Тами Хоуг
Прах в прахта (18)

17.

Светът е пълен с трагедии, сержант Ковак.

Гласът на Савард продължи да звучи в ушите му, докато пътуваше към къщата на Майк Фалън. Съзнанието му играеше номера, като го караше да долавя сексуалност в дишането й. Придаваше драматизъм на играта на светлината и сенките по лицето й и изпълваше погледа й със загадъчност.

Последното поне беше вярно. Аманда Савард беше една загадка, а загадките винаги го бяха изкушавали. Знаеше, че е добър с разгадаването им, но инстинктът му подсказваше, че тази щеше го затрудни повече от другите, а нямаше изгледи за някаква отплата. В едно беше напълно сигурен — тя нямаше да оцени опитите му.

Можете да ме наричате лейтенант Савард.

— Аманда — изговори той само за да докаже дързостта си. Едва ли щеше да й хареса, ако знаеше, че произнася името й, когато е сам. Сигурно дори по-малко. Сега я нямаше и не можеше да му нарежда, но беше очевидно, че за нея бе важно да се контролира. Запита се какво ли я е превърнало в жената, която беше.

— Каква е твоята трагедия, Аманда?

Тя не носеше халка. В кабинета й не забеляза лични снимки. Не му приличаше на човек, който ще остави ненаказан мъжа, насинил окото й.

Не повярва на обяснението й с падането. Подозрително му се видя разположението на раните. Кой пада точно по лице? Нормалната реакция при падане беше да си протегнеш ръцете напред, за да се предпазиш от нараняване като нейното. Но по ръцете й нямаше никакъв белег.

Мисълта, че някой мъж може да удари по този начин жена, го вбеси. А фактът, че точно тази жена го беше допуснала, го объркваше.

Зави по алеята на Майк Фалън и реши да остави тези въпроси за по-късно. Нямаше други коли до тротоара. Никой не отговори на позвъняването.

Ковак извади клетъчния си телефон и набра номера на Майк, който бе драснал на късче хартия. Никой не вдигна телефона. Готов беше да се обзаложи, че Майк или спи, или е в несвяст след изпития алкохол и взетите успокоителни. И двете възможности му вършеха работа. Искаше да остане за няколко минути сам в къщата.

Заобиколи отстрани и провери гаража. Колата беше там. Мина отзад и извади ключа изпод изтривалката.

Къщата беше тиха. Никакъв звук от работещо радио, телевизор или душ. Сигурно старият човек се опитваше да се изолира за света. Настъпваше денят, в който щеше да погребе сина си.

Ковак отиде при кухненския плот и започна да разглежда лекарствата, които осигуряваха функционирането на Майк Фалън. Имаше прилосек, дарвосет и амбиен.

Амбиен ще рече золпидем. Това беше барбитуратът, който беше открит в кръвта на Анди Фалън. Ковак се взря в шишенцето и го обзе тягостно усещане. Махна защитната капачка за деца и погледна вътре. Беше празно. Рецептата беше за трийсет таблетки, с указание да се взема при необходимост по една вечер преди лягане. Датата на получаване бе 7 ноември.

Вероятно беше просто съвпадение, че баща и син използват едно и също сънотворно. Амбиен беше разпространено лекарство. Но в къщата на Анди нямаше амбиен, което изглеждаше странно. Ако е взел от лекарството онази нощ, то тогава къде беше опаковката? Нямаше я в аптечката, нито в боклука, нито в нощното шкафче. Шишенцето на Майк беше празно, но той може и да бе употребил лекарството съгласно указанията. От друга страна, „при нужда“ означаваше един-два пъти седмично, в такъв случай много таблетки се губеха.

Ковак имаше най-различни хипотези, които нямаше как да провери. Всичките бяха неприятни, но такова беше естеството на работата му, което бе изкривило съзнанието му. Не можеше да си позволи да се довери, да отхвърли, да отрече, както правят повечето хора. Това не му пречеше. Нито пък го потискаше, както беше с някои от колегите му. Простата житейска истина бе, че хората, дори и свестните, понякога постъпват отвратително с други хора, а нерядко и с децата си.

И въпреки това не можеше да си представи сценария, в който Майк Фалън ще убие сина си. Ограничените физически възможности на възрастния мъж го правеха неизпълним. Предположи, че самият Анди може да е взел хапчета от запасите на баща си, но и това му се видя малко вероятно. А може да ги е взел от някой приятел. Отново си спомни за изпраните чаршафи и хавлиените кърпи в пералнята и няколкото чисти прибора в съдомиялната машина.

— Хей, Майк! Буден ли си? — провикна се той. — Ковак е!

Не последва никакъв отговор.

Той остави шишенцето от лекарството на плота и излезе от тясната кухня. В къщата цареше особена тишина, сякаш беше напусната. Това никак не му допадна. Вероятно Нийл бе дошъл и бе отвел Майк, но до погребението оставаха часове. Или пък Майк имаше други роднини, които в момента го утешаваха, предлагаха му кафе и му казваха подходящи думи, но и това му се видя съмнително. Познаваше го като самотник. Изолиран първо заради грубостта си, а после от огорчението. Трудно му бе да си представи, че някой би го обичал така, както хората в едно семейство се обичат. Не че самият Ковак знаеше много по въпроса. Семейството му се бе пръснало в четирите посоки на света. Не се виждаше с никого.

Надничаше в празните стаи в къщата на Майк Фалън и се питаше дали не гледа в собственото си бъдеще.

— Майк? Ковак е — извика отново и прекоси антрето, водещо към спалните.

Първо усети миризмата. Ужасът притисна гърдите му като с наковалня. Сърцето му се блъскаше в тях като чук върху врата.

Изруга под нос и измъкна глока от кобура. Отвори с крак вратата на спалнята за гости. Видя само две празни легла с бели кадифени покривки и портрет на Исус в евтина метална рамка върху стената.

— Майк?

Пристъпи към вратата на спалнята на Фалън, но вече знаеше. Представи си какво щеше да намери от другата й страна. Но въпреки това се отдръпна настрани, докато завърташе бравата. Пое дълбоко въздух и бутна с крак вратата.

В стаята цареше същият безпорядък, в който я бе видял последния път. Снимките в рамки, които Фалън бе хвърлял, бяха натрупани, както ги бе оставил Ковак. Леглото си стоеше неоправено. Бурканчето от конфитюр с глътка уиски в него върху нощното шкафче бе същото. Подът бе осеян с мръсни дрехи.

Озовал се в празната стая, Ковак за момент се обърка и побърза да освободи съзнанието си от картините, които си бе представял. Тук миризмата бе по-силна. Миришеше на кръв, изпражнения и урина. Долавяше и острата миризма на барут. Затворената врата на банята беше точно срещу него.

Отдръпна се настрани и почука. Отново изрече името на Фалън, но толкова тихо, че сам едва се чу. Натисна дръжката и бутна вратата.

Завесата за душа изглеждаше сякаш някой бе раждал върху нея. Беше кървава с парченца кожа и коса, полепнали по нея.

Железният Майк Фалън седеше в инвалидния си стол по бельо, ръцете му висяха отстрани, а главата му бе отпусната назад. Устата му зееше, а очите бяха широко отворени, сякаш в последния момент бе разбрал, че смъртта е изненадващо по-различна от онова, което си е представял.

— Ох, Майки — промълви Ковак.

По навик влезе внимателно в помещението, като автоматично си отбелязваше подробностите, въпреки че друга част от съзнанието му отчиташе собствената му загуба. Майк Фалън го бе научил на правила, превърнал се бе в легенда за него. В много отношения го чувстваше като баща. Дори по-добър от баща, като се имаха предвид отношенията на Майк със собствените му синове. Достатъчно неприятно му бе да вижда стария човек огорчен, разгневен или предизвикващ съжаление. Да го види мъртъв по бельо бе последното унижение.

Задната част на черепа му липсваше. По пода се бяха пръснали мозък и парченца кост. От дясната страна на Фалън лежеше стар служебен револвер 38-ми калибър, паднал там, където го бе тласнал спазъмът на мъртвата ръка.

Железният Майк Фалън — просто още едно ченге, отнело живота си със собствената си ръка с пистолета, с който бе закрилял обществото. Един Господ само знаеше колко други го правеха всяка година. Ченгетата бяха част от едно братство, но умираха сами — защото никой от тях не знаеше как да се справи с напрежението и всеки се страхуваше да си го признае. Това, че може да са си върнали значките, нямаше значение. Едно ченге си оставаше ченге до последния си ден.

Този ден бе дошъл днес за Майк Фалън. Беше денят, в който щяха да погребат сина му.

Човек не бива да надживява децата си, Коджак. Трябва да умре, преди да са разбили сърцето му.

Ковак докосна с два пръста основата на врата на стареца. Чиста формалност, макар да знаеше за хора, оцелели след такава рана. Или по-скоро бе виждал хора, чието сърце продължаваше да бие още известно време. Това едва ли би могло да се нарече оцеляване.

Фалън беше студен. Главата и вратът бяха започнали да се вкочаняват, но горната част на тялото му — още не беше. Въз основа на това Ковак определи часа на смъртта в границите на последните пет-шест часа. Беше настъпила между два и три през нощта. Това бяха най-самотните часове. Часове, които се точат безкрайно, когато човек лежи буден, взира се в тъмнината и си представя безрадостния си живот.

Ковак излезе от стаята, а после и от къщата и застана на задните стъпала. Запали цигара. Пръстите му се вкочаниха от студа. В джоба му имаше ръкавици, но той не си направи труда да ги извади. Понякога и от болката имаше полза. Физическата болка беше доказателство, че си жив.

Прииска му се да има чаша уиски, за да почете паметта на стария човек, но това щеше да почака. Допуши цигарата и извади клетъчния си телефон.

— Обажда се Ковак от отдел „Убийства“. Изпратете ми момчетата с чувала. Имам мъртвец — каза той. — Предпочитам да бъде екип А. Той беше един от нас.

Когато Лиска се появи, той седеше на предните стъпала, пушейки втората си цигара.

— Божичко, Тинкс, какво се опитваш да направиш? Да събереш съседите ли? — подвикна й той, щом тя излезе от колата си — беше със сатурна, разкрасен с найлонов плик вместо стъкло.

— Мислиш, че кварталният е забелязал и ще повика ченгетата ли? — попита тя, докато се приближаваше по алеята.

— Сигурно ще те гръмне още докато си на улицата. Нали знаеш, първо стрелят, а после задават въпроси. Америка в навечерието на новото хилядолетие.

— Ще извадя късмет, ако улучи резервоара и изпече гадната таратайка. Мога да си позволя малко почивка тази седмица.

— И аз с тебе — каза Ковак. Той кимна към колата, докато Лиска се качваше по покритите със сняг стъпала, пренебрегвайки почистената рампа за инвалидната количка. — И така, какво се е случило?

Тя вдигна рамене.

— Просто още една жертва на смъртоносния порок. Както можеш да се досетиш, на рампата в паркинга.

— Светът се е запътил към ада на ролкови кънки.

— Затова не оставаме без заплати.

— Взели ли са нещо?

— Не забелязах. Нямаше и нищо ценно за вземане, освен адреса ми от стари пощенски пликове.

Ковак се намръщи.

— Това не ми харесва.

— Да-а, ами… Майка ти никога ли не ти е казвала, че излизат хемороиди, като седиш на студент цимент?

— Не-е. — Той бавно и схванато се изправи. — Казвала ми е, че ще ми направят сляпа мечка.

— Нямам нужда от голяма фантазия, за да си представя.

— Бие по точки това, което те очаква вътре — предупреди я той. После се наведе да загаси цигарата и хвърли угарката отстрани на малката веранда зад хвойнов храст.

За момент помежду им се възцари неловко мълчание.

— Наистина съжалявам, Сам — тихо каза Лиска. — Знам, че той означаваше много за теб.

Ковак въздъхна.

— Винаги най-коравите налапват дулото.

Лиска го перна леко.

— Ей, ако ми направиш тоя номер, ще те възкреся само за да те застрелям аз.

Опита се да се усмихне, но не успя и обърна поглед към съседната врата. Съседът на Фалън си беше изрязал от шперплат силуети на тримата влъхви върху камили, забързали се към детето Исус. Шнауцер бе вдигнал крак до една от камилите.

— Не съм толкова корав, Тинкс — призна й той.

Чувстваше се така, сякаш старата броня бе ръждясала и лющейки се бе разкривала пласт подир пласт. Кое беше по-лошо — да си твърде закоравял, за да чувстваш, да си твърде вглъбен, за да се трогнеш, или да си отворен за чуждия живот и емоции и да си готов да бъдеш наранен от досега с тях? Страхотно време за избор в ден като този. Все едно да решиш какво предпочиташ: да те наръгат с нож или да те пребият със сопа.

— Добре. — Лиска сложи ръка на гърба му и облегна глава за няколко секунди на рамото му. Допирът й му донесе облекчение подобно на студен компрес върху изгорено.

„По-добре да си отворен — реши той, връщайки се към основния въпрос. — Макар по-често да е болезнено.“ Обгърна с ръка раменете на партньорката си и леко я притисна към себе си.

— Благодаря.

— Няма защо. Наистина — подразни го тя със сериозно лице и се отдръпна. — Имам репутация на човек, който подкрепя другите. И като говорим за хора с репутации… Познай кои видях тази сутрин да закусват заедно в онова известно заведение „Чип Чарли“.

Ковак зачака.

— Кал Спринджър и Брус Огдън.

— Проклет да съм.

— Странни съквартиранти, а?

— Зарадваха ли ти се, като те видяха?

— Да-а, по-скоро биха предпочели да си загубят главите. Според мен срещата им не е била планирана. Кал се потеше като монах в публичен дом. Измъкна се в първия удобен момент.

— За човек, от когото са снети всякакви обвинения за грешки, ми се вижда твърде нервен.

— Съгласна съм. А Огдън… — Тя погледна към улицата, като че търсеше с какво да го сравни. В това време бавно премина боклукчийска кола. — Тоя тип е като бъчонка нитроглицерин с опасен детонатор. С удоволствие бих надникнала в личното му досие.

— Савард обеща да прегледа документите на Анди Фалън относно разследването му на случая „Къртис“. Да провери какво си е отбелязал за Огдън, дали Огдън го е заплашвал, такива неща.

— Но няма да ти позволи и ти да ги видиш.

— Не.

— Започнал си да губиш от обаянието си, Сам.

Той се усмихна обидено.

— Какво ти обаяние? По-скоро се надявам така да почне да й призлява от вида ми, че сама да ми даде каквото искам, само и само за да се махна от очите й. Терапия с антипатия.

— Ама да ти кажа правото, ако не бях толкова печена привлекателна жена, тая сутрин Огдън за малко да ме смрази — призна си Лиска. — Стоим си там, той наврял лице в моето, а единственото, което си представям аз, е Къртис, пребит до смърт с бухалка.

Ковак се замисли.

— Смяташ, че Огдън е човекът, заплашвал Къртис, и го е пречукал, задето онзи се оплакал на вътрешния отдел. Но ако е имало и най-малкото съмнение, че той е заплашвал Къртис в миналото, то той никога нямаше да бъде допуснат до разследването. Такива работи стават само по филмите.

— Да-а — въздъхна тя. — Ако ти беше Мел Гибсън, а аз — Джоди Фостър, можеше да се случи.

— Мел Гибсън е нисък.

— Добре. Тогава… Брус Уилис.

— Той е нисък и плешив.

— Ал Пачино?

— Него пък като че са го влачили с камион по чакъл.

Лиска извъртя очи.

— Господи! Харисън Форд?

— Започнал е да остарява.

— Ти също — възрази партньорката му и пак погледна към улицата: — Къде се губи екипът? — Започна да подскача леко на място. Не носеше шапка и ушите й бяха яркочервени от студа.

— Още правят оглед на една семейна история с фатален край — обясни Ковак. — Чуй само: след девет години една обикновена съпруга заявява, че й е писнало мъжлето й да я изнасилва, когато се е натряскала до припадък. Наръгва го със счупена бутилка водка в гърдите, лицето и слабините.

— Ау! Чиста проба убийство.

— И то добре извършено. Както и да е, явно, че ще закъснеят.

— Тогава ще взема полароида. — Тя протегна ръка за ключовете от колата му, за да вземе камерата.

Напълно по правилата. Към всяка насилствена смърт се подхожда като към убийство.

Заедно с нея и Ковак се върна в къщата и започна да си води бележки. Намери известно успокоение в рутинните действия, стига да не се сещаше, че преди цял един живот жертвата му бе наставник. Този път Лиска се въздържа от обичайните си мрачни шеги, с които разсейваше ужасните сцени на смърт. За известно време единственият шум бе жуженето и щракането на апарата, който вадеше една след друга ужасните снимки. По едно време Ковак забеляза, че шумът е спрял, и вдигна поглед.

Лиска бе клекнала пред него и го гледаше, сякаш очакваше да й отговори на въпрос, който му бе задала телепатично.

— Какво има? — попита Ковак.

Тя не отговори, но се изправи и огледа стените на тясната баня. Сви вежди и присви устни.

— Защо е влязъл на заден ход тук?

— Ъ?

— Това помещение е тясно, да не говорим за препятствия като тоалетната чиния и умивалника. Защо е влязъл на заден ход? Трябва да е било сложно. Защо си е направил този труд?

— Ако влезе на преден ход, тогава този, който отвори вратата, ще се озове срещу размазаната му глава. Може пък да е пожелал да запази част от достойнството си.

— Тогава по-добре да си беше облякъл някакви дрехи, не мислиш ли? Тия парцали някак не крещят: Уважавай ме!

— Самоубийствата невинаги са логични. Този, който е решил да се нагости с 38-милиметров куршум, едва ли е съвсем с всичкия си. И ти като мен знаеш, че доста хора се самоубиват в тоалетните. Сякаш ги е преследвала мисълта, че те ще трябва да чистят бъркотията, дето ще оставят след себе си.

Лиска не каза нищо. Загледа се в пода от сивкава пластмаса, чийто основен цвят преди двайсет години е бил бял. Зад Фалън пластмасата беше оплискана с кръв, осеяна тук-там с парченца от кости и мозък, който приличаше на преварени макарони. Пред него — нищо. Завесата на душа имаше ужасен вид, вратата, през която бяха влезли, беше чиста.

Всеки, който влизаше или излизаше, разполагаше с чиста пътека без кръв, в която да може да стъпи, без да остави отпечатъци.

— Ако той беше някой, милиардер с млада и красива жена, бих казал, че си на гореща следа, Тинкс — отбеляза Ковак. — Но Фалън беше огорчен старец в инвалиден стол, току-що загубил любимия си син. Какво друго му бе останало, заради което да живее? Страдаше по Анди. Съжалявайте, че не е простил на момчето. Докарал стола тук, приготвил и се гръмнал. И го направил по начин, по който сцената на смъртта да остане чиста — та никой от нас да не гази в мозъка му.

Лиска насочи полароида към пистолета на пода и направи последната снимка.

— Вероятно това е старото му служебно оръжие — забеляза Ковак. — Като се поогледаме наоколо, ще разберем, че го е държал в кутия от обувки на дъното на гардероба, щото това е мястото, където всички стари ченгетата си скътват пистолетите. — Той се усмихна накриво. — Там слагам и моя, ако някой път искаш да ми го вземеш. Ние сме едни трогателни създания, подвластни на шаблони и навици — погледът му се отмести към Фалън, — като някои от нас будят по-голямо съжаление от останалите.

— Ти самият говориш с известно огорчение, Коджак. — Лиска му подаде снимките.

Той ги пъхна във вътрешния джоб на палтото си.

— А как да говоря при вида на това тук?

От другата страна на къщата се разнесе шум от затваряне на външна врата. Ковак с готовност обърна гръб на трупа и се запъти към антрето.

— Крайно време беше — извика и се спря в мига, в който Нийл Фалън също се закова на място под арката между дневната и трапезарията.

Имаше вид, сякаш някой го бе търкалял. Косата му бе отметната на една страна, на дясната буза се тъмнееше мораво петно, а устната му беше разцепена. Като че ли беше спал с кафявия костюм, в който бе облечен. Евтината вратовръзка бе изкривена, а горното копче на бялата риза — разкопчано. И с клещи не би могъл да го закопчае. Очевидно беше купувал ризата, когато обиколката на врата му е била няколко номера по-малка, и досега не бе имал повод да я облече.

Той си пое въздух.

— Боже Господи, и това ли дори не може да остави на мен? — избухна Фалън и изражението му от стреснато премина в гневно. — Не мога ли аз да го закарам до проклетото погребално бюро? И за това ли му трябва някой от неговите хора? Кучият му син…

— Той е мъртъв, Нийл — без заобикалки го прекъсна Ковак. — Изглежда, че се е застрелял. Съжалявам.

В продължение на цяла минута Фалън не свали от него втренчения си поглед, накрая поклати изумено глава.

— Май си се превърнал в постоянен ангел на смъртта?

— Аз съм само вестоносец.

Фалън се обърна, сякаш искаше да тръгне към входната врата, но остана неподвижен, с ръце на кръста, а едрите му рамене ритмично се повдигаха и спускаха.

Ковак зачака; с удоволствие би изпушил още една цигара и изпил чаша уиски. Спомни си за бутилката „Оулд Кроу“, която Нийл държеше в хангара в деня, когато бе отишъл да му каже за брат му, и как двамата бяха стояли на студа, отпивайки от уискито, загледани в снега, прехвърчащ над замръзналото езеро. Сякаш беше преди година.

— Кога разговаря за последен път с Майк? — запита той, прибягвайки както винаги към обичайния установен ред.

— Миналата нощ. По телефона.

По кое време?

Фалън се засмя с дрезгав и неприятен смях.

— Ти си голяма работа, Ковак — каза той и започна да обикаля около масата в трапезарията. — Само за няколко дни умряха брат ми и баща ми, а ти се готвиш да ми лепнеш шибано убийство. Наистина си голяма работа. Не съм виждал стария повече от пет пъти през последните десет години, а ти си мислиш, че може аз да съм го убил. За какво ми е да го правя?

— Не за това те попитах, но тъй като повдигна въпроса, просто за протокола ще трябва да ми кажеш къде си бил между полунощ и четири сутринта.

— Чуках те.

— Мисля, че щях да го запомня. Вероятно е бил някой друг.

— Бях у дома в леглото.

— Да има съпруга или приятелка, която да потвърди?

— Имах съпруга. Разделени сме.

Фалън се огледа, като че търсеше някого, който да стане свидетел на това, което му се случваше. Продължи да крачи още известно време, после тръсна глава. Виждаше се как гневът и безсилието му нарастват.

Той понечи да се нахвърли срещу Ковак, но отстъпи и размаха показалец с изкривено лице.

— Мразех този стар кучи син! Страхотно го мразех!

През здраво стиснатите му очи се процедиха сълзи и се затъркаляха по бузите му.

— Но той ми беше баща — продължи и рязко си пое въздух. — А сега е мъртъв. Не ми трябват дивотиите ти!

Той спря да крачи и се наведе напред, сякаш някой го бе ударил в корема.

— Господи, ще повърна.

Ковак бързо се измести, за да му препречи пътя към банята, но Фалън се насочи към кухнята и задната врата.

Ковак го последва, но чу, че през входната врата влиза екипът по оглед на местопрестъплението, и се отказа. Още по-добре. Когато вече можеше да се присъедини към Нийл Фалън на задните стълби, всякакви гастроентерологични фойерверки бяха утихнали. Фалън стоеше облегнат на перилата, гледаше към двора и отпиваше от гладко метално шише. Кожата му изглеждаше сивкава, а очите му бяха зачервени. Не даде вид, че е забелязал присъствието на Ковак, но посочи към един дъб в далечния край на двора.

— Това беше дървото за бесене — проговори равнодушно, — когато двамата с Анди бяхме деца.

— И си играехте на каубои.

— И на пирати, и на Тарзан, и на какво ли не. Трябваше да дойде тук да го направи. Анди — обесен в задния двор, Железният Майк вътре в къщата с пръсната глава. Аз можех да вкарам колата в гаража и да се отровя с изгорели газове.

— Как ти се стори снощи Майк, докато разговаряхте по телефона?

— Като задник, както винаги: „Искам да съм в проклетото погребално бюро преди десет“. — Имитацията не беше много ласкателна, но сравнително точна. — „Постарай се да си навреме“. Шибан стар гадняр — измърмори той и вдигна ръката си в ръкавица до течащия си нос.

— По кое време беше? Опитвам се да определя кое кога се е случило — обясни Ковак. — Трябва ми за доклада.

Фалън се загледа в дървото и сви рамене.

— Не знам. Не обърнах внимание. Може да е било около девет.

— Не е било тогава. По това време налетях на него в къщата на Анди.

Фалън го погледна.

— Какво си правил там?

— Оглеждах. Има някои неща, които се опитвам да свържа.

— Какви например? Анди се обеси. Как можеш да имаш съмнения?

— Обичам да знам защо стават нещата — отвърна Ковак. — Може да ти се виждам смешен. Исках да погледна върху какво е работел, какво е ставало в личния му живот, такива неща. Да запълня празнините, да получа цялостна картина. Разбираш ли?

Дори и да разбираше, на Фалън не му хареса. Той се извърна и отпи глътка от малкото шише.

— Свикнал съм да виждам как умират хора — продължи детективът. — Наркодилъри се убиват заради пари. Наркомани се убиват за дрога. Съпрузи се убиват от омраза. Лудостта си има различни проявления. Някой като брат ти я прихваща. Трябва да опитам да намеря причината.

— Желая ти късмет.

— Какво е станало с лицето ти?

Фалън се опита да отклони вниманието му. Докосна с ръка синината върху бузата си.

— Нищо. Снощи се сборичках малко с един клиент на паркинга.

— За какво?

— Правеше намеци. По изключение му казах какво мисля за сексуалните му предпочитания към една овца. Той замахна и ме цапардоса.

— Това е нападение — напомни му Ковак. — Извика ли ченгетата?

Фалън се изсмя нервно.

— На това му се вика добър въпрос. Самият той беше ченге.

— Ченге? Градско ченге ли?

— Не беше в униформа.

— Тогава откъде знаеш, че е бил ченге?

— Моля ти се. Като че ли не мога да разпозная от един километър.

— Взе ли името му? Или номера на значката?

— Да. След като паднах на задника си, настоях да ми каже номера на значката си. Но както и да е, не ми трябва да се разправям с подаване жалба. Беше само някакъв гадняр, който познавал Анди. Изпусна се. Двамата излязохме навън.

— Как изглеждаше?

— Като половината ченгета по света — нетърпеливо отвърна Фалън.

Той пусна шишето в джоба си и извади цигара. Изруга, успя най-сетне да я запали и дръпна няколко пъти дълбоко.

— Виж, иска ми се да не ти бях казвал нищо. Не ми се ще да правя проблем от това. И аз самият съм постъпвал така, когато се натряскам.

— Едър тип ли беше? Дребен? Бял? Черен? Стар? Млад?

Фалън се намръщи и се размърда. Сякаш се почувства неудобно в кожата си. Отбягна погледа на Ковак.

— Не знам дори дали ще го позная, ако го видя повторно. Това не означава нищо. Не е важно.

— Може да означава страшно много — не го остави на мира детективът. — Брат ти работеше във вътрешния отдел. Изкарваше си хляба, създавайки си врагове.

— Но той се самоуби — настоя на своето Фалън. — Нали това е станало? Обесил се е. Случаят е приключен.

— Очевидно на всеки му се иска да е така.

— Но не и на теб?

— Аз искам истината — каквато и да е тя.

Нийл Фалън се разсмя, но бързо стана сериозен и пак се вторачи в задния двор — или в миналото.

— Тогава си избрал неподходящо семейство, Ковак. Фалънови никога не са държали особено на истината. Ние лъжем себе си, лъжем за себе си и за живота си. Това го умеем най-добре.

— Какво трябва да означава това?

— Нищо. Ние сме просто типичното американско семейство. Или поне бяхме, преди две трети от него да се самоубият тази седмица.

— Може ли някой друг от хората ти да разпознае човека от снощи? — попита Ковак, който бе повече обезпокоен от идеята, че Огдън е отишъл чак на майната си до бара на Нийл Фалън, отколкото от разрушителните движещи сили на семейство Фалън.

— Работех сам.

— Нямаше ли други клиенти?

— Може би. Господи — измърмори Фалън. — Съжалявам, че не ти казах, че съм се блъснал във врата.

— Нямаше да си първият, който ми излиза с този номер днес — отбеляза Ковак. — И така, кога говори с Майк, преди или след сбиването с ченгето?

Фалън издуха дим през ноздрите си.

— Май беше след това. Какво значение има, по дяволите?

— Той беше под влияние на лекарство, когато го видях — успокоително или каквото е там друго. Щом си разговарял с него след това, предполагам, че вече е бил по-добре.

— Сигурно. Когато трябва да ме сдъвчи, изтрезнява на секундата — рече с горчивина той. — Нищо не беше достатъчно добро. Нищо не можеше да го компенсира.

— Какво да компенсира?

— Че не съм като него. Че не съм Анди. Сигурно си мислиш, че след като разбра, че Анди е обратен… Е, сега е мъртъв, така че каква е разликата? Всичко свърши. Най-накрая.

Той погледна още веднъж към дъба, после метна цигарата в снега и сведе поглед към часовника си.

— Трябва да отида до погребалното бюро. Може пък да успея да положа единия в земята, преди да се е вкочанил другият.

Хвърли кос поглед към Ковак, докато отваряше вратата.

— Не го вземай лично, но се надявам, че повече няма да те видя, Ковак.

Той не му отговори. Остана на площадката и пак погледна към дървото за бесене на братята Фалън, като си представи двете момчета как си играят на добри и лоши; как братските връзки се преплитат в жизнения им път, определяйки тяхната сила, слабост и обида.

Ако има нещо, от което хората никога не се възстановяват, то е детството. Ако има връзка, която нищо не може да прекъсне, за добро или зло, тя е със семейството.

Обръщаше мислите в главата си една по една като мечка, която обръща скала след скала и търси червейче. Мислеше за семейство Фалън, за ревността, разочарованието и гнева помежду им. Мислеше за безименното ченге, с което се бе сбил Нийл Фалън на паркинга пред бара си.

Възможно ли е Огдън да е толкова глупав, че да отиде там? Защо? А може би глупав не е точната дума. Какво би спечелил от това? Може би това бе въпросът.

Но дори и докато размишляваше, Ковак не можеше да се отърси от мисълта, че Нийл изобщо не пожела да види баща си. Обикновено семействата на жертвите го правеха. Повечето хора отказваха да повярват на лошата новина, докато не видеха мъртвия с очите си. А Нийл Фалън не попита. И не тръгна към банята, когато му стана лошо. Запъти се направо към задната врата.

Може да е имал нужда от чист въздух. Може да не е искал да види мъртвия си баща, защото не беше от хората, които трябва да видят с очите си смъртта, за да повярват, или пък защото нямаше да понесе гледката.

А може би трябваше да проверят дали по ръцете на Нийл Фалън има следи от барут.

Задната врата се отвори и Лиска надникна в стаята.

— Лешоядите пристигнаха.

Ковак изпъшка. Беше спечелил малко време, като се обади от клетъчния си телефон, но диспечерът беше информирал екипа по радиото, а всеки журналист в града разполагаше със скенер. Новините за нечий труп винаги събираха любителите на мърша. Според пресата народът имаше право да узнае всичко за нещастието на непознати хора.

— Искаш ли да се заема с тях? — попита Лиска.

— Не. Ще направя изявление — отвърна той, като си мислеше за живота на Майк Фалън, за болката, загубата, гневната обич и изгубените възможности. — Как ти звучи? Животът е една кучка и накрая умираш.

Лиска изви вежди и насмешливо заговори:

— Да-а. Чудесно начало.

Тя понечи да се върне, но Ковак я спря.

— Хей, Тинкс, когато видя Огдън сутринта, изглеждаше ли като човек, който се е бил с някого?

— Не. Защо?

— Следващия път, когато го видиш, попитай го какво, по дяволите, е правил вчера вечерта в бара на Нийл Фалън. Виж дали ще има реакция.

Лиска не изглеждаше щастлива.

— Бил е снощи в бара на Фалън ли?

— Може би. Фалън твърди, че някакво ченге е било там, правело намеци и се сборичкали на паркинга.

— Огдън ли описа?

— Не. Хвърли малката си бомба и после млъкна като риба. Държа се като човек, който се страхува от нещо. Вероятно от отмъщение.

— Защо Огдън ще измине целия този път дотам? Какъв е смисълът? Дори ако — Господи, особено ако има нещо общо с Анди Фалън или със смъртта на Къртис! Да отиде там и да се сбие с Нийл Фалън. Дори и Огдън не е толкова глупав.

— Точно това мисля и аз. И следващият логичен въпрос е: тогава защо Нийл Фалън ще ме лъже, ако това не се е случило?

— Нийл Фалън, чийто баща седи в банята и част от главата му липсва?

Нийл Фалън, който кипеше от дълго сдържани лоши чувства. Нийл Фалън, който сам призна, че има избухлив нрав. Нийл Фалън, който негодуваше срещу брат си и мразеше баща си дори и след смъртта им.

— Хайде малко да се разровим около господин Фалън — предложи Ковак. — Кажи на Елууд да го направи, ако не е зает. Аз ще говоря с някои от клиентите на Фалън. Да разбера дали и друг не е видял ченгето фантом.

— Дадено.

Ковак хвърли последен мрачен поглед към дървото за бесене.

— Да напомниш на хората от лекарския екип да напъхат найлонови пликове на ръцете на Майк. Може пък да се окаже убийство.