Тами Хоуг
Прах в прахта (13)

12.

Подземният гараж беше наречен на името на едно ченге, убито най-хладнокръвно в пицария на Лейк Стрийт. Лиска винаги се сещаше за това, когато късно вечер си търсеше колата съвсем сама или пък когато беше изморена и мразеше бъдещето. Тази нощ беше такава. Рампата беше пуста, а настроението й бе мрачно. Ковак се бе върнал в участъка, за да вземе ключа от къщата на Анди Фалън. Тя бе отхвърлила предложението му да я придружи до колата.

Усети как косата й настръхна. Тя рязко спря, обърна се и се взря в мрака. Наоколо се чуваха различни звуци, които ехтяха в бетонния лабиринт, и това затрудняваше определянето на източника им. Захлопването на врата можеше да бъде едно ниво по-горе или по-долу. Стърженето на нечии подметки можеше да бъде в края на редицата коли. Или точно зад теб. Рампите на подземните гаражи бяха любимо място на крадци и изнасилвачи. Скитниците, повечето от тях пияни или умствено недоразвити, използваха рампите като убежище и тоалетни, когато ги изгонеха от места като обществената библиотека в центъра на града.

Лиска непрекъснато изчакваше и се оглеждаше, обръщайки се бавно, хванала с една ръка пистолета.

Тя не видя никого и не чу нищо обезпокояващо. Може би беше просто изнервена, но си имаше причина. Беше прекарала деня си, разпитвайки за смъртта на две ченгета. Имаше усещането, че някой бе сложил възглавница върху главата й и я беше стягал с менгеме. Искаше да си е у дома с любимите деца и за няколко часа да забрави, че доброволно си бе предложила услугите да се разрови в купчина лайна на вътрешния отдел.

— Направо съм светица — измърмори тя, свали ръката си от пистолета и бръкна в джоба си за ключовете на колата.

А сега трябваше да измисли как да омае Кал Спринджър, за да измъкне информацията. Божичко! Тежка задача.

Трудно можеше да си представи, че той се е забъркал в някоя мръсотия. Останалите рядко го канеха с тях на обяд, та камо ли да участва в конспирация, но от него определено се излъчваше миризма на страх. Тя й напомни за баща й. А тя мразеше това.

— Защо ли не послушах майка си? — промълви. — Научи занаят, Ники. Козметика. Ресторантьорство. Цели се по-високо. Намери си работа, където можеш да носиш хубави дрехи. Срещни мъжа на мечтите си.

Тъмносиният сатурн, който й служеше за пътуващ кабинет и такси, се намираше в края на редицата до стената на твърде тъмно място, което не й допадна. Беше обърнат навън, готов за бързо измъкване. Тя натисна бутон на дистанционното управление и тихичко изруга. Нищо не се случи. Никакъв звук от автоматичното отваряне на ключалките. Устройството й правеше номера от седмици — понякога работеше, понякога не. Лиска беше толкова заета, че не й оставаше време да го закара на ремонт. Виждаше й се твърде дребно неудобство, за да му обърне внимание. Докато не се озова сама на тъмната рампа.

Някакво тупване и стържене я накара да застине на място за втори път. От друго ниво долетя протестиращ звук на кормило, навито силно в едната посока. На това ниво усещаше нечие присъствие. Друго човешко същество. Тя не се втурна в глупаво търсене на рационално обяснение, както биха постъпили повечето жени в подобна ситуация. Човек трябваше да се доверява на инстинктите си повече, отколкото на обучението и възпитанието. Щом усещаше, че нещо не е наред, значи нещо наистина не беше наред.

— Хей! Кой е там? — рязко извика тя и бавно се обърна. Пулсът й се ускори.

Тя се придвижи към колата — в лявата ръка държеше ключовете, а с дясната посегна отново към пистолета и го измъкна от кобура. Опита се да отключи, веднъж, втори път. Не сведе глава нито за миг, продължи да оглежда мястото отляво надясно, отдясно наляво, като се напрягаше да види… нещо или някого. Потъналата в сянка страна на бетонната колона изглеждаше малко по-дебела и по-изкривена.

Лиска примигна.

Най-сетне улучи ключалката. Лиска се вмъкна в сатурна, затвори вратата, натисна бутона за заключване на вратите, но без резултат. Изруга и запали мотора, после пак натисна бутона. Този път чу как се задействаха ключалките. Погледът й все още не се отместваше от колоната на петдесетина крачки от нея. Не забелязваше движение, но усещането за друго живо същество, което я наблюдава, не изчезваше.

Време беше да тръгва.

Хвърли куфарчето си на седалката и на пода се разпиляха стара поща, торбичка от „Бургер Кинг“, няколко списания, една гуменка, няколко пластмасови фигурки. И купчина счупено стъкло.

Пулсът й отново се ускори.

Стъклото от страната на пътника беше счупено. Реши, че вероятно е работа на някой наркоман. Сигурно беше нейният фантом в сенките, който сега се криеше и я чакаше да си тръгне, за да счупи нечие друго стъкло и да отмъкне нещо ценно. Това бе най-логичното обяснение.

Тя запали мотора и включи на скорост. Смяташе да стигне до нивото на улицата и оттам да се обади на патрулна кола от добре осветената кабина на обслужващия паркинга.

Погледът й попадна на червена примигваща светлина, която й напомни, че трябва да закара колата на преглед.

— Да, а кой ще прегледа моя мотор? — изръмжа тя и изкара колата от мястото.

Фаровете й осветиха колоната. Нищо. Нямаше никого. Въпреки това чувството за нечие присъствие не я напускаше.

Погледна в огледалото за задно виждане, щом подмина колоната, и за миг зърна нещо. Един човек беше застанал близо до седан, паркиран на три коли от мястото, където допреди минута стоеше тя.

Нищо необичайно да видиш човек на паркинг. Рано или късно за всяка кола се появява някой. Обикновено този „някой“ отваря вратата и запалва фаровете. Този не го направи, а се скри. Лиска се отказа да гледа в огледалото, а погледна през лявото си рамо. Дясната й ръка лежеше върху пистолета на седалката до нея — малък „Зиг Зауер“, подходящ за малката й ръка, но достатъчен да спре и връхлитащ бик.

Откъде бе дошъл този човек? Тя непрекъснато се бе оглеждала и ослушвала. Никой не би могъл да стигне толкова далеч на рампата, без тя да не разбере.

— Хей!

Гласът я стресна като куршум. Лиска рязко извъртя глава надясно и видя един мъж, който бе наврял главата си през счупения прозорец.

— Хей! — извика отново той. Лицето му сякаш беше издълбано с чекийка в дънер. Беше мръсно, с груби черти. Имаше жълти зъби, мръсна брада и подивели тъмни очи. — Дай пет долара!

Лиска даде газ. Гумите изсвистяха върху бетона. Мъжът яростно изрева и грубите му ръце се вкопчиха в облегалката на седалката. Лиска вдигна пистолета и го размаха пред очите му.

— Махай се от колата ми! Аз съм ченге!

Мъжът отвори широко уста, изрева отново и я обля с вонливия си дъх.

Лиска отново насочи пистолета си към него.

— Изчезвай, тъпанар!

Тя изви с една ръка кормилото наляво и удари рязко спирачка, при което сатурнът занесе. Задната броня закачи малък товарен автомобил, а пияният пусна облегалката и бе изхвърлен навън.

Лиска спря колата, скочи от нея и я заобиколи отпред, държейки насочен пистолета. Пияният лежеше със затворени очи свит на купчина близо до задницата на мръсен автомобил с три врати и приличаше на мъртъв. Майната му, само това й липсваше, да убие някого. В този момент се появи служителят, който обслужваше рампата: дебел мъж в зле скроена униформа, с прекалено тясна шуба, от която напираше биреният му корем.

— Божичко, лейди! — възкликна той задъхано между две вдишвания. Беше двайсет градуса, а той се потеше като състезателен кон с полепнала кестенява коса върху едрата му глава. Очите му щяха да изскочат, щом се спряха върху пистолета и той вдигна ръце.

— Аз съм ченге — каза Лиска. — Той е арестуван. Има ли някаква охрана?

— Ъ-ъ… в почивка е.

— Страхотно. В стриптийз бара зад ъгъла, нали?

Служителят няколко пъти отвори и затвори уста. Тя провери дали пияният е жив. Дишането му бе равномерно и пулсът му беше добър. Не видя кръв. Измъкна белезници от джоба на палтото си и закопча една върху китката му.

— Имаш ли клетъчен телефон? — погледна към служителя.

— Да, госпожо.

— Обади се на 911. Имаме нужда от полиция и линейка.

Той се оглеждаше къде да се скрие.

— Да, госпожо. Мисля, че споменахте, че вие сте ченге.

— Просто го направи.

Пияният отвори кървясало око и опита да го фокусира върху нея.

— Ти си момче — заяви той. — Дай ми пет долара.

Лиска гневно го изгледа.

— Имаш право да мълчиш. Използвай го.

Тя закопча другата част на белезниците към теглича на автомобила. После се върна към колата си и измъкна от жабката огромен фенер „Маг Лайт“, какъвто ползваха патрулните полицаи. Това чудо тежеше близо килограм и приличаше на сопа. Служителят все още стоеше с вдигнати ръце, когато тя се върна.

Лиска го изгледа с негодувание.

— Защо не се обаждаш?

— Не искам да правя резки движения.

— О, за Бога.

Тя прехвърли в лявата си ръка фенера, извади отново пистолета си от джоба и тръгна назад по рампата.

— Къде отивате? — извика след нея служителят.

— Да потърся един тайнствен човек. Върви да се обадиш.

Беше почти десет часът, когато изтощената и възмутена Лиска най-после зави по алеята пред дома й. Настроението й се влоши още повече, като видя колата на Спийд, блокирала пътя й към гаража. Това нямаше значение, тъй като така или иначе не можеше да вкара своята в гаража заради натрупаните боклуци. Но въпросът беше принципен.

Тя остана в сатурна, зъзнейки. Включеното отопление не можеше да прогони студа, който нахлуваше през липсващия прозорец. Не беше открила и най-малка следа от фантома на рампата. Патрулните полицаи бяха задържали пияния — Едуард Джедс — и бяха последвали линейката до болницата. Там вероятно щяха да убиват времето си, докато чакат да бъде прегледан, като пият кафе и флиртуват със сестрите от отделението. Нямаше много, в което да го обвинят, освен ако не докажеха, че той е бил този, който е счупил прозореца, но Лиска не беше видяла как се е случило. Не й се вярваше, че е станало по този начин. Значи Джедс беше разбил прозореца, после я бе изчакал да се появи, възнамерявайки да скочи през прозореца като цирково пони — нещо, в което тя силно се съмняваше.

От колата не липсваше нищо, не че тя държеше ценни предмети в нея. Едва ли са я разбили, за да откраднат някоя пластмасова фигурка. А жабката изобщо не бе претърсвана. Стереото също си беше на мястото. Прииска й се да беше обратното. Кражбата на каквото и да е щеше да даде смислено обяснение за счупеното стъкло. Единственото, което беше разбъркано, беше старата й поща. Някой, който проникваше в чужди коли на обществен паркинг, вече имаше домашния й адрес.

Фантомът в сенките.

Защо от всички коли на рампата беше избрал точно нейната?

Тя събра нещата си и се отправи към къщата. Никой не забеляза влизането й. В дневната й се вихреше сражение. В единия край от одеяло бе измайсторена палатка. До коледното дръвче с обърнатите столове от трапезарията бе построено укрепление. С лица, намазани с боя, момчетата търчаха наоколо в пижамите си и размахваха пластмасови саби, вдигайки шум, достатъчен да събуди мъртъвци. Бившият й съпруг, навлякъл хавлия върху дрехите си и вързал черен парцал около главата си, се беше привел, стиснал в ръка самурайски меч.

— Добре дошла вкъщи, мамо — каза Лиска и пусна чантата си върху масата в трапезарията. — Добре ли мина денят ти? Не съвсем — отговори си тя сама. — Но благодаря, че попитахте. Радвам се да си бъда вкъщи, където всичко е тихо и спокойно и ме очакват с нетърпение.

Кайл пръв реагира, закова се на място, а усмивката изчезна от лицето му докато местеше поглед от майка си към баща си. Две години по-голям от Ар Джей той добре си спомняше враждебността в края на брака им и беше чувствителен към напрежението, което цареше между родителите им.

— Здрасти, мамо — каза, после сведе поглед към играчката в ръката си и я остави настрани, сякаш засрамен, че са го уловили да се забавлява. Той бе наследил красивия външен вид на баща си, но с една сериозност, която липсваше на Спийд.

— Здравей, голямо момче. — Лиска отиде до него, отметна косата му назад и го целуна по челото. Кайл погледна към пода.

Ар Джей квичеше като диво прасе и препускаше в кръг, като размахваше сабята си, без да удостои с внимание майка си. Тя усети как я обзема познатият гняв, когато отмести поглед към бившия си съпруг.

— Здрасти, Спийд, не си представях, че ще те видя тук. Ти почти се държиш като баща. Къде е Хеда?

— Освободих я — отвърна той и се изправи. — Защо да плащаш на детегледачка, когато няма нужда. Имах свободно време тази вечер.

— Много мило от твоя страна да се загрижиш за финансовото ми състояние — забеляза тя, като ужасно й се искаше да добави: „Особено като се има предвид, че никога не участваш в него.“ Но заради децата премълча.

— Минало е времето ви за лягане, момчета — каза тя, като отново влезе в ролята на лошия и намрази Спийд за това. — Вървете да измиете лицата и зъбите си, моля.

Кайл тръгна към вратата. Ар Джей я изгледа сърдито и нададе смразяващ кръвта вик, като заскача във въздуха с размахани ръце и крака, правейки се на нинджа.

Кайл се върна и го хвана за ръката.

— Стига толкова, Твърдоглавко — каза той с най-строгия си глас. Лиска не го смъмри.

— Знам, че си бил добър в кръшкането — обърна се тя към Спийд, след като момчетата излязоха от стаята, — но синовете ти все пак ходят на училище. И по тази причина имат нужда от сън.

— Една безсънна нощ няма да ги убие, Ники.

— Не, няма.

„Но защо избра точно тази нощ?“ — искаше да го попита тя, но се опасяваше, че ако го направи, може да избухне в сълзи. Беше твърде изтощена, за да понесе Спийд, а и от сандвича на Ковак беше минало доста време. Тя разтри лицето си, после прекоси трапезарията и отиде в кухнята, където започна да рови в един от долните шкафове.

Забеляза как Спийд се подпря на вратата. Беше свалил хавлията и бе останал по черна тениска на „Аеросмит“. Тя очертаваше широките му гърди и плоския корем. Ръцете му бяха с добре оформени мускули. Личеше, че напоследък е тренирал много. Той дръпна черния парцал от главата си и разроши късо подстриганата си коса.

— Искаш ли да говориш за това? — попита той.

— Че откога си говорим изобщо за нещо?

Той вдигна рамене.

— Можем да започнем тази вечер.

— Не желая да започвам нищо тази вечер.

Издърпа от долапа кутия, пълна със сини прозрачни найлонови торбички за боклук, извади една и я опита на големина и здравина.

— Ще свърши работа засега.

— За какво?

— Някой е разбил тази вечер стъклото на колата ми. Става малко ветровито, като вдигна седемдесет по магистралата.

— Проклети наркомани — измърмори той. — Откраднали ли са нещо?

— Нищо.

— Само са счупили прозореца ли?

— И са преровили старата ми поща върху предната седалка.

— Сигурна ли си, че е било само това? Да не е имало извлечения от кредитната карта? Или сметки от телефона? Или нещо подобно?

— Не.

— И не са взели стереото?

— Какво да вземат? Карам сатурн. Колата има радио. Кой би искал да го вземе?

Спийд се намръщи.

— Не ми харесва това, че не са откраднали нищо.

— На мене също. — Тя дръпна чекмеджето и извади руло с лепенка. — Иска ми се да бяха взели цялата кола. Светна лампата за проверка на двигателя. С моя късмет вероятно ще се окаже, че моторът страда от някоя неизлечима болест.

— Да не работиш върху нещо, от което някой се интересува? — попита той и се приближи до плота, където тя механично сгъваше торбичката на малко правоъгълниче.

Лиска се сети за Неоновия мъж, за Кал Спринджър и вътрешния отдел, за патрулния Огдън и за двете мъртви ченгета. Поклати глава и сведе поглед към торбичката.

— Нищо специално.

„Застанал е твърде близо — помисли си. — Не го искам толкова близо. Не и тази нощ.“

— Чух, че медицинската експертиза е дала заключение за вашето момче от вътрешния. Нещастен случай, а?

Лиска повдигна рамене.

— Така ще изплатят застраховката.

— Ти другояче ли мислиш?

— Няма значение какво мисля аз. Ленард каза, че случаят е приключен.

— Има значение, ако продължаваш да се ровиш. Ти как мислиш? Че го е отнесъл заради разследването ли? Че някое долно ченге го е линчувал? Звучи много шибано, Ники. Какво би могло да става в полицейското управление на Минеаполис, та да накара някого да се реши на подобна постъпка?

— Нищо не мисля — прекъсна го тя малко нетърпеливо. — И нямам представа какво става във вътрешния отдел. И без това няма никакво значение. Лейтенантът обяви случая за приключен.

— Значи край. Не се занимаваш повече. Е, това е някакво облекчение.

— Разбира се — съгласи се тя неубедително. Усещаше, че той я наблюдава и се опитва да долови какво не му казва.

— Ники…

В гласа му прозвуча раздразнение и може би малко копнеж. А може би на нея просто й се искаше да е така. Той докосна брадичката й и тя го погледна, затаила дъх. Техните взаимоотношения се бяха променили, но той все още — и за голямо нейно отчаяние сигурно щеше винаги да продължи — я привличаше физически. На химията не й пукаше за ревност, съперничество или изневери.

— Ще се целувате ли?

— Ар Джей — каза Лиска, а Спийд силно въздъхна, — не се задават такива въпроси. Не е възпитано.

— Какво от това?

Той не бе успял да измие съвсем боята от лицето си. Тя се наведе и целуна едно петно върху челото му.

— Ами това, че те обичам — отвърна му тя. — Време е да си лягаш.

— Но татко…

— Той тъкмо си тръгваше — отвърна майка му и погледна многозначително Спийд.

Ар Джей се намръщи.

— Ти винаги го караш да си тръгва.

— Хайде, Рокит. — Спийд сложи ръка върху рамото на Ар Джей и го побутна. — Ще те сложа в леглото и ще ти разкажа някоя приказка.

Лиска ги проследи с поглед как излизат от кухнята и изпита желание да ги последва. Не защото искаше да създаде впечатление за нормален семеен живот, а защото ревнуваше заради разбирателството, което цареше между Спийд и момчетата. Не беше здравословно да си позволява такива мисли. Не беше здравословно и желанието й бившият й мъж да я докосне.

Тя взе лепенката и найлоновия плик и излезе навън. Хладният въздух я отрезви.

— Колко изискано — измърмори тя, докато залепяше плика върху счупения прозорец. Една лепенка винаги придава стил на колата.

Кварталът беше притихнал. Нощта беше ясна и студена и на небето имаше повече звезди, отколкото се виждаха от града. Съседът й отляво работеше за „Юнайтед Уей“, а семейната двойка отдясно от трийсет години работеше за „3М“. Никой от тях никога не беше виждал мъртвец да виси обесен на греда. Застанала до колата, Лиска неочаквано се почувства сама, отдалечена от нормалните хора чрез преживяното и от това, което тепърва щеше да преживее. Отделена от тях от насилието, насочено тази нощ срещу нея.

Някой, когото не познаваше и не можеше да идентифицира, имаше адреса й.

Тя погледна към пътя. Всяка минаваща кола… очи, които я наблюдават от мрака… Всеки шум под прозореца на спалнята й…

Уязвимостта не беше позната и желана. Премина през нея сякаш я тресеше. Предчувствие за страх. Вид слабост. Безпомощност. Чувство за самота.

С наслада би си го изкарала на някого.

— Най-после сами.

Лиска се стресна и се завъртя, разпознавайки гласа.

— Майната ти, Спийд! Как си оцелял толкова време?

— Не знам. Очаквах, че ще ме убиеш преди доста време.

— Извади късмет, че не държах пистолет.

— Може би все още имам късмет, че не държиш пистолет.

Той бръкна в джобовете на старото си яке и извади кутия „Марлборо“ и запалка. Запали една.

— Точно сега няма да те застрелям — успокои го тя. — Иска ми се вечерта да свърши. Ако те застрелям, няма да си легна цяла нощ, докато се разправям с полицията и адвокати. Не си заслужава.

— Божичко, благодаря.

— Изморена съм, Спийд. Можем ли вече да си кажем „лека нощ“?

Той дръпна дълбоко от цигарата, издиша дима и погледна към пътя, където бавно премина тъмен седан без отличителни белези.

— Ще повикаш ли утре някого да ти постави стъкло? — попита и поръси пепел, посочвайки към колата й.

— Вече съм на телефона.

— Щото този найлонов плик е направо покана за крадците.

— Благодаря за загрижеността ти.

— Ти си майка на децата ми.

— Това говори много за добрата ми преценка, нали?

— Хей — той я погледна в очите и хвърли цигарата на снега, — да не би да съжаляваш за момчетата?

Лиска срещна погледа му.

— Не съжалявам за тях. Дори и за секунда.

— Но съжаляваш за нас.

— Защо го правиш? — попита тя. — Не е ли малко късно за разкаяние и пазарене, Спийд. Бракът ни от дълго време беше приключил.

Спийд извади ключовете от джоба си и намери този, който му трябваше.

— Съжаление за изгубеното време. Живей за момента, тъй като никога не знаеш дали няма да е последният.

— И след тази ободряваща забележка… — Лиска тръгна към къщата.

Когато мина покрай него, той я хвана за ръката. Смяташе да опита да я целуне. Прочете го в очите му, усети го по напрежението на тялото му. Но тя не искаше. Предположи, че и той го забеляза.

— Внимавай, Ники — тихо рече той. — Прекалено си смела и това не е добре за самата теб.

— Това съм, от което имам нужда — отвърна тя.

В отговор той тъжно се усмихна и я пусна.

— Да. Жалко, че никога не съм бил това, от което имаш нужда.

— Не бих казала никога — отрече тя, но не го погледна.

Не го видя как си тръгва, но го наблюдава как изкарва колата от алеята на пътя. Остана там, докато червеният блясък на задните светлини изчезна. „И ето, че отново съм сама“ — помисли си, оглеждайки колата си. Или поне се надяваше, че е сама.

Изкачи задните стъпала и влезе в къщата. Заключи вратата и загаси осветлението. И докато се оттегляше в спалнята си — сама, един тъмен седан мина по улицата… за втори път.