Тами Хоуг
Прах в прахта (19)

18.

Погребението нямаше да бъде от онези, които показват в новините в шест часа. Църквата нямаше да бъде препълнена с униформени от всякакъв ранг, дошли от всички краища на щата. Към гробището нямаше да се проточи безкрайна процесия от полицейски коли. Никой нямаше да изсвири на гайди „Амейзинг Грейс“. Анди Фалън не беше загинал при изпълнение на служебния си дълг. Смъртта му не беше героична.

„Това място дори не прилича на църква“ — помисли си Ковак, след като остави колата на паркинга и тръгна към ниската тухлена постройка. Като повечето църкви, строени през седемдесетте, тя напомняше на общинска сграда. Издаваше я само тънкият, стилизиран железен кръст отпред, както и светещият знак близо до булеварда:

„“СВЕТИ МАЙКЪЛ"

ВТОРО ПРИШЕСТВИЕ: ОЧАКВАТЕ ЛИ ЧУДО?

ЛИТУРГИЯ: В ДЕЛНИЧНИ — ОТ 7 ЧАСА СУТРИНТА

СЪБОТА — ОТ 5 ЧАСА СУТРИНТА

НЕДЕЛЯ — ОТ 9 ЧАСА И ОТ 11 ЧАСА СУТРИНТА"

Табелата създаваше впечатление, че в тези часове редовно се извършват чудеса. Катафалката бе спряла на кръговата алея, близо до страничния вход. Не се беше случило чудо с Анди Фалън. Кой знае, ако беше дошъл в неделя в пет часа…

Вятърът усука палтото на Ковак около краката му. Той наведе глава, за да не хвръкне шапката му. От различни места на паркинга към църквата се бяха запътили опечалените. Видя трима цивилни — мъж и две жени, около трийсетгодишни. Ченгетата не бяха в униформи и той не ги познаваше, но това не му пречеше да разпознае едно ченге не по-зле от Нийл Фалън. Имаше нещо в стойката, в поведението, в очите и в мустаците.

Докато хората влизаха в преддверието, от органа се разнасяше обичайната погребална песен. Ковак отново си каза, че когато умре, не иска да му се прави погребение. Приятелите му можеха да го споменат с няколко наздравици в „Патрик“. Щеше да помоли Лиска да разпръсне пепелта му, например на стъпалата пред Главното полицейско управление, за да се смеси с пепелта от хилядите цигари, които изпушваха всеки ден ченгетата. Изглеждаше подходящо. В никакъв случай нямате да подложи хората на това да стоят прави и да се гледат един друг, да слушат божествената органова музика и да вдишват силния аромат на гладиоли.

Той остави шапката си на закачалката, но не свали палтото си, после се отдръпна настрани, за да наблюдава тримата цивилни, които се присъединиха към друга група от техни себеподобни. Щеше да ги потърси по-късно, след като положат приятеля си в земята. Запита се дали някой от тях е бил достатъчно близък с Анди Фалън, за да е споделял с него сексуални интереси.

Невъзможно му бе да прецени. От собствен опит знаеше, че най-нормалните на вид хора могат да са замесени в най-чудати гадости. Приятелите на Анди Фалън изглеждаха като хора от каймака на обществото. Бяха добре облечени, добре подстригани, с тъжни бледи лица. Само страните им бяха леко зачервени от студа. Трудно беше да се каже кой е гей, кой не е, кой има влечение към садомазохизъм.

Вратите отново се отвориха и Стив Пиърс задържа едната, за да пропусне пред себе си Джослин Деъринг. В скъпите черни кашмирени палта двамата представляваха хубава двойка. Джослин приличаше на порцеланова кукла. Русата й коса бе пригладена назад под черна кадифена панделка. Едва ли бе почувствала загубата на най-добрия приятел на годеника си, но затова пък знаеше как да се облече за случая. Изглеждаше леко нацупена. С отнесен поглед Пиърс се изправи до нея близо до закачалката за дрехи. Не й помогна да съблече палтото си. Тя му каза нещо, а той й се сопна. Ковак не различи думите, но тонът беше остър, а реакцията й беше да се нацупи още повече. Не се докосваха.

Явно това беше една не особено щастлива двойка.

Ковак мина през стъклената врата и огледа събралите се опечалени. Пейките представляваха хромирани столове от черна пластмаса, закачени един към друг. Нямаше поставки за коленичене, нито тайнствени статуи на Дева Мария или на други светци, окичени с човешка коса. Нищо в мястото не всяваше страх, нито потискащото чувство, че Господ злобно гледа отгоре ужасеното си стадо. Беше съвсем различно от детството на Ковак, когато да изядеш хамбургер в петък по време на Великите пости, беше сигурен пропуск за ада. Като малък той уважаваше и се страхуваше от църквата. Тук можеш да се стреснеш не повече, отколкото ако си на сказка в обществената библиотека.

Пиърс и Деъринг бяха седнали по средата в централната част. Той рязко стана и тръгна обратно, като през цялото време приятелката му не сваляше поглед от него. Той обаче се взираше в пода и докато вървеше, извади от джоба на палтото си цигара и запалка. Ковак се отдръпна от вратите. Пиърс не го забеляза, прекоси преддверието и излезе навън.

Детективът го последва и застана на три крачки вдясно от него. Пиърс не го погледна.

— Непрекъснато се заричам, че ги отказвам — обади се Ковак и изтръска една цигара от пакет „Салем“. После я запали с коледна запалка „Бик“. В поздравлението не се споменаваше, че Коледа си пада по рак на белите дробове. — Но знаеш ли какво? Така и не го направих. Харесва ми. Всички ме карат да се чувствам виновен и съм като наказан. И си мисля, че съм го заслужил. Затова обявявам, че ги отказвам, но никога не го правя.

Пиърс го изгледа с крайчеца на окото си и също запали цигара с тънка хромирана запалка, която приличаше на огромен куршум. Ръцете му трепереха. Отново насочи погледа си към улицата и бавно издиша дима.

— Предполагам, че се дължи на човешката натура — продължи Ковак и съжали, че не си бе взел шапката. Струваше му се, че цялата топлина на тялото му излиза през главата му. — Всеки един от нас носи на гърба си голям товар и си мисли, че трябва да се чувства виновен заради него, че по този начин ще стане по-добър човек. Освен това смята, че съществува закон срещу това да си такъв какъвто си.

— Такива закони има много — проговори Пиърс, без да откъсва поглед от улицата. — Зависи от това кой си.

Ковак изчака той да продължи. Пиърс беше открехнал съвсем леко вратата.

— Да, разбира се, ако си проститутка или наркодилър. Или ти имаше предвид нещо не толкова очебийно?

Пиърс издуха струя дим.

— Ако си гей — допълни Ковак.

Събеседникът му размърда рамене и преглътна, адамовата му ябълка заподскача.

— Зависи кой те пита.

— Аз те питам. Смяташ ли, че това е нещо, за което човек трябва да се чувства виновен? Или че е нещо, което човек трябва да крие?

— Зависи от човека и от обстоятелствата.

— Например зависи дали не е сгоден за дъщерята на шефа — предположи детективът.

Наблюдаваше как изстреляната ракета се забива право в целта. Пиърс буквално направи крачка назад.

— Мисля, че вече ти казах: не съм гей — изрече с напрегнат глас. Погледът му бързо се местеше наляво-надясно в търсене на подслушвачи.

— Каза ми.

— Тогава очевидно не си ми повярвал. — Гласът му прозвуча по-гневно.

Ковак бавно дръпна от цигарата, сякаш разполагаше с цялото време на света.

— Ще имаш ли нещо против да попиташ годеницата ми? Или да запишем на видео как правим секс — още по-ядосано попита Пиърс. — Някакви предпочитания за позите?

Ковак не отговори.

— Искаш ли списък с бившите ми приятелки?

Детективът само го погледна, изчаквайки гневът му да премине. Той обаче продължаваше да напира у Пиърс подобно на френетична възбуда, която не можеше да задържи.

— От много години съм ченге, Стив — продума най-сетне той. — Мога да позная, когато някой крие нещо от мен. А ти носиш твърде тежък товар.

Пиърс изглеждаше така, сякаш някой кръвоносен съд щеше да му се спука.

— Току-що загубих най-добрия си приятел от колежа. Намерих го мъртъв. Бяхме като братя. Или ти, сержант, смяташ, че двама мъже не могат да тъгуват един за друг, ако не са обратни, че се страхуват какво биха си помислили хората, ако знаят истината?

— Не давам и пукната пара какво мислят останалите за мен — сухо изрече Ковак. — Не се опитвам да ги впечатля. Видял съм много хора, които всекидневно мъкнат канари, докато цялата тази тежест не ги повлече и ги убие по един или друг начин. Сега имаш възможност да смъкнеш една от тежестите.

— Нямам нужда.

— Днес ще го заровят. Ако знаеш нещо, Стив, то няма да отиде заедно с него в земята. Ще ти вися на врата, докато не го измъкна.

— Нищо не знам — изсмя се с дрезгав от дима и студа глас, — абсолютно нищичко не знам.

— Ако си бил там през онази нощ…

— Не знам с кого се чукаше Анди, сержант — каза горчиво Пиърс, което накара няколко глави да се обърнат към тях. — Знам само, че не беше с мен.

По врата му все още изпъкваха жили. Лицето му бе придобило цвета на косата. Сините му очи бяха присвити, пълни с омраза и сълзи. Той хвърли цигарата на земята и я разтри с върха на скъпата си обувка.

— А сега, извини ме, аз съм един от четиримата, които ще носят ковчега. Трябва да пренесе трупа на най-добрия си приятел.

Ковак го остави да си тръгне и си помисли, че много хора биха го нарекли жесток за това, което току-що направи. Но той не мислеше така. Той мислеше за Анди Фалън, увиснал на гредата. Това, което направи, беше заради жертвата. Фалън беше мъртъв — малко неща са по-жестоки от смъртта.

Загаси цигарата си, после взе двете угарки и ги пусна в една саксия близо до вратата. През стъклото видя, че са докарали ковчега в преддверието. Едър мъж от погребалното бюро даваше инструкции на тези, които щяха да го носят.

От едната страна с безучастно изражение стоеше Нийл Фалън. Ейс Уайът сложи ръка върху рамото на директора на погребалното бюро и му каза нещо поверително. Гейнс се въртеше наоколо, готов да се притече, готов да оближе нечий задник.

— Ще влизате ли, сержант? Или ще наблюдавате от евтините места?

Ковак се вгледа в размазаното отражение, което се появи до неговото върху стъклото. Беше на Аманда Савард, докарана като Вероника Лейк. Носеше ефектни очила, на главата имаше кадифен шал. „Не премяна — помисли си той, — а маскировка.“ Имаше голяма разлика.

— Как е главата? — попита.

— Само гордостта ми е наранена.

— Да-а. Какво е едно малко сътресенийце за корава готина жена като вас?

— Притеснително — отвърна тя. — Предпочитам да не повдигате повече въпроса.

Това едва не го разсмя.

— Не ме познавате добре, лейтенант.

— Изобщо не ви познавам — заяви тя. — И нека не променяме нещата.

Все едно, че бе развяла червен флаг. Запита се дали го съзнаваше и ако е така, каква игра е започнала?

Ти и лейтенантката от вътрешния отдел, Ковак.

— Никога не се отказвам — каза той и я накара да го погледне. — По-добре е да го знаете.

Неразгадаема зад тъмните очила, тя остави думите му без коментар и влезе в църквата. Ковак я последва. Беше ненаситен за наказанието. Процесията с ковчега и опечалените се бе придвижила напред. Звучеше нова потискаща мелодия.

Савард си избра място отзад на един празен ред. Направи се, че не забелязва Ковак, който се настани до нея. Тя не запя задължителните химни, не се присъедини към изговаряните молитви, нито към химните след четенето на Евангелието. Не свали очилата си, не махна шала, не разкопча палтото си. Сякаш беше в пашкул, чийто стени я изолираха от външния свят. Беше загърната в собствените си мисли за Анди Фалън.

Ковак я наблюдаваше с крайчеца на окото си, като си казваше, че е пълен тъпанар, щом предизвиква така съдбата. Една дума от нея и веднага щяха да го отстранят. От друга страна, идеята да създаде впечатлението, че е минал на страната на вътрешния отдел, не изглеждаше лоша. Не че това интересуваше някого от събралите се.

Всеки — не само Аманда Савард — се бе вглъбил в себе си. Едва ли някой слушаше свещеника, човек, който не бе познавал Анди Фалън и можеше да говори за него само това, което някой друг му бе казал. Както на повечето погребения нямаше значение какво казва свещеникът. Това, което имаше значение за всеки от присъстващите, бяха спомените, които минаваха пред очите им, техният мислен и емоционален албум от преживяното с човека, когото бяха загубили.

Докато разглеждаше лицата, Ковак се питаше кой от тях, ако имаше такъв, криеше спомени на интимност с Анди Фалън. Кой от тези хора може да му е помогнал да сложи примката на врата си, а после се е изплашил, когато нещата са се объркали? Кой от тях знаеше липсващото парченце информация затова в какво състояние на духа е бил Анди Фалън: дали би могъл да се самоубие?

Дали някой от тях наистина искаше да научи? Случаят беше приключен. Свещеникът се правеше, че думата „самоубийство“ никога не се е отнасяла за Анди Фалън. След още един час Анди Фалън щеше да лежи в земята и да се превърне в избледняващ спомен.

Дойде моментът за възхвала. Нийл Фалън се размърда на стола си, хвърляйки крадешком погледи, сякаш искаше да разбере дали някой не очаква от него да стане и да говори на погребението на брат си, Стив Пиърс бе забил поглед в пода и като че ли имаше проблеми с дишането. Докато чакаше, Ковак усети подобен натиск върху собствените си гърди. Ловците на мозъци наричаха заредените с емоции ситуации „нагнетено напрежение“, водещо до действия, до изповед, до свидетелства. Но това беше Минесота, място, където хората нямаха навика да говорят открито за чувствата си. Моментът отмина без драма.

Савард се изправи, съблече палтото си и без да сваля очилата и шала, елегантно и със самочувствие на кралица застана отпред. Свещеникът отстъпи, за да й направи място.

— Аз съм лейтенант Аманда Савард — започна тя с тон едновременно тих и авторитетен. — Анди работеше за мен. Той беше добър служител, отдаден на работата, талантлив следовател и чудесен човек. Всички ние сме се обогатили от познанството си с него и станахме по-бедни от ненавременната му загуба. Благодаря ви.

Просто. Изразително. С наведена глава тя се върна на скамейката. Тайнствена. Ковак стана и излезе на пътеката, за да й направи път да седне на мястото си. Хората се бяха втренчили в тях. Вероятно се чудеха как така човек като него седи до жена като Савард.

Ковак също ги погледна, предизвиквайки ги безмълвно. Стив Пиърс срещна погледа му за секунда и го отмести. Ейс Уайът се изправи и оправяйки ръкавелите си, излезе отпред.

— Боже Господи! — измърмори детективът и бързо се прекръсти, когато една жена през два реда пред тях се обърна и го изгледа сърдито. — Можете ли да разберете този човек? Не пропуска възможност за изява.

Савард повдигна вежда.

— Той ще провеси голия си задник от десетия етаж и ще изпърди националния химн, стига това да му донесе публичност.

Идеалните устни на Савард се извиха в крива усмивка.

— Капитан Уайът е стар мой познат.

Ковак потрепери.

— Напъхах се дето не трябва, нали?

— С главата напред.

— Ето така правя повечето неща. Затова и изглеждам по този начин.

— Познавам Анди Фалън от дете — започна Уайът с целия драматичен талант на артист от любителски театър. Фактът, че предстоеше да стане звезда в националната телевизия, беше доказателство за снижените стандарти на американската публика. — Не познавах много добре мъжа Анди Фалън, но знам, че беше смел, честен и решителен. Знам това, защото работех с баща му, Железния Майк Фалън. Всички познаваме Железния Майк. Всички уважавахме човека и мнението му и се страхувахме от гнева му, когато сбъркахме. Не съм познавал по-добър полицай от него и с огромно съжаление трябва да ви съобщя, че и Майк Фалън почина миналата нощ.

Много от присъстващите изумено възкликнаха. Савард подскочи, сякаш я ръгнаха с остен. Лицето й пребледня. Дишането й стана учестено и повърхностно.

Уайът продължаваше:

— Отчаян след смъртта на сина си…

Ковак се наведе напред.

— Добре ли сте, лейтенант?

— Извинете ме — каза тя и рязко се изправи.

Ковак също стана, за да й направи път. Тя почти го събори обратно на стола, докато минаваше покрай него.

Едва се удържа да не побегне по пътеката навън от църквата. Но не го направи. Хората, покрай които мина, й хвърлиха по един бегъл поглед. Вниманието на всички бе приковано в Уайът. Никой, освен нея не чуваше биенето на сърцето и пулсирането на кръвта във вените й.

Тя бутна стъклената врата към преддверието и сви по коридора, за да потърси женската тоалетна. Намери я. Тя бе слабо осветена и миришеше на освежител за въздух. Гласът на Ейс Уайът не излизаше от главата й и предизвикваше нова вълна на паника. После разбра, че всъщност се разнасяше от високоговорител, закачен високо на стената.

Свали шала и очилата си и едва не извика от болка, като докосна с тях прясната рана. Стиснала здраво очи, за да възпре напиращите сълзи, тя пипнешком затърси крана. Водата плисна в умивалника и я намокри. Тя не й обърна внимание. Напълни шепите си и потопи лице в тях.

Главата й се замая, краката й отмаляха. Савард се отпусна върху умивалника, вкопчи се с едната ръка за него и другата протегна към стената за опора. Трябваше да преодолее гаденето, помоли Господ да й помогне в това изпитание, макар отдавна да не вярваше в съществуването на по-висша сила.

— Моля те, моля те, моля те — монотонно повтаряше, превита на две. А пред очите й бе Анди Фалън, който я гледаше обвинително и с гняв. Той беше мъртъв, а сега и Майк Фалън.

Отчаян след смъртта на сина си…

— Лейтенант? — Гласът на Ковак се разнесе точно пред вратата. — Аманда? Вътре ли сте? Добре ли сте?

Савард опита да се изправи и да си поеме дълбоко въздух, за да му отговори с твърд глас. Не успя.

— М-да — трепна, като чу слабия си глас, — добре съм. Благодаря.

Вратата рязко се отвори и той влезе без колебание или притеснение, че може да има и друга жена. Видът му бе свиреп.

— Добре съм, сержант Ковак.

— Да-а, виждам — отвърна детективът и се приближи. — По-добре сте, отколкото бяхте сутринта, когато се олюлявахте над бюрото си. Често ли ви се случва да вземате душ облечена? — попита той.

— Почувствах леко замайване — обясни тя и притисна ръка към челото си. Полека си пое въздух и затвори за момент очи.

Ковак сложи ръка на рамото й и тя настръхна. Каза си, че трябва да бяга. Погледна отражението му в огледалото и забеляза загрижеността в тъмните му очи. Видя и себе си и се ужаси от безпомощния си вид в този момент — беше бледа и смачкана.

— Хайде, Ел Ти — меко каза той, като съкрати званието й като прякор, — нека ви заведа на лекар.

— Не.

Трябваше да му каже да свали ръката си, но тежестта й беше солидна и успокоителна, макар и да не можеше да се облегне на нея, както й се искаше. През тялото й премина тръпка. Не трябваше да иска нищо, още по-малко от този човек.

Погледна в огледалото към ръката му върху рамото й. Голяма длан, широки пръсти. Ръка на работник, мина й през ума, независимо от факта, че Ковак вършеше работата си с главата, а не с ръцете. За момент пръстите му я стиснаха по-здраво.

— Нека поне излезем от тук — предложи той. — Този гаден освежител може да задуши и козел.

— Мога да се оправя и сама — заяви Савард. — Наистина. Благодаря все пак.

— Хайде — продължи да я придумва Ковак, като се обърна към вратата и грижовно я поведе със себе си. Това не го затрудни; имаше опит с пияни, с жертви, с хора, изпаднали в шок. — Ще взема палтото ви.

Тя се освободи от ръката му, върна се до умивалника, взе слънчевите си очила и внимателно ги сложи. Кадифеният шал беше намокрен на места. Независимо от това тя пак го уви около главата си, Ковак не сваляше поглед от нея.

— Мислех, че само сте чували за Майк Фалън — отбеляза той.

— Така е. Разговаряла съм с него, разбира се. За Анди.

— В такъв случай реакцията ви на новината за смъртта му изглеждаше малко крайна…

— Казах ви, получих замайване. Съобщението за смъртта на Майк Фалън нямаше нищо общо с това. Разбира се, това е трагедия…

— Чух, че светът бил пълен с трагедии.

— Да.

Тя мина покрай Ковак и излезе. Беше малко късно да крие слабостта си.

Той беше оставил палтото й метнато върху една маса, отрупана с църковни листовки. Тя го взе и започна да се облича, но болката във врата и плешката й попречиха да продължи й тя спря, пъхнала само едната си ръка. Ковак й помогна, застанал твърде близо зад нея.

— Знам — тихо рече той. — Добре сте. Можехте и сама да се справите.

Тя направи крачка настрани, шмугна се покрай него и се насочи се към преддверието. Органът свиреше отново, а въздухът бе изпълнен със сладникавата миризма на тамян.

— Нямам намерение да ви оставя да шофирате — заяви Ковак, изравнявайки се с нея. — Щом сте замаяна, не трябва да сядате зад волана.

— Добре съм. Вече ми мина.

— Ще ви откарам. И без това се връщам в участъка.

— Прибирам се вкъщи.

— Тогава ще ви оставя там.

— Не ви е по пътя.

Той задържа вратата, за да мине.

— Вярно е, но това ще ми даде възможност да ви задам няколко въпроса.

— Господи, нима никога не се отказвате? — каза през стиснати зъби тя.

— Не, никога. Нали ви казах. Не и докато не получа това, което искам.

Ръката му се плъзна около нейната и тя опита да се отдръпне, сърцето й подскочи, а очите й зад очилата се разшириха.

— Какво си мислите, че правите?

Той я погледна втренчено за секунда, прочитайки Бог знае какво в изражението й. Чувстваше се гола пред него.

— Ключовете.

При тази дума мускулите на ръката й се отпуснаха и той успя да измъкне ключовете от пръстите й. Това беше голяма грешка. Не желаеше Ковак да я закара до дома й. Не го искаше в къщата си. Нямаше нужда от интереса му. Беше свикнала да командва от позицията на сила и макар званието и да бе по-високо от неговото, Ковак я превъзхождаше с натрупания опит. Това я караше да се чувства подчинена като малко момиче, което се прави на много важно.

— Щом като имате въпрос, питайте — каза тя и се обгърна с ръце. Вятърът беше станал по-студен и по-силен. През часа, който бяха прекарали в църквата, температурата беше паднала. Слънцето от зимното небе грееше още по-слабо. — А след това ще ми върнете ключовете, сержант.

— Анди Фалън говорил ли е с вас за брат си?

— Не.

— Някога споменавал ли е нещо за любовниците си или че има проблеми в личния си живот?

— Казах ви — личният му живот не беше моя работа. Защо продължавате да се занимавате с това, сержант?

Той се опита да си придаде невинен вид, но Савард се съмняваше, че дори и като дете бе успявал. От него лъхаше умора от света, сякаш бе живял хиляда години.

— Плащат ми да разследвам.

— Да разследвате престъпления. Сигурна съм, че тук няма престъпление.

— На Майк Фалън му липсва половината глава. Преди да сложа точка, искам да съм напълно убеден, че някой друг не го е извършил вместо него.

Савард го изгледа внимателно през тъмните очила.

— Какво ви кара да мислите, че някой би убил Майк Фалън? Капитан Уайът каза, че се е самоубил.

— Капитан Уайът говореше прибързано. Разследването продължава. Тялото още не беше изстинало, когато го оставих, за да дойда тук.

— Не виждам причината някой да убие Майк Фалън — възрази Савард.

— Кой е казал, че трябва да има причина? — възрази й Ковак. — На някого му писва, загубва самообладание и нанася удара. На някого му идва до гуша, нещо възпламенява искра. Банг и нечия глава хвръква. Сблъсквам се с това всеки ден, лейтенант.

— Здравето на господин Фалън беше разклатено. Току-що беше загубил сина си. Сигурна съм, че следите сочат самоубийство. Не изглежда ли по-логично той сам да е дръпнал спусъка, а не някой друг?

— Така е. Но всеки умен убиец би си помислил същото — изтъкна Ковак.

— Май тези дни в отдел „Убийства“ имате малко работа — отбеляза Савард, — след като един от най-добрите ви детективи може да отделя цялото си време на несъществуващи случаи.

— Колкото повече време прекарвам с хората, свързани с Анди и Майк Фалън, толкова по-малко смятам смъртта им за „несъществуващи случаи“. Познавали сте Анди. Твърдите, че сте били загрижена за него. Искате от мен да се откажа, макар да смятам, че съществува възможност да не е поставил сам клупа на врата си. Искате от мен да отхвърля вероятността, че някой може да е помогнал на Майк да захапе дулото. Що за ченге ще съм тогава, ако го направя?

Вратите на църквата зад тях се отвориха, опечалените излязоха и забързаха към колите си. Ковак мерна Стив Пиърс и Джослин Деъринг. Деъринг правеше опити да пъхне ръката си в тази на годеника си, Пиърс я отблъскваше. Малко зад тях се появиха Ейс Уайът и неговият ласкател. Уайът като че ли не чувстваше студа, вървеше с изправени рамене и вирната брадичка. Присви очи към Ковак като дуло с лазерен мерник.

— Сам — заговори той със сериозния си телевизионен глас, — разбрах, че ти си намерил Майк. Господи, каква трагедия!

— Смъртта му или че аз съм го открил?

— И двете, предполагам. Горкият Майк. Не можа да понесе товара. Мисля, че изпитваше огромна вина за смъртта на Анди, за неразрешените въпроси между тях. Много лошо…

Погледна към Савард и кимна.

— Аманда, радвам се да те видя.

— Капитане — дори и през очилата, Ковак беше сигурен, че тя гледаше покрай Уайът, а не в него. — Новината за смъртта на Майк Фалън е ужасна — продължи. — Много съжалявам. Знам, че двамата ви свързваха много неща.

— Горкият Майк — повтори с надебелял глас той и отвърна поглед. Изчака малко, сякаш отдаваше почит, и леко се изкашля. — Виждам, че познаваш Сам.

— Повече, отколкото бих искала — каза тя, посегна и издърпа ключовете от ръката на Ковак. — Господа, ако ме извините…

— Тъкмо казвах на лейтенанта колко странно ми се струва, че Майк, толкова разстроен снощи от самоубийството на Анди, бърборейки за смъртен грях и неща от този род, ще се прибере у дома си и ще налапа дулото — каза Ковак и успешно задържа Савард на мястото й. — Няма никакъв смисъл, нали?

— Кой казва, че трябва да има смисъл? — попита насмешливо тя.

— Аманда е права — съгласи се Уайът. — Майк не беше съвсем с всичкия си, нали?

— Не разсъждаваше много ясно, когато го видях последния път. А ти какво ще кажеш, Ейс? Нали ти го отведе вкъщи? Как ти се видя, когато го остави?

Гейнс многозначително погледна часовника си.

— Капитане…

Уайът направи физиономия.

— Знам, Гейвин. Притесняваш се за срещата с хората от връзки с обществеността.

— И ще пропуснеш полагането на ковчега? — направи се на изненадан Ковак. „Може да има и снимки“. Едва се въздържа да не го изрече на глас.

— Отложиха го — информира го Гейнс. — Имало проблеми с оборудването.

— Аха. Технически проблеми. Твърде е студено, за да изкопаят шибаната дупка. Извинете ме, лейтенант — обърна се той мило към нея.

— Мисля, че за вас няма извинение, сержант Ковак — каза сухо тя. — И след тази забележка, господа, ще ви кажа довиждане.

Помаха им с ръка и се отправи към заснежения паркинг, Ковак я остави да си тръгне. Ясно му беше, че ако се опита да я спре сега, ще премине една граница, до която и без това се бе приближил твърде много.

— Сам, не може сериозно да мислиш, че Майк е бил убит — каза Уайът.

— Аз съм ченге от отдел „Убийства“. — Ковак намести шапката си. — Смятам, че е убит. Това е естествената нагласа на мислите ми. По кое време остави Майк?

Гейвин ги прекъсна:

— Капитане, ако искате да отидете на срещата, аз ще се оправя с това.

— Да не би да ядеш вместо него и да му бършеш задника? — попита Ковак и си спечели хладен поглед от страна на помощника.

— Бавите капитана за една много важна среща, сержант Ковак — рязко изрече Гейнс и ловко се намести между двамата. — Миналата нощ и аз бях там с господин Фалън и капитана. Мога да отговоря на въпросите ви толкова добре, колкото капитан Уайът.

— Няма нужда, Гейвин — намеси се Уайът. — Докато докараш колата, ние със Сам ще сме приключили.

Ковак го погледна самодоволно.

— Хайде, Хубавецо, тичай да запалиш колата. Двамата с теб можем да си поговорим по-късно. Ето ти нещо, което да чакаш с нетърпение.

На Гейнс не му хареса, че го надхитриха, а още по-малко, че го отпращат. Сините му очи бяха студени като цимента под краката им, челюстите му бяха здраво стиснати. Но той се подчини на заповедта на Уайът и забърза към черен линкълн континентал.

— С красиво куче пазач си се сдобил, Ейс — отбеляза детективът.

— Гейвин е моята дясна ръка. Амбициозен е, има собствено мнение и е изключително лоялен. Без него нямаше да съм това, което съм сега. Пред този човек се разкрива светло бъдеще. Понякога е фанатик, но и за теб мога да кажа същото, Сам. Освен, ако не съм добре информиран, а аз съм, нищо около смъртта на Майк не дава основание за подозрения в убийство.

Ковак пъхна ръце в джобовете и въздъхна:

— Той бе един от нас, Ейс. Майк беше специален. Вярно, може би по-специална беше легендата, а не човекът, но въпреки това… Чувствам, че му дължа нещо. Знаеш какво искам да кажа? Би трябвало да знаеш, като се има предвид общото ви минало.

— Все още ми е трудно да повярвам, че тази страница от живота ми се затвори и че него го няма — продума тихо Уайът и погледна към паркинга, където от ауспуха на линкълна се виеше струйка изгорели газове.

„Също така е и голямо облекчение за него“ — помисли си Ковак. Преди толкова години нощта на убийството на Торн бе станала съдбоносна в живота на Ейс Уайът и Майк Фалън. Те повече нямаше да бъдат същите и винаги щеше да ги свързва онзи миг, който бе превърнал Майк Фалън в инвалид, а Ейс Уайът в герой. Сега, когато Майк си беше отишъл, този товар вече нямаше да го има и усещането вероятно беше едновременно облекчение и объркване. Как щеше да съществува Ейс Уайът, като го нямаше Майк Фалън?

— Беше около десет и половина, когато напуснахме къщата на Майк — каза Уайът. — Той беше мълчалив. Потънал в скръбта си. Нямах представа какво е намислил, иначе щях да му попреча — устните му се извиха иронично. — А може би това щеше да бъде по-голяма трагедия. Той страда дълги години. Сега всичко свърши. Остави го да си отиде, Сам. Той намери покой.

Гейнс излезе от колата и заобиколи да отвори вратата. Уайът се качи и линкълнът отпраши в облак дим. Самотният рейнджър и Тонто^[1], яздейки към залеза.

Ковак остана още една минута на тротоара — последният от дошлите да изпратят Анди Фалън във вечността. Дори и свещеникът беше изчезнал.

— Самотният рейнджър — измърмори той, загледан в замръзналия паркинг.