Стивън Ериксън
Дан на Хрътките (28)

Епилог

От гняв обзет, кажи ми:

Не всяка приказка е дар,

когато болката извива ножа

и разредяват сълзите кръвта.

 

От гняв обзет, неправдата проклинай:

Не всяка приказка е дар

във свят враждуващ и жесток,

където делото ни с времето

бледнее.

 

От погледа ти няма да избягам,

не ще потръпна в страх,

загръщайки смъртта в живот,

и взирам се в устата ти, от ужаса

смразена.

 

Тогава ще го кажа аз:

Да, всяка приказка е дар,

а раните по теб и мен,

които сме отворили сами,

зарастват лесно.

Проклятието на Барда

Фишер кел Тат

Нимандър стоеше на покрива на цитаделата, опрял ръце на студения камък на парапета, и гледаше как Спинок Дурав върви през мъртвото поле пред стената. Съдбовна, трепетна среща очакваше този воин и Нимандър се безпокоеше, защото тъкмо по негова заповед беше тръгнал сега Спинок, за да намери жената, която обичаше.

Скинтик се приближи и застана до него.

— Това е лудост — каза Нимандър. — Дурав трябваше да е на трона. Или Корлат.

— Тъкмо тази липса на увереност в теб толкова ни очарова — отвърна Скинтик.

— Това забавно ли трябваше да е?

— Ами, за мен е забавно, Нимандър. С това се задоволявам повечето пъти. Слушай, просто е и е сложно. Кръвта му тече силна в теб, по-силна, отколкото съзнаваш. И все едно харесва ли ти, или не, всички ще те следват. Ще те слушат. Спинок Дурав е добър пример, бих казал. Прие заповедта ти като удар и тръгна да я изпълни. Не възрази нито дума — твоето раздразнение и нетърпението ти го поразиха.

— Точно това имах предвид. Изобщо не беше моя работа преди всичко. Нямах право да бъда нито подразнен, нито нетърпелив.

— Беше и едното, и другото, защото те интересуваше, а едва го познаваш. Може би не го знаеш, но си спечели приятели в тронната зала, веднага. Очите на Корлат блестяха. А Върховната жрица дори се усмихна. Като майка, горда и опрощаваща. Те са твои, Нимандър. — Поколеба се, след това добави: — Всички сме твои.

Нимандър не беше готов да мисли за тези неща.

— Как е Ненанда?

— Съвзема се. Сприхав е, както винаги.

— А Клип?

Скинтик сви рамене.

— Съжалявам, че не мога да кажа смирен.

— Аз също.

— Гневен е. Чувства се измамен, лично унизен. Ще създава неприятности, опасявам се, вечен трън в задника ти.

Нимандър въздъхна.

— Вероятно са чувствали същото в Андара и затова го пратиха да ни намери.

— На вълна от ликуващи фанфари, несъмнено.

Нимандър се обърна.

— Скин, наистина не знам дали ще мога да направя това.

— За разлика от Аномандър Рейк, ти не си сам, Нимандър. Бремето вече не лежи на плещите на едно лице. Тя вече е с нас.

— Можеше да ни остави Аранта.

— Аранта не беше Аранта от доста време — може би не я помниш, когато беше по-млада. Нимандър, нашата сестра беше глупаче. Почти дете по ум, колкото и да беше пораснала като жена.

— Винаги го виждах като… невинност.

— Ето я пак твоята духовна щедрост.

— Моята неспособност да преценявам искаш да кажеш.

Помълчаха дълго. Нимандър погледна нагоре към кулата.

— Имаше един дракон там горе.

— Силана. Ммм, много близка на Аномандър Рейк, както ми казаха.

— Чудно, къде ли отиде?

— Винаги би могъл да съживиш кръвта на Тиам в себе си и да разбереш, Нимандър.

— А, не, благодаря.

Спинок Дурав вече беше излязъл от Нощ и беше стигнал до разчистената ивица земя от доскорошния окаян поклоннически лагер, където вече строяха манастир, макар че засега храмът представляваше военна шатра, в която обитаваше Салинд, Върховната жрица на Избавителя.

Щеше ли да го приеме?

„Майко Тъма, чуй ме, моля те. За Спинок Дурав, който заставаше толкова пъти на мястото на твоя син. Дай му мир. Дай му щастие.“

При Великата могила имаше и други работници, поклонници най-вече. Вдигаха по-малка надгробна могила, за да съхрани костите на някакъв сиърдомин, избран да стои във вечно бдение в нозете на Избавителя. Беше странно и мистериозно как възникваха такива идеи. Нимандър си напомни, че ще трябва да изпрати екип там, да видят дали могат да помогнат нещо.

— За какво мислиш, лорд Нимандър?

Нимандър потръпна, като чу титлата.

— Мислех си за молитвите. Как ги чувстваш… по-чисти, когато не са за самия теб, а за някой друг. — Сви рамене, изведнъж почувствал се неловко. — Молех се за Спинок. Все едно, за това си мислех. Е, Върховната жрица казва, че има неща, за които трябва да поговорим. Трябва да тръгвам.

Обърна се, а Скинтик каза:

— Казано е, че Аномандър Рейк щял да стои с лице към морето.

— О, и?

— Нищо. Просто забелязах, че си се загледал към сушата, към онази Велика могила. Има ли нещо около Избавителя, което те интересува?

А Нимандър само се усмихна и влезе вътре, оставяйки Скинтик зяпнал след него.

 

 

В една зала, посветена на най-тайнствените ритуали, четиридесет и седем стъпки под наземния етаж на имението на Висшия алхимик, в очертания кръг бяха поставени две железни наковални и факлите по стените мятаха треперливи пламъци по тях.

На една маса отстрани седеше вещицата, Дерудан, с наргиле. Димът се виеше от нея все едно, че издишваше пара в мразовития въздух. До ръба на кръга стоеше Воркан, която вече се наричаше лейди Варада, плътно загърната в тъмносиво вълнено наметало. Великият гарван, Старата, крачеше, все едно мери залата, кривеше глава и поглеждаше към наковалните.

Барук стоеше до вратата и държеше под око Воркан и Дерудан. Последните от Т’орруд Кабал. Вкусът в устата му беше като от пепел.

Из града имаше скрити слуги и те вече действаха. Действаха да осигурят едно злокобно завръщане, да разбудят един от древните Тирани. И двете жени в тази зала бяха в течение на това и страхът им бе осезаем в натрапчивото им униние.

Но причината да са тук не беше съдбата на Даруджистан, нито тази на Т’орруд Кабал.

Вратата се отвори със скърцане и вътре пристъпи Каладън Бруд, понесъл в едната си ръка меча Драгнипур. Спря и изгледа намръщено Воркан, а след това и Дерудан.

— Това няма нищо общо с вас.

Воркан се поклони.

— Простете, пълководецо. Но ще останем.

Барук се покашля.

— Вината е моя, пълководецо. Те, изглежда, не могат да ми се доверят — не и при такава близост до това оръжие.

Бруд се озъби.

— Аз не съм ли достатъчен гарант?

Забелязал смътната усмивка на Воркан, Барук отвърна:

— Липсата на доверие е взаимна, боя се. По-спокоен съм с тях двете пред нас, вместо да, ммм, се вторачвам във всяка сянка.

Пълководецът не откъсваше поглед от Воркан.

— Би ли ми посегнала, убийцо?

Старата се изкикоти.

— Допускам, че няма да се наложи — отвърна Воркан.

Бруд се обърна към Барук.

— Какво жалко гнездо сте, Висши алхимико. Все едно, време е.

И пристъпи в кръга. Положи Драгнипур върху двете наковални. После направи една крачка назад и застина на място, взрян в меча.

— Красив е — промълви. — Майсторска изработка.

— Дано да можеш един ден да похвалиш майстора лично — каза Воркан. — Само не очаквай от мен да ви запознавам. Не знам къде точно ще се разиграе това, стига да не е в моя град.

Бруд сви рамене.

— Не съм подходящият човек, от когото да търсиш успокоение. — Смъкна огромния чук от гърба си. — Тук съм само за да строша това проклето нещо.

Никой не отвърна и нито един мускул не трепна по лицата на гледащите, когато пълководецът направи стъпка назад и вдигна чука над главата си. Задържа го за миг.

— Готов съм да се закълна — изръмжа тихо, — че точно сега Бърн се усмихва в съня си.

И чукът се стовари.

 

 

Фишер чакаше в градината — странно освежен, ободрен — когато лейди Енви се върна в дома си. Беше вървяла сред хиляди други до една гробна могила. Беше гледала като всички други, като напълно непозната и чужда на падналия. Но съвсем не беше така.

Намери една изящна гарафа от най-тънкото натийско зелено стъкло, пълна с кехлибарено вино, взе два бокала и излезе навън да се срещне с барда. Той стана от пейката, на която седеше, и понечи да пристъпи към нея, но видя изражението й.

Беше достатъчно благоразумен, за да прикрие облекчената си въздишка. Изчака тя да напълни двата бокала до ръба и попита:

— Какво е станало?

Тя нямаше да каже, че е била при могилата. Всъщност никога нямаше да спомене за това. Не пред този мъж. Пред никого.

— Каладън Бруд. Това стана. А има и още.

— Какво?

Тя се обърна към него, изпи виното на един дъх и каза:

— Баща ми. Върна се.

 

 

О, нежен град…

Пуста равнина под пусто небе. Немощен примигващ огън, присвит в кръг от опушени камъни, вече само тлееща жарава. Нощ, огнище и една приказка, вече разнищена, разнищена докрай.

— Виждал ли си някога Круппе да танцува?

— Не. Не мисля. Нито с крака, нито със слово.

— Тогава, приятели мои, отпуснете за тази нощ. И гледайте…

Така и сториха. Бард и Древен бог, и, о, как затанцува Круппе. Сляп за заканителното мръщене, сляп за изумлението, за въртенето на очи, сляп за презрението дори — макар нито едно от тези неща да не дойде от страна на двамата зрители. Но отвъд този крехък пръстен от топла светлина, там, в огромния и необятен свят, толкова разноглас, толкова пълен със смутове, със сурови присъди и ликуващ в жестокостта си, нямаше как да се знае какво е изписано на хилядите струпани лица.

Все едно.

Човек трябва да танцува, а Круппе танцуваше, и още как, о, да, танцуваше.

Нощта е към своя край, сънят изтлява в бледото сребро на пробуждането. Круппе спира, неописуемо уморен. Пот капе по плъшата брада, неговото последно увлечение.

Един бард седи, навел глава, и много скоро той ще каже благодаря ти. Но засега трябва да остане смълчан, а колкото до другите неща, които би искал да каже, то те са между него и Круппе, и никой друг. Фишер седи, навел глава. А един Древен бог плаче.

Приказката е разнищена. Докрай.

Танцувай с крака, танцувай със слово. Гледай!