Метаданни
Данни
- Серия
- Малазанска книга на мъртвите (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Toll the Hounds, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 42гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Ериксън. Дан на Хрътките
Серия Малазанска книга на мъртвите, №8
Steven Erikson
Toll the Hounds, 2008
A Tale of the Malazan Book of the Fallen №8
Американска, първо издание
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.
ИК „Бард“ ООД, 2009 г.
ISBN: 978-954-655-011-8
История
- —Добавяне
Четвърта книга
Дан на Хрътките
Събираме омразата си —
натрошена шиста —
и трупаме зида високо
по хълмовете —
линия раздрана,
и тя чертае нашите
възходи и падения.
А в баграта на утрото видях
редиците на враните,
накацали по кривата стена
за пир.
Лежат разпръснатите кости
по каменния зид,
руините
от прежни щурмове.
Поглеждат враните
от двете му страни,
преди да закълват леша —
макар и да е крехко
иззиданото от омразата ни,
светът не може никога да го разбие.
И гледах аз строителите,
отрудени под тежестта
на камък сив,
как слепи стъпваха
тъй безпогрешно
по тесните пътеки
и къс по къс
изграждаха разгрома
на невинните
и шепнеха навярно
за топли ветрове
и за добри дела.
19.
Моли се да не чуеш никога неясен дъх
във грубата му мрежа уловен
че всеки бог обръща гръб накрая
и шепот не звучи
не похабявай цял живот смъртта да чакаш
във грубата му мрежа уловена
надвисва тя във следващия миг
когато трябва да се вслушаш
когато сетният ти шепот прозвучава
моли се да не чуеш никога неясен дъх.
Душата не познава по-голяма горест от тази да поеме дъх, който започва с любов и завършва със скръб.
Времето вече се разнищва. Събития връхлитат с грохот, едно след друго. Толкова много за изреждане, молете се този закръглен мъж с тъжни очи да не се разколебае, да не се запъне, да не остане без дъх. Историята има своите мигове. Да пребиваваш само в един от тях означава да не разбереш нищо. Вълнението ни стъписва, а съзнанието за собственото ни невежество е задушаващо наметало, което се оказва слаба броня. Ще затреперите от рани. Ще затреперим всички.
Както може би някоя врана или бухал, а защо не и крилата змиорка, ще се зарее сега за миг високо сред пушливата мъгла над този прелестен град, а долу щъкат забързани фигури по улиците и тъмните непроницаеми пукнатини на задни улички. Пътят на крадците е проснал заплетената си паяжина между сградите. Животни мучат и жени гълчат мъже, а мъжете им отвръщат със сърдит рев, нощни гърнета се плискат от прозорци в мръсните задни улички и — в някои по-бедни райони на квартала Джадроуби — по улици, където пешеходците се свиват и притичват в утринния си ритуал по своя криещ опасности път към работата или към дома. Рояци мухи се разбуждат с първите лъчи на зората. Гълъби подхващат безнадеждното си усилие да вървят в права линия. Плъхове се прибират в скътаните си прибежища след поредната нощ, в която са видели твърде много. Утрото е заличило влажните миризми на нощта и нова воня се вдига на гъсти смрадливи облаци.
А по пътя, където той прекосява колонията на прокажените западно от града, един уморен вол и един уморен старец до него карат кола, в която лежи увит в платнище труп и изпод платнището се подават два изтъркани ботуша.
Отпред чака зейнала портата Двата вола.
Тъй че да не кръжим повече нависоко. Да свием криле и бързо да се понесем надолу към бръмчащите мухи, лютиво сладникавата животинска топлина, душната плесен на мръсното зебло. Старецът тъкмо е спрял да отрие потта от сбръчканото си, покрито с много брадавици и бенки чело, а коленете го болят и тъпа болка гнезди в гърдите му.
Напоследък превозва трупове ден и нощ, или така изглежда поне. Всеки от тях го състарява, а погледите, които хвърля на вола, са изпълнени с нищо неоправдана неприязън, все едно животното му е виновно за… нещо. Макар че и той не знае за какво.
Двамата стражи при портата се бяха облегнали на каменния зид, в хладната сянка, която щеше да се стопи с пришествието на деня. Като видяха стърчащите ботуши, единият пристъпи към колата.
— Я чакай. Извън стените гробища и ями колкото щеш, не ни трябват тук повече…
— Градски е — отвърна старецът. — Убит в дуел. От съветник Видикас. Каза да го върна на приятелите му — приятелите на мъртвия, искам да кажа.
— Е, добре. Карай си по пътя тогава.
Колкото и многолюдни да са тълпите в един град, вол, който тегли натоварена с труп кола, винаги ще намери пътя пред себе си открит, по причини, свързани с не особено логична, но инстинктивна неприязън, отвращение и омраза. Гледката на едно мъртво тяло кара човек да се отдръпне, умът кръжи сред вихрушка от мисли — „това не съм аз — виждаш ли разликата между нас? Това не съм аз, не съм аз. Не е някой, когото познавам, никога не съм го познавал. Това не съм аз… но… би могло да съм“.
„Толкова лесно би могло.“
Напомнянето, че си смъртен, е шамар в лицето, стъписващ удар. Борба да надмогнеш този момент, да стегнеш бронята около душата си, да видиш мъртвото тяло само като предмет, неприятен предмет, който трябва бързо да се махне. Войници и гробари съчиняват черен хумор, за да отклонят простия, неподправен ужас от онова, което трябва да виждат, от онова, на което са непрекъснато свидетели. Рядко действа. Вместо това душата запълзява назад прободена, ранена, непомирена с нищо.
Войникът тръгва на война. Войникът я връща в дома си. Ако водачите наистина можеха да осъзнаят щетата, която причиняват на гражданите си, никога нямаше да ги пращат на война. А ако го знаят и въпреки това го правят, само за да утолят глада си за власт — дано тогава се задавят с плячката.
Ах, но ето, закръгленият мъж се отклонява. Простете този несдържан спазъм на гняв. Един приятел лежи увит в зебло на дъното на волска кола. Смъртта се е запътила към дома. Простете.
Лъкатуши през квартала Джадроуби, раздвоява житейския поток, гласове заглъхват и много време изтича след преминаването на смъртта, преди тези гласове отново да се надигнат след нея. Завеси от мухи се издуват, разтварят се и се свиват, и волът сякаш вече тегли сцена от хиляда акта, всеки един и същ, а хорът е вълна безмълвие.
Върви по пътя си, достига я молитвата на всички. Върви по пътя си.
Най-сетне старецът намира крайната си цел и спира вола пред портата. Изтупва прахта от дрехите си и влиза в хана „Феникс“.
Пътят е бил дълъг. Той изкуцуква до една от масите и махва на слугинята. Поръчва халба ейл и нещо за хапване. Стомахът преди работата. Все едно, трупът няма да се дене никъде, нали?
Не знаеше какво е любов; подозираше, че не разбира тази дума. Но вътре в него имаше нещо, което можеше да се нарече… засищане. Само физическо ли беше това, сплетените им тела, тласъците и пронизването, лепкавата пот, горещият дъх в лицето му с миризмата на вино и ръждивец? Беше ли само вкусът на забраненото, с който той се хранеше като прилеп с нектар? Ако беше така, то трябваше да е изпитвал същото със Сцилара, навярно повече дори, тъй като уменията на Сцилара в тази област несъмнено надминаваха тези на Чалис, чиято страст нашепваше за неутолима нужда, превръщаща любовната й игра в отчаяно търсене, което не намираше насита, колкото и пъти да се гърчеше в оргазъм.
Не, тук всъщност имаше нещо по-различно. Все пак беше обезпокоен, чудеше се дали този странен вкус идва от измяната, която вършеха непрекъснато. Омъжена жена, завоевание на един подлец. В такъв ли мъж се бе превърнал? Е, да, навярно, но не като онези мъже, които правеха кариера, като съблазняваха и крадяха жените на други мъже. И все пак признаваше, че изпитва нещо, нещо необикновено: мрачно задоволство, дива наслада. И си даваше ясна сметка колко пристрастяващ може да се окаже един такъв живот.
Все пак нямаше намерение да се хвърля стремглаво в бездната на безразборната любов. Оставаше една част от него, която жадуваше за край… или по-скоро за продължение: обич и живот здрави и стабилни, извор на увереност и утеха. Нямаше да захвърли Чалис и да потърси нова любовница. Не беше Мурильо, казваше си той, Мурильо, който можеше с такава лекота да се прехвърля от спалня в спалня — и виж докъде го доведе това — за малко да бъде убит от един проклет пиян ухажор.
О, тук имаше урок, да. Поне изглеждаше, че Мурильо се е вслушал в него, стига слуховете за неговото „пенсиониране“ да бяха точни. „А аз? Взех ли си бележка? Изглежда, не. Все още ходя при нея, все още се хвърлям в тази измяна. Ходя при нея толкова жаден, толкова отчаян, все едно двамата сме се преобразили в съвършени отражения. Аз и Чалис. Ръка за ръка в нашето пропадане.“
„Защото така пропадането е по-леко, нали?“
Нищо не можеше да спре Горлас Видикас да си отмъсти. Щеше да е напълно в правото му да ги залови и да ги убие и Кътър не можеше да го вини, ако направи точно това.
За такива неща си мислеше, докато вървеше към пристройката до склада, но тези мисли с нищо не можеха да потиснат сладостната тръпка на очакването. Отново в прегръдките си, страстта нажежена като треска в устните им, в ръцете им, в слабините им. Доказателство, според Кътър, за твърденията на някои учени, че хората не са нищо повече от животни — умни, но животни все пак. Тук нямаше място за никакво мислене, за никакво благоразумие. Последствия, които изтъняваха като въздушни призраци, откъснати с първия стон и захвърлени със следващия. Единствено настоящият миг беше важен.
Не правеше никакви опити да се прикрие, никакво усилие да маскира крайната цел на пътя си, а много добре знаеше как го следяха местните около склада, с блеснали погледи, в които се таеше в еднаква степен и завист, и насмешка; също както бяха наблюдавали и Чалис, може би допреди няколко мига, макар че в нейния случай похотта навярно надвиваше всички други чувства. Не, тази връзка бе нещо открито и нагло, а това само по себе си я правеше още по-еротична.
Умът му беше пламнал, докато завърташе ключа, за да отвори вратата, а когато пристъпи вътре, веднага подуши парфюма й в прашния въздух. През кабинета, в сумрачния сводест склад, а след това към дървените стъпала.
Трябваше да е чула влизането му, защото стоеше с лице към вратата.
Нещо в очите й го спря.
— Дошъл си, за да ме спасиш — каза тя.
— Какво е станало?
— Обещай ми, че ще ме спасиш, обич моя. Обещай!
— Разбира се. Какво…
— Той знае.
Жарта на страстта му изгасна. Изведнъж беше изстинал отвътре.
Чалис пристъпи към него и на лицето й той видя изражение, което беше трудно да се определи. А когато го разгада, студът отвътре стана на лед. „Тя е… възбудена.“
— Той ще те убие. И мен. Ще ни убие и двамата, Крокъс!
— И ще е в правото си…
В очите й изведнъж се появи страх и тя ги впи в него. После му обърна гръб.
— Може би за теб е все едно дали ще умреш — изсъска и отново се извърна към него. — Но за мен не е!
— Какво искаш да направя?
— Знаеш какво да направиш.
— Това, което двамата трябва да направим, е да избягаме. Вземи си каквото можеш и просто да избягаме. Ще си намерим друг град…
— Не! Не искам да заминавам! Харесва ми тук! Харесва ми начинът, по който живея тук, Крокъс!
— Само преди ден-два, Чалис, ти лежеше в прегръдката ми и говореше за бягство…
— Само мечти — не беше реално. Искам да кажа, мечтата не беше реална. Не беше реалистична — просто една глупава мечта. Не може да обръщаш внимание на това, което казвам, след като сме… били заедно. Просто ми хрумна нещо старо. Крокъс, ние сме в беда. Трябва да направим нещо — трябва да го направим веднага.
„Просто ти хрумнало нещо старо, така ли, Чалис? Но едва след като сме «били заедно» казваш, че ме обичаш.“
— Той ще ме убие — прошепна тя.
— Не бих казал, че това описва точно Горлас.
Тя седна на леглото.
— Той ме заплаши. Вчера.
— Не си ми казала.
— Приличаше на… приличаше просто на обичайната игра. Каза, че иска да знае за теб, а аз отвърнах, че ще му разкажа, когато се върне… сега е в мините. А после, после… докато вървях сега насам — о, богове! Изведнъж разбрах! Нима не разбираш? Той питаше за мъжа, когото се кани да убие!
— Добре, значи се кани да ме убие. Какво от това, Чалис?
Тя оголи зъби и изражението бе толкова зло, толкова грозно, че Кътър бе потресен.
— Казах, че разбрах. Първо теб. После ще се върне при мен, за да ми разкаже какво е направил с теб. Всяка подробност. Ще използва всяка дума като нож — докато не извади истинския. И ще ми пререже гърлото. — Погледна го в очите. — Това ли искаш? Не те ли интересува това, че ще ме убие, Крокъс?
— Няма да те убие…
— Не го познаваш!
— Струва ми се, че и ти не го познаваш. — Тя го погледна с гняв и той добави: — Виж, допускам, че ще му достави удоволствие да ме убие. А след това — още по-голямо удоволствие, когато ти го разкаже, нали? Съгласни ли сме за това?
Тя кимна. Веднъж, сдържано.
— Но ако след това те убие, какво печели? Нищо. Не, ще иска да го направиш отново, с някой друг. Отново и отново, и всеки пък ще се оказва същото — той убива любовника ти, разказва ти за това. Той не иска това да свърши. Мъжът ти е дуелист, нали, от тези, които обичат да убиват противниците си. По този начин той може да го прави законно с толкова мъже, колкото му събереш ти, Чалис. Той печели, ти печелиш…
— Как можеш да кажеш, че печеля!
— … защото на никой от двама ви не му омръзва — довърши той.
Тя го зяпна, все едно беше изритал някаква невидима врата в душата й. Но бързо се овладя.
— Не искам да умреш, Крокъс. Кътър — все забравям. Сега си Кътър. Опасно име. Име на убиец. Внимавай, някой може да си помисли, че има нещо реално зад него.
— Кое от двете, Чалис? Не искаш да умра? Или не съм човекът, за когото се представям? Към какво точно се опитваш да се домогнеш?
— Но аз те обичам!
Отново тази дума. Каквото и да означаваше тя за нея, едва ли беше същото, което значеше за него. Не че знаеше какво значи за него, разбира се.
— От самото начало ли ме водеше към това?
— Какво?
Той поклати глава.
— Просто помислих на глас. Няма значение.
— Искам живота си такъв, какъвто е, Кътър, само че без него. Искам теб вместо него. Така го искам.
„Какво щеше да каже Мурильо в тази ситуация? Но не, аз не съм Мурильо.“
„Все пак…“
„Щеше да скочи през този прозорец, без окото да му мигне. Дуели с онеправдани съпрузи? Дъх на Гуглата…“ Обърна се отново към нея.
— Това ли искаш?
— Току-що ти го казах!
— Не, нямах предвид онова. Искам да кажа… о, все едно.
— Трябва да го направиш. Заради мен. За нас.
— Той е в мините западно от града? За колко още?
— Поне два дни. Можеш да отидеш там.
И изведнъж тя вече стоеше пред него, прегръщаше го, притискаше се към него и той се взря в широко отворените й очи.
— Любов моя — прошепна Чалис. — Трябва да се направи. Разбираш го, нали?
И сега бързо назад. Мурильо все още лежи в прахта, възгласите на дрипавата тълпа в ямата заглъхват. Денят е на свършване, а един младок, Веназ, събира бандата си хлапета и тръгва към тунела, наречен Стръмното.
Няма много за разправяне за този Веназ. Но нека му признаем следното. Продаден в мината от втория си баща — скъпото мамче бе толкова пияно, че дори не вдигна глава, когато дойдоха събирачите, а и да беше чула звъна на монетите, мислите й щяха да са допълзели до мига, в който ще може да си купи друга бутилка, не по-далече. Това беше преди четири години.
Урокът, че едно дете не е обичано дори от тази, която го е родила, нанася най-жестока рана. Рана, която не зараства никога, а коричката покрива вътрешното око така, че за сирачето през целия живот външният свят е омърсен и то вижда онова, което другите не виждат, и е заслепено от вечно недоверие към всичко, което изпитва сърцето. Такъв беше Веназ. Но да знаеш не означава да извиниш, тъй че нека оставим тези неща.
Глутницата на Веназ включваше момчета с около година по-малки от него. Съперничеха помежду си за място в йерархията и бяха толкова зли поотделно, колкото и в група. Бяха просто варианти на самия него, макар и само на повърхността. Подчиняваха му се и бяха готови да направят всичко, което им каже, поне докато не се препъне, докато не допусне грешка. А тогава щяха да му се нахвърлят като вълци.
Веназ крачеше въодушевен, възбуден, зарадван от този удивителен обрат на събитията. Големия мъж искаше Харло, и го искаше не за да го потупа по главата. О, днес щеше да се лее още кръв и ако Веназ успееше да го направи добре, може би щеше да я пролее той — след кимването на Големия мъж не трябваше нищо повече и може би Големия мъж щеше да разбере колко добър е Веназ. Достатъчно добър може би, за да го вземе в домакинството си. Всеки благородник има нужда от хора като Веназ, за да вършат мръсната работа, лошата работа, нали?
Стигнаха до склона над тунела. Трима големи се мъчеха да наместят оста на една кола и вдигнаха глави, когато Веназ спря при тях.
— Къде е Байниск? — попита той.
— На нова жила — отвърна единият. — Пак ли се е издънил?
— Взел ли си е къртиците? — Колко приятно беше да си толкова важен, че да не си длъжен да отговаряш на въпросите на големите.
Свивания на рамене.
Веназ се намръщи.
— Попитах: взел ли си е къртиците?
Онзи, който бе проговорил, бавно се изправи. И го удари с опакото на ръката си, толкова силно, че го събори по гръб. Застана над него.
— Дръж си езика, момченце.
Веназ го изгледа с гняв.
— Не видяхте ли какво стана току-що? Горе на билото?
Друг от мъжете изсумтя:
— Чухме нещо.
— Биха се… Големия мъж уби един.
— И какво?
— А после извика за Харло! Иска Харло! И аз дойдох да го взема, а вие ме спирате и когато той чуе…
По-далече не стигна, защото мъжът, който го беше ударил, го сграбчи за гърлото и го дръпна на крака.
— Нищо няма да чуе, Веназ. Мислиш, че ни пука за шибания дуел на Видикас ли? Убил някой скапан кучи син — и за какво? За наше забавление?
— Посинява, Хайд. Отпусни малко.
Веназ едва си пое дъх.
— Разбери го добре, момченце — продължи Хайд. — Видикас ни е длъжник. Ние сме мръвки за него, нали? Вика някой от нас — и за какво? Ами за да я сдъвче нещастната мръвка. За нищо друго. Разкарай се, Веназ. И да не съм те видял повече.
Глутницата му вече се беше скупчила, всички с пребледнели лица, но по някои от лицата се четеше нещо по-скоро пресметливо. Беше ли това моментът да свалят Веназ?
Веназ се поотупа от прахта и закрачи сковано към тунела. Глутницата му го догони.
Щом влязоха в хладния сумрак, Веназ рязко се обърна.
— Тия бяха Хайд, Фаво и Дюл, нали? Запомнете им имената. Вече са ми в списъка, и тримата. В списъка ми са.
Няколко от децата кимнаха.
А тези, които бяха пресмятали шанса си, разбраха, че удобният миг е отминал. Бяха се забавили. Веназ успяваше да се съвземе, и то бързо, плашещо бързо. Винаги успяваше, напомниха си те за пореден път.
Харло се хлъзна по жилата. Усещаше с голия си корем чистотата на черното сребро. Да, беше сребро — и откъде ли се бе появило, след като от толкова дълго време работеха само мед на повърхността и желязо надълбоко? Но беше толкова красиво това сребро. По-хубаво от златото, по-хубаво от всичко.
Чакай само да каже на Байниск, а Байниск да каже на надзирателя! Щяха да са герои. Може би дори щяха да им дадат допълнително на вечеря!
Шахтата беше тясна, толкова тясна, че щяха да са нужни къртици поне няколко седмици, докато я разширят достатъчно, за да могат да влязат копачите, тъй че имаше добър шанс Харло да вижда — и да усеща — още много от това сребро, всеки ден може би.
И цялата онази неприятност отпреди щеше да се махне просто ей така — знаеше го…
— Харло!
Гласът изшепна отгоре, някъде зад ходилата му, и му напомни, че все още е с главата надолу, а това си беше опасно. Можеше да припадне, без дори да усети.
— Добре съм, Байниск! Намерих…
— Харло! Връщай се веднага!
Харло потрепери. Гласът на Байниск беше… беше уплашен.
Но пък щеше да се зарадва, нали? Заради среброто…
— Бързо!
Придвижването назад не беше лесно. Харло се избута с ръце, изви се, запъна пръстите на краката си в коравия камък и след това изпъна петите. За тази цел имаше кожени подплънки, стегнати на ходилата, но болеше все пак. Като гъсеница — свиваш се, избутваш се малко по малко, назад и нагоре.
Изведнъж нечии ръце го сграбчиха за глезените и грубо го издърпаха навън.
— Байниск! Какво…
— Шшт! Обадиха се отгоре — дошъл е някой да те търси. От града.
— Какво?
— Видикас го убил. В дуел. И сега иска да те заведат при него. Това е лошо, Харло. Мисля, че ще те убие!
Да чуе толкова неща наведнъж… Някой дошъл да го търси… Кой? Грънтъл! А Видикас го… Видикас го е убил? „Не. Никой не може да… не е той…“
— Кой е бил оня?
— Не знам. Слушай, ще избягаме. Двамата с теб. Разбираш ли?
— Но как…
— Ще влезем по-надълбоко. До Пропада…
— Но там е опасно…
— Има големи пукнатини от другата страна. Някои водят право нагоре и навън, при езерото. Стигаме там, а после покрай брега и чак до града!
Чуха викове, отекващи откъм главния проход.
— Веназ… Хайде, Харло, тръгваме. Веднага!
Тръгнаха надолу през новия изкоп, с фенери в ръце, Байниск взе и намотка въже. Там все още нямаше никой, защото, първо, въздухът беше лош, а беше имало и наводнение, и едва предишната смяна беше извадила последния маркуч, за да видят колко още вода се е просмукала. След петдесетина крачки вече газеха до глезените в ледена вода, вадите се стичаха по стените и таванът капеше. Виждаха все повече пукнатини — навсякъде, по стените, горе и долу — доказателство, че наближават Пропада, където половин скална стена затъваше в езерото. Според слуховете оставаха само няколко дни, докато се срути.
Тунелът се спускаше на неравни отсечки и водата вече бе до коленете на Харло, изтръпващо студена.
— Байниск… ще можем ли да излезем?
— Да, стига водата да не е прекалено дълбока. Обещавам ти.
— Защо… защо правиш това? Трябваше просто да ме предадеш.
Байниск не отвърна веднага.
— Искам да го видя, Харло.
— Какво искаш да видиш?
— Града. Аз… просто искам да го видя. Когато чух, е, като че ли всичко си дойде на мястото. Това беше моментът — най-добрият ни шанс, толкова близо до Пропада.
— Мислил си много за това.
— Да, Харло, не преставам да мисля за това.
— За града.
— Да, за града.
Нещо зад тях издрънча — все още далече, но по-близо, отколкото можеше да се очаква.
— Веназ! Те са след нас — мамка му — хайде, Харло, трябва да побързаме.
Водата стигаше до бедрата на Харло. Трудно му беше да върви. Залиташе. На два пъти за малко да изтърве фенера. Отчаяното им пъшкане отекваше над плясъка на водата.
— Байниск… не мога…
— Пусни фенера — само се дръж за ризата ми — ще те издърпам. Не се предавай.
Харло простена и пусна фенера във водата. Пламъкът изсъска. Момчето се вкопчи в опърпаната риза на Байниск.
Продължиха. Харло усещаше краката си само от бедрата нагоре — долу нямаше нищо. Странна отпадналост го изпълни и отнесе ледения студ. Байниск вече бе до гърдите във водата, скимтеше и се мъчеше да задържи фенера високо.
Спряха.
— Тунелът продължава надолу — каза Байниск.
— Д-дай д-да с-спрем, Байниск.
— Не, дръж се за тази издатина. Аз ще се гмурна. Няма да се бавя. Обещавам.
Сложи фенера на тясната издатина. А след това се гмурна и изчезна.
Харло остана сам. Много по-лесно щеше да е да се предаде, да отпусне вкочанените си ръце. Веназ идваше, скоро щеше да е тук. И тогава всичко щеше да свърши. Водата вече му се струваше топла — това може би беше изход, една възможност да избяга от тях. Да направи същото като Байниск. Просто да потъне, да изчезне.
Не го обичаха, знаеше го. Нито майка му, нито никой. А единственият, който бе дошъл, за да го намери… е, този човек беше умрял заради това. А това не беше правилно. Никой не трябваше да умира заради него. Нито Грънтъл, нито Байниск, никой. Тъй че стига… можеше просто да се пусне…
Водата кипна. Пъшкане, кашляне. Ледена ръка се вкопчи в него.
— Можем да минем, Харло. От другата страна тунелът тръгва нагоре!
— Не мога…
— Трябва! Градът, Харло! Трябва да ми го покажеш. Ще се загубя сам. Трябваш ми, Харло. Трябваш ми!
— Добре, но… — Канеше се да каже истината на Байниск. За града. Че не е раят, както го бе описвал. Че и там гладуват хора. Че и там хората си правят лоши неща. Но не, това можеше да почака. Щеше да е лошо да говори за тези неща точно сега. — Добре, Байниск.
Оставиха фенера. Байниск разви част от въжето и го завърза около кръста на Харло; изтръпналите му от студ ръце се засуетиха с възела.
— Първо вдишай няколко пъти. А после още веднъж, колкото можеш по-дълбоко.
Гмуркането в тъмното обърка Харло. Въжето около кръста му го задърпа надолу, а после срещу течението. Отвори очи и потръпна от ледения поток. Странни искри пробягваха от двете му страни, може би от самата скала или пък бяха само призраци, дебнещи зад очите му. Отначало се опита да помогне на Байниск, замаха с ръце и зарита, но след миг просто се отпусна.
Или Байниск щеше да измъкне и двамата, или нямаше да успее. И в двата случая щеше да е добре.
Умът му започна да се унася, а толкова му се искаше да си поеме дъх — нямаше да издържи дълго така. Дробовете му горяха. Водата щеше да е хладна, достатъчно хладна, за да изгаси този огън завинаги. Да, можеше да направи точно това.
Студ прониза дясната му ръка… а след това главата му се вдигна над повърхността и той засмука ледени глътки въздух.
Тъмнина, водата шуртеше и клокочеше, опитваше се да го издърпа обратно, назад и надолу. Но Байниск го теглеше напред и ставаше все по-плитко, а тунелът се уширяваше. Черният капещ таван като че ли хлътваше от двете страни, като изкривен гръбнак горе. Харло го зяпна удивен, че изобщо може да вижда.
А после го повлякоха нагоре по натрошения камък.
Спряха, легнали по очи един до друг.
Много скоро започна треперенето. Прониза Харло от глава до пети все едно, че го беше обсебил демон, дух, който го разтърсваше с бясна злост. Зъбите му затракаха неудържимо.
Байниск го дърпаше.
— В-веназ няма да спре. Ще види фенера. Ще разбере. Трябва да продължим да вървим, Харло. Това е единственият начин да се стоплим отново, единственият изход.
Но колко трудно беше да се вдигне отново на крака. Все още бяха схванати, поддаваха. Байниск трябваше да му помогне и той се облегна тежко на по-голямото момче, и се затътриха нагоре по хлъзгавия сипей.
Струваше му се, че вървят вечно, навън и извън петната смътна светлина. Понякога склонът се спускаше рязко надолу, а после бавно започваше отново да се изкачва. Болката вече пулсираше в краката на Харло, но беше добре дошла — животът се връщаше, изпълваше го с упорития си огън и той вече искаше да живее, това вече бе по-важно от всичко друго на света.
— Виж! — ахна Байниск. — Виж по какво стъпваме… Харло, погледни!
Фосфоресцентна пръст беше зацапала стените и на смътния блясък Харло успя да различи парчетата под краката си. Глинени чирепи. Късчета изгоряла кост.
— Трябва да води нагоре — каза Байниск. — Към някоя пещера. Джадроуби са погребвали предците си в тях. Пещера над езерото. Почти сме стигнали.
Но стигнаха до скален ръб.
И застанаха пред него, смълчани.
Една част от скалата просто се беше откъснала и бе оставила след себе си широк зев. Дъното на цепнатината бе потънало в черно, от което лъхаше сух топъл въздух. Срещу тях, на десетина или повече крачки, ивица размътена светлина издаваше продължението на тунела.
— Ще се спуснем долу — каза Байниск и почна да развива въжето. — А после пак нагоре. Можем да го направим, ще видиш.
— А ако въжето не е достатъчно дълго? Не виждам дъното, Байниск.
— Ще го стигнем, не бой се. Ще вържа въжето така, че после да го измъкна. Хайде, ти си пръв. — Пусна въжето през ръба.
Харло се смъкна през ръба, стиснал здраво мокрото въже — искаше му се да се хлъзне надолу, но знаеше, че може да се изпусне, затова се вкопчи здраво. Стъпалата му зашариха, намериха плитки издатини, пресичащи под ъгъл стръмната скала. Не много, но все пак облекчиха напрежението. Започна бавно да се спуска.
Беше може би на три боя надолу, когато Байниск започна да се спуска след него. Въжето започна да се люлее непредсказуемо и Харло усети, че краката му непрекъснато се изплъзват от малките стъпенки, и всеки път въжето дръпваше дивашки ръцете му.
— Байниск! — изсъска той. — Изчакай! Остави ме първо да се спусна още малко — люлееш ме.
— Добре. Давай.
Харло отново намери опора и продължи да се спуска.
Вече не усещаше люшкане и дърпане. Въжето ставаше все по-мокро, което подсказваше, че стига до края му — водата се просмукваше. А след това стигна до мокрия възел. Внезапно го обзе паника; мъчеше се да намери издатини в стената за краката си. Бяха много малко — стената беше почти отвесна.
— Байниск! На възела съм! — Изви врат и погледна надолу. Чернилка — непроницаема, бездънна. — Байниск! Къде си?
След първия вик на Харло Байниск не беше помръднал. Последното, което искаше, бе момчето да се изпусне, не и след като бяха стигнали толкова далече. А и честно казано, обземаше го все по-силен страх. Тази стена беше твърде гладка — никакви пукнатини, пластовете, които успяваше да напипа, не бяха нещо повече от леки изпъкналости под остър ъгъл. Изобщо нямаше да могат да се задържат след въжето.
Разбра, че са в голяма беда.
Когато чу последния вик на Харло — че бил стигнал до възела, — се приготви да започне отново спускането си.
А след това нещо рязко дръпна въжето нагоре.
Байниск вдигна глава. От ръба надничаха размътени в тъмното лица, ръце и още ръце се пресягаха да хванат въжето. Веназ — да, ето го там, ухилен.
— Спипах ви — промърмори Веназ тихо и злобно. — Спипах ви и двамата, Байниск.
Ново дръпване нагоре.
Байниск измъкна ножа си с едната ръка. Посегна да среже въжето под себе си, после се поколеба и отново погледна нагоре към лицето на Веназ.
Може би беше собственото му лице, само допреди няколко години. Лице толкова жадно да се наложи, да властва над къртиците. Е, Веназ можеше да ги има. Можеше да има всичко.
Байниск вдигна ръката си с ножа малко над юмрука, с който стискаше въжето. И го преряза.
Няма смисъл да се упорства. Длъжни сме да прелетим обратно в настоящето. За да се разбере всичко, всеки ъгъл трябва да се освети поне веднъж. Преди малко закръгленият мъж помоли за прошка. Сега той моли за доверие. Ръката му е сигурна, въпреки че трепери. Доверете се.
Един бард седи срещу един историк. На една маса наблизо, в кръчмата „При К’рул“, Бленд гледа как Сцилара пуска кръгчета дим от устата си. Нещо алчно има в този поглед, но от време на време в очите й лумва битка, щом си помисли за жената, лежаща в кома на горния етаж. Щом си помисли за нея, да. Бленд напоследък е започнала да спи в леглото с Пикър, заела се е да опита всичко, което може да измисли, за да пробуди отново чувството в любимата си. Но нищо не е подействало. Душата на Пикър се е изгубила, странства някъде далече от студената отпусната плът.
Бленд вече се мрази. Усеща, че душата й е готова да продължи напред, да потърси блаженството на един нов живот, ново тяло, което ръцете й да проучват и галят, устни, в които да притисне своите.
Но това е глупаво. Сцилара винаги се отзоваваше вяло. Беше жена, която предпочита мъжките ласки — такива, каквито са. И честно казано, самата Бленд неведнъж се беше впускала в тази игра. Защо тогава се е събудила отново тази страст? Какво я прави толкова дива, толкова жадна?
Загубата, скъпа. Загубата е като остен, сръгва те и залиташ напред, търсиш да се хванеш за нещо, търсиш екстаза, сладкото отдаване, вечната съблазън на самоунищожението. Пъпката разцъфва и стръкът изхвърля последната си сила в един последен изблик, в едно прекрасно възклицание. „Цветът отрича“, ако цитираме една древна поема на Тайст Андий. Животът бяга от смъртта. Длъжен е, не може да го избегне. „Животът бяга“, за да цитираме вкратце поетичната сдържаност на един закръглен мъж.
Пропълзете в ума на Бленд, притаете се зад очите й и погледайте както гледа тя, почувствайте както тя чувства, ако посмеете.
Или опитайте с Анци, ей там при тезгяха, на който са наредени седем арбалета, дванайсет колчана с метални стрели, сто и двадесет на брой, шест къси меча, три метателни брадви фаларска изработка, джадроубски широк меч и кръгъл щит, две местни рапири с изящни предпазители със сложна оплетка, толкова сложна, че оръжията са се оплели едно в друго и Анци беше похабил целия предобед в безуспешни опити да ги разплете — и малка торбичка с три „острилки“. В момента се мъчи да реши какво да носи.
Но мисията, на която се канеха да тръгнат, трябваше да е мирна, тъй че трябваше да носи само късия си меч, както обикновено, мирно и кротко увиснал на кръста му, както обикновено, всичко както обикновено всъщност. Но пък, от друга страна, отвън бяха убийците, които искаха главата на Анци, тъй че да го раздава мирно и кротко може би беше всъщност самоубийствено. Тъй че трябваше да окачи поне два къси меча, да метне два арбалета на раменете и да държи широкия меч в дясната ръка и двете рапири в лявата, с по един колчан вързан на всяко бедро, торбата с гранатите на колана и метателна брадва между зъбите — не, това беше тъпо, щеше да си счупи ченето, ако опиташе това. Може би още един къс меч, но пък можеше да си пореже езика още щом се опита да каже нещо, а със сигурност щеше да се опита да каже нещо, нали?
Но пък можеше да накачи на колана си ножниците на всичките шест къси меча, направо да си облече пола от къси мечове, защо пък не? Само че къде щеше да носи гранатите тогава? Едно чукване в ефес или дръжка и щеше да стане на облак мустаци и парчета оръжие. А арбалетите? Трябваше да ги натовари на гръб, но всичко да е настрана от спусъците, да не вземе да избие всичките си приятели още при първото спъване.
Ами ако…
Какво ако? Дали да не се върнем при Бленд? Плът до плът, тежките пълни гърди в ръцете й, едното коляно натиска между разтворени бедра, пот се смесва със сладки ухания, меки устни се сливат, езици играят, жадни и хлъзгави като…
— Не мога да го нося всичко това!
Сцилара хвърли поглед към тезгяха.
— Сериозно ли, Анци? Бленд не го ли каза това още преди една камбана?
— Какво? Кой? Тя? Какво знае тя?
При тази неволна самоирония Бленд не можа да се сдържи и повдигна вежди, щом срещна погледа на Сцилара.
Сцилара се усмихна в отговор и отново дръпна от лулата.
Бленд хвърли поглед към барда и каза на Анци:
— Все едно, вече сме в безопасност навън.
Анци я зяпна невярващо.
— Готова си да повярваш на един проклет менестрел? Какво знае той?
— Непрекъснато питаш какво знае някой, след като е явно, че каквото и да знаят, бездруго не слушаш.
— Какво?
— Извинявай, това толкова ме обърка, че едва ли ще мога да го повторя. Договорът е прекратен — Фишер го каза.
Анци поклати глава.
— Фишер го казал! — Посочи барда с пръст. — Той е Фишър, не е Фишер — не е онзи прочутият. Просто е откраднал името! Е, попроменил го е, та да не си личи. Ако беше онзи прочутият, нямаше просто да седи така, нали? Прочутите хора не правят това.
— Сериозно? — попита бардът Фишър, дето май се оказваше Фишер. — А какво се очаква да правим, Анци?
— Прочутите хора правят прочути неща непрекъснато. Всички го знаят това!
— Договорът беше изкупен — каза бардът. — Но ако искаш да се облечеш все едно, че се каниш да правиш солов щурм на Лунния къс, давай.
— Въже! Трябва ли ми въже? Чакай да помисля! — И за да подсили процеса, Анци започна да крачи из помещението и да подръпва мустак.
Бленд искаше да смъкне ботуш и да пъхне стъпало между бедрата на Сцилара. Не, искаше направо да се пъхне вътре. Всичко или нищо. Изсъска обезсърчена, докато ставаше, поколеба се, след което отиде и седна на масата на барда. Загледа го много напрегнато, а в отговор той повдигна вежда.
— Има повече песни, съчинени уж от Фишер, от всеки друг поет, за когото съм чувала.
Бардът сви рамене.
— Някои от тях са стогодишни.
— Бях феномен.
— Я виж ти!
— Поетът е безсмъртен — проговори Дюйкър.
Тя се извърна рязко към него.
— Това да не би да е някакво общо метафорично твърдение, историко? Или говориш за мъжа, който седи на една маса с тебе?
Анци изведнъж изруга.
— Не ми трябва никакво въже! Кой ми го наби това в главата? Я да тръгваме — взимам този къс меч и една граната, и ако някой ни доближи или изглежда подозрителен, ще хапне острилката за закуска!
— Ние ще останем тук — каза Дюйкър, след като Бленд се поколеба. — Бардът и аз. Ще наглеждам Пикър.
— Добре. Благодаря ти.
Анци, Бленд и Сцилара излязоха.
Пътят им ги поведе от Квартала на именията и през квартала Дару, покрай Втора околовръстна стена. Градът вече се беше разбудил съвсем и на места улиците гъмжаха с вечното бръмчило на живота. Гласове и миризми, нужди и домогвания, глад и жажда, смях и яд, нещастие и радост, а слънчевата светлина падаше над всичко, до което можеше да стигне, и сенките се отдръпваха навсякъде, където можеха да се скрият.
Временни прегради спираха тук-там тримата чужденци — заклещена в тясна уличка кола, конят издъхнал и краката му стърчат нагоре, половин семейство затиснато под обърналата се кола. Суетяща се тълпа около малка рухнала сграда, грабят всяка тухла и здрава талпа, а ако някой е затрупан отдолу — уви, никой не го търси.
Сцилара вървеше като жена, родена за да й се възхищават. И, о, да, хората я забелязваха. При други обстоятелства Бленд — след като беше друга жена — може би щеше да негодува, но пък тя цял живот беше изкарала незабелязвана. А освен това влизаше в числото на обожателите.
— Дружелюбни хора са тези даруджистанци — каза Сцилара, когато най-сетне завиха на юг от стената и продължиха към най-южното кътче на квартала.
— Усмихват се — отвърна Бленд, — защото искат да се въргалят с теб. И явно не си забелязала жените им, всички изглеждат все едно са глътнали нещо кисело.
— Може и да са.
— О, да, спор няма. Истината, че мъжете са мъже, това са глътнали.
— Какво друго да са мъжете освен мъже? — изсумтя Анци. — Твоят проблем, Бленд, е, че виждаш твърде много, даже когато го няма.
— О? А ти какво забелязваш, Анци?
— Подозрителни хора, какво.
— Какви подозрителни хора?
— Тия, дето непрекъснато ни зяпат, разбира се.
— Това е заради Сцилара — за какво според теб си говорехме току-що?
— Може да са, може и да не са. Може да са убийци, да дебнат да ни скочат.
— Онзи старец отзад, дето жена му го перна по ухото, да е убиец? Що за гилдия имат тука?
— Не знаеш дали е била жена му — сопна се Анци. — И не знаеш дали това не е сигнал за някой на покривите. Може би точно сега се набутваме в засада!
— Разбира се — съгласи се Бленд, — онази жена беше майка му, защото Гилдията се е разпоредила мама да се погрижи да даде сигналите и той да си изяде целия обяд, и ножовете му да са наточени, и да си е вързал връзките добре, за да не се спъне точно когато се хвърли да убие сержант Анци.
— Едва ли ще имам късмета да се спъне — изръмжа Анци. — В случай, че не си забелязала, Бленд, Близнака много лошо ни бута напоследък. Опонн нещо ни го е набрал, особено на мен.
— Защо? — попита Сцилара.
— Защото не вярвам в Близнаците, затова. Късметът е лоша работа. Опонн само дърпа сега, за да бутне по-късно. Дръпнал ли те е, не си мисли, че свършва дотук. Изобщо. Не, можеш да очакваш, че ще те бутне по всяко време, и знаеш само, че това бутване ще дойде със сигурност. Всъщност всички ние все едно сме си умрели.
— Е, за това не мога да споря — отвърна Сцилара. — Рано или късно Гуглата ни взима всички, това е единственото сигурно нещо.
— Нещо много сте бодри двамата тази сутрин — подхвърли Бленд. — Я, ето че стигнахме.
Бяха стигнали до казармата на Градската стража, мрачно и злокобно на вид здание, както се полагаше.
Бленд тръгна към караулката. Анци и Сцилара я последваха.
Стражът пред вратата ги спря с думите:
— Оръжията за проверка на първа маса. Дошли сте да посетите някого ли?
— Не — изсумтя Анци. — Дошли сме да го измъкнем! — И се засмя.
Шегата обаче не се стори смешна на никого, особено след като намериха „острилката“ и веднага се сетиха какво е. На всичко отгоре Анци направи грешката да се прави на войнствен сред петима-шестима много строги стражи, което, уви, доведе до закопчаването му.
След като всичко това приключи, Анци се озова в килия с трима пияни, само един от които беше в съзнание — пееше някаква стара класика от Фишер, с много печален глас. Имаше и още един, който май беше съвсем луд — беше убеден, че всички, които вижда, носят маска, зад която се крие нещо демонично, ужасно и кръвожадно. Бяха го задържали за опит да издере лицето на един търговец. Та той изгледа преценяващо Анци, преди да реши, че чужденецът с рижия мустак е прекалено як, за да се захваща с него, поне докато още е буден.
Присъдата беше задържане за три дни, стига Анци да се окаже образцов затворник. Малка неприятност и можеше да я удължат.
В резултат на всичко това мина доста време, докато Сцилара и Бленд успеят да получат разрешение да се видят с Баратол Мекхар. Срещнаха се с него в малка стая с двама стражи от двете страни на вратата, с извадени къси мечове.
Сцилара подхвърли:
— Приятелства си завързал тук, а?
Ковачът изглеждаше малко засрамен.
— Нямах намерение да се съпротивлявам на ареста, Сцилара. Чиракът ми, уви, реши друго. — И попита притеснено: — Какво научихте за него? Хванат ли е? Пострадал ли е?
Сцилара сви рамене.
— Нито сме го виждали, нито сме чули нещо такова, Баратол.
— Непрекъснато им повтарям, че той е като дете. Че аз съм отговорен за всичко. Но той взе, че счупи няколко кокала и носа и те са доста ядосани.
Бленд се покашля. Нещо ставаше между Баратол и Сцилара, и това я изнервяше.
— Баратол, можем да платим глобата на Гилдията, но тази дивотия, дето е станала, е нещо по-сериозно.
Той кимна тъжно.
— Тежък труд, да. Поне половин година. — По лицето му пробяга усмивка. — Познайте за кого ще работя!
— За кого?
— За Елдра. В леярната. И след месец и половина ще си спечеля свидетелство за ковач, това е разрешено. Нещо като програма за преквалифициране.
Гърленият смях на Сцилара стресна двамата пазачи.
— Е, това е възможност да си оправиш положението.
Той кимна.
— Май обърках всичко от самото начало.
— Не съм сигурна — отвърна Сцилара. — Гилдията доволна ли е от това? В смисъл, това е един вид заобикаляне на тях, нали?
— Те нямат избор. Всяка гилдия в града е длъжна да се подчинява, освен Гилдията на убийците, предполагам. Явно за повечето затворници половин година в някой занаят може да им спечели нещо като степен чирак — но няма ограничения колко можеш да напреднеш. Просто взимаш изпитите, и толкова.
Сцилара изглеждаше готова да избухне в смях. Дори Баратол едва се сдържаше.
Бленд въздъхна.
— Ще ида да покрия глобата. Смятай го за заем.
— Много съм ви благодарен, Бленд.
— В памет на Калам — отвърна тя на излизане. Никой от пазачите не й обърна внимание, но Бленд беше свикнала с това.
Отвори му бок’арал. Висшият алхимик Барук го огледа, за да се увери, че не е нищо повече от бок’арал. Нито демон, нито соултейкън. Просто бок’арал, вдигнал войнствено малкото си сбръчкано личице, острите, изпънати назад уши мърдаха. Когато понечи да затвори вратата, Барук пристъпи напред и я задържа.
Посрещна го възмущение и гняв. Бок’аралът засъска, разпени се, закриви лице, размаха юмруче на Барук и побягна по коридора.
Висшият алхимик влезе, затвори грижливо вратата и тръгна по коридора. Вече се чуваха и други бок’арала — какофония от дивашки врясъци, които се сляха с първия.
На едно разклонение се натъкна на стара далхонийка — разнищваше сламена метла. Тя го погледна ядосано, вресна нещо на някакъв племенен език и завъртя бързо пръстите на лявата си ръка.
Висшият алхимик се намръщи.
— Отмени си проклятието, вещице. Веднага.
— Няма да си толкова смел, като ти скочат паяците.
— Веднага — повтори той. — Преди да съм се ядосал.
— Ба! Бездруго не си заслужаваш усилието! — И изведнъж се разсипа на купчина паяци, които се пръснаха във всички посоки.
Барук примига и бързо отстъпи назад. Но нито едно от съществата не залази към него. След няколко мига изчезнаха необяснимо, макар да се виждаше само една малка пукнатина.
— Висши алхимико.
Той вдигна глава.
— А. Върховна жрице. Аз почуках…
— И един бок’арал те пусна, да. Имат навика да го правят, след като прогониха повечето ми послушници.
— Не знаех, че бок’арала имат навик да завземат храмове.
— М-да… С мен ли сте дошли да поговорите, или с избрания… говорител на Сенкотрон?
— Не вярвам властта ви да е узурпирана съвсем, Върховна жрице.
— Отчитам великодушието ви.
— А защо в храма ви има вещица на Ардата?
— Ех… Защо, нали? Елате с мен.
Магът на Сянката — богове! — седеше на пода на олтарната зала и точеше ножове. Около него лежаха пръснати десетина, всеки с различен модел.
— … тази нощ всички ще умрат! — мърмореше той. — Срязани гърла, посечени сърца, изтръгнати нокти, избодени очи. Погром и клане. Сеч… — След това вдигна глава, сепна се гузно, облиза устни и изведнъж се усмихна. — Добре дошли, Висше баручество. Хубав ден, нали?
— Висш алхимик Барук, маг. И не, денят не е хубав. Какво правите?
Очите на мага зашариха.
— Какво правя? Нищо, нима не виждате? — Замълча. — Не ги ли надушвате? Близо са вече, о, да! Ще стане грозно — и кой ще е виновен? Грозно… но нищо общо няма с Искарал Пъст! Аз съм съвършен. — На лицето му се изписа невинност. — Аз съм съвършен… съвършено… добре.
Барук не можа да се сдържи и се обърна към Сордико Куалм.
— Какво си мисли Сенкотрон?
Въпросът явно я потисна.
— Признавам известна криза на вярата, Висши алхимико.
Искарал Пъст скочи на крака.
— Тогава трябва да се молиш, любима. На мен, след като Сенкотрон вижда през моите очи, чува през моите уши, мирише през моя нос. — Кръстоса поглед и добави с по-различен тон: — Пърди през моя гъз също, но това би било твърде обидно да го споменавам. — С усилие оправи отново погледа си и се усмихна. — Сордико, сладка моя, има едни много специални, много тайни молитви. И, ъъъ, ритуали. Потърси ме веднага щом си отиде този човек, нямаме време за губене!
В залата се бяха промъкнали бок’арала. Двайсетина, движеха се подчертано крадливо и всички бавно прииждаха към Искарал Пъст — който сякаш изобщо не ги забелязваше, докато намигаше на Сордико Куалм.
— Върховна жрице, имате съчувствието ми — въздъхна Барук.
— Имам вест от Сенкотрон — заяви изведнъж Искарал Пъст. — Точно затова ви призовах, Барукемист.
— Не си ме призовал.
— Нима? Но трябва да съм. Или поне така се очакваше. — Пъст кривна глава. — Той е поредният идиот. Нищо освен идиоти наоколо. Само аз и ти сме, Сордико, срещу целия свят. Какво пък, ще победим!
— Сенкотрон? — подсети го Барук.
— Какво? Кой? А, той.
— През твоята уста.
— Ще изтече светлина, да, да, да. Чакай да помисля, да помисля. Какво беше онова съобщение, наистина? Забравям. Чакай! Чакай, задръж. Беше… какво беше то? Сложи пазач на Мечата порта. Ето това е, да. Мечата порта. Или беше Окопната порта? Гарвановата порта? Портата Беля? Портата Резача? Двата вола?
— Да — каза Барук. — Всичките са.
— Мечата, да, това трябва да беше. Мечата.
Сордико Куалм изглеждаше готова да се разплаче.
Барук потърка очи и кимна.
— Е, аз ще си ходя. — И се поклони на Върховната жрица.
Бок’арала се втурнаха. Всеки награби по един нож и с врясъци изхвърчаха от залата, стиснали плячката си.
Искарал Пъст ги зяпна с увиснало чене, след което заскуба двете туфи коса на темето си и писна:
— Зли твари! Знаеха! Знаеха всичките ми планове! Как? Как?
— Е, какво да правя с тебе сега?
Чаур я гледаше с тъжни очи. Пак беше плакал, очите му бяха подпухнали от плач, две вадички слюнка се стичаха от зачервените му напукани устни.
— Длъжни сме да предположим — продължи Спайт, — че Баратол е неизбежно възпрепятстван — разбира се, единственото, което можем да правим в момента, е да предполагаме, след като всъщност нямаме никаква представа какво се е случило с него. Едно е очевидно и то е, че той не може да дойде тук. Ако можеше, щеше да е дошъл, нали? За да те вземе, Чаур.
Той беше готов всеки момент да се разреве. Само споменаването на Баратол заплашваше да отключи отново мъката му.
Тя потупа пълничките си устни с дългия си пръст с изящен маникюр.
— За съжаление скоро ще се наложи да те оставя. Мога ли да разчитам, че ще останеш тук, Чаур? Мога ли?
Той кимна.
— Сигурен ли си?
Той кимна отново, след това избърса мокрия си нос.
Спайт се намръщи.
— Леле, каква гледка си. Осъзнаваш ли, че просто някои пътечки в мозъка ти са объркани? Някой практикуващ Висшия Денъл би могъл да направи чудеса с теб, Чаур. Хубава мисъл, нали? О, знам, ти изобщо нямаш „мисли“. Имаш… импулси и объркване, и от тези двете се получава човекът, наречен Чаур. И освен в моменти като този ти си предимно щастлив, а това е нещо, с което не бива да се шегуваме. Боговете знаят, щастието е скъпа и рядка стока, и всъщност като че ли колкото по-интелигентни и схватливи са индивидите, толкова по-нещастни са. Цената на това да виждаш нещата каквито са, предполагам.
— Но пък от друга страна имаме сестра ми, разбира се. Моята вечно усмихната убийствена сестричка. Моята подла, хладнокръвна, коварна родственица. Тя между другото е почти толкова интелигентна, колкото съм и аз, но е неуязвима за нещастието. Качество, дължащо се на особената й лудост, подозирам. — Тя го погледна в очите. — Все едно, Чаур, ти ще трябва да останеш тук, да не се показваш пред хората. Защото трябва да навестя сестра си. Да си кажем няколко думи. За малко. Нали?
Той кимна.
— А сега дай да те почистим. Не бих искала да разстройваме Баратол, а и ти също, сигурна съм.
Значи, Чаур умееше да разбира хората в повечето случаи. Умееше и да кима също така. Но понякога разбирането и кимането не си съвпадаха. Така беше и този път.
Но за това — по-късно.
Коларят не успя да довърши закуската си, тъй като някой забеляза увития в платнище труп и донесе на Мийзи, че някой глупак е оставил труп във волската кола пред хана — едва ли най-подходящата реклама за един хан, пък било той и „Феникс“. Мийзи изруга, излезе да види сама и нещо в ботушите й се стори познато. С изстинало изведнъж сърце, тя дръпна платното от лицето на Мурильо.
След това нещата се развиха бързо: ужасното осъзнаване, припрения вик и най-сетне онова прашно, безжизнено място в душата, което е скръбта. Отчаяно чувство за безполезност, смазващо стъписване. Коларят бе притиснат в ъгъла от Ирилта и щом усети, че е натясно и няма измъкване, старецът набързо им разказа всичко, което знаеше.
Ниският закръглен мъж в дъното на гостилницата се надигна от стола си и спокойно пое нещата в ръце. Разпореди се на Ирилта и Мийзи да отнесат тялото в една от празните стаи на втория етаж и те го направиха със сърцераздирателна нежност. Пратиха да съобщят на Кол. Колкото до останалите — е, рано или късно всички се връщаха в хана, тъй че тегобата около съобщаването на лошата вест нямаше скоро да свърши и всеки път чувствата щяха да избликват с нова сила. Живите усещаха това ново бреме и си даваха сметка, че следващите няколко дни ще са безрадостни и угрижени, и вече всеки се чувстваше уморен и дори Круппе не беше предпазен от това.
Един скъп приятел е мъртъв, а нищо справедливо няма в смъртта. Когато дойде мигът, винаги се оказва преждевременно. Проклятието на недовършените неща, загубата, която никога не може да бъде запълнена. Много скоро, като разядени скали, изникнали след отлива, дойде гневът.
Коларят беше принуден отново да обясни за посещението в един миньорски лагер, за дуела заради някакво момче и как победителят е наредил тялото да бъде върнато хана „Феникс“. Това бе всичко, което знаел, закле се той и в момента единствен Круппе — мъдрият, умният Круппе — разбра кое трябва да е това момче.
Трябваше ли в такъв случай да се посети едно определено училище по фехтовка? Може би.
Тегобата на бремето, непосилната тежест на ужасната вест — да видиш още един съкрушен дух, о, този ден беше тягостен, наистина. Много тъжен и тягостен ден.
А в тази нощ щяха да плачат вдовици, и ние — с тях.
Двама мъже се приближаваха към хана „Феникс“. Всичко можеше да се промени според това кой от двамата ще стигне пръв. Ако възстановяването на баланса съществува над естеството — в човешкия свят имаме предвид, — то Ралик Ном трябваше да е първият, който да чуе за смъртта на своя приятел. И щеше с мрачен поглед да тръгне, да поеме ново бреме на плещите си, защото макар отмъщението да уталожва някои духовни потребности, хладното убийство нанася ужасна щета на душата. Разбира се, той вече беше правил това веднъж, в името на друг свой приятел, и поради това нямаше да е ощетен повече, отколкото вече беше.
Уви, не беше писано това да се сбъдне.
Изтерзан от множество мрачни мисли, Кътър се приближи до входа на хана „Феникс“. Забеляза стария колар, повел волския впряг, но нямаше повод да му обърне повече внимание. Още щом влезе, усети, че нещо не е наред. Ирилта беше зад тезгяха с бутилка в ръка — не за да пълни чашите на гостите, забеляза веднага той, а за да я вдига към устата си. Килваше назад глава и удряше убийствени глътки. Очите й бяха смайващо зачервени на пребледнялото лице.
Почти никой в гостилницата не говореше.
Мийзи я нямаше никъде, но Кътър забеляза Круппе, седнал на масата си с гръб към помещението — нещо, което не беше виждал да прави досега. Пред него имаше прашна бутилка скъпо вино и четири бокала. Круппе тъкмо бавно пълнеше единия пред стола вдясно от себе си.
С нарастващо безпокойство, Кътър пристъпи към масата. Издърпа същия стол и седна.
Нямаше и помен от обичайната приветливост у Круппе. Мрачно лице, бледо, покрусено. Очите — пълни с неподправена болка.
— Пий, млади приятелю — промълви той.
Кътър видя, че другите два бокала са празни. Взе своя.
— От скъпото е, нали? Какво се е случило, Круппе?
— Почитаемият Мурильо е мъртъв.
Думите му бяха като удар, изкараха дъха от гърдите на Кътър. Не можеше да мръдне. Болката прониза изтръпналия ум, утаи се и кипна отново. И отново.
— Дуел — отрони Круппе. — Отиде да прибере едно изгубено дете. В мините Елдра, западно от града.
Нещо жегна Кътър отвътре, но в първия момент не можа да го определи. Досещане ли? За какво?
— Мислех си… мислех си, че е зарязал всичко това.
— Какво да е зарязал, приятелю? Желанието да направи добро?
Кътър поклати глава.
— Дуелирането… Имах предвид… дуелирането.
— За да постигне освобождаването на малкия Харло. Собственикът на мината е бил там, или един от тях поне. Историята се върти в кръг, както е известно. — Круппе въздъхна. — Твърде стар беше за такива неща.
И в този момент дойде въпросът, и той бе зададен с глух, напълно безизразен тон:
— Кой го е убил, Круппе?
А закръгленият мъж трепна, поколеба се да отговори.
— Круппе.
— Това няма да е добре…
— Круппе!
— Ах, може ли да се устои на такива сили? Горлас Видикас.
И толкова. Знаел го беше, да, Кътър го беше знаел. Мината… Елдра… историята. „Той знае за мен. Искал е да накаже мен. Убил е Мурильо, за да нарани мен. Убил е един чудесен… чудесен и благороден човек. Това… това трябва да спре.“
— Седни, Кътър.
„Трябва на всяка цена да спра това. Веднага. Тя бездруго иска точно това.“
— Кол идва — каза Круппе. — И Ралик Ном. Крокъс, остави това за Ралик…
Но той вече вървеше, с очи към вратата. Ирилта го гледаше и нещо в лицето й привлече вниманието му. Жажда се четеше в очите й — сякаш знаеше къде отива, сякаш се досещаше…
— Кътър — каза тя дрезгаво. — Спипай го тоя кучи син. Спипай го.
Яркият ден го удари в лицето като плесник. Изпъшка, но все още не му беше лесно да си поеме дъх. Тежестта беше непосилна, гневът бушуваше в главата му като кошмарен левиатан, разтворил паст, и воят изпълваше черепа му.
Кътър бе оглушал за света.
Денят е оголен. Самото време е откъснато, настоящето се е проточило и поглъща всичко наоколо. Съществува само един-единствен миг, и този миг сякаш е вечен.
Спомнете си началото на този ден. Дъх, започнал с любов…
Белам Ном върза клупове в двата края на плетената каишка. Наведе се пред Мю.
— Виждаш ли този клуп, Мю? Хвани го с две ръчички, аз ще държа другия край, нали? Сега ще излезем навън. Само ще се държиш за каишката, нали?
Ококорила очи, Мю кимна.
— Не се безпокой — каза Белам. — Ще ходя бавно. — А после отиде при Хинти и я вдигна с лявата си ръка. Ръчичките й се увиха около врата му, мокрото й носле се отри в брадичката му. Белам се усмихна на Мю. — Готови?
Ново кимване.
Тръгнаха.
Снел все още беше при стария търговец на плът, а Белам още не бързаше да го освобождава. Представа нямаше какво се е случило с Мирла и Бедек, но остави съобщение, надраскано с въглен на масата, за да знаят, че е взел Мю и Хинти.
Мурильо трябваше вече да се е върнал. Белам започваше да се притеснява. Не можеше да чака повече.
Вървяха бавно. На два пъти Мю се отскубна от каишката, но Белам успя да спре навреме и да я прибере. Оставиха зад себе си Канала, бедняшкия район, и най-сетне стигнаха до училището за фехтовка.
Белам остави Хинти на земята в топлото помещение, каза на Мю да стои със сестричката си и тръгна да потърси Стони Менакис.
Тя седеше на една каменна пейка в сенчестата колонада покрай задния край на тренировъчния двор, изпънала дългите си крака и загледана в нищото. Когато чу стъпките му, вдигна глава и го погледна.
— Уроците са прекратени. Върви си.
— Не съм дошъл за уроци — отвърна Белам и се изненада от грубия си, осъдителен тон.
— Върви си, преди да съм те пребила от бой.
— Твърде много хора се месят вместо теб, Стони, вършат това, което ти би трябвало да свършиш. Не е честно.
Тя се намръщи.
— За какво говориш?
— Мурильо върна ли се?
— Всеки напуска.
— Той намери Харло.
— Какво?
Видя как се оживиха помръкналите й очи.
— Той го намери, Стони. Работи в един минен лагер. Отиде да го прибере. Но още не се е върнал. Нещо се е случило, нещо лошо — усещам го.
Тя стана.
— Къде е този лагер? Как се е озовал там?
— Снел.
Стони го зяпна.
— Ще го убия това копеленце!
— Не, няма. Погрижих се за него. Имаме нов проблем.
В този момент една малка фигурка пристъпи в коридора и ги зяпна.
Стони се намръщи.
— Мю? Къде са мама и тати? Къде е Хинти?
Мю се разплака, после се втурна към Стони. Нищо не й оставаше, освен да вземе детето в прегръдката си.
— Няма ги — каза Белам. — Грижих се за децата, чаках, но така и не се появиха. Стони, не знам какво да правя с тях. Трябва да се върна у дома — родителите ми сигурно са полудели от притеснение.
Тя се обърна рязко, притиснала Мю до гърдите си. Беше подивяла.
— Трябва да прибера Харло! Заведи ги у вас!
— Не. Стига. Поеми отговорност за тях, Стони. Само да успокоя моите, че всичко е наред, и ще отида да намеря Мурильо. Поеми отговорност. Дължиш това на Мирла и Бедек — те го правеха за теб. Години наред.
Помисли си, че ще го удари, като видя гнева в очите й, и отстъпи.
— Хинти сигурно е заспала. А, и са гладни освен това.
След това си тръгна.
Нужни бяха думите на един младеж — не, момче, — за да направят онова, което Грънтъл не бе могъл. Нужни бяха тези груби, искрени думи, за да пробият стената й.
Стоеше с Мю в прегръдката си и имаше чувството, че са отворили душата й с грохот, че е останала само една куха коруба и тя бавно се изпълва отново. Изпълваше се с… нещо.
— О — прошепна Стони. — Харло!
Чакаше я Шардан Лим. Надигна се от пейката, щом я видя, но не се приближи. Стоеше и я гледаше странно.
— Това е неочаквано — каза Чалис.
— Безспорно. Прости ми, че се натрапвам в твоя… претоварен график.
Но зад извинението нямаше никакво искрено съжаление и тя усети, че нервите й се изпъват.
— Какво желаете, съветник?
— Не бяхме ли надмогнали титлите, Чалис?
— Зависи.
— Може би си права. Все пак, след като приключим, няма да са нужни никакви формалности.
Дали да извика стражата? Какво щеше да направи той? Щеше да се изсмее, какво.
Шардан Лим се приближи.
— Налей си вино. И го изпий. Трябва да ти кажа, никак не съм доволен, че бях отхвърлен така безцеремонно. Изглежда, прелюбодействието се оказва по вкуса ти и апетитът ти е нараснал. Извън контрол? Струва ми се, че да, извън контрол.
— Идваш неканен и после се оплакваш от гостоприемството ми?
Тънките му бледи устни се кривнаха в усмивка.
— Нещо такова.
— Никаква дума ли нямам аз по въпроса?
Той повдигна вежди.
— Скъпа Чалис. Ти се отказа отдавна от тези привилегии. Позволи на съпруга си да те използва — не по който и да е от нормалните начини, но все пак му позволи да те използва. Позволи същото и на мен, а сега и на някакъв долен крадец, а и кой знае още на колко други. Не възразявай тепърва — ще прозвучи кухо дори и за теб, убеден съм.
— Все пак животът ми си е мой. — Но думите й прозвучаха жалко, твърде уязвими, за да покрият уродливата, грозна истина.
Той не си направи труда да отвръща. Само погледна към един от диваните.
— Ще се наложи да ме влачиш — каза тя. — Така истината ще лъсне, ще лъсне толкова явно, че няма да можеш да претендираш, че това е нещо друго освен изнасилване, каквото всъщност е.
Той я погледна разочаровано.
— Отново грешиш, Чалис. Сега ще отидеш ето там и ще се съблечеш. Ще легнеш на гръб и ще си разтвориш краката. Би трябвало вече да е лесно — правила си го достатъчно често. Твоят простосмъртен любовник ще трябва да те дели, опасявам се. Допускам, че много скоро няма да можеш да правиш разлика.
Как можеше да я принуждава да прави това? Не разбираше, макар че — без съмнение — той разбираше. Да, Шардан Лим разбираше нещата прекалено добре.
Отиде мълчаливо до дивана.
Все още я болеше от сутрешното правене на любов. Скоро болката щеше да се усили, по-груба, отколкото бе сега. Болка и удоволствие, да — сплетени като любовници. Можеше да подхранва и двете, отново и отново, вечно.
Точно така. Докато не дойде… събуждането.
„Крокъс, забрави за съпруга ми. Няма смисъл. Ще ти го кажа следващия път. Обещавам.“
„Обещавам.“
Шардан Лим я използва, но накрая той се оказа неразбиращият. А когато тя накрая му благодари, като че ли се стъписа. Докато бързаше да се облече и да си тръгне, тя остана да лежи на дивана, развеселена от объркването му и вече в пълен мир с нещата.
Помисли си за едно стъклено кълбо с пленената в него луна, онзи дар от една отдавна изгубена младост, и се усмихна.
В един почти тропически град мъртъвците ги приготвят бързо. Покрусеният Кол, почти обезумял от скръб, пристигна с карета. Мийзи слезе от стаята, където беше седяла с тялото, а Кол изпрати един от слугите си да отвори фамилната гробница. Не можеше да се допусне никакво забавяне. Скръбта премина в гняв, когато Кол откри кой е виновникът за смъртта на Мурильо.
— Пускането на първа кръв никога не е достатъчно за Видикас. Обича да убива — при всякакви други обстоятелства отдавна щеше да е тръгнал към Високите бесилки. Проклет да е този допотопен закон за дуелите. Време е да се обявят за незаконни — ще се обърна към Съвета…
— Такова нещо няма да мине — каза Круппе и поклати глава. — Кол го знае не по-зле от Круппе.
Кол застина на място като човек, хванат в капан. Огледа се и изръмжа:
— Къде е Ралик?
Круппе въздъхна, напълни третия бокал и го подаде на Кол.
— Скоро ще е тук, убеден е Круппе. Такъв е този ден, не бърза да свърши, а ще спи ли някой от нас тази нощ? Круппе вече се плаши от предстоящата самота. А, ето го и Ралик.
Ирилта залитна към влезлия убиец и едва не рухна в ръцете му. Лицето му бързо помръкна, щом тя заговори. Гласът й бе приглушен, след като бе притиснала глава на рамото му, но не толкова, че да не я разбере.
Очите му се вдигнаха и срещнаха погледа на Круппе, а след това и на Кол.
В кръчмата не беше останал никой друг — отровената атмосфера беше прогонила и най-заклетите пияници. Сълти и Чъд, новият готвач, стояха на вратата на кухнята. Сълти плачеше тихо.
Круппе напълни последния бокал и го остави на масата, с гръб към сцената. Кол се смъкна на стола до него и пресуши виното с привичната лекота на алкохолик, върнал се отново към позабравената убийствена страст, но Круппе беше подбрал това вино с мисълта за подобни рискове — омайването му беше илюзорно, вкусът на алкохол — хитроумно съчетание на билки и нищо повече. Но беше временно решение, знаеше Круппе. Познаваше добре Кол, разбираше самообслужващия се цикъл на самосъжалението, който пристъпваше сега към него със съблазняващата усмивка на стара, гибелно опасна любовница. Щеше да разтвори широко ръце, за да прегърне отново Кол… идващите дни и нощи щяха да са тежки, наистина.
Ралик се присъедини към тях и макар да остана прав, взе бокала.
— Крокъс трябва да е тук — рече той.
— Беше, но тръгна.
Кол се сепна.
— Тръгна ли? Толкова малко ли означава за него Мурильо, че да си тръгне просто така?
— Тръгна, за да намери Горлас Видикас — каза Круппе.
Кол изруга и скочи.
— Глупакът му с глупак… Видикас ще го накълца! Ралик…
Убиецът вече оставяше бокала си и се обръщаше към изхода.
— Чакай! — отсече Круппе с тон, който никой от двамата не беше чувал никога — не и от Круппе поне. — Стойте и двамата! Вземи си виното, Ралик. — Сега и той стана. — Загинал е наш приятел и ще пием в негова памет. Тук, сега. Ралик, няма да догониш Крокъс, няма да успееш навреме. Слушайте добре Круппе, и двамата. С отмъщението не бива да се бърза…
— Значи Ралик просто да остави Видикас да убие друг наш приятел, така ли?
Круппе се обърна към убиеца.
— И на теб ли ти липсва вяра, Ралик Ном?
— Не е там въпросът — отвърна му той.
— Не можеш да спреш това, което вече се е случило. Той вече е вървял по тази пътека. Ти го откри, нали? Пред същия този хан.
Кол се потърка по лицето, сякаш очакваше да намери изтръпващата сетивата забрава на пълния с вино корем.
— Крокъс наистина ли…
— Той е с ново име — прекъсна го Ралик и най-сетне кимна. — Име, което наистина си е спечелил по трудния начин.
— Кътър, да — рече Круппе.
Кол запремества поглед от единия към другия, накрая се смъкна на стола. Изведнъж изглеждаше състарен със сто години, раменете му се изгърбиха, когато посегна за бутилката и напълни отново бокала си.
— Ще има последствия. Видикас… не е сам. Ханут Орр, Шардан Лим. Каквото и да се случи, ще размъти водата… Богове на бездната, това може да стане гадно.
— Ханут Орр и Шардан Лим — изсумтя Ралик. — Мога да им се изпреча на пътя, когато дойде моментът.
Очите на Кол припламнаха.
— Пазиш гърба на Кътър. Добре. Можем да се погрижим за това — ти можеш, искам да кажа. Аз съм безполезен — както винаги. — Извърна поглед. — Какво му е на това вино? Изобщо не ме хваща.
— Мурильо едва ли щеше да е доволен, ако си пиян, докато отнасят тялото му в криптата — каза Круппе. — Почети го, Кол. Сега и отсега насетне.
— Майната му — отвърна той.
Опакото на ръка на Ралик Ном в металната ръкавица перна Кол през лицето и той залитна назад. Скочи побеснял и посегна за инкрустирания нож на колана си. Двамата се изгледаха с гняв.
— Спрете!
Една бутилка изтрещя на пода, съдържанието й плисна в краката на Кол и Ралик, те се обърнаха, а Мийзи изръмжа:
— На ти го, Кол! Лочи и да се задавиш дано! Междувременно, какво ще кажете останалите да му отдадем почитта си, като го изпратим до криптата — погребалната кола пристигна. Време е — не за някой от вас, а за него. За Мурильо. Скапете ли се днес, цял живот ще ви гложди. И дъх на Гуглата, мен също.
Кол наведе глава, изплю кръв и отвърна:
— Добре, да го свършим това. За Мурильо.
Ралик кимна.
На Ирилта изведнъж й призля. Хриповете и кашлицата й смълчаха всички.
Кол гледаше засрамено.
Круппе отпусна ръка на рамото му. И изведнъж съветникът заплака, толкова съкрушено, че да го гледа човек означаваше да се прекърши нещо в душата му. Ралик им обърна гръб и вдигна ръце към лицето си.
Живите не скърбят заедно. Всеки жив скърби сам дори когато е с други. Скръбта е най-самотното от всички чувства. Скръбта изолира и всеки ритуал, всеки жест, всяка прегръдка е безнадеждно усилие да се пробие тази самота.
Нищо не действа. Всичко рухва и се разпада.
Да се изправиш пред смъртта означава да си сам.
Колко далече може да пътува една изгубена душа? Пикър вярваше, че е започнала в някакъв далечен замръзнал свят. Газеше почти до кръста в преспи сняг, а жестокият вятър виеше. Падаше и падаше, ледената кора дращеше плътта й — защото беше гола, пръстите й почерняваха и замръзваха, вцепенени и мъртви. С пръстите на краката й, а след това и с ходилата й ставаше същото, кожата се цепеше, глезените се подуваха.
Вълците бяха по дирята й. Не можеше да определи откъде знае това, но го знаеше. Два вълка. Бог и богиня на войната, Вълците на зимата. Надушваха я, както щяха да надушат съперник — но тя не беше никакъв асцендент и със сигурност не беше богиня. Беше носила торкви някога, беше се заклела на Трийч и това сега я отличаваше.
Войната можеше да съществува без съперници, без врагове, и това бе толкова вярно в света на безсмъртните, колкото и в света на смъртните. Пантеонът винаги отразява характера на многобройните си аспекти. Погледът под различни ъгли разкрива неопровержими истини. Зиме войната беше безжизненият студ на мъртва плът. Лете войната гниеше на вонящи, изпълнени с мухи облаци. Есен бойното поле беше осеяно с мъртъвци. Напролет войната се вдигаше отново, по същите нивя, с добре нахранените в тучната пръст семена.
Бореше се през тъмна гора от черен смърч и ела. Пръстите й изпадаха един по един. Залиташе през снега без пръсти на краката. Вятърът я блъскаше, зимата беше нейният враг, а вълците се приближаваха.
Продължи през планински проход. Кратките проблясъци на съзнание се редуваха с пълна забрава и всеки път тя откриваше, че пейзажът наоколо е преобразен. Струпани балвани, сипеи, останали по пътя на ледници, назъбени хребети. Извиваща се през скалите пътека, която изведнъж започна рязко да се спуска надолу, с криви, спрели растежа си борове и дъбове от двете страни. Яростен вой на зверове прокънтя високо някъде горе, вече далече зад нея.
Долу я посрещна долина, зелена и тучна — джунгла, скътана невъзможно близо до високите планини и буйните снежни ветрове — а може би беше прекосила континенти. Дланите й отново бяха цели, босите й ходила затъваха в топла влажна глина. Рояци насекоми бръмчаха и кръжаха около нея.
Откъм гъстия лес я застигна ръмжене.
Нов ловец я беше открил.
Забърза отново, все едно я чакаше ново място, убежище, пещера, в която можеше да влезе и да се появи след това на света от някоя друга страна, преродена. И този път видя надигналите се безредно от мъха и пръстта купища изгнили дънери, обрасли с кора остриета, мъхнати дръжки, ефеси, покрити с дебела зеленикава патина. Мечове с всякаква изработка и всички — толкова прогнили и ръждясали, че щяха да са напълно негодни за оръжия.
Отново чу котешкото ръмжене, по-близо този път.
Обзе я паника.
Намери широка поляна с висока полюшваща се трева, смарагдовозелено море, в което се гмурна и заплува през него с усилие.
Нещо скочи след нея в гъстите треви и се втурна убийствено бързо по дирята й.
Тя изпищя и падна в тревите.
Обкръжиха я резки джавкащи гласове, на които някъде близо зад нея се отзова ново ръмжене. Пикър се превъртя на гръб. Обкръжиха я човекоподобни фигури, зъбеха се и мушкаха във въздуха с върховете на втвърдени на огън копия към една пантера, присвита няма и на три крачки от мястото, където лежеше тя. Ушите на звяра бяха изпънати назад, очите му пламтяха. Успя само да го зърне за миг, преди да изчезне.
Пикър се надигна колебливо и откри, че е много по-висока от тях, въпреки че всички до един бяха възрастни — виждаше се дори през гъстата им козина. Пет женски, четири мъжки и женските бяха по-здравите, с широки бедра и издута гръд.
Лъскаво кафявите им очи се приковаха в нея с нещо като преклонение, а след това те насочиха копията и я подкараха по някаква пътека, пресичаща косо дирята, през която беше тичала. „Толкова с преклонението.“ Копията мушкаха към нея застрашително и тя забеляза нещо черно, намазано на върховете им. „Пленничка съм. Страхотно.“
Забързаха по пътеката, която изобщо не беше предназначена за същество, високо колкото Пикър, и скоро ниските клони започнаха да я удрят през лицето. Стигнаха до друга поляна, този път — в подножието на скална стръмнина. Широка ниска скала се издаваше над пещера, от която се виеше дим. Две старици клечаха на входа на пещерата, няколко деца се кокореха зад тях.
Очакваше да последва възбудена детска врява, но врява нямаше — всъщност не ги посрещнаха никакви звуци и Пикър изпита внезапното подозрение, че тези същества изобщо не са господари на владението си. Не, държаха се като преследвана плячка. Забеляза струпани от двете страни на входа камъни, с които щяха да вдигнат преграда, щом се стъмнеше.
Вкараха я в пещерата. Принуди се да се наведе ниско, за да не одраска темето си в грапавия, почернял от пушека таван. Децата се разбягаха. Отвъд мигащата светлина на единственото огнище пещерата продължаваше в тъмното. Задавена от пушека, тя залитна напред, покрай огъня и навътре. Мушкането на копията я подкани да продължи. Подът от отъпкана пръст под стъпалата й беше без камъчета, но склонът се спускаше все по-стръмно и тя усети, че се хлъзга, губеше опора.
Изведнъж прътите замушкаха по-силно.
Пикър извика уплашено, залитна напред и се хлъзна по влажния под. Замаха ръце, за да се задържи за нещо, но пръстите й не намериха в какво да се вкопчат… а след това подът под нея изчезна… и тя пропадаше.
Внезапното, неочаквано пропадане на Харло свърши бързо върху острите камъни долу. Гърбът му беше раздран, едното бедро и глезенът на същия крак също. Ударът го беше зашеметил. Съвсем смътно чу как нещо наблизо се удари в скалите с ужасен пукот.
По някое време се размърда. Болката от раните беше ужасна и усещаше как кръвта му изтича, но като че ли не беше счупил кости. Бавно допълзя до мястото, където бе паднал Байниск, и чу накъсаното му дишане.
Дланите му напипаха топла плът, мокра и накъсана.
— Байниск!
Последва тих стон.
— Байниск, аз съм. Стигнахме долу. Измъкнахме се.
— Харло? — Гласът беше ужасен с безсилието си, с болката. — Кажи ми…
Едва го виждаше в мрака: Байниск беше извърнал лице към него. Харло опипа главата на приятеля си. Пръстите му напипаха някакви странни твърди парчета под сплъстената от кръв коса. Колкото можеше по-нежно той положи главата му в скута си.
— Байниск.
Лицето му беше смазано от едната страна. Беше истинско чудо, че изобщо може да говори.
— Сънувах — зашепна той. — Сънувах града. Плува по езерото… отива натам, където го понесат вълните. Кажи ми за града.
— Ще го видиш, съвсем скоро…
— Кажи ми.
Харло погали приятеля си по челото.
— В града… Байниск, о, в града… има дюкяни и всички си имат толкова пари, които им трябват, и можеш да си купиш всичко, което искаш. Има злато и сребро, красиво сребро, и хората с радост го дават на всеки, когото си харесат. Никой не се кара на никого — защо да го правят? Там няма никакъв глад, никакви болки няма там, Байниск. В града всяко дете има майка и татко, и майката обича сина си винаги, а таткото не я изнасилва. И можеш просто да си ги избереш сам. Красива майка, силен, добър баща — и те ще са щастливи да се грижат за тебе — ще видиш, ще видиш.
— Ще видят колко си добър. Ще видят чак до сърцето ти и ще го видят, че е чисто и златно, защото единственото, което си искал винаги, е било да им се отплатиш, като помагаш, защото си бил бреме за тях, а не си искал да е така, и може би ако помагаш достатъчно, те ще те обичат и ще искат да си с тях, да живееш с тях. А ако това не става, е, значи трябва да се трудиш още по-упорито. Да правиш повече, да правиш всичко. — Изхлипа. — О, Байниск, градът… Там има майки…
И спря, защото Байниск беше спрял да диша. Беше съвсем неподвижен, натрошеното му тяло — прегънато върху острите камъни, а главата му — толкова тежка в скута на Харло.
Нека ги оставим там засега.
Градът, ах, градът. Щом вечерният сумрак се сгъсти, се събуждат сините огньове. Няколко души стоят в едно гробище, обкръжени от ниски каменни гробници на дару, и мълчаливо гледат как работниците отново запечатват вратата на криптата. Над тях прелитат скорци.
Долу на пристанището една жена пристъпва гъвкаво на кея, вдишва дълбоко мръсния въздух и тръгва да потърси сестра си.
Скорч и Леф стоят изнервени пред портата на едно имение. Не си говорят много последните нощи. Вътре в двора Торвалд Ном крачи напред-назад. Не е сигурен дали трябва да се връща у дома си. Нощта е започнала странно, тежко, и нервите му са объркано кълбо. Мадрун и Лазан Дор мятат ашици в стената, а Стъдиус Лок стои на един балкон и гледа.
Чалис Видикас седи в спалнята си, държи стъклено кълбо и се взира в луната, пленена в своята прозрачна кристална сфера.
В една стая над една пивница Бленд седи до неподвижното тяло на своята любима и плаче.
Долу Дюйкър бавно вдига глава, когато Фишер, с лютня в ръце, започва песен.
В хана „Феникс“ една стара похабена жена с натежала глава се вмъква в стаичката си и се смъква на леглото. В света има любов, която си остава завинаги несподелена. Има тайни, които си остават неразбулени, а и какъв смисъл би имало да се разбулват? Не е ленива бездушна красавица. Не е бляскав ум. Куражът я е предавал непрекъснато, но не и този път, докато острието прорязва китките й под точен ъгъл и тя гледа как изтича животът й. За Ирилта този последен жест е просто формалност.
Преминал портата Двата вола, Белам Ном продължава по пътя. От една съборетина чува някой прокажен тихо да хлипа. Вятърът е замрял, миризмата на гниеща плът е надвиснала гъста и неподвижна. Той бърза напред, както имат навик да правят младите.
По-далече на същия път Кътър язди кон, откраднат от конюшнята на Кол. Гърдите му са пълни с пепел, сърцето му е студен камък, дълбоко заровен.
Някъде по-рано този ден е поел дъх, изпълнен с любов.
А след това го е издишал, почернял от скръб.
И двете неща като че ли вече са си отишли, изчезнали са вътре някъде в него и навярно никога няма да се върнат. И все пак, зареяна някъде там, във вътрешния му взор, вижда жена.
„Не тази пътека, обич моя.“
Поклаща глава на думите й. Поклаща глава.
„Не моята пътека, любими.“
Но той продължава.
„Ще ти дам своя дъх, любими. За да го затаиш.“
„Да го затаиш за мен, както аз тая твоя. За да го върна.“
Кътър отново поклаща глава.
— Ти ме остави.
„Не, дадох ти избор и изборът си остава. Любими, дадох ти място, където да дойдеш, когато си готов. Намери ме. Ела, намери ме.“
— Първо това.
„Вземи моя дъх. Но не този, не този.“
— Твърде късно, Апсалар. Винаги беше твърде късно.
Душата не познава по-голяма злочестина от това да поемеш дъх, който започва с любов и свършва със скръб. Но съществуват други злочестини, много други. Разгръщат се нечакани, по своя воля, и да пребиваваш в тях означава да не разбереш нищо.
Освен може би това. В любовта скръбта е обещание. Сигурно като кимване на Гуглата. Много градини ще има, но тази, последната, е толкова затаена. Не е за любими. Не е за бленуващи. Тя е само за една-единствена фигура. Застанала сама там, в тъмното.
Поема си дъх.