Метаданни
Данни
- Серия
- Малазанска книга на мъртвите (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Toll the Hounds, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 42гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Ериксън. Дан на Хрътките
Серия Малазанска книга на мъртвите, №8
Steven Erikson
Toll the Hounds, 2008
A Tale of the Malazan Book of the Fallen №8
Американска, първо издание
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.
ИК „Бард“ ООД, 2009 г.
ISBN: 978-954-655-011-8
История
- —Добавяне
22.
На пътя в края спусна се и ме попита:
— Видя ли онова, което чакаше?
Въпросът му изтръгна се на воля
изпод строшени камъни и разпиля се в мисли
какво жестоките съдби ще повелят сега.
Отпусна се в прахта и в болка сгърчи се лицето.
— Видя ли само онова, в което вярваше?
А аз се взрях в петното, от кръвта останало,
в цената и за дадено, и взето, сетен
скръбен зов на този дълъг поход.
И казах: — Не, не си това, което чаках.
Като надежда млад и като обич верен
бе моят враг, блестяха щитовете ярко
като окъпано от слънцето море, а давещият
се кураж доведе ме до тази гибел.
А той отвърна ми: — Не можеш да воюваш срещу оногова,
когото беше. Не мога аз да покося човека, който някога
ще съм. Очакването е врагът ни, подхвърляно напред-назад,
избраните от тебе спомени, пътеките, които ще пробягам аз.
Убиец на мечти, жътвар на разкаяния. Единствено това сме ние.
Не спряха за нощта. Пътника крачеше напред към треперливия, пулсиращ в пурпур блясък на града на север. Понякога, щом двамата с Карса препуснеха напред към следващото възвишение, за да приковат отново погледи към далечните пожари, Сеймар Дев се плашеше, че може, щом ги настигне, да размаха меча си. Да ги посече и двамата. За да може да яхне Хавок и да препусне в галоп право към Даруджистан.
Нещо ужасно се беше случило в този град. Нервите й бяха пламнали. Черепът й сякаш пращеше от някакъв проникващ вътре натиск, който се усилваше с всяка следваща стъпка напред. Чувстваше се като в треска, призляваше й, устата й беше суха като прах и тя се държеше за мускулестия гръб на Карса Орлонг все едно, че беше мачта на подмятан от бурята кораб. Не беше промълвила нищо вече от доста време и й липсваше куражът да наруши това гробовно мълчание.
На по-малко от една левга от тях градът гореше и тътнеше.
Когато Пътника ги застигна обаче, беше все едно, че не съществуваха. Мърмореше си нещо под нос. Смътни аргументи, изсъскани отрицания, задъхано изречени странни несвързани фрази, всяка от които звучеше като оправдание за нещо, което е направил, или за нещо, което предстои да направи. Понякога тези болезнени фрази звучаха като оправдание и за двете. Бъдещето, слято с миналото, кипящ въртоп с една изтерзана душа в самия му център. Не можеше да понесе да го слуша.
Обсебеността му беше лудост, треска. И беше ужасна. Невъзможно беше да не видиш пораженията, които нанася, тясната коварна пътека, по която човек трябваше да върви като между стени от тръни, забиващи острите си като ножове бодли. Погрешна стъпка — и се пролива кръв, и скоро се превръщаш в купчина рани, насечени и кървящи, сляп за всичко друго освен за онова, което те чака някъде напред.
А ако намереше това, което търси? Ако спечелеше в последната си битка — каквато и да се окажеше тя? Какво щеше да стане тогава с Пътника?
„Това ще го убие.“
„Основанието му да живее… приключило.“
„Богове на бездната, няма да мога да понеса да видя тази сцена. Не смея.“
„Защото и аз имам своите обсебености…“
Пътника крачеше и мърмореше. Тя и Карса яздеха Хавок, но дори и този страховит звяр се плашеше, дърпаше се назад, все едно нещо физически напираше срещу него, отмяташе глава и биеше пръстта с копита.
Най-сетне, след като конят почти се вдигна на задните си крака, Карса изръмжа глухо и дръпна юздите.
— Слизай, вещице — каза й, докато Пътника ги подминаваше отново. — Нататък ще вървим пеш.
— Но Хавок…
— Хавок може да се погрижи за себе си. Когато ми потрябва, ще се намерим.
Слязоха и Сеймар изпъшка:
— Уморена съм. Главата ми е като мокро гърне в пещ — ще се пръсне. Карса…
— Остани тук, ако искаш — каза той, без да откъсва очи от гърба на Пътника. — Аз ще продължа.
— Защо? Където и да отива, това е негова битка, не твоя. Не можеш да му помогнеш. Не трябва да му помагаш, Карса — разбираш го, нали?
— Мога да му пазя гърба…
— Защо? Пътувахме заедно по взаимна изгода. И това вече свърши. Не го ли чувстваш? Свърши. Направиш ли една грешна стъпка — изпречиш ли му се на пътя — и той ще извади онзи меч. — Вдигна ръце и стисна очите си. Огнени искри подпалиха вътрешния й свят. Не беше по-различно от онова, което се виждаше в града пред тях. Свали ръце и примига насълзена към тоблакая. — Карса, в името на милостта, нека… нека го оставим на… каквото е там в Даруджистан.
— Вещице, ние вървяхме по диря.
— Какво?
— Диря. — Изгледа я отгоре. — Хрътките.
Тя погледна отново към града. Огнено кълбо изригна нагоре и след няколко мига земята под нозете им изтътна. „Хрътките. Те разкъсват града!“
— Не можем да отидем там! Не можем да влезем в онова!
Карса оголи зъби.
— Не вярвам на тия зверове. За да защитят Пътника ли са тук? Или да го сразят в някоя убийствена игра по улиците? — Поклати глава. — Няма да се закача за петите му, вещице. Ще стоим на почтително разстояние, но ще му пазя гърба.
Искаше й се да запищи. „Глупав, упорит, твърдоглав, задръстен кучи син такъв!“
— А кой ще пази нашите гърбове?
Внезапна чернота изригна в ума й и сигурно беше залитнала, защото когато отвори очи, Карса я беше вдигнал и я гледаше с искрена загриженост.
— Какво те мъчи, Сеймар?
— Идиот такъв, не го ли усещаш?
— Не — отвърна той.
Помисли си, че я лъже, но нямаше сили да го предизвика. Чернотата й се беше сторила огромна и бездънна, паст, зейнала жадно, за да я погълне. А най-ужасяващото бе, че нещо в нея беше изкусително. Плувнала в пот, с разтреперани крака, тя се задържа за ръката на Карса.
— Остани тук — каза й тихо той.
— Не. Все едно е.
Той се изправи рязко и тя видя, че се е обърнал натам, откъдето бяха дошли.
— Какво… какво има?
— Онази проклета мечка — върнала се е.
Тя погледна. Да, ето там, на стотина крачки от тях — огромна черна фигура. Не се приближаваше.
— А ако иска мен? — прошепна Сеймар.
— Ако останеш, може да го разбереш, вещице.
— Не. Ще последваме Пътника. Решено е.
Карса помълча за миг, после изпъшка.
— Мисля, че…
— Какво?
— Нали искаше да знаеш, преди малко, кой ще пази нашите гърбове.
Тя се намръщи, а след това ахна тихо и отново примижа към чудовищния звяр. Беше просто… надвиснал, огромната глава се поклащаше, спираше се и вдигаше муцуна към тях.
— Не бих се доверила на това чудовище, Карса, не бих се доверила изобщо.
Той сви рамене.
Но Сеймар все още се съпротивляваше, загледана този път в нощния свод над тях.
— Къде е проклетата луна, Карса? Къде в името на Бездната е проклетата луна!?
Каллор вече беше сигурен. Сили се бяха стекли в Даруджистан. Сблъскваха се с убийствена последователност и беше пролята кръв.
Живееше заради такива неща. Внезапни възможности, неочаквана мощ и власт, падащи в ръцете му. Предчувствието отново се пробуди в него.
Животът подхвърля на пътя ни всевъзможни избори и мерилото за цената на един човек е в това дали притежава нужния кураж, безочливата решителност, за да сграбчи и да не пусне. Каллор никога не се проваляше в такива мигове. Нека го бие проклятието, нека го сразява; нека поражението го събаря и разбива отново и отново. Щеше отново да стане, да отърси прахта и да започне отново.
Знаеше, че светът е прокълнат. Знаеше, че проклятието, което го терзае, не е по-различно от движението на самата история, безкрайния низ от провали, детинските триумфи, които все пропадаха, щом човек престанеше да гледа. Или да внимава. Знаеше, че самият живот поправя ужасните неравновесия просто като сгъне всичко и започне отново.
Твърде често учени и историци виждаха принципа на сливането с тесен, свит фокус. В термините на асценденти, богове и велики сили. Но Каллор разбираше, че събитията, които описваха те и над които разсъждаваха постфактум, са само концентрирани изражения на нещо много по-мащабно. Цели векове, слети в хаос и смут, в анархията на самата Природа. И едва малцина проумяваха бедствието, изригнало около тях. Не, те просто продължаваха от ден в ден със своите жалки задачи, свели очи към земята, преструващи се, че всичко е просто чудесно.
Природата не държеше да ги спипа за яките, да ги разтърси здраво и да ги принуди да отворят очи. Не, Природата просто ги измиташе извън борда.
И честно казано, заслужаваха точно това. Нито трошица повече. Намираха се, разбира се, и такива, които гледаха с ужас на подобно отношение, а след това обвиняваха Каллор, че бил чудовище, лишено от състрадание, че погледът му бил затъмнен непоправимо и разни подобни глупости. Но те грешаха. Състраданието не е заместител за глупостта. Сълзливата загриженост не може да замести хладното осъзнаване. Съчувствието не премахва суровите факти на бруталното, непоколебимо наблюдение. Твърде лесно е, твърде евтино, да се гризеш и да кършиш ръце, да хленчиш с искрено съпричастие — адски самооправдателно, защото всъщност предлага идеалното извинение да не правиш абсолютно нищо, приел позата на благочестивостта.
Каллор нямаше време за такива игри. Вирнатият нос просто те улеснява да срежеш гърлото под него. А стигнеше ли се до този избор, е, той никога не се колебаеше. Толкова сигурен, колкото сила на Природата беше Каллор.
Вървеше напред, краката му изскубваха от корен заплетените треви. Над него се беше ширнала странна безлунна нощ и хоризонтът на запад — слънцето се беше смъкнало отдавна — се гърчеше с карминени отблясъци.
Щом стигна високия път отъпкан чакъл, тръгна по него, забърза към очакващия го град. Пътят слизаше надолу, след това започна дълго, изпънато право напред изкачване. Щом стигна билото, Каллор спря.
На сто крачки напред някой беше запалил четири факли на високи пилони, където се събираха четири пътя, квадрат с ярка огнена светлина на кръстопътя. Сгради не се виждаха, нищо, което да даде основания за такова съоръжение. Той се намръщи и продължи напред.
Когато се приближи, видя, че някой седи на крайпътния камък под една от факлите. Скрит под качулка, неподвижен, отпуснал ръце на коленете си.
За миг Каллор изпита тревога. Изстърга с ботуш в чакъла и видя как качулката бавно се вдигна. Непознатият се изправи.
„Проклятие.“
Непознатият вдигна ръка, смъкна качулката, направи няколко крачки и застана в центъра на кръстопътя. Каллор го позна и смут нахлу в душата му.
— Не, Спинок Дурав, не.
Тайст Андий извади меча от ножницата.
— Върховни кралю, не мога да те пусна да минеш.
— Остави го сам да води своите битки!
— Не е нужно да е битка — отвърна Спинок. — Бивакът ми е ей там, край пътя. Можем да седнем край огъня и да пием греяно вино. А на заранта можеш да се обърнеш и да си тръгнеш обратно. Даруджистан, Върховни кралю, не е за теб.
— Проклет глупак. Знаеш, че не можеш да ме надвиеш. — Изгледа с яд воина, разколебан. Част от него искаше… богове… част от него искаше да заплаче. — Колко още от верните му и храбри следовници иска да умрат? И за какво? Чуй ме, Спинок. Никаква вражда не изпитвам към теб. Нито към Рейк. — Махна с ръка назад. — Не съм враг дори на онези, които ме преследват. Послушай ме, моля те. Винаги съм те уважавал, Спинок — кълна се в Бездната, негодувам само от това как Рейк те използваше…
— Ти не разбираш — отвърна Тайст Андий. — Никога не си разбирал, Каллор.
— Грешиш. Нямам нищо против никого от вас!
— Корлат…
— Нима си помисли, че намерението ми е било да убия Уискиджак? Че просто избивам достойни мъже и верни войници по своя приумица? Та ти дори не беше там! Силвърфокс трябваше да умре и това е провал, за който един ден всички ще се разкайваме. Запомни ми думите. Ах, богове, Спинок. Те заставаха на пътя ми, проклет да си! Точно като теб сега!
Спинок въздъхна.
— Май няма да има никакво греяно вино тази нощ.
— Недей.
— Тук съм, за да застана на пътя ти, Върховни кралю.
— Ще умреш. Не мога да спра ръката си — всичко ще е извън контрола ми тогава. Спинок Дурав, моля те! Не е нужно да става това.
Усмивката на Тайст Андий едва не разби сърцето на Каллор. „О, той разбира. Прекалено добре. Това ще е последната му битка. В името на Рейк, в името на когото и да било.“
Каллор извади меча си.
— Не ви ли хрумва, на който и да е от вас, какво причиняват на мен тези неща? Не, разбира се. Върховният крал е прокълнат да се проваля, но никога да не пропада. Върховният крал е само… какво? О, физическото въплъщение на амбицията. Ходещото доказателство за неизбежната му цена. Чудесно. — Приготви за бой двуръчния меч. — Майната ти и на теб.
С рев, който изригна като огън от гърлото му, Каллор връхлетя напред и замахна.
Желязо прокънтя в желязо.
Четири факли огряваха кръстопътя. Четири факли зарисуваха двама воини, вкопчени в битка. Щяха ли да са единствените свидетели? Слепи и окаяно безразлични със своя дар на светлина?
Засега отговорът трябва да е да.
Черната вода изглеждаше студена. Бездънна, кръвта на мрака. Издишваше сила на ледени мъгли, които пълзяха по брега и поглъщаха натрошени разядени скали и нападали дървета. Самата нощ сякаш се изливаше в това море.
Лъскавите пръстени се завъртяха и изтракаха. Клип бавно се обърна към Нимандър и останалите.
— Мога да използвам това — рече им. — Силата, вдигаща се от тази вода. Изпълнена е с потоци от чист Куралд Галайн. Мога да използвам това.
— Портал?
— Е, добре че поне един от вас мисли. Портал, да, Нимандър. Портал. Който да ни отведе до Черен Корал.
— Колко близо? — попита Скинтик.
Клип сви рамене.
— Достатъчно близо. Ще видим. Поне толкова, че да видим градските стени.
— Давай тогава. — Думите на Ненанда излязоха почти с ръмжене.
Усмихнат, Клип отново се обърна към Прореза.
— Никой да не говори. Трябва здраво да се потрудя.
Нимандър потърка лицето си. Чувстваше се изтръпнал, капнал от умора. Отдръпна се и седна на един балван. Точно над стръмния бряг дебелият мъх заглеждаше всичко, дънери на изгнили дървета, изтръгнати от земята корени, преобърнати черни камъни. Нощният въздух се впи в него, студен и влажен, прониза го до костите и стегна сърцето му. Заслуша се в тихия плясък на водата, всмукването и гъргоренето между камъните. Миризмата бе сладникава, наситена с гнило и сол.
Усещаше просмукващия се в тялото му студ на камъка.
Клип завъртя отново верижката и двата пръстена се завихриха, един златен, един сребърен, въртяха се и се въртяха. Иначе стоеше съвсем неподвижен, с гръб към всички.
Скинтик се отпусна до Нимандър. Погледите им се срещнаха и Скинтик сви рамене в безмълвен въпрос, а Нимандър му отвърна с леко поклащане на главата.
Беше мислил, че му остават още няколко дни. Да реши някои неща. Да реши кога. Да реши как. Алтернативите в случай, че се провалят. Тактиките. Планове за отстъпление. Толкова много неща имаше за обмисляне, а не можеше да говори с никого, не можеше дори да им намекне какво според него трябва да се направи. Клип беше вървял твърде близо до тях при това спускане, сякаш подозираше, сякаш съзнателно принуждаваше Нимандър да не казва нищо.
Толкова много неща имаше да им каже и толкова много неща, които трябваше да чуе. Спорове, възражения, претегляне на рискове, непредвидени обстоятелства, координиране. Всички неща, необходими за този, който трябва да води; но невъзможността да изкаже намеренията си, да изрече заповедите си в края на дълго обсъждане го правеха почти безполезен.
Само с присъствието си Клип го беше спрял.
В тази игра на ходове и контраходове Клип го беше надхитрил и това дразнеше. Шарадата беше разбита и щеше да има хаос, а в тази сцена Клип държеше предимството. Той имаше да се грижи единствено за себе си в края на краищата.
Не, Нимандър нямаше никакъв друг избор, освен да действа сам, да се довери на другите, че ще се подчинят.
Знаеше, че го наблюдават — всяко негово движение. Следят лицето му за всяко предупредително изражение, за всеки безмълвен сигнал, а това означаваше, че трябва да внимава. Трябваше да се пази да не издаде нищо, за да не би някой от тях да го разбере погрешно и да направи фатална грешка, а всичко това го изтощаваше до смърт.
Нещо се надигна с шум от черната вода. Ивица мрак, вертикална, горните й ръбове капеха и се размиваха бързо.
— След мен — каза Клип. — Бързо!
Нимандър се изправи и дръпна Скинтик назад…
— Всички останете зад мен…
Видя как Клип се хвърли напред и изчезна в Портала. Забърза след него.
Но Ненанда го изпревари и скочи вътре, вадеше меча си.
Нимандър изруга и се втурна след него.
Порталът се срутваше. Някой зад него изкрещя.
Нимандър се олюля върху хлъзгавата неравна скала, заслепен от сиянието, разпръсващо се като накъсани нишки паяжина. Чу пъшкане в краката си и миг по-късно се препъна в нещо, което простена.
Нимандър клекна и опипа проснатото по гръб тяло. Усети нещо горещо и мокро — рана, от която бликаше кръв.
— Ненанда?
Ново изпъшкване и:
— Съжалявам, Нимандър… Видях… Видях го как посегна за камата си, докато прекрачваше… Видях… той знаеше, знаеше, че го следиш, той…
Някъде отпред отекна глух смях.
— За идиот ли ме смяташ, Нимандър? Толкова по-зле, че не беше ти. Трябваше да си ти. Но пък така ще носиш още една смърт на плещите си.
Нимандър се взря натам, но не можа да види нищо.
— Все още ти трябваме!
— Може би. Но е твърде рисковано да те държа близо до себе си. Щом видя пепелянка, не я каня в кесията си. Тъй че скитай се тук изгубен… вечно, Нимандър. Няма да е по-различно от живота ти досега, предполагам.
— Богът в теб е глупак — извика Нимандър. — Господарят ми ще го посече, и теб с него, Клип. Ти не го познаваш. Нищо не знаеш, проклет да си!
Последва нов смях, този път — много по-далечен.
Нимандър изтри сълзите от лицето си.
„Твърде много провали. Твърде много поражения.“
„Душата носи своя съсъд с кураж. Той не може да се допълва. Всяко нещо, което взима от него, оставя след себе си по-малко.“
„Какво ми е останало?“
Каквото и да беше, дошъл бе моментът да пие дълбоко, да го използва докрай. Още един, последен път. Нимандър се изправи.
— Десра? Скинтик? Който и да е?
Думите му отекнаха и това бе единственият отговор, който получи.
Нимандър извади меча си. И пое натам, откъдето бе отекнал насмешливият смях.
Ивици светлина заплуваха във въздуха от всички страни.
Не се натъкна на никакви стени, не усети никакви капризни течения във въздуха. Скалата под нозете му се огъваше произволно, не се накланяше задълго нито нагоре, нито надолу и бе толкова неравна, че го караше непрекъснато да залита, а веднъж — и да падне на колене с болезнено жегване.
Изгубен. Никакъв звук, който да издаде къде може да е Клип.
Да, това беше хитро замислен край за Нимандър, край, който сигурно бе дал на Клип повод да изпита сладостно предчувствие. Изгубен в мрака. Изгубен за своите ближни. За своя Господар и за едно бъдеще, което вече никога нямаше да дойде. Толкова съвършено, толкова точно бе това наказание…
— Стига с това, жалко същество такова.
Фаед.
— Те са тук, глупако. Изгубени също като теб.
Какво? Кой? Остави ме на мира. Казах ти, съжалявам. За онова, което те сполетя, за онова, което се опитах да направя. Съжалявам…
— Твърде късно е за това. А освен това не разбираш. Аз живях в страх. Живях в непрекъснат ужас. От всичко. От всички вас. Че ще бъда разкрита. Можеш ли да си представиш, Нимандър, какво е? Животът беше изтезание, страхът от края — още по-лошо. О, знаех, че предстои. Трябваше да дойде. Такива като мен печелят само докато някой не ни забележи — докато лицето му не се изпълни с отвращение и не ни стъпче под краката си.
— Или не ни хвърли през прозорец.
Моля те, стига…
— Те са тук. Десра, Скинтик. Милата Аранта. Намери ги.
Как?
— Не мога да направя това вместо теб. Виковете ще останат нечути. Пластове има тук. Пластове и пластове, и пластове. Би могъл да преминеш право през някой от тях и нищо да не разбереш. Нимандър Голит, кръвта на нашия Господар е в теб. Кръвта на Елейнт също — това ли е тайната? Това ли е единственото оръжие, което Клип не знаеше, че притежаваш? Как би могъл да знае? Как би могъл който и да било? Потискахме го в себе си толкова дълго…
Защото Андарист ни каза така?
— Защото Андарист ни каза така. Защото той беше озлобен. И наранен. Мислеше, че може да вземе децата на брат си и да ги направи свои, по-негови, отколкото на Рейк.
Ненанда…
— Той имаше най-разредената кръв от всички. Знаехме това. Ти също го знаеше. Това го правеше твърде предсказуем. Това навярно го уби. Брат, баща, син — тези пластове са толкова скъпоценни, нали? Погледни ги отново, любовнико мой, убиецо мой, но този път… с очите на дракон.
Но, Фаед, не знам как! Как да направя това?
Тя нямаше отговор. Това изобщо нямаше да е лесно, нали? Фаед не беше лесен спомен, не беше мил, добронамерен призрак. Нито собствената му мъдра съвест. Не беше нищо такова.
Беше просто една от близките, чиято кръв бе зацапала ръцете на Нимандър.
Беше спрял да върви. Стоеше, обкръжен от забрава.
— Ръцете ми — прошепна той. И бавно ги вдигна. — Опетнени. Опетнени, да.
Кръвта на близки. Кръвта на Тайст Андий. Кръвта на дракони.
Която грее, като два маяка. Която зове, призовава, отпраща светлина, докато…
Една женска ръка се протегна сякаш отникъде и се стегна студена на рамото му.
И изведнъж тя се появи пред него, очите й се разтвориха, сякаш някой дръпна тънки воали, и той видя бездънна, секваща дъха обич.
Ахна замаян и едва не залитна назад.
— Аранта.
— Времето е малко, братко — каза тя. — Трябва да бързаме.
И тръгна, без да отдръпне ръката си, задърпа го след себе си като дете.
Но Нимандър не помисли да се възпротиви. Беше погледнал в очите й. Беше я видял. Онази любов. Беше я видял.
И нещо повече. Беше разбрал.
Умиращия бог идеше. Чист като музика, светъл като истина, силен като увереност. Юмрук от сила, който забива напред, премазва всичко по пътя си, докато юмрукът не се разтвори, та ръката да се стегне около душата на Избавителя. По-слаб бог, бог, изгубил се в своето объркване.
Салинд щеше да е този юмрук, щеше да е тази ръка. Щеше да поднесе дар, от който щеше да се появи истинска и съвършена вяра. „Това е кръвта на избавлението. Ти ще го разбереш, Избавителю. Пий дълбоко от кръвта на избавлението и танцувай.“
„Песента е слава, а славата е свят, който не е нужно да оставяме. И тъй, възлюбени мой Итковиан, танцувай с мен. Ето, виж как посягам към теб…“
Салинд лежеше на калния под в колибата на Градитан. Гъста черна слуз изтичаше от устата и от носа, от очите й. Ноктите й бяха почернели и от тях също капеше мастиленочерна течност. Беше гола и щом коленичи до нея, Градитан се спря задъхан, впил очи в черното мляко, капещо от зърната на гърдите й.
Загърнат в пелерината си, Монкрат стоеше до вратата и гледаше сцената с безизразно лице. Виждаше усилието на Градитан да надвие внезапно обзелата го жажда, страстта, полудетинска, полусексуална, с която се беше взрял в капещите гърди. Кучият син вече я беше похитил в някакъв извратен акт на насилие, принесъл беше в жертва девствеността й, тъй че единственото, което трябваше да го задържа, бе някакъв непреодолим императив. Тази мисъл никак не се харесваше на Монкрат.
Градитан повдигна главата на Салинд с една ръка и разтвори устата й с другата. Пресегна се за делвата със саеманкелик.
— Време е — промълви той. — Време е, време, време, време е. Сега. — Наклони делвата и черният сок се заизлива в зейналата зацапана уста на Салинд.
Тя загълта, още и още, и сякаш нямаше никога да спре, тялото й сякаш беше бездънно, съсъд без дъно. Изпиваше страстта си, а тази страст така и нямаше да бъде утолена.
Монкрат изпъшка. Беше опознал много хора като нея. Беше тайна, която трудно може да се скрие, ако знаеш какво да търсиш — там, в очите им. Надежда и очакване, и глад, и намека за злостна ярост, в случай че исканото бъде отказано. Имаха навика да се появяват и да не си отиват. Да, познавал беше хора като нея.
И несъмнено техният бог беше тук, засиял от очите на Салинд. Всеки имаше нужда от бог. Омачкано и оформено от трескави ръце същество от глина и пръчки. Сътворено от нужди и от всички онези неполучили отговор въпроси, които терзаеха всяка смъртна душа. Неврози, изваяни в камък. Мрачни обсебености, на които е придадено суровото лице на съдник. Виждал ги беше във всичките им разновидности, в град след град по време на дългите военни кампании на Малазанската империя. Нижеха се по фризовете на храмове; хилеха се от балюстради. Десетки хиляди богове, един за всяко проклето настроение като че ли. Пантеон от преувеличени слабости.
Салинд вече се гърчеше, черната отрова извираше от устата й, гъста като мед по брадичката, и увисваше на натежали нишки като грозна брада.
После тя се усмихна и Монкрат потрепери.
Гърчовете влязоха в ритъм и Градитан бе избутан настрани, докато тя се изправяше, събудена змия, създание, изпълнено със сладка отрова.
Монкрат заотстъпва и преди Градитан да е успял да се обърне, се измъкна навън. Дъждът закапа по лицето му. Спря, затънал до глезените в потеклата кал, и вдигна качулката си. Водата му се стори чиста. Стига да можеше само да отмие всичко това. О, не лагера — това тя вече го правеше, — а всичко останало. Направените избори, грешните решения, в които се беше препъвал, годините безполезен живот. Щеше ли изобщо някога да направи нещо както трябва? Списъкът на грешките му бе станал толкова дълъг, че се чувстваше пленен в някаква вътрешна главоломна инерция. А го чакаха още десетки…
Една опърпана фигура се появи от дъжда. Обрасло със сива брада лице, провиснала риза, изплетена от човешка коса. Като някой проклет призрак от миналото, дух, ухилен с убийствените възпоминания за всичко, което бе захвърлил зад себе си.
Спиндъл спря пред Монкрат.
— Време е.
— За какво? Да, напихме се, смяхме се и ревахме, и всички тези говна. И може би ти казах твърде много, но не достатъчно, както си мисля вече, щом още вярваш, че можем да направим и едно проклето нещо за всичко това. Тук говорим за бог, Спин. За бог.
— Ти го остави това. Обиколих тази кочина. Тук има деца, Монкрат. Просто… изоставени.
— Не задълго. Ще ги вземат. Да нахранят с тях Умиращия бог.
— Не и ако ние ги приберем първо.
— Да ги приберем? Къде?
Спиндъл се озъби и той едва сега долови едва сдържания му гняв.
— Къде? Какво ще кажеш за далече? Твърде сложно ли ти звучи това? Може би ония хълмове на запад оттук, в горите. Ти каза, че всичко рухва. Ако ги оставим, всички ще умрат, а аз няма да допусна това.
Монкрат се почеса по брадата.
— Достойно за възхищение от твоя страна, но…
Острието на късия меч опря в меката плът под брадичката на Монкрат. Той се намръщи. Кучият син беше бърз, добре. Старият Монкрат беше започнал да забравя.
— Е — изсъска Спиндъл, — или вървиш по задника на оня Гредитик…
— Градитан.
— Все едно. Или го следваш като пале, или почваш да ми помагаш да съберем хлапетата, които все още са живи.
— Даваш ми избор?
— Един вид. Кажеш ли ми, че искаш да си пале, отсичам ти главата колкото мога по-смотано.
Монкрат се поколеба.
Очите на Спиндъл се разшириха.
— Много си я закъсал, войник…
— Не съм вече войник.
— Може би това ти е проблемът. Забравяш неща. Важни неща.
— Например?
Спиндъл направи гримаса, сякаш се мъчеше да намери подходящите думи, а в ума на Монкрат пробяга образ с едно трикрако псе, подгонило зайци в полето.
— Добре — най-сетне изхриптя Спиндъл. — Трябва да ти се е случвало, поне веднъж. Ти и отделението ти, влизате в някое скапано мръсно село или въшлива махала. Идвате да купите храна или да речем — да стегнете такъмите, дрехите да ви закърпят или каквото е там. Но не сте там, за да убивате. И се заговаряте. В кръчмата. В ковачницата. С пачаврите. И почват да ви говорят. За неправди. За кучи земевладелци, за местни катили, говняни дребни тиранчета. Обичайният боклук. Покварата и всичко останало. Сещаш ли се за какво ти говоря, Монкрат?
— Естествено.
— И какво правехте?
— Изловим боклука и им скъсаме задниците от бой. Понякога ги бесехме даже.
Спиндъл кимна.
— Давал си правосъдие, това си правил. Това може да направи един войник, когато няма кой друг. Имаме мечове, имаме броня, всичко, което ни трябва, за да тероризираме всеки проклет скапаняк, който ни скимне. Но Дасем ни научи — научи всеки един войник в малазанските армии тогава. Вярно, имахме мечове, но ние решавахме срещу кого да ги използваме. — Върхът на меча се отдръпна. — Бяхме войници, Монкрат. Имахме шанса — привилегията — да правим добро.
— Аз дезертирах…
— А аз бях принуден да се оттегля. Двете неща не променят онова, което бяхме.
— Точно тук грешиш.
— Тогава ме чуй. — Късият меч отново се опря в гърлото му. — Все още мога да въздавам правосъдие и ако се наложи, ще го направя точно тук и сега. Като отрежа главата на един страхливец.
— Не ми говори за страхливост! — сряза го Монкрат. — Войниците никога не казват това! Току-що наруши първото правило!
— Някой обръща гръб на това да си войник — на това, което означава то в душата — това е страхливост. Не ти харесва думата — не я търпиш.
Монкрат го зяпна в очите. Никак не му хареса онова, което видя в тях. Отпусна рамене.
— Дай да го изясним тогава докрай, Спин. Нищо не ми е останало. Изчерпан съм. Какво правиш, когато войникът в теб умре преди теб самия? Кажи ми.
— Повтаряш движенията, Монкрат. Просто ме следваш. Правиш каквото правя аз. Почваме оттук, за другото мислим след това.
Монкрат осъзна, че Спиндъл продължава да чака. „“Прави каквото трябва", казваше ни Дасем." Богове, дори след толкова време все още помнеше думите на Първия меч. „Това е по-висш закон от заповедта на който и да е офицер. По-висш дори от думите на самия император. Облечен си в проклета униформа, но това не ти позволява да всяваш ужас у всеки — само у вражеския войник, срещу когото се случи да се изправиш. Прави каквото е редно, защото бронята, която носиш, защитава не просто твоята плът и кости. Тя защитава честта. Защитава целостта. Защитава справедливостта. И когато погледна моите войници, когато видя тези униформи, аз виждам състрадание и правда. В мига, в който тези добродетели се провалят, боговете да са ви на помощ, защото никоя броня не е достатъчно силна, за да ви спаси.“
— Добре, Спин. Ще те следвам.
Рязко кимване.
— Дасем щеше да се гордее. Не съм изненадан, да, не съм изненадан изобщо.
— Трябва да внимаваме с Градитан — иска онези девици. Иска кръвта им, за когато дойде Умиращия бог.
— Тъй ли? Ами, Гредиговньо може да захапе Гуглата за гъза. Няма да ги получи.
— Преди малко си мислех, Спин…
— За какво?
— Че си едно трикрако псе. Но грешах. Ти си проклета Хрътка на Сянката, това си ти. Хайде. Знам точно къде са се скрили всички те от дъжда.
Сиърдоминът хвана меча по-удобно и погледна през рамо към Избавителя. Богът стоеше все така на колене, превит, с лице, скрито в шепите му. Поза на окаяно смирение. На поражение и пълно отчаяние. Едва ли бе вдъхновяващият пример, който да последваш. Едва ли бе каузата, за която да се биеш. И сиърдоминът усещаше как се изцежда волята от него, когато отново се обърна към жената, която танцуваше долу по сухото дъно.
Облаците се гърчеха в безкрайния дъжд от келик, който превръщаше всичко в чернилка. Капките щипеха и размътваха погледа му. Беше престанал да тръпне от блясъка на мълниите, от оглушителния грохот на гръмовете.
Веднъж се беше сражавал заради нещо нищожно и се беше заклел: „Никога повече.“ Но ето, че беше тук, застанал между един бог с невъобразима мощ и един бог, недостоен да вярваш в него. Единият искаше да утоли глада си, а другият изглеждаше готов да бъде погълнат — защо да застава на пътя на двамата?
Жалкият стон на Избавителя го накара да се обърне рязко. Дъждът обагряше Итковиан в черно, стичаше се като зацапана с тиня вода по лицето му, което вече бе вдигнато към небето.
— Умира — промълви той толкова тихо, че сиърдоминът трябваше да отстъпи назад, за да го чуе. — Но не иска края. Умира цяла вечност. Кой би пожелал тази съдба? За себе си? Кой би копнял за нещо такова? Мога ли аз… мога ли да му помогна?
Сиърдоминът залитна назад като ударен в гърдите. „Това… Беру да пази… това не е подходящ въпрос! Не и срещу това… това нещо. Погледни се, Избавителю! Не можеш да изцелиш онова, което не иска изцеление! Не можеш да заздравиш онова, което се наслаждава да е прекършено!“
— Не можеш — изръмжа той. — Не можеш да му помогнеш, Избавителю. Можеш само да пропаднеш в него. Да пропаднеш, да изчезнеш, да бъдеш погълнат.
— Той ме иска. Тя ме иска. Тя му даде този глад, разбираш ли? Вече го споделят.
Сиърдоминът се обърна и се взря във Върховната жрица. Израстваха й още ръце, всяка държеше оръжие, всяко оръжие се въртеше и вихреше в съскаща паяжина от желязо. Келик плискаше от острието, вихрен облак от капки. Танцът я носеше все по-близо.
Атаката започваше.
— Кой ще сподели това с мен? — прошепна сиърдоминът.
— Намери я — каза в отговор Избавителя. — Тя остава, дълбоко вътре. Дави се, но е жива. Намери я.
— Салинд? Тя нищо не значи за мен!
— Тя е пламъкът в сърцето на Спинок Дурав. Тя е неговият живот. Не се сражавай за мен. Не се сражавай за себе си. Сражавай се, сиърдомин, за своя приятел.
От воина се изтръгна хрип. Душата му намери глас и този глас проплака болката й. Задъхан, той вдигна меча си и очите му се спряха на жената, кръжаща в своя танц на безмилостна сеч. „Мога ли да направя това? Спинок Дурав, глупако, как можа да паднеш толкова?“
„Мога ли да я намеря?“
„Не знам. Не мисля.“
Но приятелят му беше намерил любов. Абсурдна, нелепа любов. Приятелят му, където и да беше сега, заслужаваше шанс. За единствения проклет дар, който означаваше нещо. Единствения.
Сиърдоминът примига да махне черните сълзи от очите си и закрачи напред, за да я срещне.
Воят на радост, изригнал от нея, бе ужасяващ.
Един войник би могъл да открие в някой страховит, съкрушителен миг, че всичко, което лежи в сърцевината на дълга, е лъжа, гнила, зловонна маса, захранваща се като рак от всичко, което е войникът; и че всяка добродетел е вкоренена в отровата на някой друг.
Виж нещастния глупак до себе си. Знай добре, че друг нещастен глупак е зад гърба ти. До това се свива целият свят, когато всичко се стапя пред очите ти — твърде компрометирано, за да устои на ясния поглед, на бруталното, безкомпромисно разпознаване на лъжата.
Откъснати от Малазанската империя, от Воинството на Едноръкия, опърпаните оцелели, единственото останало от Подпалвачите на мостове, бяха довлекли жалките си задници до Даруджистан. Бяха си намерили дупка, където да могат да се скрият, обкръжени от шепа познати лица, които да им напомнят какво ги е тласкало всяка стъпка по пътя от миналото до настоящето. И с надеждата, че това ще стигне, за да ги отведе до бъдещето, стъпка след колеблива стъпка.
Посечи с ножовете сред тази изтощена, уязвима паплач и тя просто се разпада.
Малът. Блупърл.
Като жертвени козли, довлечени с вързани очи до каменния олтар.
Не че на козлите им трябва да им връзват очите. Просто не е забавно да гледаш в очите на умиращо животно.
Пикър пропадаше в мрака. Може би беше от плът и кости. Може би не беше нищо повече от душа, откъснала се е и сега пропада без нищо друго освен бремето на собствените й съжаления. Но ръцете й сечаха през жестокия мразовит въздух, краката й ритаха, търсеха опора там, където тя не съществуваше. И всеки дъх бе все по-труден да го откопчиш от устремения насреща вихър.
В света на сънищата всеки закон може да бъде изопачен, пречупен, огънат. И тъй, щом усети бързото приближаване на невидимата твърд, тя се превъртя нагоре и забави, внезапно и същевременно плавно, а няколко мига по-късно кацна леко върху неравна скала. Черупки от охлюви изхрускаха под краката й; чу тихото пращене от кости на дребни гризачи.
Примига и задиша припряно, дъх след дъх дълбоко в дробовете, леко приклекнала и с разперени ръце.
Усещаше животинска миризма, гъста, все едно се бе озовала в кошара на някой хълм.
Тъмнината бавно се разсея. Видя около себе си скални стени, на които бяха надраскани сцени, някои боядисани със землисти цветове. Видя кратунки, нахвърляни по грубия под — беше кацнала на нещо като пътека, изпъната напред и назад, може би около три разтега на ширина. Пред нея, на шест-седем крачки, пътеката свършваше в каменна стена. Зад нея се вливаше в тъмното. Отново погледна кратунките от двете страни. Във всяка имаше гъста тъмна течност. Инстинктивно разбра, че е кръв.
Образът, всечен в скалата отпред, където свършваше пътеката, грабна вниманието й. Каляска или фургон, гмеж от смътни фигури, и всички посягаха към него от двете страни, и други, смътно намекнати зад возилото. Сцена на трескава паника. Фигурата, седяща на капрата, държеше юзди и сякаш шибаше с тях във въздуха — но не, умът й просто й въртеше номера в тази смътна светлина, а онзи звук, като от колела, които се тресат, подскачат и се въртят, бе само подскачащото й сърце, пороят от кръв в ушите й.
Но Пикър зяпна вкаменена.
Един войник, комуто не е останало нищо, в което да вярва, е ужасна гледка. Когато кръвта по ръцете е несправедлива кръв, душата се гърчи.
Смъртта се превръща в любовник, а тази любов води само до едно място. Всеки път само до едно място.
Приятели и семейство гледат отстрани безпомощни. И в тази трагична сцена лъжците, циничните носители на отрова, ги няма никъде.
Ендест Силан някога беше жрец, вярващ в сили отвъд света на смъртните; вярващ в благосклонния поглед на предци, духове, всеки един — морален магнит, пронизващ разпадането, избягването на отговорността, отричането на виновността — мъж на вярата, да, в традиционния смисъл на думата. Но тези неща вече не намираха пристан в душата му. Предците се разпадаха в земята, оставяйки след себе си само ронливи късчета кост в черната пръст. Духовете не предлагаха никакви дарове, а онези, които все още се бяха вкопчили в живота, бяха вгорчени и зли, твърде често предавани, твърде често презирани, за да таят любов към когото и да било.
Вече вярваше, че смъртните са прокълнати. Някаква вродена склонност ги водеше все по един и същ път. Смъртните предаваха всеки дар, който им се поднесеше. Предаваха дарителя. Предаваха собствените си обещания. Своите богове, своите предци, децата си — предателство навсякъде.
Великите лесове на Карканас бяха изсечени; жалките останали острови зеленина бяха паднали до един под огън и суша. Богатите почви бяха отмити от реките. Плътта на земята бе оголена до костите на скалата. И глад дебнеше децата. Майки ридаеха, бащи опитваха да вкочанят лицата си в маски на хладна решимост, но преди едното и другото бяха гледали на този разорен свят с възмутено неверие — някой е виновен, някой винаги е виновен, но в името на Бездната, не гледай мен!
Но нямаше къде другаде да се гледа. Майката Тъма се беше отвърнала. Беше ги оставила на съдбата на собствените им решения и с това им беше отнела привилегията да винят някой друг. Този свят беше безбожен.
Човек би могъл да помисли следователно, че един народ ще се издигне до пълния си ръст, да застане гордо и да приеме идеята за възможна виновност за всяко решение, взето или не. Да, това би било хубаво. Това би било една прекрасна гледка, която да подхрани бунтовен оптимизъм. Но такъв миг, такава поза не идваха никога. Вековете на просветление принадлежаха на миналото или чакаха в бъдещето. Такива векове придобиваха лъскавината на иконичен мит, сведен до абстракции. Настоящият свят беше реален, изпълнен с пясъка на реалността и компромиса. Хората не стояха високо. Те се снишаваха.
Наоколо нямаше никой, с когото Ендест Силан да може да обсъди всичко това. Никой, който би могъл — просто би могъл — да проумее значението на онова, което си мислеше.
Стремглав устрем. Стават неща. Изправени камъни се катурват един срещу друг и така — непрекъснато. Приливни вълни се надигат все по-високо. Пушек и писъци, насилие и страдание. Жертви се трупат на грамади като плячка на канибали. Това е плътта на възторга, задъханото настояще, нетърпението, изгарящо като киселина. Кой има време да разбира?
Ендест Силан стоеше на върха на по-малката кула на цитаделата. Държеше изпъната едната си ръка, с кокалчетата на пръстите към земята, и черен дъжд се лееше в шепата му.
Нима истината бе толкова жалка, колкото изглеждаше?
Нима налагаше тя само една-единствена, самотна фигура да се вдигне и да застане високо? Да се изправи срещу литанията на разрушението, срещу бруталността на историята, лъжата, наречена прогрес, оскверняването на един свят някога дом, невъобразимо скъп? Една фигура? Сама?
„Не е ли достатъчно собственото му бреме? Защо трябва да носи нашето? Защо му причинихме това? Ами защото така е по-лесно, а ние толкова обичаме лесните пътища, нали? Най-малкото усилие предопределя нашите ценности. Не ни безпокой, защото не обичаме да ни безпокоят.“
„Децата са гладни. Горите са мъртви, реките отровени. Бедствието се спуска над нас отново и отново. Болестите никнат като гъби над трупове. И скоро ще се бием над онова, което е останало. Като в Карканас.“
„Той ще поеме това бреме, но какво означава това? Че сме освободени да останем непроменими? Освободени да продължаваме да не правим нищо?“
Черната вода препълни шепата му и се заизлива надолу, отново превърнала се в дъжд.
Дори Върховната жрица не разбираше. Не изцяло, не докрай. Виждаше го като единичен, отчаян гамбит, хвърляне на ашиците, от което зависи всичко. Но ако пропаднеше — е, ще има друга игра. Нови играчи, същите стари изтъркани правила. Залаганото богатство никога не губи цената си, нали? Купчината златни монети няма да се разсипе. Само ще расте все повече.
„Тъй че щом играчите идват и си отиват, а правилата никога не се променят, не властва ли в края на краищата тази купчина над играта? Ще се поклониш ли на този бог на златото? На тази бездушна илюзия за стойност?“
„Поклони се тогава. Опри чело на твърдия под. Но когато всичко се обърка, не ми показвай никакво възмутено неверие.“
Да, Аномандър Рейк щеше да поеме това бреме и да го пренесе в един нов свят. Но нямаше да предложи освобождение. Щеше да поднесе само един дар — незаслужен дар — и той беше времето.
Най-скъпата привилегия от всички. „И какво, моля, ще правим с него?“
Вляво от него, възседнал една много по-висока кула, един дракон бе приковал присвитите си очи над порутения лагер отвъд булото на Нощ. Никакъв дъжд не можеше да го заслепи, никакво извинение не можеше да надмогне нетрепващия му поглед. Силана наблюдаваше. И чакаше.
Но чакането беше почти на свършване.
Връхлетете на този пир. Връхлетете, о, гладни, върху плътта на възторга.
Стената поначало не беше кой знае какво. Съборена на места, недовършена на други. Изобщо нямаше да устои на продължителна обсада. Въпреки ужасното й състояние пробивът, направен от Хрътките на Сянката, беше явен. Цяла порта беше изчезнала, запълнена с облизаните от пламъците отломки от укрепления и десетина сгради наоколо. Сред тях вече се катереха човешки фигури, търсеха оцелели, бореха се да потушат пожара.
Отвъд нея огромни сектори на града — над които към небето се вдигаха тежки облаци дим, ярко огрян от бушуващите газови огньове — започнаха внезапно да гаснат, сякаш самият Даруджистан се задъхваше. Сеймар Дев се олюля и падна на колене. Напрежението, стягащо се около главата й, сякаш всеки миг щеше да разбие черепа й. Изкрещя от болка, докато Карса се навеждаше към нея.
Пред тях Пътника беше свърнал встрани от разрушената порта, вървеше на изток, към друг проход, през който изпаднали в ужас бежанци вече се разпръсваха в бедняшките предградия. Как смяташе да пробие през тази безредна тълпа?…
— Вещице, трябва да се съсредоточиш.
— Какво?
— В ума си. Вдигни стена. От всички страни. Направи я здрава, дай й сила да устои на онзи, който е дошъл.
Тя се дръпна от ръката му.
— Кой? Кой е дошъл? Кълна се в духовете, не мога да издържа…
Карса я зашлеви — толкова силно, че я събори на земята. Тя го зяпна стъписано.
— Сеймар Дев, не знам кой или какво — не са Хрътките. Не е дори Сенкотрон. Някой е там и този някой изгаря. Аз… не мога да си представя такова същество…
— Бог.
Той сви рамене.
— Вдигни стените си.
Натискът намаля и това я учуди, след това осъзна, че Карса се е изместил, застанал между нея и града. Видя потта, стичаща се по лицето на тоблакая като дъжд. Видя напрежението в очите му.
— Карса…
— Щом ще го следваме, трябва да го направиш. Вдигни стените си, вещице, и побързай.
Погледът му се вдигна към нещо зад нея и изведнъж тя усети дъх на сила в гърба си, лъхна към нея, вля се през дрехи, през кожа и плът, дълбоко в костите й. Сеймар изпъшка.
Натискът бе оттласнат, оставен да бушува срещу огромните прегради, които вече бяха заслонили ума й.
Изправи се.
Рамо до рамо двамата поеха след Пътника.
А той цепеше косо през угарта към портата и прах се вдигаше на облаци след всяка негова стъпка.
Напиращата навън тълпа, която беше задръстила портата, сякаш се отля назад и Сеймар Дев се зачуди какво ли са видели бягащите в лицето на Пътника, докато той крачеше право към тях. Каквото и да беше, явно никой не смееше да му се противопостави.
Странна разсеяна светлина вече бе обагрила града: неравната стена и видимите зад нея куполи и кули. От хиляди гърла изригна жално ридание. На шок, на ужас. Лицата едно след друго започнаха да се вдигат нагоре.
Карса изсумтя, обърна се и спря.
— Богове на бездната!
Тя се обърна рязко. Гигантската мечка се извисяваше на двайсетина крачки зад тях, очертана с ореол от сребриста светлина… а тази светлина…
Луната най-сетне се бе изкатерила на хоризонта — но беше… „Кралице на сънищата!…“
— Разбита — промълви Карса. — Луната е разбита. Ликове в скалата, какво се е случило?
Онова, което се издигаше в небето, представляваше грамада от късове сред облак от тънки пръстени прах. Луната се беше разширила в избухването си и сега бе два пъти по-голяма. Огромни парчета излитаха на спирали от центъра. Светлината, която хвърляше, беше болезнено ярка.
Чудовищната мечка беше вдигнала муцуна към този опустошен свят, все едно можеше да помирише смъртта от безброй левги.
Карса задърпа Сеймар Дев.
— Той вече е в града, вещице. Не можем да го загубим!
Тя се остави да я тегли след себе си.
Присвит в една от нишите до портата, Чилбаис проследи онзи, когото наричаха Пътника. Трепереше неудържимо. Воят на Хрътките, избухванията на цели сгради, идването на Сина на Тъмата и убийството на бог — о, всяко едно от тези неща щеше да е достатъчно, за да причини такъв тръпнещ ужас. Дори разбитата луна, излитаща в небето на юг. Уви, нито едно от тях не бе предизвикало жалкия трепет в крилатия жабок.
Не, източникът на този страх крачеше през тълпата при портата и в този момент минаваше под арката на входа. Онзи, когото наричаха Пътника. О, той бе побрал толкова много в себе си, воля с такава секваща дъха мощ, че Чилбаис допускаше, че би могла, стига мъжът да го пожелае, да стигне до небесата, да обкръжи всички онези кръжащи в небето късове и да събере луната отново.
Но тази сила не беше целебна. Тази воля не беше добронамерена.
Хрътките завиха отново от онова, което бяха усетили, и тласнати от ужаса, се разбесняха и започнаха да избиват с безумна ярост. И лудостта отново се развихри над злочестите жители на Даруджистан.
О, господарят щеше да е разгневен от тази загуба на контрол. Крайно разгневен.
Чилбаис отвори уста и на нея се закъдри невероятно широка усмивка. Усмивка към полудялото нощно небе. Демонът изпълзя от нишата, плесна няколко пъти с криле, за да ги разгъне. А след това скочи във въздуха.
Гмурването в гъмжащата тълпа не беше част от плана, а паниката, която то предизвика, изглеждаше непропорционална на тази неочаквана поява на скромния демон. След няколко трескави мига Чилбаис успя отново да изпърха нагоре натъртен, ожулен, пребит и смачкан, разпери криле и полетя към господаря си.
Нетърпелив да отнесе съобщението си.
„Той е тук! Той е тук! Дасем Ълтър е тук!“
„Може ли вече да си отида?“
Карса и Сеймар Дев бяха видели хала на демона, но не казаха нищо, докато той излиташе отново нагоре и изчезна над крепостната стена. Бързаха право към портата, а Карса Орлонг бе достатъчно внушителен, за да им правят път.
Излязоха на широка улица. От всички посоки се стичаха хора и търчаха към портата.
Видяха Пътника на шейсетина крачки напред, до една странно празна пресечка. Хората около него се пръскаха, обзети от сляпа паника.
Беше спрял. Самотна фигура, окъпана от светлината на разбитата луна.
Една Хрътка излезе вляво от воина. От обезглавеното тяло в челюстите й капеше гъста кръв. Огнените очи се бяха спрели на Пътника, който не помръдваше, макар да беше ясно, че е видял звяра.
Карса издърпа меча си от ножницата на гърба и ускори крачка. Сеймар Дев забърза след него с разтуптяно сърце.
Видя как тоблакаят изведнъж забави, а след това спря, все още на трийсет крачки от пресечката, и след миг разбра защо.
Котильон крачеше срещу Пътника. Друга Хрътка — черната — се бе появила да пази другия фланг на бога.
Зад тях една далечна сграда изведнъж рухна и сред този грохот се разнесе ръмженето на два звяра, сплетени в смъртоносна битка, без никой да отстъпва. Отекнаха писъци.
Пътника чакаше. Котильон спря точно срещу него и заговори.
Сеймар Дев искаше да затича напред, поне донякъде, за да може да чуе думите на бога, да долови отговора на Пътника. Но ръката на Карса я задържа. Той поклати глава и промълви:
— Това не е за нас, вещице.
Пътника сякаш отказваше нещо, отстъпваше назад, извърнал очи настрани.
Котильон настъпи.
— Той не го иска — каза Карса. — За каквото и да моли, Пътника не го иска.
Виждаше го тя това.
— Моля те, трябва да…
— Не.
— Карса…
— Тласка те желание, а не нужда.
— Е, добре! Аз съм една любопитна кучка. Просто ме остави да…
— Не. Това е между тях и така трябва да си остане. Сеймар Дев, отговори ми на едно. Ако можеше да чуеш какво казват, ако можеше да разбереш какво означава то, би ли могла да си замълчиш?
Тя настръхна и изсъска безсилно.
— Не ме бива много в това, нали? Добре, Карса — но и да кажа нещо, какво? Какво би могло да навреди?
— Остави го — каза Карса. — Остави го свободен да избира сам.
Каквото и да казваше Котильон, все едно че нанасяше удари, които Пътника поемаше един след друг, все така извърнал поглед — все така явно без да може да срещне очите на бога.
Хрътката със сдъвканото между челюстите тяло вече го ядеше с цялата настървеност на хищник, пълнещ стомаха си. Другият звяр беше извърнал глава, сякаш се вслушваше в далечната битка.
Котильон беше неумолим.
За бога, за Пътника, както и за Сеймар Дев и Карса Орлонг, светът извън тази сцена сякаш буквално беше изчезнал. Миг, който добиваше злокобни очертания, щрих след щрих, все едно изсичан в камък. Миг, който се разгръщаше към решение, което Пътника трябваше да вземе тук и сега, защото бе явно, че Котильон е застанал на пътя на воина и няма да отстъпи.
— Карса… ако това тръгне зле…
— Пазя гърба му — изръмжа тоблакаят.
— Но ако…
Нечовешкият вик, изтръгнал се от Пътника, прекъсна думите й, вряза се във всяка нейна мисъл, посече като нож. Такъв безнадежден, отчаян вик — не беше негов, не можеше да е негов… Той изпъна ръка, сякаш за да избута Котильон.
Бяха твърде далече един от друг за това. И все пак Котильон мълчаливо се отдръпна от пътя му.
И воинът мина покрай него и продължи, но този път всеки ботуш сякаш трябваше да бъде теглен напред, сякаш Пътника вече се бореше с някакъв ужасен невидим прилив. Крачеше напред като обречен.
Котильон го проследи с поглед и тя видя как вдигна ръка към очите си, все едно не искаше да съхрани спомен за това, сякаш можеше да го изтрие с един-единствен жест.
Макар да не разбираше нищо, прониза я скръб. Скръб за кого? Нямаше смислен отговор. За Пътника. За Котильон. За Карса. „За този проклет град и тази проклета нощ.“
Хрътките бяха избягали.
Тя примига. Котильон също беше изчезнал.
Карса се отърси от замаята и отново я поведе напред.
Натискът се усилваше, огъваше защитата й. Усети пукнатини, процеждаща се прах. А щом започнаха да залитат след Пътника, осъзна, че воинът крачи право към ядрото на тази сила.
Вкусът на страха загорча на езика й.
„Не, Пътнико, не. Вразуми се. Вразуми се, моля те.“
Но нямаше да го направи, нали? Нямаше. Не можеше. „Съдбата на осъдения, о, звучи тромаво и все пак… как иначе би могло да се нарече? Тази сила на неизбежността, едновременно желана и неволна, едновременно ненужна и неизбежна. Съдбата на осъдения.“
Вървяха през град, пленен от кошмар, под призрачната светлина на една луна в предсмъртния й гърч. Пътника все едно теглеше след себе си вериги, а в края на тези вериги — Карса Орлонг и Сеймар Дев. И все едно носеше на врата си своя железен оглавник, невидим, но притеглящ го неумолимо напред.
Никога не се беше чувствала толкова безпомощна.
Във вечността, водеща към мига на появата на Господаря на Смъртта, светът на Драгнипур бе започнал бавно и убийствено да се тресе, като че ли нескончаемо. Отвсякъде бе надвиснала заплахата за унищожение. Отвсякъде ехтеше хор от отчаяни викове, рев, изпълнен с безнадеждна ярост. Грубата същност на всяко оковано създание се беше пробудила и всяко от тях огласяше тази същност, и всеки глас бе побрал в себе си вкуса на суровата истина. Дракони пищяха, демони ревяха, глупци крещяха в безумна истерия. Храбри герои и зли убийци поемаха дълбоко дъх, докато ребрата им не изпращят, и след това надаваха боен вик.
Сребристи пламъци се търкаляха от небесата и разкъсваха облаци пепел. Армия с невъобразима мощ, пред която не беше възможно никакво отстъпление, бе започнала стремглавия си щурм и оръжия трещяха по щитовете и тази бяла кипнала вълна на унищожение напираше все по висока, сякаш се бе устремила да се слее с бурните облаци.
Окаяниците, които се влачеха в краищата на веригите, биеха във въздуха с изтерзани крайници, сякаш за да прогонят това бързо прииждащо забвение. Очи се въртяха в разбитите черепи, останки от живот и съзнание проблясваха за сетен път.
Да, нищо не иска да умре. Когато смъртта е забвение, животът я заплюва в лицето. Ако може.
Разумните и безмозъчните вече — най-сетне — бяха на един и същи ум.
Разтърси всички доводи. Тези пробудени инстинкти не са целта, а средството. Разтърси веригите, ако трябва, но знай, че онова, което обвързва, не се къса и пътят никога не е тъй своеволен, колкото може би си вярвал.
Дич се взря с едно око в снишаващите се небеса и позна ужаса, но този ужас не беше негов. Богът, който виждаше със същото това око, изпълни черепа му с писъците си. „Роден за да умра! Роден съм за да умра! Роден съм за да умра! Нечестно, нечестно, нечестно!“ А Дич само се изсмя хрипливо — или поне си представи това — и отвърна: „Всички сме родени, за да умрем, идиот. Нека интервалът да трае един удар на сърцето, нека да трае хиляда години. Разтегли удара на сърцето, съкруши столетията, все едно е. Едно и също е, когато дойде краят.“
„Богове, едно и също е!“
Не беше много впечатлен от това богче, разтреперано вътре в душата му. Кадаспала беше луд, луд да си въобрази, че такова създание може да постигне нещо. С тази свирепа жажда да убива, всечена в сърцето му, а след това да съзре ужаса на своята безпомощност — о, не беше ли това неописуема жестокост? Не беше ли само по себе си достатъчно, за да те тласне към безумието?
„Кадаспала, направил си само варианти на самия себе си. Било е неизбежно — да, разбирам това.“
„Но проклет да си, тази плът принадлежеше на мен. Не на теб.“
„Проклет да си…“
Но проклятията вече не означаваха нищо. Всички съдби вече се сливаха. „Ха-ха, ето ви го, благочестиви позьори, арогантни боклуци, всички вие, хленчещи жертви — вижте какво иде! Винаги е един и същ този край, един и същ!“
И ето го тук, заклещен в по-голямата схема. Кожата му — къс от пано. А цялата грандиозна сцена? Шарка, която никога нямаше да може да види.
Демонът Перла бе понесъл тела, от които на възли и намотки се спускаше гора от железни корени. Не можеше да носи повече, затова стоеше и плачеше тихо, краката му — като два огъващи се дънера — се тресяха и трепереха. Отдавна беше претеглил цената на омразата. Към Върховния маг Тайсхрен, който първи го бе призовал и обвързал към своята воля. Към Бен Адефон Делат, който го беше хвърлил срещу Сина на Тъмата; и към самия Аномандър Рейк, чийто меч бе захапал дълбоко. Но цената беше илюзия. Омразата беше лъжа, а подхранването й изпълваше мразещия с блаженството на заситата, докато духът гладува. Не, Перла не мразеше. Животът е договор между очакваното и неочакваното. Сключваш го.
Драконъс залитна и спря пред него.
— Перла, приятелю. Дойдох, за да се сбогуваме. И да ти кажа, че съжалявам.
— Какво те натъжава? — попита демонът.
— Съжалявам, Перла, за всичко това. За Драгнипур. За ужаса, изкован от собствените ми ръце. Съвсем редно си беше оръжието да вземе своя създател, нали? Мисля, че да. Беше. — Замълча и вдигна ръце пред лицето си. За миг изглеждаше, че ще започне да скубе брадата си. Но стегнатите в букаи длани паднаха надолу, повлечени от тежестта на веригите.
— Аз също съжалявам — отвърна Перла. — Че виждам края на това.
— Какво?!
— Толкова много врагове, всички тук — и нито един по избор. Врагове и все пак действат заедно вече толкова дълго. Великолепно е, нали, Драконъс? Когато необходимостта наложи всички ръце да се стиснат, да заработят като една. Великолепно.
Воинът зяпна демона. Сякаш бе изгубил дар слово.
Апсал’ара се провря горе на гредата. Беше трудно да се задържи, понеже фургонът подскачаше и се друсаше напред в един последен безполезен напор, а самата греда бе лепкава и хлъзгава от пот, кръв и слуз. Но нещо ставаше там, при портала, онова черно ледено петно под самия център на фургона.
В Портата се вливаше някакъв странен поток, заплетена шарка, която се процеждаше през зловонния въздух под долницата на фургона. Всяка нишка беше мастиленочерна, пространството около нея огряно от болезнено за очите сияние, което пулсираше по-бавно от всяко смъртно сърце.
Дали това бе жалкият бог на Кадаспала? Дали се опитваше с помощта на този безумен шедьовър като по решетка да изпълзи и да се гмурне през Портата? Дали се опитваше да избяга?
Решила бе да го използва първа, окажеше ли се това.
Нека изгори студът плътта й. Нека просто се разпадне на късове. Щеше да е по-добър край, отколкото някакво озъбено въплъщение на хаоса да раздере гърлото й.
Придърпа се още по-близо, дъхът й заизлиза на мразовита пара, която се разпадаше на искрящи ледени кристали. Напомняше й за младостта, за нощите в тундрата, когато идваха първите снегове, когато облаците трепереха и разстилаха диамантените си кожи и светът ставаше толкова тих, тъй бездиханен и съвършен, че й се струваше, че времето всеки миг ще спре замръзнало и плътно — за да я задържи вечно там, да задържи младостта й, да задържи здраво мечти и пориви, спомените й за лица, които обичаше — майка й, баща й, братя и сестри, любимите й. Никой нямаше да остарее, никой нямаше да умре и отпадне от пътя, а самият път, е, той никога нямаше да свърши.
„Задръж ме насред стъпка. Кракът ми да не стъпи никога повече, никога повече да не ме тласне напред към края на нещата. Да, остави ме тук. В самото ядро на възможностите, никоя от които няма да рухне. Никакви бъдещи провали, никакви загуби, никакви съжаления, които да целуна по устните — няма да почувствам студа.“
„Няма да почувствам студа…“
И изкрещя в мразовития, убийствен въздух. Такава болка — как бе успяла изобщо да се доближи толкова?
Надигна се на колене. И погледна към шарката, просто ей там, на един човешки бой разстояние и все още се спускаше надолу. Ако скочеше оттук, ако просто се хвърлеше напред, дали щеше да я улови тази изливаща се мрежа?
Дали щеше просто да се разкъса? Или да потече настрани, да се разтвори, за да остави да пропадне надолу тялото, замръзнало, безжизнено, с отворени, но нищо невиждащи очи?
Внезапна мисъл затрептя през съмненията и страховете й. И тя започна да дърпа веригите си, да трупа брънките на гредата пред себе си.
Беше ли студът на Портата толкова силен, че да може да прекърши тези брънки? Ако изтласкаше купчината в Портата, колкото може по-навътре, щяха ли веригите да се счупят?
А след това?
Тя изръмжа. „Да, а след това какво? Бягаш като заек, оставяш фургона далече назад, бягаш от легионите на хаоса?“
„А когато и самата Порта бъде унищожена, къде ще избягаш тогава? Ще съществува ли изобщо този свят?“
И в този момент осъзна, че тези въпроси са безсмислени. Да е свободна, макар и само за един миг, щеше да е достатъчно.
Апсал’ара, Господарката на Крадците. Колко добра беше? Ами, измъкна се от веригите на Драгнипур!
Продължи да трупа брънките на веригите, а дробовете й изтръпваха от ледения дъх.
Драконъс се отдалечи залитайки. Не можеше да понесе чувствата на демона, съживили се в него самия. Не можеше да разбере тази сила да простиш, да не говорим за пълната лудост да намериш нещо ценно в този проклет свят. А да вижда Перла, застанал там, рухнал почти под тръпнещите, капещи тела на паднали другари — не, това беше прекалено.
Кадаспала се бе провалил. Шарката беше дефектна; нямаше силата да устои на това, което скоро щеше да ги връхлети. Беше отчаян ход, единственият останал на Драконъс, и той дори не можеше да се разгневи на слепия безкрак Тайст Андий. „Това не беше по силите на никого от нас.“
„В мига, в който Рейк престана да убива, бяхме обречени.“
И все пак откри, че не изпитва никакъв гняв, когато си помисли за Аномандър Рейк. Всъщност беше започнал да разбира, дори да съчувства на това уморено желание за край на нещата. За край на всичко. Заблудата го наричаше преди всичко игра. Същият този основен принцип бе гарантирал крайния провал. Отегчени богове и деца с ужасяваща сила, те бяха най-лошите арбитри в тази схема на съществуване. Бореха се срещу промяната, докато я налагаха над други; стремяха се да съхранят всичко, което притежават, докато се мъчеха да заграбят каквото могат от съперници. Възхваляваха любовта само за да я убиват в измяна и злост.
Да, Драконъс разбираше Рейк. Всяка игра, която се играе със скръб, е нещо мръсно, скверно. „Унищожи я. Разруши всичко, Рейк. Рейк, мой наследнико, мой духовни сине, мой незнайни и непознаваеми потомъко. Направи каквото трябва.“
„Аз се отдръпвам.“
„О, колко дръзки слова.“
„След като истината е, че нямам избор.“
Силата, която изведнъж се спусна над света на Драгнипур, бе толкова огромна, че за миг Драконъс повярва, че хаосът най-сетне ги е достигнал, и падна на колене, замаян и почти заслепен. Неимоверният натиск прекършваше, смазваше и той сведе глава, покри я с ръце и усети как се огъна гръбнакът му под това съкрушително присъствие.
И да имаше звук, не го чуваше. И да имаше светлина, виждаше само мрак. И да имаше въздух, не можеше да го вкара в дробовете си. Костите му застенаха…
Изтезанието се облекчи, когато една костелива дългопръста ръка се отпусна на дясното му рамо.
Отново се извисиха звуци, странно приглушени. Съживена буря от ридания и злочестина. Пред очите му светът възвърна познатите си очертания, макар да изглеждаха призрачни, безплътни. Можеше най-сетне да вдиша дълбоко — и да вкуси смърт.
Някой заговори над него:
— Той наистина е мъж на думата си.
И Драконъс вдигна очи — ръката на рамото му се отдръпна с дрънченето на железни брънки — и се взря в онзи, който бе заговорил. В Качулатия бог. В Господаря и Върховния крал на Смъртта.
— Не! — изрева Драконъс, опита да се изправи и залитна, препънат във веригите си. — Не! Какво е направил? В името на Бездната, какво е направил Рейк?
Гуглата вдигна ръцете си и сякаш се взря в прангите на мършавите си китки.
Неверието премина в потрес, а след това — в неподправен ужас. Драконъс не разбираше. Не можеше… богове… не можеше да повярва…
След това се обърна рязко. И се взря към легионите на хаоса. О, те бяха изтласкани назад, на повече от левга, от идването на това единствено същество, от силата на Качулатия бог. Облаците на бурята се бяха изтърколили назад, трупаха се наново и сякаш се тресяха от безсилие — да, откупена беше една пауза. Но…
— Прахосано. Всичко е прахосано напразно! Защо? Това не е постигнало нищо! Гугла… ти си предаден. Не можеш ли да го разбереш? Не… — Драконъс се хвана за главата. — Рейк, о, Рейк, какво си искал да направиш с това? Как си могъл да помислиш, че ще постигнеш нещо?
— Липсваше ми, Драконъс — каза Качулатия бог.
И той се извърна отново, и изгледа бога с яд. Джагът. Да, лудият непонятен Джагът.
— Проклет глупак! Ти си помолил за това, нали? Ума ли си си изгубил?
— Сделка, стари приятелю — отвърна Гуглата, без да откъсва очи от веригите на китките си. — Хазарт.
— Какво ще стане сега? Когато хаосът те вземе? Когато хаосът погълне света на самата смърт? Предал си боговете, всички. Предал си целия живот. Когато паднеш ти…
— Драконъс — прекъсна думите му Гуглата с въздишка, вдигна ръка да смъкне гуглата на оръфаното си наметало и откри съсухреното си джагътско лице, дълбоко врязаните бръчки на вечна скръб. — Драконъс, приятелю — каза тихо, — нали не мислиш, че съм дошъл тук сам?
Той зяпна неразбиращо бога. А след това… долови далечен рев, отекнал отвсякъде… и онези неясни очертания вече… кипяха.
Армиите на мъртвите идваха, призовани от своя господар.
От едната страна бързо се приближаваха двадесетина конници.
— Гугла — промълви Драконъс и изтръпна, — те не са оковани.
— Да.
— Това не е тяхната битка.
— Може би. Това все още не е решено.
Драконъс поклати глава.
— Не може да са тук. Те не могат да надвият врага — тези мъртви, Гугла, единственото, което им е останало, е тяхната идентичност, всяка душа, която едва се държи. Не можеш да им причиниш това! Не можеш да искаш това от тях!
Богът вече гледаше към фургона.
— Единственото, което ще поискам от падналите — рече той, — е да изберат, Драконъс. По тяхна собствена воля. След това няма да моля нищо от тях. Никога повече.
— Кой тогава ще взима мъртвите?
— Боговете да се погрижат за своето.
Студенината на този отговор го зашемети.
— А онези, които не почитат никакви богове?
— Да?
— Какво ще стане с тях?
— След това тук — каза Гуглата, все още загледан към фургона, — мъртвите няма да са моя грижа. Никога вече.
Приближаващите се конници яздеха изгнили, станали на скелети коне. Дрипави пелерини се вееха зад воините. Хиляди пряпорци се полюшваха и подскачаха сред вдигнатите високо копия. Броят им наистина бе невъобразим. Накъсани фрагменти от бойни песни долитаха като понесени от вятър дрипи. Светът стенеше — Драконъс не можеше да проумее тежестта, която трябваше в този момент да се е стоварила на раменете на господаря му. Щеше ли да може самият той да я понесе? Но пък може би точно в този момент самият Аномандър Рейк умираше, костите му се кършеха, кръвта шуртеше…
Но имаше още нещо. Тук, пред очите му.
Всички същества, оковани към фургона, бяха спрели да дърпат огромното возило — за първи път от хилядолетия фургонът беше спрял. И тези същества стояха или падаха на колене, взираха се смълчани, невярващи, в приближаващите се от всички страни легиони мъртъвци. Потоп, океан от желязо и кост…
Конниците пристигнаха. Всички — непознати за Драконъс. Шестима подкараха конете си по-близо. Един беше с маска, а той беше виждал тези маски преди — цяла орда, избити от Аномандър Рейк. Сегюле. Знаците по тази подсказаха на Драконъс, че гледа Втория. Беше ли предизвикал Първия? Или някой бе предизвикал него?
Втория заговори пръв.
— Това ли е жалкият лайнарник, за който искаш да се бием, Гугла? Да скочим в пастта на хаоса. — Маскираното лице сякаш обходи присвитите окаяни същества във веригите им. — Какво са тези, че трябва да умрем сега за тях? Че трябва да свършим за тях? Нещастни отрепки, до един! Негодни за нищо глупци, ба! Гугла, твърде много искаш.
Господарят на Смъртта дори не извърна лицето си към Сегюле, когато отвърна:
— Отказваш ли се сега, Рицар?
— Не — заяви той. — Само недоволствах. — Извади два нащърбени, покрити с ръжда меча. — Познаваш ме добре. Все пак, ох, как исках Скинър. Да го изтърва така — в името на Тирана, гризе ме.
— Точно затова няма да водиш Мъртвите в тази война — каза Гуглата.
— Какво? Аз съм Рицарят на Смъртта! Самият неин проклет скапан Юмрук! Настоявам…
— О, я млъкни, Втори — въздъхна Господарят на Смъртта. — Други задачи те чакат — и няма да съжалиш за тях, сигурен съм. Искар Джарак, ще командваш ли вместо Рицаря? Като главата на копието, да се врежеш в самото сърце на врага?
Онзи, към когото се обърнаха така, приличаше на ветеран сред ветераните. Сива брада, нашарено с белези лице, дрипава избеляла униформа над плетената ризница. Сиво и зелено, обшито с черен кант. Извърна се към джагъта и каза:
— Ще втвърдя върха. С малазанците. На самото острие — моите Подпалвачи на мостове. Дужек на левия ми фланг, Бълт на десния със Седма и уикците. — После се изви на седлото да погледне другия войник. — Брукалаян и неговите Сиви мечове отдясно на Бълт.
Брукалаян кимна.
— Намирам чест в това, Искар Джарак.
— Скамар Ара, твоите легиони Джакуруку отляво на Дужек. Гугла, чуй ме добре. Извън копието повечето са шлака. Волята им е отслабнала през безбройните хилядолетия — ще тръгнат срещу врага, но няма да удържат.
— Да — каза Гуглата.
— Просто да знаеш — каза Искар Джарак. — Просто да знаеш.
— Върнете се при силите си — заповяда Качулатия бог. — Искар Джарак, прати при мен едноокия конен съгледвач. И, Бълт, намери моя Войник, онзи, когото наричаха някога Баудин. Има да се свършат още неща.
Драконъс изчака, докато командирите се отдалечат. Остана само Сегюле, прибрал отново мечовете. И попита:
— Гугла, какво става тук? Ще помолиш мъртвите да се бият за нас? Те ще се провалят. Ще спечелят забрава и нищо повече. Те не могат да успеят, Гугла. Хаосът, който преследва Драгнипур, не може да бъде отхвърлен — разбираш ли какво ти казвам?
Рицарят изсумтя:
— Ти си този, който не разбира, Древен. Много преди да стане Господар на Падналите, той беше Джагът. Господари на Последните твърдини, ха! Стражи на Срутените крепости. Гълтачи на Пропадналите надежди. Ти, Древен, който все заставаше срещу Тайст Андий, срещу Тайст Едур — ти, който газеше в пепелта на самия Карканас — разбери ме. Вгорчените Тайст Андий и самоубийствените Тайст Едур са нищо пред отчаяната лудост на Джагът!
По време на тази тирада Гуглата продължаваше да се взира към фургона, в извисилата се над него грамада тела. А след това Господарят на Смъртта проговори:
— Често съм се чудил как изглежда тази крепост, скърцаща на дървените си колела… жалко нещо всъщност. Грубо, тромаво. — Обърна се към Драконъс, гнилата кожа се нагъна над бивните. — Хайде, обръщай.