вярно, вие сте стереотип. Трагичният герой.

— Два пъти разведен, пушещ и пиещ работохолик. Не знам дали в това има нещо героично. Ако питате мен, по ми звучи като провал, но може би стандартите ми са нереалистични.

— Защо дойдохте тук, сержант? Не смятам, че новините за Майк Фалън могат да имат нещо общо с мен.

— Както изглежда, за да ви дам възможност да ме държите на студа, докато бавно, но сигурно унищожите последните остатъци от самоуважението ми с вашето непреклонно равнодушие.

— Падате си по директния подход, нали? — леко се усмихна тя.

— Установих, че да се правя на изтънчен си е чиста загуба на време. Особено след като съм пил. Вече си позволих да изпия онова уиски, за което говорихме.

— Пиете и шофирате. Може и да направя услуга на обществото, ако ви поканя на една чаша кафе.

— Ще направите услуга на мен. Единственото нещо, което прегрява в колата ми, е радиаторът й.

Савард въздъхна и отвори по-широко вратата.

Ковак побърза да се възползва от възможността, преди тя да е променила решението си. Беше спечелил първата битка. Къщата беше топла и ухаеше на дърва и кафе. Уютна. Неговата беше студена и миришеше на боклук.

— Струва ми се, че започвате да изпитвате слабост към мен, лейтенант.

— М-м… само така ви се струва.

Ковак свали обувките си и я последва през малката трапезария за гости в кухнята, обзаведена в битов стил. Савард беше облечена в свободно падаща домашна дреха с цвят на чай. Вероятно подобно нещо би носила някоя едновремешна холивудска звезда, помисли си Ковак. Косата й се спускаше на меки сребристоруси вълни. Изключително очарователна гледка, като се изключи, че болката в гърба и врата й сковаваха движенията й. За кой ли път се запита за достоверността на историята с падането. Очевидно живееше сама, наоколо не се виждаше приятел, дошъл за петъчната вечер.

— Как се чувствате? — попита той.

— Добре съм.

Тя извади керамична чаша от шкафа и я напълни от каната на кафеварката. Светлината в помещението беше мека и идваше от малки жълти лампи, монтирани под шкафовете и върху тавана.

— Предполагам, че Нийл Фалън няма алиби.

— Не и такова, което би издържало в съдебната зала — отвърна Ковак, облягайки се на плота. — Хората трудно вярват, че някой може да е бил сам в леглото си вкъщи. Те винаги подозират, че всички, освен тях правят секс или извършват престъпления.

— Мляко? Захар?

— Черно, благодаря.

— Някакви физически доказателства?

— Не вярвам, че ще издържат лабораторните тестове.

— Не е ли оставил отпечатъци върху пистолета?

— Не.

— Тогава какво ви накара да решите, че е било убийство? Някакво заключение на съдебния лекар ли?

— Самата сцена. Положението на пистолета. Не би трябвало да е паднал там, където го намерихме. Не и ако Майк сам е дръпнал спусъка.

Тя му подаде кафето и отпи от своето.

— Колко тъжно, че животът му трябваше да свърши по този начин. Собственият му син… представяте ли си… — промълви, загледана в пода. — Съжалявам.

— Да-а. Знаете ли, той е имал възможност да изглади нещата с Анди, но не се е възползвал — опита кафето и се изненада, че не усети някакъв допълнителен екзотичен вкус. Беше си просто кафе. — Както изглежда, Анди е изявил желание да направи нещо за Майк във връзка с убийството на Торн. Да опише спомените на Майк или нещо подобно.

— Наистина ли? Майк ли ви го каза?

— Не. Спомена го един приятел на Анди. Майк отказал. Предполагам, че да предъвкваш всекидневно собствените си спомени е едно, но да ги споделиш с чужди хора, съвсем друго. Анди споменавал ли е някога пред вас за тези си намерения?

Савард остави чашата си, скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на плота.

— Доколкото си спомням, не. А защо да го прави?

— Без определена причина. Помислих, че може да го е споменал просто така, между другото, нали сте приятелка с Ейс Уайът. Това е.

— Ние не сме приятели. Той е само познат. Имаме също общи познати.

— Както и да е. Предположих, че може да е споделил. Няма значение — каза Ковак. — В кабинета му не намерих нищо, което да е свързано с тези му намерения. Никаква папка, никакви изрезки или нещо подобно. Освен ако и тези материали не са се озовали на същото място, където е и копието от разследването на „Огдън-Къртис“, както и лаптопът му. Където и да се намира това място.

— Вие как мислите, какво се е надявал да спечели, ровейки се в миналото на баща си?

Ковак сви рамене.

— Предполагам, че е искал да разбере какъв е бил Майк през тези двайсет години, започнали в нощта на онази стрелба. Или е смятал да спечели благоразположението на стареца, преструвайки се, че се интересува от живота му. Вие бихте могли да прецените по-добре от мен. Анди беше ли подмазвач?

Тя се замисли за момент.

— Изпитваше необходимост да угоди. Да спечели. Затова и го взе толкова навътре, когато случаят „Къртис-Огдън“ беше приключен. Искаше той да бъде този, който да каже, че е приключен, а не това да стане само защото Върма се призна за виновен.

— Това чувство ми е познато — изрече с глуповата усмивка Ковак. — Предполага се, че не би трябвало да си губя времето, задавайки въпроси за смъртта на Анди Фалън — или за живота му, както в случая, — но аз искам да разбера. Да съм удовлетворен. И няма да приключа, докато самият аз не реша. Такъв съм си.

— Това ви прави добро ченге.

— Прави ме таралеж в гащите. Веднъж един капитан ми каза, че ми плащат да разследвам престъпленията, не да ги разплитам.

— А вие какво му отговорихте?

Ковак се засмя.

— В лицето ли? „Да, сър“. Банковата ми сметка нямаше да понесе едно отстраняване. А зад гърба му? Изрекох по негов адрес нещо, което не би трябвало да казвам пред една дама.

Савард отново взе чашата си, отпи и го погледна през дългите си мигли. Изглеждаше леко развеселена и малко несигурна. „Секси — помисли си той — за жена с насинено око. Красива, със или без ожулванията.“

Тя извърна поглед.

— Между другото, прегледах документите по случая. По време на разследването Огдън е оскърбил неколкократно Анди, но това не е нещо необичайно. Отправил е няколко заплахи — също не е необичайно. После Върма сключи сделката си и всичко свърши. След приключването на случая към делото не е добавено нищо ново. Огдън не е имал причини да продължи контакта си.

— А има ли нещо за партньора на Огдън? Рубел.

— Нищо за него. Но не мисля, че това е името на партньора му по време на инцидента. Бил е Потър. Лари Потър.

— Ако това има някакво значение — добави тя, — аз лично мисля, че Огдън не е чист. Вярвам, че той е сложил часовника на Къртис в апартамента на Върма. Просто нямаше как да го докажем. Не успяхме да направим повече с това, което разполагахме.

— А и след като Върма си е признал, сте щели да си навлечете гнева на профсъюза, задето преследвате Огдън. Както и на началниците си, защото сте намесили профсъюза — отбеляза Ковак. — Плащат ви да разследвате, не да разплитате.

— А сега трябва да живея с мисълта, че Анди се е самоубил отчасти и заради това — тихо изрече тя.

— Може би. Или пък се е самоубил, защото любовникът му е отказвал да признае връзката им. Или защото е решил, че баща му никога повече няма да го обича. Или пък той изобщо не се е самоубил. Виждате ли — продължи той, — това може да не се окаже ваша грешка. Но независимо от това вие ще продължавате да се измъчвате от тази мисъл. Ще се наказвате и ще премислите десетки начини, по които сте могли да предотвратите случилото се — само ако сте били достатъчно бърза, достатъчно съобразителна, ако сте знаели как да предсказвате бъдещето на чаени листа.

— Май съм лесна за разгадаване.

— Не, не сте — каза спокойно Ковак, като си мислеше, че по-труден за разгадаване човек от нея едва ли бе срещал. А това я правеше още по-интригуваща. Искаше да узнае коя е тя в действителност и какво я е накарало да се превърне в такава личност. Искаше да бъде допуснат зад стените.

— Аз самият бих постъпил по същия начин — добави. — Моят партньор също. Повтарям си, че това е доказателството, че все още сме приобщени към човешката раса. Въпреки, че понякога не съм убеден, че е по-доброто.

Усети как го притиска тежестта на изминалата вечер, а чувствата напираха да излязат на повърхността. За известно време бе успял да ги държи на разстояние: улицата, пълна с линейки и полицейски коли, трупът на детето и снегът, опръскан с кръв.

Той се приближи до френския прозорец. Лампите на охранителната система осветяваха задния двор. Зад него лунната светлина се отразяваше в снега и придаваше на пейзажа синкав оттенък. Като съновидение. Дървета обграждаха двора, пазейки го от съседско любопитство.

— Тази вечер изгубих човек — сподели той. — Детето на една свидетелка на покушение, върху което работех. Малко момиче, простреляно смъртоносно като предупреждение за останалите.

— Ваша грешка ли беше?

Забеляза, че се бе приближила. Светлината отвън падаше върху лицето й подобно на було от паяжина, от което кожата й изглеждаше като седефена. „Колко е нежна — помисли той. — Каква мека кожа, мека коса на меки вълни, устни, които изглеждат меки като атлаз.“ Опитваше се да не забелязва стените и острите ръбове, предпочиташе да мисли, че те не съществуват.

Той поклати глава.

— Не. Не в буквалния смисъл. Да вземем тази ситуация — едно дете е застреляно на улицата. Стрелецът най-вероятно е четиринайсетгодишен и е получил работата, защото е малолетен, а я е приел, защото убийството ще го направи равноправен в бандата. Застрелват момичето, за да изплашат хора, които вече са стигнали до заключението, че животът е твърде труден, за да се грижат за нещо друго, освен за собствената си кожа. Извършват го, за да сплашат майката, която така или иначе нямаше да свидетелства срещу наркодилъра, защото най-важната й грижа е да остане жива достатъчно дълго, за да отгледа децата си и да не ги остави на улицата. Ако се погледне по този начин, съзнавам, че има много фактори за станалото. Но аз също съм част от тази картина. Предполага се, че трябва да защитавам хората, а не да ги оставям да бъдат убити. Вместо това стоях тази вечер там, гледах жената в лицето и й се извинявах, като че ли това щеше да оправи нещата.

— Да обвинявате себе си също няма да ги оправи — отбеляза Савард.

Беше застанала от дясната му страна. Можеше да вземе ръката му в своята. Той стаи дъха си, сякаш тя беше някакво диво създание, което щеше да побегне при най-малкото му движение.

— Правим най-доброто, което можем — тихо каза тя. — А после сами се наказваме за това. Опитвам се да правя своя избор с мисълта, че с това ще допринеса за общото добро. Понякога в хода на това действие някой ще пострада, но аз знам, че съм взела правилното решение. Това би трябвало да означава нещо, нали?

Гласът й едва доловимо трепна. Ковак бавно се обърна, за да я погледне. Все още се страхуваше, че тя може да избяга. В очите й видя такъв копнеж да бъде успокоена, че сърцето му се сви. Беше успял да хвърли бегъл поглед зад стените, които беше издигнала.

— Би трябвало — потвърди той. — Какво е онова нещо у нас, което не го допуска?

— Страхувам се да разбера — призна тя, а в очите й блестяха сълзи.

— Мисля, че аз също.

За момент го погледна втренчено, после прошепна:

— Вие сте добър човек, Сам Ковак.

Той леко се усмихна.

— Бихте ли го повторили?

— Вие сте…

Докосна с показалец устните й. Бяха точно такива, каквито си ги беше представял.

— Не. Името ми. Кажи го отново. Само за да чуя как звучи.

Той обхвана с длан лицето й. Самотна сълза, блестяща като сребро, се търкулна по страните й. Думата се изплъзна от устните й заедно с трепетния й дъх:

— Сам…

Ковак наведе глава и погълна думата, докосвайки с устни нейните. Колебливо. Умолително. Не смееше да диша, макар желанието му да нахлу като горещ прилив във вените му.

Ръцете й бавно се вдигнаха и се отпуснаха върху неговите, но не за да го отблъсне, а за да го докосне. Устните й трепереха под неговите, но не от страх, а от копнеж. Приемаше го. Желаеше го. Езикът й докосна неговия.

Целувката продължи безкрайно. Времето спря. Той откъсна за миг устните си от нейните, за да прошепне името й. Пое я в ръцете си съвсем внимателно, сякаш беше от стъкло. Когато вдигна отново глава и я погледна в очите, тя произнесе само една дума:

— Остани.

Като се изключеше блъскащото се в гърдите му сърце, Ковак остана напълно неподвижен.

— Сигурна ли си?

Тя се наведе и отново допря устни до неговите.

— Остани… Сам… Моля те…

Повече не я попита. Може би и нейният живот беше празен като неговия. Може би душите им разпознаха една и съща болка в тях. Може би тя имаше нужда някой да я прегърне, а той — да прегръща, да обича. Може би нямаше значение защо.

Тя го поведе нагоре по стълбите към спалнята, където въздухът и чаршафите пазеха аромата на парфюма й. Върху тоалетката бяха пръснати нейни вещи: обици, часовник, черна кадифена панделка за коса. Лампата на нощното шкафче пръскаше кехлибарена светлина, обливаща тялото й, докато я събличаше. Не бе виждал толкова изящна фигура, никоя друга жена не го бе вълнувала толкова силно.

Тя извади от чекмеджето на нощното шкафче презерватив и му го подаде. Той разкъса обвивката и й го върна. Не говореха. Всичко бе казано с докосване, с поглед, с пресекливо дихание и трепереща въздишка. Тя го насочи към себе си. Той проникна в нея и сърцето му сякаш спря. Задвижиха се в синхрон и то заби като барабан.

Нужда. Жар. Страст. Излизане. Отмала. Зажаднялост. И отново същото. Вкус на сол по кожата, на кафе по езиците. Усещане за топлина и влага, на твърдост и мекота. Тя свърши с кресчендо от задъхано дишане и отчаяни звуци на зажаднялост. За него освобождаването дойде като ослепителна светкавица. Тялото му се разтърси и подскочи, счу му се, че извика, но не беше сигурен.

През цялото време я целуваше. Дори и след това. Дори и когато заспа в ръцете му, устните му докосваха нейните, лицето й, косата й. Страхуваше се, че няма да има друга такава възможност и трябва да й се насити сега, тази нощ. Накрая изтощението го обви като одеяло, той затвори очи и заспа.

Когато Ковак дойде на себе си, помисли, че всичко е било сън. После отвори очи.

Аманда.

Лежеше на една страна, сгушена до него и кротко спеше. Той дръпна завивката върху голите й рамене и тя въздъхна. Светлината от лампата падаше върху лицето й и вниманието му бе привлечено от синините около окото и по скулата й. Стомахът му се сви при мисълта, че докато се любеха, е докоснал тези места и й бе причинил болка. Ако някога разбереше, че тези белези са оставени от мъж, той щеше да го открие и да го пребие.

Господи, беше спал с лейтенант.

Беше се влюбил в лейтенант.

Определено знаеш как да ги избираш, Ковак.

Какво ли щеше да си помисли тя, когато отвореше очи? Че е направила грешка? Че си е изгубила ума? Дали щеше да бъде засрамена, или пък разгневена? Не знаеше. Но беше сигурен, че това, което бяха споделили, беше нещо твърде специално и той нямаше да съжалява.

Внимателно се измъкна от леглото, обу панталоните си и излезе да потърси друга баня, за да не събуди Аманда с шума на течаща вода. Откри банята за гости с луксозни хавлиени кърпи и декоративни сапуни, които вероятно не бяха предназначени за употреба. Въпреки това ги използва. Лицето, което го гледаше от огледалото, беше сурово, уморено, личаха си годините и пораженията от един живот, изпълнен повече с разочарования, отколкото с удовлетворение. Какво, по дяволите, би могла да види една жена в него и още повече да го пожелае?

Изми се и се върна в коридора, където долови силна миризма на кафе. Бяха забравили да изключат кафеварката.

Слезе долу и отиде в кухнята, изключи я и си наля това, което беше останало. С чашата в ръка тръгна из къщата, като гасеше лампите в стаите, през които минаваше.

Аманда Савард си бе създала уютно убежище. Мебелите изглеждаха удобни и приканващи. Цветовете бяха успокояващи и убити. Странно, не забеляза нищо лично — нямаше семейни снимки, нито пък на приятели или нейни. За сметка на това видя доста черно-бели снимки на пусти пейзажи. Спомни си, че подобни имаше и в кабинета й, и се запита какво ли означаваха за нея. Искаше да открие нещо, което да подскаже какъв е животът й. А може би беше точно това, което виждаше. Нима в неговата къща имаше доказателства що за човек е самият той? Един непознат би разбрал много повече за него от служебния му кабинет.

Взе ръжена и разрови тлеещата жарава, разбутвайки настрани въглените. После затвори стъклените врати и отиде да загаси червеникавожълтата лампа върху масичката до дивана. На нея лежеше книга. „Как да преодолеем стреса“.

До дневната имаше друго помещение с включено осветление и стереоуредба, от която се разнасяше тиха музика. Ковак влезе, за да я изключи. Кабинетът й. Още един прелестен оазис с мебели от черешово дърво. Толкова подредено бюро бе видял само веднъж в един магазин, където продаваха мебели. Такъв вид взискателност говореше за необходимост от ред и контрол. И тук не го очакваха големи изненади. Преградките за писма на полиците над бюрото й съдържаха няколко спомена, които предизвикаха усмивката му. Дървена фигурка на тигър — майка и бебето й. Колекция от тежести за хартия от цветно стъкло, които бяха по-скоро произведения на изкуството, отколкото средство за работа. Играчка за разтоварване, която представляваше малко гумено създание, чиито очи изскачаха, когато го натиснеш. Полицейска значка.

Той я взе и я огледа с любопитство. Беше стара. Подобна на тази, която бе носил и той, когато постъпи в полицията преди милион години. Определено преди времето на Аманда, което означаваше, че тя принадлежи на някого, който означава нещо за нея.

Град Минеаполис. Номер на значката 1428.

Първият предмет в дома й, който загатваше за миналото й и пак свързан с работата й. Може би животът й наистина беше толкова празен, колкото и неговият.

Остави значката на мястото й, загаси лампата и изключи стереоуредбата, после излезе от стаята, и се върна обратно, воден от светлината, идваща от горния етаж. Тръгна по стълбата, като си мислеше как ще се пъхне отново под завивките до нея, ще почувства топлото й меко тяло до своето. Отдавна не се бе чувствал толкова приятно и бе забравил това усещане.

— Не!

Викът го свари по средата на стълбите. Ковак взе на бегом останалите стъпала и се втурна към спалнята.

— Не! Не!

— Аманда!

Тя седеше в средата на леглото с широко отворени очи, размахваше ръце във въздуха и се бореше с нещо, което само тя виждаше в съзнанието си.

— Не! Не! Престани!

— Аманда?

Ковак стоеше до леглото, без да знае какво да направи. Гледката беше зловеща. Изглеждаше будна, но очевидно не го виждаше. Бавно, внимателно, той протегна ръка и докосна рамото й.

— Аманда? Скъпа, събуди се.

При неговия допир тя подскочи и се отдръпна към другия край на легло, все още с широко отворени очи. Ковак хвана съвсем нежно едната й ръка и я задържа.

— Аманда, това съм аз, Сам. Будна ли си?

Тя примига, разкъсвайки ужасната магия, която я владееше. Докосна леко с пръсти лицето си, погледна го и го видя. На лицето й се изписа смущение.

— Всичко е наред, скъпа — каза тихо той, присядайки на края на леглото. — Всичко е наред, любима, ти имаше лош сън. Сега си добре. Всичко е наред.

Той я притегли към себе си и тя се сгуши до него като малко дете. Трепереше с цялото си тяло. Ковак я задържа с едната си ръка, а с другата придърпа одеялото и я зави с него.

— Съжалявам — прошепна тя. — Съжалявам.

— Шшшт… Няма за какво да съжаляваш. Имаше лош сън. Сега си добре. Няма да позволя нищо да те нарани.

— О, Господи! — шепнеше тя нещастна, объркана.

Ковак продължи да я прегръща.

— Всичко е наред.

— Не — каза тя и се отдръпна. Наведе глава, без да го поглежда. — Не, не е. Съжалявам.

Тя стана от леглото, намери копринения пеньоар сред завивките, облече го и се загърна в него, сякаш се срамуваше, че той е там и я гледа.

— Много съжалявам — повтори тя отново, без да го поглежда.

Ковак мълчаливо наблюдаваше как тя бързо прекоси стаята и изчезна в банята. И пак се появи онова чувство: че нямаше да има друг случай да бъде с нея, тази нощ щеше да бъде единствената. Беше видял нейната уязвимост. Аманда Савард трудно щеше да го преживее.

Въздъхна тежко, изправи се, намери ризата си и я облече. Съзнавайки, че от това няма да излезе нищо добро, той се приближи до вратата на банята и почука.

— Аманда? Добре ли си?

— Да, благодаря ти. Добре съм.

Официалният й тон го накара да трепне, разпозна в него любимата й защита, начинът, по който държеше хората на една ръка разстояние. Умишлено реши да се направи, че не го забелязва.

— Скъпа, това не трябва да те смущава. От работата, която вършим, всички ние имам лоши сънища. Само ако знаеш какви са моите.

Вътре течеше вода, после спря. Не се чу друг шум. Можеше да си я представи как стои и се взира в огледалото, също като него преди малко. Нямаше да й хареса онова, което виждаше: белезите върху лицето й, бледността на кожата й, изражението в очите й.

Той се отдръпна, щом дръжката на вратата се завъртя. Тя излезе и се спря, обвила ръце около себе си, погледът й отбягна неговия.

— Това наистина не беше добра идея…

— Не го казвай — прекъсна я Ковак.

Тя затвори очи.

— Мисля, че тази вечер и двамата имахме нужда от нещо, и това беше чудесно, но сега…

— Беше чудесно. — Той се измести така, че да я накара да го погледне. Но тя не пожела.

— Сега искам да си отидеш.

— Не.

— Моля те, не прави нещата по-сложни, отколкото са.

— Изобщо не трябва да е неловко.

— Не се срещам с хора от работата.

— О, така ли? И с кого се срещаш?

— Това не те засяга.

— Ъ-ъ… мисля, че ме — възрази той.

Тя въздъхна и погледна настрани.

— Не искам връзка. По-добре да го кажа сега, за да не говорим повече за това, за да забравим и да продължим.

— Аз не искам да забравя — каза Ковак и нежно я хвана за раменете. — Аманда, не прави това.

Тя извърна лице и погледна към пода.

— Моля те, върви си.

Не успя да скрие чувствата си. Ковак ясно ги долови: болка, тъга. Той изпитваше същото към нея.

Моля те… Сам… — прошепна тя.

Ковак наклони глава и докосна с устни бузата й. Посегна и погали с ръка косата й.

— Съжалявам.

Тя стисна здраво очи, за да възпре сълзите.

— Моля те…

— Добре — промълви той. — Добре.

Отдръпна се от нея и потърси останалите си дрехи. Тя не помръдна. Когато беше готов, отново се върна при нея и допря дланта си до страната й.

— Ела и заключи след мен. Искам да знам, че си в безопасност.

Тя кимна и го последва.

В антрето Ковак се обу, облече палтото си и потърси ръкавиците си в джоба. Тя повече не го погледна. Опита се да я предизвика, задържайки се до вратата като глупак, но тя не пожела да го погледна или да каже нещо. Искаше му се да я разтърси, да я вземе в прегръдките си и да я целуне. Но на мъжете вече не им беше разрешено да правят такива неща, а и едва ли това беше начинът да спечели Аманда. Тя се нуждаеше от обич и от време, от достатъчно пространство, в което да не се чувства застрашена, но и да не е много голямо, че да може да се отдръпне.

Сякаш би могъл да се справи с това.

— Каквото и да решиш — промълви накрая той, — това не беше грешка, Аманда.

Тя нищо не отвърна и Ковак излезе навън, студът го зашлеви право в лицето.

„Ето я твоята реалност, Ковак — помисли си, докато тя затвори и заключи след него вратата. — Навън на студа, сам.“

Не беше по-малко от това, което бе имал и преди, но сега бе станало по-лошо, защото бе усетил вкуса на онова, което би могъл да има…

Потегли към града по пустите пътища, прибра се в празната къща и в празното легло и лежа буден до сутринта, замислен за това, което липсваше в живота му.