Метаданни
Данни
- Серия
- Малазанска книга на мъртвите (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Toll the Hounds, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 42гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Ериксън. Дан на Хрътките
Серия Малазанска книга на мъртвите, №8
Steven Erikson
Toll the Hounds, 2008
A Tale of the Malazan Book of the Fallen №8
Американска, първо издание
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.
ИК „Бард“ ООД, 2009 г.
ISBN: 978-954-655-011-8
История
- —Добавяне
14.
Под щита разбит на небето
мъжът е яхнал черен кон и черно е седлото
и сивата коса развята е на грива
под шлема му железен.
Не знае как е стигнал тук, той знае
единствено, че тук е никъде,
а там, където трябва да отиде,
е може би наблизо.
Брадата му е с цвят
на мръсен сняг, очите му очи са,
които никога не ще се разтопят.
Не диша конят под него,
не диша и мъжът и стене глухо вятърът
в пробитата ръждива ризница.
Не се обръща да погледне
конниците двама,
които спират мъртвите коне
от двете му страни
с такава лекота смирени,
затихнали във фланг
под неговата власт.
Безжизнена земята е под тези трима,
а в тях разнася траурната песен пепелища
от мрачни спомени, и те се сипят в жал.
Но всичко туй е минало,
конете им стоят застинали и той
обръща се надясно, стиснал зъби,
и едноокото лице, познато някога,
макар и не добре, отвръща му с усмивка
тъй зла и чакаща и пита го:
— Те чакат ли, капрале?
— Да. Предани и волни в равнината мъртва,
нали така поиска ти, сержанте?
Той кимва само, после се извръща
към другия и тихо пита:
— Доспехите ви виждам и сякаш ви познавам,
но името, все пак?
И черна е брадата, лицето също черно,
чело като базалт напукан, тежка броня,
кована като за гигант огромен.
Посреща думите с гримаса и отвръща:
— Брукалаян съм аз, от Мечовете сиви.
Под тези тримата земята тътне колеблива,
не бърза грохотът, но се усилва
като разбунено сърце и ехото отеква
от щита горе като желязо в щурм.
— И значи тръгват на война отново
онези, що изгаряха мостовете.
Добавя тук Брукалаян: — И Мечовете сиви,
които паднаха, а този ваш капрал
се прероди, за да умре отново.
Нов мост бе съграден от вас към мен,
добри ми сър!
При тези думи тримата обръщат
недишащите си коне, за да прегледат
строените редици в равнината,
строени са за бран отново, както някога,
когато всичко знайно бе това, което
всеки знаеше отново,
а тука не разцъфва нивга пиренът,
кръвта не се пролива нивга, нивга не тече.
Искар Джарак, да, той е Птицата граблива,
е яхнал черен кон,
готов да поведе отново.
Блаженството на сгрян от слънцето песъчлив бряг на далечен остров се оказва досадно за души, привикнали на стимули и възбуда. Колкото по-малък е островът, толкова по-бързо втръсва гледката. Така заключи Грънтъл, след като довърши тринайсетия си кръг по бялата ивица на брега. Усети се, че е хипнотизиран от собствените си стъпки по пясъка, особено след като се появи нов чифт, проследил дирята му. Както беше затъпял и замаян, му трябваше цял миг, преди да се сети да спре и да се обърне, за да види кой върви след него.
Майстор Квел се потеше, пъшкаше и пъхтеше по мекия пясък, както навярно беше пъхтял през целия си живот, стъпка подир задъхана стъпка. Беше изгорял от едната страна, лицето и вратът, оголената ръка, глезенът и ходилото, резултат от това, че неразумно беше легнал да спи на слънце. Това, че гонеше Грънтъл от доста време, личеше от стъпките му, очертали вече пълен кръг, което накара Грънтъл да се зачуди защо просто не беше извикал, за да му привлече вниманието. Всъщност, ако Грънтъл не бе забелязал новата диря върху собствените си стъпки, като нищо можеше да обикалят така цял ден, единият гони, другият просто си върви, със скорост непостижима за гонещия.
— Можеше просто да ми викнеш — каза Грънтъл, щом старецът се приближи.
— Не исках… уф… да привличам нежелано… уф… внимание.
— Не изглеждаш добре.
— Пикае ми се.
— Ами…
— Не мога. Е, мога де, но с прекъсване. Общо взето, когато, ъъъ, не мисля за това.
— Аха. Някой лечител би могъл…
— Да, да, знам. Остави това. Слушай…
— Майстор Квел — рече Грънтъл, — това не е начинът да избегнеш нежелано внимание — всички седят ей там, в сянката на каляската, и ни наблюдават вече от доста време. Мен поне. Че то братята Боул ми махат при всяко минаване.
Двамата погледнаха натам и, естествено, Юла и Емби им махнаха.
Майстор Квел потърка двуцветното си червено-бяло лице.
— Трябва ми придружител.
— За какво? И къде?
— В селението на мъртвите. Не, не с каляската. Само ти и аз, Грънтъл. Трябва да добия представа какво става там. Налага се само да, ъъъ, се шмугнем. Бърз оглед и се връщаме.
— А после?
Квел вдигна вежди.
— После ли? Ами, продължаваме пътуването си, разбира се.
— Искаш да те придружа до царството на Качулатия като какво? Като твой телохранител?
— Акционерният договор включва задачи, възложени по усмотрение на майстора.
Грънтъл сви рамене.
— Просто се учудих, майстор Квел, каква полза би могло да има от мен, след като селението гъмжи от побеснели трупове.
— Казах, че ще влезем тихо!
— Можеш да помолиш пътника, когото взехме оттам.
— Какво? О, той още ли е тук?
— Под палмите.
— Под палмите? Само мъртвец може да е толкова глупав. Чудесно, дай да видим какво можем да разберем — но все пак трябва да видя някои неща лично.
Останалите ги загледаха, когато се приближиха до двете палми, пристъпиха под сянката им и спряха — леко изнервени — пред мършавия съсухрен немрящ, който трупаше кокосови орехи на пирамиди като муниции за катапулт. Докато се трудеше, без да обръща внимание на новите си гости, поредният орех тупна тежко на пясъка и стресна Грънтъл и Квел.
— Ей, ти — рече Квел.
Грозното лице ги погледна с хлътналите си очи.
— Тези харесват ли ви? Фигури. Обичам фигури.
— И аз — отвърна Квел. — От колко време си умрял?
— Колко дълъг е един прав корен?
— Какво? Хм, покажи ми го и ще предположа.
— Три пъти дължината на ствола отгоре. При храста барака поне. Важи ли тази пропорция за други растения? Дали не трябва да го открием?
— Не. По-късно, искам да кажа. Виж, ти маршируваше с… с останалите в царството на Гуглата. Защо? Къде отивахте? Или откъде идвахте? Лично Качулатия ли ви призова? Той ли командва сега всички мъртви?
— Гуглата никога не командва.
— Така си мислех и аз, но…
— Но сега командва.
Очите на Квел се разшириха.
— Наистина ли?
— Колко широко е небето? Колко дълбок е океанът? Мисля за тези неща, непрекъснато.
Майсторът беше зяпнал като риба на сухо, тъй че Грънтъл попита вместо него:
— Какво ви беше името, докато бяхте жив, господине?
— Името ми? Не помня. Да съм бил жив, искам да кажа. Но трябва да съм бил, някога. Името ми е Картограф.
— Това звучи по-скоро като професия.
Трупът се почеса по челото, посипаха се люспи кожа.
— Вярно. Необичайно съвпадение. Какво ли са си мислели родителите ми?
— Може би сте малко объркан. Може би сте били картограф, обучен да прави карти и разни такива.
— Тогава е било разумно да ме нарекат така, нали? Умни родители.
— Какво ви заповяда Гуглата, картографе?
— Ами, каза: „Елате“ и нищо повече. Не беше команда, която да предизвика объркване или спорове по тълкуването. Проста команда. Даже кучетата я разбират, вярвам. Кучетата и акулите. Открих седемнайсет миди на този плаж. Доказателство, че светът е кръгъл.
Още един орех тупна в пясъка.
— Смущаваме този остров с присъствието си — каза картографът. — Дърветата са толкова ядосани, че се опитват да ни убият. Разбира се, аз вече съм умрял. — Изправи се бавно и забърса пясък и кожа от дланите си. — Можем ли вече да вървим?
— Да — отвърна майстор Квел, макар че очите му все още бяха леко облещени. — Ние се връщаме в царството на Гуглата и ще се радваме да те вземем с нас.
— О, не, аз там не се връщам. Не е време.
— Да, време е, и да, връщаш се — заяви майстор Квел.
— Не, не е, и не, не се връщам. Гуглата издаде втора заповед, само към мен. Каза: „Върви“ и аз тръгнах. Не е време. Докато дойде времето, оставам с вас.
— Всеки, който се вози на впряга, трябва да работи за тази привилегия — изръмжа Квел.
— Да де, нали вече започнах. — И посочи пирамидите кокосови орехи. — Имате мрежи, вързани на страниците на каляската, сигурно за да задържат хората на нея. Щом ще минаваме през вода, трябва да сложим тези кокоси във въпросните мрежи. Флотажни устройства, ако някой падне от борда. — Показа теглене с костеливите си ръце. — С вързано въже за дърпане.
— Това може и да свърши работа — рече Грънтъл.
— Богове на бездната — измърмори майстор Квел. — Добре, няма да споря с мъртвец. Грънтъл, вади оръжията. Тръгваме веднага.
— Оръжията ми?
— За всеки случай. И никакви уговорки повече!
Квел отвори портал към лабиринта на Гуглата — съвсем тънка резка, като разтварящи се завеси — и от него навя хладен безжизнен лъх и помете пясък във въздуха. Грънтъл се обърна назад, преди да последва мага през процепа. Емби и Юла му махаха.
Стъпиха на върха на хълм, един от дълга редица хълмове, всеки толкова подобен на следващия, че можеше да минат за огромни гробни могили — макар че Грънтъл така и не можеше да си обясни защо в света на мъртвите трябва да има гробни могили.
В долината под тях течеше плътна река от сиви фигури, десетки и десетки хиляди, в поход. Раздрани пряпорци висяха на дълги пръти, неподатливи сякаш на стенещия вятър. Оръжия проблясваха на смътната светлина.
— Богове на бездната — изсумтя Квел. — Събрал е огромна орда.
— Така изглежда — съгласи се Грънтъл. Чувстваше се като идиот с двата къси меча в ръцете си. Пъхна ги в ножниците. — Слизаме ли?
— Аз не.
— Добре. Достатъчно видяхме според мен. Да си ходим вече, а?
— Виж, идва ездач.
Конят явно беше мъртъв като мъжа, който го яздеше — мършав, сбръчкан и на петна, косата му беше почти окапала. И ездачът, и конят бяха с броня, щавената кожа бе опърпана и напукана, развяваше се на протритите каишки, докато се изкачваха по склона. Раздраната пелерина пляскаше зад воина като прекършено крило. Когато се приближи, Грънтъл изруга тихо:
— С маска е. Проклет Сегюле!
И посегна към оръжията си…
— Дъх на боговете, Грънтъл, не!
Беше голямо усилие да отпусне ръцете си. Кръвта му се сгорещи като огън в жилите му — звярът в него искаше да се пробуди, да покаже настръхнала си козина и оголените си зъби. Звярът искаше да се опълчи на това… нещо. Разтреперан, Грънтъл не помръдна от мястото си, когато ездачът изкачи склона и на десетина крачки вдясно от тях дръпна юздите.
— Ето това е да си жив! — изрева Сегюле, отметна глава и нададе дивашки смях. След това се наведе напред, дългата му мръсна коса се люшна като въжета. — Е, не съвсем — избоботи той насмешливо. — Не съвсем. Но почти. Почти. Кажете ми, смъртни, харесва ли ми моята войска? Знаете ли кое е единственото, срещу което трябва да воюва един командир — повече от всеки враг в равнината, повече от всяка лична криза на воля или увереност, повече от лошото време, разбитата снабдителна линия, болести и всичко друго? Знаете ли с какво вечно воюва един командир, приятели мои? Аз ще ви кажа. Истинският враг е страхът. Страхът, който обсебва всеки войник, който обзема дори животните, които яздят. — Вдигна загърната в метална ръкавица ръка и посочи към долината. — Но не и с тази армия! О, не. Страхът е за живите в края на краищата.
— Както е с Т’лан Имасс — отвърна Грънтъл.
Тъмното в дупките за очите на маската сякаш просветна, щом Сегюле впи погледа си в Грънтъл.
— Пале на Трейк. Е, ще ти се да кръстосаш мечове с мен, а? — Тих смях. — Да, като с Т’лан Имасс. Чудно ли е тогава, че Джагът се уплашиха?
Майстор Квел се покашля.
— Хм… За какво му е армия на Качулатия? Да не би да е повел война срещу живите?
— Де да беше така — изръмжа в отговор Сегюле. — Вие нямате място тук. И ако пак довлечете тук онзи ваш пъклен впряг, лично ще ви подгоня. И тогава разпененото котенце на Трейк тука ще може да изпълни отчаяното си желание, ха! — Той се изви в седлото. Идваха други ездачи. — Вижте ги. Моите кучета пазачи. „Бъди разумен“, как не. Насякох ли ви на парчета, натрапници? Не. Сдържаност, да проявих сдържаност. Ще потвърдите това, нали?
— Като изключим заяждането ти с Грънтъл, предполагам, че можем — отвърна Квел.
— Беше шега! — извика Сегюле.
— Беше заплаха — поправи го Квел и Грънтъл остана впечатлен от внезапно обзелия го кураж.
Сегюле кривна глава, сякаш и той промени преценката си за мага.
— О, карай си проклетия фургон където щеш, много ме интересува.
Тримата ездачи изкачиха билото, дръпнаха юзди и спряха при Сегюле, който вече се беше смъкнал в седлото като треснат в челото кръчмарски кавгаджия.
Щом ги видя, Грънтъл се сепна и неволно пристъпи напред.
— Ток Анастер?
Едноокият воин отвърна с хладна усмивка:
— Здравей, приятелю. Съжалявам. Може да дойде време за това, но не е сега.
Грънтъл отстъпи назад, стъписан от студения — груб дори — тон на Ток Анастер.
— Аз… не знаех.
— Беше кървава смърт. Спомените си остават твърде ярки. Грънтъл, предай това послание на своя бог: скоро ще е.
Грънтъл се навъси.
— Прекалено загадъчно е. Ако искаш да му предам думите ти, постарай се да са по-ясни.
— Не може — каза средният конник. Имаше нещо познато в лицето зад набузниците на шлема. — Помня те от Капустан. Грънтъл, избраният слуга на Трийч. Твоят бог е объркан, но трябва да избере, и то скоро.
Грънтъл сви рамене.
— Няма смисъл да ми казвате всичко това. С Трейк всъщност не си говорим. Изобщо не съм питал за това. Дори не го искам…
— Ха! — изсмя се Сегюле и се обърна към средния ездач. — Чу ли това, Искар Джарак? Разреши ми да го убия!
„Искар Джарак? Май си спомням, че имаше друго име. Едно от онези, странните, обичайни за малазанските войници — но какво ли беше?“
— Спести си гнева за Скинър — отвърна невъзмутимо Искар Джарак.
— Скинър! — изрева Сегюле и завъртя бясно коня си. — Къде е той? Бях забравил! Качулати, кучи сине, направил си ме да забравям! Къде е той? — Изгледа тримата ездачи. — Ток знае ли? Брукалаян, ти? Някой да ми каже къде се крие той!
— Кой знае? — рече Искар Джарак. — Но едно е сигурно.
— Кое? — настоя Сегюле.
— Че не е на този хълм.
— Ба! — Сегюле дръпна юздите и срита безчувствените хълбоци на коня си. Животното се понесе напред и полетя по склона като лавина.
Брукалаян се изсмя тихо и Грънтъл видя, че дори Ток се е ухилил — макар че все още отбягваше да срещне погледа му. Смъртта му трябваше да е била ужасна, наистина, сякаш светът имаше само един отговор, един начин да приключи нещата и каквито и уроци да може да се вземат от това, не облекчават духа. Наистина потискащо.
Да се чувстваш нечист беше обичайно проклятие, но това проклятие трябваше да е непоносимо, ако не те очаква никакво пречистване, ако не в мига на смъртта, то след това. В тези оживели трупове Грънтъл не виждаше никакво избавление, никакво пречистване — вина, срам, съжаления и скръб, всичко това кръжеше като вредоносен облак около тях.
— Ако ме убият, не бих си пожелал да се озова сред вас — рече той.
Искар Джарак се наведе уморено над високия рог на седлото от Седемте града.
— Съчувствам ти искрено. Кажи ми, смяташ ли, че всички ние сме заслужили своя покой?
— Не сте ли?
— Ти изгуби всичките си съратници.
— Да. — Ток Анастер го гледаше. Напрегнато, с поглед, остър като кама.
— Те не са тук.
Погледна намръщено Искар Джарак.
— А би трябвало да са, предполагам?
Брукалаян най-сетне проговори:
— Просто е така. Вече не сме толкова сигурни.
— Стойте извън владението на Гуглата — каза Ток Анастер. — Портата е… затворена.
Майстор Квел се стъписа.
— Затворена ли? Но това е нелепо! Да не би Качулатия вече да връща мъртвите?
Здравото око на Ток се задържа на Грънтъл.
— Границите са затворени за живите. Ще има стражи. Патрули. Нахлувания няма да се търпят. Там, накъдето сме тръгнали, вие не можете да идете. Не сега, може би никога. Стойте далече, докато изборът не ви бъде отнет. Стойте далече.
И Грънтъл най-сетне разбра терзанието, което беше обзело Ток Анастер, дълбокия до костите страх и ужас. Разбра, че предупреждението е всъщност вик към приятел от приятел вече изгубен, вече обречен. „Спаси себе си. Просто го направи и всичко ще си струва — всичко, което трябва да сторим, войната, който трябва да потърсим. Проклет да си, Грънтъл, дай на всичко това смисъл.“
Квел вероятно долови нещо от тези бурни подмолни течения, защото се поклони на тримата ездачи.
— Аз ще предам посланието ви. До всички водачи на Търговска гилдия Тригали.
Земята сякаш помръдна неспокойно под ботушите на Грънтъл.
— А сега по-добре си тръгвайте — каза Брукалаян.
Хълмът простена… и онова, което Грънтъл си бе въобразил преди малко, че е световъртеж, се оказа истински земен трус.
Очите на майстор Квел се бяха облещили и той разпери ръце, за да се задържи в равновесие.
В другия край на веригата хълмове прокънтя мощно изригване, изхвърли пръст и камъни към небето. От раздраната могила нещо се надигна, изпълзя: извиващ се като огромна змия врат, щракащи челюсти, разтвориха се широко криле…
Хълмът под тях потрепери.
Тримата ездачи завъртяха конете и препуснаха презглава надолу по склона.
— Квел!
— Чакай малко, проклет да си! Още един хълм се взриви.
„Проклети гробни могили, да! С мъртви дракони!“
— Побързай…
— Млъкни!
Порталът, който се разтвори, беше раздран, ръбовете му се огъваха на вълни, подхванати сякаш от щорм.
Двата склона на хълма вдясно от тях изригнаха и към тях се стрелна гигантска глава — лъскава кост и ивици изсъхнала кожа…
— Квел!
— Върви! Трябва да…
Драконът се надигна от сипещата се пръст, предните крайници задраха напред. Чудовището идваше да ги убие.
„Не… идва за портала…“ Грънтъл сграбчи майстор Квел и го повлече към процепа. Магът се мяташе, крещеше… но всичко, което се опитваше да каже, се губеше в оглушителния съсък на връхлитащия дракон. Главата връхлетя, с широко зейнали челюсти… и Грънтъл дръпна Квел и се хвърли в разлома…
Изскочиха на два човешки боя над пясъка и тупнаха тежко.
Викове…
И възкръсващият дракон се провря през процепа с пронизителен писък на триумф, глава, врат, предните крака и раменете, после едното крило се разтвори с пукот, опъна се като огромно прокъсано корабно платно и от него се посипа пръст. Второто крило изплющя навън…
Майстор Квел крещеше, заплиташе отчаяно магическите слова, гласът му бе изтънял от паника.
Чудовищното същество се измъкна, потръпна като в нечестиво рождение и литна над острова. Посипа се дъжд от камъни. Щом раздраният връх на дългата му опашка се хлъзна навън, разломът се затръшна.
Легнал наполовина във водата, наполовина в набития мокър пясък, Грънтъл зяпна нагоре. Драконът отлиташе, сипеше камъни и прах по дирята си.
Акционер Фейнт падна на колене до тях. Гледаше с гняв майстор Квел.
— Проклет глупак! Защо не му хвърли сбруя на това чудо? Току-що изтървахме изхода си от този проклет остров!
Грънтъл я зяпна. „Луда. Всички са луди!“
В стойката му имаше напрежение, каквото не беше виждала. Гледаше на изток, над необятния простор на равнината Дуелинг. Сеймар Дев разбърка още веднъж чая, откачи котлето от куката и го постави отстрани. Хвърли поглед на Карса Орлонг, но тоблакаят се беше залисал с връзването на каишките на единия си мокасин, като по някакъв мистериозен начин си помагаше с езика, завъртян в единия ъгъл на устата му — толкова детински жест, че тя се зачуди дали не й се подиграва, забелязал както винаги, че го наблюдава.
Хавок се изкачи в лек галоп по склона, приключил с утринния си лов. Другите коне се размърдаха нервно, щом грамадният звяр се приближи, вирнал глава, сякаш за да се изперчи с лъсналата по муцуната му прясна кръв.
— Трябва да намерим вода днес — каза Сеймар Дев, докато наливаше чая.
— Значи ще намерим — отвърна Карса и се изправи да пробва здраво ли са стегнати мокасините. После бръкна в гащите си да понамести нещо.
— Напомняш си, че е там ли? — попита тя. — Ето ти чая. Внимавай да не се опариш.
Той взе чашата от ръцете й.
— Знам, че си е там. Просто напомнях на теб.
— Дъх на Гуглата — измърмори тя, но млъкна, като видя как потрепери Пътника.
Той се обърна към тях, очите му бяха помръкнали, зареяни някъде далече.
— Да. Изплюва нещо.
Сеймар го погледна намръщено.
— Какво „да“? Какво „изплюва“?
— Нещо става — промълви той, приближи се и взе калаената си чаша. Загледа се за миг в горещата течност и отпи.
— Винаги става нещо — подхвърли небрежно Карса. — Точно затова белята почивка няма. Вещицата казва, че ни трябва вода — можем да продължим ей по оная долина, поне до време, щом отива на север.
— Реката, която я е направила, е мъртва от десет хиляди години, тоблакай. Но да, посоката ни устройва.
— Долината помни.
Сеймар Дев погледна навъсено Карса. Воинът от ден на ден ставаше все по-загадъчен, сякаш беше прихванал нещо от двойствеността на тази земя. Защото равнината Дуелинг беше зле назована[1]. Огромни пространства от… нищо. Единствените птици в небето бяха лешоядите, които ги проследяваха всеки ден, кръжащи високо петънца търпение. И все пак Хавок беше намерил плячка.
Равнината Дуелинг беше жива тайна, с неясен и тъмен език, който се носеше из въздуха като знойни вълни. Дори Пътника изглеждаше притеснен тук.
Тя допи чая си и стана.
— Според мен тази земя някога е била прокълната.
— Проклятията са безсмъртни — изсумтя Карса.
— Ще престанеш ли с това?
— Какво? Казвам каквото усещам. Проклятието не умира. Устоява.
— Не мисля, че е било проклятие — намеси се Пътника. — Това, което усещаме, са спомените на земята.
— Мрачни спомени значи.
— Да, Сеймар Дев — съгласи се Пътника. — Тук животът стига до провал. Твърде малко животни. Прокудени от села и градове. Дори дирите на керваните сякаш се изгубват в тази пустош — нито една не е използвана продължително, защото водоизточниците са непостоянни, изплъзват се.
— Или искат да затруднят разбойниците.
— Не видях никакви стари биваци — изтъкна Пътника. — Според мен и разбойници няма тук.
— Трябва да намерим вода — повтори Сеймар Дев.
— Вече го каза — подхвърли с дразнеща усмивка Карса.
— Защо не почистиш остатъците от закуската, Тоблакай? Веднъж да ме изненадаш, че с нещо си полезен.
Тръгна към коня си и взе пътьом седлото. Можеше да извади кама, можеше да пусне от жизнената си кръв, да проникне надолу в тази суха земя и да види каквото има за гледане там. Или можеше да обърне гръб, да се затвори в себе си. Двете намерения се бореха едно с друго. Любопитството и страхът.
Метна седлото на широкия конски гръб и изчака животното да изпусне задържания си дъх, за да затегне ремъците. Нищо на този свят не обича да стои вързано. Поне не и живото — а може би и мъртвото. Някога можеше да попита Карса за това, само за да потвърди онова, което вече знаеше — но той се бе освободил от бремето на влачещите се след него души. Незнайно как, но явно беше в деня, в който уби императора. О, две бяха останали, в ужасния му меч.
И може би точно това бе различното у него, осъзна тя. „Освобождаването. Но пък не е ли започнал вече да събира нови?“ Затегна подпръга на коня, извърна се и изгледа грамадния воин — търкаше с пясък почернелия тиган, на който Сеймар беше опекла корен от мангроув, бореше се войнствено намръщен с вредния нагар. Не, нищо не можеше да долови в него. Не и сега, както се беше затворила в себе си. Но това, че не долавяше нищо, все още не означаваше нищо, нали? Може би просто беше постигнал мир с онези жертви, дето се влачеха зад него, където и да отидеше.
„Мъж като него не би трябвало да се усмихва. Не би трябвало никога да се усмихва или да се смее.“
Но той беше твърде арогантен, за да го мъчат терзания — подробност, която неизменно я дразнеше дори когато се окажеше привлечена от нея (а не беше ли това дразнещо само по себе си?).
— Дърлиш го както чакал дърли елен — заговори й тихо Пътника, беше дошъл незабелязано до нея. — Не толкова от глад, колкото по навик. Той не е толкова сложен, колкото си мислиш, Сеймар Дев.
— О, сложен е. Дори много сложен.
Той й отвърна с гримаса и започна да оседлава коня си.
— Дете, въвлечено в света на възрастните, но без да е изгубило силата си. Без да е отслабило волята си. Остава си достатъчно млад, за да е уверен — каза Пътника след малко. — Във възгледите си, в убежденията си, в начина, по който си представя, че е устроен светът.
— Тъй ли? И кога точно светът ще го срита хубаво в топките според теб?
— С някои това не става никога.
Тя го изгледа.
— Искаш да кажеш, че няма смисъл човек да негодува против несправедливостта.
— Казвам да не очакваш справедливост, Сеймар Дев. Не и в този свят. Нито в бъдещия.
— Тогава какво толкова те подтиква, Пътнико? Какво те тласка така упорито с всяка стъпка към съдбата, която те очаква?
Отговорът му се забави, макар тя да не се заблуждаваше, че с думите си е засегнала някаква вътрешна рана. Тези двама мъже с нея бяха бронирани във всяко отношение.
— Имаме си ескорт, Сеймар Дев.
— Нима? Лешоядите ли?
— Е, да, те също. Велики гарвани.
При този отговор тя примижа нагоре.
— Сигурен ли си?
— Да, но говорех за друг ескорт.
— Кой? И защо не се показва?
Пътника се метна на коня си. Карса вече оседлаваше Хавок.
— Нямам отговори на тези въпроси, Сеймар Дев. Не съм толкова самонадеян да си въобразя, че познавам умовете на Хрътките на Сянката.
Тя забеляза как Карса погледна към тях при тези думи, но лицето му не издаде нищо повече от любопитство.
„Богове, той ме подлудява!“
— Преследват ли ни? — попита Карса.
— Не — отвърна Пътника. — Във всеки случай не и мен, нито вещицата ни, предполагам.
Карса се качи на джагския си кон и каза:
— Днес няма да яздя с вас. Ще намеря тези Хрътки на Сянката, защото държа да ги видя с очите си. А ако те на свой ред ме видят сам, може да решат да разкрият желанията си.
— Това пък защо? — попита Сеймар Дев.
— Срещал съм Хрътки и преди — отвърна той. — Ще ги поканя с радост да се доближат, за да могат да го надушат.
— Не е нужно — намеси се Пътника. — Карса Орлонг, Хрътките започнаха като мой ескорт — една всъщност, дадена ми от Сенкотрон. Ти не ги интересуваш, сигурен съм.
— Тогава защо заяви друго? — упрекна го Сеймар Дев.
Погледна я и тя видя, че е стиснал зъби, челюстите му се бяха стегнали.
— Ти беше права, вещице. Познаваш този воин по-добре от мен.
Карса се изсмя презрително и подметна:
— До скоро.
Подкара Хавок и скоро се скри от погледите им.
На Сеймар й се дощя да се изплюе — устата й бе пресъхнала и вгорчена от чая.
— Най-вероятно ще го направи — промърмори тя. — Все едно дали на Хрътките ще им хареса, или не.
Пътника само кимна.
Скинтик знаеше точно деня, в който беше умрял. Последната ужасна битка на Дрифт Авалий, с гибелта на четирима от най-близките му приятели, всеки само на ръка разстояние отвъд собствения му живот, който бе готов да пожертва, за да заеме тяхното място. И в разгара на тази рухваща отбрана Андарист беше пристъпил напред, беше се превърнал в магнит за връхлитащите Тайст Едур.
Смъртта на онзи, за когото Скинтик мислеше като за свой баща, оставаше в ума му като сцена, нарисувана от някой хроникьор на окаяни, жалки моменти. В онова тъжно, изпълнено със съжаление лице беше видял всички свои ближни, убити без никаква сериозна причина — или така поне му се струваше тогава. Сивокосите варвари искаха трона — може би колекционираха такива неща, сякаш притежанието им гарантираше някакви права, но имаше ли значение? Тези игри бяха глупост, всеки трофей — нелеп образ, символизиращ единствено ревностния егоизъм на играчите.
Доблестни души бяха загинали заради това, а след като скръбта беше изтляла, какво остана освен трупащото се презрение към всичко? Да защитаваш това, да се биеш за онова, да печелиш в един момент само за да загубиш в следващия. Жестока магия, изгаряща плътта, копия, полетели във въздуха, за да пронизват тела, всичко ценно се излива върху прашните каменни плочи и ивиците трева, израснала буйно между тях.
Нещата, които бяха умрели в него в онзи ден, щяха да бъдат приемани за добродетели от повечето. Дългът беше издал своята лъжовност, разбил беше светостта на понятия като вярност и чест. Бяха се сражавали за нищо. Можеше да отстъпят, да се отдръпнат до входа на порутения храм и да изчакат идването на човешките същества — първо наемните убийци, а след това и онзи, Пътника, с неговите съратници. Пътника, който убиваше всеки, оказал се достатъчно глупав да се изпречи на пътя му. Чието идване направи смъртта на Андарист — и смъртта на приятелите му — безсмислена.
Как мразеше Скинтик този човек. Ефикасността не е никакъв дар, щом дойде твърде късно.
Не вярваше повече и в честността. Да ти се каже истината означава да усетиш как прангата щраква около глезена ти. Истината се поднася с очакването, че ще те принуди да приемеш една-единствена посока на действие — в края на краищата как би могъл човек доблестно да й обърне гръб? Истината се използва като оръжие и единственото, което можеш да направиш в защита срещу нейната атака, е да вдигнеш стена от лъжи. Лъжи за приемане, за поражение. Лъжи към самия себе си също така. Че нещата имат значение. Че идеите имат стойност и символите заслужават робията на храбрите глупци. И че всичко това има смисъл.
Не вярваше вече и в храбростта. Хората разчитат на храбростта на други, за да пожънат облагите, които си въобразяват, че са си спечелили или заслужили, но пролятата кръв не е тяхна, нали? Да, това вече бе ясно за Скинтик. Добродетелите се възхваляват, за да осигурят подчинение, да прикрият грубото, осъдително робство. Да утвърдят саможертвата на други — всеки от които стои на мястото на тези, които жънат наградите, и затова му се заплаща със страдание и болка.
Толкова с величието на патриотизма.
Той нямаше нищо общо с това. Вече не, никога повече. И точно това сега го правеше мъртъв. И като всеки, за когото не съществува нищо ценно, сега той намираше за дълбоко смешни много от нещата, които виждаше. Нима помисляше за окаяните си чеда, толкова много от които вече бяха мъртви? Или се облягаше лениво, затлъстял и отпуснат на подигравката, която наричаше свой трон, и жънеше всички облаги от сетната саможертва на своя брат? „И тази на братовчедите ми? На най-близките ми приятели, всеки от които умря, за да защити едно притежание, толкова ценно за вас, че сега гние в един запуснат храм? Напомнете ми да ви задам този въпрос, когато се срещнем накрая.“
Макар да обичаше Нимандър — всъщност той обичаше всички в тази жалка група (без Клип, разбира се) — Скинтик не можеше да не забележи с мълчалива насмешка отчаяните им очаквания от края на това обречено пътуване. Всички те търсеха безопасност и, несъмнено, потупване по главата за извършени услуги. Всички искаха да им се каже, че жертвите им са имали смисъл, стойност, че са достойни за гордост. И Скинтик знаеше, че единствен той щеше да може да види презрението, прикрито в очите на Сина на Тъмата, докато ръси полагащите се баналности, преди да ги отпрати към малките им стаички в някое забравено крило на какъвто там дворец обитаваше сега Рейк.
„А след това какво, мои прескъпи близки? Отбягвани и сами по улиците, заскитали се във вечерния сумрак, докато присъствието на други бавно ни разделя, докато всичко, което някога сме били, се превръща в прашасали спомени, едва заслужаващи рядкото припомняне, някое ежегодно събиране в някоя пивница с течащ покрив, където всички ще видим как всеки от нас е повехнал с годините и ще се напиваме, разменяйки си истории, които всички отдавна знаем наизуст, докато ръбовете им затъпяват и всичките цветове избледняват.“
„Десра, лежаща на гръб и широко разкрачена, но вътрешната изтръпналост не може да бъде пронизана така и тя навярно го знае, но навиците не умират никога, те само сменят маската си. Ненанда ще лъска оръжията си всяка сутрин — ще го виждаме как подрънква бронята му, докато обикаля да пази всичко и нищо, с очите му, изпъстрени от патина и ръжда. Аранта седи в някоя обрасла с бурени градина, замаяна вече от десет години от някакъв самотен цвят под едно дърво; не й ли завиждаме за блаженството в празния й поглед? Кедевис? Е, тя ще хроникира нашето отчаяние, бавната ни мизерна смърт. Ще ни упреква, защото нощта в пивницата ще е единствената задача, която има смисъл — поне за нея, — и ще негодува срещу подпухналото ни вяло безразличие.“
„Нимандър, ах, Нимандър, а тебе какво те очаква? Някоя нощ погледът ти ще се проясни. Някоя гибелна, опустошителна нощ. Ще видиш кръвта по ръцете си, кръвта на скъпата, грешна и зла Фаед. А също и на мнозина други, защото ти беше този, когото изиграхме, като те обявихме за наш водач. И в тази нощ, приятелю, ще прозреш, че всичко е било за нищо, и ще посегнеш на живота си. Кула, перваз на някой прозорец и скок надолу в мрака, за да дадеш израз на дължимото поетично безсилие.“
Скинтик не можеше да намери себе си в това бъдеще. Не очакваше да довърши това пътуване. Не беше сигурен дори дали го иска. Същият хроникьор, нарисувал отминалите сцени, щеше да нарисува и бъдещите. Същата проклета тема, сътворена с цялата обсебеност на зрящ, който души слепеца.
Едно бе сигурно. Нямаше да позволи повече на никого да злоупотреби с добродетелите му — дори и малкото, които му оставаха. Те не бяха ценност, не бяха неща, които може да се измерят, да се претеглят в злато, скъпоценни камъни, имот или власт. Ако кучите синове го поискаха това, щяха да се къпят в собствената си пот и да кървят със собствената си кръв.
„Вземете ли ме като нож, ще се обърна в ръката ви. Заклевам се.“
— Усмихваш се — забеляза Нимандър. — Радвам се, че те виждам така жизнен и бодър.
Скинтик го погледна. Завещаното от Бастион бе останало в петната изсъхнала кръв под солта, спекла се вече по мокасините и гамашите. Никой от тях не си беше направил труд да почисти доспехите си, така отчаяна бе необходимостта да напуснат онзи град. Нещо обаче се беше променило в Нимандър след ужасите на саеманкелика и олтара на Умиращия бог. Сякаш волята му беше поела свеж дъх, като млад стрък, стъпкан под ботуша. Колко пъти, чудеше се Скинтик, можеше Нимандър да изстрада това, преди някоя изначална отрова да промени самата му същност? Представата, която имаше за окончателния край на Нимандър, зависеше от известна съхранена святост на духа, нещо скъпо и рядко, което щеше да го тласне към последния акт на отчаяние. Ако то вече бе мъртво или пагубно увредено, то съдбата на Нимандър щеше да се окаже истински неразгадаема.
Беше ли открил амбицията? Събудила ли се беше отровата на цинизма в изтерзаната му душа? Това можеше да промени нещата, осъзна Скинтик. „Може да се е превърнал в такъв, когото бих избрал да следвам — да, по онзи гаден път, и защо не? Нека този път някой друг да страда за нашите придобивки. Събаряме ги в прахта и да видим колко ще им хареса този мил обрат.“
„Достатъчно твърд ли е, за да играе тази игра?“
„Достатъчно твърд ли съм аз, за да се възползвам от него?“
Бяха намерили кон за Клип, но задържаха фургона поне за това пътуване на север покрай брега на засъхващото солено езеро. Ненанда отново седеше на капрата, с юздите в едната ръка и бича в другата. Аранта седеше отзад и краката й се полюшваха, вперила очи към редицата натрошени зъби, смаляващия се силует на Бастион — мъглив и потръпващ над вълните от зной. Десра се беше изтегнала и дремеше между буретата с вода и вързопите провизии. Кедевис яздеше вдясно, почти на трийсет разтега назад.
Клип яздеше далече напред — подчертаваше с това нетърпението си. Не беше проявил особен интерес да чуе разказа за преживелиците им, след като бе изгубил съзнание в селото. Слабост от негова страна (след като явно виждаше желанието им), макар това да оставяше загадъчна и несъмнено тревожеща празнота в паметта му. Станал беше по-уклончив и Скинтик неведнъж бе доловил подозрителност в очите му. Сякаш се бяха наговорили да му отнемат нещо и бяха успели.
Недоверието на Скинтик към този кучи син се усилваше. Не беше трудно да мразиш Клип — всъщност беше нелепо лесно, — а такива чувства като нищо можеха да замъглят усета му за воина с неговите вечно въртящи се пръстени. Вече беше убеден, че Клип е тъкмо един от тези, които са готови да злоупотребят с добродетелите на другите, за да се домогне до съвсем личната победа, която търси. А ако това усилие оставеше след него неколцина презрени младежи, какво толкова?
Не може да не беше видял петната кръв по тях; не може да не беше забелязал нащърбените им оръжия, които се залавяха да изчукат и загладят по време на спиранията за почивка. Пострадалата им броня. И колкото и да беше замаян и изтощен, когато се съживи в залата с олтара, не можеше да е бил сляп за десетките мъртви — същинската касапница, която бяха оставили зад себе си. И въпреки всичко това Клип продължаваше да гледа на тях като на едва заслужаващи вниманието му, извън злобната подозрителност, която бавно избуяваше в параноя, а до какво ли можеше да го доведе това?
„А нас?“
„Да, поредният срах, който се промъква в мен, макар че съм мъртъв.“
— Ще трябва да намерим път през тези планини — каза Нимандър, присвил очи към хоризонта напред.
— Пътеката на Бога, както ги нарече Клип. Удивителен извор на неочаквано знание е нашият благодарен приятел.
— Благодарен ли? А, разбирам. Е, той не беше в съзнание все пак, нали?
— Да, не беше. Твърде залисан беше да избяга от захапката на паяка.
— Няма полза да се опитваме да опишем случилото се — каза Нимандър. — За този, който остава затворен в себе си, думите са тънки като паяжина, лесно се забърсват.
— Трябваше да излъжем.
Нимандър го изгледа, повдигнал вежди.
Скинтик се ухили.
— Някоя безумна история за божествено обсебване и безумни фанатици, обзети от страстно желание да оплискат света със собствената си кръв. Ние излизаме на пътека към рая и се оказва, че не сме добре дошли. Пререкание с някой видиотен бог, който грешно е схванал идеята за куклите — че те стават от поклонниците, а не от самия него. История за отровено вино, което е кръв, която е вино, което е кръв. О, и да не забравим нашето славно клане, онези невероятни удари и мушкания, и адски лошия късмет на нашите нападатели. А после…
— Стига, Скин, моля те.
— Защо си правихме целия труд, Нимандър? Да го спасяваме?
Нимандър все така гледаше далечните планини.
— Аранта твърди, че той е нужен. Необходим.
— За какво? А и бездруго какво би могла да знае тя?
— Съжалявам, че не мога да отговоря на тези въпроси, Скин.
— Имам чувството, че се давя в кръв.
Нимандър кимна.
— Да. И аз изпитвам същото. Мисля, че всички го изпитваме.
— Не смятам, че ще е склонен да ни хвърля спасително въже.
— Вероятно не.
Това признание стъписа Скинтик. Страхът му беше основателен — водачът им се бе променил. „Дали вижда ясно вече? Но ако е така, къде е отчаянието му? Не разбирам…“
— Все едно, че умираш отвътре — каза Нимандър. — Това е чувството.
— Не казвай това, братко. Недей.
— Защо не?
„Само един от нас може да го чувства така. Само един. Аз стигнах първи до там, проклет да си!“ Изсмя се горчиво.
— Никаква причина всъщност. Съвсем никаква.
— Държиш се странно, Скин, знаеш ли?
Той сви рамене.
— Трябва да измием тази кръв от себе си, Нимандър.
Продължиха през побелялата от сол низина. Денят ставаше все по-горещ.
Точно под пода на терондай, където бушуваше черното слънце, в скалната основа бе издълбана просторна камера. Когато се умореше от гледката от кулата на цитаделата или други високи наблюдателни постове, Аномандър Рейк, Господарят на Черен Корал и Син на Тъмата, слизаше в тази утроба в скалата, където мракът оставаше абсолютен.
Такива моменти бяха редки, а още по-рядко Господарят приканваше Ендест Силан да се срещнат в подземната кухина. С все още сковани крака от дългия път назад до града, кастеланът заслиза по стръмното вито стълбище и най-сетне стигна до основата. Огромна двукрила врата затваряше пещерата, обкована с люспи сребро, на шарки, напомнящи кожа на дракони. Потъмняла до черно, освен лъскавите ръбове на люспите, преградата бе едва видима за помръкващите очи на Ендест Силан и когато посегна за тежкото мандало, се наложи да опипа, преди ръката му да се спре на сребърния лост.
Дръпна едното крило и го лъхна студен въздух. Мирис на груб камък, остър и влажен, и звук на капеща вода. Видя Господаря, застанал близо до центъра, където като сталагмит от пода се издигаше обелиск — базалтова фигура, четвъртита в основата, стесняваше се до остър връх на два ръста на Тайст Андий. На страната срещу Рейк имаше жлеб с големината на меча, който носеше на гърба си.
— Рядкост е — заговори Аномандър, щом Ендест се приближи, — да изпитвам нужда да се облекча от бремето на Драгнипур.
— Господарю.
Видя как Аномандър извади от ножницата ужасния меч и го постави в жлеба. Изведнъж обелискът започна да се поти, гъсти лъскави капки избиха по огладената повърхност и потекоха по страните. Нещо като гръм отекна глухо в основата на камъка.
Ендест Силан въздъхна, подпря се на тояжката си.
— Камъкът, господарю, не може да понесе това бреме. — „Но ти можеш, а това толкова малко го разбират, толкова малко го проумяват изобщо.“
— Още само няколко мига — промълви Аномандър Рейк.
— Господарю, това не беше упрек.
Бегла усмивка.
— Беше, стари приятелю, и то благоразумен. Камъкът знае тежестта си и границите, които тя може да понесе. Бъди сигурен, няма дълго да злоупотребявам с щедростта му.
Ендест Силан се огледа, попиваше милия мрак, толкова чист, така съвършен. „Почти като онзи, който познавахме някога. Карканас, преди тя да прегърне Светлината, преди родените от пепелта да вдигнат мечове. Скабандари. Илгаст Ренд, Халид Бахан. Естала, която мечтаеше за мир. Кагамандра Тулас Шорн, който не мечтаеше.“
— Отпратих Спинок Дурав.
— Да, чух. Господарю, не мога да…
— Боя се, че нямаш никакъв избор, Ендест.
— Върховната жрица…
— Тя разбира. И ще направи всичко, което може.
„Толкова отдавна вече. Господарю, твоето търпение надвишава и това на боговете.“
— Нямаше достатъчно достойна цел, която да вдъхне живот в нашия народ, нали? Нас ни терзае не историята, макар че мнозина го виждат така. Поуки за безсилие може да бъдат събрани от всеки, който е склонен към това. Всеки празен триумф, всяко величие, оказало се ефимерно накрая. Но всичко това не ни дава повод да губим дух. Увреждат го може би, да, но пътят, който сме изминали, стои високо над тези неща. Разбираш ли това, Ендест?
— Мисля, че да, господарю.
— Убиват ни компромисите. Не, не онези след идването на Светлината. Нито родените от Сянката. Тези неща бяха неизбежни. Бяха по самата си природа необходими.
— Да.
— Денят, в който приехме отвръщането й, Ендест, бе денят, в който прокарахме ножовете през собствените си гърла. — Аномандър Рейк помълча. — Бяхме древен, упорит народ. — Обърна се към Ендест Силан. — Виждаш колко време беше нужно, докато изтече кръвта ни.
„А след това, за да се допълни този непокорен триумвират, бяха децата на Оссерк. Менандори и последвалата бъркотия със смесената кръв: Шелтата Лор, Сукул Анкаду, Бревит Дреда. Другите, онези извън всичко това, как гледаха объркано, с помръкнали от гняв очи. Драконъс, ти мислеше, че би могъл да дадеш отговор на всички нас. Сгреши.“
А дали бе сгрешил? Усети, че се е взрял в Драгнипур и долавя съвсем смътното ехо от грохота на колела, приглушените викове на страдалците и ето, да, къкрещата буря от хаос, все по-близо.
— Без кръвта на драконите — продължи Аномандър Рейк — всички ние щяхме да сме прах, разпиляна от ветровете, зареяна между самите звезди. Да, други може би го виждат различно, но онзи студен пламък, така внезапно лумнал в жилите ни, така яростен в умовете — хаосът, Ендест — ни даде силата да устоим, да престанем да се боим от промяна, да приемем всичко, което беше неизвестно и непознаваемо. И затова избрахте да ни следвате, всеки в своето време, всеки на своето място.
„Хаосът във вас, да. Пламък на носа, маяк, пронизващ дълбоката ентропия, която виждахме навсякъде около нас. И все пак толкова малко от вас се оказаха достойни за нашата преданост. Толкова малко, господарю, и все по-малко с всяко ново поколение, и ето те, оставаш тук буквално сам.“
От очите му вече се стичаха сълзи. Плачеше, както плачеше обелискът, както плачеше камъкът наоколо. „Единственият, който беше достоен. Единственият.“
— Ще намериш силата в себе си, Ендест Силан. В това не се съмнявам.
— Да, господарю.
Синът на Тъмата протегна ръка, взе меча Драгнипур и с лекота го хлъзна в ножницата на гърба си. Обърна се към Ендест и се усмихна, сякаш бремето, което току-що бе приел отново, не можеше да смъкне други на колене — богове, асценденти, гордите и арогантните, всички — на колене. Краката на Рейк не се огънаха, не потръпнаха дори. Стоеше, висок и изправен, а в усмивката му към Ендест Силан имаше увереност в успеха, толкова непоклатима, толкова ужасяваща, че Ендест усети как сърцето му се сви, готово всеки миг да се пръсне.
И тогава неговият Господар пристъпи напред и изтри сълзата от бузата му с ръка.
Виждаше танца й сред вихрушките прах и парчета заскрежени камъни, през лъчите огнена слънчева светлина и мъгливите въртопи от сняг. Кръв все още струеше от раните му и сякаш никога нямаше да спре — струваше му се, че този пурпурен поток извира от някоя вечна река и че кръвта вече не е неговата, а на бога, застанал до него. Представата беше странна, но все пак изглеждаше вярна, макар че не смееше да попита Избавителя, не смееше да чуе потвърждението от устата на бога.
Полудялото време се вихреше над тази равнина, а тя се движеше без усилие през него, въртеше се и въртеше, ала все още не се доближаваше, все още не идваше отново за него.
— Какво чака? — попита той. — Не може да не разбира, че не мога да устоя на нова атака, че със сигурност ще падна.
— Щеше да дойде, ако можеше — отвърна Избавителя.
— Какво я задържа?
— Рани трябва да се изцерят, спомени за болка да заглъхнат.
Сиърдоминът изтри пясъка от лицето си. Имало беше мръсен дъжд, беше връхлетял над тях, но след това се беше оттеглил надолу в речното корито, небрежно дръпната дрипава кафява завеса.
— Понякога се процеждат неща — каза Избавителя.
Сиърдоминът изпъшка. И попита:
— Откъде?
— Животи на Т’лан. Толкова много беше отприщено, толкова много забравено, само за да се преживее отново. Имаше болка. Имаше… триумф.
Не беше станал свидетел на този миг. Т’лан Имасс, паднали на колене. Трудно беше да си представи човек такова нещо, но въпреки това потръпна от тази мисъл. Миг, който да разтърси всякаква вяра, миг, когато светът си поема дъх и… го затаява.
— Знаеше ли какво да очакваш?
— Те ме смириха — каза Избавителя.
„Подозирам, че ти си смирил тях, Итковиан — да, смъртен тогава, просто един смъртен. Не, те са били онемелите, изпълнени с благоговение и почуда. Не зная как знам това, но го знам.“
„… процеждат се неща.“
— Времето е полудяло от спомените на Т’лан Имасс, нали? Не можеш ли да ги призовеш? Да се строят в редици пред теб? Не мислиш ли, че с гордост биха приели това? Начин да ти се отплатят за стореното от теб? Избавителю, призови духовете на Т’лан Имасс — и онази жена долу никога няма да стигне до теб.
— Не мога. Не искам. Да, те биха приели тази идея. Взаимност. Но не ще го направя. Онова, което дадох, беше драговолно, дар, а не размяна. О, те ми наложиха една накрая, но отплатата бе съвсем скромна — или аз бях достатъчно слаб, за да не се противопоставя.
— Щом не приемаш служене — попита сиърдоминът, — защо тогава го търсиш от мен?
— Ти си свободен да избираш — отвърна Избавителя. — Да ме защитиш или да се отдръпнеш и да видиш поражението ми.
— Това едва ли е избор!
— Вярно. Но пък изборът е рядкост. Бих те върнал, но тялото ти вече не функционира. Лежи върху сметището зад лагера на поклонниците. Лешояди се храниха с него, защото плътта ти не е отровна като на другите захвърлени така.
Сиърдоминът направи гримаса и очите му отново се спряха на танцуващата сред равнината Върховна жрица.
— Благодаря за тази ужасна подробност. Ако стоя настрана — ако гледам как умираш, — какво ще стане с мен? С духа ми?
— Не знам. Ако мога, тогава ще скърбя за тебе толкова, колкото скърбя за душите на всички, които съм побрал в себе си.
Сиърдоминът бавно се извърна и погледна бога.
— Ако тя те вземе… всички онези Т’лан Имасс…
— Ще са безпомощни. Ще умрат. И всички, които са в мен, ще умрат.
— Е как тогава да стоя настрана?
— Сиърдомине… Сегда Травос… ти не си отговорен за тяхната съдба. Грешката е моя. Няма да те съдя сурово, ако решиш да отстъпиш.
— Грешка? Каква грешка?
— Аз съм… беззащитен. Ти го усети още в самото начало — когато дойде при могилата и коленичи, когато ме почете със своето приятелство. Не разполагам със средства за преценка. Не мога да съдя. Не мога да откажа прегръдката си на никого.
— Тогава го промени, проклет да си!
— Опитвам се.
Сиърдоминът изгледа с гняв бога, на чието лице се бе появила смътна усмивка. Изсъска и отстъпи назад.
— Искаш това от мен? Полудял ли си? Аз не съм от твоите поклонници! Не съм от твоята тълпа бъдещи жреци и жрици! Не ти се прекланям!
— Точно така, Сегда Травос. Проклятието на вярващите е в това, че се опитват да предвидят онзи, пред когото твърдят, че се прекланят.
— При твоето мълчание какъв избор имат?
Усмивката на Избавителя се разшири.
— Всеки избор на света, приятелю.
Безброй пътеки и всичките — устремени към едно и също място. Ако можеше да си направи труда, щеше да си помисли за неизброимите поколения — всички онези, които се вдигаха, за да се отправят с мислите си високо в нощното небе или да се гмурнат в пламъците на лагерния огън — гладът оставаше непроменим. Душата се втурваше, душата пълзеше, душата дращеше и се влачеше, и се хвърляше главоломно, а мястото, за което така страстно копнееше — жадуваше, — бе ето това: блаженството на увереността.
Увереност като броня, очи, блеснали като мечове; о, този ярък триумф, който е краят на всеки въпрос, на всяко съмнение. Сенките изчезваха, светът грейваше изведнъж, бял и черен. Злото тънеше в слузеста тиня, а добродетелните се извисяваха като гиганти. Състраданието можеше да се задели, да се поднесе само на истински заслужилите го — невинните и благословените. Колкото до всички други — те щяха да горят, защото само това заслужаваха.
Тя танцуваше като отприщена на воля истина. Чарът на простотата разцъфваше чист в крайниците й, яхнал вълните на лекия й като въздишка дъх. Всички мъчителни колебания си бяха отишли, всяко съмнение бе заличено от дара на саеманкелик.
Беше открила формата на света, всеки ръб беше ясен, рязко очертан и неопровержим. Мислите й можеха да танцуват през него почти без усилие, да избягват всякакви спънки и клопки, да не докосват грапавите повърхности, които можеха да я ожулят, да я накарат да трепне.
Блаженството на увереността поднасяше друг дар. Виждаше пред себе си едно преобразено мироздание, в което противоречията можеше с основание да се пренебрегнат, където двуличието не съществуваше, където да служиш на истината в себе си позволяваше с лекота да отхвърлиш всичко, което не съвпада.
Трошицата съзнание, която се таеше в нея като потръпващ в черупката си охлюв, бе в състояние да придаде форма на това преобразяване, да го разпознае като истинско откровение, онова, което бе търсила през цялото време — но все на неподходящи места.
Салинд вече разбираше, че Избавителя е бог дете. Невинно, да, но не по добрия начин. Избавителя не притежаваше никаква увереност в себе си. Той не беше всевиждащ, а сляп. От разстояние двете можеше да изглеждат идентични, там, в необятната прегръдка, в очакващите ръце, в незащитената откритост. Той прощаваше всичко, защото не можеше да види разлика, не можеше да усети дори кой заслужава и кой — не.
Саеманкелик носеше края на двусмислието. Разделяше света чисто, абсолютно.
Длъжна беше да му даде това. Щеше да е нейният дар — най-големият въобразим дар — за нейния възлюбен бог. Край на неговата двойственост, на неговото невежество, на неговата безпомощност.
Скоро щеше да дойде времето, когато тя отново щеше да го потърси. Жалката тленна душа, застанала на пътя й, нямаше да я обезсърчи следващия път, когато намереше оръжията си — нейните праведни мечове щяха да го насекат на късове.
Тази мисъл я накара да размаха ръце из въздуха във вихъра на танца си. „Такава радост!“
Имаше дар. Неин дълг беше да го поднесе.
„Все едно дали ти харесва, или не.“
А той не можеше да откаже. Откажеше ли — какво пък, щеше да й се наложи да го убие.
Огромните бели като кост зверове стояха на хребета извърнали глави и наблюдаваха Карса Орлонг, който яздеше в лек галоп към тях. Хавок се бе напрегнал под него и ушите му потрепнаха, щом забеляза, че е обграден от още Хрътки — тъмни, с къса козина, освен едната, която му напомняше за вълците в родната му земя: проследи го с кехлибарените си очи.
— Това са Хрътките на Сянката значи — измърмори Карса. — Игрички ви се играят с мен, нали? Опитайте, но накрая малко от вас ще могат да си идат оттук и никоя няма да е без рани, това ви обещавам. Хавок, видя ли онази във високата трева? Мисли си, че се е скрила от нас. — Изсмя се грубо. — Другите ще се престорят, че нападат, за да ни отвлекат вниманието, но точно тя ще поведе същинската атака. Мечът ми ще посече първо нейния нос.
Двата бели звяра се разделиха: единият изтича десетина крачки по хребета, другият се обърна и направи същото в обратната посока. В отвора, зейнал между двата, като вихрушки от прах залудуваха сенки.
Карса усети надигащата се в него бойна страст, целият настръхна под напрегнатите погледи на седемте свирепи звяра, но все пак очите му се задържаха на сумрачното петно, където вече се открояваха две фигури. Мъже, единият гологлав, другият с качулка, подпрян на чвореста тояга.
Хрътките от двете страни се задържаха на разстояние — достатъчно близо за бърза атака, но не чак толкова, че да попаднат в обхвата на Хавок. Карса спря на шест крачки от двамата непознати и ги изгледа преценяващо.
Гологлавият беше с невзрачно лице, бледо, все едно невиждало слънчева светлина, с разчорлена черна коса. Очите му меняха цвета си под светлината на слънцето, от синьо към сиво, зелено и може би дори кафяво, водопад от колебания, видими и в изражението му, докато и той на свой ред оглеждаше мълчаливо тоблакая.
Първият жест дойде от качулатия със скритото лице — вдигане и вяло махване с тоягата.
— Хубав кон.
— По-лесен е за езда от куче — отвърна Карса.
Тъмнокосият изсумтя.
— Този е неподатлив на магия, Котильон — каза качулатият. — Макар че кръвта му е древна, чудя се дали всички смъртни един ден ще са като него? Край на чудесата. Нищо освен тъпо, банално съществуване, нищо освен досадно ежедневие, лишено от чудеса. — Тоягата мушна във въздуха. — Свят на бюрократи. Скучни, вкиснати и нещастни като заседание на чиновници. В такъв свят, Котильон, дори боговете няма да гостуват. Освен на поклонение на досадата.
— Твърде философско от твоя страна, Сенкотрон — отвърна този, когото нарекоха Котильон. — Но дали този е наистина подходящата публика? Почти надушвам мечата пикня по него.
— Това е Лок — каза Сенкотрон. — Въргаля се преди малко в едни листа.
Карса се подпря на рога на странното седло, което Сеймар Дев бе пригодила за Хавок още в Ледерас.
— Ако аз съм чиновник, значи едно пророчество ще се окаже вярно.
— О, и кое ли ще да е то? — попита Котильон, развеселен сякаш от това, че Карса изобщо притежава дар слово.
— Тиранията на числобройците ще е кървава.
Сенкотрон се изсмя хрипливо, покашля се след мълчанието на двамата и рече:
— Хъм.
Котильон присви очи.
— В Даруджистан те очаква един храм, тоблакай. Корона и трон за взимане.
Карса се намръщи.
— Стига с този боклук. Казах на Сакатия бог, че не ме интересува. Съдбата си е моя и на никой друг.
— О? — Тоягата в ръката на Сенкотрон се люшна отново във въздуха като безглава змия. — Не те насърчаваме ти да го вземеш. Ни най-малко. Ти на онзи трон би било… печално. Но той ще те привлече, тоблакай, както ловците привличат стръвен лъв. Право в ямата, пълна с колове.
— Умният лъв знае кога да се обърне — каза Карса. — Ще видиш как ще се пръснат ловците.
— Точно защото те разбираме, тоблакай, не насъскваме Хрътките срещу теб. Ти носиш своята съдба като знаме. Зловещо знаме, да, но пък единствената му отлика е в това, че е открито. Знаеш ли, че и ние напуснахме цивилизацията? Писарите настъпваха отвсякъде, чиновниците с посинелите им от мастило езици и шавливите очички, влачещите им се крака и гърбиците, сухите им списъци. О, мерят и пресмятат всичко! Допустими нива на мизерия и страдание! — Тоягата удари по земята. — Допустими? Мамицата му, кой казва, че което и да е ниво е допустимо? Кой ум може да разсъждава така?
Карса се ухили.
— Цивилизованият, кой.
— Точно така! — Сенкотрон се обърна към Котильон. — А ти се съмняваше в тогова!
— Поправям се, Сенкотрон — отвърна с гримаса Котильон. — Ако Сакатия бог още не е научил уроците си с този воин, явно предстоят още уроци. Можем да го оставим на тях. И да оставим и този тоблакай също.
— Освен една подробност — изхъхри Сенкотрон. — Тоблакай, вслушай се в това предупреждение, ако цениш съдбата, към която се стремиш. Не се изпречвай на Пътника. Никога.
Карса се ухили широко.
— Разбрали сме се двамата.
— Нима?
— Аз няма да му се изпреча, и той на мене.
Сенкотрон и Котильон се смълчаха, замислени сякаш.
Карса изправи гръб и подръпна юздите. Хавок вдигна глава, ноздрите му се разшириха.
— Убих два дерагота — заяви Карса.
— Знаем — отвърна Котильон.
— Тяхната наглост беше слабото им място под корема. Лесно за досег. Лесно да си напъхам ръцете. Убих ги, защото мислеха, че съм слаб.
Котильон го изгледа насмешливо.
— Като говорим за наглост…
— Говорех за уроци — отсече Карса. — Смеете се на тия, дето идват при Сакатия бог. Може някой ден аз да се смея на тия, дето идват при вас.
Котильон и Сенкотрон, със струпалите се около тях Хрътки, гледаха как тоблакаят се отдалечава на джагския си кон.
Тоягата тропна.
— Усети ли онези в меча му?
Котильон кимна.
— Те са… — Следващата дума сякаш затрудни Сенкотрон. — Горди.
А Котильон отново нямаше какво да отвърне, освен да кимне. Изведнъж Сенкотрон се изкиска — звук, който сепна Хрътките, но той сякаш не забеляза тази подробност и каза:
— Ох, горките чиновници!
— Облак ли е това на хоризонта?
На въпроса на Реканто Илк Маппо вдигна глава и проследи примижалия му поглед. Изведнъж се надигна.
— Повече от облак.
Суитист Сафърънс се изправи с пъшкане и отупа пясъка от пищния си задник.
— Майстор Кв… еллл!
Пред очите на Маппо екипажът се раздвижи, застягаха ремъци, заоправяха ръкохватките и халките по каляската. Конете се размърдаха, изведнъж станали неспокойни, завъртяха очи и заизпъваха уши. Грънтъл застана до трелла.
— Гадна буря ще е и май идва право към нас.
— Тези хора ме изумяват — призна Маппо. — Ще ни помете всеки момент, а те изглеждат… само леко възбудени.
— Луди са, Маппо. — Изгледа го и добави: — Трябва съвсем да си се отчаял, за да наемеш тази сган.
— Защо майстор Квел изглеждаше безразличен от това, че пусна възкръснал дракон в този свят? — попита Маппо.
— Е, едва ли безразличен. Каза: „Олеле!“ Поне си мисля, че го чух, но може да е било въображението ми. Тази Гилдия Тригали… тези впрягове сигурно непрекъснато влачат разни неща от едно селение в друго. Виж го онзи ходещ труп там.
Двамата се обърнаха и загледаха мълчаливо съсухрената фигура — трупът беше насъбрал няколко захвърлени ремъка и едно въже и оглеждаше преценяващо едно от колелата на каляската.
Вятърът изведнъж стана отривист, по-хладен и някак… странно зареден.
Един от конете изцвили и заудря с копита по пясъка. Другите се заразиха от нервността му и залудуваха и те. Каляската се раздруса и се люшна напред. Майстор Квел вече помагаше на Прешъс Тимбъл да се провре през вратата — накрая ускори нещата със силно бутване отзад. После се огледа с леко подивял поглед и викна на Маппо:
— Качвайте се! Тръгваме!
— Тъкмо навреме — подхвърли Грънтъл.
Маппо тръгна към впряга, но спря и се обърна към Грънтъл.
— Моля те, внимавай.
— Само да разбера какво ще става. Квел! Кой лабиринт използваме сега? И нямаше ли да е добре да си го отворил вече?
— Качвай се на проклетата каляска! — кресна Квел.
— Добре, обаче…
— Идиот! — изрева Фейнт от покрива. — Още ли не си разбрал? — И заби пръст към кипналия черен облак, който вече почти беше затулил небето. — Това ще използваме!
— Но… чакай… как…
— Качвай се, тъпако, или се дави!
— Качвай се! — изврещя отгоре и Суитист Сафърънс. — И пак може да се удавиш!
Грънтъл видя, че трупът се е вързал за спиците на колелото.
„Богове на бездната, какво правя тук!?“
Откъм рифовете отекна грохот. Той се обърна и видя стена побесняла разпенена вода, връхлитаща да погълне целия остров.
Хвърли се към впряга. Докато се катереше в паника и опипваше за въжетата, Реканто Илк примижа и попита:
— Качи ли се вече?
Конете зацвилиха, все едно се смееха.