Тами Хоуг
Прах в прахта (24)

23.

Без да погледне, знаеше, че е зад нея. Усещането нарастваше като прилив, изкачвайки се в гърлото й, заплашвайки да изригне от устата й като вик. Мускулите на гърба й се сковаха от страх и тя с усилие се обърна. Сякаш беше облечена в усмирителна риза.

Стоеше в сенките на дневната. Лунната светлина, проникваща през прозореца, очертаваше ясно фигурата му, но въпреки това тя не можеше да различи чертите на лицето му. Той мълчеше. Остана неподвижен, докато го наблюдаваше. Запита се дали пък си мисли, че ако не мърда, може да стане невидим за нея. Когато беше дете и тя си мислеше същото: „Ако не мърдам, те няма да ме видят.“

А дали ако тя се направи, че не го вижда, той няма да изчезне.

Тя се отдалечи, без да бърза и влезе в дневната. Не го чу да я последва. Иначе щеше да долови стъпките му върху твърдия под, но не чу нищо. Когато обаче хвърли поглед през рамо, той беше там. Стоеше в сенките на антрето и я гледаше.

Тя задържа дъха си толкова дълго, сякаш някой я душеше. И тогава, разтърсена от студена паника, разбра, че някой наистина я души. Огромните му ръце се бяха сключили около врата й, пръстите му натискаха малките, жизненоважни кости. Тя заби нокти в ръцете му и се опита да ги отдели. Той я дръпна към себе си и се опита да я повали на земята. С последни сили тя успя да се отскубне, поемайки си тежко въздух. Преди да побегне, погледна пак през рамо и го видя ясно: беше Анди Фалън, с мораво, подпухнало лице, празни очи, език, провиснал от устата.

И тогава се събуди. Беше скочила от креслото, но се събуди напълно едва когато краката й се удариха в пода. Тя се препъна и се блъсна в старинния съд за готвене на пара, който й служеше вместо масичка за кафе. Хвана се за врата и дори успя да се одраска, докато пръстите й дърпаха ципа на високата яка на пуловера й. Мекият, памучен пуловер, който бе облякла, защото в него се чувстваше удобно. И който в момента бе мокър от пот.

Когато осъзна какво е станало и се запита за кой ли път й се случва, и дали някога щеше да му се види краят, сълзите й рукнаха. Тя се отпусна на колене на пода, понечи да покрие с ръце лицето си и изохка, забравила за пресните рани.

Беше толкова изморена. Физически, умствено, емоционално. Изтощена от безсънието, напрежението, нощните кошмари и от вината. Господи, от всичко!

За момент се запита какво ли би било, ако имаше някого до себе си, който да я подкрепя, когато се огъне под бремето на живота. Глупава фантазия. Предопределено й бе да бъде сама, независимо дали това й харесваше. Такава си беше съдбата — не те пита за мнението ти, не се съобразява с желанията и нуждите ти. И ето я седнала сама в нощта, потреперваща от преживяното. Опитваше се да не плаче, защото в това нямаше смисъл. Плачът беше само загуба на енергия, нещо, което не можеше да си позволи — един от малкото полезни уроци, научила от баща си.

Тя затвори очи и започна упражнение по дишане, с което да забави пулса си и да успокои нервите си. Макар и нежелан, изплува споменът за една силна ръка върху рамото й, за солидна опора до нея. Виждаше тъмните очи на Сам Ковак, които наблюдаваха отражението й в огледалото в дамската тоалетна. Усещаше загрижеността му, долавяше я в гласа му. Само за секунда си позволи да си представи какво щеше да стане, ако се беше обърнала към него, беше облегнала глава на гърдите му и му беше позволила да я прегърне.

Ковак беше като скала, като котва. Изглеждаше така твърдо стъпил на земята, че се съмняваше да съществува нещо, което би могло да го изкара от равновесие. Не че някога щеше да разбере. Той бе последният, на когото би позволила да надникне в душата й и да укроти демоните в главата й. Съдено й бе да се бори сама с тях и така щеше да продължи. От дълго време го правеше. Просто тази нощ… тази нощ се чувстваше толкова уморена, толкова самотна.

Въздъхна дълбоко и се насили да се изправи. Извърши задължителното претърсване на стаите в долния етаж, обикаляйки притихналата къща като зомби, гледайки, без да вижда, съзнавайки, че търси нещо, което не може да се види. Завърши огледа отново в дневната, където остана дълго време нрава, загледана в стената със снимки, които бе правила сама през годините. Черно-бели пейзажи. Красиви, празни, безрадостни, застинали. Една проекция на вътрешното аз на фотографа, би казал всеки психотерапевт.

Времето незабелязано минаваше. Не знаеше дали бе стояла там пет минути или час, когато се позвъни на входа. Звукът я стресна и за миг се зачуди дали току-що се е събудила, или пък това е част от нощен кошмар и тя все още спи.

Отново се позвъни. С разтуптяно сърце тя се приближи до вратата и надникна през шпионката. На предните стъпала стоеше Ковак. Отвори вратата, без да е сигурна, че съзнанието й не си е измислило образа му.

— У вас светеше — каза той като обяснение защо бе позвънил.

Савард се взираше в него.

— Предположих, че сте будна — продължи. — Сбъркал ли съм?

Тя несъзнателно докосна косата си и понечи да прикрие раната покрай окото, но спря. После погледна надолу, за да се убеди, че е облечена.

— Аз… ъ-ъ… бях заспала на креслото.

— Тогава съжалявам, че ви събудих.

— Какво искате, сержант?

Той пристъпи от крак на крак, с ръце, напъхани в джобовете, и присвити рамене.

— Като начало няма да е зле да се махнем от този студ.

Савард се оттегли в преддверието, оставяйки го да я последва. Погледна отражението си в огледалото над масичката в антрето и се ужаси. Имаше тъмни кръгове под очите, кожата й беше бледа, а косата — разрошена. Изглеждаше победена. Обладана от духове. Предпочете да я беше сварил гола, тогава поне нямаше да обърне достатъчно внимание на лицето й и да се пита за психическото й състояние.

— Нали не ви отделям от нещо важно? — без заобикалки попита той.

„Не, ако не се броят вътрешните демони“ — помисли тя.

— Какво ви води насам?

— Бях наблизо.

Тя улови отражението му в огледалото. Той я наблюдаваше изпитателно и тя рязко се отмести, като се намръщи от болката в рамото и врата й.

— Плимут е извън юрисдикцията ви.

— Не съм на работа. Мои приятели живеят тук. Джон Куин. Познавате ли го?

— Познавам го.

— Исках да му задам няколко въпроса за вашето момче, Анди. Аз все още не съм убеден, че се е самоубил или е умрял случайно — призна той. — Но ако е било нещастен случай и не е бил сам, тогава някой си е тръгнал от дома му и аз искам да знам кой е бил, защото има за какво да отговаря, нали?

Савард приглади с една ръка блузата си. Едва възпираше другата си ръка да посегне отново към косата й. Уязвима: думата пулсираше в мозъка й подобно на нерв, докоснат с чук.

— И какво каза господин Куин? — Избягваше да го погледне директно в очите. Сякаш ако нямаха пряк контакт между погледите си, той нямаше да види в какво състояние се намира. Ако стоя неподвижна, те няма да ме видят…

— Изказа някои мисли — започна Ковак и се премести, за да застане пред нея. — Невинаги обръщам голямо внимание на материята, свързана с проучване на съзнанието. Нали знаете, понякога хората правят някои неща просто защото са морално пропаднали. А друг път миналото на човек може да преследва него или нея до такава степен, че ги кара да извършат някои неща.

— Изграждането на профил е средство за издирване на серийни убийци — забеляза Савард. — Вие нямате работа със сериен убиец. Вие дори нямате работа с престъпник.

— Семейство Фалън може и да не се съгласят, като се има предвид, че двама от тях умряха за една седмица — каза Ковак. — Както и да е, като си тръгвах от къщата на Куин, се сетих за вас, лейтенант.

— В каква връзка?

— На погребението забравих да ви попитам дали погледнахте в документите по оня случай — разследването на Фалън във връзка с Къртис-Огдън.

— Да не се опитвате да ми кажете, че Огдън е бил тайният любовник на Анди и че е потенциален сериен убиец? Май нещо не схващам.

— Просто се опитвам да взема предвид всички факти, за да получа ясна картина. Преди доста време разбрах, че ако един детектив подходи ограничено към някой аспект от следствието, то той рискува да пропусне съдбоносни парченца при подреждане на мозайката. Как ще знаете кое на кое място да поставите, ако не можете да видите цялата картина? И така, прегледахте ли ги?

Тя погледна кабинета. Изпитваше желание да влезе там и да затвори вратата след себе си.

— Не, нямах възможност.

— Не може ли да поседнем? Без да се обиждате, но видът ви подсказва, че имате нужда.

— Да ви поканя да седнете би означавало, че нямам нищо против да останете — изтъкна Савард. — А аз имам.

Той не се засегна.

— Тогава вие седнете. Аз ще остана прав. Струва ми се, че едва се държите на крака.

За пореден път днес той я докосна и тя му позволи. Хванал я за раменете, той я насочи към малко канапе в стил „Уиндзор“ до стената. Чувстваше се като дете, слаба и безпомощна. Можеше просто да му каже да си върви, но една част от нея искаше той да остане. Гняв, безсилие и срам се смесиха с желания, които много рядко си позволяваше да изпита.

— Знаете ли, потърсих ги в къщата на Анди — каза Ковак. — Мислех, че в кабинета му там ще намеря копие от делото „Къртис-Огдън“. Исках да видя какво е разследвал, как е възприемал нещата, дали не е бил заплашван или нещо подобно, изобщо каквото и да е, което да ми даде представа за живота му, за психическото му състояние. Но там нямаше папка, а компютърът му беше изчезнал. Лаптоп „Тинкпад“ на Ай Би Ем. Знаете ли нещо за него? Дали не го е оставил в кабинета си в отдела?

— Не знам. И не мисля, че го е оставил там. Може да е в колата му. Може да го е изгубил. Може да е на поправка. Може да е бил откраднат.

— Може да е бил откраднат от някого, който не желае нещо в него да бъде видяно от някой като мене. — Взе от масата малка дялана фигура на Дядо Коледа и я разгледа.

— Ще прегледам документите утре сутринта — въздъхна тя. — Това ли е всичко, сержант?

— Не.

Той остави фигурката, приближи се до нея и се наведе. Хвана брадичката й.

— Как се чувствате?

Чувствам пулса си в гърлото си. Чувствам главата си олекнала. Чувствам се уязвима. Боже, ето я пак онази дума!

— Добре съм. Изморена съм. Бих искала да си легна.

Той бавно раздвижи показалец пред очите й, както бе направил в кабинета й тази сутрин. Напред-назад. Нагоре-надолу. Лявата му ръка все още бе обхванала брадичката й.

— Без да се обиждате, Ел Ти — тихо продума той, — но за красива жена като вас изглеждате ужасно.

Савард изви вежда.

— Виж ти, че защо ли пък трябва да се обиждам?

Той не отговори. Оглеждаше ожуленото от килима място, разучаваше чертите на лицето й… без да отдръпне ръката си. Погледът му се задържа върху устните й. Тя затаи дъх.

— Вие знаете, че сте… — прошепна той — красива.

Тя извърна лице и издиша.

— Трябва да си тръгвате, сержант.

— Трябва — съгласи се той. — Преди да сте се погрижили да ме отстранят временно, защото съм ви направил комплимент. Но преди това искам едно нещо.

С огромни усилия на волята Савард успя да си надене надменната маска, която ежедневно беше върху лицето й. Ковак не помръдна.

— Наричайте ме Сам. — Единият край на устните му се изви нагоре. — Само да чуя как звучи.

„Не мога да искам това — помисли си тя, а страхът се загнезди в душата й. — Не мога да го желая. Не мога да имам нужда от него.“

— Трябва да си тръгвате… сержант Ковак.

За момент той остана неподвижен, а тя отново затаи дъх и се опита да прочете мислите му. Най-накрая ръката му пусна лицето й. Той отстъпи и се изправи.

— Обадете ми се — рече, — ако откриете нещо в онези документи по случая.

Тя се изправи на крака. Почувства се нестабилна и скръсти ръце пред гърдите си. Ковак се спря до вратата.

— Лека нощ… Аманда. — Сви рамене, а леката усмивка не слизаше от устните му. — Какво е още едно наказание за стар кон като мен?

Той излезе и в антрето нахлу студен въздух. Савард заключи вратата и се облегна на нея. Още чувстваше топлината на пръстите му. Сълзи напълниха очите й.

Бавно се изкачи по стълбите. Лампата на нощното шкафче вече светеше и щеше да остане така цялата нощ. Тя се преоблече в нощница, седна на леглото, отпи от чашата с вода и глътна хапче за сън. После легна внимателно на лявата си страна, прегърна възглавницата, затвори очи и зачака да дойде сънят. Чувстваше се толкова самотна, че чак изпитваше физическа болка.

Лека нощ… Сам…