Тами Хоуг
Прах в прахта (30)

29.

— Каква е вероятността кръвта да е на Железния Майк? — попита Типен, когато седнаха на чаша бира.

Бяха в „Патрик“ с компанията, която се събираше след края на първа смяна, както и с онези, за които петък вечер бе единствената, в която излизаха да се забавляват.

— Почти равен на нула — отвърна Ковак. Той взе една шепа ядки от купата върху масата и отдели фъстъците.

— Логично е да е стоял пред стареца, когато пистолетът е гръмнал. Кръвта на Майк беше върху завесата от другата страна. Затова смятам, че кръвта върху гащеризоните е точно от това, което каза Нийл Фалън — от вътрешности на риба. Което не означава, че не е убил баща си. Нека се поизпоти, докато е на топло в затвора, да поразмисли и току-виж реши да каже истината.

— И тъй като идват почивните дни, няма да получим резултатите от лабораторията по-рано от вторник или сряда — вметна Елууд. — Ако има нещо да казва, мисля, че ще го направи до неделя вечерта.

— Изповед в шабат^[1] — кимна Типен с мъдрост, придобита от опит. — Много символично.

— По-скоро твърде католически — поправи го колегата му. — Така е бил възпитан. Нийл Фалън не е закоравял убиец. Ако е претрепал стария, няма да може дълго да живее с вината.

— Не знам, Сам — каза Типен. — Нима всеки от нас не таи някаква вина? Носим я с нас през целия си живот като баласт. Нещо, което да ни дърпа надолу и да ни пречи да протегнем ръка към истинското щастие. Тя ни напомня, че не сме достойни, дава ни извинение, когато се провалим.

— Обаче повечето от нас не пречукват бащите си. Такава вина може да те смаже — забеляза Ковак. — Рано или късно.

С голямо нежелание той се измъкна от сепарето.

— Къде отиваш? — възмути се Типен. — Днес е твой ред да плащаш.

Ковак извади портфейла си и остави няколко банкноти на масата.

— Да видя дали не мога да ускоря този процес с чувството за вина у един човек.

 

 

Една пресечка по-надолу от дома на Стив Пиърс някой беше организирал коледно тържество. Докато посрещаха новата тълпа гости, от къщата изригна шум от музика, смях и глъч. Облегнат на колата си, Ковак ги погледа известно време, докато изпуши цигарата си, после хвърли угарката в канавката и се запъти към къщата на Стив.

Прозорците й светеха. Лексусът на Пиърс беше паркиран на алеята. Може и да беше отишъл пеша на тържеството у съседите, но Ковак се съмняваше. Тази година Стив Пиърс едва ли щеше да се присъедини към коледното веселие. Непосилно е човек да бъде весел и неотразим, когато изпитва мъка и вина. Ковак се надяваше, че годеницата ще отсъства, което означаваше да намери Пиърс сам и уязвим.

— Ритай ги, докато са паднали на земята — измърмори той и натисна звънеца.

Мина известно време и той отново го натисна. Междувременно на тържеството пристигнаха нови гости. Един от тях прегърна снежния човек и започна да пее:

— Свята, весела Коледа.

— Господи, пак ли ти — измърмори Пиърс, отваряйки в този момент вратата. — Никога ли не си чувал за телефон?

— Предпочитам личния контакт, Стив. Показва колко съм загрижен.

Пиърс изглеждаше по-зле от нощта, в която бе намерил тялото на Анди Фалън. Беше облечен в същите дрехи. От него се разнасяше миризма на скоч, цигари и пот — пот в резултат от емоционално притеснение. Миризмата й бе по-различна от тази след физическа работа, по-остра, по-кисела. В едната си ръка държеше чаша, наполовина пълна със скоч, между устните му висеше цигара. След погребението не се беше бръснал.

— Единствената ти загриженост е да вкараш задника ми в затвора — каза той.

— Само ако си извършил престъпление.

Пиърс се изсмя. Не беше пиян и едва ли щеше да си позволи да се напие, за да притъпи напълно болката. Ковак подозираше, че искаше да я усеща и скочът му помага тя да бъде по-поносима.

— Нийл Фалън е в затвора — съобщи му Ковак. — Може да се окаже, че той е убил баща си. Бих искал да чуя какво е твоето мнение.

Пиърс вдигна чашата си.

— Новината заслужава да вдигнем тост. Влизай, сержант — покани го той и се дръпна от вратата.

Ковак го последва.

— Кое заслужава тост, че Нийл е в затвора или че Майк е мъртъв.

— И двете. Двамата си бяха лика-прилика.

Влязоха в кабинета с тъмносини стени. Ковак затвори след себе си вратата, за да има на разположение няколко минути, ако се появи приятелката на Стив.

— Добре ли познаваше Нийл?

Пиърс взе още една чаша от малко шкафче над бара и наля в нея от уискито. После допълни своята.

— Достатъчно добре, за да знам, че е убиец. Гневен, ревнив, дребнав, посредствен. Парче от старата канара — подаде чашата на Ковак. — Често казвах на Анди, че от родилния дом са го изпратили в друго семейство. Никога не успях да разбера какво общо имаше с тази глутница питбули. Беше толкова скромен, толкова добър, толкова мил.

Очите му се насълзиха, той отиде до прозореца и погледна навън. Съседната къща беше тъмна.

— Беше много по-добър от тях — продължи с тих глас, в който се долавяше безсилието и възмущението му от тази несправедливост. — Но въпреки това непрекъснато се стремеше да ги спечели.

Ковак отпи от скоча и установи, че си имаше причини бутилката да струва петдесет долара. Все едно, че пиеше разтопено злато.

— Дълго време е бил любимецът на баща си — отбеляза той, без да сваля очи от Пиърс. Подпря се на едното кресло, за да го вижда по-добре. — Предполагам, че за него е бил голям удар старият да го отхвърли.

— Анди се опитваше да го компенсира. Искаше старият да разбере неща, които човек като него няма да проумее и след милион години. Казах на Анди да го зареже, че никога няма да успее да промени начина му на мислене, но той не искаше да ме чуе.

— А как щеше да го компенсира? Какво смяташе да му предложи в замяна?

Пиърс сви рамене.

— Нищо. Анди си беше наумил, че двамата с баща си могат да напишат спомените на стария или нещо подобно. Понякога ми казваше, че ако знаел повече за баща си, би го разбирал по-добре, би намерил повече общи неща помежду им. Искаше да научи подробности за стрелбата, довела Майк до инвалидния стол, оказала се повратна точка в живота му. Но старият не оцени усилията му. Не искаше да говори за случилото се. Не желаеше да говори за чувствата си. Съмнявам се, че изобщо притежаваше достатъчно богат речник, за да го направи. Образоваността не е от значение за хора като Майк Фалън или Нийл.

— А какво ще кажеш за Нийл? — попита Ковак. — Той не спомена двамата да са имали противоречия.

Пиърс се засмя.

— Сигурно. Самодоволен гадняр. Той мразеше Анди. Смяташе, че щом не е обратен, старият ще предпочете него пред Анди. Че няма вече да е черната овца. Според начина му на мислене хомосексуалността е углавно престъпление.

— Анди често ли се виждаше с него?

От време на време се насилваше да ходят заедно на лов, риболов, неща от тоя род. Това беше пълна загуба на време. Нийл не желаеше да разбере Анди или другите като него. Единственото, което искаше, бяха парите му.

— Искал ли е пари от Анди?

— Разбира се. Първо му го предложи като възможност за инвестиране. Казах на Анди изобщо да не си го помисля. Ако не го е грижа, че повече няма да си види парите, тогава да ги даде на Нийл. Инвестиции? Ама, че мошеник. Със същия успех можеше да ги хвърли в тоалетната чиния и да пусне казанчето.

— Какво направи Анди?

— Отговаряше му уклончиво, като се надяваше, че Нийл ще схване намека. — Отпи от уискито и промърмори: — Възможности за инвестиции.

— Знаеш ли дали са се карали за нещо?

Пиърс поклати глава. Изпуши цигарата до филтъра и остави угарката върху перваза на прозореца.

— Не. Анди не би се карал с него. Изпитваше вина, че самият той е над нивото на Фалънови. Защо?

— Да не мислиш, че Нийл го е убил?

— Тази вратичка все още е отворена.

— Не ми се вярва. Нийл не е толкова умен. Досега щяхте да сте го хванали.

— Хванахме го — напомни му Ковак.

— Въпреки това… знаеш какво искам да кажа. — Той се върна до бара и доля за пореден път чашата си. Нийл е от хората, които създават неразбория, не мислиш ли? Стрелба, наръгване, кръв, унищожаване на уликите, отпечатъци навсякъде.

— Може и така да е.

— И съм абсолютно сигурен, че не би съжалявал. Господи, вероятно той дори не знае как се пише думата съжалявам — изрече с горчивина Пиърс и отпи от уискито, очевидно по този начин поддържаше гнева си, наливайки масло в огъня. — Извинение без никаква стойност. Какъв беше смисълът, че някой толкова добър като Анди…

Сълзите бликнаха като ненадеен потоп, той се задави, опита се да ги спре, но се предаде. Изруга и захвърли чашата си. Тя се разби в плота на бара.

— Господи! — изплака Пиърс и покри главата си с ръце, сякаш за да се предпази от ударите на по-висша сила, дошла да го накаже за греховете му. Започна да се поклаща, ридаейки със сухи, дрезгави звуци, разкъсващи гърлото му. — О, Боже!

Ковак изчака, остави го да почувства болката, даде му време да погледне демона в лицето.

След известно време изрече:

— Бил си влюбен в него.

Малко странно звучеше да го каже на мъж. Станал свидетел на силната болка на Пиърс, той си помисли, че би бил късметлия, ако си имаше някого, мъж или жена, който да го обича толкова силно. А може би всичко, което виждаше тук, беше просто вина.

— Да — призна Пиърс с измъчен шепот.

Детективът сложи ръка на рамото му и той се сви.

— Имахте ли връзка?

— Искаше от мен да го приема, да го обявя официално. Но аз не можех. Хората не разбират. Изобщо не разбират. Дори и когато казват, че те разбират, пак не могат. Виждал съм го. Знам какво се говори зад гърба. Шегите, които си подхвърлят, липсата на уважение. Знаех какво ще стане. Кариерата ми, всичко, за което съм работил… аз… аз… — Той се задави. Изглежда, че аргументите, които привеждаше, не звучаха убедително и в неговите уши. — Той не разбираше. Аз не можех…

Ковак остави чашата си.

— Беше ли там, Стив? В нощта, когато Анди умря?

Той поклати глава, после я тръсна неколкократно, сякаш това щеше да му помогне да възвърне самообладанието си.

— Не — проговори накрая. — Казах ти. Видях го в петък вечерта. Приятелките на Джослин искаха да й покажат какви подаръци са й избрали за сватбата. Не го бях виждал от един месец. Бяхме се скарали заради неговото публично признаване и… Не се бяхме срещали от дълго време. Дори не бяхме разговаряли.

— Анди срещаше ли с някой друг?

— Не зная. Може би. Веднъж го видях в един бар с мъж, но не знам дали между тях имаше нещо.

— Познаваш ли го? Оня другия човек?

— Не.

— Как изглеждаше?

— Като артист. Имаше тъмна коса и страхотна усмивка. Не знам дали наистина са били заедно.

— Какво се случи, когато отиде да го видиш в петък вечер?

— Отново се скарахме. Той настояваше да кажа истината на Джос.

— Ти се ядоса.

— Разстроих се.

— Колко дълго продължи връзката ви с Анди?

Той махна с ръка.

— С някои прекъсвания още от колежа. Първо си мислех, че беше само… да опитам… от любопитство. Но продължавах да имам нужда… и да живея онзи друг живот… Не можех да се откъсна от него. За Бога, та аз съм сгоден за дъщерята на Дъглас Деъринг. След месец ще се женим. Как бих могъл…

— Вие не за пръв път сте спорили.

— Поне петдесет пъти. Карахме се, скъсвахме за кратко, пак се събирахме, без да повдигаме въпроса за депресията му…

Той не довърши, остана прегърбен като стар човек с помръкнало от болка и съжаление лице.

— Той би ли казал на Джослин? — попита Ковак.

— Не. Не беше такъв човек. Това беше моя работа, мое задължение. А аз не се съгласих.

— Беше ли ядосан?

— Беше обиден — отвърна Пиърс, после замълча за момент. — Не искам да повярвам, че може да се е самоубил, защото това би означавало да повярвам, че причината съм аз.

Очите му отново се напълниха със сълзи, той ги затвори и сълзите се процедиха през здраво стиснатите му клепачи.

— Но се страхувам, че това е истината — прошепна той. — Нямах сили да приема какъв съм в действителност и сега човекът, когото обичах най-силно на този свят, вероятно е мъртъв заради това. Тогава наистина аз съм го убил. Обичах го и го убих.

В стаята се възцари тишина. Ковак въздъхна и се замисли какви да бъдат следващите му действия. Май никакви. Не виждаше повече смисъл да притиска Пиърс. Това си беше негова тайна и тежестта й висеше на врата му. Наказанието му щеше да бъде да я носи със себе си, докато е жив.

— Ще кажеш ли на Джослин? — попита детективът.

— Не.

— Това е твърде голяма лъжа, с която ще трябва да живееш, Стив.

— Няма значение.

— Може би не и за тебе, но не мислиш ли, че тя заслужава нещо по-добро?

— Аз ще бъда добър съпруг и дори добър баща. Ние сме зашеметяваща двойка, не мислиш ли? Точно това иска Джослин — голяма кукла с човешки размер, която да облича и извежда, и да се преструва, че е жива. Много съм добър в преструвките. Правил съм го цял живот.

— И ще станеш съдружник в „Деъринг-Лендис“, и всички ще заживеете от нещастно по-нещастно.

— Едва ли някой ще забележи.

— Това е американският начин на живот.

— Женен ли си, Ковак?

— Бил съм два пъти.

— Значи си експерт.

— Специалист съм откъм нещастната страна на въпроса. Най-после открих, че ми е по-лесно и евтино да съм нещастен сам.

Те отново замълчаха.

— Би трябвало да й кажеш, Стив. Заради двамата.

— Не.

Ковак видя как вратата към салона бавно се отваря и се ужаси. На прага застана Джослин Деъринг, все още облечена с палто. Не знаеше колко дълго бе стояла там, но от израза на лицето й прецени, че е било достатъчно. По бузите й се стичаха сълзи и грим. Лицето й беше загубило цвета си. Пиърс я погледна, но не каза нищо. Устните й бавно се отдръпнаха, оголвайки зъбите й.

— Глупав кучи син! — изплю думите като куршуми, после се втурна през стаята, пищейки като банши с изпълнени с ярост очи.

Джослин се нахвърли върху Пиърс и Ковак я хвана за кръста. Тя крещеше и удряше, размахваше юмруци във всички посоки. Улучи челото му и раната, която бе започнала да заздравява, се отвори. Ритна го, извъртя се, измъкна се от ръцете му и грабна един калаен свещник от масата.

— Глупав кучи син! — изкрещя отново, замахна и удари Пиърс, който не бе помръднал. — Казах ти да не говориш с него! Казах ти! Казах ти!

Ковак отново я хвана отзад и с усилие я отдръпна. Тялото й беше жилаво и здраво, освен това бе висока, а яростта й придаваше нечовешка сила.

Пиърс не направи нищо, за да се защити. По главата му се стекоха ярки струйки кръв. Той я изтри с пръсти и размаза част от нея по бузата си.

— Аз те обичах! Обичах те! — Джослин крещеше почти несвързано. — Защо трябваше да го казваш? Аз щях да оправя нещата.

Яростта й премина и тя се отпусна, ридаейки. Ковак я прихвана и я отведе до един стол, като й помогна да седне. Но тя се свлече на пода, сви се и заудря с юмрук по стола.

— Щях да оправя нещата. Бих могла…

Детективът се наведе и измъкна от пръстите й свещника. От раната му върху пуловера й от небесносин кашмир покапа кръв.

— Мисля, че си прав, сержант — глухо изрече Пиърс, загледан в окървавените си ръце. — Вероятно е по-лесно да си нещастен сам.

 

 

Съседът му беше успял да намери в двора си още половин свободен квадратен метър и беше добавил нова измишльотина към аранжимента: светлинно табло, отброяващо часовете и минутите до пристигането на Дядо Коледа.

Ковак се загледа в него, хипнотизиран от сменящите се цифри и се запита за какъв период щяха да го отстранят от работа, ако го арестуват за унищожаване на частна собственост. Колко ли на брой ярко светещи икони трябваше да унищожи, за да премине от дребните престъпления към нещо по-сериозно? Можеше ли да бъде съден за углавно престъпление и пак да запази значката си?

От много мислене не му останаха сили за действие и той просто влезе в къщата си. Беше все така празна. Веднага усети миризмата от боклука, който беше забравил да изнесе сутринта на тротоара.

Дом, мой любим дом.

Той метна сакото си върху облегалката на креслото и отиде в банята, да се измие и да огледа пораженията. Цепнатината над лявата му вежда пак се бе отворила и бе покрита със засъхнала кръв. Трябваше да отиде в „Бърза помощ“ да я оправят, но не го направи. Докосна я с пешкира, намръщи се и я заряза. После се изми и глътна три тиленола.

Отвори хладилника в кухнята, извади половин сандвич с кюфте и го подуши. Миришеше по-добре от боклука…

Отпусна се на канапето със сандвича в едната ръка и си представи случилото се в дома на Пиърс. Джослин Деъринг, обезумяла от ярост, болка и ревност.

Казах ти да не говориш с него… Защо трябваше да го казваш?… Обичах те. Обичах те.

Защо трябваше да го казваш? „Странен начин на изразяване“ — помисли си той. Сякаш хомосексуалността на Пиърс беше тайна, която вече й бе известна, макар че Пиърс не й бе казал, а и нямаше намерение да й съобщи.

Припомни си нощта, когато я срещна за пръв път, за начина, по който се държеше с Пиърс — властно, покровителствено, добре изиграното неразгадаемо изражение в очите, когато я попита дали познава Анди Фалън.

Това е, което Джос иска — кукла в човешки размер, да я облича, да я извежда, да си играе и измисля…

Тя се оказа изненадващо силна. Дори и сега Ковак усещаше болката в мускулите на ръцете си от усилията му да я задържи.

Замислен, той поднесе разсеяно сандвича към устата си, канейки се да отхапе. Пейджърът му иззвъня, преди да е успял да се зарази със салмонела. На екрана бе изписан номерът на клетъчния телефон на Лиска. Той го набра и зачака.

Тя отговори:

— Дом на болката. Доставки по домовете.

— Да-а. Бих поръчал още един удар по главата, а за десерт — един в зъбите.

— Съжалявам. Нямам време за забава. Но това ще ти оправи настроението за целия ден. Дийн Комб си е показал рогата. Едно от децата на Чамика Джоунс е мъртво.