Джанет Еванович
Право в десетката (3)

Глава 3

— Как може да бъде момиче понякога? — поинтересува се Мери Алис.

Мери Алис е в трети клас, две години по-малка е от сестра си Анджи. Може да кара колело, да играе монопол, ако някой й помага, умее да разчита картите за късмет и да изрецитира имената на всички сърнички на Дядо Коледа. Но не е наясно с травеститите.

— Просто се обличам като момиче — обясни й Сали. — Това е част от сценичната ми изява.

— Аз пък искам да се облека като кон — отвърна Мери Алис.

Анджи огледа китката на Сали.

— Защо носиш ластична гривна? — попита тя.

— Опитвам се да спра да псувам — отговори Сали. — Всеки път, когато изпсувам, се плясвам с ластика. Това би трябвало да ме накара да не псувам повече.

— Според мен би трябвало да казваш някоя друга дума вместо псувнята — посъветва го Анджи. — Нещо, което звучи като ругатня, но не е.

— Сетих се! — извика баба. — Можеш да казваш „патка“ вместо „мамка“.

— Патка — повтори Сали. — Не знам. Звучи ми доста тъпо.

— Какво е онова червеното върху леля Стефани? — поинтересува се Мери Алис.

— Кръв — отговори баба. — Участвахме в престрелка. Никой от нас не бе ранен, но Стефани помогна на Еди Газара. — Той бе прострелян два пъти и кръвта му се лееше като река наоколо.

— Пфу! — отврати се Анджи.

Гаджето на Валери, Албърт Клоун, седеше до мен. След думите на баба той се вторачи в кървавите петна и припадна. Бам! Изсипа се от стола на пода.

— Тоя шибаняк припадна — изсмя се Сали. — Ох, мамка му!

Пляс. Пляс.

Бях приключила с тортата, затова отидох в кухнята и опитах да се почистя. Вероятно трябваше да се измия, преди да седна на масата, но изпитвах непреодолима нужда от парчето торта.

Когато се върнах в трапезарията, Албърт седеше на мястото си.

— Не съм някакъв страхлив лигльо — каза той. — Просто се хлъзнах от стола. Инцидент.

Албърт Клоун беше около метър и седемдесет, с пясъчноруса коса, която вече започваше да оредява. Пухкавото му лице и тяло напомняха на дванадесетгодишно момченце. Беше адвокат… в известен смисъл и баща на бебето на Валери. Симпатичен дебеланко, когото приемах по-скоро за домашен любимец, отколкото за бъдещ зет. Кантората му се намираше в съседство с обществена пералня и Албърт раздаваше повече дребни пари, отколкото юридически съвети.

На предната врата се почука леко и след миг Джо влезе вкъщи. Майка ми незабавно се втурна за допълнителна чиния, макар да не бе сигурна къде точно щеше да я сложи. Въпреки че масата бе разтегната, около нея имаше места само за осем души, а Джо бе десетият.

— Заповядай — извика Клоун и скочи. — Можеш да седнеш на моето място. Аз приключих с вечерята. Нямам нищо против. Честна дума.

— О, Албърт, ти си такава мила сладка тиквичка! — въодушеви се Валери.

Баба се скри зад салфетката си и се престори, че повръща. Морели се усмихна любезно. Баща ми продължи да яде. Аз пък си помислих, че сладка тиквичка е адски точно определение за Клоун. Сигурно вече откачах.

— След като всички са тук, време е да направя едно съобщение — каза Валери. — Ние с Албърт определихме дата за сватбата.

Това бе изключително важно съобщение, защото когато Валери забременя, тя се колебаеше дали да не изчака за брак Рейнджъра или Индиана Джоунс. А надали някой от тези двама сладури щеше да се заинтересува от брак със сестра ми. Мнението на Валери за Албърт Клоун се подобри след раждането на бебето, но и до ден-днешен майка ми все още трепереше от ужас, че клюките за дъщеря й ще я преследват цял живот. Неомъжени майки, зловещи и необясними смъртни случаи и изневеряващи съпрузи бяха любимите теми на клюкарките в Бърг.

— Това е чудесно! — извика майка ми, а очите й се напълниха със сълзи. — Толкова се радвам за вас.

— Сватба! — възторгна се баба. — Ще имам нужда от нова рокля. А и трябва да наемем зала за приема — напомни тя и попи очите си със салфетка. — Боже, погледнете ме само! И аз се разциврих.

Валери пък едновременно плачеше и се смееше.

— Ще се омъжа за миличкото ми медено меченце! — въодушевено извика тя.

Морели застина с протегната към пилето вилица, прикова поглед в очите ми и се наведе към мен.

— Ако някога ме наречеш медено меченце пред хора, ще те заключа с катинар за парния котел в мазето.

Клоун застана до масата с чаша вино в ръка.

— Искам да вдигна тост — каза той. — За бъдещата госпожа Клоун!

Майка ми се вкамени. Очевидно не се бе замисляла върху последиците от брака на Валери.

— Валери Клоун — промълви тя тихо, като се опита да скрие ужаса си.

— Мамка му! — изсумтя баща ми.

Наведох се към Морели.

— Видя ли? Аз не съм единственият клоун в семейството — прошепнах.

Морели вдигна чаша и извика:

— За Валери Клоун!

Албърт пресуши чашата си и я напълно отново.

— И за мен! — добави той. — Защото аз съм най-щастливият мъж на този свят. Намерих моето сладко гургуличе, милото ми дебело кюфтенце…

— Хей, я почакай малко — прекъсна го Валери. — Дебело кюфте?

Баба си напълни чашата.

— Някой да го фрасне с електрошоковата палка тоя! — изкрещя тя. — Не издържам повече!

Клоун обаче не можеше да спре. Лицето му беше зачервено и лъщеше от пот.

— Имам си дори бебе — продължи. — Не знам как стана. Е, предполагам, че съм наясно как се получи… Май стана ей там на канапето…

Всички, освен Джо, застинаха. Той обаче се ухили и зарови глава във врата ми.

— Само като си помисля, че едва не изпуснах купона — прошепна ми в ухото.

Майка ми имаше вид на човек, който още утре ще се втурне да купува ново канапе. А баща ми разглеждаше ножа си съсредоточено и несъмнено се чудеше дали би могъл да нанесе значителни повреди с него. Добре, че сатърът си стоеше в кухнята.

— Обикновено в семейство Клоун не се забременява лесно — обясни Албърт. — Сперматозоидите ни не са много подвижни. Татко казваше, че плувците ни били бавни. Дори ме предупреди, че може да не стана баща, тъй като Клоуните не могат да плуват добре. А я сега вижте! Моите момчета можели да плуват! А дори не ми се наложи да полагам особени грижи. Просто не бях сигурен как да си сложа онова нещо. Е, накрая го нагласих, но май имаше дупка в него, защото ми се стори, че тече. Не е ли страхотно, ако бебето се е получило точно тогава? Моите момчета са успели да доплуват въпреки онова нещо! Явно имам суперменски възможности!

Горкият сладък дебеланко се носеше стремглаво към пропастта и нямаше представа как да спре.

— Направи нещо — помолих Джо. — Албърт ще умре от притеснение.

Морели все още бе въоръжен. Извади пистолета си от кобура и го насочи към Клоун.

— Албърт — каза той спокойно. — Млъкни.

— Благодаря ти — въздъхна Клоун, после избърса потта от челото си с крайчето на ризата.

— Какво става с десерта? — попита баща ми. — Няма ли някой да сервира десерт най-после?

 

 

Наближаваше девет, когато двамата с Морели се прибрахме в къщата му. Кучето Боб се втурна откъм кухнята да ни поздрави, опита се да спре, но се хлъзна по из лъскания под и се блъсна в Морели. Това бяха обичайните действия на псето и Морели бе готов да посрещне удара. Боб беше едро и смахнато оранжево чудовище с невероятен апетит. Изяждаше всичко, което не бе заковано, и притежаваше повече ентусиазъм, отколкото мозък. Боб се втурна покрай нас към миниатюрното дворче на Джо, за да се облекчи. Това бе любимото му място за ходене по нужда, в резултат на което тревата бе изсъхнала и пожълтяла. След малко кучето се прибра, Морели заключи предната врата и останахме за момент в коридора, наслаждавайки се на тишината.

— Това бе един от най-кошмарните ми дни — отбелязах. — Колата ми бе взривена, участвах в престрелка, а накрая изтърпях и дяволската вечеря.

Морели ме прегърна нежно.

— Вечерята не беше толкова лоша.

— Сестра ми се лигави с тиквички и меченца в продължение на два часа, баба ми и майка ми циврят всеки път, когато някой спомене сватбата. Мери Алис цвилеше неуморно, а бебето повърна върху теб.

— Да, но като изключим всичко това…

— Да не споменаваме, че баба се втрещи от пиене и заспа на масата.

— Адски умно от нейна страна — отбеляза Морели.

— Ти се прояви като истински герой.

— Е, нямаше наистина да застрелям Албърт — ухили се той. — Поне нямаше да го убия.

— Семейството ми напомня природно бедствие!

Морели се засмя.

— Наричам те „бонбонче“ откак се помня, но след дрънканиците на сестра ти май ще забравя за това.

— Какво точно е бонбончето според теб?

— Сладко и пухкаво. Великолепен десерт. Меко и съблазнително и чака да го изядеш.

Последните думи определено ми подействаха възбуждащо.

Морели ме целуна по врата и ми обясни как точно се яде бонбончето. Усетих как зърната ми се втвърдяват.

— Май съм доста изморена — казах. — Няма да е лошо да си лягаме.

— Чудесна идея, бонбонче.

 

 

Живеех с Морели от няколко месеца и нещата вървяха учудващо добре. Все още си падаме един по друг и вълшебството от секса не е изчезнало. А и не мога да си представя, че това някога би се случило с Джо. Джо се държи мило с хамстера ми Рекс. Не очаква да му приготвям закуска. Спретнат е, без да откача на тази тема. И си спомня да сваля седалката на тоалетната. Е, в повечето случаи. Какво повече можеш да искаш от един мъж?

Морели живее на тиха уличка в малката приятна къща, която наследи от леля си Роза. Къщата е копие на тази на родителите ми, а и на всяка друга на улицата. Когато погледна през прозореца на спалнята, виждам грижливо паркирани коли и двуетажни къщи близнаци от червени тухли с блестящи от чистота прозорци. В малките дворчета има дръвчета и храсти. А зад вратите обикновено живеят доста едри хора. Храната в Трентън е добра.

Прозорецът на спалнята в моя апартамент гледа към асфалтиран паркинг. Сградата е строена през седемдесетте години и е напълно лишена от чар и удобства. А моят стил на обзавеждане напомня за колежанско общежитие. Декорирането изисква време и пари, а аз не разполагам с нито едно от двете.

Следователно е загадка защо апартаментът ми ми липсва, но понякога наистина изпитвам носталгия по потискащата баня в кафяво и масленозелено, по куката в антрето, където си закачам якето, по готварските аромати от съседските апартаменти.

Беше девет сутринта и Морели бе потеглил да отървава града от лоши хора и да защитава населението. Изплакнах си чашата от кафе и я оставих на сушилката. Потропах по клетката на Рекс и му съобщих, че ще се върна. Прегърнах Боб и му наредих да се държи добре и да не гризе столовете. След прегръдката ми се наложи да извадя четката за дрехи. Тъкмо си чистех джинсите, когато на вратата се звънна.

— Здрасти — жизнерадостно ме поздрави баба, когато отворих. — Излязох да се поразходя и бях в квартала, затова реших да се отбия на кафе.

— Дълга разходка — отбелязах.

— Сестра ти се появи рано сутринта с прането си и къщата се претъпка.

— Канех се да излизам — съобщих на баба. — Трябва да прибера някои хора тази сутрин.

— Мога да ти помогна! Ще ти стана асистент. Много съм добра. И наистина изглеждам страшна, когато се постарая.

Грабнах си чантата и джинсовото яке.

— Нямам нужда от страшни помощници, но можеш да се повозиш с мен, ако искаш. Планът ми е първо да спра до офиса, а после ще отида да взема Сали, за да му назначим нова дата в съда.

Баба ме последва навън.

— Страхотна кола е това — огледа буика възхитено. — Чувствам се като онези старовремски гангстери, когато се возя в него.

Аз пък се чувствах бедна, тъй като ми се налагаше да му плащам бензина. Никоя друга кола в света не може да погълне такова количество бензин.

 

 

Лула стоеше до вратата, когато паркирах пред офиса за съдебни гаранции.

— Хич не си прави труда да паркираш тоя параход — каза ми тя. — Имаме спешен случай. Помниш ли онази мадама с чипса? В криза е, горката. Кони досега говори по телефона със сестра й и смята, че трябва да отидем до дома й и да видим какво става.

Понякога работата ми е като превантивната медицина. Ако знаеш, че в живота на някой от обвиняемите нещо се е объркало, най-разумно е да го наглеждаш от време на време, вместо да го оставиш да отпраши към непознати земи.

— Здрасти — ухили се Лула, като надникна през прозореца на колата. — И баба ти е на борда, а?

— Тази сутрин помагам на Стефани — обясни й баба. — Каква е тази мадама с чипса?

— Една симпатяга, която обрала камион на „Фрито-Лей“ — отговори Лула. — А после изяла чипса.

— Браво на нея! — извика баба. — И на мен винаги ми се е искало да направя нещо такова.

Лула се настани на задната седалка.

— И на мен също — заяви тя. — В порносписанията ти обясняват туй-онуй за сексуалните фантазии, но според мен чипсовите фантазии са много по-сериозно нещо.

— Аз пък нямам нищо против да ги съчетая — реши баба. — Представи си как гол красавец те храни с чипс.

— В никакъв случай — възрази Лула. — Не искам някакъв си мъж да ме разсейва, докато ям чипс. Предпочитам да получа малко сос за чипса. Бягайте от пътя ми, когато ме очакват чипс и сос.

— Хубаво е да знаеш какво искаш — каза баба.

— Опознай себе си — додаде Лула. — Беше го казал някой известен човек, ама не помня кой.

Поех по „Хамилтън“ към „Клокнър“, подминах гимназията и отбих към квартала на Каръл Кантел. На предната й веранда стоеше непозната жена, която отстъпи стреснато назад, когато видя как аз, баба и Лула изскачаме от буика.

— Сигурно никога преди не е виждала буик от петдесет и седма година — предположи баба.

— Да — потвърди Лула, като повдигна нагоре ластичното си клинче на розови и черни леопардови шарки. — Убедена съм, че е точно така.

Приближих се към жената и й подадох визитната си картичка.

— Стефани Плъм — представих се.

— Помня те — усмихна се тя. — Публикуваха снимката ти във вестника, когато опожари погребалното бюро.

— Не бях виновна.

— И аз не бях — обади се баба.

— Аз съм Синди, сестрата на Каръл. Знам, че напоследък има проблеми, затова й се обадих тази сутрин. Просто да проверя как е, нали разбирате? И веднага щом й чух гласа, разбрах, че нещо не е наред. Не искаше да говори по телефона и беше адски тайнствена. Затова бързо се понесох насам. Живея само на две преки оттук. Каръл не ми отвори, когато почуках. Заобиколих къщата, но и задната врата е заключена. И завесите са спуснати. Въобще не можеш да надникнеш вътре.

— Сигурно просто е искала да остане сама — предположи Лула. — Може да те смята за ужасно любопитна.

— Залепи си ухото за прозореца — каза Санди.

Лула веднага изпълни нареждането.

— Вслушай се внимателно. Какво чуваш?

— Олеле! — стресна се Лула. — Чувам шумоленето на торба с чипс. И хрускане.

— Страхувам се, че Каръл отново е в криза — притесни се Синди. — Не исках да звъня в полицията. Не исках да звъня и на бившия й съпруг. Той е абсолютен кретен. Ако бях омъжена за него, и аз щях да откача. Както и да е, спомних си как Каръл ми разказа за милото ви отношение към нея и реших, че вероятно ще можете да ми помогнете.

Почуках на вратата.

— Каръл. Стефани Плъм е. Отвори!

— Разкарай се!

— Трябва да поговорим.

— Заета съм.

— Ще влезе в затвора — изхленчи Синди. — Каръл е рецидивист. Ще я заключат и ще изхвърлят ключа. Тя е пристрастена към чипса. Сестра ми е чипсоманка!

— Хайде да не прекаляваме — прекъсна я Лула. — Доколкото знам, чипсът не е забранено от закона вещество.

— Май няма да е лошо да простреляме ключалката — отсъди баба.

— Хей, Каръл — извиках силно. — Друг камион на „Фрито-Лей“ ли обра?

— Не се тревожи — намеси се Синди. — Ще ти наемем добър адвокат. Сигурно ще те изкарат ненормална и ще те пуснат.

Вратата се отвори и Каръл застана пред нас с торба чипс в ръка. Косата и бе обсипана с оранжев прашец от чипса и стърчеше нагоре, сякаш я бе ударил ток. Спиралата й се беше разтекла, червилото й бе размазано. Беше по нощница, маратонки и яке, по което се бяха залепили трохи от чипса.

— Уха! — извика Лула. — Зловеща гледка.

— Какво ви става, бе, хора? — възнегодува Каръл. — Нямате ли свой собствен живот? Разкарайте се. Не виждате ли, че закусвам?

— Какво да направим? — затюхка се Синди. — Да се обадим ли на 911^[1]?

— Забрави за 911 — посъветва я Лула. — Обади се на свещеник, който да прогони дявола от нея.

— Какво правиш с тоя чипс? — попитах Каръл.

— Провалих се. Не можах да спра да се тъпча.

— Не си обрала друг камион, нали?

— Не.

— Магазин?

— В никакъв случай. Платих си ги. Е, може няколко торбички да са се заклещили в якето ми, но не знам как е станало. Нямам никакъв спомен, кълна се.

— Ти си смахната — отсъди Лула, като тръгна из къщата и започна да прибира скритите пликове с чипс. — Нямаш никакъв самоконтрол. Имаш нужда от „Анонимни чипсоядци“ — добави, като отвори пакет „Доритос“ и натъпка няколко чипса в устата си.

Бабай подаде пазарска торба.

— Намерих я в кухнята. Можем да приберем чипса в нея и да го отнесем, така че Каръл да не се съблазнява да се тъпче.

— Добре, сложи чипсовете в торбата и я дай на Синди — наредих на баба.

— Смятах, че ще е по-разумно ние да вземем чипса — възрази баба.

— Правилно — подкрепи я Лула. — По-добре е, отколкото да караме горката Синди да го влачи нанякъде.

Волята не е най-силната ми страна. Бездруго вече чувах зова на чипса и не исках в колата ми да има цяла гигантска торба с изкушения. Нямах никакво желание да заприличам на Каръл.

— Дайте чипса на Синди — наредих. — Той трябва да си остане в семейството.

Баба огледа Каръл подозрително.

— Съгласна ли си да дадем всичкия чипс на сестра ти? Да не вземеш пак да откачиш?

— Вече съм добре — успокои я Каръл. — Всъщност, дори се чувствам ужасно преяла. Мисля, че няма да е лошо да си полегна малко.

Натъпкахме останалите пликове с чипс в торбата и оставихме Каръл до вратата. Бледата й кожа имаше зеленикав оттенък под оранжевия прах в косата й. Синди потегли към дома си заедно с торбата, а ние с Лула и баба се натоварихме в буика.

— Хм — изсумтя Лула, когато се настани. — Трябваше да вземем няколко плика с нас.

— Аз си бях харесала онзи чипс с аромат на барбекю — каза баба. — Никак няма да ми е лесно сега, когато съм лишена от малко закуска.

— Охо — ухили се Лула. — Я вижте това. Няколко пликчета случайно са се озовали в голямата ми чанта… също както о станало с Каръл.

— Чипсът е дяволско нещо — доволно отбеляза баба.

— Така си е — потвърди Лула. — Но предполагам, че ще се наложи да го изядем.

— Колко плика имаш? — попитах.

— Три. Искаш ли един?

Въздъхнах тежко и Лула ми подаде плик с „Фритос“. Не само щях да го омета, но и тайничко се зарадвах, че Лула беше гепила чипса.

— А сега какво? — попита тя. — Няма да ме караш да се връщам в офиса и да картотекирам, нали?

— Сега е ред на Сладката Сали — отговорих.

— Чудесно.

Сали живееше в другия край на града. Докато стигнехме до дома му, щеше да е приключил със сутрешното шофиране на училищния автобус. Моментът бе идеален да го закараме до съда и да му определим нова дата за делото.

Звъннах на Морели, за да разбера какво става с Еди Газара.

— Ще се оправи — увери ме Джо. — Вероятно още утре ще го изпишат от болницата.

— А да е станало нещо ново и интересно?

— Снощи Червения Дявол обрал друг магазин. Този път обаче запалителната бутилка свършила работа и магазинът изгорял.

— Има ли пострадали?

— Не. Било късно през нощта и мястото било празно. Нощният управител се измъкнал през задната врата. Из улиците се носи слух, че Изкормвачите от улица „Комстък“ се хвалят с простреляното ченге.

— Не знаех, че и в Трентън имаме Изкормвачи.

— Всичко си имаме в Трентън.

— Ако заключиш всичките Изкормвачи, сигурно ще мога да идентифицирам Червения дявол — казах.

— Доколкото знаем, има двадесет и осем активни гангстери. И никак не е лесно да ги заключиш. Всъщност броят им вероятно е твърде малък.

— Добре, а какво ще кажеш да пообиколя квартала им и да се огледам?

— Скъпа, дори аз не обикалям из онзи квартал.

Затворих телефона и завих по улица „Фентън“. Бързо намерих къщата на Сали. Жълтият училищен автобус бе паркиран отпред. Спрях зад него и всички излязохме от буика.

Сали отвори вратата предпазливо, без да сваля веригата.

— Промених си решението — уведоми ме той. — Не искам да ходя в съда.

— Трябва да отидеш — настоях. — Такъв е законът.

— Законът е тъп. Не съм направил нищо нередно. А сега, ако дойда с теб, ще ми се наложи да плащам още мангизи, нали? Вини ще трябва да даде нова гаранция.

— Ммм… да.

— Нямам повече пари. И бездруго не съм аз виновният. Ченгетата трябваше да арестуват оня задник Марти Склар. Той започна разправията.

Усетих как ченето ми увисва.

— Марти Склар те е свалял?

— Познаваш ли го? — попита Сали.

— Беше ми съученик. Едър нахакан футболист. Ожени се за Барбара Джийн Биаблоки, царицата на мажоретките.

Бяха идеална двойка. Склар беше груб кретен, а Барбара се смяташе за неповторима, тъй като имаше хубави цици. Последната клюка за тях бе, че Склар работи в магазина „Тойота“ на тъст си, а Барбара Джийн бе надебеляла зверски.

— Пиян ли беше Склар? — попитах.

— И още как! Ох, мамка му! Пляс, пляс.

— Не трябва да забравяш да заменяш ругатните — напомни му баба.

Сали кимна.

— Права си — съгласи се той.

Ако можех да накарам Склар да оттегли обвинението и попаднехме на снизходителен съдия, щях да спестя на Сали разноските по втора гаранция.

— Няма да ходиш никъде — наредих на Сали. — Няма нужда да те водя в съда днес. Ще поговоря със Склар и ще се опитам да го накарам да оттегли обвинението.

— Мамка му! Пляс.

— Ще ти се наложи да забравиш за ругатните, ако не искаш да си загубиш ръката — каза му Лула. — Ако продължаваш така, ще се само ампутираш.

— Така си е.

Баба си погледна часовника.

— Вече е време да ме закараш до вкъщи. Следобед имам час във фризьорския салон и не искам да закъснявам. Имам адски много теми за приказки днес — престрелката и какво ли не още.

Това ми прозвуча добре, тъй като не изпитвах желание да се пазаря със Склар в присъствието на баба. Всъщност бих предпочела да го направя и без Лула, но не вярвах, че може да се получи. Насочих буика към Бърг и се понесох напред. Оставих баба пред дома на родителите ми. Колата на сестра ми беше паркирана отпред.

— Планират сватбата — обясни баба. — И аз би трябвало да съм там, но нямам сили. Тази сутрин прекараха два часа в обсъждане на тоалета на госпожа Сладка тиквичка. Не знам как издържа майка ти. Тази жена има търпението на светица.

— А кой е господин Сладка тиквичка? — попита Лула.

— Албърт Клоун. Двамата с Валери ще се женят.

— Това е страшно! — изохка Лула.

 

 

Магазинът „Тойота“ на Мелвин Биаблоти заемаше цялото разстояние между две пресечки на улица „Броуд“. Не беше най-големият, нито най-хубавият магазин в щата, но според клюкарките в Бърг носеше достатъчно, за да изпраща Мелвин и жена му на морско пътешествие всеки февруари и да осигури работа на зет му.

Паркирах на запазено за клиенти място и двете с Лула тръгнахме да търсим Склар.

— Ама че грозна изложбена зала — изсумтя Лула. — Трябва да си купят нов мокет. А и какви са тия гадни пластмасови столове? За момент си помислих, че съм се върнала в офиса.

Тип в спортно сако се повлече към нас. Нужни ми бяха няколко секунди, за да позная Марти Склар. Беше по-нисък, отколкото го помнех. Косата му оредяваше. Носеше очила, а шкембето му бе придобило страховити размери. Марти не остаряваше красиво.

— Стефани Плъм — ухили се той. — Спомням си те. Джо Морели пишеше поеми за теб по стените в мъжката тоалетна.

— Да, а сега живея с него.

Склар докосна устната ми с пръст.

— Значи всичко написано е вярно — отсъди той.

Хвана ме неподготвена. Не очаквах докосването. Плеснах го по ръката, но бе прекалено късно. Пфу! Имах нужда от промивка на устата. От дезинфектант. Трябваше бързо да се прибера у дома и да се изкъпя.

— Хей — каза Лула. — Я не я пипай. Не ти е казвала, че можеш да я пипаш. Не я чух да ти дава разрешение. Дръж си гадните ръце до себе си.

Склар се вторачи в Лула.

— Ти пък коя си?

— Аз съм Лула. А ти, по дяволите, кой си?

— Аз съм Марти Склар.

— Аха.

Опитах се да не мисля за гнусното докосване на Склар.

— Слушай, Марти — започнах. — Искам да поговорим за Сладката Сали.

— Какво за него?

— Мислех си, че няма да е лошо да оттеглиш обвинението. Оказа се, че той има страхотен адвокат, който откри доста очевидци на случилото се. И всички те твърдят, че си свалял Сали.

— Той ме удари с китарата си.

— Вярно е, но си мислех, че нямаш желание всички в Трентън да научат за сексуалните ти мераци.

— Какви сексуални мераци?

— Свидетелите заявиха, че си искал да правиш секс със Сали.

— Лъжа! Само се закачах с него.

— Това ще прозвучи по друг начин на делото.

— Делото ли?

— Да. Сали вече има адвокат. А свидетелите…

— Мамка му!

Погледнах си часовника.

— Ако се задвижиш бързо и звъннеш по телефона, може да успееш да спреш процеса, преди да е станало прекалено късно. Тъст ти никак няма да се зарадва, когато научи, че си свалял някакъв травестит.

— Да — подкрепи ме Лула. — Това е двойна изневяра. Щял си да измамиш жена си с травестит. Тъстовете мразят подобни неща.

— Как се казва тоя страхотен адвокат? — попита Склар.

— Албърт Клоун.

— И е добър? Никога не съм чувал за него.

— Страхотна акула е. Нов е в района — излъгах, без да ми мигне окото.

— А теб какво те интересува тази история? — поинтересува се Склар.

— Просто се държа приятелски, Марти. Все пак бяхме съученици.

След тези думи излязох от магазина. Лула не проговори, докато не напуснахме паркинга.

— Сестро, страхотна лъжкиня си! — изкрещя тя възхитено. — Върхът си! Едва не си докарах хемороиди, докато се мъчех да си сдържа смеха. Не мога да повярвам колко си добра в лъжите. И преди съм те виждала да го правиш, но днес бе направо вдъхновена.