Стивън Ериксън
Дан на Хрътките (14)

11.

А кой си ти да съдиш стара ли е тя,

или е млада, и вдига ли ведрото пълно,

или го спуска в този кладенец?

И хубава ли е, или невзрачна като необагрен лен,

платно ли е, понесено от летен вятър,

като девичи поглед ярко над вълните сини?

Полюшва ли снага във обещание

за сладост, земята сякаш е запяла плодна,

с ликуващите пеперуди в цветното поле,

или това седло е натежало от

узрели плодове и няма повече да мине

през разцъфтелите градини? Кой си ти,

да оковеш самонадеяно в желязна клетка

самото тайнство, което ни зове в живота,

където рее се препълнено ведрото, вечно на ръба

между бездънната тъма и радостния хор на светлината?

Красива е, но и това е увещание престъпно

и недостойно е да го изричаш в поглед,

изпънал на страстта протритото въже — позор е!

Жестоки рани носи снизхождението

и тя отива си или се връща с вътрешна боязън.

Не смей за хубост да говориш и не смей в пощада

жестоката присъда да отлагаш,

когато тук седя и гледам, и само присмех будят

тъй милостивите преценки, виж,

смалява се платното, все по-далеч от тебе,

там, над морето от цветя,

и ароматна сладостта кръжи след нея —

но няма никога до теб да стигне —

това балансът е, това е мярката, това е почитта

на чуждите, които сълзите си крият,

когато се извърнат настрани.

Млади мъже до стената

Некат от Еднооката котка

Не съществува, нито е съществувал някога по-чист творец от детето. Тези разпилени в пръстта пръчки, които всеки възрастен би изритал небрежно по пътя си, без и за миг да се замисли, са всъщност костите на един необятен свят, облечен, добил плът, крепост, гора, висока стена, срещу която връхлитат страховити орди и ги отблъсва шепа навъсени герои. Гнездо за дракони; а тези лъскави гладки камъчета са техните яйца и всяко едно от тях е приют за едно пламенно, блестящо бъдеще. Никое творение не е било толкова изпълнено, така преливащо, така триумфално ликуващо и всички машинации и манипулации на възрастните са призрачните спомени от детството и неговите чудеса, тромавият преход към състоятелна функция, към благоразумно предназначение; и всяка фасада има история, която да разкаже, легенда, която да съзерцаваш в стилизирано благоприличие. Статуи в ниши със строги сковани изражения, безразлични към всеки минувач. Строгост властва над тези скрибуцащи вкочанени умове, така затънали в навик и страх.

Да тласнеш деца към непосилен труд означава да убиеш творци, да заличиш смъртоносно цялото чудо, трепетното прелитане на въображението, прехвърчане като на нетърпеливи сипки от клон на клон — всичко това съкрушено, за да служи на нуждите и безсърдечните очаквания на възрастните. Възрастният, който налага такова нещо, е мъртъв отвътре, лишен от ярките танцуващи цветове на носталгията, тъй мека, тъй възхитителна, тъй изпълнена с копнеж и сладък, и горчив — мъртви отвътре, да, и мъртви отвън също. Движещи се трупове, студени и пропити от яда, който немрящите изпитват към всичко, което все още е живо, към всички все още топли и дишащи твари.

Да ги съжалим ли? Не, никога, никога, докато тласкат орди деца към ужасния изнурителен труд, та след това бездушно да гълтат несметните си изгоди.

Смее ли тази закръглена особа да се впусне в такива тежки присъди? Тази закръглена особа смее! Свят, сътворен от шепа клечици, може да докара сълзи в очите, докато творецът на ръце и колене пее химн от безсловесни песни, мълви със сто гласове и движи невидими фигури по огромната панорама на умственото платно (и се спира от време на време, за да изтрие носле с ръкав). Смее да го направи, да! И е готов да ускори края на тази жестока неправда.

Дори едно влечуго има грандиозни планове, но все пак трябва да пъпли педя по педя, да се бори за разстояния, на които великан или бог ще погледнат с присмех. Езикът плющи като камшик, за да улови миризмата. Спасението е вкусният плод в края на лова, стопленото от слънцето птиче яйце, мекото пухкаво плъхче, заклещено между челюстите.

Тъй търси влечугото, приятелят на праведните. Тъй се хлъзга — змиорката в разбърканата тиня на света; шават мустачките и търсят. Скоро, много скоро!

 

 

Младият Харло не мислеше за справедливост, нито за праведна свобода, нито твореше безгрижно искрящи светове от лъскавите жили на суровото желязо или от шуплите злато сред студения режещ кварцит. Нямаше време да коленичи в някоя обрасла с бурен градска градина и да строи мънички укрепления и мостове от тръстика над засъхващите вадички от вчерашния порой. Не, за Харло детството беше свършило. На шест години.

В този момент той лежеше на една издатина от корав черен камък, погълнат от мрака. Смътно чуваше работниците високо горе, макар камъните от време на време да изтрополяваха в процепа и да отекваха с глух грохот далече долу.

Последния път тука беше висял от едно въже и тогава не го беше имало този дъжд от камъни, всеки от които можеше да му строши черепа. А при спускането тогава изпънатите му ръце не се бяха натъкнали на никакви стени, което го беше накарало да повярва, че процепът е огромен и навярно се отваря в пещера. Този път, разбира се, нямаше въже — Харло не трябваше дори да е тук и може би щяха да го набият с камшик, ако го откриеха.

Байниск го беше отпратил в Чъфс в края на смяната. И точно там трябваше да е той сега, да гълта забързано воднистата супа и да гризе коравия черен хляб, преди да се дотътри до нара си. Вместо това се спускаше по тази стена без светлина, за да е сигурен, че работещите горе няма да го открият.

Не се оказа пещера в края на краищата. Само една стръмна надупчена скална фасада. А всички зейнали дупки бяха със странно правилна форма, правоъгълни, макар че едва когато стигна до тази издатина балкон, Харло разбра, че всъщност се спуска по фасадата на някаква погребана сграда. Искаше му се да се промуши през някой от тези прозорци и да проучи, но беше обещал да занесе шини на миньора скелет и точно това щеше да направи.

Предпазливото разпитване го беше довело до определение за „шини“, но не можа да намери пръчки, подходящи, за да се стегнат счупените крака на Миньора. Бяха или много чупливи, или малки, или пък недостатъчно прави; а освен това всичкото дърво, което се носеше в лагера, го пазеха много грижливо. Така че той отиде до купищата скрап, където изхвърляха и всякаква друга смет. Сподирен от подозрителните погледи на стариците, продавали деца и внуци на мината, но разбрали, че не могат да прекъснат връзките си и обрекли се на този граничен свят в края на лагера, Харло нагази в сметището.

Често — особено в страничните тунели, изровени в пластовете пясъчник — миньорите се натъкваха на купища кости от отдавна измрели същества. Кости тежки и здрави, много трудно се чупеха. Черепите и по-големите ги продаваха на разни учени, които ги оглеждаха с присвити очи и които разполагаха с достатъчно много пари и свободно време за тях. Откъртените вече парчета, натрошени като ситен чакъл, отиваха при билкарите за техните градини и в ръцете на лъжезнахарите за отвари и мазила — така поне ги наричаше Байниск, лъжезнахари, с насмешка — „Стритата кост за нищо не става, освен да ти докара запек!“ Оставаха бедрените кости, за които по някаква причина се вярваше, че са прокълнати.

Харло успя да намери два кокала, които, изглежда, бяха от същия вид същества. След дълго оглеждане и сравняване се увери, че разполага с дясна и лява. Бяха тежки, дебели и ръбести. Надяваше се, че ще свършат работа.

Между смените в главния тунел имаше половин камбана време, когато под скалата не оставаше никой, и Харло, запотен под тежестта на кокалите, бързо ги внесе вътре. След това намери един изоставен страничен проход и ги струпа там, заедно с няколко намотки въже и каишки. Това беше преди неговата смяна, а ето, че сега беше тук и се опитваше да изпълни обещанието си.

Дългите кости бяха вързани на гърба му. Вратът и раменете му се бяха ожулили от вървите.

Ако някой тръгнеше да го търси и не го намереше, щяха да вдигнат тревога. Когато някой изчезнеше, винаги имаше две възможности. Бягство или изгубване в тунелите. Щеше да започне търсене в двете посоки и някоя старица щеше да каже как го е видяла при сметището да събира кокали и още кой знае какво. После някой друг щеше да се сети, че е видял Харло да носи нещо към главния тунел между смените — а Веназ щеше да каже, че Харло явно е замислил нещо, тъй като изобщо не е дошъл за храна. Нещо против правилата! Което щеше да постави Байниск в лошо положение, понеже нали го беше защитавал неведнъж. О, всичко това беше голяма грешка!

Той изпъшка, прехвърли се през ръба, заопипва предпазливо и продължи пътя си надолу.

И на по-малко от два човешки боя надолу стъпалата му намериха друга издатина, последвана веднага от трета — стълбище, което завиваше под ъгъл по стената. Опрял ръка в гладката скала, Харло продължи надолу, стъпало по стъпало.

Не помнеше да е забелязал всичко това, когато слезе тук първия път. Разбира се, светлината на свещта беше слаба — така по-лесно можеше да се улови блясъкът на злато и други такива, — а и се беше върнал направо при въжето. А и не беше ли му се замаял умът? Говорещ Имасс! Тук долу, може би от стотици години — без никой, с когото да може да си поговори, и нищо, което да гледа, о, колко отчаян трябваше да е!

Тъй. Не биваше да се ядосва, че прави всичко това заради Миньора с костите. Няколко камшика по гърба не беше кой знае колко висока цена за тази милост.

Най-сетне стъпи на пода и спря. Толкова тъмно беше!

— Здравей? Аз съм! Дев’ад Анан Тол, чуваш ли ме?

— Чувам.

— Последвай звука на гласа ми. Ако можеш…

— Да… мисля. Драскай по камъка, на който седиш — ще го усетя под краката си…

— Впечатляващ талант — каза Имасс.

— Бива ме, когато не мога да виждам. Нарича се вибрации.

— Да. Е, усещаш ли сега?

— Приближавам се, да. Мисля, че вече мога да запаля фенера. Ще го отворя само към теб. — Наведе се, краищата на дългите кокали изтракаха зад него, и отвърза малкия калаен фенер от колана си. — Нарича се бутач. Можеш да го закрепиш на прът и да го буташ напред. Ако фитилът почне да тлее бързо, значи въздухът е лош. Чакай. — След миг меката златиста светлинка се плъзна напред като пътека, право до седящия Миньор с костите. Харло се усмихна. — Видя ли? Почти бях стигнал, нали?

— Какво е това, което носиш, пале?

— Твоите шини. И въже. И каишки.

— Дай да ги видя тези… кокали. Дай ми ги, да… — И протегна тънките си като на скелет ръце. И ахна, тихичко, след което промълви: — Кълна се в Брега на Джагра Тил, не бях си и помислял, че ще видя… Пале, моите сечива… за това! Дарът е неравностоен.

— Мога да се опитам да намеря по-добри…

— Не, дете. Неравенството е в обратната посока. Тези са от емлава, мъжкар, задните му дълги кости. Вярно, криви са. Но все пак… да… възможно е.

— Е, ще вършат ли работа като шини?

— Не.

Харло се умърлуши.

Имассът се изсмя дрезгаво.

— Ах, пале! Никакви шини. Не. Крака!

— Значи ще можеш отново да ходиш? О, радвам се!

— Ако наистина съм се въвлякъл някак в ритуала на Телланн, да, мисля, че мога да направя… от тези… защо си толкова притеснен, пале?

— Трябваше да се промъкна тайно тук долу. Ако открият, че ме няма…

— Какво ще стане?

— Ами ще ме набият. Но не толкова, че да стана негоден за работа. Няма да е чак толкова зле.

— Трябва да вървиш тогава, бързо.

Харло кимна, но все пак се поколеба.

— Намерих сграда, погребана сграда. Там ли си живял?

— Не. Беше загадка дори за Джагътския тиран. Безброй празни стаи, прозорци, които не гледат към нищо — гола скала, надупчен пясъчник. Коридори, които не водят никъде… Проучихме повечето, но не намерихме нищо. Не опитвай същото, пале. Много е лесно да се изгубиш там.

— Май трябва да тръгвам — каза Харло. — Ако мога отново да сляза тук…

— Не рискувай кожата си. Скоро, може би, аз ще дойда при теб.

Харло си помисли за суматохата, която щеше да предизвика едно такова събитие, и се усмихна. Затвори фенера и тръгна към стълбището.

От клечки — крепост, гора, висока стена. От клечки — великан, извисява се в тъмното и да надникнеш в ямите на очите му означава да видиш два тунела в скалата, които се спускат все надолу и надолу, назад и назад, до самите кости на земята.

Извисява се и те гледа… Харло си представя това, но съвсем не по този начин. Такива видения с тяхната гибелна закана са за възрастните. В отговор на онова, което са сторили. Което е сторено.

 

 

А в града всяка сграда е зяпнала, широко ухилена, или така поне може да ти се стори, когато камък, тухла, гипс и дърво задишат в привечерния сумрак, а газените фенери все още не са запалени и целият свят изтлява, а сенките се сгъстяват, за да отнемат всякаква сигурност. Градът, това изкуствено творение от стръмнини и пещери, нашепва безумство. Фигури притичват за укритие, плъхове и още по-ужасни твари надничат, любопитни и гладни, гласове закънтяват дрезгаво в пивници и прочие бърлоги, където страстите се нажежават.

Това ли е градът на току-що отминалия ден? Не, той се е преобразил, обагрен от кошмар в един долен свят, тъй подобаващ на двете фигури, които крачат — с увереност и лекота — към портите на едно имение. Където стоят двама стражи, изнервени и готови всеки миг да извикат на непознатите да се махат — защото господарката на дома е тук, а тя цени своята интимност, да, и още как. Или поне така трябва да се предположи, а Скорч и Леф, след като са обсъждали въпроса надълго и нашироко, наистина са убедени, че тя, бидейки господарка, цени всички онези неща, които малцина други могат да си позволят, включително… ъъъ, интимност.

Държаха арбалети, защото знае ли човек какво може да изскочи изведнъж пред очите му, а пък и е толкова успокоително да гушнеш до гърдите си тежкото оръжие, когато облаците са погълнали звездите, а луната е забравила да изгрее и проклетите фенери все още не са запалени. Вярно, факлите в скобите по зида очертаваха сводестата порта, но това само заслепяваше стражите за всички ужасии, които дебнеха отвъд кръговете светлина.

Две такива ужасии се приближаваха сега към тях. Единият беше огромен, с широки рамене и странно къси крака, с рунтава коса, като козината на як. Усмихваше се… или по-скоро зъбите му лъщяха и може би това наистина беше усмивка, а може би не. Спътникът му беше почти толкова висок, но много по-тънък, почти като скелет. Плешив, високото му куполесто чело бе татуирано с някаква сцена, обрамчена изкусно в овална рамка от златна нишка, вшита в кожата. Зъбите му, които също се виждаха, бяха облечени в увенчано със сребро злато, остри като на звяр. Носеше наметало от протрит лен, толкова дълго, че се влачеше след него, докато грамадният му приятел беше облечен по-скоро като дворцов шут — зелено, оранжево, червено, жълто — и това бяха само цветовете на тясната му жилетка. Под жилетката носеше блуза с бухнали ръкави от небесносиня коприна, маншетите — корави и стигащи до средата между китките и лактите. Бичият му врат беше увит с лъскав черен шал. Носеше яркочервени панталони и високи до средата на прасците плътни мокасини.

— Леле, ще ми призлее — измърмори Скорч.

— Спрете! — изрева Леф. — Кажете по каква работа, ако имате работа тук, но знайте, господарката се е усамотила.

— Чудесно! — възкликна едрият с тътнещ като гръмотевица глас. — Значи няма проблем да ни даде аудиенция. Ако обичате, о, оранжевооки, моля, уведомете Господарката, че Лазан Дор и Мадрун най-сетне са пристигнали, на нейните услуги.

Леф се подсмихна презрително, но ужасно съжали, че Торвалд Ном си бе заминал за вечеря или да се въргаля с жена си, или каквото беше там, та не можеше да стовари всичко това на него и да не се притеснява повече. Да стои тук при портата, да, това беше във възможностите му.

— Насочи оръжието към тях, Скорч — каза той. — Ще ида да намеря кастелана.

Скорч го погледна с ужас.

— Двама са, Леф, а стрелата е само една! Остави ми твоята.

— Добре. Но ми се ще да видя как ще оправиш и двамата, след като са само на десет крачки. Скочат ли ти, късмет ще имаш, ако удариш и единия.

— Все пак ще се чувствам по-добре.

— Е, господа — заговори едрият някак прекалено любезно. — Няма защо да се притеснявате. Уверявам ви, очакват ни. Това не е ли имението на лейди Варада? Вярвам, че е то.

— Варада ли? — изсъска Скорч на Леф. — Тя така ли се казва?

— Млъкни — сряза го тихо Леф. — Ще ни вземат за идиоти! — Внимателно остави оръжието си на земята и извади ключа на портата. — Никой да не мърда, освен ако не си тръгнете — ти също, Скорч! Стой тука. Ей сега се връщам.

След като Леф се шмугна вътре, като затвори вратата и я заключи, Скорч отново се обърна към двамата непознати.

— Много ти е хубава премяната — подвикна на шута. — Да не си дворцов клоун нещо? Изпей някоя песен. Или гатанка кажи, а? Мен с гатанките ме няма много, но обичам да ги слушам и как като почна да мисля, та да ги отгатна, мозъкът ми се прочиства един вид. Да жонглираш можеш ли? Обичам го жонглирането, веднъж се опитах, стигнах до две топки наведнъж — седмици ми отне това, да ти кажа. Седмици. Жонглирането иска дисциплина и може да изглежда лесно на други хора, но ние с тебе знаем колко талант трябва за тая работа. А танцуваш ли? На главата си можеш ли да стоиш…

— Господине — прекъсна го едрият, — не съм шут. Нито жонгльор. Нито разказвач на гатанки, нито певец, нито танцьор.

— О? Сляп за цветовете значи?

— Моля?

— Пазачът — заговори другият, тънкият, с още по-тънък глас, — грешно изтълкува облеклото ти, Мадрун. Местната мода е преобладаващо семпла, без въображение. Не си ли го забелязал досега?

— А, да. Разбира се. Сблъсък на култури…

— Точно! — подвикна Скорч. — Дрехите ти, да, сблъсък на култури, вярно, много добре го описа. Кукловод може би? Обичам куклени представления, как ги правят като живи, даже тия със сбръчканите ябълки за глави…

— И кукловод не съм, уви — прекъсна го с тежка въздишка Мадрун.

Портата зад гърба на Скорч се открехна със скърцане и излязоха Леф и Стъдлок. Кастеланът тръгна напред и спря пред двамата непознати.

— Доста се забавихте!

— Опитай се да си изровиш пътя през срутена планина, Стъдиус — изсумтя Мадрун. — Проклетото земетресение дойде направо отникъде…

— Не съвсем — каза Стъдлок. — Беше намесен един определен чук. Признавам, веднага след събитието реших, че никога повече няма да видя прок… паметните ви лица. Представете си изненадата ми, когато чух от един търговец керванджия, че…

— Тези слухове — намеси се този, за когото Скорч съвсем правилно предположи, че се казва Лазан Дор, — макар и несъмнено силно преувеличени, за да станат по-забавни, може да изчакат, нали? Скъпи Стъдиус, който си мечтаеше никога повече да не види хубавите ни лица, имаш нова господарка, а на нея й трябват дворни стражи. А тъй като ние в момента сме без работа, е, съдбите може да се окажат неразделими понякога, нали?

— Може, Лазан. Дворни стражи, да. Виждате ли, вече имаме стражи на портата. И капитан също така, който в момента отсъства. Е, ако двамата ме последвате, можете да се срещнете с господарката.

— Чудесно — рече Мадрун.

Скорч и Леф се отдръпнаха почтително настрани, докато тримата влязат. След това Леф заключи и се обърна към Скорч.

— А ние още не сме имали аудиенция с господарката!

— Подиграха ни се!

Леф си взе арбалета.

— Защото сме на най-ниската стъпенка, затова. Най-ниската… пак? А си мислехме, че се катерим, нали? Вярно, Тор се покатери доста, капитан и така нататък. Но виж ни нас — не сме дворни стражи дори, а първи дойдохме тук!

— Виж сега, ако знаехме, че има разлика, на портата и дворни — щяхме да натиснем за това, нали? — отвърна Скорч. — Лошо ни информираха… виж се, в края на краищата.

— Това пък какво трябва да значи?

— Имаш оранжеви очи, Леф!

— Нищо общо с лошото информиране.

— Така си мислиш ти.

— Като си толкова умен, Скорч, можеше да попиташ за дворни стражи!

— Ако бях само аз, щях да го направя!

— Ако беше само ти, Стъдлок изобщо нямаше да те наеме, освен може би да чистиш клозетите!

— Ама поне щях да съм оттатък портата!

Е, тук беше прав. Леф въздъхна и се загледа към улицата.

— Виж, работниците по фенерите идват.

— Дай да ги застреляме.

— Да бе, ако искаш да ни уволнят. Това ли искаш, Скорч?

— Само се пошегувах де.

 

 

Има погледи, които убиват, и има погледи, които изтезават. Дерат кожата на малки тънки късчета и кръвта избликва на повърхността. Изтръгват очните ябълки и дърпат, докато възлестите мокри сухожилия не се изпънат и двете очи не увиснат на ръба на носа. Мъчение, да, нанасяно с хладнокръвна, клинична наслада.

Едва ли беше изненадващо тогава, че Торвалд Ном излапа вечерята си припряно, буквално забравил да дъвче, и поради това сега бе поразен от ужасни колики и се мъчеше да не изохка, докато помагаше на Тисера в почистването на съдовете и какво ли още не. А злокобното мълчание се проточваше и тя продължаваше да му хвърля накриво тези режещи, смразяващи кръвта погледи, неубедително прикрити под маската на добронамереност и обич.

Време беше да се върне в имението за вечерта. Тези скъпи, гибелни мигове на домашен уют — както бяха наситени с всичко онова, което оставаше неизречено, с отбягваните и все пак вечно дебнещи теми, със скритите капани и взривяващите нюанси, или още по-взривяващата им липса — е, те, уви, все пак трябваше да свършат, след като съображенията за кариера и професионална отговорност отново бяха изплували на повърхността.

— Мила моя, налага се вече да те оставя.

— О, наистина ли?

— Да. До полунощ. Но не се чувствай длъжна да ме чакаш.

— Имах натоварен ден. Две нови поръчки. Съмнявам се, че ще съм будна, когато се върнеш, скъпи.

— Ще се постарая да не вдигам шум.

— Разбира се.

Формална целувка.

Просто така, милите реплики, с които да приключи току-що приключилата вечеря, но всички тези думи, разбира се, бяха жестове на преструвка и ловки хитрини. Под невинността, много добре разбираше Торвалд, се криеше следното:

— Мила, няма да вървя, направо ще тичам до имението.

— О, стомахът ли ти е разстроен? Дано да го повърнеш всичкото върху двамата стражи на портата.

— Да. А после изведнъж ще стане полунощ и аз като осъден ще броя стъпките си до бесилото, което ме чака у дома. Моля се на Беру и на всички други асценденти по целия свят да си заспала, когато се върна, или поне да се престориш на заспала.

— Имах натоварен ден, съпруже, само докато си мислех за всички неща, които бих искала да ти направя затова, че наруши онова обещание. А когато се върнеш у дома, е, ще сънувам ужасни сцени и всяка ще буди доволна усмивка на спящото ми лице.

— Ще се постарая да спя поне на една педя от теб, вдървен като талпа и без да издавам звук.

— Да. Скъпи.

И формалната целувка. Мляс, мляс.

Синя светлина обагряше улиците. Торвалд Ном крачеше забързан. Синя светлина и черни мисли, пълен ужас, сградите от двете страни напираха, притискаха го, докато накрая имаше чувството, че се изсипва като миризлив екскремент през каналната тръба. Ужасно нещо беше наистина разочарованието, а може би — и отвращението — на една съпруга.

Щедрото възнаграждение беше без значение. Гъвкавите смени едва можеха да спечелят неодобрително кимване. Впечатляващата легитимност на работата носеше не повече от кисело сумтене. И дори фактът, че Торвалд Ном вече се кичеше с титлата Капитан на домашната гвардия, докато Скорч и Леф бяха само някакви си там подчинени сред менажерията от подчинени (да, тук той беше попреувеличил малко), му гарантираше само отлагане на необуздания гняв, който явно си беше заслужил — а този гняв чакаше, о, да, чакаше. Той го знаеше. Тя го знаеше. И Торвалд знаеше също така, че тя го държи здраво в ръцете си, като гигантска брадва, вдигната над малката му като жълъд главичка.

Да, беше се отказал от робство заради това.

Такава е властта на любовта, съблазънта на домашното спокойствие и бягството от самотата. Склонен ли бе да предпочете обратното?

Попитайте го по-късно.

Напред… а там пред него се открои скромната, но добре поддържана стена на имението и официалният вход, с двете примигващи факли, достатъчни, за да очертаят двете фигури на почитаемите му подчинени, които изглеждаха почти… угрижени.

Не че някой от двамата наблюдаваше улицата. По-скоро като че ли спореха за нещо.

— Я внимавай там, двамата! — подвикна им Торвалд Ном с възможно най-гръмливия си глас, подронен, за жалост, от звучно оригване.

— Богове, Тор е пиян!

— Де да бях. Нещо не се разбрахме с вечерята. Е, какъв ви е проблемът? Чух ви да се дърлите и ръмжите от другия край на улицата.

— Имаме двама нови дворни стражи — каза Леф.

— Дворни стражи ли? О, в смисъл — пазят двора…

— Точно това казах. Какво друго да пазят дворни стражи, ако не дворове? Капитаните би трябвало да ги знаят тия неща, Тор.

— Знам ги де. Просто званието ме обърка. Дворът трябва да се пази, да, след като вероятността някой да се промъкне покрай вас двамата е толкова… вероятна.

— Приятели са на Стъдлок — и му викат Стъдиус — поясни Скорч и очите му леко се облещиха, преди да ги извърне и да примижи. — Стари другари, изпод някаква планина.

— О!

— Сринала се — добави Скорч.

— Сринала се? Дружбата им? О, планината, да. Сринала се.

Леф се доближи до него и подуши.

— Сигурен ли си, че не си пиян, Тор?

— Разбира се, че не съм пиян! Скорч говори глупости, затова.

— Говори за срутване.

— Да бе, да! Оф, виж, Леф, просто отвори тая проклета порта, а? Да мога да се срещна с новите дворни стражи.

— Потърси ги в двора — посъветва го Скорч.

О, жена му в края на краищата може би беше права. Може би? Разбира се, че беше права. Тия двамата бяха идиоти и освен това му бяха приятели, а какво говореше това за Торвалд Ном? Не, не му се мислеше за това. „Пък и тя вече помисли колкото трябва по въпроса, нали?“

Влезе припряно през портата. Две крачки навътре в двора — и спря. „Стъдиус? Стъдиус Лок? Безродника? Стъдиус Лок Безродника от Еднооката котка?“

— А, капитане, тъкмо навреме. Позволете да ви представя нашите двама нови пазачи.

Торвалд се сепна. Стъдлок се носеше към него. Качулка, маска, злокобни очи, всичко овързано в парцали, които да прикрият причиненото му в приемния му град — да, но пък позорът никога не остава скрит задълго, нали?

— Ъъ, добър вечер, кастелан. — Този скромен, учтив поздрав едва се получи, излезе на грак от съвсем пресъхналата му уста. И тогава видя, с нарастващ трепет, двете фигури, които се задвижиха след Стъдлок.

— Капитан Торвалд Ном, този пищно облечен господин е Мадрун, а спътникът му в скромното одеяние е Лазан Дор. И двамата са родом от Севера, тъй че нямат никакви местни интереси, които биха влезли в конфликт с лоялността им — изключително важно изискване, както вече сте се уверили, за лейди Варада от дома Варада. Е, аз вече се погрижих за тяхното снаряжение и настаняване. Капитане, да не би нещо да не е наред?

Торвалд Ном поклати глава. След това, преди да е успял да помисли — преди да го е спрял фино изостреният му усет за приличие, — изломоти:

— Но къде са маските им?

Косматият великан се намръщи.

— О, това е крайно неприятно. Успокой ме отново, Стъдиус, моля те.

Кастеланът помълча дълго, после едната му увита в дрипи длан изпърха във въздуха.

— Репутацията, уви, е това, което е, Мадрун. Нашият капитан очевидно е пътувал доста. Еднооката котка? Да се надяваме, че изобщо не е стигал до онази мръсна коварна бърлога на крадци, убийци и още по-лошо…

— Никога не съм бил там — припряно го прекъсна Торвалд Ном и облиза устни. — Но приказките за, ъъъ, наетите да прогонят малазанския Юмрук… и, ъъъ, за случилото се след това…

— Нагли лъжи — заговори с хъхрещия си глас Лазан Дор. — Каквито ги говорят само вложилите голям интерес в илюзията за праведност. Пълни лъжи, капитане. Мръсни, жалки, съсипателни лъжи. Уверявам ви, че си изпълнихме задачата, чак до гонитбата на Юмрука и кадъра му до самата вътрешност на една планина…

— Двамата с Мадрун Бадрун, искаш да кажеш. Стъдиус Лок, от друга страна, беше… — И едва сега Торвалд Ном си помисли, че може би не бива да говори, не бива може би да разкрива докрай колко много знае. — Историята, която чух, беше стъкмена, от втора и може би от трета ръка, бъркотия от разни подробности, а кой може да отдели истината от измислицата в такива неща?

— Кой, наистина — рече кастеланът и махна отново с ръка. — Капитане, да разчитаме, че темата за предишните ни несполуки няма да се повдигне отново в каквато и да било компания и особено пред нашите двама неустрашими пазачи на портата.

— Темата е приключила сега и завинаги — потвърди Торвалд Ном. — Е, аз най-добре да си ида в кабинета. Да поработя, ммм, над графика на смените — изглежда, нощната ни смяна вече е запълнена добре. Колкото до дневните…

— Както вече изтъкнах — прекъсна го кастеланът, — необходимост от въоръжена охрана денем просто не съществува. Оценка на риска и прочие. Не, капитане, повече стражи не ни трябват. Четирима са напълно достатъчни.

— Добре, това ще направи графика много по-лесен. Е, за мен беше удоволствие, че се запознахме, Лазан Дор, Мадрун Бадрун. — И със стегната маршова стъпка Торвалд Ном мина през каменния двор и се запъти към своя малък кабинет в казармената пристройка. Затвори кекавата врата и седна на стола зад бюрото си — наложи се да се покатери през самото бюро, за да стигне до него. Отпусна се и се хвана за главата. Плувнал в пот.

В течение ли беше лейди Варада за всичко това… това минало, което още димеше от кръв? Какво пък, тя беше наела Стъдлок, нали? Но това не означаваше нищо, нали? Той беше остъргал името си, а и онова име не беше истинското му, просто нещо, което му бяха дали тъпаците в Еднооката котка, също като Мадрун Бадрун. Колкото до Лазан Дор, виж, то можеше да е истинското, оригиналното дори. И само един от тях носеше маска, а и тази маска беше нещо местно, обикновено, не изрисувана със съответните полагащи се знаци или каквото е там. Тъй че тя изобщо можеше да не знае! Можеше да е напълно сляпа, неподозираща, несъзнаваща, неподготвена, не-… всичко!

Прехвърли се отново през бюрото, изправи се и приглади дрехите си, колкото можеше. Не трябваше да е особено трудно капитанът на охраната да потърси аудиенция с господарката. Съвсем логично. Само дето официалният път беше през кастелана, а това нямаше да стане. Не, трябваше да действа по-умно. Всъщност трябваше да… да проникне с взлом!

Отново се изпоти, потта го смрази, както бе застанал между бюрото и вратата на кабинета, място едва колкото да може да се обърне.

Тъй. Лазан Дор и Мадрун Бадрун щяха да патрулират из двора. А Стъдиус Лок Безродника, хм, той щеше да си е в своя кабинет. Или дори в личните си покои, да си седи там и да се развива или разсъблича, или както искаш там го наречи.

Имаше един прозорец на задната стена на пристройката. Обикновени кепенци и просто резе отвътре. Оттам можеше да се покатери на покрива, който беше достатъчно близо до страничната стена на главната сграда, за да може да прескочи и след това да пропълзи до следващия и последен етаж, където живееше господарката. Все още беше рано, тъй че тя едва ли беше заспала или разсъблечена.

Все пак как ли щеше да реагира, ако капитанът нарушеше усамотението й? Какво пък, можеше да обясни, че изпробва вътрешната обезопасеност на имението (и разбрал, че такава няма, можеше да настои за още стражи. Нормални, разумни, не побъркани стражи този път. Никакви масови убийци. Никакви садисти. Никой, чиято човечност е под въпрос и предмет на тълкуване. Можеше, прочие, да осигури дискретен противобаланс на стражите, с които вече разполагаше.)

Всичко това звучеше съвсем разумно, точно както се полага на един капитан по сигурността.

Отвори вратата. Надникна навън да се увери, че казармите са празни — разбира се, че бяха, нали пазеха навън! Отиде на пръсти до задния прозорец. Дръпна резето и открехна кепенците. Още едно бързо надникване, този път навън. Стената на имението беше на по-малко от десет крачки, точно срещу него. Главната сграда отляво, конюшните — отдясно. Този район влизаше ли в обиколките им? Със сигурност. Е, ако действаше достатъчно бързо и веднага…

Стъпи на перваза на прозореца, провря се навън и се пресегна за гредата на стрехите. Пробва тежестта си на нея и доволен от съвсем лекото изскърцване бързо се покатери на покрива, като преди това грижливо затвори кепенците.

Онова там скърцане на ботуши ли беше? А онова не беше ли шумолене на дреха? А онова… Не, не беше, нищо не се чуваше. Къде се бяха дянали тия проклети дворни пазачи? Надигна се и се запромъква към билото на покрива. Надникна надолу… и ето ги, седяха до стената при портата и играеха на зарове.

Можеше да ги уволни за това! Дори Стъдлок нямаше да може да ги…

И ето го и него, самия Стъдиус, понесъл се безшумно към двамата си съзаклятници. И гласът му стигна до ушите на Торвалд Ном.

— Някаква промяна в ашиците, Лазан?

— О, да — отвърна мъжът. — Става по-лошо. Вариантите намаляват бързо.

— Колко неприятно.

Мадрун Бадрун изпръхтя:

— Имахме своя шанс. Тръгваш на север или на юг. Трябваше да тръгнем на север.

— Нямаше да се получи, знаеш го добре — каза Стъдиус Лок. — Къде са ви маските?

Лазан Дор метна отново заровете към стената и се наведе да види резултата.

— Захвърлихме ги — отвърна Мадрун.

— Направете си нови.

— Не искаме, Стъдиус, наистина.

— Не ще и дума, но това нищо не променя.

О, Торвалд Ном можеше да си клечи тук и да слуша тия идиоти цяла нощ. Само че трябваше да се възползва от невниманието им. Спусна се обратно по покрива, надигна се леко присвит и огледа главната сграда… и ето — балкон. Какво пък, това беше разумно, нали?

А можеше ли да скочи, без да вдигне шум? Разбира се, че можеше. Беше работил като крадец от години, успешен крадец при това, ако не броим трите ареста, глобите, времето в затвор и робство и разни такива. Прецени разстоянието и към коя част на перилото да се протегне и скочи…

Успех! И буквално без никакъв шум. Увисна за миг, след това се покатери на балкона. Беше тесен и пълен с глинени саксии, пълни със сухи растения. Сега трябваше да се оправи с ключалките, да влезе и да се качи на горния етаж. Така щеше да е най-просто, нали? По-рисковано беше да изпълзи по външната стена, където някой от тримата глупаци, които още дърдореха до портата, можеше случайно да го зърне. А последното, което му се щеше, бе да види как някой от тях вади меча си (не че помнеше да е видял, че носят мечове).

Опита вратата на балкона. Отключена! О, тук нещата наистина трябваше да се променят. Какво пък, можеше най-спокойно да влезе и да се озове…

— Моля, капитане, настанете се.

Седеше отпусната в плюшен стол, едва видима в тъмната стая. Забулена? Да, забулена. Облечена в нещо дълго и хлабаво, коприна навярно. Едната дългопръста ръка, облечена в плътна кожена ръкавица, държеше бокал. Срещу нея имаше също такъв стол.

— Налейте си вино — да, на масата е. Недостатъкът на този маршрут — от покрива на пристройката — е, че този покрив е напълно видим от прозореца на всяка стая от тази страна на къщата. Допускам, капитане, че или проверявахте безопасността на имението, или желаете да поговорите с мен насаме. Всяка друга алтернатива би била, уви, неприятна.

— Точно така, госпожо. И да, проверявах… нещата. И да — добави той, след като с цялата самоувереност, която успя да събере, отиде да си налее бокал от кехлибареното вино, — исках да поговоря с вас насаме. Във връзка с вашия кастелан и двамата нови дворни стражи.

— Да не би да изглеждат… малко крайни?

— Би могло да се каже и така.

— Не бих искала да прозвуча обезкуражително.

Той седна.

— Обезкуражително ли, господарке?

— Кажете ми, моите двама пазачи на портата толкова ли са некадърни, колкото изглеждат?

— Това би било сериозно постижение, господарке.

— Би било, да.

— Може би ще ви изненадам — каза Торвалд Ном, — но те всъщност притежават доста гадни черти. И имат значителен опит. Били са охрана на кервани, събирачи на дългове и биячи на Гилдията. Тъкмо официалността на сегашната им работа ги прави толкова… непохватни. С времето ще се приспособят.

— Не прекалено добре, надявам се.

Добре, реши Торвалд Ном, тя му говореше за нещо, а той нямаше представа какво е това нещо.

— Госпожо, колкото до Стъдлок, Лазан и Мадрун…

— Капитане, разбирам, че сте отчужден от дома Ном. Това е неприятно. Винаги препоръчвам такива предишни грешки да бъдат поправяни, когато е възможно. Помирението е съществено за благополучието.

— Ще помисля над това, господарке.

— Помислете. Сега, моля ви, напуснете по стълбите. Уведомете кастелана, че желая да поговоря с него — не, няма да има никакви последствия от опита ви да поговорите с мен насаме. Всъщност вашата загриженост ме радва. Лоялността винаги е била основната черта за семейство Ном. О, моля ви, доизпийте си виното, капитане.

Той го изпи на две глътки. После отиде и заключи вратата на балкона. Вежлив поклон на лейди Варада, след което излезе в коридора и затвори вратата. Кратка пауза, докато се ориентира къде са стълбите. Почувства се леко изтръпнал — от виното ли беше? Не, не беше виното… слезе на приземния етаж и излезе през официалния вход. Тръгна през двора към кастелана и двамата му приятели.

— Кастелан Стъдлок — извика Торвалд Ном, доволен, щом забеляза гузните погледи на тримата заради играта. — Господарката желае да говори с вас веднага.

— О? Разбира се. Благодаря ви, капитане.

Торвалд го изгледа, докато изпърха през двора, след това се обърна към Лазан Дор и Мадрун.

— Интересна техника имате тука. Чувствам за нужно да ви опиша задълженията ви, тъй като кастеланът, изглежда, е забравил да го направи. Вие трябва да патрулирате из двора, за предпочитане на произволни интервали, като използвате разнообразни маршрути, за да избегнете всякаква предсказуемост. Но особено в неосветени райони, макар че не препоръчвам да носите факли или фенери. Някакви въпроси?

Мадрун се усмихваше. След това се поклони.

— Стабилни указания, капитане, благодаря ви. Ще се заемем със задълженията си незабавно. Лазан, прибери си заровете за гадаене. Трябва незабавно да се заловим с формалностите на усърдния патрул.

„Зарове за гадаене? Богове на бездната!“

— Разумно ли е да разчиташ на древни богове, за да определиш мириса на нощта? — попита Торвалд Ном.

Лазан Дор се покашля и оголи металните си зъби.

— Както кажете, капитане. Гадателството е крайно неточна наука. Ще се постараем да отбягваме да разчитаме прекалено на такива неща.

— М-м. Добре. Много добре. Е, аз ще съм в кабинета си.

— Пак — подхвърли Мадрун и усмивката му се разшири.

Нищо приятно нямаше в тази усмивка, реши Торвалд, докато се отдалечаваше. И в двете усмивки всъщност. Или в каквото и да е у тези двамата. Или у Стъдиус Лок, впрочем… Кръволока, Храчещия злъч, Отровителя, о, толкова много имена имаше тоя. Колко време щеше да изтече, преди да си спечели още няколко? А Мадрун Бадрун? А Лазан Дор? Какви ги беше намислила лейди Варада?

Все едно, все едно. Имаше си кабинет в края на краищата. А след като се прекатери през бюрото и се настани в стола си, се почувства почти важен.

Чувството се задържа само няколко мига, което всъщност си беше донякъде постижение. Няколко ценни мига, да, в които да не мисли за тези тримата.

„Направете си нови маски — това пък защо? Ренегатите Сегюле са си ренегати — никога не могат да се върнат. Уж. Но пък какво знае който и да е от нас за Сегюле? Направете си нови маски, така каза. Защо?“

„Какво му е лошото на някой нормален съвет? Изпери го този халат, Лазан Дор, преди паяците да почнат да снасят яйца в него. Избери не повече от два цвята, Мадрун, и не толкова шарени. Моля. Ами тези мокасини?“

„Маски? Остави ги маските.“

Стомахът му закъркори и той усети как горчивите газове се надигнаха отново.

„Дъвчи хубаво, Тор, защо бързаш? Цял ден имаш за игра. Дъвчи, Тор, дъвчи! Хубаво и бавно, като крава, да. Така нищо няма да те разстрои. Нищо не разстройва кравите в края на краищата.“

Колко вярно. Поне докато брадвата не замахне надолу.

Седеше в кабинета си, крайно разстроен.

 

 

— Тя го трови според мен.

Скорч го зяпна, изумен от това предположение.

— Че защо ще го трови?

— Заради тебе — каза Леф. — Тя те мрази, Скорч, заради това как винаги вкарваш Тор в беля, и сега си мисли, че пак ще го направиш, и точно затова го трови.

— Това е безсмислено. Ако е загрижена за него, няма да го убива!

— Не го убива, само го поболява, да му е лошо. Забравяш, тя е вещица, може ги тия неща. Разбира се, по-добре щеше да е, ако тровеше теб.

— Аз не пипам нищо от яденетата й, със сигурност.

— Няма да помогне много, ако реши, че е по-добре да умреш, Скорч. Богове, не бих искал да съм на мястото ти.

— И аз.

— Какво?

— Щях да имам оранжеви очи и нямаше ли това да е ужасно, щото щяхме и двамата да сме с оранжеви очи и като се погледнем един друг, все едно че гледаш себе си, нещо, което бездруго трябва да правя непрекъснато, но представи си това удвоено? Не, благодаря, това казвам.

— Това ли казваш?

— Току-що го казах, нали?

— Не знам. Не знам какво каза току-що, Скорч, и това е истината.

— Добре, щото това, което имах да кажа, бездруго не се отнасяше за теб.

Леф се огледа, но не, не видя никой друг. Разбира се, че нямаше да види, нямаше никакъв смисъл да се озърта.

— Освен това ти си този, когото тровеха — каза Скорч.

— Не беше отрова, Скорч. Беше грешка, грешна диагноза. И спада…

— Не спада.

— Да. Спада.

— Не. Не спада.

— Спрях да казвам, че ако бях на мястото ти…

— Не го почвай отново онова!

Блажени съдби! Оставете ги така, моли закръглената особа! Нощта се е проточила безкрай, градът е нахлузил гранитната си усмивка и сенките танцуват по ръба на мрака. Късни улични продавачи хвалят на висок глас стоката си, а услугите им са и благопристойни, и съмнителни. Певци пеят и пияници пиянстват, крадци си вършат кражбите и загадки избуяват там, където не е мястото ти, а това, приятели, е суровата истина.

Като плъхове притичваме, встрани от кръговете светлина, и дебнем за други неща, за други сцени, мирни, както и противни.

След мен, о, след мен!

 

 

Благодетел на всички космополитни неща, благодетел на благословии над неща човешки и човечни (благослови сърцата им, мизерни и щедри, благослови сънищата им и благослови кошмарите им, благослови техните страхове и техните любови, и техните страхове от любови, и техните любови към страхове и благослови, ммм, благослови им обущата, сандалите, ботушите и пантофите и да вървят на свой ред във всички тях в, ах, какви чудеса! Какви чудати безразсъдства!), Круппе от Даруджистан крачеше по Великия булевард на презряната корист и хвърляше преогромна, гигантическа всъщност сянка, която се търкаляше уверено като приливна вълна покрай всички тези дюкяни и техните стоки, покрай бдителните очи на дюкянджии, покрай сергии с плодове и сочни сладкиши, покрай кошници с дъхави ягодки и сушена риба, и разни листати неща, които някои хора ядат, повярвали си, че са дъвкачи на духовна цялост, покрай самуни хляб и пити сирене, покрай съдове с вино и по-силни питиета с всевъзможни размери, покрай тъкачи и шивачи, покрай старицата арфистка с чворове вместо пръсти и само три струни останали на арфата, и песента й за чепа и дупката, и меда на нощната масичка — пробягва той покрай дъжда от хвърлени петаци, и колко бързо подминава! — и покрай топове плат, които не отиват за никъде, и опнати бричове, преградили входа, и ризите за стражници, и обуща за боси, и гробари, и пикаещи в урни, и стария трижди разведен мъж, който връзва възли за препитание с тайфа дечица зад него, несъмнено свързани кръвно и с нещо още по-гъсто. Покрай свещари и усуквачи на фитил, гълтачи на огън и продавачи на питки, покрай проститутки — всяка премаляла стъпка просмукана с отзивчиви усмивки и пърхащи пръсти, и нечакани, мистериозни усещания за ласки в скрити или поне закътани места и виж, очи се разширяват и отзивчивост блика като бързей на изгубена младост и щедри блянове и въздишат те и зоват „Круппе, о, скъпи! Круппе, няма ли да платиш за това? Круппе, ожени се за всяка от нас и ни направи почтени жени! Круппе…“ притичва бързо покрай тях, вай, ужасна перспектива! Суровици от жени (това ще да е множественото число, несъмнено)! Брътвеж на проститутки!

През тази порта, слава на вси богове, и в тунела и отново навън, и нова цивилизация изниква пред погледа, строга и благопристойна, а тази обемиста сянка вече крачи сама, одухотворена в самотата си, и при все това този миг се оказва подобаващото време да си припомним вкуса на вече отминали преходи през самия живот.

Хоп, от единия ръкав тлъст боровинков сладкиш, зрял плод и стъкленица ментолово вино. Хоп, от другия нов сребърен трапезен нож с монограм на дома Варада (леле, това пък откъде се взе?), а на гладкото острие — изумително! — вече лъщи здравословна бучка масълце, напръскано с медец — и толкова много още неща отрупани на тези пълни, но пъргави длани, но вижте как едно след друго те просто изчезват в гостоприемната уста и под благодарното небце, както се полага на всички кулинарни шедьоври, щом дискретното сливане на вкусове достигне изключително майсторство — масло, мед и — ох! — малиново сладко, и тестен сладкиш и сиренце и плод и пушена змиорка — ах! Широкият ръкав се надига! Винце, да отмие поовехтелия (и крайно неприятен) вкус.

Ръцете временно отново са свободни, за да позволят огледа на нова риза, няколко ароматни свещи, стегнати на възли копринени нишки, хубави бричове и обшити със злато пантофки, гладки като четирите бузи на Круппе, ха, и кондом от ярешка кожа — богове, това пък откъде дойде? Е, стига възхищение пред това крайно успешно нощно пазаруване, а ако старицата открие, че на арфата й са останали само две струни, какво пък толкова!

И ето, най-сетне е застанал пред най-строгото от строгите имения. Портата се открехва със скърцане, подканящо подканва, а тъй подканеният Круппе се самопоканва.

Стъпала и пищно украсен официален вход, коридор и още стъпала, този път с пътека и виещи се нагоре, и друг коридор, и ето я вече и зацапаната с тъмни петна врата и — о, божичко, встрани от тези чародейни прегради — вътре.

— Как успя да… все едно. Сядай, Круппе, настани се удобно.

— Майстор Барук е толкова мил, Круппе ще се възползва от поканата с възможното умерено облекчение, нали — уф! — в този стол и ще изпружи крака, да, те вече са изпружени, дискретна подробност. Ах, крайно изтощително пътуване, Барук, любимий приятелю на Круппе!

Един въздебел, приличащ на жабок демон допълзя, настани се в краката му и подсмръкна. Круппе извади отнякъде парче сушена змиорка и му го предложи. Демонът го подуши, след което плахо го прие.

— Нещата наистина ли са толкова зловещи, колкото си мисля, Круппе?

Круппе размърда рунтавите си вежди.

— Такива пътувания те оставят вкиснат, с пресъхнала уста и задъхан от жажда.

Висшият алхимик въздъхна.

— Моля, заповядай.

Круппе се усмихна ведро и извади от единия си ръкав голяма прашна бутилка, вече отпушена. Огледа печата на тъмнозеленото стъкло.

— Леле, избата ти наистина е снабдена добре! — От другия ръкав се появи кристален бокал. Той си наля, отпи и млясна. — Възхитително!

— Някои споразумения бяха финализирани — каза Барук.

— Крайно впечатляващо, Барук, приятелю на Круппе. Как може такива злокобни моменти да се измерят, чуди се човек. Ако е от чудещия се вид. Все пак слушай: заровената порта се открехва, прах се изсипва, стържат камъни! Можем ли ние, в смиреното си нищожество, да се надяваме да спрем такива неизбежни неизбежности? Уви, пясъкът на времето изтича. Всички съдби кръжат и дори боговете не могат да отгатнат как ще се катурне всяка от тях. Самата луна изгрява несигурна в тези нощи. Звездите тръпнат, камъни падат нагоре, грешни съпруги прощават и забравят — о, дошло е време за чудеса!

— А това ли ни трябва, Круппе? Чудеса?

— Всеки момент всъщност може да изглежда изменчив, хаотичен и тревожен, но — Круппе знае това с най-голяма увереност — когато всичко се намести, миг след миг, то всяко отклонение е само една скромна чупчица, нищожна гънчица, дипличка спомен. Великите сили на мирозданието са като тежести, изпъващи тъканта на съдбите ни. Богат и беден, скромен и амбициозен, щедър и алчен, почтен и измамен, е, всичко е изгладено! Изпънато! Гънка, петно, ръб! Какво я е грижа Природата за драгоценните корони, опасно високо струпаните монети, великите имения и високите кули? Крале и кралици, тирани и ненаситници — мушици са всичко това на челото на света!

— Препоръчваш далечната перспектива. Всичко това е много добре, от гледна точка на историк и в ретроспектива. За жалост, Круппе, за нас, които трябва да живеем вътре, в самите събития, възгледът ти не предлага голямо облекчение.

— Барук, уви, говори истината. Живот вътре, живот отвън. Смъртните хрипове са нехармоничната песен на света. Колко вярно, колко тъжно. Круппе пита ето това: виждаш две сцени. В едната гневен съсипан мъж пребива друг до смърт в задна уличка в квартал Джадроуби. В другата мъж с огромно богатство крои със също толкова богати съзаклятници да вдигнат отново цената на зърното, като направят простия хляб тъй недостъпен, че цели семейства да гладуват, да стигнат до престъпен живот и да умрат млади. И двете ли са акт на насилие?

Висшият алхимик изгледа Круппе мълчаливо после каза:

— Само в единия от тези примери ще се намери кръв на ръцете на мъжа.

— Вярно, тъй осъдителните петна кръв. — И си наля още вино.

— Съществуват безброй схеми, на чието основание богатият би могъл да претендира за невинност. Смекчаващи обстоятелства, неочаквани разходи в производството, законът за търсене и предлагане, и прочие.

— Наистина, множество оправдания, с които водата се размътва и избистря — и кой тогава вижда кръвта?

— И все пак стига се до нищета, с цялото й присъщо отчаяние, стрес и тревога, с всичките й мръсни наслоения в душата. Може да се каже, че богатият търговец на зърно води коварна война.

Круппе загледа с премрежен поглед виното в кристалния бокал.

— И тъй, бедният си остава беден, може би дори още по-беден. Работещият едва се справя, вкопчил се още по-здраво в работата си, готов дори да приеме най-жалките условия — което на свой ред позволява на работодателя да тъпче безогледно кесията си и да задоволява скритите жалки пороци, на които е подвластен. Може да се каже, че съществува негласен баланс, по силата на който вечната война се сдържа под контрол, за да се избегне анархия. Вдигне ли търговецът на зърно цената непомерно високо, то като нищо може да избухне революция.

— В която губят всички.

— До време. Докато не се появи ново поколение богати, за да започне наново хищническите си попълзновения над бедните. Балансът е рамкиран от неравновесия, тъй щото тези неща да могат да устояват цяла вечност. Уви, при всеки поглед в перспектива човек вижда, че това не е така. Структурата на обществото е много по-крехка, отколкото вярват повечето хора. Да влагаш твърде много вяра в устойчивостта на обществото означава да познаеш чистото изумление в мига на пълното му срутване — преди да скочат вълците. — Круппе вдигна пръст. — Да, вижте всички онези, които ще посегнат да сграбчат короната, за да станат най-свободните и най-богатите от всички. О, те са най-опасните в момента, както би могъл да очаква човек. Най-опасните, наистина. Човек е склонен да се моли. Да се моли всичко да стане на прах.

— За края на всичко това.

— И за ново начало.

— Някак си очаквах повече от теб, приятелю.

Круппе се усмихна, пресегна се и потупа буцестата глава на демона. Съществото примигна лениво.

— Круппе поддържа перспектива, широка колкото обиколката на кръста му, която, както знаеш, е непрекъсната. В края на краищата къде започва и къде свършва тя?

— Някои други текущи новини?

— Градове живеят забързано. Главоломно дори. Всичко е неизменно и всичко се мени. Убиец дебне в квартал Джадроуби, но Круппе подозира, че ти знаеш за това. Наемни убийци кроят заговор. Това също го знаеш, приятелю Барук. Любовници се срещат тайно или бленуват за тайни срещи. Деца ги чака неведомо бъдеще. Хора напускат работа, други остават без работа, нови кариери избуяват и стари възмездия дебнат. Приятелства се късат и други се заплитат. Всичко с времето си, най-върховни алхимико, всичко с времето си.

— Никак не ме успокояваш, Круппе.

— Пийни с мен от тази великолепна реколта!

— Имаше поне дузина прегради, запечатали мазето — два пъти повече, отколкото при последното ти гостуване.

— Нима?

— Ти не се спъна в нито една.

— Удивително!

— Да, така е.

Демонът се оригна и силната миризма на пушена змиорка лъхна из стаята. Дори демонът сбърчи цепките на ноздрите си.

Круппе с елегантен жест извади няколко ароматни свещи.

 

 

Бъркотия от усукани като черва тръби, клапи, медни сфери, свръзки и вентили заемаха целия край на главното помещение на сградата. От този странен механизъм се носеха ритмични пъшкания (будещи крайно неприлични асоциации), хъркания (внасящи, впрочем, по-реалистичен оттенък) и мрънкащи и съскащи подтонове. От цялата тази гмеж стърчаха шест мундщука, всеки готов за удължителен маркуч, но в момента от всички тях изригваше непрекъснат син пламък и нагряваше сухия въздух в помещението дотолкова, че Чаур и Баратол — които вече цял ден работеха вътре голи до кръста — бяха плувнали в пот.

Повечето оборудване в тази порутена пекарница вече беше махнато, или по-точно изнесено в тесния заден двор с високия зид и Чаур, на четири крака, бършеше с мокри парцали прахта и старото брашно от гладкия каменен под. Баратол оглеждаше тухлените основи на трите сводести пещи, изненадан и доволен, след като откри между пластовете тухла големи плочи от пемза. Вътрешните почернели стени на пещите имаха вградени сифони за газта, използвана за гориво, с издължени перфорирани тръби, подаващи се изпод лавиците. Можеше ли да се приспособят тези хлебарски пещи в ковашки? Може би.

Старите медни корита за месене до задната стена на помещението щяха да служат за закаляване. Беше купил наковалня от един завърнал се от Пейл керван — първоначалният купувач беше умрял, преди да докарат поръчката. Преносим модел — Риви, както му обясниха; не беше точно размерът, който искаше, но щеше да върши работа засега. Разните клещи и други инструменти дойдоха от боклукчийските пазари в западната част на града, сред тях и един много добър чук от ейрънска стомана (откраднат, несъмнено, от ковач оръжейник на малазанската армия).

На заранта щеше да внесе първите поръчки дърва, кокс, въглища, мед, калай и желязо.

Вече ставаше късно. Баратол, доволен от огледа на пещите, се изправи и каза на Чаур:

— Хайде стига вече, приятелю. Вярно, че сме мръсни, но може би някой ресторант ще ни приеме, щом си покажем парите. Не знам за теб, но една изстудена бира точно сега ще ми легне добре.

Чаур вдигна глава и на мръсното му лице се изписа широка усмивка.

Предната врата се отвори с трясък и двамата се обърнаха. Нахълтаха неколцина опърпани мъже с тояги и млатила в ръце. Миг по-късно влезе изискано облечена жена. Очите й се спряха на Баратол и тя се усмихна.

— Драги господине, въвлекли сте се в незаконна дейност…

— Незаконна? Доста пресилено казано, сигурен съм. Значи, преди да сте накарала биячите си да трошат, позволете да ви изтъкна, че клапаните не само са отворени, но винтовете са срязани. С други думи, засега газта от камерите под тази постройка не може да се спре. Всяка повреда ще доведе до, хм, огнено кълбо, достатъчно голямо, за да изпепели значителен участък от квартала. — Помълча и добави: — Такова преднамерено разрушение от ваша страна би се приело като, хм, именно незаконно. Е, вие няма да се изправите пред обвинения, тъй като ще сте мъртви, но Гилдията, която ви е наела, я чака ужасно наказание. Дори само глобите ще я разорят.

Усмивката на жената отдавна се беше стопила.

— О, колко сте ни умен, нали? След като не можем да ви откажем, разрушавайки работилницата ви, нямаме друг избор, освен да съсредоточим вниманието си върху самите вас.

Баратол отстъпи към тезгяха за месене, бръкна в една кожена торба и извади голяма кръгла топка от печена глина. Обърна се към жената и биячите зад нея, видя няколко пребледнели физиономии и остана доволен.

— Морантска граната, да. Проклетия — поне малазанците наричат така точно този вид. Заплашите ли ме с приятеля ми тука, с удоволствие ще извърша самоубийство — в края на краищата имаме ли да губим нещо, което вие не бихте ни взели с радост, ако можете?

— Вие сте луд!

— Не оспорвам мнението ви. Въпросът е вие дали сте нормална.

Тя се поколеба. След това изръмжа, махна на хората си да я последват и изфуча навън.

Баратол въздъхна и прибра проклетията в торбата.

„Във всеки тринайсети сандък с по дванайсет проклетии — беше му казал Малът — има тринайсета проклетия. Празна. Защо? Кой знае? Морантите са странен народ.“

— Тоя път се получи — каза той на Чаур, — но се съмнявам, че ще е задълго. Тъй че първата ни работа е да те екипираме. Броня, оръжия.

Чаур го зяпна неразбиращо.

— Забрави ли мириса на кръв, Чаур? Труповете, мъртвите, насечените?

Лицето на Чаур грейна и той закима енергично.

Баратол отново въздъхна.

— Давай през задната стена и да си я намерим тая бира.

Взе торбата, разбира се.

 

 

На друго място в града, когато прокънтя десетата нощна камбана, един мъж без пръсти пое към нова пивница с мисъл за убийство. Жена му излезе в градината си, за да коленичи на камъка, който лъскаше с напоен с масло пясък и дебело парче кожа.

Знойна, добре закръглена жена — която привличаше възхитени или отровни погледи в зависимост от пола и половите предпочитания — вървеше, вкопчила едната си пълна ръка в доста по-тънката сбръчкана ръка на малазански историк, чието изражение се люшкаше между неверие и смут. Крачеха като любовници и тъй като не бяха любовници, объркването на историка само се усилваше.

Във Високи пазари, южно от бесилките, обикаляше безцелно лейди Чалис. Отегчена, изтерзана от копнеж и може би ограбена (според нея) невъзвратимо, тя унило оглеждаше безбройните предмети и стоки, нито една от които всъщност не й трябваше, и наблюдаваше как други жени, също като нея (макар че след повечето от тях пристъпваха слугини, които носеха покупките им) ровят скъпите и нерядко фино изработени боклуци, алчни като гарги (и също толкова безмозъчни? А, полека с жестоките предположения!), и виждаше себе си толкова различна от тях. Толкова… променена.

На по-малко от триста крачки от лейди Чалис, разсеян и без да съзнава накъде го водят стъпките му, беше Кътър, някогашният крадец, наричан тогава Крокъс Младата ръка, който веднъж бе откраднал нещо, дето не биваше да краде, и след като разбра, че не може да го върне, бе объркал гузната съвест и съчувствието с блаженството на обожанието (такива грешки са обичайни) само за да бъде освободен накрая от откритото пренебрежение на една млада жена към сърдечните му и най-искрени признания.

Какво пък, времената и хората се менят, и то много.

На един покрив, на половин град разстояние, Ралик Ном стоеше, зареял поглед над развълнуваното море от сини светлини. Крут от Талиент бе до него. Много неща имаха да обсъдят, а предвид неразговорчивостта на Ралик Ном беседата наистина щеше да е дълга.

Крут имаше да каже много неща. Ралик преценяваше всеки свой отговор — не от недоверие, просто по навик.

В едно училище по фехтовка, дълго след като последните млади ученици се бяха изнизали, Мурильо седеше под лунната светлина със Стони Менакис, докато тя, разплакана, разтоварваше душата си пред този абсолютен непознат — което навярно го правеше доста по-лесно за нея, но пък Стони нямаше никакъв опит с мъж като Мурильо, който разбираше какво е да слушаш, да посветиш съсредоточеното си, дълбоко и най-искрено внимание единствено на една жена, да извлечеш цялата й същност — която си се излива сама — в собственото си същество, както едно колибри би могло да пие нектар или прилепче кръв от кравешки глезен (макар че тази аналогия не служи добре на нежния момент).

И тъй, между тях вече полъхват невидими флуиди, животински и неоспорими, и тъй много се просмукват в плът и кост, и в същина, че смайващото осъзнаване идва — когато дойде — като отключването на врата, за която допреди се е мислело, че завинаги е заключена.

Тя плаче и плаче често, и всеки път става някак си по-леко, някак по-естествено, по-удобно и приемливо, не по-различно всъщност от нежното погалване на пръстите му през късата й коса, от начина, по който връхчетата им забърсват бузата й, за да изтрият сълзите — и, о, кой тогава би могъл да остане изненадан от всичко това?

И тъй, към настоящето, докато замъглената луна, изгряла вече, гледа примижала отгоре сбиращите се на един покрив тридесетина фигури. Разменят си сигнали с ръце и си шепнат последни указания. Проверяват оръжия. Три дузини, защото набелязаните жертви са корави зли ветерани с чужди порядки. А предстоящото нападение ще е брутално, открито и несъмнено фатално.

 

 

Обичайните клиенти в кръчмата на К’рул, дванадесетина души, предпочитаха да не мислят за храма, който тя беше някога. Тези стени от дялан камък, зацапани с пушек, тези неми хранилища на човешки гласове от поколения и поколения, от монотонни песнопения и хорове до воя на пиянски смях и писъците на ощипани жени, тези стени, прочие, дебели и здрави, оставаха вечно равнодушни пред лицето на драмата.

Разиграват се житейски съдби, живот винаги е запълвал местата, обрамчени от камък и дърво, от плочи и греди — и всички тези безжизнени форми са опитвали по едно или друго време вкуса на кръвта.

Огромната гостилница с ниския таван и хлътналия под бе някога храмовият наос. Тесният коридор между вътрешните колони покрай задната стена някога представляваше колонада с ниши, в които, преди много време, стояха погребални урни с овъглените, станали на пепел тленни останки на Върховни жреци и жрици. Кухнята и трите складови помещения зад нея някога осигуряваха храната на монаси и посветени храмови воини, на писари и послушници. Сега хранеха гости, персонала и собствениците.

Нагоре по стръмните изтъркани каменни стъпала се стигаше до площадката на втория етаж, от която продължаваха проходи с остро скосени тавани, три страни от квадрат, с четвъртата прекъсната от фасадата на сградата. Осем стаи килии допълваха тези проходи, като тези откъм задната страна се издаваха навътре (поддържани от стълбовете на колонадата на приземния етаж), а стаите от двете им страни бяха срещу външните стени (с прозорци на тях).

Вътрешните стени на килиите с изглед към гостилницата бяха избити, тъй че осемте стаи сега бяха слети в три — кабинетите. Вътрешните прозорци бяха затворени с кепенци — без стъкло или кожа — и Пикър имаше навика да ги отваря широко, когато седнеше зад бюрото си: това й предлагаше гледка към предната третина от гостилницата, включително входа.

В тази нощ гостите в стаите на хана бяха малко. Баратол и Чаур все още не се бяха върнали. Сцилара беше отвела Дюйкър в квартал Дару. Бардът беше на ниския подиум в гостилницата, дрънкаше небрежно на струните някаква унила мелодия, която никой от посетителите не слушаше с особено внимание. Един чужденец от Пейл беше заел стая в североизточния ъгъл и се беше оттеглил рано след скромна вечеря и халба гредфалански ейл.

Пикър виждаше добре Бленд на обичайното й място до входната врата, потънала в сенките, с изпружени крака и с халба греяно ябълково вино в ръцете — странни вкусове имаше тази жена, тази нощ сайдерът беше горещ и вдигаше пара. Влизащите хора рядко я забелязваха, подминаваха я, без да я погледнат. Талантът на Бленд, м-да. Никой не можеше да каже дали е вроден или нещо друго.

Анци ревеше в кухнята. Беше влязъл там уж за да успокои двамата готвачи — които се ненавиждаха, — но както обикновено бе влязъл във война с всички, включително миячите и свитите под тезгяха плъхове. Скоро щяха да се разхвърчат прибори и щеше да се наложи Пикър да се смъкне долу.

Блупърл на свой ред беше… някъде. Имаше навика да обикаля, да проучва скритите кътчетата на древния храм.

Нощ, не по-различна от всяка друга.

 

 

Блупърл неочаквано се намери в мазето. Странно колко често се случваше това. Беше издърпал четвъртото буре от теснината зад дървените лавици. Първите три беше опитал по-рано тази седмица. Две се оказаха направо оцет — изобщо не се пиеше това. В третото имаше нещо гъсто и стипчиво, с миризма на кедър или може би на борова смола — тъй или иначе, беше топнал пръст в него и се бе уверил, че на вкус е още по-гадно, отколкото на мирис.

Този път обаче се чувстваше късметлия. Отпуши бурето, наведе се и подуши предпазливо. Ейл? Бира? Но те, разбира се, не траеха дълго, нали? И все пак това буре носеше храмовия герб на червения восък, запечатал капака. Подуши отново. Определено ферментирало, но прясно, което означаваше… магия. Подуши за трети път.

Беше си играл с какви ли не магии като отдельонен маг в Подпалвачите на мостове. М-да, толкова истории имаше за разказване, че даже онзи бард с киселото лице горе щеше да зяпне от удивление, ако чуеше и половината. Тъй де, беше залягал и се бе търкалял под най-гадните неща, магии, които късаха плътта от костите, които кипваха кръвта, които караха топките ти да се издуят като дини… о, онова беше преди да влезе в армията, нали? Аха, вещицата и дъщерята на вещицата, все едно. Старо куче беше той, да.

А това тук… Блупърл топна пръст и го близна… о, магия си беше, и още как. Нещо древно, намекващо за кръв. Да, вкусвал беше такова.

— Ти ли си, брате Кувен?

Той се извъртя рязко и изгледа намръщено призрака, надигнал глава и рамене от пода.

— Приличам ли ти на брат Кувен? Ти си умрял, отдавна. Всичко е свършило, чу ли? Тъй че що не идеш и да свършиш и ти?

— Подуших ножа — измърмори призракът и запотъва обратно надолу. — Подуших го…

Не, реши най-сетне Блупърл, май не беше добре да се пие от това. Не и преди да му се направи някакъв анализ. Може би Малът щеше да помогне. Ами ако беше сбъркал, че отвори бурето? Можеше да се развали, нали? Най-добре да го занесе горе.

Въздъхна, набута запушалката и вдигна бурето на рамо.

 

 

В ъгловата стая на втория етаж непознатият, който я беше наел за нощувка, издърпа последната решетка на прозореца. После загаси фенера и се премести до вратата към коридора, присви се зад нея и се вслуша.

Първият от убийците се вмъкна през прозореца зад него.

 

 

С полузатворени очи, Бленд наблюдаваше петимата влезли мъже, които се движеха на пияна тумба и спореха шумно за последния скок в цената на хляба с размазано пелтечене, накъсано от блъскане и бутане, и не беше ли чудно, помисли си, как някои хора са готови да роптаят за какво ли не все едно, че животът им зависи от това.

Тия не й бяха познати, което означаваше, че вероятно са зърнали осветената от факлите табела на връщане от някое друго място и са решили, че не са се напили достатъчно; и забеляза, че са доста добре облечени — благородници най-вероятно, с обичайното им надменно самодоволство и чувство за неуязвимост. Какво пък, щяха да харчат парите си тук и това беше важното.

Отпи от ябълковото вино.

 

 

Анци беше извадил късия си меч и пристъпваше дебнешком към дъното на най-малкия от трите склада. Проклетият двуглав плъх се беше върнал. Вярно, никой друг не му вярваше, освен може би готвачите, които бяха видели ужасната твар, но единственият начин да го докаже беше да убие тая гад и да им я покаже на всички.

После можеха да го сложат в оцет в някоя голяма стъкленица и да го превърнат в куриоз за заведението. Определено щеше да привлича публика. Двуглав плъх, спипан в кухнята на кръчмата на К’рул! Елате да видите!

О, всъщност… дали това щеше да е най-добрата реклама? Трябваше да попита Пикър.

Първо обаче, разбира се, трябваше да я убие тая проклета гадинка.

Пристъпи още напред, без да откъсва очи от тъмната дупка зад последното буре отляво.

Да я убие, да. Само трябваше да внимава да не отсече някоя от главите.

 

 

Единайсет души се струпаха в стаята в ъгъла на горния етаж. Трима стискаха ками, включително мъжът, който се беше присвил до вратата. Четирима притискаха до гърдите си арбалети със заредени стрели. Последните четирима — всичките едри мъже — държаха мечове и малки щитове. Всички бяха с тънки ризници под широките ризи.

Онзи до вратата вече чуваше шумотевицата в гостилницата долу, негодувания заради цената на хляба. Глупава тема, помисли си за пореден път, след като точно тия недоволници бяха облечени като благородници второ и трето поколение — но явно никой не бе забелязал тази странност. Шумните гласове, особено когато звучаха пиянски, имаха свойството да задръстват главите на околните. Да ги задръстват с погрешни неща.

Тъй че вниманието на всички беше привлечено от шумните досадни новодошли и поне част от набелязаните цели щяха да се съберат около тях с намерението да ги изхвърлят или поне да ги помолят да понижат малко тона и прочие.

Моментът почти беше дошъл…

 

 

Седнал на трикракото столче на подиума, бардът отдръпна пръстите си, след като изсвири последните ноти, и бавно се отпусна назад, докато влезлите току-що благородници вече заспориха на коя маса да седнат. Маси за избор имаше колкото щеш, тъй че проблемът едва ли заслужаваше цялата тази енергия.

Погледа ги още малко, после остави инструмента си и отиде при каната ейл отстрани на малката сцена. Наля си, облегна се на стената и отпи.

 

 

Пикър се надигна от стола си, щом вратата зад нея се отвори. Обърна се.

— Малът, тая тайфа кретени, които влязоха току-що.

Лечителят кимна.

— Ще си имаме неприятности с тях. Да си виждала Баратол и Чаур? Трябваше вече да са се върнали. Гилдията сигурно е чула какво се канят да правят. Мисля да отида, в случай че…

Пикър вдигна ръка. Два къси знака, които накараха Малът да млъкне.

— Чуй ги — каза тя намръщено. — Това не е нормално.

Малът се заслуша, кимна и каза:

— Я дай да слезем долу.

Пикър се обърна и се наведе над перваза. Примижа към сенките, където седеше Бленд… и видя как изпружените крака бавно се прибраха.

— Мамка му!

 

 

Беше номер. Заключението се появи изведнъж, смразяващо като зимен вятър. Обезпокоена, Бленд се надигна от стола си, ръцете й се плъзнаха под пелерината.

В този момент външната врата се отвори отново.

 

 

Проклетият плъх се беше проврял под вратата към мазето — Анци видя как хлъзгавата му опашка се измуши пред очите му и изруга тихо. Можеше да го спипа на стълбите…

Вратата на мазето рязко се отвори и Блупърл изникна пред него, понесъл прашно буре пред гърдите си, като новородено бебе.

— Видя ли го? — попита ядосано Анци.

— Какво да видя?

— Двуглавия плъх, какво! Току-що се мушна под вратата!

— Богове на бездната, Анци. Стига, моля ти се. Няма никакъв двуглав плъх. Дръпни се, ако обичаш. Това буре тежи.

Провря се покрай Анци и продължи към кухнята.

 

 

Три загърнати в наметала фигури пристъпиха през входната врата на кръчмата на К’рул със заредени и насочени арбалети. Изсвистяха три метални стрели. Скевос, който беше на тезгяха тази вечер, отхвърча назад, щом една от стрелите се заби в гърдите му и прониза гръдната кост. Втора стрела профуча нагоре към прозореца на кабинета, от който се беше навела Пикър, и тя залитна назад или ударена, или за да избегне удара, не можа да се разбере. Третата улучи Хендри, петнайсетгодишното слугинче, превъртя я и подносът с халбите в ръцете й падна на пода.

До подиума петимата пияни извадиха ножове и мечове изпод наметалата си и засякоха наред.

Въздухът се изпълни с крясъци.

Бленд се плъзна като дим между трите фигури на прага. Ножовете й засвяткаха, засякоха, разпраха гърлото на мъжа точно пред нея, срязаха сухожилията на ръката на тоя отляво. Тя се присви под първия, докато той залиташе напред, и заби една от камите си в гърдите на третия убиец. Върхът се заклещи в металната ризница и острието се счупи. Тя замахна с другата кама отдолу и я заби между краката му. Докато той падаше, Бленд изтръгна камата и се завъртя рязко, за да посече втория убиец в лицето. Той отметна глава назад да отбегне острието, натресе я в една лавица и се свлече с омекнали колене. Бленд го прободе в окото.

Чу изплющяването на тетивата на четвърти арбалет и нещо я шибна в лявото рамо и я извъртя. Ръката й под рамото все едно изчезна — не можеше да усети нищо — и тя чу как ножът издрънча на пода, а в същия момент убиецът, задържал се на прага, се втурна към нея, захвърлил арбалета и с извадени ками.

 

 

Малът тъкмо беше отворил вратата, когато Пикър — надвесена от прозореца — извика стъписано. Една стрела удари стената няма и на педя от главата на лечителя. Той се присви и се хвърли в коридора.

Докато се изправяше, видя как няколко души се изсипаха от една врата вляво. Избръмчаха тетиви. Една стрела го удари в корема. Друга прониза гърлото му. Той залитна назад, залят от кръв и болка.

Падна по гръб. Чу приближаващи се стъпки. Посегна към шията си. Не можеше да диша — кръв се стичаше в дробовете му, гореща и задушаваща. В паника призова Висш Денъл…

Сянка надвисна над него и той се взря в бездушно младо лице, празен поглед и вдигната пред очите му кама.

„Изритай портата, Уискиджак…“

Видя как острието блесна надолу.

Рязка болка в дясното око, а след това — мрак.

 

 

Убиецът на Малът се изправи, изтръгна камата и за миг се учуди на странната усмивка на лицето на мъртвия.

 

 

Наведен да се провре през ниската врата към гостилницата, Блупърл чу писъци и след тях — съсъка на мечове, изтръгнати от ножниците. Измъкна се от кухнята и вдигна глава.

Една кама профуча във въздуха и закова дясната му ръка за бурето. Той изрева от свирепата болка и залитна назад. Двама убийци се понесоха към него. Единият с нож, другият — с дълъг тънък меч.

Нападателят с ножа беше отпред, вдигнал оръжието си.

Блупърл го заплю.

Прозрачната като перла храчка се преобрази чудодейно, изду се в гърчещо се кълбо змии. Десетина зъбати челюсти шибнаха убиеца в лицето. Той изпищя от ужас и засече лицето си с ножа.

Блупърл понечи да пусне бурето, но тежестта дръпна ръката му надолу — дланта му все още беше прикована — и той изрева от жестоката болка.

За миг успя да види меча, връхлитащ към лицето му. Острието се вряза в носа му и прониза нагоре, към мозъка.

 

 

На прага към мазето Анци чу свадата горе в гостилницата. Завъртя се светкавично, избълва двайсетина проклятия на четиринайсет различни езика и намести по-здраво ръката си на дръжката на късия меч. Богове, горе май почваше ужасна касапница. Трябваше му скапан щит!

Готвачите и миячите тичаха към задната врата… и изведнъж от уличката зад нея се разнесоха писъци.

Анци се хвърли към склада отляво. Към бурето в дъното, под гънките зебло. Дръпна рязко капака, награби три-четири острилки и ги напъха под ризата си. Пета за лявата ръка. После хукна към кухнята.

Единият готвач и две слугинчета се връщаха бежешком и Анци видя няколко фигури с наметала струпани при задната врата.

— Долу! — изрева той и запокити гранатата над главата си, силно, право покрай двамата убийци на прага. Острилката се натресе в стената на прохода и гръмна.

Видя червена мъгла, изригнала около двамата видими нападатели като ореола на Качулатия. И двамата рухнаха. От уличката зад тях изригнаха ужасени писъци. Анци извади друга граната и се втурна към прага. Стъпи на гърбовете на двамата мъртви убийци, наведе се навън и хвърли гранатата в уличката. Нов оглушителен трясък и огнен взрив. Повече викове не последваха.

— Да го духате, задници шибани!

 

 

Пикър се претърколи на пода. Видя как Малът се хвърли в коридора и стрелите, които го поразиха. Изправи се и залитна. Лечителят беше мъртъв, знаеше го. Хвърли се към вратата на кабинета и я затръшна, чула тропота на приближаващи стъпки. Пусна резето и скочи към сандъка до писалището.

Ръката й се засуети за миг с ключа — тропот зад вратата, блъскане, врява и суматоха долу в гостилницата — най-сетне ключалката се превъртя и тя вдигна капака. Бързо измъкна тежкия си арбалет и връзката метални стрели.

Чу откъм кухнята трясъка на острилки и се усмихна, но усмивката й беше студена.

От вратата захвърчаха парчетии. Пикър се втурна към прозореца и видя как точно в този момент една стрела прониза Бленд в рамото и как убиецът скача към нея.

Изстрелът беше адски добър. Стрелата го шибна точно в челото, главата му се пръсна в облак от кръв, кости и мозък.

Тя се завъртя светкавично, скочи към сандъка, намери единствената острилка, която си беше скътала, върна се на прозореца, скочи на перваза и приклекна. Точно под нея имаше маса. И два трупа до нея — двама невинни гости, редовни посетители, които никога на никого не бяха правили лошо, добър бакшиш, винаги усмихнати…

Вратата зад нея изтрещя и се отвори. Тя се извъртя, запокити острилката и скочи от перваза. Трясък в кабинета, блъвнали пламъци и дим — а Пикър вече летеше към масата.

Масата се пръсна. Едното й коляно се заби в брадичката й и тя усети как изпукаха зъбите, докато падаше на една страна, и се претърколи върху единия труп. Успя да задържи арбалета, но стрелите се пръснаха по пода.

Изплю кръв и се изправи.

 

 

Бленд видя как нападателят й залитна, видя как главата му се пръсна. Приклекна и посегна към металната стрела в рамото си. Върхът се беше забил в хрущяла под раменната става. Ако я оставаше там, май щеше да е по-лошо, отколкото да я издърпа. Стисна зъби и дръпна силно.

Причерня й от болка и припадна.

 

 

След като избута оцелелия кухненски персонал в задната уличка — вече задръстена от десетина разкъсани трупа, — Анци се вмъкна вътре и грабна железния капак на един казан. На вратата към гостилницата видя Блупърл, умрял вече, сиромашкият, сред локва ейл, а точно зад него беше паднал на колене един от убийците, който май бе поел камата му в лицето си, цялото накълцано и без очи. Гъгнеше нещо безсловесно.

Анци замахна и му пръсна черепа на кучия син. После го прекрачи.

Имало беше още една острилка — на горния етаж, с трясък на мебели, но нищо повече. Присвит и с насочен напред меч, вдигнал капака като щит, той се промъкна покрай тезгяха.

Видя Пикър: беше коленичила и посягаше към стрелите на пода; бързо зареди тежкото оръжие. Бленд лежеше до входа на пивницата и май не мърдаше.

Анци изсъска.

Пикър вдигна глава и го погледна. Няколко бързи жеста с ръка — шест. Той й отвърна с два.

Локви ейл и кръв, тихи стонове и пъшкане.

После — тихи стъпки горе, на площадката на стълбището.

Анци остави меча на пода, извади острилка и я показа на Пикър, а тя кимна безмълвно и се отдръпна, прикри се зад съборената маса и насочи арбалета към стълбището.

Щом видя, че е готова, Анци вдигна импровизирания си щит, за да прикрие рамото и главата си, след което бързо скочи към стълбището. И запокити острилката нагоре.

Две метални стрели изтрещяха в капака на казана толкова силно, че го избиха от ръката му. В същия миг някой — жена — скочи от площадката право към него.

Стрелата на Пикър я порази някъде в корема и тя се сгърчи още във въздуха. Тялото й рухна до Анци точно в мига, в който гранатата се взриви.

И Анци вече пъхтеше нагоре по стъпалата, стиснал меча. Пикър се хвърли след него, вадеше меча си в движение.

— Разкарай ми се с това нищожно ножченце! — изръмжа му и го избута с рамо. — Прикривай ме отзад!

Куп тела на площадката, мятащи се ръце и крака, кръв, оплискала стените… и движение някъде зад тях, в коридора.

Тя прекрачи труповете и издъхващите на площадката, надникна в коридора и щом видя съвземащите се и надигащи се от пода убийци, се втурна напред.

Нямаше проблеми да ги довърши — нали Анци й пазеше гърба.

 

 

Бленд отвори очи и се зачуди защо лежи на пода. Опита се да вдигне лявата си ръка и изохка, щом болката разцъфтя, червена и гореща, и я заслепи. О, сега си спомни. Простена тихо, надигна се с усилие, седна…

Вратата на пивницата беше зейнала, едната панта бе счупена.

Видя на улицата петима-шестима загърнати в наметала — събраха се накуп и запристъпваха.

Мамка му!

Огледа се отчаяно за оръжие. Знаеше, че няма да й стигне време, разбираше, че ей сега ще я посекат — и край. Все пак… зърна някаква кама и посегна към нея.

Шестимата убийци се втурнаха напред.

Някой замахна към тях от едната й страна, нададе рев като ранен бик и Бленд зяпна втрещена, когато грамадният мъж — Чаур — размаха огромните си юмруци. Две глави изпращяха на прекършените вратове, лицата се огънаха навътре сред пръски кръв…

И се появи Баратол, само с един нож, и Бленд видя страха в очите на ковача — страх за Чаур, ужас пред онова, което можеше да последва, ако убийците се съвземеха…

А те точно това правеха.

Бленд се надигна, сграбчи камата от пода и залитна напред…

И Анци я избута встрани и нападна най-близкия от убийците с късия си меч, вдигнал като щит някакъв очукан капак.

Чаур — ръцете му бяха накълцани от сечащите отчаяно ками — сграбчи един и го тресна в калдъръма. Изпукаха кости. Гигантът изрева, вдигна за глезена тялото, залюля го, завъртя го, запокити го право в другия надигащ се и двамата рухнаха. Баратол мигновено се озова над първия и петата на ботуша му натисна в слепоочието. Ръце и крака се сгърчиха и се отпуснаха вяло.

Анци изтръгна острието на меча си от гърдите на противника си и се присви, готов за следващия. После бавно се изправи.

Подпряна на касата на вратата, Бленд изплю кръв и каза:

— Всичките са готови, сержант.

Баратол прегърна Чаур, за да го успокои. По широкото лице на гиганта се стичаха сълзи, юмруците му бяха като два грамадни кървави чука. Беше се напикал.

Ковачът го притисна до гърдите си отчаяно и с толкова страстно, неприкрито облекчение, че двамата малазанци извърнаха очи.

— Ще мреш ли? — попита Пикър зад гърба на Бленд.

— Изобщо не се надявай. Малът обаче трябва да…

— Не. Без Малът вече, мила.

Бленд стисна очи.

— Сгащиха ни, Пик. Сгащиха ни яката.

— Да.

Тя погледна през вратата.

— Избила си ги всички вътре? Адски впечатляващо…

— Не бях само аз, но все едно. Мъртви са, всичките. Четирима, точно преди да скочат на сцената. Сякаш връхлетяха на нея.

„Връхлетяха? Но кой беше горе?…“

— Изгубихме барда значи?

— Не знам — отвърна Пикър. — Не го видях.

„Връхлетяха на сцената…“

— И Блупърл изгубихме.

Бленд бавно затвори очи, за втори път. Болеше ужасно и много от тази болка никога нямаше да се изцери. „Сгащиха ни.“

— Пикър…

— Избиха всички, Бленд. Хора, които тази нощ просто имаха лош късмет. Скевос. Хендри, Лармас, малкият Бутал. Само заради нас.

По улицата идваше отделение градска стража, фенерите се полюшваха в ръцете им.

За сцена, каквато Бленд гледаше точно в този момент, трябваше да се е събрала тълпа зяпачи, жадните да видят ранени и издъхващи хора, от онези, които се хранеха с това. Нямаше никого.

Защото беше работа на Гилдията.

— Някои още дишаме — каза Бленд. — Не е добре това. Да оставиш морски пехотинци живи.

— Да, никак не е добре.

Бленд познаваше този тон. Все пак се зачуди. „Достатъчно ли сме? Имаме ли го в себе си достатъчно, за да го направим? Още ли имаме каквото трябва?“ Бяха изгубили лечител и маг тази нощ. Бяха загубили най-добрите си. „Защото бяхме непредпазливи.“

Стражите се струпаха около Баратол и Чаур.

— Пикър, Бленд — каза Анци. — Не знам за вас двете, но точно сега, богове на бездната, се чувствам стар.

Сержантът на стражата се приближи.

— Много ли е зле вътре?

Никой не му отговори.

 

 

На шест преки оттам, на цял свят разстояние, Кътър стоеше в двора на дюкян, продаващ надгробни камъни и украса за гробници. Редица стилизирани божества, ни едно от тях неосветено все още в храм, за да сипе благослов над бъдещите мъртъвци. Беру и Бърн, Солиел и Неруз, Трийч и Падналия, Качулатия и Фандърей, Хрътка и Тигър, Глиган и Червей. Дюкянът беше затворен и той се взираше в недоизваяните още камъни, чакащи да всекат в тях имена на любими хора. Пред едната ниска стена на двора стояха ред мраморни саркофази, а пред отсрещната стена се редяха високи урни с разлати устия, тънки шии и издути кореми — напомняха му за бременни жени… раждане в смърт, утроби, които да поберат всичко, което е останало от тленната плът, дом за онези, които можеха да дадат отговора на окончателния въпрос, последния въпрос: Какво има отвъд? Какво ни очаква всички? Как изглежда портата пред мен? Много начини съществуваха да се зададе този въпрос, но всички означаваха едно и също — и всички търсеха един отговор.

Човек често говори за смърт. Смъртта на едно приятелство. Смъртта на една любов. Във всеки от тях отеква с окончателността си онзи, сетният въпрос, но този ек е смътен, призрачен, отиграва сцени като в куклено представление, размити в тръпнещите сенки. Убий една любов. Какво има отвъд? Пустота, хладна купчина пепел, но няма ли да се окаже плодородна все пак? Място, където да поникне ново семе, да открие живот и да избуи в себе си? Така ли е и с истинската смърт?

От пръстта — ново семе…

Приятна мисъл. Утешителна мисъл.

По улицата още имаше хора; последните окъснели купувачи не бързаха да приключат този ден. Може би си нямаха дом, където да се приберат. Може би жадуваха за още някоя покупка, с унилата надежда тя да запълни празнотата, която ги гложди дълбоко вътре.

Никой не влизаше в този двор, никой не искаше да му се напомня какво очаква всички. Защо тогава той се бе озовал тук? Утеха ли търсеше някаква, някакво напомняне, че за всеки човек, който и да е той и където и да е, идва един и същи край? Може да вървиш, може да пълзиш, може да тичаш презглава, но никога не можеш да се обърнеш и да тръгнеш обратно, никога не можеш да избягаш. Дори в баналната истина, че скръбта е само за живите, за онези, които остават — взрени в празните места, където някой е стоял някога — можеш да намериш упование. Всички вървим по една и съща пътека, някои по-далече, други — по-назад, но все пак и винаги — една и съща пътека.

Тъй че съществуваше смъртта на любовта.

И нейното убийство, уви.

— Крокъс Младата ръка.

Той се обърна. Бавно. Пред него стоеше жена, великолепно облечена, загърната в наметало от хермелин. Сърцевидно лице, посърнали очи, боядисани устни. И да, той познаваше това лице. Познавал го беше в по-младата му версия, детинската може би, но вече нищо нямаше от онова дете — не и в очите, нито в тъжната усмивка на тези пълни устни.

— Чалис Д’Арл.

По-късно щеше да се върне към този миг, към мрачното предупреждение, изразено в това, че когато изрече старото й име, тя не го поправи.

Щеше ли едно такова прозрение да промени нещата? Всичко, което последва?

Смърт и убийство, семена и пепелища, човек прави каквото прави. Зееха саркофази. Урни отекваха кухо в тъмното. Каменни лица очакваха имена, скръб се беше присвила на прага.

Такава бе нощта в град Даруджистан.

Такава е нощта навсякъде.