Стивън Ериксън
Дан на Хрътките (16)

13.

Видяхме го да идва — левга или повече.

Залиташе под тежестта на бремето

в ръцете си.

Помислихме, че е с корона,

но щом се доближи,

венецът се оказа змийска кожа,

опашката захапала.

Разсмяхме се и пихме, като падна,

извикахме с възторг, когато стана

с прелестно изящество.

Замлъкнахме, когато доближи,

с очите си видяхме и че бремето

е непокътнато.

Застинахме пред облекчената усмивка,

а той ни каза: този нов и лъчезарен

свят, открит от него

е вече наш.

Смълчани гледахме — всевишни богове —

омаяни от незаслужените дарове,

докато вадехме ножовете.

И режехме във дръзката си гордост

димящи кървави парчета,

деляхме капещата плячка

и до насита ядохме.

Видяхме, че заплака, щом нищо не остана,

назад отстъпи, скръбен и отчаян,

ръце отпуснал.

Но вълците превръщат в мърша всеки свят,

отвърнахме, разкрили своя нрав

със цялата невинност

и прогласихме с жар смирената си чистота.

Но той не чу, обърнал вече гръб,

докато ставаше горчив вкусът

и плъзваше коварната отрова.

Видяхме го да си отива — левга или повече.

Самотните му крачки.

Раздялата му скръбна с добротата ни.

Щастливото избиване на нас, безумците.

Ухапаните от змия, до смърт.

Сетните дни на нашето наследство

Фишер кел Тат

Грамадните пружини изтрещяха, за да убият главоломния сблъсък. После, докато огромното возило залиташе, Грънтъл за миг зърна как един от братята Боул, изтървал ръкохватките, се превъртя в песъчливия въздух, ръцете се размахаха, краката заритаха, лицето се облещи от изненада.

Задържащото въже се изопна и Грънтъл видя, че идиотът го беше вързал за глезените си. Боул изхвърча надолу и се изгуби от поглед.

Конете цвилеха побеснели, гривите плющяха в отчаяния им напън през каменистия пресечен терен. Призрачни фигури надаваха глухи викове, докато грамадните животни ги тъпчеха с копита, впрягът болезнено подскачаше над премазаните тела.

Някой изкрещя в ухото му, Грънтъл се извърна на мястото си на покрива на впряга и видя как другият брат Боул — Юла — дърпа въжето. Появи се стъпало — без мокасин, дългите мръсни пръсти мърдаха, сякаш търсеха да се докопат до нещо — а след това прасец и кокалесто коляно. След миг Емби се пресегна нагоре, напипа дръжка и се покатери на покрива. С най-странната дивашка усмивка, каквато Грънтъл бе виждал.

Впрягът на Тригали препускаше бясно в сумрака, през кипящи тълпи. Докато се врязваха като кораб, порещ безумните морски вълни, към страните на фургона се пресягаха полуизгнили ръце. Някои успяваха да се задържат, докато ръцете им се откъснат от ставите. Други се издърпваха от земята и започваха да се катерят нагоре, търсеха по-здрава опора.

И тук се проявяваше основната функция на акционерите. Суитист Сафърънс, ниската пълничка жена с лъчезарната усмивка, изръмжа и посече с малката брадвичка към една протягаща се ръка. Костите изпращяха като пръчки, Суитист изкрещя и изрита похотливо озъбеното съсухрено лице толкова силно, че отпра главата от раменете.

Проклети трупове — препускаха през море от оживели трупове и като че ли буквално всички искаха да си купят превоз.

До Грънтъл се изправи огромна скотска фигура. Баргаст, космат като горила, с остри черни зъби, оголени в победоносна усмивка.

Грънтъл освободи едната си ръка от месинговата халка, издърпа единия си къс меч и посече с тежкото острие лицето на трупа. Съществото залитна назад, долната половина на усмивката изведнъж се стопи. Грънтъл се изви още и изрита баргаста в гърдите. Привидението полетя назад. Миг след това се появи още някой, хилав в раменете, издълженото теме — покрито с плъшо сиви косми и с набръчкано лице отдолу.

Грънтъл изрита отново.

Впрягът подскочи дивашки, щом огромните колелета се превъртяха над нещо голямо. Грънтъл усети как се люшна през ръба на покрива и изрева от болка, когато ръката му се изпъна и изпука, вкопчена в халката. Ноктести пръсти задращиха бедрата му и той изрита в паника. Петата му удари нещо, което не поддаде, и той се възползва от това, за да се оттласне отново на покрива.

На отсрещната страна трима мъртъвци се нахвърлиха върху Суитист Сафърънс, и тримата като че ли решили да я изнасилят. Тя се загърчи под тях, сечеше с брадвите, хапеше съсухрените ръце и блъскаше с глава, щом някой понечеше да я целуне. После се намеси Реканто Илк, връхлетя със странния си, назъбен като коса дълъг нож, засече по ставите — рамене, колене, лакти — и замята долу отсечените крайници.

Грънтъл се надигна на колене и се огледа навъсено. Разбра, че пълчищата трупове се движат в една и съща посока, докато впрягът цепеше косо на пътя им — и докато съпротивата пред впряга се усилваше и фигурите се стичаха към тях, инерцията започна неумолимо да отслабва, конете вдигаха високо крака, за да изгазят през все повечето немрящи.

Някой крещеше откъм задницата на фургона, Грънтъл се обърна и видя, че Фейнт се е навела и реве нещо през плътно затворения прозорец.

Последва нов съкрушителен удар. Впрягът се разтърси дивашки и във въздуха отекна демоничен рев. Огромни нокти отпраха парчета дърво.

— Махайте ни оттук!

Грънтъл беше повече от съгласен, когато демонът изведнъж се извиси пред очите му и люспестите ръце посегнаха към него.

Той изръмжа и скочи, вече с двата меча в ръце.

Издължена зъбата муцуна се изпъна напред със съсък.

В отговор Грънтъл нададе оглушителен рев, кривите мечове засякоха, врязаха се в дебелата кожа, хлъзнаха се дълбоко навътре в безжизнената плът, до костите на дългия демонски врат.

Видя за миг как нещо като изненада пробяга в хлътналите очи на съществото, а след това главата и половината врат паднаха долу.

Още два дивашки удара и ръцете отхвърчаха във въздуха.

Тялото се смъкна назад, но още докато падаше, по-малки трупове вече се катереха по него като по стълба.

И той чу странен звук някъде напред — ритмичен, като дрънченето на оръжия по ръбовете на щитове. Но звукът беше твърде силен за това, твърде оглушителен, освен ако… Грънтъл се изправи и погледна напред.

Армия. Мъртви войници. Движеха се в бойни редици, в карета и клинове, маршируваха редом с всички останали — невъобразима чет. Той зяпна, мъчеше се да възприеме необятните мащаби на тази сила. Доколкото можеше да види, пред тях… „Богове на бездната, всички мъртви, всички в поход… но накъде? Към каква война?“

Гледката изведнъж се замъгли, разпадна се на късове. Каляската сякаш хлътна под него. Плъзна се мрак, изпълнен с мириса на море, грохот на вълни, пясък се просна под колелетата. Близката страна на каляската изстърга в ствола на една палма и се посипа дъжд от големи колкото гранати плодове, затупаха по покрива, затъркаляха се долу. Конете залитнаха, забавиха бесния си бяг и след миг впрягът бавно затъна в пясъка и замря.

Грънтъл погледна нагоре и видя звезди в кротко нощно небе.

Под него вратата на каляската изскърца, отвори се и някой се изтърколи долу и заповръща на пясъка, кашляше, плюеше и сипеше проклятия.

Майстор Квел.

Грънтъл слезе по спиците на най-близкото колело и тръгна с разтреперани крака към чародея.

Той още стоеше на четири крака и бълваше последните остатъци от онова, което бе задържал в стомаха си.

— Ох — изпъшка той. — Такова главоболие…

Фейнт застана до Грънтъл. Беше носила железен шлем, но го беше изгубила и сега косата й висеше на сплъстени кичури около кръглото й лице.

— Помислих си, че някой проклет тигър е скочил между нас — рече тя. — Но се оказа, че си ти. Вся ужас у един демон. Значи е вярно. Тези татуировки изобщо не са татуировки.

Глано Тарп беше скочил долу и се присви, за да избегне зъбите на близкия кон.

— Видяхте ли как изхвърча Емби Боул? Богове, беше идиозно!

Грънтъл се намръщи.

— Идио… какво?

— Идиотски грандиозно — обясни Фейнт. — Или грандиозно идиотско. Ти соултейкън ли си?

Той я погледна накриво и тръгна да разузнае.

Задачата приключи бързо. Намираха се на остров. Много малък остров, по-малко от петдесет крачки на ширина. Пясъкът представляваше натрошен корал, блестеше сребрист на звездната светлина. В центъра се издигаха две палми. В околните плитчини, на около хиляда разтега, минаваха ивици риф около целия атол, изгърбени над водата като морско влечуго. Виждаха се още острови, някои — по-големи от този, на който бяха, разпръснати като мъниста на скъсан наниз, най-близкият — може би на три хиляди разтега.

Когато се върна, видя как един труп се изтърколи от покрива на каляската и тупна на пясъка. След малко се надигна, седна и каза:

— О.

Треллът излезе от каляската, последван от блатната вещица, Прешъс Тимбъл. Бледа като призрак, тя залитна, направи няколко крачки и седна изтощена на пясъка. Маппо се приближи до Грънтъл.

— Доколкото разбирам, натъкнахме се на нещо неочаквано в селението на Гуглата.

— Не бих могъл да знам — отвърна Грънтъл. — Това бе първото ми посещение.

— Неочаквано ли? — Фейнт изсумтя. — Това беше безумно — всички мъртъвци въплътени, в поход.

— Накъде? — попита Грънтъл.

— Може би не „накъде“. Може би „откъде“.

Откъде? В отстъпление? Виж, тази мисъл наистина беше обезпокоителна. „Ако и мъртвите бягат…“

— Някога — заговори замислено Фейнт — царството на мъртвите беше лесно трасе. Мирно. Но през последните няколко години… нещо става. — Тя се приближи до майстор Квел. — Е, Квел. Щом това няма да свърши работа, тогава какво?

Мъжът, все още на четири крака, вдигна глава.

— Ти просто не схвана, нали?

— Какво да схвана?

— Ние дори не стигнахме до проклетия портал.

— Но… тогава какво…

— Нямаше никакъв портал! — изкрещя чародеят.

Последва дълго мълчание.

Наблизо немрящият събираше раковини.

 

 

Воднистите очи на Юла Боул се впиха в Прешъс Тимбъл, изпълнени с нега и обожание. Като видя това, Емби се постара да направи същото. Помъчи се да си придаде още по-страстно изражение, тъй че щом тя най-сетне се обърнеше, да види, че той е подходящият за нея, единственият за нея. Докато миговете се точеха, надпреварата между двамата ставаше все по-ожесточена.

Левият крак още го болеше, от бедрото надолу чак до пръстите, и му беше останал само един мокасин, но поне пясъкът беше топъл, тъй че не беше чак толкова зле.

Прешъс Тимбъл се беше събрала с майстор Квел и онзи страховит брадясал мъж, и косматото страшилище Маппо. Важни хора бяха това, реши той, и като оставим настрана Прешъс Тимбъл, не искаше да има с тях нищо общо. Да стоиш близо до такива хора изобщо не беше здравословно. Взривяват се глави, пръскат се сърца — беше го виждал със собствените си очи още докато беше дребосък (но не чак толкова дребосък като Юла) и семейството най-сетне бе решило да се бие с малазанците, които изникваха като отровни гъби из блатото им. Буна Боул беше движил нещата тогава, преди да го изяде един жабок, но беше факт, че не толкова близките братя на Буна — онези, които искаха да станат по-близки — всички се набутаха там и ги избиха. Взривени глави. Пръснали се сърца. Кипнали дробове. Законът на снишаването, разбира се. Маршалите и техните подмаршали бяха умни, а да си умен значеше да си бърз, тъй че щом засвистят стрели на лъкове и арбалети и се понесат вълните магия, е, снишаваха се на пътя им. Всички около тях се опитваха да са също толкова умни, ала не бяха достатъчно умни, тъй че бяха много по-бавни и… ами, просто не се снишаваха достатъчно бързо.

Юла най-сетне въздъхна, признал поражението си, и погледна Емби накриво.

— Не мога да повярвам, че те спасих.

— И аз. Аз нямаше.

— Точно затова не мога да повярвам на това, което направих. Но пък тя е видяла колко съм смел, щедър и безкористен. Видяла е, че съм по-добър, защото знае, че ти нямаше да го направиш.

— Може би щях, и може би тя знае това, Юла. Освен това един от ония миризливковци се опита да отвори вратите и ако не бях аз, щеше да нахълта вътре — и всъщност тя видя точно това.

— Ти оня не го изстърга нарочно.

— Откъде знаеш?

— Защото го бутна с лицето си, Емби.

Емби отново опипа носа си и потръпна, а след това се подсмихна злорадо.

— Тя видя каквото видя и това, което видя, не беше ти.

— Тя видя ръцете ми, когато се пресегнаха, за да те издърпат горе. Това видя.

— Не. Постарах се да ги прикрия с, ъъъ, с ризата си.

— Лъжеш.

— Ти лъжеш.

— Не, ти.

— Ти!

— Можеш да казваш каквото си искаш, Емби. Каквото си искаш. Все пак аз спасих теб.

— Измъкна ми мокасина, искаш да кажеш.

— Без да искам.

— Къде е тогава?

— Изпадна.

— Не е. Проверих в торбата ти, Юла. Изобщо не си се опитвал да ме спасяваш, крадеше ми мокасина, защото е любимия ти мокасин. Искам си я.

— Не е законно да надничаш в чужда торба.

— Това е според Блатния закон. Тука да ти прилича на блато?

— Това не е важно. Ти наруши закона. Все едно, намерил си резервния ми мокасин.

— Единствения ти резервен мокасин?

— Точно така.

— Тогава защо беше пълна с любовните ми бележки?

— Какви любовни бележки?

— Тия, дето си ги пишем с нея. Дето си ги крия в мокасина. Тях, Юла.

— Вече е ясно колко пъти си нарушавал закона. Защото си криел любовните си бележки — бележки, които си писал на себе си и на никой друг — и си ги криел в резервния ми мокасин!

— Не че щеше да погледнеш изобщо.

— Но можеше и да погледна, ако знаех.

— Ама не си, нали? Освен това нямаш резервен мокасин, защото я откраднах.

— И затова аз си я откраднах обратно!

— Не можеш да откраднеш обратно нещо, за което първо не си знаел, че е откраднато. Това си е просто кражба. А кражбата е против закона.

— Блатният закон.

— Торбата ти е блато.

— Ха-ха-ха-ха-ха…

Емби се ухили на собствената си шега и също се засмя:

— Ха-ха-ха-ха-ха…

 

 

Фейнт дръпна запушалката, удари глътка и подаде меха на Суитист Сафърънс.

— Чуй ги само ония идиоти.

— Не искам — отвърна Суитист Сафърънс. И потръпна. — Знаеш ли, това ми се случва за първи път. Да се опитват така да се докопат до гащите ми.

— Прокълнати с трупно вкочаняване може би.

— Подиграваш ли ми се? Онова, което правеха там, дори не беше реално, бяха като вързани пръчки или нещо такова. — Удари още глътка вино и се огледа. — Хубаво място.

— Малкото ни късче рай.

— Можем да погледаме изгрева поне. Това ще е хубаво. — Помълча, после продължи: — Когато се появи Реканто, помислих, че идва на помощ. Но сега си мисля, че просто се е възползвал от положението, за да пусне и той няколко ръце.

— Изненадана ли си, Суити? Та той е мъж.

— С лоши очи.

— Лоши очи и лоши ръце.

— Може би трябваше да го убия.

— Чакай малко — сряза я Фейнт и дръпна меха от ръцете й. — Той все пак те спаси, с това рязане на ръце и длани…

— За да премахне конкуренцията.

— За да спаси честта ти, Суити.

— Щом казваш.

Фейнт запуши меха.

— Богове на Бездната, Суити, в какво според теб се набутахме там?

Суитист Сафърънс нацупи пълничките си устни, клепачите с дългите мигли се отпуснаха над очите й.

— В Еднооката котка, още когато бях дете, веднъж ме взеха на едно Утро на мухите — знаеш, онези церемонии от храма на Качулатия, когато всички жреци се мажат с мед…

— Някъде използват кръв — прекъсна я Фейнт.

— Така съм чувала. В Еднооката котка беше мед, тъй че мухите залепваха. Мухи и оси всъщност. Все едно, бях с дядо ми, който е бил войник с Ревенантите^[1]…

— Богове, отдавна не бях чувала да ги споменават! — Фейнт зяпна Суитист Сафърънс. — Наистина ли? Дядо ти е бил с Ревенантите?

— Така казваше. Когато бях много малка, вярвах на всяка дума, която ми казваше. Когато пораснах, изобщо не го вярвах. А сега, като пораснах още, започнах пак да го вярвам. Нещата в къщата му, онези каменни плочи с глифовете, счупените маски, които държеше на стената… да, Фейнт, вярвам, че е бил с тях.

— Командван от Сегюле…

— Сегюле изгнаник, да. Все едно, дядо ме заведе да видя храма на покровителя на стария му полк и всичките му там жреци и жрици, които правеха онова с мухите.

— Почакай. Ревенантите уж трябваше да са изчезнали всички — прибрани от Гуглата, да му служат в царството на мъртвите. Тъй че какво е правил дядо ти жив в Еднооката котка?

— Изгубил си дясната ръка в битка. Оставили го за умрял, а когато някой го намерил, вече било много късно за сериозно лечение. Тъй че го пенсионирали. Сега ще ме оставиш ли да си разкажа историята, или не?

— Да, да. Извинявай.

— Та той каза, че жреците обърквали всичко с онзи мед. Мухите и осите не били важното в церемонията. Важното било кръвта — медът де, но той символизирал кръвта. Ревенантите — които били като воини-жреци на самия Качулат бог, в смъртния свят поне — е, те значи се самобичували. Кръв по кожата, живот, който кърви, за да умре на кожата — това било важното. Затова Гуглата цени мъртвите войници повече от всеки друг от безбройните мъртъвци, които се тътрят през портата му. Търговците на кръв, армията, която ще се сражава на тайната равнина, наречена Последен отпор. — Тя замълча и облиза устни. — Затова било Утрото на мухите. Последна битка, на мъртвите, събрани на една тайна равнина, наречена Последен отпор.

— Ясно — промълви Фейнт и потръпна, смразена от разказа на Суитист Сафърънс. — Може би затова Качулатия е взел Ревенантите. Защото тази битка наближава.

— Дай още глътка — рече Суитист Сафърънс и се пресегна за меха.

 

 

Глано Тарп сръга Реканто Илк в ребрата.

— Виждаш ли ги? За нас си говорят. Е, за мен най-вече. Ще стане, Илк, рано или късно ще стане.

Реканто Илк присви очи.

— Какво, ще те убият, докато спиш ли?

— Не бъди идиот. Някоя от двете ще ме помоли да й стана мъж навеки.

— И после ще те убие, докато спиш. А след това ще можем да си разделим дяла ти.

— Мислиш, че не видях как опипваше Суити ли?

— Как си могъл? Нали караше!

— Няма нещо, което да не виждам аз, Илк. Точно това ме прави добролепен колар.

— Нейните дръжки са най-хубавите.

— Внимавай какво правиш с бъдещата ми жена навеки.

— Може пък Фейнт да вземеш накрая, пък аз да правя каквото ми хареса със Суити.

Глано Тарп се оригна шумно.

— Трябва да сготвим нещо. Закуска, та като си свършат ония плямпотенето, да ставаме и да хващаме пътя.

— Накъдето и да е.

— Не е важно накъде. Никога не е било, няма и да бъде.

Реканто Илк се ухили.

— Прав си. Не е важна целта.

Двамата добавиха в хор:

— … а пътуването!

Фейнт и Суитист Сафърънс се обърнаха към тях намръщени.

— Стига вече! — подвикна им Фейнт. — Престанете, двамата! Престанете или ще ви убием, докато спите!

Реканто Илк сръга Глано Тарп в ребрата.

 

 

Маппо клечеше и чакаше майстор Квел да привърши тихото заклинание против болка. Съчувстваше му, защото беше ясно, че чародеят страда, лицето му беше пребледняло и изопнато, челото — плувнало в пот, ръцете му трепереха.

Това, че някой може да избере такава професия, на тази ужасна цена, беше идея, която трудно можеше да приеме. Какви пари можеха да изплатят това? Този начин на мислене Маппо изобщо не можеше да проумее.

Кое на този свят беше наистина ценно? На който и да е свят? Приятелството, даровете на любовта и състраданието. Уважението, което отдаваш към живота на друг. Всичко това не можеше да се купи с богатство. За самия него тази истина изглеждаше съвсем проста. И все пак знаеше, че самата й баналност подхранва насмешлив цинизъм и подигравка. Докато тези неща не ти бъдат отнети, докато цената на загубата им не се окаже лична в някоя своя ужасна, опустошителна поява в нечий живот. Едва в такъв момент на невъзвратима крайност презрението отпада от тази истина и я оголва неопровержимо.

Всички важни истини бяха банални.

И все пак тук имаше друга истина. Той беше платил за това пътуване. Парите му бяха донесли болка на този човек. Размяната бе неравностойна и затова Маппо скърбеше за майстор Квел и нямаше да се отдръпне страхливо пред чувството си за вина. Честта в края на краищата означаваше подготвеност, готовност да претегляш и мериш, да преценяваш верния баланс, без да накланяш везните с ръка.

И тъй, всички те плащаха, за да обслужат потребността на Маппо — това пътуване през лабиринти. Поредното бреме, което трябваше да приеме. Стига да можеше.

Внушителният воин, който седеше до него, се размърда и каза:

— Мисля, че вече разбирам защо Тригали губи толкова свои акционери, майстор Квел. В името на бездната, би трябвало да има лабиринти, през които да можеш да пътуваш в мир, нали?

Майстор Квел потърка чело.

— Селенията се съпротивляват, Грънтъл. Ние сме като плисната вода в горещо масло. Единственото, което мога да направя, е да не… ни изхвърли. Маговете могат да се провират в избраните си лабиринти — не е лесно, повечето пъти е игра на дискретна настойчивост. Или на скромно налагане на воля. Не искаш да избиеш дупка от един свят към друг, защото това най-вероятно ще излезе извън контрол. Може да погълне магьосника за миг. — Вдигна глава и ги погледна с кървясалите си очи. — Ние обаче можем да го правим така. — Махна вяло с ръка към впряга. — Идваме като оскърбление. Ние сме оскърбление. Като нажежен до бяло връх на копие, пронизваме, препускаме диво по пътя си и трябва да се погрижа всичко, което оставяме след себе си, да бъде… притъпено. Обгорено и затворено. Иначе зад нас ще изригне неудържима сила, а на такава вълна никой смъртен не може да се носи дълго.

Прешъс Тимбъл проговори зад Маппо:

— Значи всичките сте Върховни магове тогава.

Майстор Квел кимна.

— Признавам, започва да ме притеснява начинът, по който пътуваме. Мисля, че плашим цялата проклета вселена. Караме битието да… кърви. О, само по някоя капка тук-там, сред всичките пристъпи на болка, каквито би могла да изпитва реалността. Все едно, затова няма мирен път, Грънтъл. Обитателите на всяко селение са принудени да се опитват да ни унищожат.

— Каза, че дори не сме стигнали до Портата на Гуглата — каза след кратко мълчание Грънтъл. — И все пак…

— Да. — Магът се изплю на пясъка. — Мъртвите вече не спят. Проклета бъркотия.

— Намерете ни най-близката суша в нашия свят — рече Маппо. — Оттам ще си продължа пеш. Ще се оправя сам.

— Ние държим на договора, Трелл. Ще те доставим там, където искаш да стигнеш…

— Не и срещу възможната цена ти и приятелите ти да умрете. Не мога да приема това, майстор Квел.

— Надплатено не връщаме.

— Аз и не искам.

Майстор Квел се изправи. Трепереше.

— Ще видим след другата отсечка. Време е за закуска. Няма нищо по-лошо от това да повръщаш, когато в корема ти няма нищо за повръщане.

Грънтъл също се надигна.

— Решил си по нов път?

Квел направи гримаса.

— Огледай се, Грънтъл. Решено е вместо нас.

Квел закрета бавно към екипажа си, събрани около мангала, който бяха измъкнали от туловището на впряга. Треллът огледа примижал тясната ивица суша.

— Какво искаше да каже?

Грънтъл сви рамене, после се усмихна на Маппо и дългите му зъби лъснаха.

— Щом трябва да гадая, Трелл, май ще плуваме.

А Прешъс Тимбъл изсумтя:

— Царството на Маел. А вие двамата мислехте, че Гуглата бил лош.

 

 

Когато бе на четири години, на Прешъс Тимбъл й бяха дали тръбичка за дишане и я заровиха в торф, където остана два дни и една нощ. Навярно беше умряла. Повечето умираха, но душата оставаше в мъртвото тяло, пленена от торфа и тъмните му чародейни качества. Така старите вещици обясняваха нещата. Едно дете трябваше да се даде в торфа, в онзи нечестив съюз на земя и вода, и душата трябваше да се откъсне от плътта, която обитаваше. Едва тогава тази душа можеше да пътува, едва тогава можеше да странства на воля в царството на сънищата.

Малко спомени имаше за времето, прекарано в торфа. Навярно беше пищяла, беше се опитвала да се мята в паника. Въжетата, които я бяха стегнали, с които щяха да я извадят привечер на втория ден, бяха оставили дълбоки парещи белези на китките и шията й и тези рани не бяха дошли от лекия отмерен натиск, когато вещиците я извлякоха обратно в света. Шепнеха също така, че понякога духовете, бродещи из торфа, се опитвали да откраднат тялото на детето, да го направят свое обиталище. И вещиците, които седяха и пазеха временния гроб, разказваха за времена, когато въжето — с краищата му, вързани около китките — изведнъж се изопвало и тогава започвала битка между вещиците на повърхността и духовете на дълбокото. Понякога вещиците губели, въжетата се разяждали и откъсвали и детето го издърпвали в мръсното дълбоко, и се появявало само веднъж всяка година, в Нощта на Пробудените. Деца със синкавокафява кожа и празни очни кухини, с коса с цвета на съсирена кръв, с дълги лъскави нокти — вървят през блатото и пеят песни за земята, която може да доведе до лудост един смъртен.

Бяха ли дошли духовете за нея? Вещиците не казваха. Тези изгаряния по кожата й от паника ли бяха, или от нещо друго? Не знаеше.

Спомените й от онова време бяха малко и откъслечни. Тежестта върху гърдите й. Пронизващият студ. Вкусът на мръсна вода в устата й, паренето в стиснатите й очи. И звуците, които чуваше, ужасните капещи звуци, като поток от течности през жилите на земята. Тупанията и пращенето, шумоленето от приближаващи се… неща.

Казваха, че никакъв въздух нямало в торфа. Че дори кожата й не можела да диша — а това дишане бе нужно за всичко живо. Тъй че наистина трябваше да е умряла.

Оттогава, нощем, докато спеше, тя можеше да се издига от плътта си, можеше да надвисне невидима над неподвижното си тяло. И да го гледа отгоре с възхита. Беше наистина красива, сякаш нещо от детето, което бе някога, не можеше никога да се състари, оставаше неуязвимо за възрастта. Качество, което караше мъжете отчаяно да я желаят, не като равна, уви, а като притежание. И колкото по-стар беше мъжът, толкова по-голямо бе желанието.

Когато направи това откритие, за себе си и за мъжете, които я желаеха най-много, тя се отврати. Защо да дава това прелестно тяло на такива сбръчкани жалки същества? Нямаше да го даде. Никога. И все пак се оказваше трудно да се брани срещу такива страстни ловци на младост — о, можеше да ги прокълне в нещастие, можеше да ги отрови и да гледа как издъхват в ужасни болки, но такива неща само я водеха до съжаление, от мекия вид, не от гадния, което правеше жестокостта само още по-трудна.

Беше намерила решението си в двамата млади братя Боул. Едва прескочили двадесетте, и двамата недостатъчно пригодни, за да останат в Нередовните на Мот по някакви си причини, за които нямаше нужда да се интересува. И двамата — възхитително влюбени в нея.

Беше все едно, че от мозъците на двамата едва ли може да се събере дори колкото за един. Бяха Боул, свирепи срещу всякакви магове и магии и родени с дара на бога саламандър: да оцеляват. Бранеха я във всички битки, които човек можеше да си въобрази, от истинския бой до коварните попълзновения на старците.

Щом престанеше да се възхищава на тялото си, тя се понасяше натам, където двамата спяха, и се взираше отгоре в отпуснатите им лица, в зяпналите уста, от които хъркането излизаше на тих ритмичен стон, в струйките лига и трепкащите клепачи. Нейните палета. Нейните кучета пазачи. Убийствените й хрътки.

И все пак сега, в тази нощ с тропическите звезди, които намигваха отгоре, Прешъс Тимбъл изпитваше усилващо се безпокойство. Тази авантюра с Тригали, на която се беше решила — тази прищявка, — се оказа далеч по-опасна, отколкото бе очаквала. Всъщност тя едва не загуби един от тях в селението на Гуглата. А да загуби един от тях щеше да е… лошо. Щеше да освободи другия да настъпи, а това тя не го искаше, за нищо на света. А и едно куче пазач едва ли беше толкова ефикасно, колкото две.

Може би, просто може би, този път беше прекалила.

 

 

Грънтъл отвори очи и се загледа в смътното сияние, което се понесе и надвисна над спящите тела на братята Боул, позадържа се там, а после се върна и потъна обратно в тялото на Прешъс Тимбъл.

Чу наблизо как треллът изсумтя тихо и отрони:

— Що за игра играе тя…

Грънтъл помисли дали да отвърне. Но сънят изведнъж го завладя, удари го, събори ума му и го изплю като сдъвкан плъх сред влажна поляна с висока трева. Слънцето горе пламтеше като око на разгневен бог. Пребит и изтерзан, той се надигна на четири крака — поза, която не му се стори ни най-малко тромава, нито необичайна.

Гъста джунгла обкръжаваше поляната и от нея прииждаха звуците на птици, маймуни и насекоми — какофония толкова шумна и натрапчива, че дълбоко от гърлото му се изтръгна раздразнено ръмжене.

Изведнъж всички звуци замряха, пашкул от тишина, накъсана само от жуженето на пчели и двойка дългоопашати колибри, затанцували покрай цвят на орхидея — пъстри духчета, които изпърхаха с криле и се понесоха във въздуха.

Грънтъл усети как космите му настръхнаха, твърди и вкочанени по тила му — твърде рязко и буйно за човек, — погледна надолу и видя тигрови лапи там, където трябваше да са ръцете му.

„Поредният от тези проклети сънища. Слушай, Трейк, ако искаш да съм точно като теб, престани да ми разиграваш тези сцени. Ще бъда тигър, ако това искаш — само престани да ме затваряш в сънищата ми. Събуждам се тромав и бавен и това не ми харесва. Събуждам се, без да помня нищо освен свобода.“

Нещо се приближаваше. „Неща… три, не, пет. Не големи, нито опасни.“ Той бавно извърна глава и присви очи.

Съществата, спрели се в края на поляната, бяха нещо средно между едри маймуни и хора. Ниски, със стегнати гладки тела, с тънка козина, която се сгъстяваше под мишниците и чатала. Двамата мъжкари носеха нещо като жезли с втвърдени на огън върхове и набити по тях нокти от някой едър хищник. Женските носеха копия, една от тях държеше копието си в едната ръка, а в другата — широка кремъчна брадва, която хвърли на поляната. Камъкът тупна на земята и смачка тревата някъде между Грънтъл и групата им.

Грънтъл осъзна, с леко стъписване, че познава вкуса на тези същества — горещата им плът, кръвта им, соленото на потта им. В това тяло, в това място и това време той ги беше нападал, беше ги събарял, слушал беше жалните им писъци, докато челюстите му се стягаха фатално около вратовете им.

Този път обаче не беше гладен и те, изглежда, го знаеха.

В очите им припламна благоговение, лицата им се изкривиха в странни изражения, а една от жените изведнъж заговори. Вибрираща реч, накъсана от цъкания и гърлени звуци.

А Грънтъл я разбираше.

— Звяр на мрака и огъня, ловец в тъмно и в светлина, черна козина и лъх сред тревите, бог който взима, виж този наш дар и ни пощади, защото сме слаби и малко, и тази земя не е наша, тази земя е пътят, защото бленуваме за брега, където храната е обилна и птиците грачат в слънчевия зной.

Грънтъл усети, че се хлъзга напред, безмълвен като мисъл. Беше живот и сила, обвързани в единен дъх. Напред, докато брадвата не се озова в ноктестите му лапи. Навел глава, с разширени ноздри вдиша мириса на камък и пот, ръбовете, по които бе останала стара кръв, където треви бяха излъскали кремъка, урината, плисната върху него.

Съществата искаха тази поляна за себе си.

Молеха го за разрешение, а може би и за нещо повече. Нещо като… закрила.

— Пантерата ни следи и те предизвиква — припя монотонно жената. — Но няма да пресече пътя ти. Ще избяга от миризмата ти, защото ти си господарят тук, богът, неоспоримият ловец на леса. Предната нощ тя взе детето ми — изгубихме всички свои деца. Може би ще сме последните. Може би никога няма да видим отново брега. Но ако нашата плът трябва да нахрани гладните, то нека ти си този, който ще стане по-силен с нашата кръв… Тази нощ, ако дойдеш да вземеш някой от нас, вземи мен. Аз съм най-старата. Не нося повече деца. Безполезна съм.

И тя отпусна рамене, захвърли копието и се смъкна в тревите, превъртя се на гръб и оголи гърлото си.

Бяха луди, реши Грънтъл. Обезумели от ужаса на джунглата, където бяха чужди, изгубени, търсещи някой далечен бряг. А по пътя им всяка нощ вилнееше ужас.

Но това беше сън. От някое древно време. И дори да се опиташе да ги отведе до брега, щеше да се събуди много преди това пътуване да е свършило. Да се събуди и с това да ги остави сами на съдбата им. А ако огладнееше в следващия миг? Ако инстинктът в него изригнеше и го отпратеше върху тази нещастна женска — и челюстите му да се стегнат на гърлото й?

Дали от това бе произлязла идеята за човешко жертвоприношение? Когато природата ги е гледала жадно, с неутолимия си глад? Когато не са имали нищо друго освен заострени пръти и тлеещ огън, с които да се защитят?

Тази нощ нямаше да ги убива.

Щеше да намери нещо друго за убиване. Грънтъл се отправи навътре в джунглата. Изпълниха го хиляди миризми, хиляди приглушени звуци зашепнаха в дълбоките сенки. Носеше огромната си тежест без усилие, пристъпваше безшумно. Под зеления покров светът бе сумрачен и така щеше да си остане вечно, и все пак той виждаше всичко — пърхането на зеленокрила богомолка, пробягващите из хумуса дървесни буболечки, лъскавия бяг на стоножка. Плъзна се през пътеката на сърни, видя къде се бяха хранили с клонки с потъмнели листа. Подмина изгнил дънер, накъсан и избутан встрани, земята под него — разровена от търсещата зурла на глиган.

Някъде по-късно, когато се спусна вечерта, намери дирята, която бе тръгнал да търси. Остра, лютива, едновременно позната и чужда. Беше накъсана, доказателство, че съществото, което я е оставило, е предпазливо; отдръпваше се сред дърветата в мигове на отдих.

Женска.

Забави крачките си по дирята на звяра. Цялата светлина си отиде, всеки цвят преля в оттенъци на сивото. Ако го откриеше, щеше да избяга. Но пък единственият звяр, който нямаше да го направи, бе слонът, а той никак не държеше да напада този мъдър левиатан с мръсното му чувство за хумор.

Продължи дебнешком напред, стъпка подир тиха стъпка, докато не стигна до мястото, където тя беше убила. Елен, горчивият му от паника дъх се бе затаил във въздуха. Хумусът разровен от тънките му копита, петно кръв върху сухите тъмни листа. Грънтъл спря, отпусна се, вдигна очи.

И я видя. Беше издърпала плячката си на един дебел клон, от който се спускаха лиани на водопад от нощни цветове. Еленът — или каквото бе останало от него — беше метнат през клона, а тя лежеше по дължината му, огнените й очи бяха приковани в Грънтъл.

Беше добре пригодена за нощен лов — козината й беше черно връз черно, петната едва се различаваха.

Гледаше го без страх и това го стъписа.

След това в черепа му замърмори глас, благ и мрачен.

— Върви си по своя път. Няма достатъчно за делба… дори да желаех, а аз, разбира се, не желая.

— Дошъл съм за теб — отвърна Грънтъл.

Очите й се разшириха и той видя как мускулите по раменете й се стегнаха.

— Да не би всички зверове да познават ездачи?

В първия миг Грънтъл не схвана въпроса й. А после разбирането го осени, с внезапна вълна от топлина, с внезапен интерес.

— Далече ли е пътувала душата ти?

— През времето. През незнайни разстояния. Тук сънищата ми ме водят всяка нощ. Вечно на лов, с вечния вкус на кръвта, вечно присвита боязливо встрани от пътя на такива като теб.

— Бях призован с молитва — каза Грънтъл и осъзна, че това е самата истина, още докато го изричаше. Получовешките същества, които бе оставил зад себе си, наистина го бяха призовали, сякаш за да подканят убиеца да отвърне на някаква вътрешна съпротива пред слепия шанс. Беше призован, за да убие, осъзна той, и с това да даде доказателство на идеята за съдба.

— Любопитна идея.

— Пощади ги.

— Кои?

— Знаеш за кои говоря. В това време има само едно същество, което може да изрича молитви.

Долови насмешката й.

— Грешиш. Макар че другите не си представят зверовете като богове и богини.

— Другите?

— На много нощи разстояние оттук има планини, а в тях може да се намерят твърдини, обитавани от К’Чаин Че’Малле. Има огромна река, която се излива в топъл океан, а на бреговете й може да се намерят селища землянки на Форкрул Ассаил. Има самотни кули, където живеят самотни Джагът и чакат да умрат. Има села на Тартено Тоблакай и техните братовчеди, обитателите на тундрата Нефр Трелл.

— Познаваш този свят много по-добре от мен.

— Все още ли се каниш да ме убиеш?

— Ще спреш ли да избиваш получовеците?

— Щом желаеш. Но трябва да знаеш, има времена, когато този звяр е без ездач. Подозирам, че има също времена, когато звярът, който яздиш, също ловува сам.

Надигна се изящно от клона и бавно заслиза по дънера, с главата надолу, скочи и стъпи леко върху меката горска пръст.

— Защо са толкова важни за теб?

— Не знам. Може би ги съжалявам.

— За нашия вид няма място за съжаление.

— Не съм съгласен. Това е, което можем да дадем, когато яздим душите на тези зверове. Гуглата знае, това е всичко, което можем да дадем.

— Гуглата?

— Богът на смъртта.

— Идваш от странен свят, струва ми се.

Виж, това беше стъписващо. Грънтъл помълча дълго, след това попита:

— Ти откъде си?

— От един град, наречен Нови Морн.

— Знам развалина, наречена Морн.

— Моят град не е развалина.

— Може би съществуваш във време преди идването на Гуглата.

— Може би. — Тя се протегна, блясъкът на очите й изтъня до резки. — Скоро си тръгвам. Ако си тук, когато си отида, звярът, който остава, няма да се отнесе добронамерено към присъствието ти.

— О? И дали ще е толкова глупава да ме нападне?

— И да умре? Не. Но не бих искала да я обрека на ужас.

— Ах, а това да не би да е жалост все пак?

— Не. Любов е.

Да. Можеше да разбере как човек обиква такива великолепни животни и открива, че ездата на душите им е най-драгоценен дар.

— Ще си отида веднага. Мислиш ли, че ще се срещнем отново?

— Тази нощ май наистина е наша.

Тя се понесе плавно в тъмното и дори необикновеното зрение на Грънтъл не му помогна да я проследи след първите няколко стъпки. Обърна се рязко и безшумно застъпва натам, откъдето бе дошъл. Да, усещаше вече как хватката му тук отслабва. Скоро щеше да се върне в своя свят. Към онова бледо, застояло съществуване, където живееше като полусляп, полуглух, безчувствен и тромав.

Позволи си да изръмжи сърдито и всички горски обитатели наоколо затихнаха.

А после някаква дръзка маймуна високо горе хвърли пръчка по него. Тупването на земята близо до левия му заден крак го сепна и той се дръпна боязливо.

От мрака горе го догони звучен кикот.

 

 

Бурята от хаос се разбушува пред погледа му, погълна половин небе с вихрено безумие от олово, зърнесто черно и искрящи пипала от сребро. Виждаше как яростният й фронт надига земята в кипяща стена от прах, камъни и пръст, как идва все по-близо.

Предстоящият край не беше чак толкова лош, ако питаха Дич. Влачеха го за веригата, затегната за десния му глезен. Кожата му беше обелена — бялата кост и хрущялът от останалия му лакът, зацапан с кал, се виждаха през червените петна пред очите му. Коленете му бяха отекли, а прангата бавно се врязваше през глезена и костите на стъпалото. Чудеше се какво ли ще стане, когато стъпалото най-сетне се откъсне — какво щеше да изпита? Да лежи, обездвижен най-сетне, може би да гледа как прангата се завърта, извива се и се изхлузва. Щеше да е… свободен.

Мъчението на това съществуване не трябваше да включва болка. Това беше нечестно. Разбира се, повечето от тази болка вече заглъхваше — твърде много се беше присвивал и треперил, охкал и хлипал — но спомените си оставаха като огън в черепа му.

Дърпаха го напред по разкъртени камъни, острите им ръбове се врязваха в гърба му, изравяха нови бразди в премазаната му плът, набиваха се в основата на черепа и къртеха последните валма коса и кожа. А щом веригата се запънеше, само за да го превърти, той зяпваше за пореден път стихията зад тях.

От стенещия някъде напред фургон ехтяха песни на страдание, несекващ, отчаян хор.

Колко лошо, помисли си той, че онзи огромен демон не го беше намерил още в първите мигове, след като рухна, не го беше вдигнал на рамото си — не че можеше да носи повече, отколкото вече носеше. Но дори да не беше направил нищо повече, освен да го издърпа встрани, тогава масивното колело на фургона нямаше да прекърши дясната му ръка и рамо, да ги стрие на каша, докато не останат само нишки хрущял, които да ги задържат към тялото. След това всички надежди — колкото и смътни да бяха, — че ще се вдигне отново, за да влее силата си в процесията, си бяха отишли. Беше се превърнал в поредната мъртва тежест, влачен отзад, подсилил страданието на онези, които продължаваха да се тътрят.

Наблизо, почти успоредно на него, една огромна верига, вече обрасла с мъх, свършваше при останките на дракон. Криле като опърпани платна, счупени и подскачащи по земята напречни ребра, почти одрана глава, която се влачеше зад натрошения врат. Когато го видя за първи път, се потресе, ужаси се. И сега все още, всеки път, щом се появеше в полезрението му, го заливаше вълна от ужас. Фактът, че дори такова същество се е провалило, бе доказателство за отчаяната крайност, която ги изтезаваше.

Аномандър Рейк беше спрял да убива. Легионът пропадаше. Унищожението се приближаваше неумолимо.

„Животът се бои от хаоса. Страхуваме се от него повече от всичко друго, защото е анатема. Редът воюва срещу разпада. Редът договаря взаимодействие като механизъм за оцеляване, на всяко ниво, от парче кожа до цяла менажерия от взаимно зависими същества. Това взаимодействие, разбира се, може по същество и да не е непременно мирно — нищожна размяна на провали, за да гарантират по-големи успехи.“

„Да, докато ме влачат тук, на самия край на съществуването ми, започвам да разбирам…“

„Вижте ме, вижте този дар на размисъла.“

„Рейк, какво си направил?“

Една мазолеста ръка се стегна около здравата му все още ръка, вдигна го и го понесе напред, по-близо до пълзящия фургон.

— Няма никакъв смисъл.

— Това — отвърна му дълбок сдържан глас — е без значение.

— Аз не заслужавам…

— Може би не, но съм решил да ти намеря място във фургона.

Дич се изсмя хрипливо.

— Просто откъснете стъпалото ми, милостиви господине, и ме оставете.

— Не. Може да се окажеш нужен, маг.

Нужен? Виж, това беше нелепо.

— Кой си ти?

— Драконъс.

Дич отново се изсмя.

— Търсех те… сякаш преди векове, вече.

— Вече ме намери.

— Мислех си, че може да знаеш начин да се избяга. Виж, това ако не е смешно! В края на краищата, ако знаеше, нямаше още да си тук, нали?

— Това изглежда логично.

Странен отговор.

— Драконъс.

— Какво?

— Ти логичен ли си?

— Ни най-малко. А, ето, стигнахме.

Гледката, която посрещна Дич, щом го надигнаха и обърнаха напред, беше още по-ужасяваща от всичко, което бе видял, откакто бе пристигнал в прокълнатото селение на Драгнипур. Стена от тела, изпънати ходила, подаващи се между зяпнали лица, тук-там по някоя провиснала навън ръка, гърчеща се и плувнала в пот. Тук коляно, там рамо. Валма мокра коса, пръсти с дълги колкото ками нокти. Хора, демони, Форкрул Ассаил, К’Чаин Че’Малле, други, от естество, каквото Дич не можеше дори да определи. Видя една длан и ръката до лакътя, направени сякаш изцяло от метал, очни кухини, панти и пръчки, и коруба от желязна кожа. Най-лошото от всичко бяха облещените очи, зяпнали от лица, лишени сякаш от всякакво възможно изражение и останали отпуснати и безжизнени.

— Направете място! — изрева Драконъс.

Отвърнаха му крясъци:

— Никакво място няма! Никъде не остана!

Пренебрегнал отчаяните протести, Драконъс започна да се катери по стената от плът. Лица, изкривени от гняв и болка, очи, облещени в оскърбено неверие, ръце, които дращеха към него или удряха с юмруци, но гигантският воин остана безразличен към всичко това. Дич усещаше неизмеримата му сила, неумолимата му увереност във всяко движение, което издаваше нещо непокоримо. И се смълча, обзет от благоговение.

Изкачваха се все по-високо, а сенките беснееха на безумни шарки под яростния блясък на бурята, сякаш естественият сумрак на този свят се беше вкопчил в повърхността му и тук, високо над нея, въздухът бе по-чист, по-остър.

Поклащането на бавно тътрещия се фургон се долавяше в люлеенето на стената близо до върха, движение, съпроводено от хлъзгавото помръдване на плът и колебливата песен от глухи ритмични стонове и пъшкания. Стената най-сетне се закриви навътре и Драконъс задърпа Дич през гърбици от кожа, телата бяха толкова плътно натъпкани, че повърхността под него изглеждаше твърда, вълнисто пространство, покрито с пот, пепел и разкаляна пръст. Повечето лежаха по корем, сякаш да се взират в небето — гледка, която щеше да изчезне завинаги, щом дойдеше следващото тяло — бе твърде непоносимо.

Драконъс го изтъркаля в една падина между два гърба, единият с лице на една страна, другият — на другата. Мъж, жена… внезапният допир с меката женска плът, до която го заклиниха, го сепна, събуди нещо в него и Дич изруга.

— Взимаш каквото можеш, маг — рече Драконъс.

Дич чу как си тръгна.

Вече можеше да различи далечни гласове и странни звуци наблизо. Някой припълзя по-близо до него и Дич усети леко дръпване на веригата си.

— Почти измъкнал се значи. Почти измъкнал се.

Дич се извърна да види кой говори.

Тайст Андий. Явно беше сляп, и двете му очни кухини бяха ужасни белези от изгаряне — само преднамерено изтезание можеше да е толкова точно. Краката му ги нямаше, бяха останали само двата чукана на бедрата. Издърпа се пълзешком до Дич и магът видя, че държи в едната си ръка заострен кокал с почернял връх.

— Да ме убиеш ли се каниш?

Тайст Андий спря, вдигна глава. Сплъстена черна коса обкръжаваше тясното изпито лице.

— Що за очи имаш, приятелю?

— Виждащи.

Мигновена усмивка, след това Тайст Андий допълзя още по-близо.

Дич успя да се превърти, тъй че откъснатото му рамо и ръка да се озоват под него, и освободи здравата си ръка.

— Безумно е, но все пак смятам да се защитя. Макар че смъртта — ако изобщо съществува тук — би била милост.

— Не съществува — отвърна Тайст Андий. — Мога да те мушкам с това през следващите хиляда години и нищо няма да направя, освен да те оставя пълен с дупки. Пълен с дупки. — Замълча и усмивката отново пробяга по лицето му. — Но все едно, трябва да те мушкам, след като направи от всичко такава каша. Каша, каша, каша.

— Тъй ли? Обясни.

— Няма смисъл, освен ако имаш очи.

— Имам ги, проклет глупак!

— Но могат ли да виждат?

Той долови натъртването на последната дума. Можеше ли да събуди магията тук? Можеше ли да изстърже нещо от своя лабиринт — достатъчно, за да смекчи зрението му? Нищо не му оставаше, освен да опита.

— Почакай малко.

О, да, лабиринтът си беше на мястото, неподатлив като стена… и все пак долови нещо, което не беше очаквал. Пукнатини, цепнатини, неща, които се вливаха, изтичаха.

Влиянията на хаоса, осъзна той. „Богове, всичко се руши!“ Щеше ли да има време — мигновение, точно когато бурята най-сетне ги удареше, — когато щеше да намери своя лабиринт на ръка разстояние? Можеше ли да се спаси, преди да бъде заличен заедно с всички и всичко останало?

— Колко още, колко, колко, колко? — попита Тайст Андий.

Дич откри, че всъщност може да изстърже трошица от силата. Измърмори тихо няколко думи и изведнъж видя онова, което досега беше скрито — видя плътта, да, плътта, върху която лежеше.

Гмеж от татуировки покриваше всяко оголено късче кожа, линии и образи се прехвърляха от едно тяло към друго, и в същото време никъде не можа да види плътни зони — всичко беше направено толкова изкусно, толкова ажурни плетеници, шарки, вплетени в шарки. Виждаше ръбове, които са потапяха надолу и се извиваха. Виждаше издължени фигури с усукани торсове. Нито едно-едничко тяло не беше свободно на върха на този огромен фургон — освен неговото.

Тайст Андий трябваше да е чул ахването му, защото се засмя.

— Представи си, че се рееш… о, да речем, на десет-петнайсет човешки боя високо, точно над тавана на нищото, тавана на нищото. Гледаш отгоре всичко това, всичко, всичко, всичко. Да, изглежда нелепо, откъдето си се свил, но там отгоре, отгоре, отгоре — не ще видиш могили от плът, грамади от кокали с изопната кожа — никакви сенки не ще видиш — само сцената. Сцената, да, изпъната и плоска, ще си готов да се закълнеш. Ще си готов да се закълнеш във всеки бог или богиня, за които можеш да се сетиш. Изпъната и плоска! Плоска, плоска!

Дич се помъчи да осмисли това, което виждаше — не посмя и да опита предложеното от Тайст Андий от страх, че усилието може да го подлуди; не, нямаше да се опива да си представи, че се е изтръгнал на свобода от плътта си, че душата му се носи някъде високо. Достатъчно трудно му бе да проумее лудостта на това творение — творение на един слепец.

— Доста дълго трябва да си бил тук — каза най-сетне. — И си се опазил да не те заровят.

— Да, и да. Бях сред първите на фургона. Сред първите. Убит от Драконъс, защото се опитах да изтръгна Драгнипур от него — о, Аномандарис Пурейк не беше първият, който се опита. Аз бях. Аз. Аз. И ако бях спечелил меча, хе, първата ми жертва щеше да е самият Аномандарис. Не е ли горчива шега това, приятелю? Горчива, горчива.

— Но това… — Дич посочи с ръка. — Това трябва да е… отскорошен труд…

— Не, само последният пласт, последният пласт, последният пласт.

— Какво… какво използваш за мастило?

— Умен въпрос! От кръвното дърво на фургона, черно дърво, смолата, а смолата все тече, капе…

— Ако можех да се зарея високо, както казваш — попита Дич, — каква сцена щях да видя?

— Странствания. Твърдини. Всеки бог, всяка богиня, всеки дух, който си струва да се спомене. Демони крале и демони кралици. Дракони и Древни — о, всички са там, всички. Всички са там. Тук ли си решил да останеш, приятелю? Тук ли си решил да останеш?

Дич си представи това същество, приклекнало над него с костената игла — и как я забива в кожата му.

— Не. Смятам да попълзя, колкото мога, без да спирам. Остави ме извън картината си.

— Не можеш да направиш това! Ще развалиш всичко!

— Представи си ме невидим тогава. Представи си, че изобщо не съществувам — ще остана извън пътя ти.

Незрящите очи лъщяха и Тайст Андий клатеше и клатеше, и клатеше глава.

— Няма да ти се дам — заяви Дич. — А и бездруго всичко скоро ще свърши.

— Скоро ли? Колко скоро? Колко, колко, колко?

— Бурята изглежда на не повече от левга зад нас.

— Щом няма да влезеш в картината, ще те избутам долу — каза Тайст Андий.

— На Драконъс това може да не му хареса.

— Той ще разбере. Той разбира повече от теб, повече, повече, повече и повече от теб!

— Остави ме да си отдъхна — каза Дич. — За малко. После ще скоча сам долу. Не искам да съм горе, когато дойде краят. Искам да стоя. Срещу бурята.

— Нима наистина си въобразяваш, че ритуалът изведнъж ще се пробуди? Нима, нима, нима? Цветът се разтваря скоро, ала нощта е дълга и ще продължи толкова дълго, толкова дълго, дълго. Защото цветът се разтваря. Разтваря, в мига преди утрото. Разтваря се в мига. Драконъс избра тебе — маг — за възел. Трябва ми възел. Ти си възелът. Легни, смири се, не мърдай.

— Не.

— Не мога да чакам дълго, приятелю. Пълзи, щом искаш, но не мога да чакам дълго. На левга зад нас!

— Как се казваш? — попита Дич.

— Защо е важно това?

— За следващия път, когато говоря с Драконъс.

— Той ме знае.

— Аз — не.

— Аз съм Кадаспала, брат на Енесдия, която бе жена на Андарист.

„Андарист. Това име ми е познато.“

— Искал си да убиеш брата на съпруга на сестра си?

— Да. Заради това, което той им причини, което им причини. Което им причини!

Дич зяпна изтерзаното от болка лице на слепия.

— Кой те ослепи, Кадаспала?

— Беше дар. Милост. Не проумявах тази истина, не и същинската истина, същинската истина. Не. Освен това си мислех, че вътрешният ми взор ще е достатъчен — да се опълча на Драконъс. Да открадна Драгнипур. Сгреших, сгреших. Сгреших. Истината е дар, милост.

— Кой те ослепи, Кадаспала?

Тайст Андий потръпна и сякаш се сви в себе си. В дупките на мястото на очите лъснаха сълзи.

— Сам се ослепих — прошепна Кадаспала. — Когато видях какво е направил. Какво е направил. На своя брат. На сестра ми. На сестра ми.

Изведнъж на Дич му се отщя да пита повече. Оттласна се от двете тела.

— Аз ще… разгледам.

— Върни се, маг. Възелът. Ти си възелът. Върни се. Върни се.

„Ще видим.“

 

 

С цялото това време за размисъл Апсал’ара стигна до извода, че най-голямата й грешка не беше проникването й в Лунния къс. Нито откриването на гробниците и купищата омагьосани камъни, просмуканите с чародейство оръжия, пропитите с кръв идоли и мощехранителници от десетки хиляди изчезнали култове. Не, най-голямата грешка в преценката й бе опитът да намушка Аномандър Рейк в гръб.

Беше го досмешало, когато я откри. Дума не беше споменал за екзекутирането й, нито дори да я оковат в някоя крипта за вечни времена. Просто я беше попитал как е успяла да проникне. Любопитство, немалко удивление, може би дори възхищение. А след това тя се беше опитала да го убие.

Проклетият меч беше излязъл от ножницата по-бързо от едно мигване на окото, смъртоносното острие я посече през корема още в мига, в който се хвърли към него с обсидиановата кама.

Такава глупост. Но уроците се превръщат в уроци едва когато стигнеш до нужното смирение, за да се вслушаш в тях. Когато надмогнеш егоистичните извинения и обяснения, хвърлени за да те предпазят от гузната съвест. Беше съвсем естествено да нападне първа, изоставила всякакви понятия за вина и срам. Замахваш, нажежена до бяло от гняв, след което си тръгваш с гордо вдигната глава, убедена в праведността си.

Отдавна беше зарязала всички тези малоумни позьорства. Беше поела по пътя към просветлението и той бе започнал с последния й смъртен дъх, когато се озова легнала върху твърдия каменен под, взряна в очите на Аномандър Рейк и видяла неговата покруса, съжалението и тъгата му.

Усещаше усилващия се зной на бурята, вековечния й, неутолим глад. Още малко и всичките й усилия щяха да се окажат за нищо. Брънките на веригата вече се протъркваха, но недостатъчно, съвсем недостатъчно. Щеше да бъде унищожена с всички останали. Не беше по-различна от тях. Всъщност не беше по-различна от всеки друг идиот, който се беше опитал да убие Рейк или Драконъс.

Дъждът, който капеше от дъното на фургона, беше по-топъл от обичайното, зацапан и вмирисан от пот и кръв. Заливаше тялото й. Кожата й беше мокра от толкова дълго, че се късаше на парцали, мъртвешки бяла, и оголваше червеното подуто месо. Загниваше.

Наближаваше времето, когато щеше отново да падне долу, да излезе изпод фургона и да види сама идването на края. Забвението. Нямаше да има жал в очите му — не че имаше, — само безразличието, което бе другото лице на вселената, онова, от което всички трябваше завинаги да са се отвърнали. Погледът на хаоса бе истинският извор на ужас — всичко друго бяха само оттенъци, подобия.

„Някога бях дете. Сигурна съм. Дете. Имам спомен, един спомен от онова време. На голия бряг на някаква широка река. Небето бе синьо съвършенство. Стадата елени преброждаха реката — хиляди и хиляди.“

„Помня вирнатите им над водата глави. Помня, че виждах как по-слабите се скупчваха, прегазваха ги и те изчезваха в мътната вода. Тези трупове щяха да изплуват някъде надолу по течението, където късоносите мечки, вълците, орлите и гарваните ги чакаха. Но аз стоях с другите. Татко, мама, навярно сестри и братя — просто другите, — без да откъсвам очи от огромното стадо.“

„Беше тяхната сезонна миграция, а това бе само едно от многото места за преброждане. Елените често избираха различни пътеки. Все пак реката трябваше да се прехвърли и животните се тълпяха половината утро на брега, докато изведнъж не нахлуят в реката като бушуващ прилив от козина, плът и дихания.“

„Дори дивите зверове не проявяват нетърпение, изправени пред неизбежното, когато сякаш единствено големият брой би могъл да обърка съдбата, тъй че всеки единичен живот се устремява с надежда през ледения поток. «Пощади ме.» Това е изписано обикновено в очите им. «Пощади ме над всички други. Пощади ме, за да мога да живея. Дай ми този миг, този ден, този сезон. Ще бъда верен на законите на своя вид.»“

Помнеше този единствен миг от своето детство и помнеше чувството си на благоговение към сцената с преброждането, към тази природна сила, това налагане на воля, тази дълбока неумолимост. Помнеше също така и ужаса, който бе изпитала.

„Елените не са просто елени. Преброждането не е просто преброждане. Елените са целият живот. Реката е отминаващият свят. Животът плува през него, яхва течението, плува, дави се, триумфира. Животът може да задава въпроси. Животът — някои негови видове — може дори да запита: защо изобщо мога да задавам въпроси? И: защо вярвам, че отговорите отговарят нещо наистина ценно? Каква е стойността на тази размяна, на този драгоценен диалог, когато истината е непроменена, когато някои продължават да живеят още малко, докато други се удавят, когато следващия сезон ще има нови елени, а други ще са си отишли завинаги?“

„Истината е непроменена.“

„Всяка пролет, по време на преброждането, реката е придошла. Хаос кипва под повърхността. Това е най-лошото време.“

„Гледайте ни.“

Детето не искаше да вижда. Детето беше заплакало и побягна далече от брега. Братя и сестри го подгониха, смееха се навярно, без да разбират страха й, отчаянието й. Някои поне я гонеха. Смееха се, освен ако реката не се беше смяла, а стадото елени не бе излязло на брега и не се беше понесло напред, принудило зрителите да се разпръснат и да се развикат изненадани. Може би това я беше накарало да побегне. Не беше сигурна.

Споменът свършваше с паниката й, с виковете й, с объркването й.

Легнала на хлъзгавата от пот напречна греда Апсал’ара отново се чувстваше като онова дете. Сезонът идваше. Реката я очакваше придошла и тя беше само една от многото, и се молеше съдбата да се обърка.

 

 

Сто камъка, хвърлени в малко езеро, ще разбият гладката му повърхност, ще предизвикат вълнички и вълни, докато окото не изгуби всякакво чувство за ред в това, което вижда. И този безреден миг обърква човек, пробужда душевна тревога и го оставя обезпокоен. Така беше и в онова утро в Даруджистан. Повърхностите се бяха разбили. Хората се движеха и всяко движение издаваше вълнение. Хората говореха и думите им бяха груби, и бяха резки с другите, непознати, както и близки.

Буря от слухове се беше понесла по теченията и в някои имаше повече истина, отколкото в други, но всички намекваха за нещо неприятно, нежелано и смущаващо. Такива усещания можеха да се разпространят като напаст и да заразят цяла държава, цял народ, да направят хората гневни, непрекъснато войнствени и свидливи в състрадателността си.

Кръв се беше проляла предната нощ. На заранта бяха намерени повече трупове от обичайното, двадесетина или повече — в Квартала на именията, което потресе като гръм от ясно небе разглезените знатни граждани в оградените им с високи зидове домове. Пришпорена от панически настоявания за разследване, Градската стража се домогна до магове, които да проведат огледи на жертвите с чародейство. Скоро след това из града започна да се шепне за нова подробност, която караше гражданите да зяпват онемели. Наемни убийци! Всички до един! Гилдията беше опустошена! И веднага след това по някои лица: лукава, доволна усмивка — бързо прикрита или затаена за насаме, след като човек не можеше да е прекалено внимателен. Все пак злите убийци явно се бяха изправили срещу нещо по-гадно от тях и бяха платили с живота си.

Някои от тях ставаха някак си по-замислени — о, те бяха достатъчно редки, за да, хм… потиснат човек. И все пак за тях неизбежно следваше един доста злокобен въпрос: кой точно в този град може така безнаказано да избие двадесетина смъртно опасни убийци?

При цялата суматоха в онази сутрин, със служебните карети и фургони с трупове, трополящи насам-натам; с отделенията стражи и стъписани зяпачи, с уличните продавачи сред тях с подсладените напитки и лепкави сладкиши, и какво ли още не; при всичко това никой не обърна внимание на затворената залостена кръчма „При К’рул“ с прясно варосаните й стени и промити канавки.

И толкова по-добре.

 

 

Крут от Талиент пристъпи в малката си занемарена стая и завари Ралик Ном, задрямал на един стол. Крут изсумтя, отиде до нишата, която минаваше за кухня, и остави торбата, пълна със зеленчуци, плодове и осолена риба.

— Не съм те виждал често напоследък.

— Това е глупава война — рече Ралик Ном, без да вдига глава.

— Сигурен съм, че Себа Крафар е съгласен с теб тази сутрин. Въобразявали са си, че удрят със съкрушителна сила, а са ги смазали. Ако продължава така, Себа скоро ще е Майстор на гилдия от един човек.

— Май си в кисело настроение, Крут. Защо е толкова важно за теб дали Себа прави грешки, или не?

— Защото съм дал живота си на Гилдията, Ралик. — Крут се изправи с ряпа в едната ръка. Хвърли я в коша до бурето с прясна вода. — А той най-небрежно я унищожава. Вярно, скоро ще свърши, но какво ще е останало дотогава?

Ралик се почеса по брадичката.

— Напоследък май на всички настроението им е кисело.

— Какво чакаме?

Крут не можа да издържи дълго погледа на Ралик, когато убиецът най-сетне го погледна. Имаше нещо толкова… безжалостно в тези студени очи, в това кораво лице, което сякаш бе изваяно, за да опровергае всяко понятие за усмивка. Лице, което не можеше да бъде смекчено, не можеше да се отпусне в нищо човешко. Нищо чудно, че беше любимецът на Воркан.

Крут се засуети с храната, която беше напазарувал.

— Гладен ли си, Ралик?

— Какво ще готвиш?

— Рибена яхния.

— До няколко камбани вън ще е такава жега, че олово ще се топи.

— Точно затова ще готвя сега, Ралик.

Убиецът въздъхна, стана и разкърши рамене.

— Мисля да се поразходя.

— Както искаш.

При вратата Ралик спря, погледна го през рамо. Физиономията му изведнъж беше станала лукава.

— Изтърква се, нали?

Крут се намръщи.

— Кое?

Ралик не отвърна и след миг вече го нямаше, вратата се затвори след него.

„“Кое?" Трябваше ли да съм толкова несхватлив? Сигурно има причина, макар че не мога да се сетя точно сега. Може да е било просто… инстинктивно. Да, Ралик Ном. Изтърква се. Бързо."

„Нещата бяха по-лесни по-рано — трябваше да го осъзная още тогава. Трябваше нещата да ми харесват напълно. Трябваше да престана да се глождя.“

 

 

На ръце и колене, Торди търкаше пепелта в празнините между наредените камъни, всяка пукнатина и пролука, всяка вдлъбнатина, прорязала почти гладките им повърхности. Под пръстите й се завъртаха малки късчета кост. Никоя пепел не е съвършена, освен ако не е дошла от чисто дърво, а тази пепел бе направена от много неща, не само от дърво. Сухият сезон, надяваше се тя, най-после бе дошъл. Иначе можеше да й се наложи да прави това непрекъснато, да пази глифовете скрити, милите красиви глифове, с всичките обещания, които й нашепваха.

Чу как задната врата изскърца и разбра, че Газ е застанал на прага и я гледа изпод вежди. Безпръстите му длани потръпват, ръбовете на кокалчетата са зацапани и яркочервени, нарязани от зъби и раздрани от кокали.

Знаеше, че убива всяка нощ, за да не убие нея. Знаеше, че тя е причината за толкова много смърт. Всеки от убитите бе заместител на онова, което всъщност искаше да направи Газ.

Изправи се, изтри пепелта от ръцете си в престилката и се обърна.

— Боклуци от закуската — измърмори той.

— Какво?

— Къщата е пълна с мухи. — Стоеше като поразен от слънчевата светлина. Кървясалите му очи пъплеха из двора, сякаш искаха да изпълзят от главата му и да намерят убежище. Под онзи камък или избелялата дъска от сиво дърво, или под купчината кухненска смет.

— Брадясал си — каза тя. — Да стопля ли вода?

Измъчените очи пробягаха към нея — но нямаше къде да се скрият в нея, затова се отклониха отново.

— Не, не ме пипай.

Тя си помисли как държи бръснача, опира го в гърлото му. Вижда вадичките кръв, потекли надолу по бялата сапунена пяна, пулсирането на гръкляна му.

— Е, брадата поне скрива колко си отслабнал. В лицето поне.

Усмивката му беше заплаха.

— Така ли ме предпочиташ, жено?

— Просто е различно, Газ.

— Не можеш нищо да предпочиташ, когато ти е все едно, нали?

— Не казах това.

— Не беше и нужно. Защо го правиш онова с камъните — точно там, на най-добрата пръст?

— Просто ми харесва така — отвърна тя. — Да имам къде да седна и да отдъхна. Да си погледам растенията.

— Да не би да избягат?

— Не. Просто обичам да ги гледам.

„Те не задават въпроси. Почти нищо не искат. Няколко капки вода може би. Чист път към слънцето, без плевели.“

„Те не са подозрителни. Те не мислят да ме убият.“

— Сготви за довечера — каза Газ и се обърна.

Тя го гледаше как се отдалечава. Зърниста пепел се беше събрала на дъги под ноктите й, все едно беше ровила в останките от погребална клада. И това бе съвсем на място, защото наистина го беше направила, но Газ нямаше нужда да знае такива неща. Нямаше нужда да знае каквото и да било.

„Бъди растение, Газ. Не се тревожи за нищо. Докато не дойде беритбата.“

 

 

Волът беше твърде тъп, за да се тревожи. Ако не беше доживотният тежък труд и жестокостите понякога, животното щеше да е доволно: съществуване в плавен кръг с редуването на деня в нощ и нощта в ден, и така до безкрай. Ядене и преживяне колкото щеш, вода за пиене и сол за близане, кал по кожата да разкара хапещите мухи, птици и бълхи. Ако волът можеше да мечтае за рай, щеше да е проста мечта и прост рай. Да живееш просто означаваше да избегнеш тревогите, идващи със сложността. Тази цел се постига с цената на интелигентност, уви.

Пияниците, които излизаха със залитане от кръчмите, докато слънцето се вдигаше, търсеха своя рай и имаха подгизналите замаяни мозъци, които да го докажат. В бърлогите с дъранг и д’баянг можеше да се намерят други, налягали в несвяст, които се тътреха по подобна пътека. Простотата, която те щяха да намерят, беше, разбира се, смърт, чийто праг се прехвърля почти без усилие.

Нехаен (естествено) за каквато и да било ирония, волът теглеше кола в уличката зад вертепите, където трима мършави слуги изнасяха тазнощната реколта трупове. Коларят, застанал с остена отстрани, изплю храчка сок от ръждивец и мълчаливо посочи още един, лежащ в канавката при една от задните врати. Взимаше и за петак, взимаше и за консул. Тримата слуги изръмжаха недоволно, отидоха до трупа и посегнаха да го вдигнат за ръцете и краката от каменните плочи. След това един от тях ахна и се дръпна, а след миг го последваха и другите двама.

Волът не помръдна, макар че хората се засуетиха и заприиждаха и още. Можеше да надушва смърт, но беше навикнал на това. Суматохата беше голяма, но животното в хомота си остана като остров на спокойствието, блажено отпуснато в сянката на уличката.

Градският страж със сутрешната болежка в гърдите потърка с ръка широкия волски хълбок, когато се провря покрай него. Наведе се и огледа внимателно трупа.

Още един. Този беше пребит толкова зле, че едва личеше, че е човек. Една кост по лицето му не беше останала здрава. Очите бяха на каша. Малко зъби бяха останали. Ударите бяха продължили надолу до натрошения гръклян — което вероятно беше причината за смъртта — и след това по гърдите. Използваното оръжие бе оставило къси издължени морави подутини. Също като при всички други.

Стражът се изправи и се обърна към тримата слуги от копторите.

— Клиент ли беше?

Изгледаха го три равнодушни лица, след това единият проговори:

— Как, в името на Качулатия, да разберем? Проклетото му лице го няма!

— Облекло? Тегло, ръст, цвят на косата — някой такъв да е бил вътре нощес…

— Господине — прекъсна го мъжът. — Ако е бил клиент, бил е нов — има още месо по кокалите, нали? А и дрехите му са чисти. Е, преди да се изпусне де.

Стражът беше направил същите изводи.

— Може и да е бил значи? Нов клиент?

— Нов не е имало от ден-два. Случайни, нали знаете, дето ще опитат само, но не, тоя не сме го виждали, по дрехите, косата и тия неща.

— Тогава какво прави тук?

Нямаха отговор на това.

Можеше ли да си позволи стражът да наеме некромант? „Само ако този човек беше от знатен род. Но дрехите не са толкова скъпи. По-скоро от търговската класа или среден чиновник. Щом е така, какво е търсил наистина в утайката на квартал Джадроуби?“

— Дару е — разсъди той.

— Имаме ги от тях — рече разговорливият слуга и се подсмихна. — И риви минават, и от Калоуз, и баргасти даже.

„М-да. Нещастието изравнява.“

— В колата тогава, с другите.

Слугите се хванаха на работа.

Стражът ги загледа. След малко погледът му попадна на коларя. Огледа набръчканото лице с ивиците сок от ръждивец, потекъл по четинестата му брадичка.

— Имаш ли си обичлива стопанка у дома?

— А?

— Предполагам, че волът е щастлив.

— О, да, така си е, господине. Всичките тия мухи, видите ли, те предпочитат големите торби.

— Големите какво?

Коларят примижа към него, после отвърна:

— Телата, господине. Големи торби им викам аз. Проучвал съм, видите ли, и много съм мислил, за важни работи. За живота, такива неща. Кое го кара да работи, какво става, като спре, всичко това.

— Виж ти. Е…

— Всяко тяло, докато живее, господине, е направено от едно и също. Толкоз мънинко, че не можеш да го видиш, освен ако не вземеш специална леща, ама аз взех, че си направих една. Мънинко едно такова. Викам им торби. И вътре във всяка торба има една кесийка, плува ей тъй, в средата. И си мисля, че вътре в нея има бележки.

— Прощавай, видял ли си ги тия бележки?

Мъжът кимна, после изплю храчка кафяв сок.

— С всички подробности за тялото, написани на тях. Дали е куче, котка или зелен червей. Или човек. Всички тия работи, цвят на косата, на очите и всичко друго — всичко е написано на ония бележки в кесийката в оная торба. Написано е, видите ли, каква торба трябва да бъде. Някои торби са торби на черен дроб, други на кожа, някои са мозък, други бял дроб. А майката и бащата ги зашиват тия торби, като си правят бебе. Зашият ги, видите ли, половината от единия, половината от другия, затуй джереметата приличат и на мама, и на тати. Ей го на тоя вол, и той си има торби, досущ като другите, та съм си мислил да взема да зашия половин от него и половин от човек — няма ли да е голяма работа, а?

— Ще е нещо, драги господине, които сигурно ще ви накара да побегнете от града — ако не ви пребият с камъни преди това.

Коларят се намръщи.

— Ей това му е проблемът на света, нали? Никакъв мерак за нещо ново!

 

 

— Имам много важна среща.

Искарал Пъст, все още с най-подкупващата си усмивка, само кимна.

Сордико Куалм въздъхна.

— Официална храмова работа.

Пъст кимна отново.

— Не желая никакъв ескорт.

— Не ти и трябва, Върховна жрице — заговори Искарал Пъст. — Ще имаш мен! — После кривна глава и облиза устни. — И още как! Хи-хи! И ще види, че с мен ще има повече, отколкото е вярвала някога, че е възможно! Тъй де! Ще съм един гигантски крачещ… хм, пенис!

— Вече си — изсумтя Сордико Куалм.

— Съм ли? Какво съм, прескъпа моя? Я да тръгваме, че да не закъснеем.

— Искарал Пъст. Не те искам с мен.

— Само го казваш това, но очите ти ми говорят друго.

— Това, което ми е в очите, може да ме прати на Високите бесилки. Стига, разбира се, целият град да не се отдаде на спонтанни тържества, като чуе за мъчителната ти смърт, и да ме постави на трон от масивно злато от възторжена благодарност.

— За какво говори тя? Никой дори не знае, че съм тук! И защо ми е притрябвал златен трон? Или на нея, след като може да има мен? — Облиза устни и върна усмивката на лицето си. — Води ни, любов моя. Обещавам, че ще бъда най-официален на тази официална среща. В края на краищата аз съм Магът на Дома Сянка. Не просто Върховен жрец, а Височайши жрец! Сюблимен жрец! Няма да изказвам никакво мнение, освен ако не ме поканят, разбира се. Не, ще бъда сдържан, благоразумен и ще оставя цялото бърборене на моята сладка подопечна. — Поклони се и добави: — С която ще се подопечнем много скоро!

Дланите й потръпнаха странно, доста прелестно всъщност, а след това примирението се изля във възхитителните й очи, което осигури на Искарал Пъст съвършен образ, който щеше да възкреси късно през нощта под завивките, докато Могора хърка през всичките паешки топки, пълни с яйца, струпани по носа й.

— Наистина ще трябва да мълчиш, Искарал Пъст. Онази, с която се налага да говоря, не търпи глупаци, а аз няма и да се опитам да се намеся, ако се окажеш фатално противен. — Замълча и поклати глава. — Макар че не си представям как можеш да си нещо друго освен противен. Може би трябва да си взема предупреждението назад с надеждата, че ще я подразниш толкова, че да те премахне мигновено. При което ще мога да изгоня онези гнусни бок’арала и също толкова гнусната ти жена. — Изведнъж се стъписа. — Слушай! Тези мисли трябваше да са лични! Влиянието ти е крайно противно, Искарал Пъст.

— Скоро ще сме като зрънца в шушулка! Ония, бодливите шушулки, дето се залепват по всичко, особено по космите на чатала, когато си принуден да чишкаш в храстите. — Той посегна към нея. — Ръка за ръка, да се зареем влюбени по улиците!

Тя като че ли се дръпна, но това, разбира се, бе деликатното й самочувствие и дребничките му притеснения бързо бяха погребани под пласта на новата, неустоимо подкупваща усмивка на лицето му.

Измъкнаха се от храма през рядко използвана слугинска вратичка и я затръшнаха бързо, за да избегнат тайфуна възбудени бок’арала, подгонили ги по коридора.

Улиците бяха окъпани в противна слънчева светлина, но Сордико Куалм сякаш беше безразлична към подобно атмосферно пренебрежение — един облак не се виждаше по небето! По-зле и от Седемте града, без една цепнатина в скалите, където да се свреш.

Окаяни тълпи, през които да се провираш, море от злобни лица, които се зъбеха при всяко леко сръгване с лакти и рамене, докато той ситнеше бързо, за да не изостава от дългокраката Върховна жрица.

— Дълги крака, да! Оох. Ох, ох, ох. Виж ги как полюшват, как подрусват този прелестен…

— Млъкни! — изсъска му тя над изящно закръгленото си рамо.

— Сенкотрон разбра. О, да. Прозря необходимостта от нашата среща! Тя и аз. Съчетанието на двамата най-съвършени смъртни на Сянката. Съдбовната книга на любовта — прелестната невинна жена — но не прекалено невинна, надяваме се — и снажният мъж, с неговата дръзка усмивка и топли мишци. Ъъъ, дръзки мишци и топла усмивка. Изобщо, думата „мишци“ подходяща ли е тук? Добре де, мускулести ръце и прочие. Че какво, грамада от мускули съм, нали? Мога и ушите си да мърдам, когато се наложи обаче — няма нужда да се изтъкваш. Тя презира фукльовците, с тази нейна деликатност и прочие. И скоро ще…

— Внимавай с тоя проклет лакът, дребосък!

— И скоро славата ще снизходи над нас…

— … проклето извинение!

— Какво?

На пътя на Искарал Пъст се беше изпречил някакъв едър смотаняк, широкото му плоско лице приличаше на нещо, намерено на дъното на нощно гърне.

— Казах, че очаквам проклетото ти извинение, проклет пор такъв!

Искарал Пъст изсумтя.

— О, я вижте. Някакъв як смотаняк с широко плоско лице, дето прилича на нещо, намерено на дъното на нощно гърне, иска аз да се извиня! И ще го направя, добри ми господине, след като вие се извините за своята смотаност и за това лице като от нощно гърне — като се извините, че съществувате всъщност!

Грамадната маймунска длан, която посегна към гърлото му, беше толкова маймунска, че едва имаше палец — или поне така щеше да докладва Искарал Пъст по-късно на ококорената си мърмореща публика бок’арала.

Той, естествено, не удостои с внимание въпросната ръка, а на свой ред посегна право в чатала на тъпака, стисна там, дръпна и усука, докато простакът не се сгъна на две с хленч, срина се като чувал с пъпеши на каменните плочи и заскимтя жално.

Искарал Пъст го прекрачи и отново заситни да догони Сордико Куалм, която сякаш се беше разбързала — пешовете на халата направо се вееха зад нея.

— Какви невъзпитани хора! — изпъшка Искарал Пъст.

Стигнаха до портите на скромно имение недалече от Кулата на Хинтър. Портите бяха заключени, тъй че Сордико Куалм дръпна едно въженце и някъде вътре се разнесе звън.

Зачакаха.

От другата страна на портите дръннаха вериги и след миг дебелите крила изскърцаха и се разтвориха, а от пантите се посипа ръждива прах.

— Няма много посетители май?

— От този момент нататък ще мълчиш, Искарал Пъст — каза Сордико Куалм.

— Нима?

— Да.

Отворилият вратите май се криеше зад едната от тях и Върховната жрица закрачи вътре без повече церемонии. Искарал Пъст притича зад нея, за да не остане навън, понеже двете крила започнаха веднага да се затварят. Щом се озова вътре, се обърна да сгълчи невъзпитания слуга. И видя Сегюле — натискаше лоста от едната страна.

— Благодаря, Турули — рече Сордико. — Господарката в градината ли е?

Отговор не последва.

Върховната жрица кимна и продължи напред по лъкатушещата алея през обраслия с бурени двор със зидове, покрити с пищно разцъфнала глициния. Поспря, като видя една голяма змия, свита на кълбо под слънцето на пътеката, после я заобиколи предпазливо.

Искарал се запромъква след нея, без да откъсва очи от гадното същество, още повече че то вдигна триъгълната си глава и тънкият език пробяга навън с любопитство, а може би — и с глад? Изсъска й пътьом и остана доволен, като видя как змията се дръпна уплашено.

Главната къща на имението беше скромна, изящна по някакъв смътно женствен начин. Върховната жрица тръгна към задния двор.

Щом приближиха, чуха тихо бръмчащи гласове.

Центърът на градината беше застлан с каменни плочи, с дванайсет бронзови статуи в цял ръст, в кръг, с лица навътре. От всяка статуя като сълзи се стичаше вода от странно заслоненото лице надолу в обикалящото на пръстен каменно корито, в което стояха, водата бе дълбока до глезените. Статуите, забеляза със смътно безпокойство Искарал Пъст, щом се приближиха, бяха на Сегюле, а водата се стичаше изпод маски, покрити с мъх и патина. В средата на кръга имаше старинна тънкокрака бронзова маса и два стола. В стола срещу тях седеше мъж с дълга сива коса. По широката му бяла риза имаше пръски кръв. С гръб към тях седеше жена. Дългата й лъскава черна коса искреше, в съвършен контраст с белия лен на блузата й.

Като видя Сордико Куалм и Искарал Пъст, мъжът се надигна и се поклони на домакинята си.

— До следващия път, милейди.

Втори, по-бегъл поклон към Върховната жрица и Искарал Пъст, след което мъжът си тръгна.

Сордико Куалм влезе в кръга и застана отдясно на вече освободения стол. И за изумление на Искарал Пъст (и за радост, миг по-късно) удостои домакинята с изящен реверанс.

— Лейди Енви.

— Моля те, скъпа, заповядай — отвърна лейди Енви. След това, щом Искарал Пъст пристъпи колебливо и се появи пред нея, и най-сетне видя възхитителното й лице, така чудесно подхождащо на красивата й коса и на гъвкавата уравновесеност на нейната, ъъъ, поза там в изтънчения стол, кръстосала крака и показала закръглено бедро, което просто молеше да го погалиш, се намръщи и рече: — Може би трябва да наредя да донесат сандък с пясък за намереничето ти, Върховна жрице? Да има къде да си играе и да му текат лигите.

— По-скоро ще трябва да го заровим в него, уви.

— Интересно предложение.

В този момент се появи Турули с още един стол. Приликата между него и статуите беше някак смущаваща и Искарал Пъст потръпна, бързо се поклони на лейди Енви и се настани на стола.

— Красотата й бие дори тази на Върховната жрица! Хм, а я си представи и двете…

— Искарал Пъст! — сопна се Сордико Куалм. — Наредих ти да мълчиш, нали?

— Но аз нищо не казах, любов моя! Нищичко!

— Не съм твоя любов и никога няма да бъда.

Той се подсмихна и пак замърмори:

— Ще си играя с тези две хубавици, ту с едната, ту с другата, ще ги докарам и двете до спазми на ревност с чара си, докато се плъзгам с лекота от една на друга. Щипнеш тук, забършеш там! О, такова наслаждение ще е!

— Мисля си да го убия — каза лейди Енви на Сордико Куалм.

— Уви, той е Магът на Сянка.

— Не може да си сериозна!

— О, да! — викна Искарал Пъст. — Сериозна е! Нещо повече, крайно благоприятно е, че съм тук, защото знам нещо, което ти не знаеш!

— Ужас — въздъхна лейди Енви. — Такава хубава сутрин, и да ми я съсипят така.

— Кой беше той? — настоя Искарал. — Този мъж, дето беше тук? Кой беше?

— Защо трябва да ти казвам?

— В замяна — ти задоволяваш моето любопитство, а аз твоето — тъй че ще се задоволим взаимно, и да видим как ще ти хареса това, Сордико Куалм? Ха!

Лейди Енви се потърка по слепоочията и каза съкрушено:

— Бардът, Фишер кел Тат. Изключителен човек. Подканва към… изповед. В града имаше ужасни събития…

— Не толкова ужасни, колкото това, което аз имам да ти кажа! — заяви Искарал Пъст.

Сордико се почеса по челото.

— Ето на, действа!

Лейди Енви го изгледа накриво.

— Ако ти отстъпя за тази размяна, маг, след това ще се въздържаш ли малко, за да ни позволиш с Върховната жрица да си проведем разговора?

— Въздържаността ми е гарантирана, лейди Енви. Разбира се, правя това обещание само ако и вие направите същото.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Лейди Енви, аз пристигнах на кораб.

— Какво от това?

— Кораб, притежаван от една изключително апетитна жена…

— Ох, не и още една! — простена Сордико Куалм.

— Горкото същество — измърмори лейди Енви.

— Едва ли. — Искарал Пъст се отпусна в стола си и го килна на задните крака, за да може погледът му да обхване и двете жени. — Как мечтая за мигове като този! Виж как се хващат за всяка моя дума! Хванах ги, в ръчичките ми са!

— Какво му е на този, Върховна жрице?

— Думи нямам да ви го опиша.

Искарал Пъст заоглежда дланите си, ноктите си — но от това леко му се догади, понеже бок’арала имаха навика да му смучат пръстите, докато спеше, и те бяха постоянно сбръчкани, смачкани и определено неприятни, тъй че той извърна небрежно очи и се усети, че е зяпнал Турули, което също не беше особено добра идея, тъй че ей там, онова цвете — съвсем безопасно, предполагаше — докато не дойде време отново да срещне изключителните очи на лейди Енви.

— М-да — провлече той, — виждам приликата най-после, въпреки че ти победи във войната на съвършенство. Не с много, но все пак триумфираш и затова мога само да аплодирам и да се възхищавам и прочие. Тъй или иначе, в същия този момент, пребивава, тук, на кораб, в залива, не кой да е, а вашата възлюбена сестра Спайт!

— Така си и мислех! — Лейди Енви изведнъж скочи, разтреперана от… възбуда?

Искарал Пъст се изкиска тихичко.

— Да, играя, докато те не престанат да играят и всички истини не се разкрият, чувствата не се разтърсят и трусът не отекне из всемира, и самите сенки не изригнат в битието! Защото не съм ли аз Магът на Сянката? О, съм, съм! — След това се наведе напред и възкликна с пълно изумление: — Нима не сте зарадвана, лейди Енви? Да побързам ли да й предам вашата покана да посети тази възхитителна градина? Заповядайте ми като на ваш слуга, моля ви! Каквото пожелаете, ще го сторя! Разбира се, че няма! Ще направя каквото аз искам. Нека да си мисли обратното — може би това ще върне малко цвят на лицето й, може би ще успокои тази буря в очите й, може би ще спре водата в това фонтанче да не кипне — впечатляващ детайл, между другото, хм, а сега какво още да кажа?

Сордико Куалм и лейди Енви така и не стигнаха до своя разговор този ден.

 

 

С натежали клепачи и изтощен, Кътър тръгна да търси някое място, където да закуси. Напълнеше ли стомаха си, щеше да се върне в хана „Феникс“ и да рухне на леглото си на горния етаж. Дотук стигаше тактическата му дързост, а дори и това постижение щеше да е борба. Щеше да е последният човек, който би подценил необикновеното разнообразие от пътища, по които може да тръгне един живот, а малко бяха благата, които можеше да извлече от описването на пълния кръг — от пътуването и промените, оформени в него самия между стария Даруджистан и това ново място — и все пак контрастът със съдбата, която бе сполетяла Чалис Видикас, го бе оставил стъписан, замаян и объркан.

Намери една празна маса в ресторанта срещу парк Бортън, скъпо заведение, което му напомни, че парите му са на привършване, седна и зачака някоя от сервитьорките да го забележи. Всички от персонала бяха риви, три млади жени, облечени по някаква чудновата мода, с дълги шушнещи поли от лен, на тъмносини ивици, и тесни черни кожени елечета без нищо отдолу. Косата им беше вързана на плитки и откриваше мидите върху ушите им. Последната приумица си беше странна, но най-явният нежелан ефект от нея бе в това, че на два пъти една от сервитьорките завъртя ханш покрай него и изобщо не чу опитите му да я спре. Той реши следващия път да протегне крак да я спъне и тутакси се стъписа от този свой нелюбезен импулс.

Най-сетне привлече вниманието на една и тя се приближи.

— Каничка чай, моля, и каквото там сервирате за закуска.

Като видя скромното му облекло, тя извърна презрително поглед и запита с отегчен тон:

— Плодова закуска или месна закуска? Яйца? Хляб? Мед? Какъв вид чай — имаме двайсет и три разновидности.

Той я погледна намръщено.

— Ъъъ, ти реши.

— Извинете?

— Ти какво яде тази сутрин?

— Питки, разбира се. Както винаги.

— От тях сервирате ли тук?

— Не, разбира се.

— Какъв чай пи?

— Не съм пила чай. Пих бира.

— Обичай на ривите ли?

— Не — отвърна тя и извърна поглед. — Така се оправям с възбудата през деня.

— Богове на бездната, просто донеси нещо. Месо, хляб, мед. И никакви префърцунени глупости с чая.

— Хубаво — изсумтя тя и се врътна сред облак от поли.

Кътър стисна с два пръста носа си под веждите в опит да спре усилващото се главоболие. Не искаше да мисли за току-що отминалата нощ, камбана след камбана прекарани в онова гробище, седнал на онази каменна пейка с Чалис твърде близо до него. Видя в утринната светлина какво й бяха направили тези няколко години: бръчиците на умора около очите й, бръчиците около устата, зрелостта, разкриваща се в понатежалото тяло, извивките й, по-изразени, отколкото преди. Детето, което бе познавал, все още беше в нея, каза си, под всичко това. В случайния жест, в тихия смях в един момент. И тя несъмнено виждаше същото в него — пластовете твърдост, белезите от загуба и болка, утайките на живота.

Той не беше същият младеж. И тя не беше същата девойка. И все пак седяха един до друг като стари приятели. Детинските надежди и суетните амбиции, просветнали в пространството между тях преди години, си бяха отишли, но времето бе донесло нещо романтично, някаква странна носталгия.

Живата и непрекъснато усилваща се светлина в очите й най-много беше обезпокоила Кътър, особено след като бе усетил как и той откликва с удоволствие — в смътните спомени, с които си бяха поиграли, в сиянието, което беше озарило двамата на онази пейка и което нямаше нищо общо с изгряващото слънце.

Нищо редно нямаше във всичко това. Тя беше женена в края на краищата. Беше благородничка — но не, тази подробност беше несъществена, защото онова, което тя бе предложила, нямаше нищо общо с въпросите на благоприличието, по никакъв начин не беше замислено да привлече вниманието на хората.

„Тя е отегчена. Иска любовник. Иска онова, което е могла да има, но не го е взела. Втори шанс, това е, което иска.“

„Има ли изобщо втори шансове?“

Щеше да е… грозно. Жалко. Как можеше изобщо да мисли за такова нещо?

„Може би Апсалар го видя прекалено добре. Видя го вътре в мен, до душата, която беше по-дребна, отколкото трябваше да е, до волята, която беше слаба. Аз не стоя изправен пред една жена, нали? Не, аз падам в прегръдката й. Преобразявам се, за да подхождам на всяка от тях, за да направя нещата удобни, все едно да съвпадна с мечтите им е единственият път, който знам към сърцата им.“

„Май беше права да си отиде.“

Това ли беше всичко, което искаше Чалис? Забавно отвличане, което да облекчи скуката на уютния й живот? Той признаваше с известна доза подозрителност, че нещата не са толкова прости. Имало беше едно по-тъмно течение, сякаш да го вземе за любовник означаваше за Чалис нещо повече. Доказателство за снижаването й, навярно. За пропадането й. Или нещо друго, нещо дори по-гибелно.

Сервитьорката риви му беше донесла каничка чай, блюдо с пресен хляб, гърненце мед и купа с нарязани плодове. Той зяпна подредената пред него маса, мъчеше се безуспешно да си спомни мига, в който се бе дошло всичко.

— Имам нужда от теб — беше казала и думите се врязаха в умората му, докато небето започваше да показва цвета си. — Крокъс. Кътър. Което име искаш. Разбрах го в мига, в който те видях. Просто си вървях, ей така, разхождах се в нощта просто. Не го съзнавах, но търсех някого. Животът ми се превърна в един въпрос, на който, мислех си, никой не би могъл да отговори. Нито съпругът ми, нито който и да било. А после се появи ти, застанал в това гробище като призрак.

О, той знаеше за призраците, как могат да обсебят човек и ден, и нощ. Как намират в душата ти кътчета, където да се притаят. Да, знаеше за призраците.

— Чалис…

— Ти ме обичаше някога. Но аз бях млада. Глупава. Вече не съм нито млада, нито глупава. Този път няма да обърна гръб.

— Твоят мъж…

— Не го интересува какво правя, нито с кого го правя.

— Защо се омъжи за него тогава?

Беше извърнала очи и мина много време, преди да отговори.

— Когато той спаси живота ми, онази нощ в градината в имението на Симтал, беше все едно, че го притежава. Моят живот. Притежаваше го, защото го спаси. И не само той го вярваше при това. Вярвах го и аз. Изведнъж се оказа, че все едно вече нямам никакъв избор. Той притежаваше бъдещето ми, за да направи с него каквото си поиска.

— Но баща ти…

— Дали е трябвало да ми даде съвет? — Тя се засмя, но смехът й бе горчив. — Ти не го виждаше, но аз бях разглезена. Бях противна, Крокъс. Може би се е опитал, но всъщност не помня. Но мисля, че беше доволен да ме види, че си отивам.

Не, това не беше онази Чалис, която бе познавал.

— Домът Видикас притежава една пристройка, малка сграда долу до пристанището. Почти никога не се използва. На два етажа е. На приземния етаж е само склад, пълен с отпадъци от корабостроителния док. На горния спеше пазачът. Аз… виждала съм я, имам ключ.

Виждала? Учуди го колебанието в това признание. Но не задълго. „Използвала я е. И още я използва. За тайни срещи с любовници, също като това, за което ми говори сега. Чалис, защо се занимаваш с мен?“

Тя забеляза двоумението му и се притисна към него.

— Можем просто да се срещаме там, Крокъс. Да си говорим. Място, където можем да си говорим за какво ли не, където няма шанс да ни видят. Просто да си говорим.

Знаеше, разбира се, че такова място не е за говорене.

А тази вечер му предстоеше да се срещне там с нея.

В какво се…

— Оу!

Сервитьорката го беше пернала с ръка по главата. Той я зяпна стъписан.

— Щом трябваше да свърша цялата тази работа, за да ти направя проклетата закуска, по-добре я изяж!

— Извинявай! Просто си мислех…

— По-лесно е, когато дъвчеш. Хайде, да не те перна пак.

Той я изгледа ядосано. „Ако бях благородник, изобщо нямаше да го направи това.“

— Имаш подход към жените, като гледам — обади се един от седящите на близката маса.

— Ха-ха.

 

 

Някои събития и мигове могат да предложат неочаквана милост и макар да не го знаеше, такава милост бе предоставена в този миг на Сцилара, защото не мислеше за Кътър. Вместо това седеше до малазанския историк, Дюйкър, и се бореше с инстинкта си да го прегърне, та поне мъничко да облекчи мълчаливата му тъга. Единственото, което я сдържаше, бе страхът, че той няма да приеме на драго сърце съчувствието й. Също така — и реалната възможност да го е разбрала погрешно.

Да преживееш труден живот означава да укрепиш и направиш непревзимаем всеки подстъп, докато не остане никаква пролука и душата не се скрие в мрак, и никой друг вече не чува писъците й, воплите й срещу неправдата, дългите й мъчителни периоди на тъга. Външната твърдост създава твърдост отвътре.

Тъгата, много добре знаеше тя, не е нещо, което можеше да се изцери. Не е всъщност слабост или недостатък, нито болест на духа. Тъгата никога не е без причина и да се твърди, че тя издава някакво душевно смущение, е проява на невежество или още по-лошо — на страхливо увъртане от страна на този, който го твърди. Сякаш щастието е единственият правомерен начин на съществуване. Сякаш неуспелите да го постигнат трябва да бъдат изолирани и приспивани с упойващи церове; сякаш причините за тъга са просто клопки и капани по надлежното катерене към блажено доволство, неща, които трябва да се заобикалят или прескачат, или прелитат на крилете на фалшивото въодушевление.

Сцилара имаше достатъчно опит. Достатъчно често се бе изправяла пред собствената си тъга. Дори когато бе открила своето първо средство да се освободи от нея, в дъранга, знаеше, че такова избавление е просто бягство от чувства, които съществуват правомерно. Просто тогава не бе в състояние да прояви симпатия към тях, защото да го направи означаваше да се примири пред истинността им.

Тъгата бе съвсем уместно чувство. Също толкова на място, колкото и радостта, обичта, скръбта и страха. Всички състояния на битието.

Твърде често хората бъркаха тъгата у другите със самосъжаление и с това издаваха собственото си коравосърдечие и не малко злоба.

Гостилницата вонеше на кръв, изпражнения, пикня и бълвоч. Бленд се връщаше към живота горе в спалнята си, толкова близо до смъртта, колкото никога досега, но най-лошото вече бе отминало. Баратол и Чаур бяха слезли в подземията, за да помогнат на Пикър и Анци да заровят телата на другарите си. Скръбта на ковача заради смъртта на новия му приятел, Малът, беше твърде горчива, за да може Сцилара да я понесе — изобщо не беше корав мъж, а това объркваше бездруго крехкия й набор от убеждения, защото трябваше да е корав. Но не беше ли видяла същата отчаяна, задъхана уязвимост, докато се бореше да върне към живота Чаур, след като грамадният глупчо се беше удавил?

— Той е… — почна Дюйкър и се намръщи — забележителен човек, мисля.

Сцилара примигна.

— Кой?

Историкът само поклати глава, избягваше да срещне погледа й.

— Май трябва да се напия.

— Изобщо не върши работа.

— Знам.

Замълчаха отново. Миговете се проточиха.

„Тъкмо се натъкнахме на тези хора. Безумен спор в една кръчма. Тъкмо започвахме да ги опознаваме, да ни става скъп всеки от тях.“

„Малът беше лечител. Подпалвач на мостове.“ В очите му беше горяло някакво самообвинение, бушувало беше чувство за вина. Лечител, изтерзан от нещо, което не може да изцери. Списък от провали, превърнали се в падения. И все пак беше добър човек. Този мек, странно тънък глас — който никога вече нямаше да чуят.

За него Баратол беше плакал.

Блупърл беше маг. Забавно непохватен някак, вечно ококорен, което трудно се връзваше с всичко, което бе преживял, защото и той бе някогашен мостовак. Анци беше побеснял над трупа му — сержант, подготвящ за погребение войник, оказал се толкова некадърен, че да умре. Анци беше оскърбен, възмутен, но в същото време болката грееше така ярко в сините му очи. „Проклет идиот! — беше изръмжал. — Проклет от Гуглата, негоден за нищо идиотски глупак!“ Понечи да изрита трупа, но Пикър го дръпна, почти го вдигна от пода и Анци залитна и натресе носа на ботуша си в дъските на тезгяха.

Сега изглеждаха по-стари. Пикър, Анци. Посърнали, с тъмни кръгове около очите, смъкнали рамене, без да си направят труда да измият кръвта от лицата и ръцете си.

Единствен Дюйкър изглеждаше непроменен, все едно смъртта на тези хора не беше нищо повече от това някой да се изпикае в широка и дълбока река. Неговата тъга бе нещо абсолютно и той така и не вдигаше глава да си поеме въздух. Искаше й се да го хване и да го разтърси, за да върне живота в него. Но нямаше да го направи, защото знаеше, че такъв жест ще е егоистичен, ще обслужи единствено нейната потребност. Може би точно толкова, колкото и първоначалният й подтик да го прегърне съчувствено.

Защото и на нея й се плачеше. Заради това, че беше извлякла историка из града — далече от случилото се тук предната нощ. Заради това, че бе спасила живота му.

Когато се бяха върнали, когато бяха видели труповете на улицата, когато влязоха вътре и видяха касапницата, Дюйкър й хвърли само един поглед и в него тя съвсем ясно прочете мисълта му. „Виждаш ли от какво ме измъкна?“ Мисъл толкова далече от чувството за благодарност, че все едно идваше от друг свят.

Истината бе очевидна. Съжаляваше, че не е бил тук. Съжаляваше, че не е умрял предната нощ. Но тази натрапчива кучка, Сцилара, му бе отказала това освобождение. Беше го оставила в този тъжен живот, който така и не искаше да свърши. Погледът му беше по-тежък, по-жилещ от жесток плесник през лицето.

Сега тя трябваше да е долу. Трябваше да стои там, в онова тясно препълнено мазе, хванала Чаур за ръката, и да слуша как скърбят, всеки посвоему. Ругатните на Анци. Пикър до рамото му, толкова плътно, че почти облегната на него, но иначе безизразна, освен сълзите в очите й. Баратол с лъсналата му брада, подпухнали очи и смръщено чело.

Вратата се отвори рязко, лъч дневна светлина прониза затаената във въздуха прах и вътре пристъпи сивокосият бард.

Двамата с Дюйкър видяха как се обърна, затвори я и намести в скобите железния лост — как се бе озовал лостът в ръцете му си беше загадка, но и Сцилара, и историкът го премълчаха.

Мъжът се приближи към тях и тя видя, че той също не си е направил труда да се преоблече. Отнасяше се към съсирената кръв по себе си със същото безразличие, каквото бе видяла у другите.

Когато дойдоха, видяха на сцената шест трупа. Подхвърленото мимоходом от Бленд намекваше за намесата на барда в касапницата, но на Сцилара й беше трудно да го повярва. Този човек беше мършав, стар. Все пак огледа с присвити очи петната кръв по ризата му.

Той седна срещу тях, погледна Дюйкър и рече:

— Каквото и да са решили, историко, могат да разчитат на мен.

— Значи и на тебе са посегнали — каза Сцилара.

Той я погледна.

— Сцилара, те нападнаха всички. Убиха невинни.

— Не мисля, че ще направят каквото и да било — каза Дюйкър. — Освен да разпродадат и да напуснат.

— Хм. — Бардът въздъхна. — Все едно. Бездруго няма да съм съвсем сам.

— В смисъл?

— Поисках да ми се отплатят за една стара услуга, историко. Обикновено не съм от тези, които се въвличат в… такива неща.

— Но си ядосан — отбеляза Сцилара, най-сетне доловила странната твърдост в очите му. Твърдост, която се появяваше преди… „преди хладнокръвно убийство. Този поет има нокти, и още как. Всъщност изобщо не е толкова стар, колкото си мислех.“

— Ядосан съм, да.

Отдолу отекна силен трясък, последван от изненадани викове. Тримата затичаха към кухнята, после по тясното стълбище към мазето. В дългия склад примигваше факла, мяташе безумни сенки над странната сцена. По пръстения под се изливаше лютива течност, сякаш попиваше с неохота, а двамата малазанци, Баратол и Чаур бяха зяпнали едно голямо счупено буре.

Анци току-що го беше изритал, предположи Сцилара.

Водопадът гъст консервиращ сок изтичаше и разкриваше онова, което течността така съвършено бе съхранила.

Сгънат, с колене под брадичката, с ръце около прасците.

Все още с маска с три издължени вертикални шипа през челото.

Бардът изпръхтя и промърмори:

— Често се чудех къде са се дянали старите.

Течността бавно попиваше в прясно изкопаните гробове.

 

 

Сто камъка, лудешки танц на вълни, градът в своя живот, който е един живот, който е безброй животи. Да пренебрегнеш това означава да отречеш братство, сестринство, сходството, което ако можеше да бъде освободено, щеше да превърне света в място не чак толкова жестоко, не чак толкова порочно. Но кой ли има време за това? Тичай насам, втурни се натам, избягвай всеки чифт очи, не допускай проблясъка на разпознаването по лицата, които пробягват край теб. Ах, колко досаден е този танц на страха.

Задръж погледа си, ако смееш, в дирите на тези трепетни вълни, животите, животите! Виж Стони Менакис, разтърсена от самообвинения, изтерзана от гузна съвест. Тя спи лошо или изобщо не спи (кой би рискувал да надникне нощем в тъмната й спалня, от страх да не зърне втренчените й очи?). Тя трепери, нервите й са като струни от огън, а бедният Мурильо стои отстрани, изпълнен с отчаяно желание да я утеши, насила да разтвори всичко, което е затворено сега помежду им.

А долу в двора тълпа оставени без надзор млади диваци реват и се бъхтят с дървени мечове и е цяло чудо, че никой все още не е изгубил око или паднал на плочите с прекършен гръклян.

Докато в една работилница, не много далече оттук, Тисера седи зад грънчарското колело и е зяпнала в нищото, докато буцата глина се върти и върти под ритъма на помпащия й крак — седи вцепенена, стъписана от смайващото осъзнаване на чистата дълбочина на обичта си към мъжа си. Любов толкова пламенна, че тя е ужасена, най-сетне осъзнала величината на уязвимостта си.

Чувството е чудо. Възхитително е, и ужасяващо. Екстатично е.

Усмихни й се. О, усмихни й се на всяка цена!

А в същия този момент обектът на преданата любов на Тисера крачи из двора на имението Варада, новата му месторабота. Умът му, спокоен, докато е идвал насам, сега е обзет от смътна тревога. Изпратил е Скорч и Леф да се прибират, стоял е на портата и е гледал как залитат навън като възкръснали мъртъвци, а това го е подсетило за мигове на най-голяма опасност — точно преди разсъмване е моментът за удар, ако някой е замислил такова насилие — но кой ли ще си прави труда? Какво ли представлява всъщност тази загадъчна лейди Варада?

Място в Съвета, вярно, но това достатъчен повод ли е за убийство? И защо ли изобщо си мисли за такива неща? Имало е слухове — уловени при щанда на пияния пекар, — че предната нощ из града трябвало да властва Гилдията на убийците, но всичко се обърнало много гадно за наказващите със смърт наемници и, ох, не е ли това достойно за съжаление? Миг мълчание… я ми дайте кнедлите, ако обичате…

Той спря сред двора, видял последните си наети служители, странните му подопечни с тяхното съмнително минало и потенциално притеснителни мотиви. Събрали се отново, да, с кастелана, с отвратителния Стъдиус Лок. Мадрун и Лазан Дор мятаха ашици в стената на двора вдясно от него. Формално смяната им трябваше да е изтекла, макар Торвалд Ном да подозираше, че тази тяхна игра продължава от доста време. Дали да ги предупреди още веднъж? Не, духът му вече се мяташе неспокойно, както ставаше винаги, когато се събуждаше с чувството, че му въртят някакъв номер, че го будалкат — както имаше навик да казва майка му, когато затиснеше с крак малкия Торвалд на пода и го гледаше отгоре как скимти и се мята (повече на игра, разбира се; тя тежеше не повече от дворно куче, без да хапе при това). Будалкаш ме, момченцето ми, и когато се докопам до дъното на нещата и цялата беля лъсне, е, кого ще намеря да се крие в килера?

Милата му майчица така и не схвана голямата метафора, благословена да е.

Торвалд Ном изведнъж се почувства твърде потиснат, за да извести дори за пристигането си, и тръгна към кабинета си. Изгаряше от нетърпение да се покатери през бюрото и да се смъкне в стола, където можеше да подремне, докато не прозвучи звънецът за обед. Поне готвачите, които беше наела, си знаеха работата.

Нека да го оставим там засега и да яхнем една последна вълна, извън града, на запад покрай езерния бряг, към тъмните тунели, където не толкова привилегировани похабяват в тежък труд съкратения си живот, за да поддържат битието на създания като Горлас Видикас и Хъмбъл Межър на нивото на удобства и лукс, каквито те смятат, че им се полагат по рождено право. И за да сме честни, трудят се също така, за да допринесат за общото чувство за цивилизованост, което обикновено се измерва с технически възможности, усещане за напредък и понятие за структурна стабилност, малко от които могат да изпитат самите трудещи се — освен като изкупителни жертви…

На детето Харло бяха ударили десет камшика заради това, че е бил на места, където не е трябвало да бъде, а това наказание се оказа достатъчно жестоко, за да го остави проснат по корем върху дървения нар, докато гъстите мазила бавно се стапяха в раните по гърба му.

Байниск беше получил камшик по лявото рамо, което щеше да му остави трети такъв белег заради неизпълнение на задълженията му като надзирател в Чъфс. Сега той дойде, седна до Харло и загледа мълчаливо малкия си подопечен.

Най-сетне Харло промълви:

— Съжалявам, Байниск…

— Няма нищо. Искам просто да разбера какво си намислил. Не мислех, че ще криеш тайни от мен, наистина не мислех. Веназ вика: „Казах ти аз.“ Казва, че изобщо не си добър, Къртицо, и че трябва да те хвърля при копачите.

Младите не живееха дълго в отрядите на копачите.

— Веназ иска пак да ти е най-добрата къртица.

— Знам. Само че много наедря.

— Хора като него не обичат хора като мен — каза Харло. Това не беше оплакване, беше си просто наблюдение.

— Защото си по-умен от него, а това, че е по-голям, не значи нищо, всъщност значи още по-лошо, защото ти, в главата си, вече си го подминал, подминал си ни всички може би. Слушай, Харло, познавал съм такива като теб и преди, идват и си отиват. Пребиват ги, пребиват ги до затъпяване. Или ги убиват. Или се опитват да избягат, или пък се опънат на шефовете за нещо. Точно умът ти ще те съсипе, разбираш ли?

— Да, Байниск. Съжалявам.

— Защо се вмъкна пак в тунелите?

Можеше да му обясни всичко. Точно сега това му се струваше най-правилното. Но Харло вече не се доверяваше на подобни чувства. Обясняването беше опасно. Можеше да въвлече всички в още по-голяма беля.

— Носеше кокали — каза Байниск. — Онези кокали… те са прокълнати, да знаеш.

— Защо?

— Просто е така.

— Но защо, Байниск?

— Защото са намерени там, където няма място за кокали, затова. Няма начин някой да ги е заровил толкова дълбоко — и освен това кой ще заравя мъртви животни? Не, тези кокали са на демони, дето живеят в скалата и в тъмното. Най-долу, при корените на земята. Просто не ги пипаш, Харло.

— Аз… уплаших се — каза Харло. — Че сме разкопали гробове… И че затова има толкова много злополуки напоследък…

— Злополуките са защото новият шеф ни тормози прекалено, бута ни в тунелите с напуканите тавани и лошия въздух — онзи въздух, дето те кара да виждаш неща, които не са истински.

— Май точно това се е случило с мен.

— Може би. Но не мисля така. — И стана.

После излезе. На другия ден Харло трябваше да се върне на работа. А гърбът много го болеше. Но нищо — щеше да издържи, защото това щеше да направи нещата по-лесни за Байниск, когото бяха наказали незаслужено. Харло щеше да се труди още по-усилено, въпреки болката и всичко; щеше да се труди по-усилено, та Байниск да го заобича отново.

Защото в това място, ако никой не те обича, няма много смисъл да продължаваш.

Легнал по корем, едва-що навлязъл в новата си година живот, Харло не усещаше никакви вълни, които да стигат до него от външния свят. Беше самотен. Може би беше изгубил завинаги приятел, а това чувство също беше лошо. Може би единственият му приятел беше един гигантски скелет в дълбините на мините — който с нови крака можеше да си е отишъл, да е изчезнал в тъмното и единственото, с което Харло щеше да го помни, бяха няколкото инструмента, скрити под нара му.

 

 

На смътното фосфорно сияние, прошарило скалата, един Т’лан Имасс бавно се изправи и се олюля, все едно е забравил да ходи. Дебелите извити бедрени кости на емлава го принудиха да остане приведен все едно се канеше да се хвърли напред; нащърбените топки на дългите кости, вмъкнати в гнездото на всяко бедро, поскърцваха.

Непозната му бе тази магия. Беше наблюдавал как свързващата тъкан се беше заплела отново, едва-едва в началото, към тези чужди кости. В наложеното от ритуала съживяване нямаше особена изтънченост и физическите приспособявания, които бяха в ход, напредваха с бързината на охлюв, макар че сегашната им непълнота не се отразяваше с нищо на способността му да отпусне тежестта си върху тези нови крака, дори да ги задвижи в първата си залитаща напред стъпка, после — във втората.

Стържещите звуци щяха да заглъхнат с времето, помисли си, макар да подозираше, че никога няма да може да стои толкова изправен, колкото бе стоял някога.

Все едно. Дев’ад Анан Тол отново можеше да се движи. И докато стоеше така прав, в ума му като тъмен прилив се надигна порой от спомени.

Отведоха го до онзи последен миг с Джагътския тиран, Раест, застанал пред него, със зацапания с кръв боздуган в едната ръка, докато Дев’ад се гърчеше на каменния под с премазани крака.

Не, не бяха го хвърлили от скала. Понякога беше нужно да се излъже.

Зачуди се дали оръжията, които бе изковал преди толкова време, все още си стоят на тайното си място. Близо беше. Т’лан Имасс се заклатушка натам.

Зверското лице на Раест, разкривено от гняв. От възмущение. Робите са роби. Никой не може да се опълчи на господаря си. Никой не може да дръзне да крои падането на господаря, никой не може да се приближава толкова, колкото се бе приближил Дев’ад. Кощунство, да, престъпление против законите на самата природа.

— Т’лан, оставям те тук, в тази яма на вечния мрак. За да мреш. Да гниеш. Никой не ще научи и дума за безумната ти амбиция. Всичко, което се знае за теб, ще се стопи, ще изчезне. Нищо от теб не ще остане. Ако можех да те запазя жив тук завинаги, бих го сторил — и дори това изтезание не би било достатъчно. В принудителното ми безразличие има милост, Т’лан.

„Виж ме сега. Аз те надживях, Раест. И в това е моята милост.“

Стигна до скривалището, дълбока цепнатина в стената, и бръкна в нея с костеливата си ръка. Дланта му се стегна около тежко назъбено острие и Дев’ад измъкна оръжието.

Т’лан познаваха камък. Камък, който беше вода, и вода, която беше камък. Желязото беше за Джагът.

Вдигна високо меча, който бе сътворил преди безчет хиляди години. Да, имаше формата на кремък, с издатините на всяка люспа, стърчащи от ръба, с вълнистите извивки при заточването и двата жлеба по дължината. Еленовият рог на дръжката вече беше покрит с твърд варовиков слой, но все още си оставаше удобен.

С форма на кремък, наистина. И все пак този меч бе направен от желязо, закален в свещените пламъци на Телланн. Неподатливо на ръжда и развала, огромното оръжие бе с цвета на ранната нощ, тъмносиньото небе, щом се стопи последният блясък на давещото се слънце. В мига на раждането на звездите. Да, такъв бе цветът му.

Опря го на стената с върха надолу, бръкна отново в цепнатината и извади полагащия се към меча боен нож — тежък като къс меч. Кожените ножници отдавна бяха изгнили, но скоро щеше да си направи нови.

Древният тиранин си бе отишъл. И някъде наблизо чакаше празен трон.

Чакаше Дев’ад Анан Тол. Когото някога бяха осакатили, но вече не беше сакат.

Вдигна високо двете оръжия, ножа в дясната ръка, меча — в лявата. Остриета на ранната нощ, на мига, в който се раждат звездите. Желязо под маската на камък, желязо под маската на камък, който е вода, и на вода, която е камък, и камък, който е желязо. Джагътска тирания в ръцете на Т’лан Имасс.

Боговете са глупаци, уви. Във вярата си, че всяка фигура в играта е позната. Че правилата са твърди и приети от всички; че всеки залог се брои и бележи, открит и блеснал на масата. Боговете изпъват съвършените си пътеки към съвършените тронове, всеки от които представлява съвършена власт.

Боговете са глупаци. Защото така и не им хрумва, че не всеки използва пътеки.