Евгений Нечаев
Абсолютно безопасна планета

— Капитане! Капитане!

Майкъл Хармс отвори очи и погледна часовника. Беше спал само три часа. Смотана планета, уж клас А (абсолютно безопасна), пък не — винаги се случват разни дреболии. Даже на планетите от клас П (пъкъл), чието изследване се осъществява с тежка военна техника с подсилена броня, биваше по-спокойно.

— Капитане! — отново екна зад вратата.

— Влезте — нареди Майкъл. В каютата влетя вахтеният, рошав и крайно нервен, сякаш още малко и ще кипне.

— Капитане, седми патрул има проблеми!

— Идвам — изсумтя Хармс, скачайки от койката.

Рубката на станцията бе обляна от слънчева светлина. Приятен, почти земен спектър, благодарение на филтрите на бронираното стъкло. Капитанът седна пред видеофона.

— Какво има пак? — попита той появилия се на екрана командир на седми патрул.

— Оставихме всъдехода и се пръснахме из гората. Охранителната система работеше в режим трето ниво. Тогава един Мерз се опита да се качи в колата… но се включи парализаторът… Пълен заряд! — командирът на патрула облиза пресъхнали изведнъж устни. — Мерзът умря на място. Не разбираме какво стана, капитане. Даже двоен заряд не може да убие земна муха. А тук си беше стандартен. Но това не е всичко… Аборигените научиха, че имаме мъртъв Мерз и дойдоха при всъдехода.

— Какво правят сега? — попита Майкъл.

— Нищо. Стоят около нас и май са заети с молитва.

— Чакайте ме! — Капитанът изключи видеофона. — Вахтен, експрес-флаер за старт!

Сребристата капка на експрес-флаера увисна над мястото на инцидента и започна да се снишава вертикално. Петимата патрулни само за кратко се озърнаха към апарата, но пък местните обитатели прекъснаха песнопенията си и започнаха като омагьосани да наблюдават изящното му кацане.

Майкъл отметна капака на кокпита и слезе. Глух ропот премина през тълпата аборигени, но комай изразяваше повече възторг, отколкото враждебност.

Патрулните застанаха мирно. Капитанът им кимна и насочи поглед към всъдехода. До машината лежеше мъртвият Мерз. Мерз — от „мерзост“. Приличаше на полуразложен труп, на зомби. От хуманоидния скелет висеше на парцали гниеща кожа, мускулният слой бе толкова рядък и тънък, че не бе ясно как Мерзовете изобщо успяват да се движат. Ала се движеха, при това доста чевръсто. Тичаха като спринтьори.

Аборигените не обичаха Мерзовете. Те не вярваха в богове и нямаха представа за задгробното съществуване, но фанатичните преследвания и жестоките изтезания до смърт на Мерзове сякаш носеха характера на религиозен ритуал.

Отначало земяните се стреснаха от чудовищните убийства. После хората се ориентираха в културата на местните и с изненада установиха, че заповедите като „не убивай“, „не кради“, „възлюби ближния си“ бяха все едно вградени в генетичния код на аборигените. Те се хранеха само с плодове и корени, скърбяха дълбоко, когато им се налагаше да убият някой хищник при самозащита. Това никак не се връзваше с отношението им към Мерзовете… Е, след първите десет експедиции всеки астронавт се убеждава, че идеални светове няма.

— Капитане, пристигна вождът — рече един от патрулните.

— Разгърни и насочи преводача.

Вождът спря и изрече няколко фрази, съставени от пронизителни щракащи звуци. Беше два пъти по-висок от Майкъл, кожата му бе люспеста като на риба, очите изпъкнали и безцветни. До този момент това беше анатомично най-близката до хората раса, която капитанът бе срещал.

— Пита кой е убил този Мерз, капитане — каза операторът, гледайки разшифровката върху екрана на уреда.

Капитан Майкъл Хармс гледаше в немигащите очи на вожда. Припомни си параграфи от Устава, алинеи, забележки, препратки… Имаше само един вариант на отговор.

— Аз го убих.

Машината преведе, вождът се прислуша, след което викна нещо на своите. Двамина млади аборигени донесоха изкусно резбован боздуган, оставиха го на земята и почтително спряха пред дребния спрямо тях капитан. Вождът седна срещу тях и избълва дълга реч.

— Накратко — рече преводач-операторът, — той каза, че ви признава за велик воин на племето. Боздуганът ви се полага като знак за ранга ви.

— Какво трябва да направя? — полугласно попита Майкъл, без да помръдва.

Друг патрулен затрака сензорната клавиатура, за да измъкне от електронния мозък информация за местните обичаи.

— Просто вземете боздугана — съобщи операторът, след като прочете информационната справка.

Капитанът вдигна дара, вождът се изправи. Аборигените спокойно се разотиваха, само вождът рече нещо за довиждане.

— Капитане, вождът съжалява, че вашето оръжие е убило Мерза без мъчения. Той щял да запомни това — рече командирът на патрула.

— Добре — Майкъл разгледа боздугана. — Ако се повтори нещо подобно, ще останете вахтен до края на експедицията.

Сядайки в кокпита на флаера, Майкъл чу:

— Надявам се следващия път да го направят не почетен воин, а почетна наложница на племето.

— Не съм глух, Хари. Три непоряда.

— Слушам, три непоряда.

 

 

Близо три минути сигналът за повикване звънтя настървено и безмилостно. Хармс с раздразнение отметна одеялото. Ако продължава така, ще влезе в историята като капитанът, умрял от недоспиване на планета клас А.

— Докладвай! — изръмжа той през интеркома, без да отваря вратата.

— Капитане, дойде един абориген и настоява да се види с вас.

— Какво иска?

— Каза само, че трябва да ви види.

— Идвам.

Майкъл ядно халоса възглавницата и посегна към закачалката с униформата. Веднага щом приключи експедицията, ще прати рапорт в Щаба, за да въведат нова категория планети — Н (нервни).

Той закопча последното копче на мундира и слезе по трапа, като накрая едва не се блъсна в седналия в подножието на металната стълба абориген. Местният изрече няколко думи и си тръгна, без да дочака отговор.

— Какво толкова умно нещо ми ръсна онзи? — попита Майкъл дежурния оператор на преводача, след като се върна на мостика. Недоспиването го караше да бъде жлъчен.

— Предаде ви покана за ритуала РаБукШар, тъй като сте почетен воин на племето, капитане.

— Стефан — обърна се капитанът към ксенолога, — що за дивотия е този РаБукШар?

Стефан отвърна така, сякаш бе репетирал:

— Става дума за честване на отиващия си вожд, изглежда същия, който ви посвети в ранг на почетен воин. Вождът се оттегля в пещера и няколко дни се взира в своето Джамари…

Аха, ето какво било… Капитанът разбра причината на този светкавичен отговор.

Джамари бяха малки топчета, които променяха цвета си според осветлението. Всеки абориген носеше едно от тези топчета в специална торбичка. Автоматичните станции, изследвали този свят, не регистрираха в тях нищо опасно, както и в цялата планета. Обаче аборигените никога не показаха на хората тези свои Джамари. Което силно ядосваше ксенолозите. Интересът на учените към въпросните топчета се подгряваше от факта, че жителите на планетата имаха обичая да се взират в своите Джамари, преди да умрат. Ксенолозите се надяваха да разберат дали все пак не става дума за някакъв вид религия, но удряха на камък — аборигените отказваха да сътрудничат по тази тема.

— … точно по пладне — продължаваше Стефан, — поемащият поста на вожда изнася дрехите на предишния водач, в които е скрито неговото Джамари. Всички почетни воини докосват дрехата, след което я изгарят на клада. Разпиляват пепелта на вятъра. После спретват лов на Мерз.

— А тялото на стария вожд?

— Не зная. Предишната нощ той напуска селото и отива в гората без дрехи и без своето Джамари.

— Така, ясно… Какво се иска от мен?

— Да не си забравите боздугана.

 

 

Наследникът на вожда изнесе дрехата на стария водач. С равна стъпка премина покрай редицата воини, които поставяха длан върху купчината парцали. Майкъл Хармс стоеше в края, но не последен, което бе не чак толкова изненадваща проява на деликатност от страна на аборигените. Това внасяше слаба приятна нотка в иначе мрачния ритуал.

Наследникът стигна до капитана. Наведе се, за да улесни Майкъл да положи ръка върху дрехата. Пръстите на капитана напипаха дребен объл предмет. Джамари.

С бързо движение Майкъл скри топчето в ръкавицата. Наследникът продължи нататък. Никой нищо не бе забелязал. Новият вожд хвърли парцалите в огромната клада и извика:

— Райди! Найгал шаон, голлон!

Започна лов на Мерз. Промъквайки се през гъсталаците, Майкъл стискаше тежък боен лъчемет. Когато го поиска от оръжейника в базата, онзи се учуди:

— Не мисля, че ще ви потрябва ПНБ, капитане. И стандартен парализатор може да убие Мерз, както вече разбрахме…

— Може или убива? — Майкъл и оръжейникът поставиха едновременно длани върху сензора на сейфа. Лъчеметът ПНБ, едно от най-мощните оръжия на експедицията, изглеждаше особено зловещо в светлината на мостика.

Намеси се ксенологът:

— ПНБ прогаря дебела един метър броня от титаностомана за трийсет секунди, докато…

— Не искам да рискувам, Стефан — прекъсна го капитанът и тръгна към селището на аборигените…

И ето че сега дебнеше жертвата. Чувстваше се като идиот. Но в същото време — превъзбуден, и то не съвсем неприятно…

Едва чуто дихание накара Майкъл да се обърне рязко. Мерз. Скелет с тънки налепи мускули, провиснала на парцали кожа. Стоеше и гледаше човека. Майкъл вдигна лъчемета. Мерзът пристъпи напред, сякаш разбирайки, че това ще е по-лека смърт от онази, която ще го сполети от аборигените. Хармс натисна спусъка и конус зелена светлина мигновено изпари гръдния кош на Мерза.

 

 

— Не разбирам, капитане — в гласа на Стефан личеше разочарование. — Съставът е като на вкаменено местно дърво. Нещо средно между въглен и кехлибар. Нищо особено.

Покрусата на Стефан бе обяснима. В последните часове престой на планетата той успя да получи образеца, който преследваше от седмици. И накрая такъв удар, такова разочарование.

— Добре — капитан Майкъл Хармс се надигна от командното кресло на базата и за последен път потупа облегалката с ръка. — Чака ни совалката, четирийсет часа стаза и после сме у дома. Стягайте си багажа.

Малката машина приличаше на щраус, но за разлика от живата птица можеше не само да се издига в небето, но да стига космоса и да го пронизва, преодолявайки невероятно огромни разстояния. Поредният екип напускаше поредната абсолютно безопасна планета.

 

 

Корабът се появи в нормалното пространство точно между Земята и Луната. Освободени от прегръдката на защитните пашкули членове на приключилата експедиция безгрижно си приказваха, докато изчакваха скачването със станцията за карантина. Щяха да се забавят там съвсем за кратко — за пристигащите от планета клас А изолацията бе обикновена формалност.

— Капитане?

Майкъл се озърна. Последните четирийсет часа бе прекарал в сън и се чувстваше напълно щастлив.

— Капитане, ето какво ми хрумна — Стефан търкаляше на дланта си топчето Джамари, което сменяше своя цвят и преливаше в разнообразни оттенъци. — Трябва някак да декларирате това нещо… За да няма спънки, пишете го като подарък — да не се заяде някой чиновник, че сме го откраднали от аборигените. И без това имате боздугана, нали? Дайте го на сина си. Пък като му поомръзне, аз ще го взема за някои по-подробни изследвания. Бива ли?

Майкъл кимна, но настроението му се поразвали — проклетата планета му лазеше по нервите даже тук, едва на няколко хиляди мили от Земята.

 

 

— Татко!

— Здрасти, Джек. — Майкъл прегърна момчето и го подхвърли нагоре, беше достатъчно лек, едва навършил седем години. После притисна жена си към себе си. — Много ми липсваше, Сюзън.

— Татко, носиш ли ми нещо? — малчуганът задърпа настойчиво униформената куртка на баща си.

Майкъл се засмя и му протегна Джамари. Детето грабна топчето и захласнато го заразглежда.

 

 

— Как е Джек? — попита Майкъл.

— Спи. Не се разделя с твоя подарък, даже не поиска да вечеря. — Сюзън съблече роклята със замах и пристъпи към Майкъл. — Господи, Майкъл, и ти ми липсваше!

Джек още не спеше. Завит презглава, той държеше фенерче и гледаше как Джамари се прелива от цвят в цвят. Имаше нещо магично в това топче. Очите на момчето започнаха да се затварят и то изключи фенерчето. Реши, че няма да каже за подаръка на никого от приятелчетата си. Ще бъде само негово си съкровище.

 

 

— Странно.

— Кое, скъпи? — попита Сюзън, излизайки от флаера.

— Вратата е заключена — отвърна Майкъл. Озърна се и видя съседката. — Госпожо Купър! Да сте мяркали Джек?

— Прибра се у дома. Оплака ми се, че се е скарал с приятелите си — Съседката спря за момент косачката, с която галеше тревата в двора си. — Как мина балът?

— Прекрасно, госпожо Купър, благодаря — рече Майкъл и въздъхна. Баловете на експедициите се провеждаха седмица след завръщането, традиция в Космофлота. На тях бе скучно до смърт, но всички обикновени хора смятаха, че тези балове са нещо безумно интересно.

— Джек! — повика Майкъл, влизайки в къщата. — Джек!

— Джеки, върнахме се! — подвикна и Сюзън. — Мътните ги взели тези обувки… Джек, спиш ли миличък?

Майкъл се качи на втория етаж и почука на вратата на детската стая.

— Джек? Джек, отвори!

Долови странен мирис, смътно познат, но все пак познат. Усетът за неприятности, който досега никога не бе подвеждал капитана, стисна сърцето му с ледени грабливи нокти.

— Джек! — викна разтревожен Майкъл и блъсна силно вратата.

В средата на стаята, стискайки в длан топчето Джамари, седеше дребен Мерз и гледаше капитан Майкъл Хармс право в очите.