Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ковак/Лиска (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dust To Dust, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
bridget(2011)
Корекция и форматиране
beertobeer(2011)

Издание:

Тами Хоуг. Прах в прахта

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954–585–258–5

История

  1. —Добавяне

16.

От четирийсет години полицаите обичаха да закусват в едно заведение, наречено „Чип Чарли“, разположено на ничия земя на североизток от града. Мястото се бе изплюло в лицето на прогреса, рецесията, разслояването и всичко останало, което се бе променило през годините на съществуването му. „Чип Чарли“ нямаше нужда от промени. Клиентите му бяха ченгета. Десетилетията идваха и отминаваха, но те никога не се променяха. Традицията беше всичко.

Сигурно като новобранец и Майк Фалън се беше хранил тук, помисли си Лиска, оглеждайки през синия найлонов плик, който й служеше за прозорец на колата. Беше извадила късмет, че намери веднага къде да паркира отпред, на мястото на патрулна кола, която тъкмо потегляше. И тя самата се беше хранила тук като новобранка.

Вероятно всички тях ги бе обслужвала една и съща сервитьорка, жена на име Чийкс[1]. В дните на разцвета й, преди да се появи модерната фотография, тя бе изглеждала като катерица, напълнила цялата си уста с лешници. Само бузи, без брадичка и с нос като копче. С годините гравитацията се бе намесила до такава степен, че прякорът Джаулс[2] би бил по-подходящ, но тя си остана Чийкс.

Тази сутрин жената работеше зад тезгяха — съсухрена кукла с очи като цепки и наклонена кула от боядисана в черно коса, захапала цигара като предизвикателство към всички здравословни правила. Никое ченге не си позволяваше да й направи забележка. Голяма част от детективите също закусваха тук. Понякога между тях бе и Ковак. Традиция.

Лиска отиде до бара, седна на празен стол до Елууд Кнутсън и огледа заведението.

— Елууд, мислех, че вече си пораснал и не се храниш тук.

— Така е — отвърна той и погледна към чинията, в която се виждаха остатъци от бекон и яйца, — но реших да опитам с протеинова диета, а какво по-добро място от това да получа необходимата закуска. А твоето извинение какво е?

— От много време не съм имала хубава сърдечна тръпка.

— Дошла си на подходящото място.

— Бинго! — възкликна тя, като забеляза Огдън. Беше се натикал в едно сепаре отзад, а изражението му подсказваше, че отдавна има запек. От мястото, където седеше тя, не виждаше кой е партньорът му за закуска, за когото бе предназначена вкиснатата му физиономия.

Без да се обърне, Елууд изучаваше лицето на Лиска.

— Дали е нещо, което трябва да зная и аз?

— Може и да го знаеш. Спомняш ли си полицай Къртис, убит по време на работа?

— Да. Едно от убийствата на обратни, извършени от сериен убиец.

— Така се предполага. Какво знаеш за нападения срещу обратни в управлението?

Елууд замислено задъвка кожичка от бекон. Носеше сива шапка с плоско дъно и обърната нагоре периферия отпред.

— Знам, че не одобрявам да се преследва или дискриминира на базата на сексуални предпочитания. Кои сме ние, та да съдим другите. Любовта е рядко…

— Благодаря ти. Това е възхитително. Ще изпратя адреса ти на Организацията за защита на американските граждански права — прекъсна го сухо Лиска. — Не говорим за теб, Елууд.

— А за кого говорим тогава?

Тя дискретно се огледа, като се надяваше да не го подслушват.

— Говоря за униформените. Как стоят нещата на предната бойна линия? Като оставим настрана официалната политика, какво е отношението сред началниците и чиновниците? Чух, че Къртис се оплакал във вътрешния отдел, че бил обезпокояван. За какво е ставало дума? Все още ли пускат неандерталци в клуба? Мислех, че това време е отминало с Родни Кинг и бунтовете в Ел Ей[3].

— За съжаление работата ги привлича — бе коментарът на Елууд. — Всичко е в значката. Тя е като лъскава монета за една маймуна.

Униформеният от другата страна на Лиска го изгледа с омраза.

— Сигурно в предишния си живот е бил орангутан — прошепна тя. Отпи от кафето си и вкусът му веднага я подсети, че трябва да смени маслото на сатурна. — Както и да е, разбрах, че разследването на убийството на Къртис е било огромна купчина лайна.

— Бе дело на Спринджър, неговото схващане беше купчината лайка.

— Така е, но чух, че някакъв униформен издънил разследването. Голямо тъпо говедо на име Огдън. Познаваш ли го?

— Опасявам се, че не се движим в едни и същи среди.

— Аз щях да се опасявам повече, ако беше така — заяви Лиска и стана.

Запъти се към задната част на помещението, кимайки на познатите си за поздрав, без да сваля очи от Огдън. Той още не я беше забелязал, а разговорът му с неизвестния човек ставаше все по-напрегнат. Не можеше да различи думите, но гневът му не оставяше място за съмнение. Искаше й се да може да мине отзад и да го изненада, но пътеката бе твърде тясна. Той най-после я видя и толкова се стресна, че разля чаша с портокалов сок.

— Ако бях на твое място, щях да опитам със сушени сливи. Чувала съм, че стероидите могат да запекат човек като цимент.

— Не знам за какво говориш — каза Огдън. — Не вземам стероиди.

В този момент Лиска забеляза събеседника на Огдън. Беше Кал Спринджър. Едва ли би изглеждал по-виновен, ако го бяха хванали с проститутка.

— Здрасти, Кал. Интересна компания имаш. Така ли създаваш добро впечатление във вътрешния отдел? Да се мотаеш с типа, дето е издънил делото ти? Май хората грешат за теб. Ти може би наистина си толкова тъп, колкото изглеждаш.

— Защо не си гледаш работата, Лиска?

— Тогава нямаше да ставам за детектив, нали? — възрази му тя. — Виж, Кал, не съм дошла заради твоя задник тук. Само казвам, че изглежда лошо, това е. Би трябвало да се замисляш за тези неща, след като ще ставаш политическо животно.

Той се извърна към прозореца, но нямаше какво да види. Стъклото беше замъглено от дим, влага и мазни петна.

— Къде ти е партньорът? — попита Лиска. — Бих искала да говоря с него.

— На почивка. За две седмици на Хаваите.

— Щастливец.

Видът на Спринджър говореше, че би предпочел две седмици в ада вместо този разговор.

Лиска се обърна към Огдън и го попита направо:

— Как така двамата с партньора ти се оказахте на местопрестъплението на Фалън?

Огдън се почеса по темето. Белият му скалп прозираше под късо подстриганата коса.

— Чухме повикването по радиото.

— И просто се оказахте в съседство?

— Точно така.

— Тъп късмет. Което не ме изненадва.

Малките очички на Огдън приличаха на две стафиди в тесто. Той изпъна рамене.

— Не ми харесва отношението ти, Лиска.

Тя се разсмя.

— Не ти харесва отношението ми? Знаеш ли какво, говедо — нападна го и се наведе напред, за да бъде лице в лице с него. — Ти си няколко еволюционни клона под мен на полицейското дърво. Ако искам, мога да изкензам отношението си върху главата ти и никой няма да чуе оплакванията ти. Следователно, ако аз не харесвам твоето отношение, а аз не го харесвам, това вече е проблем. — Защо бяхте там? — повтори въпроса си тя.

— Казах ти: чухме повикването.

— Бърджис се е озовал пръв на местопрестъплението.

— Мислехме, че може да има нужда от помощ.

— С един мъртвец.

— Той караше сам. А трябваше да осигури охрана на мястото.

— Значи двамата с Рубел дойдохте и хубаво се разходихте навсякъде. И е било щастлива случайност, че жертвата се е оказала следователят от вътрешен отдел, който е бил по петите ти заради издънката с Къртис.

— Точно така.

Лиска поклати изумено глава.

— Да не би да си разбивал скали с главата си, когато са раздавали мозък? Какво си си мислил? Пак ли искаш с теб да се занимава вътрешният отдел?

Огдън се огледа, мръщейки се на всеки, който му се стори, че слуша.

— Отговорихме на повикване. Откъде да знаем, че самоубиецът е бил Фалън?

— Но когато сте разбрали, сте останали. Навсякъде има отпечатъци от пръстите ви…

— И какво? Нали сам се е обесил? Не е като да го е направил някой друг.

— Не би могъл да го знаеш. Все още не го знаеш. И никога няма да кажеш какво е било, поне докато носиш униформа.

— Това е заключението на съдебния лекар — настоя той. — Не е било убийство.

— Нито пък е било място за забавление, но ти не си могъл да устоиш, нали? Направи ли няколко снимки, за да ги раздадеш на останалите хомофоби в съблекалнята?

Огдън се измъкна от сепарето и се изправи. Лиска се опита да остане на мястото си, но се наложи да отстъпи крачка назад, за да не бъде избутана насила. На челото му изпъкна голяма вена. Очите му бяха студени и безизразни като копчета. Тя неволно потръпна от страх.

— Няма да отговарям пред теб, Лиска — изрече той с тон, едновременно тих и напрегнат.

Тя срещна злобния му поглед, като съзнаваше, че го предизвиква. Може и да не беше най-умната й тактика, но я беше започнала и трябваше я да продължи.

— Спипам ли те да душиш на някое друго мое местопрестъпление, няма да ти се наложи да отговаряш пред никого, Огдън. Просто няма да носиш повече значка.

Вената му пулсираше като във филм на ужасите, а червенината над стегната яка запълзя към лицето му.

— Хей, Би Оу[4], хайде да движим.

Детективката се досети, че гласът трябва да беше на партньора на Огдън, Рубел, който се приближаваше към тях. Въпреки това тя не се обърна. За нищо на света нямаше да се обърне с гръб към Огдън. Яростта в него набъбваше с всяко вдишване. Тя я виждаше, усещаше я.

Пред очите й се мярнаха снимките от убийството на Къртис. Ярост. Огромна сила. Човешкият череп бе смазан като тиква.

Хората около тях вече ги гледаха. Кал Спринджър стана и забърза за вратата, като се размина с Рубел.

— Би Оу, хайде. Да вървим — заповяда му Рубел.

Най-накрая Огдън го погледна и напрежението спадна като спукан балон. Лиска въздъхна. Рубел я измери с поглед зад огледалните стъкла на очилата си.

Той определено изглеждаше по-добре от Огдън. Имаше тъмна коса, квадратна челюст, телосложение като на Давид на Микеланджело, напомпан със стероиди. Поведе партньора си към вратата и Лиска предположи, че той е мозъкът на двойката, който измъкваше Огдън от неприятности, също както бе направил оня ден при Фалън.

Тя ги последва навън. Те вървяха към паркинга на отсрещния ъгъл.

— Хей, Рубел! — извика му. Той се обърна и я погледна. — Трябва да разговарям и с теб. Ела в отдела за криминални разследвания в края на смяната си.

Той не й отговори. Изражението му остана непроменено. Двамата с Огдън продължиха.

Ако не бяха постановили смъртта на Анди Фалън като нещастен случай или самоубийство, Огдън щеше да бъде един от първите заподозрени. Толкова ли беше глупав, та да се яви на мястото на престъплението? Едва ли. Това, че беше отговорил на повикването за открит мъртъв човек, му бе дало възможност легитимно да остави отпечатъците си из цялата къща на Анди Фалън.

Как можеш да принудиш един човек да се обеси?

Побиха я студени тръпки от мисълта, че се опитва да разбере какво гнило има в друго ченге.

Камбанката над вратата на „Чип Чарли“ иззвъня, което й подсказа, че вратата зад нея се е отворила.

— Наречи ме педант, ако щеш — каза Елууд, — но съм останал с впечатлението, че не разследваме приключени случаи.

Лиска продължи да гледа униформените, които се качваха в колата. Рубел беше шофьорът, Огдън — стрелецът. Колата се огъна на амортисьорите си, когато и той се настани.

— За кого работим, Елууд?

— Технически или фигуративно?

— За кого работим, Елууд?

Ковак ги бе обучил.

— За жертвата.

— Моят работодател още не ме е уведомил официално, че ме освобождава от задълженията ми — каза тя.

Елууд въздъхна дълбоко.

— Тинкс, за човек, който се стреми да напредва в кариерата, твърде много си вреш гагата, дето не ти е работа.

— Да-а. — Лиска измъкна ключовете на колата от джоба си. — Аз съм оксиморон[5]. Наблегни на морон[6].

Бележки

[1] Cheeks — бузи. — Б.пр.

[2] Jowls — увиснала гуша. — Б.пр.

[3] На 22 април 1992 г. в Лос Анжелис избухват бунтове, след като съдът обявява за невинни четиримата полицаи, пребили негъра Родни Кинг. — Б.пр.

[4] Съкращение от първите букви на името на героя Брус Огдън. — Б.пр.

[5] Oxymoron — фигура на речта, логически противоречиво съчетание на думи и изрази. — Б.пр.

[6] Moron — слабоумен. — Б.пр.