Тами Хоуг
Прах в прахта (16)

15.

Тя се събуди от неспокоен, изпълнен с кошмари сън и го видя. Той стоеше до леглото й, осветен отзад от светлината, проникваща през вратата на банята: огромен силует, без лице, с рамена като планински хребети.

В гърдите й като бомба избухна паника. Късове от нея заседнаха в гърлото й и тя се задъха. Преминаха като шрапнел през стомаха й. Мускулите на ръцете и краката й се свиха в спазъм.

Бягай!

Докато се надигаше от леглото, той вдигна ръце и пусна нещо от тях. Видя го като на забавен каданс: дебело, извиващо се тяло на змия. Видя ясно цветовете му: млечнобял корем, кафяви и черни шарки върху гърба.

Размахала ръце, тя се замята напред-назад. За части от секундата объркването замъгли съзнанието й. Светът стана катраненочерен. Не виждаше. Не чувстваше. Сякаш нямаше крака, макар че тичаше колкото й държат силите.

Усети удар откъм дясното око. Сякаш ковашки чук я удари по черепа. Главата й отскочи назад и й се счу, че извика. После всяко движение замря и тя осъзна, че нещото, което я удари, е подът.

О, мили Боже, счупих си врата!

Той е все още в стаята.

Не мога да помръдна.

Усети как се изплъзва съзнанието й. Тя се захвана за него с цялата си воля, насили мозъка си да функционира.

Ако можеше само да помръдне краката си… Да.

Ако можеше да помръдне ръцете си… Да.

Намести ръцете си отстрани и бавно се оттласна от пода. Главата й тежеше като топка за боулинг, усещаше врата си слаб като клечка за зъби. Отпусна се назад върху коленете си, покри лицето си с ръце и усети пулсиращата болка. Реалност и тъмнина се сменяха в съзнанието й. Ярка светлина, после мрак. Ярка светлина, после мрак.

Не беше истина.

Не се беше случило.

Не беше сън, но не беше и реалност. По-скоро халюцинация. Беше будна, но не и в съзнание. Нощен ужас, така му викат експертите. Тя бе станала експерт от собствен опит.

Сега я обля познатата вълна на отчаяние. Искаше да заплаче, но не можеше. Защитната вцепененост започна да изчезва. Не й хареса, но се примири. Бавно и несигурно се изправи на крака.

Притиснала ръка към слепоочието си, тя запали лампата на тоалетната масичка. В стаята нямаше никого. Светлината се отрази в раираните тапети. Леглото беше празно, обичайната купчина възглавници до извитата тапицирана табла за главата липсваше. Беше хвърлила възглавниците от двете страни на пода и беше бутнала чашата с вода от нощното шкафче. Върху килима с цвят на слонова кост тъмнееше мокро петно. Будилникът лежеше близо до празната чаша. Показваше 4:39 сутринта.

Бавно и с усилие се приближи до леглото и дръпна завивките. Нямаше никаква змия. Логично разсъждаващата част от ума й знаеше, че никога не е имало, но въпреки това огледа пода. Почти очакваше, че ще види тъмната форма да се плъзне под гардероба.

Тя се зае да успокои дишането си — едно упражнение, познато й така добре като самото дишане. Главата й пулсираше. Болката във врата й беше като забит нож. Гадеше й се. После усети, че ръката, притисната до главата й, лепне и разбра, че беше време да огледа пораженията.

Аманда Савард се взря в лицето си в огледалото в банята, почти без да забелязва обстановката. Мека, елегантна, женствена: едно обкръжение, което сама бе създала, за да й даде усещането за сигурност. Същите думи обикновено прилягаха към външността, която показваше на света, но сега тя изглеждаше така, сякаш бе играла пет рунда бокс. Дясното й слепоочие беше подуто от удара при падането и яркочервено, където плъзването по килима я бе ожулило. Цветовете изпъкваха ярко на фона на бледото й лице. Тя леко притисна с пръсти раната и от болката изсъска през зъби.

Какво обяснение щеше да даде? Как щеше да го скрие? Кой щеше да й повярва?

Взе хавлиена кърпа, намокри я със студена вода и стиснала зъби, леко докосна ожуленото. Глътна три хапчета тиленол и се върна в спалнята. Съблече нощницата си, която беше мокра от пот, облече огромна тениска и обу вълнени чорапи.

Къщата беше тиха. Всичко беше нормално — поне така показваше панелът на охранителната система до вратата на спалнята. Преди да си легне, бе извършила нощния си обход, проверявайки всички ключалки. И все пак страхът не я напускаше. От опит знаеше, че единственият начин беше да обиколи къщата, за да се увери, че няма неканен гост.

Извади пистолета си от чекмеджето на нощното шкафче и излезе в антрето, движейки се като деветдесетгодишна жена. Обиколи стая след стая, запали всички лампи, провери всеки прозорец, всяка ключалка. Остави лампите да светят. Светлината беше нещо хубаво. Светлината пропъждаше призраците в сенките. Призраците, които я преследваха толкова дълго, че беше чудно как притежаваха способността още да я плашат. Бяха й познати и омразни като членове на семейство.

Включи стереоуредбата в кабинета си и се разнесе песен на Кени Логинс. Спокойна, нежна песен за празници и спомени за дома. Макар че тя предизвика у нея чувство на самота и тъга, продължи да я слуша.

Харесваше малката стая в задната част на къщата. Тя гледаше към уединения заден двор, в който имаше доста хранилки за птици. В тази стая се чувстваше уютно и в безопасност. Живееше в предградието Плимут, което се извиваше покрай мочурищата и горите на езерото Медсин. Не беше нещо необичайно денем да види елен около хранилките. Нощем обаче животните се плашеха от защитното осветление. Трите снимки, които бе успяла да им направи през прозореца, висяха в рамки в кабинета й. На едната се виждаше призрачен образ — собственото й отражение в стъклото, насложено върху образа на животното, загледано в нея.

Тя спусна щорите, за да се откъсне напълно от света. Изпитваше нужда да се уедини. Спалнята й беше нейното убежище, когато искаше да се откъсне от работата си.

Кабинетът й служеше за убежище, когато искаше да избяга от сенките в живота си.

Тази нощ не успя да се избави от тях. Бюрото й беше подредено, рафтовете и преградките за писма над него — добре организирани. Сметките и документите бяха надлежно прибрани, бележките бяха закрепени към магнитна поставка, а писалките — в чаша от черешово дърво. Нямаше снимки, а само няколко спомена, включващи полицейска значка в най-горния десен ъгъл на рафта. Тази вещ непрестанно й напомняше защо бе станала ченге. Тя рядко я поглеждаше, но сега я взе в ръка и дълго я гледа.

Върху бюрото бе разгърнат вестник „Минеаполис Стар Трибюн“ на страницата, която повечето хора прескачаха и минаваха към спорта. Съобщението, привлякло вниманието й, бе в долния край. Беше съвсем лаконично. Смърт в резултат на нещастен случай. Дори нямаше снимка.

„Срамота — помисли си тя. — Беше толкова хубав.“ Но за по-голяма част от жителите на града той щеше да си остане само в рамките на тези няколко реда, бегло погледнати и забравени. Вчерашна новина.

— Аз няма да те забравя, Анди — прошепна тя.

Как бих могла? Аз те убих.

Пръстите й обхванаха значката и силно, до болка я стиснаха.

Минеаполис все още тънеше в мрак, когато Аманда Савард пристигна в Градския съвет. Повечето от светещите прозорци на кабинетите, които гледаха към улицата, вероятно си светеха още от предната вечер. Никой не идваше по това време, което й даваше идеалната възможност да се промъкне незабелязано в кабинета си. Колкото по-дълго останеше скрита, толкова по-добре, въпреки че нямаше как да се измъкне от погребението следобед. Но на това събитие можеше спокойно да носи тъмни очила.

Дори и сега, макар да беше малко вероятно да се натъкне на друго човешко същество, тя беше с тъмни очила с големи рамки, скриващи пораженията, които сама си бе нанесла. Около главата си бе увила широк шал от черно кадифе, преметнат артистично назад върху раменете й, за да се скрие по-добре.

Токчетата на ботушите й отекваха по стария под на празното фоайе. Разстоянието до стая 126 й се видя по-голямо от обикновено. В ръкавиците ръцете й се бяха изпотили. Стисна здраво ключовете и те издрънчаха. Чувстваше се едновременно нервна и изтощена. Виеше й се свят. Усещаше краката си слаби, а в главата й сякаш блъскаха чукове. Не можеше да я завърти и й се гадеше.

Пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Кожата на тила й настръхна. Но фоайето беше празно, или поне това, което виждаше от него. Прекоси приемната на вътрешния отдел, без да включва осветлението, и влезе направо в кабинета си, където бе оставила настолната лампа да свети.

Беше в безопасност поне за един-два часа. Остави палтото и шала си на закачалката, монтирана близо до вратата, и мина зад бюрото. Свали очилата и се погледна в огледалцето на пудриерата си. Като че ли би могло да се случи някакво чудо по пътя от дома й дотук.

Ожуленото около дясното й око изглеждаше възпалено, зачервено и лъскаво от антибиотичния гел. Не можа да го прикрие с грим или с лейкопласт. Мястото до самото око беше подуто и посиняло.

— Сдобили сте се със страхотно насинено око.

Савард подскочи. Поиска да се обърне с гръб, но вече беше късно. Смути се, а после изпита гняв и негодувание. Грабна слънчевите очила и си ги сложи.

Ковак стоеше до вратата и приличаше на излязъл от романите на Реймънд Чандлър герой — дълго палто с вдигната яка, ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, и стара мека шапка, нахлупена на главата.

— Предполагам, че да те халосат по главата е обичайният риск, който се поема от работещите във вътрешния отдел.

— Ако искате да ме видите, сержант, запишете си час — произнесе тя с най-студения тон, който можеше да постигне.

— Вече ви видях.

Нещо в начина, по който го каза, я накара да се почувства уязвима. Сякаш беше видял нещо повече от физическото доказателство за онова, което й се бе случило, нещо по-дълбоко, по-важно.

— Ходихте ли на лекар? — попита той, докато се приближаваше. После свали шапката си, остави я на бюрото и прокара пръсти през късата си коса. Погледът му се спря на раните, които сама си бе нанесла. — Изглеждате зле.

— Добре съм — продума тя, доволна, че бюрото остана между тях. Отмести се към по-далечния му край, за да прибере пудриерата и чантата си в чекмеджето. Отново усети замайване и се подпря с една ръка върху бюрото.

— Сигурно си заслужава да видя как изглежда другият човек, а? — рече Ковак.

— Няма друг. Просто паднах.

— От третия етаж на сградата ли?

— Не е ваша работа.

— Моя е, ако някой друг ви го е причинил.

Плащаха му, за да защитава и да служи — така говореха за него. Нищо лично. Или поне така й се искаше да бъде.

— Казах ви, че паднах.

Не й повярва. Пролича си. Той бе ченге, при това добро. Тя си бе направила труда да провери. Сам Ковак имаше голям опит в изслушването на лъжи. Наистина тя не го лъжеше, но и не му казваше цялата истина.

Видя как погледът на Ковак се насочи към лявата й ръка в търсене на венчална халка. Минало му бе през ума, дали не е замесен малтретиран съпруг. Единственият пръстен, който носеше, беше на дясната й ръка. Смарагд, който от сто години преминаваше от жена в жена в семейството на майка й.

— Повярвайте ми, сержант, аз съм последната жена, която би оставила един мъж да се измъкне безнаказано.

Той понечи да каже нещо, пое си дъх, но се отказа.

— Едва ли сте дошли тук, за да видите как се чувствам.

— Миналата вечер се натъкнах на Кал Спринджър — отвърна Ковак. — Вероятно бихте се гордели, ако го видехте как се поти при мисълта от вашето разследване.

— Кал Спринджър не ме интересува. Казах ви, че случаят „Къртис“ е приключен. Разследването беше пълно с грешки, но нито едно от твърденията за неточност не даде резултат. Такъв, който би свършил работа в съда.

— Некомпетентността е отличителна черта на Кал, но той е твърде голям страхливец, за да допусне неточност. А Огдън? Чух, че той бил подхвърлил часовника на Къртис в дома на Върма.

— Можете ли да го докажете?

— Не. А Анди Фалън успя ли? Когато двамата с партньора ми отидохме в къщата на Фалън във вторник, Огдън беше там.

— Не, и той не можа да го докаже. Приключихме случая — отвърна тя. Отново почувства замайване. Болката в главата й продължаваше да пулсира. — Щеше да се прехвърли към друга задача.

Не по свое желание. По заповед. По нейната заповед.

— Огдън знаеше ли за това?

— Да, знаеше. Какво правеше той там — у Анди?

— Разглеждаше.

— Това е отвратително.

— И тъпо, но ако трябва да съм искрен, не мисля, че той е най-ярката крушка в полилея.

— Разпитахте ли го за причината да се намира на местопрестъплението?

— Нямах право да разпитвам, когото и да било, лейтенант — напомни й Ковак. — Случаят е приключен. Нещастен случай. Спомняте ли си?

— Едва ли ще го забравя.

— Предполагам, че Огдън и партньорът му са се отзовали на повикване от радиоколата. Нямам причина да смятам, че присъствието му там се дължи на друг мотив. Според вас имаше ли вражда между него и Фалън? Огдън заплашвал ли го е?

— На мен поне не ми е известно. Бих казала, обичайната ненавист.

— Свикнали сте хората да ви мразят.

— И вие също, сержант.

— Не и колегите ми.

Тя остави думите му да минат покрай ушите й.

— На хората, които вършат лоши неща, не им харесва да страдат от последиците. В това отношение провинилите се ченгета са по-лоши от престъпниците. Те си въобразяват, че могат да се скрият зад полицейската значка. И когато се окаже, че не могат…

— Мога да проверя файла със случая — продължи тя с дълбока въздишка. Усещаше, че лепне от пот. Трябваше да седне, но не искаше да покаже слабост пред него, нито пък да отвори файла с разследването на компютъра в негово присъствие. — Не очаквам да открия нещо. Освен това и двамата знаем със сърцата си — независимо от заключението на съдебния лекар — че Анди най-вероятно се е самоубил.

— Не позволявам на сърцето ми да се намесва, лейтенант. Оставям стомахът ми да ръководи чувствата ми.

— Знаете какво имам предвид. Той не е бил убит.

— Знам, че е мъртъв — не отстъпваше Ковак. — Знам също, че не трябваше да е мъртъв.

— Светът е пълен с трагедии, сержант Ковак — каза тя. Това е нашият дял за тази седмица. Вероятно за нас щеше да има повече смисъл, ако беше престъпление, но не е. Тогава просто щяхме да се справим с него и да продължаваме нататък.

— Това ли правите вие? — попита той и се премести откъм нейната страна. — Справяте се.

Савард остана с впечатлението, че той вече не говори за Анди Фалън. Сякаш се взираше в белезите по лицето й — тези, които се виждаха покрай очилата й. Тя понечи да отстъпи, но подът сякаш изчезна изпод краката й. Пред очите й притъмня и замайването я повали като силна вълна.

Ковак бързо се приближи и я хвана за раменете. Тя опря ръце върху гърдите му, за да се задържи.

— Трябва да отидете на лекар — настоя той.

— Не. Ще се оправя. Просто трябва да поседна.

Отблъсна го, искаше да се освободи. Той не я пусна. Вместо това я завъртя и в следващия момент, когато коленете й отново се подгънаха, тя се отпусна на стола. Ковак свали очилата й и погледна в очите й.

— Колко образа виждате от мен? — попита той.

— Един ми е достатъчен.

— Гледайте пръста ми — нареди й той и започна да го мести пред лицето й. Изражението му беше мрачно. Очите му бяха сиво-кафяви, с лека следа от синьо в дълбочина. „По-интересни отблизо, отколкото отдалеч“ — разсеяно си помисли тя.

— Исусе — измърмори той, докато оглеждаше мястото около дясното й око. Обхвана нежно тази страна на лицето й и палецът му опипа с натискане костта. — Залагам десет долара, че ще остане белег.

— Няма да ми е първият — тихо каза тя.

Ръката му застина. Проницателният му поглед намери нейния. Тя се извърна.

— Трябва да ви прегледа лекар — повтори и седна върху бюрото й. — Може да имате мозъчно сътресение. Говоря от опит. — Той посочи към щипката, с която бе затворена дълбоката рана над лявото му око. Мястото около нея бе добило морав цвят с жълтеникав оттенък.

— Имахте ли сътресение? — попита Савард. — Това би обяснило някои неща.

— Не-е. Главата ми е като гранит. Изглежда, че въпреки всичко май двамата имаме нещо общо — забеляза след известен размисъл.

— Предполагам, че работата ви чака, сержант — каза тя и премести стола към бюрото си, като се надяваше, че от движението няма да й прилошее и да падне или пък да повърне. Ковак не се помести. Тази близост изобщо не й допадаше. Той можеше да протегне ръка и да докосне косата й и лицето й по начина, по който го бе направил преди минута.

Не й харесваше, че е от нейната страна на бюрото. Това си беше нейното място. Беше сломил съпротивата й и предполагаше, че и той го знае.

— Вие не желаете да говорите за Анди Фалън — тихо рече той. — Защо, лейтенант?

За момент тя безсилно затвори очи.

— Защото е мъртъв и аз се чувствам отговорна.

— Смятате, че трябва да сте забелязали, че нещо става. Понякога човек не успява — отбеляза той. — Понякога очаквате едно нещо, а от изневиделица животът ви нанася удар с друго.

Савард го изгледа втренчено.

— Вероятно ви чака неразрешено убийство, сержант — каза тя и посегна към телефона. — Предлагам ви да се заемете с него.

Той я наблюдава, докато набираше номера да прослушва съобщенията си. Не изглеждаше доволен, но не го беше виждала такъв. Може би никога не беше.

„Още нещо общо между нас, сержант“ — помисли си тя.

Той неохотно заобиколи бюрото и взе шапката си.

— Невинаги е умно да си смел, Аманда — тихо изрече.

— Можете да ме наричате лейтенант Савард.

Той сви устни.

— Да-а. Знам. Просто исках да чуя как звучи. — Замълча. — Когато бяхте при Анди в неделя, пихте ли по чаша вино?

— Не пия алкохол. Пихме кафе.

— Ммм. Знаете ли, че Анди е сменил чаршафите и е изпрал прането си, преди да се самоубие? — попита той. — Странно, нали?

Савард мълчеше.

— Ще се видим на погребението. — Ковак се обърна и излезе.

Тя продължи да гледа след него, без да чува съобщенията.