Стивън Ериксън
Дан на Хрътките (26)

23.

Попитай мъртвите какво съзират,

щом дръпне се завесата встрани.

Пътеки каменни към слепи светове,

където търсенето пипнешком е спомен

за драгоценностите приживе.

 

Попитай мъртвите в какво се взират

в последното обръщане назад.

Развързаните нишки на кумирите,

където всяка жила е изпъната

да ги достигне и докосне пак.

 

Попитай мъртвите какво узнават,

когато знанието вече няма смисъл.

С дрънкулки шепите са пълни, сякаш

нов дом ще се строи

в места, където никога не сме били.

 

Попитай, ала мъртвите не отговарят

зад булото от дъжд солен.

Ридай сега сред гнилите останки,

докато червеите тлеят

в това обилие от тишина.

Изгубените съкровища на Индарос

Фишер кел Тат

Волът тича колкото му държат краката. Талигата занася и подскача, накланя се дивашки на едно колело, докато стенещото животно завива на ъгъла и се втурва надолу по калдъръма.

Дори боговете не биха могли да бръкнат през дебелия череп до крехкия възел на ужаса в размътения му мозък. Сръгана веднъж с остена, вечната нужда размъти целия външен свят и го смали до един тесен тунел със спасението в далечния, много далечен край. Че кой може да разбере подобна крайност? Не смъртен събрат, още по-малко бог с вдигнатите му от изумление вежди — докато гледа тези накъсани паузи с недоумяващи очи и трескавият ум се диви каква ли ще е ползата от всичко това?

Животното е това, което е. Четирикрако, двукрако. Паниката ще впрегне толкова крайници, до колкото може да стигне, и още няколко отгоре. Паниката ще яхне колелетата на някоя талига и ще прогърми под зацапаните с тор копита. Паниката ще задращи в самите стени, докато по улиците една след друга притичват страховити Хрътки.

Нощният въздух вони и тази воня плющи в ноздрите като развети флагове на кораб, понесъл се над плитчини. Пушек и кръв, жлъч и пикня. Но най-вече кръв.

А след това дойдоха писъците. Закънтяха отвсякъде и толкова много секваха отведнъж или още по-смразяващо — затихваха в задушени хрипове. Майки никога досега не бяха чували толкова много умолителен рев! И кой би могъл да каже дали самият вол не ревеше за онова сладко виме, за надвисналия отгоре огромен мях с всичките му утешителни миризми и възсолена топлина? Майката, уви, отдавна беше пратена да тегли голямата талига оттатък и дори да можеше да дотича обратно при отчаяния зов на телето си, какво можеше да направи срещу Хрътка?

Не, това бягство трябваше да си остане самотно. За всеки и за всички. Вол, кон, куче, котка, мишка и плъх, гущер и мушица. И всякакви хора. Куцащи старци, старци, които никога в живота си не бяха куцали, но го правеха сега. Жени на всякаква възраст, с всякакъв ръст и нрав, които щяха да закуцат, стига това да можеше да им спечели нужното съчувствие. Но щом и самите покриви не предлагаха убежище, кой ще си прави труда да скача в тази талига, търкаляща се стремглаво в безумна паника по улицата? По-добре да грохнеш в безсилно поражение и само да попридърпаш с лъжовен свян роклята или каквото е там. Мъжете нека се насират от ужас — те бездруго никога не се къпят достатъчно.

Благородници бягаха позорно, плебеи тичаха все едно, че са им пораснали криле, крадци драсваха накъдето им видят очите и улични катили цивреха и се молеха за пощада, градски стражи бяха престанали да пазят каквото и да било в слепия си страх, войници бягаха презглава от всякакъв трясък на желязо, колкото им сили държат. Глупци, които нямаха нищо за губене, стояха най-невъзмутимо по местата си. Пройдохи и комарджии танцуваха, курви мамеха… а в един храм на Сянката апетитни млади послушнички пищяха и бягаха от пътя на врещящия маг, яхнал своето връхлитащо муле право през голямата олтарна зала, и кадилници хвърчаха след него из въздуха със змийския гърч на струите дим и глави с жарки въглени-очи в прещедро изобилие. По криволичещата диря на мулето крилати бок’арала врещяха пронизително и замерваха с храчки, сополи и космати курешки всяка побягнала женска по пътя си, а паяци извираха от отдавна занемарения дренаж за жертвената кръв в подножието на каменния олтар, същински врящ килим от тръпнещи крачета, лъскави коремчета, нашарени гърди и черни далхонийски очички — хиляди, не, десетки хиляди! И беше ли изобщо чудно, че Магът и мулето профучаха право през залата и през вратите в отсрещния край, които изригнаха и се разтвориха сякаш по собствена воля?

Докато в същия миг Върховната жрица залитна навън иззад една завеса като жена, изхвърлена от безумните гърчове в любовното ложе с ожулена от четина брадичка, зяпнали подпухнали устни, люшкащи се огромни гърди и вълни от пищна плът, излетя, да, и потъна в онзи килим, в кипналата гмеж от слуз и отрова, тъй че не беше никак чудно, че подхвана бесния си лудешки танц, но нека признаем, дори Могора бе твърде стъписана, твърде изумена, за да впие гора от нокти в тази тъй сладка плът… а бок’арала се нахвърлиха като бесни, почнаха да гребат с шепи вкусните тлъсти паяци и хрус-хрус в зейналите лакомо уста и сякаш паяците можеха да запищят, ами че да, те направиха точно това, когато кипнаха и се завихриха назад в дренажа.

Муле и маг с грохот изтрополиха през колонадата и навън през разбитите крила на друга врата, навън в унилата уличка с присвитото в ужас множество скрили се бегълци, които мигом се разпръснаха при появата на това страховито привидение и вихрещия се след него шквал от бок’арала.

Но нека бързо полетим, като опърлена от огъня мушица през града, назад към вола, докато той тича с разтуптяно сърце и задъхан — подгонен от една разгневена талига и кой знае още кой — и се приближава стремглаво към рухналите останки на някаква сграда…

 

 

Безумен хаос е най-тромавото възможно описание за онова, което последва нападението на Хрътките на Сянката. Малко след разбиването на портата Барън хукна на запад след Палид, щом костено белият звяр се откъсна от глутницата с нечестиви намерения към друга част на поразения град.

Палид — не знаеше, че я гонят — се натъкна на десетина градски стражи, затичали по средата на улицата към разрушената порта. Чудовищният звяр скочи сред тях и защрака с олигавените си челюсти. Натроши се броня, ръце, крака и оръжия се разхвърчаха из въздуха. Изригнаха писъци и кръв.

Докато Палид трошеше в челюстите си главата на последния страж, Барън се появи като лавина. Сблъсъкът изтрещя като гръмотевица и двата звяра се натресоха в стената на една голяма сграда.

Здравият укрепен вход хлътна навътре. Каменни парчета се врязаха в тримата нещастници, оказали се в предната стая. Огромните каменни блокове на рамката на входа се прекатуриха и заподскачаха като кокали на ашици и премазаха един от ранените, преди да е успял да изкрещи. Останалите двама, целите в кръв, бяха избутани от огромното писалище и затиснати към задната стена. И двамата издъхнаха с премазани кости и органи.

В търкалянето и блъскането си двете Хрътки разбиха писалището, а прикрепената към него решетка изхвърча нагоре и се натресе в тавана, който вече бе започнал да хлътва. С ужасно скърцане и стонове цялата предна част на зданието се свлече надолу.

Нова стена рухна под удара на двата звяра, а зад нея имаше коридор и решетки на килии, и други двама пазачи, които решиха да побегнат по прохода — но цялото това помещение се срутваше, железните решетки се трошаха от рамките си, ключалките се къртеха. Затворниците затъваха под натрошени греди, вар и тухли.

Изправена на задните си крака, блъсната от поредното връхлитане на Барън, Палид се натресе в една килия. Затворникът вътре падна и се претърколи настрани, а Хрътките, вкопчени отново една в друга, събориха задната стена и с ритане и ръмжене излетяха на открито — в уличката, която вече беше запълнена наполовина с падаща зидария: целият затвор се разпадаше.

Самотният затворник се изправи и се втурна след Хрътките…

Стената пред него се срути.

В уличката Палид успя да докопа с челюсти рамото на Барън и с дивашки замах я запокити във въздуха, тя се блъсна в останките на отсрещната стена… и стената рухна под съкрушителната й тежест.

В развалините на затвора нещо помръдна и затворникът — покрит с прах, натъртен и окървавен — започна да се измъква на свобода.

Чула звуците — пъшкане, кашляне и стържене, — Палид се обърна бясно, с пламнали очи.

А Баратол спря, все още със заклещени крака, зяпна тези огнени кълба и разбра, че са последното, което изобщо ще види.

Палид присви крака, оголи грамадните си зъби — и скочи…

И в този момент някакъв гигант се хвърли към нея с цялата си тежест и я удари ниско, под дясното рамо, толкова силно, че животното се извъртя, както летеше във въздуха.

Баратол се дръпна назад и колкото можа настрани. Оплесканата в червено глава на Хрътката се удари в развалините, последвана от ритащото във въздуха тяло.

А Чаур се надигна, погледна Баратол с яркочервена усмивка и му подаде огромната бойна брадва, която беше взел от ковачницата — оръжието на самия Баратол. Палид вече се изправяше. Чаур пусна брадвата в ръцете на Баратол и вдигна един грамаден камък.

Баратол изкрещя, мъчеше се отчаяно да се измъкне, а бялата Хрътка с ръмжене се обърна срещу Чаур; в очите й пламтеше гняв.

Барън вече се измъкваше от развалините отсреща.

Баратол продължи да се дърпа, риташе и дращеше с ръце.

Чаур хвърли камъка в мига, в който бялата Хрътка нападна.

Удари я право в зейналата муцуна.

Звярът изскимтя от болка, но инерцията го блъсна в Чаур, отпрати гиганта във въздуха през улицата и той се натресе в отсрещната стена. Падна върху мръсния калдъръм и повече не помръдна.

Баратол измъкна краката си, оставяйки след себе си кръв и парчета кожа. Стисна дръжката на брадвата и се изправи.

Огромната глава на Палид се обърна.

В този момент Барън нападна.

Бялата Хрътка изръмжа и побягна.

Барън хукна след нея.

Краката на Баратол омекнаха и той се свлече на земята. Вдиша няколко пъти студения въздух, после извърна очи към неподвижния Чаур. Изхлипа, надигна се и се затътри към него.

 

 

В странните и загадъчни места в мозъка, места, които се самопознаваха като Чаур, черният порой се изливаше и едно по едно тези места започнаха да потъват. Блясваха колебливи искри, гаснеха и повече не пламваха. Състоянието му на безсъзнателност преля в нещо по-дълбоко, в някаква милостива забрава, която скри от Чаур обстоятелството, че умира.

Изражението му беше ведро, но едната страна на лицето му бавно се отпускаше. Баратол дръпна нагоре клепачите му. Зеницата на дясното око беше много разширена.

Разплакан, ковачът придърпа главата и раменете му в скута си. Останалото от света — взривовете, писъците, тътенът на битката — всичко заглъхна и мина доста време преди Баратол да усети, че още някой се е измъкнал от отломките на доскорошния затвор. Последва водопад от ругатни на фаларийски, малазански, добрийски и дару. Ковачът примига и вдигна очи.

— Анци… ела, моля те, имам нужда от помощта ти! Моля те. Той е ранен.

Бившият Подпалвач на мостове беше целият в прах, но иначе изглеждаше непокътнат.

— Загубих си проклетия меч. Загубих си проклетия арбалет. Загубих си проклетите гранати. Загубих си про…

— Анци! Дъх на Гуглата, помогни ми, моля те — трябва да намерим лечител. Висш Денъл — трябва да има някой в града. Трябва да има!

— Ами, Малът, ама той… мамка му, той умря. Забравих. Не мога да повярвам, че забравих. — Анци се наведе, огледа Чаур и поклати глава. — Свършил е, Баратол. Счупен череп, кръвоизлив в мозъка — ясна е работата, едната страна на лицето му щом стане така…

— Знам го това, проклет да си! Трябва ни лечител! Мисли, Анци — все трябва да има някой.

— Сигурно, но не и наблизо — трябва да прекосим половината град, Баратол, а тия Хрътки…

— Майната им на Хрътките. — Ковачът взе Чаур на ръце се изправи.

Анци го зяпна.

— Не можеш да го носиш…

— Тогава ми помогни!

— Опитвам се! Остави ме да помисля.

В този момент чуха тропот на копита и дървени колелета по калдъръма. И се обърнаха.

 

 

И ето го вола. Твърде уморен, за да бяга. Дори талигата зад него едва трополи от умора. Здравите крака треперят. Пяна се смъква на лъскави дрипи между предните копита на изтощеното животно…

Болезнената острота на паниката заглъхваше и очите се замъгляваха отново, а когато двете неща-човеци дойдоха и качиха трето нещо на талигата, е, това си беше старата работа, ако питаха вола. Най-после светът си беше възвърнал здравомислието. Имаше работа да се върши, пътища да се извървят. Спасение, по-сладко и от млякото в майчиното виме.

Уморено, но доволно, животното закрачи до двете неща-човеци.

 

 

Двамата братовчеди стряха на покрива над града. Пожари огряваха нощното небе. Част от квартал Джадроуби беше в пламъци, с гейзери от горящ газ, изригващи в нощното небе. Малко преди това се беше спуснало странно атмосферно налягане и бе ограничило пожарите — нищо не се разпространяваше, доколкото можеше да се определи, а взривовете се бяха разредили. Въпреки това нямаше никой, който да се бори с пламъците, което общо взето не беше изненадващо.

Долу в двора Стъдиус Лок се суетеше около двамата дворни стражи, и двамата проснати на сламеници. Като по чудо и двамата все още бяха живи, оцелели след атаката на убийците, макар да бе много вероятно да не преживеят грижите на Стъдлок. Скорч и Леф се бяха нагърбили със задачата да патрулират извън имението и го обикаляха със заредени арбалети.

— Тези Хрътки са крайно неприятни — каза Ралик.

— Май стените не ги спират. Някаква идея защо са тук?

След като Ралик не отвърна, Торвалд го погледна и видя, че е зяпнал нагоре към разбитата луна.

Не проследи погледа му. Тази бъркотия го изнервяше. Щяха ли въртящите се парчета да започнат да падат на главите им? Преди малко Ралик бе отбелязал, че повечето парчета като че ли тръгват в обратна посока, понеже се смаляват. Може би отиваха към другата луна, доста по-малка, което като че ли намекваше, че е по-далече, и макар да изглеждаше малка, големината й си оставаше неизвестна. Доколкото знаеха, можеше да е свят, голям колкото този и може би обречен да се пръсне на късове и да загине. Все едно, Торвалд не искаше да мисли много за това.

— Ралик…

— Искам да останеш тук, Тор. Съмнявам се, че ще има повече неприятности — господарката отново е вдигнала преградите си.

— Тисера…

— Тисера е умна жена и вещица при това. Ще се оправи. Е, сигурно се безпокои за теб. Остани тук до съмване, братовчед.

— А ти?

В този момент Ралик се обърна и малко след това Торвалд усети, че при тях е дошъл още някой.

Беше Воркан, загърната в дебело сиво наметало.

— Върховният алхимик посъветва да сме наблизо — каза тя на Ралик. — В случай, че потрябваме. Мисля, че времето дойде.

Ралик кимна.

— Покриви и въжета ли, господарке?

Тя се усмихна.

— Караш ме да изпитвам носталгия. Хайде, води.

И да, Торвалд долови всички подмолни пластове под тези нежни думи и остана доволен. „Нека братовчед ми сам да открие, че най-опасната жена е жива. Какво пък, аз може би ще открия втората най-опасна. Особено ако забравя да купя хляб на връщане към дома.“

 

 

Скорч и Леф пристъпиха безшумно до ъгъла на стената и спряха. Нямаше смисъл тепърва да проявяват небрежност, въпреки че нямаше да има скоро нова атака на убийци, освен, разбира се, ако настина не се размножаваха като мухи, а Скорч не беше сигурен дали Леф се шегува за това, изобщо не беше сигурен.

Улицата беше празна. Никакви бежанци, никакви стражи, никакви ужасни убийци, целите загърнати в черно.

И най-важното — никакви Хрътки.

— Проклятие — изсъска Леф, — къде са тия скапани зверове? Какво, да не би да миришеш по-лошо от всички, Скорч? Това ли е проблемът тук? Мамка му, толкова ми се ще да си направя една огърлица от зъби. И някоя лапа може би, да виси на колана ми.

— Лапа ли? По-скоро топуз, ще те кара да се кривиш на една страна, като ходиш. Виж, това ще е забавна гледка, м-да. Струва си да ударим една, само за да го видя това. Лапа на Хрътка, ха-ха.

— Ти каза, че искаш череп!

— Не се канех да го нося обаче. Да си направя лодка, само го обръщам надолу, нали? Мога да си цапам през езерото.

— Черепите не плават. Е, твоят може да плава, като е от корк.

Тръгнаха по улицата.

— Бих я нарекъл „Морехрът“, как мислиш?

— По-скоро „Потънихрът“.

— Нищо не знаеш за това, дето мислиш, че знаеш, Леф. Ей това ти е проблемът. Винаги е бил и винаги ще бъде.

— Жалко, че нямаше повече убийци.

— Имаше, само че не нападаха нас. Ние бяхме отвличащата маневра, Тор така каза.

— Ама ги отвлякохме, нали.

След миг една от Хрътките на Сянката се промъкна на улицата пред погледите им, няма и на двайсет крачки от тях. Хълбоците й трепереха, късове кървава плът бяха провиснали от туловището й. Муцуната й беше плувнала в червена пяна. Завъртя глава и ги изгледа.

Като по команда, Скорч и Леф вдигнаха арбалетите и плюха върху назъбените върхове на стрелите. След това бавно снишиха оръжията към Хрътката.

С настръхнали ноздри, звярът заотстъпва. След миг беше изчезнал.

— Мамка му!

— Знаех си, че миришеш лошо, проклет да си! За малко да я спипаме!

— Не бях аз!

— Не е забавно да се мотае човек с теб, Скорч. Изобщо. При всеки шанс проваляш всичко.

— Не е нарочно. И аз си падам по забавните неща също като теб, честна дума.

— Следващия път — измърмори Леф — първо стреляме, после спорим.

— Добра идея. Следващия път. Следващия път го правим добре.

 

 

Под луна, която го терзаеше с ужасни спомени, Кътър яздеше коня на Кол в бавен тръс по средата на улицата. В една ръка беше стиснал копието, но му беше неудобно, тежко. Никога не беше използвал такова оръжие и все пак нещо го спираше да го захвърли.

Чуваше Хрътките на Сянката, развихрили се като демони в окаяния му град, и това също разбуждаше спомени от миналото, но те бяха по-скоро горчиво-сладки. Защото тя беше в тях, тъмно, невероятно меко присъствие. Виждаше отново всяка нейна усмивка, колкото и редки да бяха, и те пареха душата му като капки киселина.

Беше толкова объркан, още от сутринта, когато се събуди в манастира и разбра, че я няма. О, сложил си беше маската на храбрец, докато стоеше там до бога и отбягваше съчувствието в тъмните очи на Котильон. Беше си казал, че е акт на храброст да я остави да си отиде, да й даде право на окончателно решение. Храброст и саможертва.

Не вярваше вече в това. Никаква саможертва нямаше в това да бъдеш изоставен. Никаква храброст нямаше в това да не вършиш нищо. Независимо от истинската възраст беше толкова по-млад от нея. Млад по онзи безгрижен, безразсъден начин. Когато да мислиш, е нещо тежко, неприятно, докато се научиш просто да се отдръпваш от усилието и в същото време бушуват слепите чувства, едно убеждение след друго се извисяват на блестящия щит на истината. Или това, което минава за истина; а вече знаеше, че каквото и да е било, не беше истина. Самоувереност, войнствена стойка, всички онези пози на благочестивост — толкова детински изглеждаха сега, толкова жалки. „Можех да приема най-чистата истина. Все пак никой нямаше да ме послуша. Колкото по-стар ставаш, толкова по-дебели са стените ти. Нищо чудно, че младите са станали толкова цинични. Нищо чудно.“

О, тя още си стоеше там, тъмна фигура в спомените му, с блясъка на очите, с началото на усмивка, докато обръщаше гръб. И той не можеше да забрави нищо.

 

 

В този момент Чалис, изкачила се на върха на кулата на имението — онова призрачно джадроубско недоразумение, — пристъпи на покрива и пушливият вятър я блъсна в лицето. Държеше стъкленото кълбо, в което грееше пленената луна. Спря, вдигна поглед нагоре и се взря с почуда в разрушението, изпълнило една трета от небето.

 

 

Но го беше оставила с лоши навици. Ужасни. И те бяха продължили да оформят целия му живот. Кътър помнеше изражението на Ралик — стъписването и ужаса, — когато погледна към ножа, потънал в рамото му. Осъзнаването — да, Кътър беше творение на Апсалар, изцяло и докрай. Да, още един мъж беше изгубен.

По един горчив начин това, че луната се разпадаше, изглеждаше съвсем на място, но беше много трудно човек да намери забавление в този болезнен символ. Липсваше му твърдостта на Ралик, пластовете зараснала тъкан над раните, вкоравена като броня. И въпреки всичко, което му беше дала тя, Кътър не беше съвършеното й отражение. Не можеше да усмири болката, която усещаше вътре, последиците от нанасянето на убийство, от това, че представата за справедливост е станала противна като овесената каша на затворника. А тя не беше изпитвала тези неща.

Продължи напред.

Хрътките го познаваха, беше сигурен в това, и ако то означаваше нещо в тази нощ, нямаше причина да се бои от тях.

Тук-там по някой беглец пресичаше пътя му. Като разбягали се плъхове. Отчаяното търсене на укритие изпълваше умовете им и лицата, които пробягваха покрай него, изглеждаха лишени от всичко човешко. Оцеляването беше треска и правеше очите празни и бездушни като на изхвърлена на брега риба. Сърцето на Кътър се късаше, докато гледаше това.

„Това е моят град. Даруджистан. На Сините пламъци. Той не заслужава това.“

Не, не го плашеха Хрътките на Сянката. Той вече ги презираше. Опустошението, което нанасяха, беше безумно, неоправдана с нищо и безсмислена разруха. Не мислеше, че Котильон има каквото и да било общо с всичко това. Миришеше по-скоро на Сенкотрон, тази хаотичност, това жестоко безразличие. Беше пуснал зверовете да си играят. Сред кръв и натрошени кости. Сред пламъци и разрушени жилища. Целият този страх, цялата тази злочестина. За нищо.

Удобно или не, копието в ръката му все пак вдъхваше увереност. Само да се покажеше Сенкотрон пред очите му, щеше да намери къде да го забие това проклето нещо.

 

 

Там, в своя малък и съвършен свят, луната грееше чиста, непокътната. Имало беше време, съзнаваше Чалис, когато и тя самата бе като нея. Без петна, все още непревила гръб пред горчивия компромис, без да изпитва нужда да смени тази одрипавяла кожа, тези станали стъклени очи.

Жените и мъжете не се различават във важните неща. Идват на този свят с дарбите си, с предразположенията си, с лица и тела, привлекателни за другите или не. И всички трябва да се оправят с онова, което им е дадено, във всички аспекти на живота. И всеки от тях има възможности да избира. За някои, някои избори са по-лесни от други, когато изкушението да си желана не е самонадеяност, когато ти се подава ръка и изведнъж ти се струва, че ти се предлага най-лекият път. Тъй че нужно е само малко усилие, само една усмивка и бедра, които лесно се разтварят.

Но връщане нямаше. Тези петна не се измиваха. Луната грееше чиста и красива, но си оставаше пленена завинаги.

Тя се загледа нагоре в небето, видя късовете, въртящи се около бързо потъмняващото ядро. Инерцията като че ли се беше забавила и всъщност й се стори, че вижда парчета, които падат обратно, навътре, докато прахта се слягаше, превръщаше се сякаш в глава на копие, пронизало всичко, което бе останало от луната.

Прахта сънува за света, който е била.

Ала прахта, уви, не властва над вятъра.

 

 

Кътър вече съзнаваше, че — след нея — беше държал в прегръдките си две жени, все едно че те можеха да го накажат, всяка поред. Само едната беше успяла и сега той яздеше към нея, за да й каже, че е убил съпруга й. Не защото тя го беше помолила, защото всъщност не го държеше толкова здраво в ръцете си и никога нямаше да го държи. Не, Горлас Видикас беше мъртъв по други причини, подробностите за които бяха несъществени.

Щеше да й каже, че вече е свободна. Да прави каквото си поиска. Но каквото и да бе то, щеше да й каже, бъдещето й нямаше — не можеше — да включи него.

— Виж го, ето го там, до нея. Каква безочливост! Убива съпруга й, а сега тя виси на рамото му. О, създадени са един за друг тия двамата. И Гуглата дано да ги прати в най-дълбоката яма, и то скоро.

Можеше да понесе това, ако се наложеше. Но нея нямаше да обрече на такава съдба. Дори от любов не можеше да направи това.

Беше се върнал в града само за да я загуби завинаги.

Това отиване при Чалис щеше да е последното му. На разсъмване щеше да си е отишъл. Нямаше да липсва на Даруджистан.

 

 

Вгледа се отново в пленената луна в ръцете си. И тук, осъзна тя, бе детството й, в цялата му невинност. Замръзнало, безвременно и завинаги недостижимо. Трябваше само да се остави погледът й да потъне вътре, за да намери всичко, което бе някога. Прокълната с красота, благословена със здраве жизненост, с блясъка на обещание за…

Прах на сънищата, ще властваш ли сега над вятъра?

Прах на сънищата, не е ли време да те пусна на свобода?

Тъй че беше лесно да се изкачи на ниската стена, да се взре в каменните плочи на градината далече долу. Лесно да го пусне на свобода, да.

 

 

Заедно полетяха през пушливия въздух, а когато се удариха, кълбото се пръсна, мъничката луна излетя навън и заискри за миг във въздуха. Преди да угасне.

Сънищата няма да се забавят, ала прахта им ще се понесе вечно на вятъра.

 

 

Круппе познава скръбта. Закръгленият мъж трябва само да се поогледа около кръста, за да схване тутакси трагедиите на отминалите крайности и да разбере, че всичко, което трябва да мине, всъщност ще мине. С толкова натежало сърце, че би трябвало да го натовари на количка (или почти), и без никакво лукаво намигване, което да предложи, той напуска мрачното пространство на хана „Феникс“ и поема задъхан по знойния път към конюшните, където да се погрижи за своето добродушно муле, като ловко избягва озъбеното му хапане и бесните ритници.

Лунното лице се е разбило на хиляди искрящи очи. Нищо не може да се скрие и всичко се вижда. Всички могат да видят, че нищо не е останало скрито. Страховитият сблъсък е неминуем.

Огромното налягане потушава бушуващите пламъци като палец и показалец фитила на свещ. Тук и там, и другаде също тъй. Но тази благодат идва със сурово, жестоко бреме. Един бог е умрял, един договор е подпечатан, а на една улица, където по ъглите вече се сбират зяпачи, един изключително доблестен мъж е коленичил и е навел глава. Вятърът поема безплътните вериги, изригнали от меча в ръцете му, дърпа ги и ги разкъсва, разпилява ги на призрачни валма и те се стапят и чезнат в пушека, загърнал целия град.

Ще се вдигне ли отново?

Може ли да се отзове на това последно предизвикателство?

Що за мъж е той? Този белогрив Тайст Андий, чиито длани са зацапани с братова кръв, огромна загуба за един народ?

А, но погледнете внимателно. Сърцевината все още гори, гореща и чиста, и се сбира в себе си, подчинена на несломима воля. Той ще поеме раните на сърцето, защото Аномандър Рейк е мъж, който не вижда друг избор, който не приема друг избор.

Все пак засега дайте му още няколко мига покой.

Закръгленият мъж подкарва мулето през Даруджистан.

Съществуват изкушения и за някои те може да се окажат, ммм, непреодолими. Ако се наложи, закръгленият мъж може да се окаже най-здрава преграда.

Просто попитайте мъжа с чука.

 

 

Докато един воин крачеше сам — с тоблакай и вещица подире му, а отстрани — три, вече четири Хрътки на Сянката, — един вол и една талига спряха пред едно имение. Двамата мъже, които ги водеха, се разделиха, единият отиде отзад при талигата и разтрепераната му ръка опипа гръдния кош — със страх, че може да се окаже застинал — и след миг от устата му се откъсна тих хлип, но беше от облекчение. Другият забърза към малката вратичка и дръпна връвта на звънеца.

Сниши се бързо, щом чу тежък плясък на криле над главата си, и погледна нагоре ядосано, но не видя нищо освен плътно, непроницаемо петно дим. Потръпна и зачака, мърмореше си под носа.

Вратата се открехна.

— Майстор Барук! Радвам се, че сте вие, а не някой от проклетите ви слуги — невъзможно е да влезеш от тях. Чуйте, имаме един ранен — лошо ранен, — трябва му лечение. Ще платим…

— Сержант…

— Просто Анци напоследък, сър.

— Анци, съжалявам, но трябва да ви откажа…

При тези думи Баратол заобиколи талигата и закрачи към тях, ръцете му се свиха за миг в юмруци, преди да се отпуснат, за да посегне към огромната брадва на гърба си. Но тези жестове бяха инстинктивни — той не ги усети дори, а когато заговори, гласът му бе изпълнен с отчаяние и гняв.

— Черепът му е натрошен! Ще умре без цяра — а аз няма да приема това!

Барук вдигна ръце.

— Тъкмо тръгвам — не мога да се бавя повече. Някои неща изискват незабавната ми намеса…

— Той има нужда…

— Съжалявам, Баратол.

И дъсчената врата се затръшна.

Анци задърпа притеснено мустак, после изпречи ръка да спре Баратол, който се канеше да изрита вратата.

— Чакай, чакай — хрумна ми друга идея. Отчаяна, но не мога да се сетя за нищо друго. Хайде, не е далече.

Баратол бе твърде съкрушен, за да отвърне нещо — готов беше да се вкопчи във всяка надежда, колкото и да е отчаяна.

 

 

В ума на пострадалия бяха останали няколко искри. Черният прилив почти беше свършил. Онези проблясъци, които познаваха себе си като Чаур, бяха изгубили допира си с другите и блуждаеха изгубени. Но пък някои от тях бяха познавали през целия си живот единствено това самотно съществуване — жизненоважни искри всъщност — останали завинаги слепи за пътища, които биха могли да съживят безброй възможности.

И сега една, понесла се необуздана, тъй странно освободена, се прокрадна по една сумрачна пътека, която не беше проучвала никога, и следата, която прогори след себе си, остана ярка. А след това, с внезапно лумване, тази искра намери друга своя родственица.

Нещо се раздвижи тогава, там, в бързо умиращия най-вътрешен свят.

Съзнание.

Разпознаване.

Изливаща се на порой мешавица от сложни заплетени мисли, връзки, отношения, значения.

Блеснали, стъписани от собственото си съществуване, докато чернотата се сгъстяваше от всички страни.

 

 

Анци, на десет крачки пред Баратол и талигата, изведнъж се спъна в нещо. Изруга, погледна каменните плочи, след това се наведе, вдигна нещото и го пъхна под наметалото си.

Изруга отново и тихо измърмори нещо от рода на „мирише, но какво ще разбере или пък го интересува един умрял нос?“ И закрачи отново.

Стигнаха до едно имение, което Баратол познаваше. На Кол. И Анци се върна да помогне да поведат внезапно притеснилия се вол по страничната пътека към древната горичка зад стената на градината. Сумракът под клоните бе плътен и пълен с рояци мухи, крилцата им зашепнаха в тих хор. Жаби пълзяха между стволовете на криви дървета. Въздухът бе наситен с тежка влажна миризма.

По страните на Баратол потекоха сълзи и намокриха брадата му.

— Казах му да стои на кораба — заговори той хрипливо. — Обикновено ме слуша. Не е да не слуша Чаур. Спайт ли го е накарала да излезе?

— Какво търсеше в затвора? — попита Анци, просто за да накара приятеля си да продължи да говори по причина, която и той самият не можеше да обясни. — Как изобщо го е намерил, освен ако някой не го е завел там? Проклета загадка.

— Той ми спаси живота — каза Баратол. — Идваше, за да ме измъкне — беше взел брадвата ми. Чаур, глупак такъв, защо просто не си стоя настрана?

— Не можеше да направи това — рече Анци.

— Знам.

Стигнаха до края на поляната и спряха до една ниска неравна каменна стена, почти скрита под дивите лози. Входът представляваше дъга от груб камък, нашарена с черни корени. Зад него се виждаше черната фасада на къщата.

— Да го направим тогава — изръмжа Анци и мина зад талигата. — Преди волът да е побягнал…

— Какво да направим?

— Носим го нагоре по пътеката. Чуй ме, Баратол, трябва да останем на тази пътека, разбираш ли? Нито една стъпка встрани. Ясно?

— Но…

— Това е къща Финнест, Баратол. Това е Азат.

Бившият сержант сякаш бе застанал сред облак от гниеща плът. Мушиците кръжаха трескаво.

Смутен и уплашен, Баратол помогна на Анци да вдигнат Чаур и с фалариеца отпред — пристъпваше заднешком и внимателно — тръгнаха по застланата с камъни пътека.

— Знаеш ли — заговори задъхано Анци, защото Чаур беше едър, а както беше отпуснат, не беше никак лесно да се носи, — мислех си. Щом проклетата луна може просто така да се строши и разпадне, кой може да каже, че и с нашия свят не може да стане същото? Може просто да…

— Млъкни — сопна му се Баратол. — Пет пари не давам за проклетата луна — тя от доста време се опитва да ме убие. Внимавай, почти стигнахме.

— Добре. Оставяме го тук, леко, на камъните… да, така е добре.

Анци се приближи до вратата, посегна за ножа на колана си и изруга.

— Ей на, и ножа съм си загубил. Не мога да го повярвам! — Сви юмрук и удари дървото.

Звукът напомняше за удряне в стена от месо. Никакво отекване.

— Ох, заболя ме.

Изчакаха.

Анци въздъхна, приготви се да почука пак, но после нещо изщрака от другата страна и след миг вратата се люшна навътре със силно скърцане.

Високото немрящо чудовище изпълни прага. Изгледаха ги празни, потънали в сянка очни кухини… или не; не можеше да се разбере гледат ли ги, или не.

Анци запристъпва нервно на място.

— Зает ли си, Раест? Трябва да използваме пода на коридора зад теб…

— О, да, много съм зает. Много.

Фалариецът примига.

— Сериозно?

— Прах се трупа. Паяжини. Восъкът на свещите цапа ценна повърхност. Какво искате?

— М-м, труп с чувство за хумор. И таласъм при това. — Усмихна се. — В случай, че не си забелязал, целият град полудя — затова си помислих, че може да си претърпял някоя…

— Извинявай — прекъсна го Раест. — Става ли нещо?

Очите на Анци се разшириха.

— Хрътките на Сянката са се развихрили, това става!

Раест се подаде навън сякаш да огледа околността, след това се дръпна отново вътре.

— Не и в двора ми.

Анци се почеса по темето.

— Повярвай ми тогава. Лоша нощ… сега малко да отстъпиш…

— Макар че като си помисля, наистина имах един посетител тази вечер.

— Какво? О, добре, радвам се за теб, но…

Раест вдигна съсухрената си ръка и посочи.

Анци и Баратол се обърнаха. И там, в двора, имаше прясна купчина димяща пръст. По нея вече бяха пропълзели лози.

— Богове на бездната — прошепна фалариецът и направи знака „зло да пази“ с ръка.

— Един Т’лан Имасс със странни крака — каза Раест. — Изглежда, храни някаква неприязън към мен. — Джагътът помълча. — Не мога да си обясня защо.

— Трябвало е да остане на пътеката — изсумтя Анци.

— Какво знае един Т’лан Имасс за пътеки? — попита Раест. — Все едно, беше прекалено сърдит за разговори. — Нова пауза. — Но има време. Войник, не си изпълнителен. Затова и аз не съм склонен да си отстъпя пода.

— Ще си склонен и още как, да те вземе Гуглата! — И Анци бръкна под туниката си и измъкна проскубаното полуизгнило телце. — Намерих ти проклетата бяла котка!

— О, намерил си ми значи. Колко мило. В такъв случай влезте, моля. — И Раест се отдръпна назад.

Баратол се поколеба.

— Какво ще постигнем тук, Анци?

— Няма да умре — отвърна бившият сержант. — Тук май времето не съществува. Повярвай ми. Можем да намерим утре добър лечител, или след месец — все едно. Стига да диша още, докато го вкарваме през прага. Е хайде, помогни ми. — После се усети, че все още стиска в ръка умрялата котка, тъй че отиде при Джагъта и тикна гадното нещо в радушната му прегръдка.

— Ще си я нарека Туфичка — каза Раест.

 

 

Черният прилив спря неумолимия си пълзеж. Бавният плитък дъх секна на средата. Изнуреното сърце застина насред удара. А онази искрица съзнание, изведнъж обзета от кураж, се отправи по своя път на проучване и открития. Толкова много останали задълго тъмни пътеки…

 

 

Драгнипур беше пил дълбоко, толкова дълбоко.

Драгнипур, мечът на бащата и неговият убиец. Мечът на Веригите, Порталът на Мрака, товарът с живот на колела вечно бяга от разпада и така трябва! Оръжие с остри ръбове, все едно му е кой го владее. Сече безразлично, сече сляпо, сече, след като това е самото му предназначение, съвършената му функция.

Драгнипур.

Страховитите сестрински вражди изтляха — нещо бе заявено, нещо беше почти на ръка разстояние. Последните спорове около собственост можеше да се уточнят и по-късно, на спокойствие в някоя кована желязна вана, пълна до ръба с гореща кръв.

Временен мир. Самото олицетворение на целесъобразността, Спайт обузда яростта си, Енви се спря.

След тях един кратер бавно застиваше, ръбовете се сриваха навътре, зноят бързо се разсипа. Разтопените фасади на сградите станаха стъклено гладки, с цветовете на дъгата. Засега яркостта на тези цветове бе само намекната под това лунно сияние. Но тази отразена светлина бе подхванала хиляда нови игри, намекващи за нещо много по-гибелно. Все още предстоящо. Все още.

Навсякъде из града пламъците затихваха.

Натискът на Извадения Драгнипур задушава пламъците на унищожението. Мракът е анатема за такива сили в края на краищата.

Спасение, намерено в едно освободено оръжие, да.

Сестрите бяха луди, но не чак толкова луди, за да не схванат сладката ирония в такива неща.

Смири насилието.

Предизвикай убийство.

Не беше в състояние да им се противопостави — не и на двете — и удивително беше, че такъв съюз не бе възникнал много преди тази нощ. Но сестринските рани гноят и воюващите души обикновено остават слепи за всеки помирителен жест. Необходим е подходящият стимул.

Уви, на никоя от двете близначки не й хрумна, че баща им е разбрал твърде добре потенциалната опасност, ако дъщерите му сключат съюз помежду си. И в създаването им — толкова грижливо, толкова съвършено, колкото бе изковал и меча Драгнипур — бе направил каквото можеше, за да смекчи този риск.

И тъй, докато крачеха една до друга по улицата, Спайт вече кроеше съдбоносно забиване в гърба на сестра й. Докато Енви се забавляваше буквално със същите мисли, с разменени роли, естествено.

Но всичко — едно по едно.

Щяха да убият Аномандър Рейк.

Защото Драгнипур бе пил дълбоко, много дълбоко…

 

 

— Карса, моля те.

Пепел се носеше из въздуха, сред мръсния дим. Далечни писъци огласяха трагични сцени. Последната нощ на празненството Джедероун се стапяше в злочестина и страдание.

— Нищо не може да се направи, Сеймар Дев. Но ще направим едно — ще гледаме. Ще понесем цената на това, ако можем.

Не беше очаквала такава несигурност у тоблакая. Чужд беше винаги на всякакво смирение, или поне така й се струваше. Дори не беше извадил кремъчния си меч.

Бяха на двайсет и пет крачки зад Пътника. Виждаха скосената порта, извисяваща се над широката улица на сто крачки напред. Но воинът, след когото вървяха, беше забавил стъпките си. Имаше нещо — някой — в центъра на улицата пред Пътника. И смълчани тълпи от двете страни — тълпи, които се отдръпнаха, щом се появиха Хрътките; потрепериха и се отдръпнаха, но не побягнаха.

Нещо ги задържаше на място, нещо по-силно от страх.

Сеймар Дев усети хлъзналия се покрай тях натиск, като вятър, който помете покрай нея, завъртя се и се върна — право към коленичилия на улицата, който най-сетне се размърда.

Пътникът спря на шест крачки от непознатия и го загледа мълчаливо, докато той бавно се изправяше.

Тайст Андий.

Среброкос. В ръцете му — меч, от който са се проточили призрачни вериги… „Богове на бездната, о, не…“

Пътника заговори:

— Той каза, че ще застанеш на пътя ми. — Гласът му прокънтя като вълни, връхлитащи срещу тъмен бряг.

Сърцето на Сеймар Дев подскочи.

А Аномандър Рейк попита — и думите му бяха хладни, плътни и непоклатими.

— Какво още ти каза?

Пътника поклати глава.

— Къде е той? Усещам… близо е. Къде е?

„Не Котильон. Друг «той» този път. Онзи, когото Пътника търси. Когото търсеше през цялото време.“

— Да — каза Рейк. — Близо е.

В пушливото нощно небе се разнесе плясък. Тя погледна с тревога нагоре и видя Великите гарвани. Кацаха по ръбовете на покривите. Десетки, стотици, смълчани, освен тупането на въздуха под извитите криле. Сбираха се и се сбираха по сводестата порта и частите от стената от двете страни. Кацаха навсякъде… „Стига да е място, откъдето могат да виждат.“

— Тогава се отдръпни — заповяда Пътника.

— Не мога.

— Проклятие, Рейк, ти не си моят враг.

Синът на Тъмата кривна глава, получил сякаш похвала, неочакван дар.

— Рейк. Ти никога не си бил мой враг. Знаеш това. Дори когато империята…

— Зная, Дасем. Зная.

— Той каза, че това ще се случи. — Имаше отчаяние и примирение в тези думи.

Рейк не отвърна.

— Каза, че няма да отстъпиш — продължи Дасем.

— Да. Няма да отстъпя.

— Моля те, помогни ми, Рейк, помогни ми да разбера… защо?

— Не съм тук, за да ти помагам, Дасем Ълтър. — И Сеймар Дев долови искреното съжаление в това признание. Синът на Тъмата стисна длани около дългата дръжка на Драгнипур, наклони ефеса нагоре и надясно и бавно разтвори крака. — Ако толкова искаш Гуглата, ела и го вземи.

Дасем Ълтър — Първият меч на Малазанската империя — „който трябваше уж да е мъртъв. Сякаш Гуглата изобщо ще го поиска този“ — Дасем Ълтър, онзи, когото бяха познавали като Пътника, извади меча си от ножницата, вълнистото острие блесна като обгърнато от стопено сребро. Усещането на Сеймар Дев за надигаща се вълна лумна в ума й. „Две сили. Море и камък, море и камък.“

Зрителите от двете страни на улицата запяха тихо и монотонно.

Сеймар Дев зяпна изумена в този низ от лица, блесналите очи, устните, които се движеха в унисон. „Богове на Бездната, култът на Десемврий. Тези са поклонници на култа — и сега гледат своя бог.“

И това песнопение, да. Монотонно и тихо, каденца на бавно издигаща се дълбока вода. Студена и гладна.

Сеймар Дев видя как погледът на Аномандър Рейк за миг се спря на меча на Дасем и тъжната усмивка сякаш се показа сама — в мига преди Дасем да нападне.

За всички, които гледаха — поклонниците на култа, Сеймар Дев, Карса Орлонг, чак до петте Хрътки на Сянката и Великите гарвани, присвити горе на всеки ръб — този първи сблъсък на оръжията се оказа твърде бърз, за да могат да го проследят. Засвяткаха искри, нощният въздух закънтя от дивашките парирания, контраудари, скърцането на остриета в предпазителите на дръжките. Дори телата им се движеха като в мъгла.

А след това двамата воини отстъпиха един от друг.

— Ликове в Скалата! — изсъска Карса Орлонг.

— Карса…

— Не. Само глупак би застанал между тези двамата.

Тоблакаят беше… потресен.

Дасем отново се хвърли напред. Нямаше бойни викове, нямаше рев и проклятия, дори пъшкания не изригваха, когато кованото желязо закънтя. Но мечовете бяха започнали да пеят, два ужасни скръбни гласа, извисили се в зловещо съзвучие. Забивания, сечове, ниски рипости, свисък на острие там, където допреди миг е била главата, извиващи се тела, за да избегнат контраудар, а искрите святкаха и се сипеха, скачаха като натрошени звезди по каменната настилка.

Този път не се разделиха. Свирепата вихрушка от удари не намаля, а продължи невъзможно дълго. Две сили и нито една не отстъпваше, нито една не се готвеше да направи и една стъпка назад.

И все пак, при цялата ослепителна бързина, дъжда от огнени искри, сипещ се като кръв на желязо, Сеймар Дев видя смъртоносния удар. Видя го ясно. Видя неопровержимата му истина — и някак си, някак си това беше съвсем грешно.

Рейк, разтворил широко крака, вдигна Драгнипур високо пред лицето си, с върха надолу, а Дасем стисна дръжката на меча си с две ръце и вложи цялата си тежест в косо посичане — приклекна, сякаш се канеше да скочи, за да поеме Рейк в прегръдката си. И замахът му срещна ръба на Драгнипур под прав ъгъл — единствен миг, очертал съвършен кръст със сблъсъка на двете оръжия, — след това ударът на Дасем изтласка Драгнипур назад…

И заби резеца му в челото на Аномандър Рейк, а след това надолу през лицето му.

Ръцете в метални ръкавици изпуснаха дръжката, но Драгнипур остана забит, изригна сякаш от главата му, докато той падаше назад, кръвта бликна и потече по острието, когато Синът на Тъмата рухна на гръб сред улицата.

Кръвта кипна и почерня. Тялото, изпънато върху камъните, не помръдваше. Аномандър Рейк беше мъртъв.

Дасем Ълтър бавно сниши оръжието си, задъхан.

А след това извика, с глас, толкова пълен с болка, че сякаш раздра нощния въздух. Нечовешкият му вик бе последван от хор от крясъци, щом Великите гарвани изригнаха в полет, вдигнаха се като огромно пернато було, което закръжи над улицата, а след това започна да се спуска на вихър. Вярващите се заотдръпваха и се присвиха до стените на сградите, безсловесната им песен заглъхна под какофонията на черния лъскав саван, който се спускаше като плътна завеса.

Дасем се олюля, залитна като пиян на една страна, мечът му се повлече след него и върхът остави змийска диря по каменните плочи. Спря до една олющена стена и се опря на нея, и зарови лице в убежището на едната си присвита ръка.

„Прекършен. Прекършен. Всички са прекършени.“

„О, богове, простете им, всички са прекършени.“

А Карса Орлонг я стъписа, понеже се изплю на улицата и каза:

— Измамен. Той беше измамен!

Тя го зяпна изумена. Не разбираше за какво говори… но не, разбираше. Разбираше.

— Карса, какво стана току-що? — „Грешно. Беше грешно.“ — Аз видях… видях…

— Вярно го видя — изръмжа той, приковал поглед в падналото тяло. — Видя го и Пътника и виж какво му причини това.

Около тялото на Аномандър Рейк кипеше от Велики гарвани — макар никой да не се доближаваше достатъчно, за да докосне изстиващата плът, — а петте Хрътки на Сянката, целите в рани, вече се приближаваха, за да прогонят птиците и сякаш за да оформят защитен кръг около Аномандър Рейк.

„Не около него, не. Около меча…“

У Сеймар Дев се надигна безпокойство.

— Това не е свършило.

 

 

Един звяр може да усети слабост. Един звяр познава мига на уязвимост и на възможност. Един звяр знае кога да удари.

Луната умря и докато умираше, започна мъчителното си прераждане. Космосът е безразличен към дребните дърления на онова, което пълзи, което скимти, което кърви и което диша. Запратил е съдбите по нишките на непроменимите закони и в разгъващия се въртоп на милиони години, на десетки милиони, всяка съдба ще се разкрие. Ще се разкрие в своето време.

Нещо огромно беше дошло от дълбините на далечния мрак и беше поразило луната малко преди това. Първоначалният взрив от сблъсъка за кратко беше засипал с късове света спътник на луната, но ударната вълна бе това, което донесе погребалния камбанен звън на луната, а това отне време. Дълбоко в сърцевината й огромни приливи от енергия разтвориха пукнатини. Силите на сътресението разбиха кората. Енергията бе погълната, докато нищо повече не можеше да се понесе. Луната се пръсна.

Да оставим на пърхащите нетърпеливи умове да открият пророческия смисъл. Космосът не се интересува. Съдбите няма да се открехнат в усмивка.

Вече от хиляди източници, слънчевата светлина заигра долу по синия, зелен и охрен свят. Сенки бяха погълнати, тъмнината бе изтласкана. Самата нощ се разсипа на късове.

В град Даруджистан светлината беше навсякъде, като божии пръсти. Галеха, бъркаха, ровеха, навлизаха в долини, които никога не бяха виждали слънце. И всеки щурм разбиваше мрака и сянката. Всяко нахлуване възпламеняваше и прогласяваше сила.

Прескъпа благодатна находка, но не и възможност, която да остане пренебрегната, не. Не и тази нощ. Не и в град Даруджистан.

Палид и Лок, с опръсканите им в алено костено бели козини, с кожите им, провиснали на места на ивици, с черните дупки от ужасните рани по вратовете и другаде, пристъпваха една до друга по главния булевард, минаващ успоредно на езерния бряг. Ранени, но непоколебими.

Светлина лумваше, потичаше като река по пътя им.

Светлина мяташе коси лъчи между сградите и някои от тях блясваха, а от тези блясъци се появяваха още Хрътки. Вижте, Хрътките на Светлината са дошли.

 

 

Какво, този свят се променя неочаквано? Без намек, без предупреждение? Колко ужасно, колко внезапно! Колко съвсем… естествено. Обилие от правила, закони, всечени в камък, но те не са нищо повече от заблуди. Вижте онези, за които е все едно. Вижте подигравката в грейналите им очи. Негодувайте срещу неведомото, докато челюстите се разтварят широко за пеещото гърло.

Но не очаквай скръб от закръгления мъж. Той разперва широко пухкавичките си ръце. Той свива рамене. Запазва лукавата си усмивка за… ами, за теб!

 

 

Венасара и Каст бяха първите, присъединили се към Палид и Лок. Каст беше почти два пъти по-тежък от Лок, докато Венасара все още носеше белези от мъките по гледането на дърлещи се младоци. Ултама скоро се появи, дългокрака, лъскава, с широка глава, ниско наведена в края на мускулест врат. Огромните й кучешки зъби стърчаха надолу, бели и дълги като ками.

На една пресечка напред чакаха Джалан, Грасп и Ханас, най-младите три от глутницата, настръхнали и с блеснали в зла възбуда очи.

Гайт и след нея Генан дойдоха последни, господарят и господарката на глутницата, по-скоро сребристи, отколкото бели, с покрити с белези муцуни, деформирани от столетия страховити битки. Носеха дебели нашийници от черна кожа, обсипани с перли и опали — макар и вече далеч по-малко, много бяха опадали през годините.

Десет на брой. Всяка една не отстъпваше на Хрътките на Сянката.

Които бяха, ах, само пет.

Никой не застана на пътя на тези зверове. Идеха, за да вземат наградата за своя господар.

Драгнипур. Мечът на съвършената справедливост.

О, съвършената справедливост!

 

 

Високо в небето над града, с хлъзгане и снишаване, за да избегне всеки лъч на пъклената светлина, един немрящ дракон следеше Хрътките на Светлината.

Тулас Шорн не беше доволен, макар и нещо да течеше сладко като поток през ума му. Благослов, лумнал със смътни, весели нотки на почуда.

Тулас Шорн никога не беше съзнавал, че Гуглата, Господарят на Убитите, може да се окаже толкова… щедър.

Или навярно не беше нищо повече от таланта на един Джагът да предвижда най-лошото.

Както би могъл да отбележи някой Древен, няма нищо по-лошо от подозрителен дракон.

 

 

Не скърби. Отложи тази склонност за още малко. Ще й дойде времето.

Някои дарове са зли. Други не са, но какво са остава тепърва да се открие.

Тъй че отпусни се в следващите няколко мига, защото има още за разказване.

 

 

Искарал Пъст препускаше като обезумял. За жалост мулето под него бе решило, че мудната походка е съвсем достатъчна, което превръщаше двамата в крайно несъвместима двойка. Върховният жрец се мяташе напред-назад, накланяше се наляво и надясно. Краката му подритваха нависоко, с пръсти към небето, след това се люшваха надолу. Петите биеха по безчувствените хълбоци като по барабан, без никакъв ритъм. Юздите плющяха, но мулето беше изгризало юздечката, тъй че юздите бяха затегнати само за две изкривени пънчета, които като че ли бяха решили да пребият до несвяст горкия Пъст.

Мяташе се насам-натам все едно яздеше разгневен бик. Ръсеше пот, озъбен в дивашка гримаса, бялото на опулените му очи лъщеше.

Колкото до мулето — е, то просто си ходеше. Троп-троп (пауза) троп (пауза) троп-троп. И тъй нататък.

Точно над главата на Искарал Пъст кръжеше и пляскаше с криле шквал от бок’арала, които отбягваха акробатично краищата на юздите. Като огромни комари. А как плющеше само опашката на мулето! Мъчеше се да ги прогони, но като същински комари бок’арала не се предаваха, толкова нетърпеливи бяха да налетят на поредното мулешко говно, което вече напира изпод опашката и всеки момент ще пльосне на улицата. И над него щяха да се сбият със зъби и нокти.

След мулето и ездача кипеше река от паяци, лъскава и черна по калдъръма.

В един момент три бели Хрътки прекосиха улицата няма и на двайсет крачки пред тях. Три ужасно грозни глави се завъртяха и изгледаха мулето и ездача. И за да им покаже, че не бива да се шегуват с него, мулето изпъна уши. Троп-троп (пауза) троп-троп-троп.

Хрътките продължиха по пътя си.

Никога не е добре да ядосаш муле.

Уви, Искарал Пъст и кроткото животно под него скоро щяха да открият, че на света има сили, които биха могли да се изпречат и на двамата.

 

 

И тук, най-сетне, идва блестящата, ослепително ярка, изумителна връзка, предпоследният връх на тази изключителна нощ, когато храбрият Круппе сръгва своето свирепо бойно муле на пътя на някой си Искарал Пъст, муле, разни там паяци и бок’арала.

Муле вижда муле. Двете спират само на петнайсет крачки едно от друго, изпъват уши напрегнато.

Ездач вижда ездач. Маг замръзва съвършено неподвижен и свъсил вежди. Круппе махва с пухкава ръчица за поздрав.

Бок’арала подхващат във въздуха оживен спор, който свършва с това, че едно от зверчетата кацва тромаво на каменните плочи вляво от Върховния жрец, докато другите намират первази, издатини и главите на красиви водоливници, на които да кацнат, издули гърди и изплезили езици.

Паяците се разбягват.

Картината вече е подредена.

 

 

— Марш от пътя ми! — вресна Искарал Пъст. — Кой е този глупак и как смее да се подиграва с мен? Ще го сдъвча! Ще го смачкам. Ще го подлъжа надясно и ще свия наляво, и ще профучим покрай него! Виж го онова жалко муле — изобщо няма да ни догони! Меч имам да вземам. Мой, да, мой! И няма ли тогава да се мазни и да раболепничи Сенкотрон? Искарал Пъст, Върховен жрец на Драгнипур! Най-страховитият владелец на меч на десет хиляди свята! И ако мислиш, че си виждал правосъдието в най-капризното му проявление, почакай само! — А след това се наведе напред и се усмихна. — Любезни господине, ще бъдете ли тъй любезен любезно да отместите себе си и животното си настрани? Трябва да се явя на среща, разбирате. Бързо всъщност. — После изсъска: — Разкарай си задника, облечена в червена жилетка топка лой такава, която някой е търкалял по горската шума! Марш! Чиба!

— Крайно смутително, наистина — отвърна Круппе с най-херувимската си усмивка. — Изглежда, сме в разногласие в това, че вие желаете да продължите в посока, която неизбежно ще ви съприкоснови не с кого да е, а с Круппе, Змиорката на Даруджистан. Горкият жрец, късно е. Твоят бог не знае ли къде си?

— Змиорката? Круппе? Сблъсък? Дебел и идиот при това, какво жалко съчетание и точно тази нощ! Слушай, мини по друга улица. Ако се натъкна на тази гадна Змиорка, ще се постарая да я уведомя, че я търсиш. Просто като услуга.

— Едва ли, но все едно. Аз съм Круппе Гадната змиорка, уви.

— Е, хубаво. Значи се натъкнахме един на друг. Радвам се, че се приключи. Сега ме пусни да мина!

— Круппе съжалява, че този и всеки друг път, по който опиташ, ще бъде възпрепятстван не от кой да е, а от самия Круппе. Освен, разбира се, ако не заключиш, че онова, което търсиш, не си струва усилието, нито скръбта, която със сигурност ще последва, тъй че е най-добре да се върнеш в сенчестия свой храм.

— Не знаеш какво искам, тъй че не е твоя проклета работа какво искам!

— Недоразумения в изобилие, но чакай, разбира ли изобщо този олигавен глупак?

— Какво? Не трябваше сякаш да чуя това? Но го чух! Чух, дебел идиот такъв!

— Той само си мисли, че е чул. Любезни жрецо, Круппе те уверява, ти не чу, а недочу. Любезен жрец? Ха, Круппе е прекалено щедър, и твърде незлобив при това! И чуй, чуй ме тук! А дали не е чук-чук, кой е тук? Ха, чук! Все едно, не че този ухилен жабок ще разбере. Че то погледът на мулето му е по-разумен от неговия. Хайде, любезни жрецо, късно е и трябва вече да нанкаш, нали? Отчаяно сам, несъмнено. М-м?

Искарал Пъст се облещи. Зяпна. Очите му зашариха и се спряха на един клекнал наблизо бок’арал — съществото му се пулеше и правеше физиономии.

— Моите поклонници! Разбира се! Ти! Ти, да! Събери ги и нападнете тоя дебел глупак! Вашият бог ви заповядва! Нападай!

— Дъра-дъра-дъра-дъра!

— Какво?

— Дър?

— Дър?

— Бър?

— Ти си тъп и безполезен, и грозен!

— Дъра-бъра, бъра-дъра, и ти!

Искарал Пъст се навъси.

Бок’аралът също му се навъси.

— Плъша отрова! — изсъска Пъст. И се усмихна.

Бок’аралът му поднесе наденичка от мулешки тор. И се усмихна.

 

 

О, дотук с благоразумните преговори.

Звучният боен вик на Искарал Пъст излезе някак задавено. Той се вдигна високо на стремената и изпъна напред ръце като нокти на хищник, а мулето запристъпва с неохота напред.

Круппе изгледа спокойно този убийствено бавен щурм и въздъхна.

— Виж ти. До това ли стигнахме? Тъй да бъде. — И срита мулето си.

Животните започнаха да се приближават. Стъпка. По стъпка.

Искарал Пъст дращеше във въздуха, люшкаше се, подскачаше и кривеше глава. Бок’арала отгоре заврещяха и захвърчаха на бесни кръгове. Мулето на Върховния жрец заплющя с опашка.

Бойното муле на Круппе се дръпна надясно. В същото време животното на Пъст се дръпна на негово дясно. Главите им се забърсаха една в друга, после и раменете. И мулетата спряха.

Озъбен и разпенен, Искарал Пъст се хвърли върху Круппе, който изпъшка изненадано. Захвърчаха юмруци, замушкаха палци, защракаха челюсти — лудешката атака на Върховния жрец, — а Змиорката вдигна ръце, за да се предпази, само че неволно перна Пъст в носа с пухкавата си длан. Главата на Пъст отлетя назад, последва слисано ахкане. Атаката се поднови.

Вкопчиха се един в друг. Свлякоха се долу и се затъркаляха по камъните, кълбо от ръце и крака.

Бок’аралата налетяха отгоре с врясъци и ръмжене и се струпаха върху двамата още преди да е почнал истинският бой. Да захвърчат юмруци, да замушкат палци, да затракат зъби. Паяци се спуснаха от всички страни и захапаха всичко, което им се мерне пред очите.

Цялата купчина закипя и се загърчи.

Двете мулета се отдръпнаха малко настрани, извърнаха едновременно глави и загледаха с кротко любопитство ставащото.

Нека оставим засега тази чутовна сцена.

Честно.

 

 

Щом видяха двете жени в ефирни рокли — вървяха една до друга с елегантно изящество, като две благородни сестри, излезли да се поразходят, — Великите гарвани се разпръснаха с писъци, а Хрътките на Сянката настръхнаха и оголиха лъскавите си зъби.

Макар и отдалече, Сеймар Дев долови силата, която се излъчваше от двете, и възкликна със свито сърце:

— Кои, в името на Гуглата, са тези?

Понеже Карса не отвърна нищо, тя го погледна и видя, че се е взрял в един самотен конник, който се изкачваше към тях откъм езерния бряг. Ездачът държеше копие и в мига, в който очите й се спряха на оръжието, тя вдиша рязко. „Богове, това пък какво е?“

Копитата на коня ехтяха като пропукана храмова камбана.

Без да обръщат внимание на ездача, Хрътките на Сянката тръгнаха към двете жени. Нащрек, ниско навели глави.

 

 

В същия този момент Висшият алхимик Барук стоеше до каляската си в двора на имението. На слугите и стражите може би им се беше сторило, че оглежда полудялото нощно небе, но никоя от тези особи нямаше възможност да види лицето му.

А той плачеше.

Не виждаше разбитата луна. Нито стелещите се ниско пушеци. Всъщност не виждаше нищо от онова, което някой човек можеше изобщо да види, защото взорът му бе извърнат навътре, към спомени за едно приятелство, към тежести, поети оттогава, а през всичко това се надигаше порой от… нещо… нямаше как да е сигурен, но вярваше, че е смирение.

В хода на един живот се правят жертви, приемат се последствия. Тежестите се трупат върху смирения гръб или яхват раменете на злочести мъченици. Това са изборите, достъпни за духа. Нямаше съмнение, никакво съмнение какво бе избрал Синът на Тъмата.

Един велик мъж бе загинал. Толкова много и толкова жестоко отнето в тази горчива нощ.

А той бе изгубил приятел.

С нищо не му помагаше това, че разбира. Това, че беше приел, че толкова много избори са направени и че той самият тепърва ще изиграе своята роля в този трагичен край.

Не, просто се чувстваше сломен.

Всичко изглеждаше толкова тънко, крехко. Всичко, което изпитваше в сърцето си, всичко, което виждаше с очите си. Толкова крехко.

Да, луната умираше, но идваше прераждане.

Можеше ли да се вкопчи в това?

Щеше да се опита.

Засега обаче единственото, до което можеше да стигне, бяха тези сълзи.

Обърна се към каляската и се качи. Настани се на меката седалка. Погледна госта си, но не можа да каже нищо. Не и на този, който бе изгубил много повече от него самия. Много повече.

Крилата на портата се отвориха и каляската потегли, фенерите на ъглите й се люшнаха.

 

 

Кътър се смъкна от седлото и остави коня да тръгне накъдето поиска. Закрачи напред, безразличен към присъствието на Хрътките — все едно, те сякаш се бяха устремили към нещо друго — и безразличен също така към Великите гарвани, отвличащи вниманието на зяпачите с клюновете си, жадни да мушкат и кълват. Очите му се бяха спрели на тялото, лежащо насред улицата.

Подмина някаква жена, която стоеше до един гигантски воин, извадил двуръчен кремъчен меч и зяпнал към нещо в посоката, от която самият Кътър току-що бе дошъл.

Нито една от тези подробности не можеше да отвлече вниманието на Кътър от тялото, от блесналия черен меч, така жестоко забит в главата и лицето. Най-сетне стигна до него и спря.

Жената пристъпи отзад и спря до него.

— Това оръжие в ръцете ви… то не е…

— В беда сме — промълви Кътър.

— Какво?

Не можеше да повярва в онова, което виждаше. Не можеше да приеме, че Господарят на Лунния къс лежи тук, с едното око затворено, другото зяпнало невиждащо. Убит от собствения си меч. Убит… взет. От Драгнипур.

— Как се случи това? Кой е могъл да…

— Дасем Ълтър.

Най-сетне я погледна. Беше жена от Седемте града, това поне се виждаше веднага. По-голяма от Кътър с десетилетие, навярно и повече.

— Името ми е познато, но… — Сви рамене.

Тя посочи настрани и Кътър се обърна.

Един мъж се беше присвил, подпрян на една стена, мечът му бе подпрян до него. Беше заровил лице в шепите си. Очите на Кътър се втренчиха в меча. „Виждал съм това оръжие… но къде? Кога?“

— Познавахме го като Пътника — каза жената.

Спомени нахлуха в ума му и повлякоха след себе си нещо студено, безжизнено.

— Не е същото — прошепна той. — Мъст. Или скръб. Твой избор. — Вдиша хрипливо. — Мечът му… е изкован от Аномандър Рейк. Неговото оръжие. Преди Драгнипур. Той го остави на брат си, Андарист. А когато аз… аз… — „Беру да пази…“

И тогава гигантският воин се извърна и изръмжа:

— Ако ще браниш това тяло, хвани здраво копието.

Двете жени бяха спрели на една пресечка, пътят им — преграден от полукръг Хрътки. По-малко от двадесет крачки разделяха двете групи.

Щом видя жените, Кътър се намръщи.

— Спайт. Досети ли се? Или беше просто един проклет порив?

— Сеймар Дев — изръмжа великанът. — Вещице! Докарай Пътника тука! Ще ми потрябва!

— Проклет да си! — изкрещя жената до Кътър. — Какво има?

Но нямаше нужда от отговор. Защото вече го видя, както и Кътър.

Още Хрътки, този път бели като призраци, глутница два пъти по-голяма от Хрътките на Сянката. Изскочиха от улицата от Крайезерния, готови да се втурнат в атака.

— Мечът е — каза жената, която нарекоха Сеймар Дев. — Дошли са за меча.

Кътър усети как се смразиха краката му, а в същия миг копието се нажежи и опари ръцете му.

— Отвори ми място — каза великанът и закрачи тежко напред.

„Срещу десет Хрътки? Луд ли си?“

Кътър пристъпи вляво от воина. Вещицата се втурна към Пътника.

Дългото копие затрепери в ръцете му. Ставаше непоносимо горещо, но какво друго имаше? Няколко проклети ками — срещу тези същества? „Богове, какво изобщо правя тук?“

Но щеше да остане. Щеше да умре тук, до един великан — който бе също толкова обречен. И за какво? „Няма нищо… няма нищо в живота ми. Да обясни нещо от всичко това.“ Погледна с яд белите Хрътки. „Това е само един меч. Какво изобщо ще правите с него? Ще му сдъвчете дръжката? Ще пикаете на острието?“ Погледна гигантския воин до себе си.

— Кажи как се казваш поне.

Великанът го погледна през рамо.

— Да — отвърна и кимна рязко. — Аз съм Карса Орлонг от Теблор. Тоблакай. А ти?

— Крокъс. Крокъс Младата ръка. — Поколеба се, после добави: — Бях крадец някога.

— Бъди отново — рече озъбен Карса. — И ми открадни тази нощ живота на една Хрътка.

„Проклятие.“

— Ще се опитам.

— Така бива — отвърна тоблакаят.

Вече трийсет крачки. И белите Хрътки се развърнаха, изпълниха улицата със стена от бяла козина, издути мускули и редици остри зъби.

Вятър с дъха на гробница лъхна покрай Кътър; нещо изтрополи, задрънча рязко по камъните, а след това една ръка помете надолу…

Хрътките на Сянката връхлетяха.

И в същия миг, от пресечката вляво, дъщерите на Драконъс развихриха лабиринтите си с унищожителен грохот и вой и погълнаха петте звяра.

 

 

Рязка сеч на нащърбеното желязо изтласква Спинок Дурав назад. Кръв се плиска с всеки удар, брънки от плетената ризница се пръскат по земята. Толкова много счупени брънки, цяла диря са оставили, белязали са всяка стъпка от отстъплението му. Когато мечът му посреща яростните удари на Каллор, откатът се врязва нагоре към рамото му и сякаш смазва мускулите му в безжизнена каша…

Кръвта му изтичаше от безбройните рани. Шлемът му беше избит и единственият удар беше оставил натрошена кост на скулата и оглушало ухо.

Все още продължаваше да се бие; все още задържаше Каллор пред себе си.

Каллор.

Нямаше никой зад очите на Върховния крал. Свирепата ярост бе погълнала древния воин. Изглеждаше неуморим, бездушна бойна машина. Спинок Дурав не можеше да намери нито едно открито място, никакъв шанс за контраатака. Единственото, което можеше да прави, бе само да отбягва всеки смъртоносен удар, да сведе до минимум сблъсъка с нащърбеното острие, да превърне останалите късове от ризницата си в неумолима преграда срещу оръжието.

Целият в отоци, натрошени кокали и зейнали рани, от които бликаше кръв и мокреше вълнената подплата, залиташе под непрестанната атака.

Не можеше да продължи още дълго.

Вече бе продължило невъзможно дълго.

Спинок блокира поредното посичане, но този път звукът, който издаде мечът му, прозвуча странно глухо и ръцете му изведнъж се отпуснаха: дръжката се беше откъртила от острието. Той изпъшка, сниши се под свистящата стомана и залитна назад…

Но Каллор продължи, не му остави никакво пространство и двуръчният меч замахна отново.

Парирането на Спинок с дръжката го жегна в ръката до рамото — но успя да спре удара. Парчетата от дръжката се изсипаха между изтръпналите му пръсти.

Замахът отдолу го покоси в гърдите.

Той падна тежко на склона на изкопа и затвори очи. Рукналата от гърдите му кръв го обля.

Чу над себе си хрипливия дъх на Каллор.

Пот закапа по лицето на Спинок, но той не отвори очи. Беше я усетил. Далечната смърт. Да, беше я усетил точно както се боеше, че ще я усети. Толкова се боеше, че ще я усети. И от всичко, което бе постигнал тук, на този кръстопът, от всичко, което бе сторил до този момент, нищо не можеше да се сравни с цената на усмивката, която се появи сега на разцепените му окървавени устни.

И само това задържа меча на Каллор от последното забиване. Задържа го… за малко.

— Какъв беше смисълът, Спинок Дурав? — промълви тихо.

Но падналият воин не отвърна.

— Изобщо не можеше да спечелиш. Нищо не можеше да направиш, освен да умреш тук. Кажи ми, проклет да си, какъв беше шибаният смисъл?

Въпросът излезе на хлип, страданието в него бе толкова неподправено, че Спинок се сепна, отвори очи и погледна Каллор.

Зад силуета, с неговия ореол от разрошена, сплъстена от пот коса, зад вдигащите се и спускащи се рамене видя Велики гарвани, двадесетина или повече, полетели от юг.

Все по-близо и по-близо.

С усилие Спинок отново съсредоточи погледа си върху Каллор.

— Не разбираш. Все още не разбираш, Каллор, но ще разбереш. Някой ден ще разбереш.

— Той не те заслужава!

Спинок се намръщи. Примига, за да проясни погледа си.

— Ох, Каллор…

Лицето на Върховния крал беше опустошено от скръб и всичко, което бушуваше в очите на древния воин, беше… не на място. Нищо общо нямаше с легендата, наречена Каллор. Нищо общо с кошмарите, които кръжаха и кръжаха около самото име. Не и с безжизненото море от пепелища по пътя му. Не, онова, което Спинок видя в очите на Каллор, бяха неща, които, подозираше той, никой друг нямаше повече да види.

Беше дар.

— Каллор — промълви той. — Чуй ме. Приеми го, ако искаш, или изобщо недей. Аз… съжалявам. Че бе въвлечен в това. И… и дано един ден покажеш истинската си същност. Дано един ден бъдеш избавен от проклятието в очите на света.

Каллор извика стъписано и залитна назад. Съвзе се и изръмжа озъбен:

— Моята истинска същност? О, проклети глупако! Виждаш само онова, което искаш да видиш! В този последен миг от твоя жалък, безполезен живот! Душата ти дано да ври вечно в сърцето на звезда, Тайст Андий! Дано копнееш вечно за онова, което никога не можеш да имаш! Цяла пъклена вечност!

Спинок потръпна при тази тирада.

— Проклинаш ли ме, Върховни кралю? — прошепна той.

Лицето на Каллор изглеждаше готово да се разкъса от страдание. Той вдигна ръка пред очите си.

— Не. Разбира се, че не. Ще те убия чисто. Заради онова, което ми показа тази нощ — никога не съм се изправял пред такава отбрана. — Замълча, очите му горяха в кухините си. — Имаше шансове, Спинок. Да отвърнеш с удар. Можеше да ме раниш — да, можеше да ме…

— Не за това бях тук, Каллор.

Върховният крал се взря в него и на лицето му бавно се изписа разбиране.

— Да. Беше, за да ме задържиш.

Спинок отново затвори очи и отпусна глава.

— За малко. Може би никога няма да го приемеш, но беше за твое добро. Там е пълна бъркотия. В онзи град. Господарят ми поиска да те задържа.

Каллор изръмжа:

— Колко щедър в милостта си е твоят господар!

— Да — въздъхна Спинок. — Винаги беше щедър.

И се възцари тишина.

Нито звук. Десетина уморени удара на сърцето. Още толкова. Най-сетне някаква стара тревога накара Спинок отново да отвори очи и да се взре в Каллор.

Който стоеше над него, навел глава.

— Да — промълви с искрена скръб Спинок. — Отиде си.

Каллор не вдигна очи. Не помръдна.

— И тъй — продължи Спинок, — аз застанах тук. Вместо него. За последен път. — Замълча. — И да, с това смъртта ми изглежда някак… по-лека…

— О, ще млъкнеш ли? Мисля.

— За какво?

Каллор срещна погледа му озъбен.

— Онзи кучи син. Онзи дързък, нагъл кучи син!

Спинок се вгледа във Върховния крал и изпъшка:

— Е, това е.

— Не искам да те виждам повече, Спинок Дурав. Кръвта ти изтича. Ще те оставя така. Чувам, че така е по-леко… но пък какво ли знам аз?

Тайст Андий се загледа след него, докато той се отдалечаваше по пътя, към онзи прелестен град, който все още кървеше от собствените си ужасни рани.

Твърде късно бе да направи каквото и да е, дори и да го искаше. Но Спинок Дурав подозираше вече, че Каллор можеше просто да не направи нищо. Можеше да остане встрани.

— Върховни кралю — прошепна той. — Всичко, което си искал винаги, е трон. Но повярвай ми, не искаш трона на Рейк. Не, горди воине, точно него не би поискал. Мисля, че може би току-що го разбра.

Разбира се, с Каллор никога не можеше да си сигурен.

Великите гарвани вече се спускаха, тупваха тежко върху разкаляния, оплискан с кръв път.

А Спинок Дурав се взря в небето, понеже прелетяха две тъмни сенки с очертания на дракони, едва на хвърлей камък от земята.

Спуснаха се след Каллор.

Видя как единият дракон изведнъж извърна глава, очите му блеснаха към него и съществото свърна встрани и се понесе обратно.

След миг другият дракон достигна Каллор. Хвана го съвсем изненадващо — ноктестите крака замахаха, сграбчиха Върховния крал и го вдигнаха във въздуха. С грохот на огромните криле драконът понесе жертвата си все по-високо. Гневни крясъци отекнаха смътно от мъжа, загърчил се в жестоката хватка.

Дракон и Върховен крал се понесоха зад хълма на север.

Един от Великите гарвани кацна почти в краката на Спинок.

— Старице! — Спинок се закашля и изплю кръв. — Мислех си… Даруджистан…

— Даруджистан, да. И аз бих искала. Да почета, да видя. Да помня и да плача. Но нашият Господар… мислеше за тебе. — Главата се кривна. — Когато те видяхме да лежиш тук, с Каллор, надвесен над теб, както толкова обича да прави, помислихме, че сме закъснели — помислихме, че сме предали нашия Господар — теб. Помислихме… о, все едно.

Великият гарван едва дишаше.

Спинок разбра, че онова, което вижда в древната птица, не е умора. „Не можеш да лееш сълзи, но сълзите все пак идват. Злочестината, ужасното страдание.“

Драконът, който се беше върнал, вече кацаше в тревите южно от пътя. Преобрази се и бавно закрачи към Спинок, Старата и грачещите й деца.

Корлат.

Спинок щеше да й се усмихне, но бе загубил сили за такива неща, тъй че можеше само да я погледа, докато идваше към него. Тя избута с ботуша си настрани грачещата Старица. Коленичи, протегна ръка и погали натрошената страна на Спинок. Очите й бяха пусти.

— Братко…

Старицата изграчи:

— Просто го изцери и да се свърши — преди да е поел сетния си дъх пред нас!

Корлат извади малка чудновата стъкленица.

— Ендест Силан смеси това. Би трябвало да стигне. — Дръпна запушалката и леко допря гърлото на стъкленицата до устните на Спинок, след това я повдигна, за да излее съдържанието, и той усети как течността се хлъзна в гърлото му. Изведнъж го обля топлина.

— Достатъчно поне за да те отнеса у дома. — И тя се усмихна.

— Последният ми полет в негово име — каза Спинок Дурав. — Направих каквото ме помоли той, нали?

Лицето й се изопна в скръб и тъга.

— Имаш много да ни разкажеш, братко. Толкова много трябва да се… обясни.

Спинок погледна към Старицата.

Великият гарван се сниши и подскочи няколко стъпки встрани.

— Обичаме тайните си — изграчи тя. — Когато те са единственото, което имаме!

Корлат отново го погали по бузата.

— Колко дълго? — попита тя. — Колко дълго го задържа?

— Ами… запалих факлите… привечерта тъкмо гаснеше…

Очите й бавно се разшириха. И тя погледна през рамо на изток, където небето най-сетне започваше да изсветлява.

— О, Спинок…

 

 

Малко след това, когато тя отиде да потърси меча му, паднал сред тревите, Спинок Дурав каза:

— Не, Корлат. Остави го.

Тя го погледна изненадано.

Но той не мислеше да обяснява.

 

 

Над хълмовете Джадроуби Каллор най-сетне успя да измъкне меча си в мига, в който огромната глава на дракона се люшна надолу, с разтворени челюсти. Забиващият удар се вряза дълбоко в мекото гърло, точно над изпъкналите гръдни кости. Пронизителен писък се изтръгна от гърлото на соултейкън и изведнъж се понесоха надолу на изток.

Сблъсъкът беше гръмовен, кършещ костите. Върховният крал изхвърча настрани, претъркаля се и рухна сред мокрите от росата треви. Вдигна се на крака и се обърна срещу дракона.

Беше се преобразил. Беше Орфантал. На лицето му се бе изписало объркване и изумление. Задържа се с огромно усилие на крака. Едната му ръка беше счупена. Кръв бликаше от шията му. Изглежда, бе забравил за Каллор, защото се обърна към пътя и бавно закрачи натам.

Каллор се загледа след него.

Орфантал успя да направи десетина крачки, после се свлече на земята.

Тази нощ, изглежда, бе за убиване на Тайст Андий.

Раменете му бяха пламнали от раните от драконовите нокти, което като нищо можеше да се окаже фатално за повечето други. Но Каллор не беше като повечето други. Нямаше друг като Върховния крал.

В яростта му. В упоритата му воля за живот.

В сухия зной на омразата, която вечно кръжеше около него.

И той отново се отправи към града.

Зората най-сетне отпъди нощта.

Каллор.