Тами Хоуг
Прах в прахта (15)

14.

Никой родител не трябва да надживява децата си.

Особено той.

Бе го надживял.

Виждаше онази сцена пред очите си така ясно, сякаш не бяха минали двайсет години: зимната нощ. Черно и бяло. Студено. Тихо.

Обувките скърцат върху добре отъпкания сняг. Долавя шума от собственото си дишане. Усеща как фините косъмчета в ноздрите му замръзват.

Къщата изглежда огромна. Задната врата е открехната.

В кухнята белите флуоресцентни лампи над плота жужат като кабели с високо напрежение. Върви в тъмното. Стаите са потънали в мрак, луната е ярка и светлината й струи през прозорците. Тишина, която сякаш натиска с пръсти тъпанчетата му. Секундите бавно отминават.

Движенията му са атлетични. (Усещането е все още живо, независимо, че от двайсет години не чувства нищо от кръста надолу. Той си спомня напрежението във всеки мускул на тялото си — краката, гърба, пръстите на лявата ръка, стиснали дръжката на пистолета, пулсирането на сърцето му.)

И ето я. Изненадата при вида на нещо, което не помни съвсем ясно. Смърт в неочаквана синьо-бяла светкавица. Ужасно силна експлозия. Ударът го събаря назад, но въпреки това той стреля.

Офицерът пада.

Не вижда. Не чува. Носи се.

Неверие. Паника. Облекчение.

Аз съм мъртъв.

Иска му се да бе останал мъртъв.

Взира се в мрака, вслушва се в дишането си, усеща слабостта си, усеща смъртността си и за сетен път се пита защо не умря през онази нощ. Толкова често го бе пожелавал, но не бе направил нищо, не му стигна куражът. Вместо това остана жив, изпълнен с горчивина и зависим от алкохола и успокоителните. Двайсет години в чистилището. Никога не се опита да излезе, защото не смееше да погледне демоните в лицето.

Сега е изправен пред един от тях. Дори и в опияненото си състояние той го вижда ясно и го разпознава: демонът на Истината. Ангелът на Смъртта.

Демонът му говори тихо и спокойно. Вижда как мърдат устните му, но звукът като че излиза от собствената му глава.

Време е да умреш, Майк. Човек, не бива да надживява децата си.

Той се взира в стария си служебен револвер — 38-милиметров, с дълбока следа върху дръжката му, където куршумът, засегнал гръбначния му мозък, си бе проправил път към тялото му. Пистолетът, с който, както му бяха казали, беше убил убиеца си в последната нощ от службата си.

Чува слаб уплашен вик и предполага, че идва от тялото му, въпреки че звучи отдалеч. Ръцете му се мъчат да завъртят колелата на инвалидния стол, сякаш тялото му се опитва да избяга от съдбата, която е определила мозъкът му. Странно.

Пита се дали е било същото и при Анди — страхът нараства, докато примката се затяга около врата. Господи, какви чувства предизвиква у него тази гледка! Срам, ярост. Вина, омраза и обич.

— Обичах го — казва той задавено. От устата му се стича слюнка. — Обичах го, но и го мразех! Той бе виновен за това. Негова грешка беше.

Да казва тези думи беше като да забива нож в гърдите си. И въпреки това не можеше да спре да го повтаря, да го мисли, да мрази Анди, да мрази себе си. Що за човек може да мрази собствения си син? Проплаква отново — дълъг, мъчителен вой, който се надига и отслабва подобно на сирена. Само демоните го чуват. Той е сам в света, сам в нощта. Сам със своя демон, Ангела на Смъртта.

Човек не бива да надживява децата си. Трябва да умре, преди те да разбият сърцето му. Или той тяхното. Ти го уби. Ти го мразеше. Ти го уби.

— Но аз го и обичах. Не разбираш ли?

Видях какво направи, как разби сърцето му. Той направи всичко за теб, а ти го уби.

— Не. Не — казва той и усеща вкуса на сълзите. Паника и страдание растат като тумор в гърлото му. — Той не искаше да ме послуша. Казах му. Казах му… Проклет да е — ридае той. — Проклет педал.

Болката избухва и той замахва с ръце към демона, свил нокти като животно.

Ти го уби.

— Как бих могъл да го направя? — крещи той. — Моето красиво момче!

Искаш ли да се освободиш, от това, Майк? Да сложиш край на болката.

Край на болката…

Гласът е мамещ, съблазнителен. Той отново плаче, почти се задавя от страха, сграбчил гърлото му.

Край на болката.

Това е грях!

Това е изкуплението ти.

Направи го, Майк.

Свършвай.

Студеното дуло на служебния револвер целува бузата му. Сълзите се стичат по черната стомана.

Край на болката.

Направи го.

След всичките тези години.

Ридаейки, той отваря уста и затваря очи.

Светлината е ослепителна. Експлозията е оглушителна.

Действието е извършено.

В неподвижния въздух лъкатушат струйки дим.

Времето минава. Минута. Две. Уважение към мъртвите.

Проблясък и бръмчене на работещ мотор на кола.

Ангелът на Смъртта прибира снимката в джоба си, обръща се и си тръгва.