Тами Хоуг
Прах в прахта (1)

Пролог

Удивително е колко бързо става. Колко малко време е необходимо, за да се превърне бедата в трагедия. Секунди. Няколко секунди без кислород и мозъкът започва да изключва. Няма време да се съпротивлява. Няма време дори да се уплаши.

Подобно на боа, душеща бавно жертвата си, примката се затяга все повече. Няма значение какви мисли се блъскат в главата. „Давай! Хвани въжето! Поеми въздух!“ Заповедите не намират пътя до мускулите на ръцете. Координацията е изчезнала.

Въжето силно се опъва под тежестта на тялото му. Гредата скърца.

Тялото бавно се завърта първо в едната, после в другата посока. Ръцете се изпъват в ужасяващ, забавен спазъм. Танцът на мъртвите — ръцете се повдигат и се отпускат, дланите потръпват, пръстите се сгърчват. Коленете се опитват да се свият, отново се изпъват. Сигурен знак за увреждане на мозъка.

Зловещото кълчене няма край. Секундите отминават и танцът на смъртта продължава. Минута. Две. Четири. Въжето и гредата скърцат в иначе смълчаната стая. Очите са отворени, но безизразни. Устните помръдват в последен, напразен опит за глътка въздух. Кратък проблясък живот за част от секундата: последен удар на сърцето преди смъртта.

И тогава всичко свършва.

Най-накрая.

Кадърът избухва в ярка бяла светлина и сцената застива във времето.