Стивън Ериксън
Дан на Хрътките (13)

10.

Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши,

когато огънят погълне музикантите

и всеки инструмент разсипе се на пепел

когато танцувачките започнат да залитат

и от краката им изгнила плът се свлича.

 

Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши,

когато в своя рев изгубят се звездите, тласнати от нас в небето,

и облаците струпани от нас избухнат в ярост

когато принцове блестящи минат в марш с усмивки мъртви

и от лицата им измамни маските се свличат.

 

Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши,

когато разумът затъне в блатото на суеверия

и бран повеждат хиляди войски ужилени от бича

когато не поглеждаме нагоре, а бягаме в безумие

и чака ни безсмислената пустош с хор от писъци.

 

Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши,

когато музикантите са само хилещи се въглени

и вие всеки инструмент в предсмъртния си вик по пътя

когато са разпрани устата на останалите живи

и дупки само са останали, отгдето вее вятърът на костница.

 

Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши,

когато огънят изяжда моя дъх, а болката изпълва тази песен

и пръстите се кършат в струните и падат от ръцете ми

когато този танц извива всеки мускул като въже изгарящо

и гони присмехът ви моя рухващ труп.

 

Нали ще дойдете, за да ми кажете, когато музиката свърши,

кога от вас ще мога да избягам, за да се озова пред бог един

или хиляда, или пред нищо, в блажената омая на забравата

когато мога аз сандъка да разбия и да отприщя този гняв горчив

към всичките глупци безумни, задръстили вратата в своя бяг.

 

О, вижте ме тогава, вижте ме, с очи облещени и слисани

с неверие и с ужас, с възмутено оскърбление,

и крясъците не ще възвестяват истината с грохота на тъпани.

Че музиката свършва, зли приятели, приятели нещастни,

и, вижте, вижте ме — затръшвам аз вратата

на всички ви в лицата!

Музиката свършва

Фишер кел Тат

Ботушите му скърцаха по огладените от водата хлъзгави от мъглата камъни. Стръмните склонове бяха като зелена джунгла, с високо израсли дървета с тъмночервена кора и гъст мъх, провиснал от нападалите дънери.

Ендест Силан се подпря на здравия си кривак. Краката му трепереха. Огледа се, докато бавно си поемаше дъх. Беше мразовито, крайчецът на слънцето тъкмо се спускаше зад върховете на запад и сенките поглъщаха речната долина.

Черната вода течеше забързана и той усещаше студа й — нямаше нужда да се навежда, нямаше нужда да топне ръка в бързея. Тази тъмна река, вече разбираше той, изобщо не беше като Дорсан Рил. Как бе могъл да очаква друго? Новото винаги се оказваше само изкривено ехо на старото и каквито и смътни намеци за прилика да си е въобразявал човек, те можеха само да ужилят и да подсилят болката от загубата. Беше се оказал глупак да измине целия този път дотук. За да търси какво? Дори на това не можеше да отговори.

Но не. Навярно можеше. „Бягство. Кратко, да, но бягство все пак.“ Страхливецът бяга, макар да знае, че трябва да се върне, че пътят назад може да го убие, точно както става със старите навсякъде. „Но чуй! Можеш да преобразиш душата си — да я превърнеш във ведро, което тече, докато го носиш насам-натам. Или душата ти може да е въже, дебело усукано въже, което отказва да се скъса и се стяга от един възел на друг. Избери своя образ, Ендест Силан. Ти си тук, справи се дотук, нали? И както ти казах… не ти остава вече много път. Малко ти остава.“

Замириса му на пушек.

Сепнат, притеснен, той обърна гръб на речния бързей. Загледа се нагоре по течението, откъдето подухваше привечерен ветрец. Там, далече в сумрака, смътно проблясваше лагерен огън.

„Ах, никакво спасение значи.“ Беше потърсил самотата, лице в лице с необузданата и равнодушна природа. Поискал беше да се почувства… несъществен. Поискал беше дивата джунгла да го смаже, да го унизи, да го превърне в жалка развалина. О, твърде много беше искал, нали?

Изпъшка горчиво и закрачи нагоре. Ако не друго, огънят поне можеше да стопли дланите му.

Наближи на трийсет крачки и видя самотния мъж зад пушливите пламъци. Огромен, с яки рамене, седнал на паднал дънер. И Ендест Силан се усмихна, щом го позна.

Две нанизани на пръчки пъстърви се печаха над огъня. Котле с димящ чай клечеше отстрани, обкръжено с жарава. Две калаени чаши се топлеха на плоския камък от едната страна на огнището.

Друг дънер чакаше незает срещу този, на който седеше бойният главатар Каладън Бруд, който бавно се извърна и загледа приближаващия се Ендест Силан. Широкото му и някак странно животинско лице се разцепи в крива усмивка.

— От всички гости, които си представях за тази нощ, стари приятелю, за теб изобщо не ми мина през ума. Прости ми. Не бързаше, откак започна да се спускаш в тази долина, но затова с охота ще те извиня. Само не се оплаквай, ако пъстървата е препечена.

— Оставил съм всякакви оплаквания далече зад гърба си и там ще си останат, Каладън. Ти събуди апетита ми — за храна, за пиене и най-вече за компания.

— Сядай тогава, настани се удобно.

— Значи наистина си разпуснал армията си след обсадата — рече Ендест Силан, след като се настани. — Имаше слухове. Разбира се, моят господар не каза нищо.

— Виж ме сега — отвърна бойният главатар. — Командвам армия от мокри камъни и да, тя се оказва далеч не толкова обременителна, колкото последната. Най-сетне мога да спя дълбоко нощем. Макар че да се надхитрям с тези пъстърви си е огромно предизвикателство. Ето, вземи едно от онези блюда и да ти е сладко… внимавай с костите обаче — добави и сложи едната риба в чинията.

— Сам тук, Каладън Бруд? Кара ме да се чудя дали не се криеш.

— Може и така да е, Ендест Силан. За жалост криенето никога не се получава.

— Така е.

Известно време никой от двамата не проговори — докато не си изядоха вечерята. Пъстървата наистина беше попрегоряла, но Ендест Силан не каза нищо, защото все пак бе вкусна.

Ако Аномандър Рейк представляваше загадка, загърната в мрак, то Каладън Бруд беше загърнат в сърдечност. Пестелив с думите, той все пак съумяваше да накара буквално всеки да се почувства добре дошъл и желан всъщност. Или по-скоро съумяваше, когато тежестите на командването не бяха струпани на раменете му като проклета планина. Тази нощ, прочие, както добре разбираше Ендест Силан, беше дар, толкова по-ценен с това, че се оказа съвсем неочакван.

Настъпващата нощ заличи света извън светлината на огъня. Речният ромон бе като глас, като присъствие. Водата течеше безразлична към издигането и гмуркането на слънцето, забулената луна и бавния въртеж на звездите. Звукът стигаше до тях като песен без думи и всякакво усилие да се долови смисълът й беше безнадеждно, защото като самата вода, човек не може да задържи звука. Ромонът бе несекващ и неизмерим и също както покоят не съществуваше, така не съществуваше и истинската, абсолютна тишина.

— Защо си тук? — попита след малко Ендест Силан.

— Де да можех да ти отговоря, стари приятелю. А Бърн знае, желанието ми да облекча бремето е смазващо.

— Допускаш, че не съм в неведение за онова, които ни чака.

— Не, не мисля това. В края на краищата, потърсил си поклонничество до тази река — а сред Тайст Андий това място притежава загадъчно обаяние. И все пак ме питаш защо съм тук, тъй че знанието ти трябва да е… непълно. Ендест Силан, не мога да кажа повече. Не мога да ти помогна.

Старият Тайст Андий извърна очи. Загледа се в тъмното, където реката пееше на нощта. Тъй, значи и други бяха идвали тук. Някаква инстинктивна потребност ги беше привличала, да, към призрака на Дорсан Рил. Зачуди се дали и те бяха изпитали същото разочарование като него при гледката на тези черни (но недостатъчно черни) води. „Не е същото. Нищо никога не е същото, като се започне със самите нас.“

— Не вярвам много в опрощението — промълви той.

— А във възмездието?

Въпросът го стъписа, отне му дъха. Реката ромолеше със звука на десет хиляди гласове и тези викове изпълваха главата му, разсипваха се в гърдите му и стягаха сърцето му. Студ изпълни вътрешностите му. „В името на Бездната… такава… амбиция.“ Усети ледените вадички на сълзите по затоплените си от огъня страни.

— Ще направя всичко, което мога.

— Знам — каза Каладън Бруд с такова състрадание, че Ендест Силан едва не проплака. — Може би не го вярваш сега — продължи грамадният воин, — но ще разбереш, че това поклонничество си е струвало. Възпоминание, което да ти даде сила, когато най-много ще ти трябва.

Не, не го повярва сега и не можеше да си представи, че някога ще го повярва. И все пак… амбицията. Толкова плашеща, толкова секваща дъха.

Каладън Бруд наля чай и пъхна едната чаша в ръцете на Ендест. Калаят опари вледенените му пръсти. Бойният главатар вече стоеше до него.

— Послушай реката, Ендест Силан. Колко мирен звук…

Но в ума на древния Тайст Андий този звук беше хор от ридания, смазващ потоп от загуба и отчаяние. Призракът на Дорсан Рил? Не, тук онази отдавна мъртва река се беше изляла, беше захранила с пороя си черното безумие на своята история и се бе завихрила сред хиляди други течения. Безкрайни вариации на един и същ — горчив — вкус.

И докато се взираше в пламъците, отново видя града, загиващ в пожара. Карканас под разгневеното небе. Заслепяваща пепел като пясък в очите, пушек като отрова в дробовете. Майката Тъма в нейния гняв, отрекла своите чеда, обърнала им гръб, докато те умираха и умираха. И умираха.

„Послушай реката. Запомни гласовете.“

„Изчакай, като бойния главатар тук. Изчакай, за да видиш какво предстои.“

 

 

Миризмата на пушек се задържа дълго след като огънят си е отишъл.

Яздеха по овъглена земя, сред черни отломки. Порутен, рухнал навътре, огромният впряг все още се издигаше като злокобна клада в центъра на почернената земя. Но нямаше никакви трупове. Във всички посоки се точеха дири, някои — по-широки от другите.

Пътника слезе от коня си, отиде до края на лагера и започна да проучва някои от водещите навън дири. Беше странен човек, реши Сеймар Дев. Тих, сдържан, мъж, свикнал на самота, но отдолу кипеше… хаос. Сякаш единствено самотата му задържаше света в безопасност.

Някога, преди много време, тя се беше озовала в компанията на друг воин, за когото този възглед също бе присъщ. Карса Орлонг, въпреки онова първо пътуване в обсадената крепост извън Угарат, се изявяваше най-добре пред публика. „Гледайте“, обичаше да казва, с пълното очакване точно за това. Искаше всяко негово дело да бъде видяно, все едно всеки чифт очи съществуваше единствено за да отбележи Карса Орлонг, а умовете зад очите служеха не за друго, а за да изредят всичко, което той е направил, което е казал, което е започнал и което е свършил. „Той ни превръща в своята история. Всеки свидетел допринася за разказа — за живота и делата на Тоблакай — разказ, с който всички ние, до един, сме обвързани.“

От изгорелия впряг се бяха изсипали пранги и вериги. И все пак, въпреки това, Сеймар Дев разбираше, че оцелелите тук са си останали роби. Оковани към Карса Орлонг, техния освободител, оковани за поредния мрачен епизод в неговата история. „Той ни дава свобода и ни заробва всички. О, това ако не е ирония. Толкова по-сладка с това, че самият той не го съзнава, не, тъкмо напротив, всеки път. Проклет глупак!“

— Мнозина са взели коне, натоварени с плячка — каза Пътника, след като се върна при коня си. — Една диря води на север, най-слабо белязаната. Вярвам, че е на твоя приятел.

„Моят приятел.“

— Вече не е далече от нас и все още върви пеш. Днес би трябвало да го догоним.

Тя кимна.

Пътника я изгледа замислено за миг. След това се метна на коня си.

— Сеймар Дев, не мога да разбера какво се е случило тук.

— Той — отвърна тя. — Той се е случил тук.

— Не е убил никого. Според онова, което ми каза, очаквах да намеря още нещо. Все едно, че просто е дошъл при тях и им е казал: „Свърши.“ — Погледна я намръщено. — Как е възможно това?

Тя поклати глава.

Той изсумтя и обърна коня си.

— Бичът на Скатанди приключи.

— Да.

— Страхът ми от твоя приятел… се усили. Вече изпитвам още по-голяма неохота да го срещна.

— Но това няма да те спре, нали? Ако носи меча на Императора…

Той не отвърна. Не беше нужно.

Подкараха в лек галоп. На север.

Вятърът косеше от запад, затоплен от слънцето и сух. Малкото облаци, забързани в небето, бяха рехави. Гарвани или ястреби кръжаха високо, въртящи се в кръг точици, и Сеймар Дев си помисли за мухи, бръмнали над трупа на земята.

Изплю, за да махне вкуса на пушек от устата си.

 

 

Малко по-късно се натъкнаха на малък бивак. Трима мъже, две бременни жени. Страхът в очите им се бореше с вялото примирение, когато Сеймар Дев и Пътника се приближиха до тях и спряха. Мъжете не се опитаха да побегнат, доказателство за най-редкия вид кураж — жените бяха твърде натежали, за да бягат, тъй че мъжете бяха останали с тях и ако това означаваше смърт — така да бъде.

Такива подробности винаги вдъхваха смирение у Сеймар Дев.

— Тръгнали сте след Тоблакая — каза Пътника, след като слезе. Зяпнаха го, без да отвърнат нищо. Пътника се извърна, даде знак на Сеймар и тя се смъкна от седлото.

— Прегледай жените — каза той тихо.

— Добре — отвърна тя, а далхонийският воин отведе тримата мъже настрани. Озадачена, Сеймар Дев се приближи към жените. И двете бяха в много напреднала бременност. После забеляза, че и двете изглеждат… не съвсем човешки същества. Лукави очи с цвета на есенни треви, някаква животинска напрегнатост наред с примирението, което вече бе забелязала… вече го разбираше като фатализма на жертвата, на преследвания, на дивеча. Да, можеше да си представи, че вижда такива очи в антилопата, с челюстите на леопарда, стегнати около гърлото й. Образът я разтърси.

— Аз съм вещица — каза им. — Гадателка.

Двете само я зяпаха.

Тя се приближи и клекна срещу тях. Лицата и на двете бяха едновременно човешки и животински, сякаш представляваха някаква особена разновидност на човешки същества. Тъмнокожи, с високи чела, с широки уста и пълни устни, които навярно — когато не бяха стиснати от страх — щяха да са необикновено изразителни. И двете излъчваха онази странна цялостност, която притежават само бременните жени. Когато всичко външно е извърнато навътре. В някой не особено щедър миг тя може би щеше да го нарече самодоволство, но този миг не беше такъв. Освен това в тази тяхна аура имаше нещо животинско, с което всичко изглеждаше съвсем на място, все едно че жените бяха само и изключително за това.

Виж, тази идея я подразни.

Тя се изправи и отиде при Пътника и мъжете.

— Всичко им е наред.

Той вдигна вежди, изненадан от тона й, но си замълча.

— Е, а ти какви тайни откри? — попита тя.

— Мечът, който носи, е бил направен от кремък или обсидиан. Каменен.

— Значи отхвърля Сакатия бог. Не съм изненадана. Той няма да направи каквото се очаква. Никога. Част от проклетата му религия, подозирам. Сега какво, Пътнико?

Той въздъхна.

— Все едно, ще го настигнем. — Бегла усмивка. — Вече с по-малко трепет.

— Все пак остава си рискът от… спор.

Върнаха се при конете.

— Кралят на Скатанди е умирал — обясни Пътника, след като се отдалечиха от бивака. — Предал е кралството си на твоя приятел. Който след това го разпуснал, освободил всички роби и разкарал войниците. Без да вземе нищо за себе си. Нищичко.

Тя изсумтя.

Пътника помълча малко, след това рече:

— Такъв мъж… Е, любопитен съм. Бих искал да се срещна с него.

— Не очаквай прегръдки и целувки.

— Няма ли да се зарадва, като те види?

— Представа нямам, въпреки че му водя коня, което все би трябвало да се брои за нещо.

— Той знае ли какво изпитваш към него?

Тя го погледна накриво и изсумтя.

— Може би си мисли, че знае, но истината е, че аз не знам какво изпитвам към него, тъй че каквото и да си мисли, ще е погрешно. Ето, че сега, докато се приближаваме, се изнервям все повече. Глупаво е, знам.

— Прегледът на онези две жени май ти развали настроението. Защо?

— Не знам какво искаше да направя за тях. Бременни са, но не и пред раждане. Изглеждат съвсем здрави, по-добре, отколкото очаквах, всъщност. Бебетата ще се родят и или ще живеят, или ще умрат. Същото — и с майките. Нещата просто са така.

— Моите извинения, Сеймар Дев. Не биваше да се разпореждам така. На твое място сигурно и аз щях да се обидя от такова нахалство.

Това ли я беше подразнило? Вероятно. Също толкова вероятно — нейното мълчаливо съгласие, боязливата лекота, с която бе паднала до тази подчинена роля. „Както докато бях с Карса Орлонг. О, сега ми се струва, че стъпвам по най-тънка пясъчна кора над някаква бездънна яма. Сеймар Дев със собствената си тайна слабост. Вечно киселата Сеймар Дев. Сега още по-вкисната.“

Талант ли, усет ли — нещо — подсказа на Пътника да си замълчи.

Продължаваха да яздят, конските копита биеха по изпънатия барабан на земята. Топлият вятър галеше, сух като пясък. В една ниска широка падина вляво от пътя им стояха шест антилопи с вилообразни рога и ги изгледаха, докато подминат. Ръждивочервени ивици плоска скала се показваха над тънката пръст по гръбнаците на хълмовете. Дългоклюнести птици от някакъв непознат вид бяха накацали по тях, оперението им — в същите цветове като околността.

— Всичко едно и също — промърмори тя.

— Каза ли нещо?

Тя сви рамене.

— Как толкова много животни са направени да се сливат с околната си среда. Чудя се, ако цялата тази трева изведнъж стане кървавочервена, колко време ще трябва, преди петната на онези антилопи да станат червени? Човек би си помислил, че изобщо не би могло да е другояче, но ще сбърка. Виж онези цветя — ярките цветове, за да привлекат подходящите насекоми. Ако подходящите насекоми не дойдат да съберат прашеца, цветето ще умре. Тъй че колкото по-ярко, толкова по-добре. Растения и животни, всичко се движи напред-назад, всичко е неотделимо и взаимосвързано. Въпреки това нищо не остава едно и също.

— Вярно, нищо никога не остава едно и също.

— Онези жени там…

— Гандару. Родственици на киндару и синбарл — така обясниха мъжете.

— Не са съвсем човешки същества.

— Не са.

— Но все пак са верни на себе си.

— Така предполагам, Сеймар Дев.

— Те разбиха сърцето ми, Пътнико. Нямат никакъв шанс срещу нас.

Той я погледна накриво.

— Доста арогантно допускане.

— Нима?

— Ние яздим към един Тартено Тоблакай, от изостанало племе, изолирано някъде в Северен Дженабакъз. Казваш ми, че Карса Орлонг възнамерява да унищожи всички „деца“ на света — нас, с други думи. Когато говориш за това, виждам в очите ти страх. Убеждение, че ще успее. Тъй че кажи ми сега, срещу такъв като Карса Орлонг и неговата раса имаме ли шанс?

— Разбира се, че имаме. Защото можем да се бием. А какво могат онези крехки гандару? Нищо. Могат да се крият, а когато това се провали, ги убиват или ги поробват. Онези две жени вероятно са били изнасилени. Използвани. Съсъди за човешко семе.

— Като оставим изнасилването, всяко животно, което ловим за храна, има същия нищожен избор — да се крие или да бяга.

— Докато не остане място, където да се крие.

— А когато животните си отидат, ние също ще си отидем.

Тя се изсмя.

— Може и да го вярваш, Пътнико. Но не, ние няма да си отидем така. Ние просто ще напълним опразнените земи с добитък, с овце и кози. Или ще разорем земята и ще насадим зърно. Нищо не може да ни спре.

— Освен може би Карса Орлонг.

И виж, в това беше цялата истина. Карса Орлонг обявяваше бъдещо унищожение, заличаване. И тя му желаеше всичко най-добро.

— Ето го — каза Пътника със съвсем различен тон и се повдигна на стремената. — Не се е отдалечил много в края на краищата.

От седлото на Хавок Сеймар Дев вече можеше да го види. Беше спрял и се беше обърнал с лице към тях. Деляха ги някъде хиляда крачки. Два коня стояха близо до него и в тревата на хълмчето се виждаха гърбици, мравуняци или балвани може би, но тя знаеше, че не са.

— Нападнали са го. Идиоти! Трябвало е да го оставят на мира.

— Сигурен съм, че призраците им са съгласни с теб — каза Пътника.

Поеха в галоп към него.

Тоблакаят не изглеждаше по-различен от последния път, когато го беше видяла — там, на пясъчната арена в Ледерас. Също толкова уверен, стабилен, също толкова непоклатим като всякога. „Ще го убия… веднъж.“ И го беше направил. Напук на всичко. О, а сега гледаше към нея и Хавок с осанката на господар, призовал любимото си ловно псе.

Изведнъж я обзе гняв.

— Това не беше задължение! — сопна се тя и дръпна юздите точно пред него. — Ти ни изостави — там, в онзи проклет чужд град! „Направи го, когато дойде моментът“, и аз го направих! Къде беше, в името на Качулатия!? И…

И след това изскимтя, щом грамадният воин я помете от седлото с ръка и я притисна в задушаваща прегръдка; кучият му син се смееше и дори Пътника — проклетият глупак — се хилеше, макар Сеймар да знаеше, че усмивката му е сурова, след като явно си даваше сметка за шестте трупа, лежащи сред кръв и изсипани вътрешности в тревите.

— Вещице!

— Пусни ме!

— Удивен съм! — изрева той. — Хавок те е изтърпял по целия път!

— Пусни ме, казах!

И той я пусна. Пусна я да тупне по задник. Всичките й кокали се разтърсиха. Тя го изгледа ядосано.

Но Карса Орлонг вече се беше обърнал и оглеждаше Пътника, който бе останал на коня си.

— Ти… ти си съпругът й значи? Трябва да е имала мъж някъде — иначе защо ми отказваше непрекъснато. Много добре, значи ще се бием за нея, ти и аз…

— Млъкни, Карса! Той не ми е съпруг и никой не се бие за мен. Защото не принадлежа на никого, освен на себе си! Разбираш ли! Ще разбереш ли изобщо някога?

— Сеймар Дев го каза — рече Пътника. — Срещнахме се наскоро, двамата на път в тази равнина. Решихме да продължим като спътници. Аз съм от Дал Хон, на континента Кюон Тали…

Карса изсумтя.

— Малазанец.

— Да. Наричам се Пътника.

— Криеш си името.

— Това, което крия, само започва с името ми, Карса Орлонг.

При тези думи очите на тоблакая се присвиха.

— Носиш татуировка — продължи Пътника. — На избягал роб от Седемте града. Или по-скоро на повторно заловен. Явно веригите не се задържат дълго на теб.

Сеймар Дев беше станала и изтупваше прахта от дрехите си.

— А тези скатанди? — попита тя и посочи телата. — Карса?

Великанът се обърна, забравил за малазанеца.

— Идиоти. Поискаха да отмъстят за умрелия си крал. Сякаш аз го убих.

— Не си ли ти?

— Не.

— Е, сега поне ще си имам свой кон.

Карса отиде при Хавок и отпусна ръка на шията му. Ноздрите на животното настръхнаха, устните му се изопнаха и оголиха два реда дълги зъби. Карса се засмя.

— Да, приятелю, мириша на смърт. То пък кога ли не е било така? — И се засмя отново.

— Гуглата да те вземе, Карса Орлонг — какво стана?

Той я изгледа намръщено.

— За кое питаш, вещице?

— Уби ли императора?

— Казах, че ще го направя, и го направих. — Помълча малко. — А сега малазанецът говори, че иска отново да ме направи роб.

— Ни най-малко — отвърна Пътника. — Просто ми се струва, че си имал интересен живот, тоблакай. Само съжалявам, че вероятно така и няма да чуя историята, защото разбирам, че не си от приказливите.

Карса Орлонг се озъби, метна се на Хавок и заяви:

— Аз продължавам на север.

— Аз също — отвърна Пътника.

Сеймар Дев отиде при двата коня и върза дълъг повод на единия, за който бе решила, че няма да го язди, след което се качи в седлото на другия — червеникавокафяв скопец с широк гръб и равнодушни очи. После каза:

— Аз мисля да се връщам у дома. Което значи, че трябва да намеря пристанище, може би на западния бряг на този континент.

— Аз съм за Даруджистан — рече Пътника. — Корабите порят езерото и реката, която тече до брега, който ти трябва. Ще се радвам на компанията ти, Сеймар Дев.

— Даруджистан — провлече Карса Орлонг. — Чух за този град. Опълчил се на Малазанската империя, тъй че още е свободен. Ще го видя лично.

— Чудесно тогава — сопна се Сеймар Дев. — Ами хайде да тръгваме към следващата купчина трупове — с тебе за компания, Карса Орлонг, това едва ли ще е далече, — а после ще продължим до другата и така нататък, през целия континент. Към Даруджистан! Където и да е това, в името на Гуглата.

— Ще го видя — повтори Карса. — Но няма да остана дълго. — И изведнъж я изгледа свирепо. — Връщам се у дома, вещице.

— За да събереш армията си — каза тя, усетила възела от нерви, стегнал вътрешностите й.

— И тогава светът ще види.

— Да.

Тръгнаха, Карса Орлонг вляво от нея, Пътника — отдясно. Никой от двамата не проговаряше, но и двамата бяха истории, томове от минало, настояще и бъдеще. Между тях се чувстваше като смачкана страница хартия, животът й — като дребна драскулка.

Високо, високо над тях Великият гарван прикова свръхестествения си поглед върху трите фигури далече долу и нададе пронизителен грак, а после изви широките си като черни платна криле и се понесе в течението на ледения вятър, втурнал се на изток.

 

 

Мислеше си, че може би е мъртва. Всяка стъпка, която правеше, беше усилие, плод на воля и нищо повече — никакво преместване на тежестта, никакво люшване на краката или огъване на коленете. Волята я носеше натам, където искаше да иде, към онова място с безформена светлина, където белият пясък блестеше ослепително ярко под нея, на подходящото разстояние, стига да стоеше на място. Но погледнеше ли надолу, не можеше да види нищо от тялото си. Нито крайници, нито торс, и накъдето и да се обърнеше, не можеше да види сянката си.

Някъде напред монотонно бръмчаха гласове, но тя все не бе готова за тях, затова си оставаше където беше, обкръжена от топлина и светлина.

Бавно се приближаваше пулсиращ ритъм, като от факли, лумнали в гъстата мъгла и несвързани с монотонните гласове, и сега тя видя нижеща се към нея колона. Жени с наведени глави, дългите коси се спускаха над лицата им, голи и всяка — натежала от бременност. Пламъците на факлите се рееха над тях като слънца с големината на юмрук, проблясваха с цветовете на дъгата и се въртяха.

Салинд искаше да се свие от ужас. Беше Дете на Мъртвото семе в края на краищата. Родена от безумна утроба. Нищо нямаше за тези жени. Не беше повече жрица, не можеше да им предложи ничия благословия, на никой бог, а най-малкото своята, на никое дете, което чака да се изтърколи в света.

И все пак тези съскащи огнени кълба… знаеше, че са душите на неродените, на все още неродените, а тези майки вървяха към нея, изпълнени с цел, нуждаеха се от нея.

„Нищо не мога да ви дам! Махайте се!“

Но те идваха, вдигаха лица, тя виждаше тъмните им празни очи — а те като че ли не я виждаха и… една по една минаваха през нея.

Богове, някои от тези жени дори не бяха човешки същества.

И докато всяка минаваше през нея, тя усещаше живота на детето вътре. Виждаше раждането, виждаше малките същества със странно мъдрите очи, присъщи сякаш на всяко новородено (освен собственото й, разбира се). А след това годините, които напираха, израстването на детето, лицата, придобиващи формата, която щяха да носят до старини…

Но не всички. Докато майка след майка пристъпваха през нея, бъдещите животи лумваха ярко и някои умираха бързо. Отчаяно проблеснали искри — гаснат, стапят се и мракът нахлува. И тя извикваше, изпълнена с болка, макар да разбираше, че душите пътуват по неизброими пътища, от които само един може да бъде познат от смъртен — толкова много, в безкрайни въртопи — и че загубата е само за другите, никога за самото дете, защото в неговата неизречена, неизречима мъдрост разбирането е абсолютно; преходът на живота, който изглеждаше трагично кратък, можеше да е съвършеният срок, пълният и цялостен опит…

Някои обаче умираха в насилие и това беше престъпление, оскърбление срещу самия живот. Тук, сред тези души, имаше гняв, шок, отрицание. Имаше негодувание, борба, жестока съпротива. Да, някои смърти бяха такива, каквито трябваше да са, но други не бяха. Отнякъде заговори женски глас:

„Благослови ги, за да не бъдат отнети.“

„Благослови ги, за да започнат в своето време и за да свършат в пълнота.“

„Благослови ги, в името на Избавителя, срещу жестоките жътвари на души, що отнемат живот.“

„Благослови ги, Дъще на Смърт, тъй щото всякой живот да е тъй, както е писан, че целостта ражда мир, а целостта е отречена — целостта на всяка възможност, на всичко, обещано в живота — престъпление е, грях е, предаване е на вечно проклятие. Пази се от взимащите, от използващите, от напастта на убийците!“

„Те идат! Идат и идат, жътварите на душите…“

Странният глас вече пищеше и Салинд искаше да побегне, но цялата воля я беше оставила. Беше пленена в това единствено място, а майка след майка скачаха в нея с черни, широко отворени очи, с уста, зейнали в хор от писъци, виещи в ужас, с късащ сърцето страх за неродените им деца…

Изведнъж отново чу монотонно напяващите гласове, които я зовяха, приканваха я към… към какво?

Светилище.

С вик, изтръгнал се от гърлото й, Салинд се отдръпна, втурна се към гласовете…

И отвори очи. Обкръжаваше я приглушена светлина на свещи. Лежеше на някакво легло. Гласовете я обгръщаха от всички страни и тя примига, понечи да се надигне.

Толкова немощна…

Една ръка се плъзна зад раменете й, помогна и да се надигне и нагласи възглавници под гърба й. Тя се взря в едно познато, чуждо лице.

— Спинок Дурав.

Той кимна.

Вече и други изникваха в полезрението й. Жени Тайст Андий, всички в тъмни развлечени халати, с извърнати очи, докато започваха да излизат бавно от залата, отнасяха със себе си монотонната си песен.

Онези гласове — толкова тежки, плътни — наистина ли бяха на тези жени? Беше смаяна, почти не вярваше… и все пак…

— Беше почти издъхнала — каза Спинок Дурав. — Лечителките те върнаха. — Жриците.

— Но… защо?

Усмивката му беше горчива.

— Имат да ми връщат някоя и друга услуга. Но мисля, че след като се заеха с теб, имаше и нещо повече. Задължение може би. Ти, в края на краищата, си сестра жрица — о, вярно, вречена на друг асцендент, но това е маловажно. Или… — усмивката му се върна — така поне се оказа.

„Да, но защо? Защо ме върна? Аз не исках…“ О, не можеше да довърши тази мисъл. Разбрала вече, най-сетне, колко голям е грехът на самоубийството — разбира се, нямаше да е точно това, нали? Просто да се измъкне, отнесена от болестта, която я е поразила. Не беше ли благоразумие да се предадеш?

— Не — промълви тя с усилие. — Не е.

— Салинд?

— Благославянето — промълви тя — е даряване на надежда. Достатъчно ли е това? Да направиш свято желанието за добра съдба, за осъществен живот? Какво може да постигне то?

Той се взираше в лицето й.

— Върховна жрице — заговори колебливо, сякаш искрено се стремеше да се домогне до верен отговор, — с благославянето се печели миг на покой у онзи, когото благославяш, у онзи, за когото е поискана благословията. Може би не трае дълго, но дарът, който поднасяш, неговата стойност, не намалява никога.

Тя извърна поглед. Отвъд свещите видя стена, покрита с андийски йероглифи и процесия нарисувани фигури, всяка с извърнато в една и съща посока лице — натам, където стоеше жена, обърнала им гръб, отхвърлила всички, които я умоляваха. Майка, отхвърляща децата си — виждаше как се беше мъчил художникът с всички тези извърнати лица, с отчаянието и болката, която ги бе разкривила… нарисувани през сълзи, да.

— Трябва да се върна — каза тя.

— Да се върнеш? Къде?

— В стана. При поклонниците.

— Все още не си достатъчно силна, Върховна жрице.

Думите й към него го бяха накарали да забрави избраното й име. Вече я приемаше само като Върховна жрица. Това я смути. Но не беше сега моментът да разсъждава над важността на тези неща. Спинок Дурав беше прав — беше твърде изтощена. Дори тези мисли я изтощаваха.

— Веднага щом мога.

— Разбира се.

— Те са в опасност.

— Какво би искала да направя?

Най-сетне тя го погледна отново.

— Нищо. Това е за мен. И за сиърдомина.

При споменаването на сиърдомина Тайст Андий трепна.

— Върховна жрице…

— Той няма да ме отхвърли отново.

— Няма го.

— Какво?

— Не мога да го намеря. Съжалявам, но съм сигурен, че вече го няма в Черен Корал.

— Все едно — каза тя, мъчеше се да повярва на собствените си думи. — Все едно. Ще дойде, когато е нужен. — Виждаше, че Спинок Дурав се съмнява, но не можеше да го упрекне за това. — Избавителя ме доведе до ръба на смъртта — каза тя, — за да ми покаже какво е нужно. Да ми покаже защо съм нужна. — Замълча. — Дръзко ли звучи това? Дръзко е, нали?

Той въздъхна и стана.

— Ще се върна да те нагледам, Върховна жрице. Сега поспи.

О, беше го обидила. Но как?

— Почакай, Спинок Дурав…

— Всичко е наред — каза той. — Погрешно ме разбра. Е, може би не съвсем. Говореше, че твоят бог ти показва какво е нужно — нещо, за което ние, Тайст Андий, вечно копнеем, но никога няма да получим. А после се съмняваш в себе си. Дързост ли? В името на Бездната, Върховна жрице. Това ли изпитваш, когато Избавителя те благославя?

Пламъчетата на свещите потрепериха след излезлия Спинок Дурав и разбърканата им светлина накара фигурите по стените да се загърчат.

Но майката все така стоеше, обърнала гръб.

Гняв стегна душата на Салинд. „Благослови децата си, Майко Тъма. Те са страдали достатъчно дълго. Казвам ти това от благодарност към собствените ти жрици, които ми върнаха живота. Казвам ти това в името на избавлението. Благослови децата си, жено.“

Свещите се успокоиха отново, пламъците се изправиха, неуязвими пред стаеното вълнение на Салинд. Никъде в тази зала нямаше тъмнина. А това, осъзна тя, беше достатъчен отговор.

 

 

Старата кръв, оплискала стените, бе почерняла, жадна да погълне светлината на фенера. Прах все още се ронеше от цепнатините в наклонения таван и напомняше на сиърдомина, че над него се издига половин планина. Горните етажи на цитаделата бяха рухнали, срутени, но все още улягаха, дори и след толкова време. Може би не след дълго тези по-долни тунели най-сетне щяха да поддадат и огромната развалина над всечената в скалата кухина щеше просто да се килне и да се свлече в морето.

Но тези неосветени, криволичещи коридори с огъващите се под неимоверната тежест тавани все още съществуваха, хаотичен лабиринт, който трябваше да е пуст и недостъпен за никого. И все пак в гъстата зърниста прах личаха стъпки от ботуши. Плячкаджии? Може би, макар сиърдоминът да знаеше много добре, че почти нищо не може да се намери из тези долни етажи. Много пъти беше минавал през тях, за да направи каквото може за пленниците на Пророка на Панион — макар че никога не бе достатъчно. Да, никога не бе достатъчно.

Ако съществуваше проклятие, най-жестокото възможно проклятие, един почтен човек да се окаже неизбежно подвластен на същество на чистото, неподправено зло, то сиърдоминът го беше преживял. Почтеността не оневиняваше. Честта не отменяше престъпленията срещу човечността. А колкото до дълга, той все повече започваше да изглежда единственото оправдание за моралната низост. Нямаше да предложи ни едно от тези неща в защита на нещата, което бе направил по повеля на господаря си. Нито щеше да говори за принудата, за разбираемото желание да останеш жив пред натиска на смъртоносната заплаха. Нито едно от тези неща не беше достатъчно оправдание. Когато са извършени неоспорими престъпления, оправданието е акт на страхливост. „И тъкмо нашата страхливост допусна тези престъпления, преди всичко.“ Никой тиранин не би могъл да вирее, когато всеки негов поданик каже „не“.

„Тиранинът вирее, когато първият шибан глупак отдаде чест.“

Добре разбираше, че такива общества устройват много хора — други сиърдомини, повечето от тях всъщност, бяха блаженствали в страха и подчинението, което налага този страх. И точно това го беше довело тук, по следите на стария дворцов съветник на Пророка, който се беше прокраднал в развалините на старата цитадела. Не, не за да плячкосва. Сиърдоминът беше сигурен, че се подготвя подъл заговор. Оцелели от един кошмар се канеха да подхранят нов. Мъжът нямаше да е сам, щом стигнеше до целта си.

Той продължи напред.

Тук бяха загинали малазански войници, редом с воините на Панион. Сегюле се бяха врязали в редиците на дворцовата гвардия. Сиърдоминът почти чуваше ехото на онова клане, виковете на умиращите, отчаяния вопъл срещу жестокия късмет, кънтящия грохот на оръжията. Стигна до стъпала. Отломките тук бяха разчистени. Някъде отдолу смътно се чуваха гласове.

Не бяха поставили охрана — доказателство за самоувереността им. Той слезе безшумно по стъпалата и видя смътния блясък на фенери от килията долу.

Тази килия някога бе приютила един, когото наричаха Ток-младши. Прикован към една от стените и в близост до чудовищната майка на Пророка. Жалките милостиви дарове на сиърдомина сигурно го бяха парили като капки киселина. По-добре да го беше оставил да полудее напълно, да избяга в онзи свят на забрава, където всичко е толкова окончателно разбито, че никакво поправяне не е възможно. Все още можеше да усети вонята на матроната К’Чаин.

Гласовете вече се долавяха по-отчетливо — трима или четирима заговорници. Чуваше възбудата им, блаженото ликуване заедно с обичайното надуто самодоволство, песента на онези, които си играят с живота на другите — беше все същото по целия свят, във всяка история. Винаги едно и също.

Беше съкрушил своя гняв преди много време и сега бе нужно голямо усилие, за да го съживи отново, но щеше да му е нужен. Тлеещ, но силен, сдържан, решителен. Три стъпала до пода. Той бавно извади тълвара си. Все едно беше какво обсъждаха. Все едно беше дори ако плановете им бяха жалки, обречени на провал. Самият заговор бе пробудил у сиърдомина желанието за убийство и сега то го пронизваше с тътена си. Изпълнен с презрение и погнуса, той бе готов за това, което е нужно.

Направи първата стъпка в килията. Никой от четиримата, седнали около масата, дори не го забеляза, което му позволи да направи още една крачка, достатъчно близо, за да посече с широкото острие първото лице, което се вдигна към него. Задният замах преряза врата на мъжа отдясно, главата се изтърколи, а тялото залитна назад в стола. Сиърдоминът сграбчи единия ръб на масата, надигна я, стовари я върху мъжа отляво и той се срути под тежестта й. И остана само един, точно срещу сиърдомина.

Изпълнени с молба очи, едната ръка посяга към богато украсената кама на колана…

Не достатъчно бързо обаче. Сиърдоминът пристъпи напред и замахна. Тежкият тълвар посече вдигнатите ръце от китките и се вряза през ключицата и покрай гръдната кост. Острието спря в четвъртото ребро и принуди сиърдомина да изрита настрани обезглавения труп. След това се обърна към последния заговорник.

Старият дворцов съветник. Олигавен от страх, опикан дори…

— Не, умолявам те…

— Позна ли ме, Хегест?

Бързо кимване.

— Ти си мъж на честта… Това, което направи…

— Отрича онова, което би очаквал от един мъж на честта, и точно това очакване те освобождава да кроиш заговор. Уви, Хегест, очакването ти е погрешно. Фатално погрешно. Черен Корал е в мир, за първи път от десетилетия — освободен от терора. Но ти негодуваш, мечтаеш, несъмнено, за стария си сан, за всички извратени привилегии, които притежаваше.

— Предавам се на милостта на Сина на Тъмата…

— Предателите не могат да се предават, Хегест. Ще те убия тук, сега. Мога да го направя бързо или бавно. Ако отговориш на въпросите ми, ще ти дам милостта, която така и не намери великодушие да дадеш на други. Ако откажеш, ще направя с теб това, което ти направи на толкова много, много жертви — да, добре помня. Коя съдба избираш, Хегест?

— Всичко ще ти кажа. В замяна на живота си.

— Твоят живот не е разменна монета в тази сделка.

Мъжът заплака.

— Достатъчно — изръмжа сиърдоминът. — Днес аз съм това, което ти бе някога, Хегест. Кажи ми, сълзите на твоите жертви смекчиха ли сърцето ти? Не, нито веднъж. Тъй че изтрий лицето си. И ми отговори.

Мъжът кимна. Сиърдоминът започна да задава въпросите си.

 

 

По-късно — верен на думата си — сиърдоминът прояви милост, дотолкова, доколкото тази дума означава нещо, когато отнемаш нечий живот, а той добре знаеше, че не означава кой знае какво. Изтри оръжието си в наметалото на Хегест.

Беше ли той, в такъв случай, с нещо по-различен от тези глупци? Имаше безброй пътища, по които можеше да тръгне и които можеха да го доведат до обратното твърдение, всеки от тях — криволичещ и изпълнен със заблуди. Несъмнено, каза си той, докато се измъкваше навън, стореното от него слагаше край на нещо, докато онова, което бяха кроили тези глупаци, бе началото на нещо друго, нещо мръсно, което със сигурност щеше да доведе до проливане на невинна кръв. По тази мяра неговото престъпление бе много по-малко. Защо тогава душата му се чувстваше толкова омърсена, уязвена?

Логичните разсъждения може да доведат човек до ужас, стъпка по стъпка. Сега той носеше със себе си списък от имена, гнусните подробности от план да бъдат прогонени Тайст Андий, и макар да знаеше, че този план е обречен на провал, да го остави без последствия означаваше да допусне хаос и страдания. Тъй че щеше да убива отново. Тихо, без да разкрива нищо пред никого, защото това бе акт на позор. За неговата раса, за хората и техните глупави, зли наклонности.

И все пак не искаше да е ръката на справедливостта, защото тази ръка винаги е кървава и често сляпа и безразсъдна, склонна към всякакви крайности.

Най-жестоката подробност от всички, които беше научил тази нощ, бе това, че заговорническата мрежа стига до лагера на поклонниците. Хегест не знаеше кои са играчите там, но беше ясно, че са важни, може би дори съществени. Сиърдоминът трябваше да се върне в лагера и от тази мисъл му призляваше.

Салинд, Върховната жрица, дали и тя беше сред заговорниците? Дали този акт на узурпация не беше религиозен в сърцевината си? Не за първи път една религия или култ щеше да се разгори с пламъка на праведната самоувереност и пуританската ревност и да доведе до отвратителен конфликт. А не беше ли слушал той, неведнъж, дръзкото твърдение, че Синът на Тъмата няма никакви права над района извън Нощ? Нелеп възглед, да, незащитим, от този вид, който привлича фанатиците, вдигнали свитите си юмруци във въздуха.

Известно време беше подхранвал в себе си вярата, че не е единствен в приемането си на управлението на Тайст Андий и в уважението си към мъдростта, проявявана непрекъснато от Сина на Тъмата. Дарът на мир и стабилност, сигурните недвусмислени правила на закона, наложен от същества, чиято цивилизация се простираше десетки хиляди години назад — дори и по-дълго, ако слуховете изобщо бяха точни. Как можеше човек да негодува срещу този дар?

Мнозина негодуваха, това вече бе ясно. Идеята за свобода може да накара дори мирът и редът да изглеждат потиснически, да породи подозрението за някаква скрита цел, за някаква огромна измама, за някакво неопределено престъпление, което се извършва извън знанието на хората. Това бе по-великодушният начин да видиш нещата. Алтернативата бе да признаеш, че хората са по природа склонни към конфликт, прокълнати с алчните пристрастия на духа.

Стигна до стръмната рампа, отвеждаща към добре прикрития вход към тунелите — плъховете се разбягаха от пътя му, — и излезе в по-топлия, по-сух въздух на Нощ. Да, щеше да се наложи да отиде в лагера на поклонниците, но не сега. Това изискваше известно планиране. Освен това, ако успееше да прочисти раковото образувание в града, заговорниците там, навън, щяха да се окажат изолирани, безпомощни и неспособни да постигнат каквото и да било. След това спокойно можеше да се заеме с тях.

Да, това беше по-добрият ход. Разумен и методичен, каквото трябваше да е правосъдието. Не избягваше умишлено това пътуване.

Доволен от аргументите си, сиърдоминът тръгна, за да започне тази нощ на клане. А тук, в този град, нощта беше безкрайна.

 

 

Плъховете го проследиха с погледи. Бяха подушили миризмата на кръв по него, а неведнъж бяха виждали клане долу. И някои от тях сега изпълзяха от руините и се отправиха към светлия свят, отвъд вечния покров на нощта.

Призовани, да, от своя господар, онзи, когото знаеха с името Монкрат — доста забавно име всъщност, презрително и насмешливо. Това, което никой от познатите му всъщност не разбираше, бе истината, лежаща под името. „Монкрат, да. Монахът на плъховете, жрец и магьосник, призовник и властник на духове. Смейте се и се надсмивайте, щом искате… на ваш риск.“

Освободителите бяха намерили враг и нещо трябваше да се направи по въпроса.

 

 

Град Бастион се беше присвил над огромното пресъхнало езеро, яките му груби стени бяха почернели и зацапани с масло. Бараките и колибите около стената бяха изгорели и след това съборени, овъглените отломки бяха пръснати по склона над чакълестия път. Над бойниците се издигаше пушек, гъст и кисел.

Присвил наранените си ръце, с увити около китките юзди, Нимандър се загледа примижал към града и зейналите му порти. Не се виждаха никакви стражи, нито една фигура по стените. Като се изключеше димът, градът изглеждаше безжизнен, запуснат.

Скинтик до него заговори:

— Име като „Бастион“ събужда образи за яростни защитници с всевъзможни оръжия, подозрителни към всеки чужденец, закатерил се към портите. Тъй че… — добави с въздишка — тук трябва да сме свидетели на блажената леност от саеманкелик, сладката кръв на Умиращия бог.

Спомените от времето, преживяно в компанията на гигантския зидар, все още терзаеха Нимандър. Като че ли бе прокълнат със случки без изход, всеки живот, пресякъл пътя му, оставяше след себе си въртоп от загадки, в които той се мяташе безпомощно, почти удавен. Джагътът Готос, същество с неописуема древност, което се бе опитало да ги използва някак, по причини, които бе твърде незаинтересовано да обясни, само беше влошил нещата.

„След като го провалихме.“

Миризмата на гниеща сол изпълваше въздуха. Виждаха избелелите равни ивици, изпънали се от стария езерен бряг, наколните кейове, високи и сухи над водораслите, рибарски лодки, полегнали от двете им страни по-навътре от брега. Вляво от тях, навътре в сушата, се виждаха ниви с редици плашила, но тук като че ли вече не живееше нищо — растенията бяха почернели и съсухрени, стотиците увити фигури — неподвижни.

Приближиха се до сводестата порта, а все още не се виждаше никой.

— Наблюдават ни — каза Скинтик.

Нимандър кимна. Беше почувствал същото. Скрити, алчни очи.

— Сякаш сме направили точно това, което искат — продължи Скинтик тихо. — Като носим Клип право в проклетия им Окаян храм.

Това бе напълно възможно.

— Нямам никакво намерение да им го давам — знаеш го.

— Значи се готвим да поведем война срещу цял град? Срещу фанатично жречество и един бог?

— Да.

Скинтик се ухили и разхлаби меча си.

Нимандър го погледна намръщено.

— Братовчеде, не помня да си притежавал такава кръвожадност.

— О, и аз не изгарям от желание, Нимандър, също като теб. Но мисля, че ни притесняваха достатъчно дълго. Време е и ние да притесним, нищо повече. А и раните по ръцете ти ме притесняват.

— Аранта направи каквото можа. Ще се оправя. — Не обясни как чувстваше нараняването по-скоро душевно, отколкото физически. Аранта наистина бе изцерила счупените кости и разкъсаната плът. Но той все още ги държеше свити, все едно бяха осакатени, а в сънищата си нощем се оказваше пленник на спомените за онзи тежък блок обсидиан, който се хлъзгаше върху пръстите му… болката, бликащата кръв — и се будеше плувнал в пот, разтреперан.

Същите ръце, които бяха душили Фаед и почти бяха отнели живота й. Усещаше болката като наказание и вярваше, че в този град отново ще познаят насилието, ще носят смърт с ужасно изящество.

Спряха пред портата. Дървените крила бяха отрупани със знаци, изрисувани със същата гъста черна боя, която бе зацапала стените от двете страни.

Ненанда проговори от капрата на фургона:

— Какво чакаме? Нимандър? Дайте да свършваме с това.

Скинтик се извърна в седлото.

— Търпение, братко. Чакаме официалната група посрещачи. Убийството е за после.

Каллор слезе от задницата на фургона, приближи се до портата и каза:

— Чувам пеене.

Нимандър кимна. Гласовете бяха далечни, долитаха на приглушени вълни, извиращи някъде от недрата на града. Нямаше никакви други звуци, каквито можеше да се очакват от многолюдно селище. А отвъд прохода не можеше да види нищо освен пусти улици и мрачните фасади на четвъртити сгради, всичките със спуснати кепенци.

Каллор мина през сянката на прохода, излезе на широката улица и спря, приковал погледа си в нещо вляво.

— Няма посрещачи значи — въздъхна Скинтик. — Ще влизаме ли, Нимандър?

Отзад се чу звънливият глас на Аранта:

— Предупреждавам, братовчеди. Целият този град е Окаяният храм.

— Майката да ни благослови — прошепна Скинтик.

— Какъв ефект ще има това над нас? — попита Нимандър. — Същото ли ще е като в селото онази нощ?

— Не. Нищо такова не се е пробудило още. — Тя поклати глава. — Но ще дойде.

— А ти можеш ли да ни защитиш? — попита Ненанда.

— Ще видим.

— Наистина доста успокоително — изсумтя Скинтик.

— Все едно — отвърна Нимандър. Присви очи и с лек натиск на краката подкара коня си в града.

Другите тръгнаха след него.

Щом спря до Каллор, Нимандър видя какво е привлякло вниманието му. На сто крачки вляво улицата беше запълнена от развалините на огромен механизъм. Като че ли бе дошъл от небето или се беше срутил от покрива на сградата най-близо до външната стена — като бе съборил повечето от отсрещната. Зейналият му търбух беше пълен с извити железа и разпрани метални листове. По-малки късове от машината бяха осеяли каменните плочи като парчета от броня, броня от странно синкаво желязо, което почти блестеше.

— Какво е това, в името на Бездната? — попита Скинтик.

— Прилича на К’Чаин Че’Малле — каза Каллор. — Но те не биха поднесли дар на никакви богове, умиращи или не. Е, сега вече съм любопитен. — И щом го каза, оголи зъби в усмивка, ненасочена към никой от групата им — което всъщност беше добре, реши Нимандър.

— Според Аранта целият град е посветен на култа.

Каллор го погледна и отвърна:

— Някога опитах това за цяла империя.

Скинтик изсумтя:

— С теб като фокус на преклонението, нали?

— Разбира се.

— И начинанието се провали?

Каллор сви рамене.

— Всичко се проваля рано или късно. — И тръгна да огледа рухналата машина.

— Дори разговорите — измърмори Скинтик. — Да го последваме ли?

Нимандър поклати глава.

— Остави го. Ако градът е храм, трябва да има олтар — вероятно някъде в центъра.

— Нимандър, като нищо може да правим точно това, което искат те, особено с докарването на Клип при този олтар. Мисля, че трябва да намерим хан, място, където да отдъхнем. После можем да разузнаем и да разберем какво ни очаква.

— Добре. Води тогава, Скин, да видим какво можеш да намериш.

Продължиха направо, по главната улица. Жилищните сгради изглеждаха безжизнени, дюкяните на приземните етажи бяха празни, запуснати. Релефни глифове покриваха всяка стена и врата, издадени навън от всеки затворен прозорец, доколкото ръка можеше да стигне, ако някой се надвесеше от тях. Писмото наподобяваше ревностно изписано откровение или лудост — или и двете.

Скоро Скинтик спря пред един хан, затворен като всичко останало, слезе от коня и отиде до дворните порти. Леко бутване, те се отвориха широко и той погледна през рамо с усмивка.

Ненанда подкара фургона вътре. Дворът едва стигаше да побере един впряг. Каменната пътека минаваше покрай конюшните и стигаше до трите стъпала на входа. Полуподземният проход вляво от главния вход сигурно отвеждаше към гостилницата. В центъра на двора имаше облицован с камък кладенец… натъпкан с подути трупове.

Усмивката на Скинтик повехна. Мъртви личинки обкръжаваха кладенеца.

— Да се надяваме, че имат друга помпа вътре… от друг извор — рече на Нимандър.

Ненанда спусна дървената спирачка, скочи на земята и погледна накриво телата.

— Предишните гости?

— Така става, когато не си плащаш сметката.

Нимандър слезе от коня и погледна Скитник предупредително, но братовчед му не забеляза — или предпочете да не забележи, защото продължи:

— Или пък всички легла са били заети. Или има някаква забрана срещу пиенето на всичко друго освен келик — явно не е добре да се оплакваш.

— Стига — рече Нимандър. — Ненанда, провери конюшните — виж дали има храна и чиста вода. Скинтик, ела с теб да влезем вътре.

Влязоха в широко, добре обзаведено преддверие, с ниша непосредствено вдясно, заградена с излъскан тезгях. Тясната дъсчена врата, вградена в задната стена, беше затворена. Вляво имаше помещение за връхни дрехи, а до него беше схлупеният вход към гостилницата. Право напред продължаваше коридор към стаи, стръмно стълбище отвеждаше към горния етаж, където навярно имаше още стаи за спане. На пода пред стълбището бяха струпани постелки, повечето зацапани с тъмни петна.

— Опразнили са стаите — отбеляза Скинтик. — Колко мило.

— Подозираш, че са почистили за нас ли?

— С труповете в кладенеца и оцапаните със сукървица чаршафи ли? Вероятно. Логично би било да тръгнем по главната улица, а това е първият хан на пътя ни. — Замълча и се огледа. — Явно има много начини да се подготвиш за гости. Кой би могъл да проумее човешките култури, впрочем?

Отвън Ненанда и останалите вече разтоварваха фургона.

Нимандър отиде до входа за гостилницата и се наведе, за да погледне вътре. Беше тъмно, въздухът бе наситен с лютивия, горчиво-сладък мирис на келик. Чу стъпките на Скинтик нагоре по стълбището и реши да остави горния етаж на него. Една стъпка надолу, на покрития със стърготини под. Масите и столовете бяха избутани до едната стена. Подът беше покрит с петна и съсирени буци, които му напомниха за тор в ясли. Само дето не беше тор.

Зад тезгяха намери няколко реда прашни глинени бутилки и делви с вино и ейл. Стъклениците с келик бяха разпилени по пода, някои счупени, от други все още капеше тъмна течност.

Външната врата се отвори широко и Ненанда пристъпи вътре, с ръка на дръжката на меча. Бързо огледа, после срещна погледа на Нимандър и сви рамене.

— Викаше ли ме?

— Конюшните?

— Достатъчно добре снабдени, поне за няколко дни. Има ръчна помпа и чучур над коритото. Водата мирише кисело, но иначе е добра — конете не се поколебаха. — Закрачи навътре. — Мисля си обаче за тези трупове в кладенеца, Нимандър. Мъртви от твърде много келик. Подозирам, че кладенецът всъщност е бил сух. Просто са го използвали да пускат в него умрелите веднага щом умрат.

Нимандър се върна при вратата към преддверието.

Десра и Кедевис бяха внесли Клип и тъкмо го слагаха на пода. Скинтик беше на стълбите, на няколко стъпала над купчината прогизнали постелки, и гледаше двете заети с Клип жени. Погледна Нимандър и каза:

— Нищо освен хлебарки и бълхи. Все пак не мисля, че е добре да използваме стаите — има някаква странна миризма горе, доста неприятна.

— И тази стая ще ни свърши работа — каза Нимандър и отиде да погледне Клип. — Някаква промяна?

Десра вдигна глава.

— Не. Същата лека треска, същото плитко дишане.

Аранта влезе, огледа се, отиде до нишата, вдигна подвижния тезгях и пристъпи вътре. Опита бравата на дъсчената врата и щом тя се отвори, изчезна в задната стаичка.

— Май ни се пишка — изсумтя Скинтик.

Нимандър потърка лицето си, раздвижи пръстите си, за да облекчи болката, след това, щом влезе и Ненанда, каза на всички:

— Със Скинтик ще тръгнем веднага. Останалите… може да се натъкнем на неприятност във всеки момент. Ако стане това, един от нас ще се опита да се върне тук…

— Ако се натъкнете на неприятност — обади се Аранта иззад вратата, — ще го разберем.

„О? Как?“

— Добре. Не би трябвало да се забавим.

Бяха донесли цялото си снаряжение и сега пред очите му първо Десра, а после всички останали започнаха да подготвят оръжията си, да навличат тънко изплетените ризници и металните ръкавици. Той гледаше как се приготвят за битка и мълчеше. Изпълни го някакво терзание. Всичко това не беше както трябва. Изобщо не беше както трябва. А нищо не можеше да направи.

Скинтик се провря покрай купчината постелки, дръпна го за ръката и го изведе навън.

— Всичко ще е наред с тях — каза му. — Притеснен съм за нас двамата.

— За нас? Защо?

Скинтик само се усмихна.

Минаха през портата и отново излязоха на главната улица. Въздухът беше застоял и душен от следобедната топлина, изнервящ. Смътното пеене сякаш ги приканваше към центъра на града. Спогледаха се. Скинтик сви рамене. Тръгнаха натам.

— Онази машина…

— Какво, Скинтик?

— Откъде мислиш, че е дошла? Изглежда все едно просто… се е появила, точно над една от сградите, след което е паднала, премазала е всичко и накрая — самата себе си. Помниш ли онези странни помпи под улица Дрет в град Малаз? Уидал ги откри в тунелите, които проучвахме. Взе ни на обикол…

— Помня, Скинтик.

— Напомня ми за онези машини — всички тези зъбци и лостове, как са свързани всички елементи, толкова хитроумно, гениално — не мога да си представя ума, който би могъл да измисли такива конструкции.

— За какво ми казваш всичко това, Скинтик?

— Просто се чудя дали това чудо не е свързано по някакъв начин с пристигането на Умиращия бог.

— Как да е свързано?

— Ами ако е било нещо като небесна цитадела? По-малка версия, явно. Ако Умиращия бог е бил вътре в нея? Някаква злополука го е свалила, местните са го измъкнали. Ами ако тази машина е била нещо като трон?

Нимандър се замисли. Интересна идея. Андарист веднъж бе обяснил, че небесните цитадели — като тази, която си бе присвоил Аномандър Рейк — не са творения на магия, че всъщност летящите крепости се поддържали високо в небесата с помощта на тайнствени технологични манипулации.

К’Чаин Че’Малле, беше казал Каллор. Явно и той беше направил същата връзка като Скинтик.

— Защо на един бог ще му трябва машина? — попита Нимандър.

— Откъде да знам? Все едно, тя вече е счупена.

Стигнаха до широко кръстовище. Обществени сгради, издигащи се на всеки ъгъл, със странно утилитарна архитектура, сякаш културата, която ги бе създала, беше изключително лишена от творчески усет. Безумни низове глифове опасваха иначе с нищо неукрасените стени. Някои от символите поразително напомняха на Нимандър за разрушения механизъм.

Главната улица продължаваше още двеста крачки и се отваряше към просторен кръгъл площад. В отсрещния му край се издигаше най-внушителната постройка, която бяха видели досега.

— Ето го — каза Скинтик. — Окаяният… олтар. Оттам идва пеенето според мен.

Нимандър кимна. Съгласен беше.

— Дали да не огледаме по-отблизо?

Нимандър кимна пак и каза:

— Да видим какво ще се случи.

— Нападението от разгневена тълпа брои ли се? — попита Скинтик.

На площада се стичаха фигури, дрипави, но с оръжия в ръце — размахваха ги над главите си. Песента им изведнъж стана свирепа и те закрачиха срещу двамата Тайст Андий.

— Хм — каза Нимандър. — Ако побегнем, ще ги отведем право до хана.

— Вярно. Но би трябвало да се справим с отбраната на портата. Ще се редуваме по двойки.

Нимандър пръв чу стъпките зад тях, обърна се рязко и мечът му изсъска от ножницата.

Беше Каллор.

Старият воин закрачи към тях.

— Разбудихте ги.

— Само разглеждахме — каза Скинтик. — И макар това място да изглежда ужасно, пазим мнението за себе си. Все едно, тъкмо обсъждахме какво да правим.

— Можете да се биете.

— Бихме могли — съгласи се Нимандър и хвърли поглед към тълпата. Бяха на по-малко от петдесет крачки и се приближаваха бързо. — Или можем да свирим отбой.

— В момента са храбри — отбеляза Каллор, пристъпи покрай тях и извади двуръчния си меч. Размаха го небрежно над главата си, все едно разкършваше рамене. Изведнъж изобщо престана да изглежда толкова стар.

Скинтик попита:

— Дали да не му помогнем?

— Той помоли ли за помощ, Скинтик?

— Да, прав си. Не помоли.

Загледаха Каллор, който вече вървеше право срещу гъстата тълпа.

И изведнъж тълпата се разпадна, хората се пръснаха, разделиха се и пеенето премина в отчаяни ридания и хленч. Каллор не се поколеба — вървеше все така напред, през отворения за него коридор.

— Иска само да види олтара — рече Скинтик. — И те няма да го спрат. Лошо. Щеше да е интересно да погледаме как се бие тоя дърт борсук.

— Давай да тръгваме обратно, докато са разсеяни — каза Нимандър.

— Стига да ни позволят.

Обърнаха се и тръгнаха спокойно, без да бързат. След десетина крачки Скинтик се извърна, погледна назад и изсумтя:

— Оставиха го да влезе. Нимандър, посланието е ясно. За да стигнем до този олтар, трябва да минем през тях.

— Така изглежда.

— Нещата тепърва ще стават гадни.

Да.

— Е, мислиш ли, че Каллор и Умиращия бог ще си побъбрят приятелски? Първо за времето. После за старите тиранични дни, когато всичко е било само забавления и игри. Когато кръвта е била по-червена и вкусът й — по-сладък. Как мислиш?

Нимандър не отвърна нищо. Мислеше за лицата в тълпата, за черните петна по устните им, за дупките на очите им. Облечени в дрипи, покрити с мръсотия, няколко деца сред тях, сякаш келикът ги беше направил всички еднакви, без оглед на възраст, без оглед на каквато и да било готовност да се справяш със света и житейските нужди. Пиеха и гладуваха — и настоящето беше бъдещето, докато смъртта не открадне това бъдеще. Проста траектория. Никакви грижи, никакви амбиции, никакви мечти.

Щеше ли да направи всичко това избиването по-лесно? Не.

— Не искам да правя това — каза Нимандър.

— И аз — съгласи се Скинтик. — Но с Клип какво ще правим?

— Не знам.

— Този келик е по-лош от чума, защото жертвите му сами го вкарват в живота си, а след това са безразлични към собственото си страдание. Налага въпроса: имаме ли някакво право да се опитаме да сложим край на това, да го унищожим?

— Може би не — отстъпи Нимандър.

— Но има и друг проблем. И той е милостта.

Нимандър изгледа рязко братовчед си.

— Избиваме ги всички за тяхно добро? Бездната да ни вземе, Скин…

— Не тях, разбира се, че не. Мислех си за Умиращия бог.

А… Е. Да, досещаше се как би могло да подейства това. Как можеше всъщност да стане дори приятно. Ако успееха да се доберат до Умиращия бог, без да се наложи да избият стотици поклонници.

— Благодаря ти, Скин.

— За какво?

— Ще се промъкнем покрай тях.

— С Клип?

— Да.

— Няма да е лесно. Може да се окаже невъзможно всъщност. Ако този град е храмът, а силата на Умиращия бог изпълва жреците, те ще усетят приближаването ни, каквото и да направим.

— Ние сме деца на Тъмата, Скинтик. Хайде да видим дали това все още означава нещо.

 

 

Десра отдръпна ръката си от челото на Клип.

— Сгреших. Става по-зле. — Изправи се и погледна Аранта. — Те как са?

Вяло примигване.

— Връщат се, невредими.

Нещо не беше наред с Аранта. Беше прекалено спокойна, прекалено… празна. Десра винаги беше смятала сестра си за скучна — о, боравеше с меча със съвършено изящество, толкова хладнокръвен убиец, колкото и всичките те, щом нуждата го наложи — но у Аранта имаше някакво дълбоко безразличие. Често я обземаше в разгара на бедствие и хаос, сякаш светът я поразяваше и отнемаше сетивата й в дръзкото си безумие.

А това я правеше неблагонадеждна, поне според Десра. Тя я изгледа още миг и когато погледите им се срещнаха, Аранта се усмихна. Десра се намръщи и се обърна към Ненанда.

— Намери ли нещо за ядене в гостилницата? Или пиене?

Той стоеше до предната врата, държеше я открехната с една ръка. При въпросите на Десра погледна през рамо.

— Много. Все едно току-що са напуснали. А може да е донесено за нас. Като онова покрай пътя.

— Значи все някой трябва да произвежда нормална храна — обади се Кедевис. — Или пък урежда купуването й от други градове.

— Много неприятности са си създали заради нас — отбеляза Ненанда. — А това ме притеснява.

— Клип умира — каза Десра.

— Да.

— Връщат се — съобщи Ненанда.

— Нимандър ще знае какво да прави — заяви Десра.

— Да — каза Аранта.

 

 

Тя направи един кръг високо над града, но дори свръхестественото й зрение едва успя да прониже вечния мрак долу. Куралд Галайн беше крайно противен лабиринт, макар и в това си разредено, отслабено състояние. Когато прелетя точно над дремещото туловище на Силана, Старата изграчи в насмешлив поздрав. Разбира се, пурпурният дракон не реагира видимо, но Великият гарван знаеше много добре, че Силана е усетила прелитането й. И несъмнено си бе позволила, в мигновен проблясък на въображението си, образа с изщракващите челюсти, пукащите кости и пера, щом възхитително вкусните течности се плиснат в устата й… Старицата изграчи отново, по-силно този път, и бе възнаградена с вяло потръпване на дългата змийска опашка.

Плъзна се по въздушното течение от ръба на стръмнината и възви под ъгъл надолу, в стремглаво гмуркане към ниската стена на терасата на цитаделата.

Стоеше сам, нещо, което бе свикнала да очаква напоследък. Синът на Тъмата се приближаваше като цвете от оникс, докато полунощните камбани кънтяха, звън след звън чак до последната, дванадесетата, а след тях щеше да има само ехо, докато и то не заглъхнеше и не останеше нищо освен тишина. Тя присви криле, за да забави спускането си, а цитаделата връхлиташе отдолу да я срещне. Няколко бързи маха на крилете и тя кацна на каменната стена, ноктите й се вкопчиха в гранита.

— Променя ли се изобщо гледката? — попита Старата.

Аномандър Рейк я изгледа мълчаливо.

Тя отвори клюна си и се изсмя беззвучно.

— Тайст Андий не са народ, склонен към внезапни пристъпи на радост, нали? Танците в тъмна доба? Лудешкото, възторжено подскачане към бъдещето? Мислиш ли, че нашето излитане от неговата гниеща плът не бе изпълнено с неустоимо ликуване? Насладата от това, че се раждаш, радостта от това, че си жив? О, изчерпаха ми се въпросите към теб — тъжно е това време, наистина.

— Барук разбира ли го, Старице?

— Повече или по-малко. Може би. Ще видим.

— Нещо става на юг.

Тя закима в съгласие.

— Нещо, о, да, нещо. Дивашката оргия на жриците продължава ли все още? Потапянето, което дава отговор на всичко! Или, по-скоро, отлага нуждата от отговори за известно време, време на подобаваща наслада, несъмнено. Но пък… реалността се връща. Проклета реалност, проклета да е в Бездната! Време е за ново потапяне!

— Пътуването е вкиснало настроението ти, Старице.

— Не е в нрава ми да скърбя. Презирам скръбта всъщност. Негодувам против нея! Трътката ми се пръска от нея! И все пак какво се каниш да ми наложиш, на мен, старата ти спътница, възлюбената ти слугиня?

— Нямам намерение да ти възлагам нищо — отвърна той. — Явно се боиш от най-лошото. Кажи ми, какво видяха ближните ти?

— О, те се разпръснаха, високо и високо над жалките машинации на пълзящите по повърхността. Наблюдаваме ги, докато те пълзят насам-натам. Наблюдаваме, смеем се, пеем историите им на своите сестри и братя.

— И?

Тя кривна глава, едното й око се прикова в бурните черни талази долу.

— Този твой мрак, господарю, плоди свирепи бури.

— Така е.

— Ще полетя високо над виещите се облаци, сред чист и хладен въздух.

— Ще полетиш, Старице, да.

— Не ми харесва, когато си великодушен, господарю. Когато този благ поглед се промъкне в очите ти. Не ти е присъщо да показваш състрадание. Стой тук, да, невидим, непознаваем, та да мога да съхраня това в ума си. Позволи ми да мисля за леда на истинското правосъдие, онова, което е непоклатимо… слушай, чувам камбаните долу! Колко уверена е тази музика, колко верен е зовът на желязото.

— Крайно поетична си днес, Старице.

— Така Великите гарвани негодуват против скръбта, господарю. Е, какво имаш за мен?

— Ендест Силан е при дълбоката река.

— Едва ли е сам.

— Трябва да се върне.

Тя помълча за миг, кривнала глава. После каза:

— Десет камбани прозвучаха.

— Десет.

— Трябва да отлитам значи.

— Лек полет, Старице.

— Моля се да кажеш същото на своята възлюбена, господарю, когато удари часът.

Той се усмихна.

— Няма да е нужно.