И биковете крачат все сами обсебени

от самотата си

наперени в палтата си

от потна плъст

с издути жили

самодоволни и надменни

в зверската потреба

и тътнат стъпките им

сторете път, сторете път,

и опнатите мечове

посичат девствени сърца

и зейват раните!

И трябва да изпадаме в несвяст

пред зачервените очи

вина не ще намериш

в самотата горда.

И огненото бреме

на плодоносно семе

запява като дъжд на богове;

сторете път, сторете път

на нова дръзка дума

и ще обърка стъпките танцьорът

сред грохота на барабаните

в тълпата.

Булевардните контета

Сеглора

Очакването е древното проклятие на човечеството. Можеш да слушаш думите и да виждаш как се разгръщат като венчелистче или пък — точно обратното: всяка дума се огъва и свива, все по-малка и сбита, докато самата същина на смисъла не изчезне с ловко щракване на пръстите. Поети и разказвачи на истории може да бъдат повлечени от едното или другото течение в буйния пожар на прелестното красноречие или в кратката сбитост на стегнатата и безцветна реч.

Както е с изкуството, тъй е и с живота. Вижте онзи мъж без пръсти, застанал зад къщата си. Гурелив е от сън, който не носи никакъв отдих, нито облекчение от обременяващия свят (и всичко останало), а очите му са странно пусти и все едно, че и те са със спуснати кепенци, докато се е вторачил в изгърбената фигура на жена си, която прави някакви странни неща в засаденото си със зеленчуци парче земя.

Ето този е сбит. Съществуването всъщност е една съвсем тясна пролука. Недостатъкът му не е в това, че е неразговорчив поради някаква липса на интелект. Не, умът му е изключително фино наточен. Но той гледа на своята оскъдност на думи — в мисъл, както и в диалог — като на качество, като на знак за сурова мъжественост. Той е превърнал краткостта в обсебеност, в пристрастеност, и в непрестанното им смаляване премахва всякаква надежда за чувство, а с него — и за съчувствие. Когато езикът е безжизнен, за какво служи? Когато смисълът се стопи до нищо, каква истинност поддържа илюзията за дълбочина?

Ба! Поврага такива заблуди! Такива егоистични пози! Отприщи екстравагантността и нека се завихри светът, гъст и пикантен около теб! Разказвай историята на своя живот така, както би го изживял!

Доволното махване с пръсти в този момент би могло да обозначи насмешлива жестокост, докато наблюдаваш този останал без пръсти мъж, който стои смълчан и безизразен, загледан в жена си. Реши както искаш. Неговата жена. Да, представата е негова, изкусно изваяна от неговия собствен възглед за света (възглед на очакване и гняв, и на вечния му провал). Притежанието си има правила и тя трябва да се държи в границите, които тези правила предписват. Това за Газ бе самоочевидно, подробност в собствената му маниакална редакция.

Но Торди какво правеше с всичките тези плоски камъни? С тази странна шарка, която подреждаше там, в тъмната буцеста пръст? Човек нищо не може да посади под камък, нали? Не, тя жертваше плодородната земя, и за какво? Той не знаеше. И знаеше, че може би никога няма да го узнае. Като дейност обаче старателното усърдие на Торди бе явно нарушение на правилата и той трябваше да направи нещо по въпроса. Скоро.

Тази нощ щеше да пребие някого до смърт. Възбуда, да, но хладна. В главата му бръмчаха мухи, звукът се издигаше като вълна и изпълваше черепа му със сто хиляди ледени крачета. Щеше да го направи, да, а това означаваше, че няма да му се наложи да пребие жена си — все още не поне; още няколко дни навярно, може би около седмица — трябваше първо да види как ще продължат нещата.

Да поддържа нещата прости, да не оставя на мухите много място за кацане, това беше тайната. Тайната да опази разсъдъка си.

Безпръстите му ръце горяха с трескав пламък.

Но той всъщност за нищо не мислеше чак толкова, нали? Нищо, което да избие на лицето му, в очите му, в плоската резка на устата му. Знак за мъжественост бе тази безизразна фасада, а когато един мъж няма нищо друго, би могъл да има поне това. И той щеше да го доказва, отново и отново. Нощ след нощ.

Защото това правят хората на изкуството.

Торди си мислеше за много неща, но нито едно от тях не бе особено съществено — или така щеше да прецени тя самата, ако бъдеше принудена да го премисля. Но, разбира се, нямаше никой, който да изрази подобно предизвикателство, и толкова по-добре. Тук в своята градина тя можеше да се рее, безцелно като листо, издухано на повърхността на бавна, ленива река.

Мислеше си за свобода. Мислеше си за това как един ум може да стане на камък, шарките да станат здрави и непоклатими пред лицето на привидно непоносими тежести, и как прахът се процежда смътно като шепот, недоловен от никого. И си мислеше за гладката лъскава повърхност на тези каменни плочки, за восъчния им допир, и как слънцето се отразява от тях меко, млечнобяло и ни най-малко болезнено, щом очите ти се спрат на него. И си спомняше как съпругът й говореше в съня си, как думите се изливаха като от някой бент, запушен, докато беше буден, а насън бентът се отприщваше и той лееше приказки за богове и обещания, подкани и кръвожадна страст, за болката на осакатените ръце и болката на осакатяването, което тези ръце щяха да нанесат.

И забелязваше пеперудите, затанцували над зелената леха вляво, почти на ръка разстояние, стига да изпънеше зацапаната си с пръст длан, но тогава тези оранжевокрили феи щяха да се разлетят, все едно е заплаха за тях. Защото животът беше несигурен и опасността дебнеше под маската на мирен покой.

А коленете я боляха и никъде в мислите й не можеше да се намери очакване — никъде не можеше да се намери такова рязко очертано доказателство за реалност, като рамка на онова, което предстои. Никакъв намек изобщо, докато тя редеше камък след камък. Всичко беше отвън, виждате ли, всичко — отвън.

Чиновникът в кантората на Гилдията на ковачите никога в живота си не беше боравил с чук и клещи. Това, с което боравеше, не изискваше никакви мускули, нито сила над яките като дъбове нозе, нито пот, която да се стича и да люти на очите, нито изблици парещ зной, който пърли космите по ръцете. И тъй, пред лицето на истински ковач, чиновникът сияеше в своята власт.

Задоволството можеше да се види в малките му нацупени устнички, добре извити в двете ъгълчета, можеше да се долови във воднистите му очи, които шареха, без да се спират на нищо; в бледите му длани, стиснали дървен стилос като кама на убиец, с върха, зацапан с мастило и восък. Седеше на столчето си зад широкия тезгях, който разделяше предната стая все едно, че пазеше световното богатство и всякакво обещание за рай, каквото предлагаше членството в тази преблагородна гилдия на своите свещени почтени членове (тук дебелакът намигва).

И така, той си седеше, а на Баратол Мекхар му се искаше да се пресегне над тезгяха, да сграбчи чиновника, да го вдигне във въздуха и да го прекърши на две. И още, и още, докато не останат само трошляци върху надраскания тезгях и стилосът, забит като воински меч в гробна могила.

Мрачно беше веселието в мислите на Баратол, когато чиновникът за пореден път поклати глава.

— Просто е — дори за вас, сигурен съм. Гилдията изисква препоръчителства, особено за спомоществователството на акредитиран член на Гилдията. Без това парите ви не са нищо повече от шлака. — И се усмихна на умния каламбур, изречен пред ковач.

— Нов съм в Даруджистан — каза отново Баратол. — Тъй че това спомоществователство е невъзможно.

— Така е.

— А за чирачеството…

— Също невъзможно. Твърдите, че сте били ковач от много години, и аз не се съмнявам в твърдението ви — доказателството е видно за мен. Това, разбира се, ви прави свръхквалифициран за чирак, но и твърде стар при това.

— Щом не мога да бъда взет за чирак, как мога да намеря спомоществовател?

Усмивка на устните и поклащане на главата. Дланите се вдигат безпомощно.

— Не аз създавам правилата, както разбирате.

— Мога ли да говоря с някой, който би могъл да е намесен в създаването на тези правила?

— Ковач? Не, уви. Всички те си вършат своите ковашки работи, както подобава на професията им.

— Мога да посетя някой от тях, на работното му място. Можете ли да ме насочите към най-близкия?

— Абсолютно не. Те са ми поверили отговорностите по администрирането на Гилдията. Започна ли да правя нещо такова, ще ме накажат дисциплинарно за отклонение от задълженията ми, а съм сигурен, че не искате това да тежи на съвестта ви, нали?

— Всъщност точно тази вина мога да я преживея — измърмори Баратол.

Лицето на чиновника се стегна.

— Доблестният характер е съществено условие, за да станете член на Гилдията.

— Повече от спомоществователството?

— Качествата са равностойни, господине. Вижте, днес съм много зает…

— Спяхте, когато влязох.

— Може просто да е изглеждало така.

— Изглеждаше така, защото беше така.

— Нямам време да споря с вас какво може да сте възприели или не, когато сте влезли в кантората ми…

— Спеше.

— Може просто да сте стигнали до такъв извод.

— Стигнах, защото беше така. Предполагам, че това също може да доведе до дисциплинарни мерки, стане ли известно на членовете.

— Моята дума срещу вашата, а вие явно си имате свой дневен ред, който лошо отразява чувството ви за чест…

— Откога честността отразява лошо нечие чувство за чест?

Чиновникът примига.

— Ами, когато е отмъстителна, разбира се.

Този път бе ред на Баратол да замълчи. Реши да опита нова тактика.

— Мога да платя таксата си за членство в аванс — за година или за повече, ако се налага.

— Без спомоществовател такова плащане би се сметнало за дарение. Имаме законов прецедент, който да потвърди такова тълкуване.

— В смисъл, ще ми вземете парите, без да ми дадете нищо в замяна?

— Това е същността на благотворителното дарение, нали?

— Не мисля, че е, но все едно. Всъщност вие ми казвате, че не мога да стана член на Гилдията на ковачите.

— Членството е отворено за всички ковачи, които желаят да работят в града, уверявам ви. Стига да имат спомоществовател.

— Което го прави затворен дюкян.

— Какво?

— Малазанската империя се натъкна на затворени дюкяни в Седемте града. Разбиха ги и ги отвориха. Мисля, че се проля и малко кръв. Императорът не беше от тези, които ще се свият пред разни професионални монополи.

— Е — отвърна чиновникът и облиза тънките си устни, — слава на всички богове, че малазанците така и не завладяха Даруджистан!

Баратол излезе. Малът го чакаше оттатък улицата. Ядеше някакъв подсладен лед в конус от широко листо. Утринната жега бързо го топеше и по пухкавата длан на лечителя се стичаше червена вода. Устните му бяха зацапани със същото.

Тънките вежди на Малът се вдигнаха, щом ковачът се приближи.

— Да не би да си вече горд, макар и малко пообеднял член на Гилдията?

— Не. Отказаха ми.

— Но защо? Не може ли да вземеш там някой изпит…

— Не.

— О… И сега какво, Баратол?

— Какво ли? А. Все едно, ще си отворя ковачница. Независима.

— Луд ли си? Ще те подпалят. Ще ти натрошат оборудването. Ще хвърлят тълпата срещу теб и ще те пребият до смърт. И това още в деня на отварянето.

Баратол се усмихна. Обичаше малазанците. Въпреки всичко, въпреки безбройните грешки, които бе направила империята, въпреки всичката пролята кръв, обичаше кучите му синове. Гуглата знаеше, изобщо не бяха толкова своеволни и капризни като съотечествениците му. Или като гражданите на Даруджистан, добави той кисело. На пророчествата на Малът отвърна:

— Справял съм се и с по-лошо. Не се тревожи за мен. Смятам да работя тук като ковач, все едно дали Гилдията го иска, или не. И рано или късно ще трябва да ме приемат за член.

— Няма да е много триумфално, ако си мъртъв.

— Няма да съм. Мъртъв де.

— Ще се опитат да спрат всеки, който работи с теб.

— Аз съм много добре запознат с малазанските оръжия и броня, Малът. Работата ми отговаря на военните стандарти в старата ви империя, а както знаеш, те са високи. — Погледна лечителя. — Гилдията ще уплаши ли теб? Приятелите ти?

— Не, разбира се. Но не забравяй, ние сме пенсионирани.

— И преследвани от убийци.

— А, бях го забравил това. Прав си. И все пак, Баратол, съмнявам се, че ние, неколцината малазанци тук, ще можем да поддържаме дълго търговията ти.

— Новото посолство има рота стражи.

— Вярно.

— А тук живеят и други малазанци. Дезертьори от кампаниите на север…

— Това също е вярно, макар че те обикновено се крият от нас — не че ни интересува. Всъщност ще ни се да ги привлечем на тезгяха. Каква полза от всички тия сръдни?

— На тия, които идват при мен, ще им казвам точно това, тъй че може да си помагаме.

Малът хвърли мокрия конус и отри ръце в гамашите си.

— По-вкусни бяха, когато бях хлапе — макар че бяха по-скъпи, защото трябваше вещица, за да направи леда. Тук, разбира се, е свързано с някои от газовете долу в каверните.

Баратол си помисли за миг за това, докато гледаше лечителя с начервените му устни, и видя, съвсем мигновено, как трябва да е изглеждал като дете.

— Трябва да намеря подходящо място за ковачницата си. Ще повървиш ли с мен, Малът?

— С радост — отвърна лечителят. — Виж, познавам града — какво точно търсиш?

И Баратол му каза.

И ах, как се изсмя Малът, а после навлязоха в мрачните камери на градското сърце, където кръв кипеше с грохот и беше възможно всякакво коварство. Стига умът да е настроен така. Ум като на Баратол Мекхар, когато е хвърлена — да, хвърлена — гадната ръкавица.

Волът, същият онзи вол, полюшваше глава и теглеше колата със зидария през сводестия вход, в блажената сянка за няколко тежки крачки, след което — отново под яркия зной, нежно примигващ. И се озова в двор, а наблизо имаше вода, сладка и прохладна, ромонът беше като подкана, мирисът — мек като целувка по широкия лъскав нос с още по-нежните русоляви косми, и волът извърна натам глава, и нямаше ли мъжът с камшика да прояви жалост към умореното прежадняло добиче?

Нямаше. Колата трябваше първо да се разтовари, тъй че волът трябваше да стои, смълчан и тъжен, челюстите да преживят бавно закуската с тежко мляскане и влажно пощракване на кътници, а мухите бяха влудяващи, но какво можеше да се направи с мухите? Нищичко, не и преди нощният мраз да ги прогони и да остави вола да заспи, прав в могъществото си под звездите (с малко късмет), където, навярно, спяха мухите.

Разбира се, да разбереш ума на един вол означава да похабиш неопределено количество време, преди да си осъзнал любезната кротост в чувствеността на тревопасното. Вдигни поглед тогава към двата смътно шавливи образа, които се промъкват през портата — не работници, които се тътрят насам-натам из оживеното строителство в старото имение; нито чиновници, нито слуги; нито зидари, инженери или инспектори, нито оценители или пък надзиратели. По всичко личи, че са дребни хитреци, но всъщност са по-лоши и от това…

Дванайсет имена в списъка. Едно задраскано, за щастие. Други единайсет намерени и след това избягали като хлъзгавите змиорки, каквито си бяха несъмнено, подгонени заради дълг, лош късмет и капризите на една явно злонамерена вселена, решила на всяка цена да им носи нещастие и какви ли не още злочестия. Но важен ли е този провал за главорезите, пратени да наложат събирането или да нанесат наказанието — проблемът не е на тези двама мъже, нали?

Облекчени от всякакво бреме, благословени с изключителния дар на свободата, Скорч и Леф бяха тук, в това имение, което скоро щеше да е най-богатото и пищно и което вече се извисяваше над забравата и развалата, за да загърне като обсипано с драгоценни камъни наметало загадъчното пристигане на благородна особа — жена според мълвата, цялата забулена, но очите й! „О, какви очи! И как ще се разширяват, щом я хвана долу…“

Скорч и Леф. Пристъпват нервно. Озъртат се объркани, готови всеки миг сякаш да хукнат навън с по някоя открадната тухла, ако не с торба железни клинове…

— Ей — вие двамата! Какво търсите тука?

Сепнаха се, гузни. Скорч зяпна ококорено сивокосия началник, закрачил към тях — джадроуби, толкова кривокрак, че сякаш бе нагазил до бедрата в кал. Леф сведе глава, сякаш инстинктивно отбягваше замаха на брадва — което говореше много за живота му досега, нали — а след това направи малка стъпка напред и се опита да се усмихне, което се получи толкова зле, че не можеше да се нарече дори гримаса.

— Има ли тук кастелан, с който можем да поговорим? — попита Леф.

— За какво?

— За пазачи на портата — каза Леф. — Имаме много квалификации.

— О. Някои да са приложими?

— Какво?

Леф погледна Скорч и забеляза паниката, плъзнала като горски пожар по лицето му. Не отстъпваше на отчаянието, усилващо се в самия него. Лудост беше да си въобразяват, че могат просто ей така да изкачат по-горното стъпало на стълбата. Лудост!

— Ние… ъъъ, ами можем да й разхождаме кучетата.

— Тъй ли? Предполагам, че бихте могли. Стига господарката да имаше кучета.

— Тя няма ли? — попита Леф.

— Какво да няма?

— Кучета. Които да можем да разхождаме.

— Няма даже и такива, които да не можете да разхождате.

— Можем да пазим портата! — викна Скорч. — Затова сме дошли! Да ни наемат за охрана на имението. Ако си мислиш, че не можем да въртим меч или да стреляме с арбалет, значи не ни познаваш изобщо, нали?

— Прав си — отвърна старшията. — Не ви.

Леф се намръщи.

— Какво „не ни“?

— Стойте тук — каза старецът и се обърна. — Ще доведа кастелан Стъдлок.

След като старшията се отдалечи през пушилката — проследен с кротък копнеж от вола до купчината зидария, — Леф се обърна към Скорч.

— Стъдлок ли?

Скорч сви безпомощно рамене.

— Никога не съм чувал за него. Защо, а ти?

— Не. Не съм, разбира се. Щях да го запомня.

— Защо?

— Защо? Ти проклет от Гуглата идиот ли си?

— Какво изобщо правим тук, Леф?

— Торвалд отказа, забрави ли? Всичко ни отказа. Прекалено е добър вече за такива като нас. Тъй че ще му покажем. Ще се наемем в това хубаво имение. Като стражи. С униформите, с лъскавите токи и кожените ремъци за мечовете. А той ще се проклина, че не ни иска повече, за партньори или каквото и да е. От жена му е, да знаеш от мен — тя изобщо не ни харесва, особено теб, Скорч, това ни докара ти и да знаеш, скоро няма да го забравя това, да не си и помислил друго.

И си затвори устата и застана мирно, защото старшията се връщаше, а до него щапукаше някаква фигура, така увита с нещо като памучни пелени, че правеше по три стъпки при всяко подбутване напред от страна на старшията. Ходилата под дрипавите пешове бяха толкова малки, че можеше да минат за копита. Главата на кастелана беше покрита с качулка, а в сянката на широкия отвор на качулката имаше нещо, което можеше да мине за маска. Облечените в ръкавици ръце бяха изпънати нагоре в жест, който напомни на Леф — а след малко и на Скорч — за богомолка, и ако това беше кастеланът на имението, то някой беше изкривил света по начин, невъобразим както за Леф, така и за Скорч.

— Ето ги, сър — каза старшията.

Имаше ли очи зад дупките на тази лъскава маска? Кой можеше да каже? Но главата се кривна и нещо подсказа на двамата — като крака на паяци, полазили по гръбнаците им, — че ги оглеждат.

— Колко вярно — каза кастелан Стъдлок с глас, който напомни на Леф за пясък под ноктите на пръстите, а пък Скорч си помисли как винаги има някоя чайка, която гълчи всички останали, а ако другите се съюзят срещу нея и й заграчат, ами, всеки има право на свобода и равенство, нали? — Колко вярно — повтори повитият маскиран мъж (или жена, но пък старшията беше казал „сър“, нали). — Дворцови стражи трябват. Господарката ще пристигне днес всъщност, от провинцията. Желателно е подобаващо представяне. — Кастеланът замълча, огъна се напред от кръста и Леф зърна червеникавия блясък на нечовешки очи в дупките на маската. — Ти, как ти е името?

— Л-леф Бахан, сър, така се казвам.

— Ял си сурова речна мида, нали?

— Какво? Ъъъ, скоро не съм.

Един повит пръст се изпъна и бавно се поклати.

— Рисковано. Моля, отвори си устата и си покажи езика.

— Какво? Ъъъ, така ли?

— Така е добре. Много добре, м-да. Тъй. — Кастеланът се изправи отново. — Червеи грева. Заразен си. Гнойни пъпки на езика ти. Носът ти капе, нали? Клепачите сърбят — яйцата го правят това, а почнат ли да се люпят, хм, червеите ще изпълзят от ъглите на очите ти. Сурова речна мида, тц, тц.

Леф се хвана за главата.

— Богове, трябва да намеря лечител! Трябва да…

— Няма нужда. С удоволствие ще се погрижа болестта ти да се изцери — трябва да сте представителни за господарката, м-да, застанали мирно от двете страни на портата. Добре облечени, здрави и без паразити. Малката караулка я довършват. Ще се наложи да наемем поне още трима, да попълним състава — имате ли благонадеждни приятели, годни за такава работа?

— Ъъъ… — намеси се Скорч, след като беше явно, че Леф временно е изгубил дар слово, — бихме могли. Мога да изляза и да видя…

— Чудесно. Твоето име?

— Скорч. Ъъъ… имаме препоръки…

— Няма нужда. Убеден съм в способността си да преценявам характера и заключих, че вие двамата, макар и да не може да се смятате за особено интелигентни, все пак сте склонни към вярност. Това ще ви гарантира напредък в кариерата тук, сигурен съм, тъй че ще сте усърдни, както подобава на тайното ви подозрение, че сте надскочили компетентността си. Всичко това — добре. Също тъй, доволен съм да отбележа, че нямате паразити от най-противния, затъпяващ вид. Тъй че иди, Скорч, и ни намери още един, двама или трима стражи. Междувременно аз ще се погрижа за Леф Бахан.

— Ясно. Слушам, сър, точно това ще направя!

Старшията стоеше малко по-назад и се подсмихваше. Нито Скорч, нито стъписаният Леф забелязаха тази подробност. А трябваше, да.

— Жената трябва да си има своите тайни — каза Тисера, вдигна една тънка като яйчена черупка порцеланова чашка и я задържа срещу ярката слънчева светлина. — Тази е хубава, скъпи. Съвършена изработка. — Старицата зад сергията се усмихна широко и закима.

Торвалд Ном кимна щастливо и облиза устни.

— Не е ли хубаво? Фините съдове за новата ни кухня, разкошната печка на четири крака и всичко останало. Истински пердета. Плюшена мебел, цветните пътеки. Можем и склада да преустроим. По-голям, по-стабилен…

Тисера остави чашката и се обърна към него.

— Съпруже.

— Да, мила?

— Много се стараеш.

— Нима? Ами, като сън е, знаеш ли, това, че можах да се върна у дома. Да правя всички тези неща за теб, за нас. Все още ми се струва нереално.

— О, не това е проблемът — отвърна тя. — Вече започваш да се отегчаваш, Торвалд Ном. Трябва ти нещо повече от това да се мъкнеш до мен. А парите няма да траят вечно — Беру знае, че не изкарвам достатъчно за двама ни.

— Казваш, че трябва да си намеря работа.

— Ще ти издам една тайна — само една, а не забравяй какво ти казах преди малко: ние, жените, имаме много тайни. Днес се чувствам щедра, тъй че слушай добре. Една жена обича да си има другар. Той е съпругът й, ако щеш, стабилен, сигурен. Но понякога тя обича да поплува по-надалече от брега, да се понесе срещу слънцето, ако щеш. Може дори да се гмурне и да се скрие от погледа му, долу, за да събере хубави раковини и разни такива. А щом свърши с това, какво пък, ще доплува обратно до острова. Работата, съпруже, е в това, че тя не иска компанията на спътника си, докато плува. Трябва й само да знае, че островът е там и я чака.

Торвалд примига и се намръщи.

— Казваш ми да изчезна.

— Остави ме да се пошляя сама по пазара, скъпи. Не се съмнявам, че имаш да свършиш много задачи, в някоя близка пивница може би. Ще се видим довечера у дома.

— Щом искаш това, разбира се, че ще те оставя, мила — да, мога да пообиколя тук-там. Един мъж също си има своите тайни!

— Несъмнено. — Тя се усмихна. — Стига да не са от тези, които, ако ги разбера, ще трябва да те хвана и да те убия.

Той пребледня.

— Не, разбира се, че не! Нищо такова!

— Добре. Е, ще се видим по-късно.

И тъй като беше храбър мъж, мъж сдържан (повече или по-малко), Торвалд Ном с радост остави жена си, както правят обикновено храбрите сдържани мъже по целия свят. „Трябва да разора онова поле зад вълнолома, обич моя. Сега ще ида да хвърля мрежите. Да почистя онази маса. Време е да отида да обера някого, скъпа.“ Да, мъжете правят каквото правят, също както жените правят каквото те правят — колкото и загадъчни и необясними да са тези дела.

И с тази мисъл Торвалд Ном скоро се озова в хана „Феникс“. Мъж, търсещ работа все на неподходящи места.

Малко след това се появи Скорч. На лицето му се бореха гордост и паника — и, о, богове! — как грейна тази гордост в очите му, когато закрачи наперено към масата, на която седеше Торвалд Ном.

Кастелан Стъдлок отведе Леф в една пристройка до главната сграда и след доста ровене из разни натъпкани със слама сандъци извади една стъклена бутилка и му я подаде.

— Две капки във всяко око. Още две на езика. Повтаряш днес още два пъти, и три пъти дневно, докато бутилката не се опразни.

— И това ще убие ония червеи в главата ми?

— Червеите грева, да. За други не мога да гарантирам.

— И други червеи ли имам в главата?

— Кой знае? Мислите ти гърчат ли се?

— Понякога! Богове на бездната!

— Две възможности — рече Стъдлок. — Червеи на подозрението или червеи на гузната съвест.

Леф се намръщи.

— Казваш, че червеи ги причиняват тия неща? Гузна съвест и подозрение? Изобщо не бях чувал за такова нещо.

— А гложди ли те съмнение понякога? Пускат ли корен в ума ти разни представи? Хлъзгат ли се разни странни идеи в главата ти? Плаши ли те неописуемо гледката на рибарска канджа?

— Да не си нещо като лечител?

— Аз съм това, което трябва да съм. Ела сега да ти намерим униформа.

Торвалд Ном си преповтаряше това, което щеше да каже на жена си. Грижливо претегляше всяка дума, изпробваше в ума си нужното равнодушие, за да избегне ловко определени подробности около новата работа, която си беше намерил.

— Страхотно е, че пак работим заедно — каза Скорч, закрачил щастлив до него. — Като пазачи на имение при това! Никаква черна работа повече за разни миризливи престъпници. Никакво гонене на нещастници заради разни зли пирани. Никакви…

— Този кастелан спомена ли за заплатата?

— Ъ? Не, но трябва да е добра. Трябва. Работата е квалифицирана…

— Скорч, може да е какво ли не, но чак „квалифицирана“ не е. Ние сме там, за да пазим от крадци. И тъй като и тримата сме били крадци в един или друг момент, трябва да сме адски добри в нея. Иначе ще ни уволнят.

— Трябват ни още двама. Той искаше трима, а намерих само теб. Тъй че още двама. Можеш ли да се сетиш за някой?

— Не. Коя фамилия?

— Какво?

— Тази господарка — как се казва?

— Представа нямам.

— От провинцията ли е?

— Така мисля.

— Е, някой благородник да е умрял наскоро и това да я е привлякло тук? Наследство имам предвид?

— Откъде да знам? Да не мислиш, че си правя труда да следя кой е умрял в тая тълпа? Те не ме интересуват, искам да кажа.

— Трябваше да питаме Круппе, той щеше да знае.

— Е, не попитахме, но това изобщо не е важно. Намерихме си законна работа, и тримата. Скоро ще станем, м-м, законни. Тъй че престани да разпитваш за всичко, Тор! Ще го развалиш!

— Как може няколко разумни въпроса да развалят нещо?

— Просто ме изнервя — отвърна Скорч. — А, между другото, не можеш да видиш кастелана.

— Защо? С кого тогава ще говорим за наемането ни?

— Не, нямам предвид това. Искам да кажа, че не можеш да го видиш. Целият е увит в парцали. С качулка, с ръкавици и маска. Това имам предвид. Виж, неговото име го научих, Стъдлок.

— Не говориш сериозно.

— Сериозно бе. Така се казва.

— Кастеланът е увит като труп и ти не го намираш за малко необичайно?

— Може да го е страх от слънцето или нещо такова. Няма защо да си подозрителен. Никога ли не си срещал странни хора в живота си, Тор?

А Торвалд Ном погледна Скорч и разбра, че изобщо няма отговор на това.

— Виждам, че си намерил друг кандидат — каза Стъдлок. — Чудесно. И да, той ще е съвсем на място. Може би като капитан на домашната гвардия?

Торвалд се сепна.

— Още не съм казал и дума, а вече ме повишихте?

— Сравнителният анализ придава убедителност на тази оценка. Името ви?

— Торвалд Ном.

— От дома Ном. Това няма ли да доведе до конфликт на интереси?

— Защо?

— Господарката скоро ще поеме вакантен пост в Съвета.

— О! Е, нямам нищо общо с делата на дома Ном. В града сме десетки с това име, разбира се, с връзки навсякъде, включително извън континента. Аз обаче не влизам във всичко това.

— Отхвърлен ли си?

— Не, нищо такова, ъъъ, крайно. По-скоро е въпрос на… интереси.

— Липсва ти амбиция.

— Точно.

— Много хубав маникюр, Торвалд Ном.

— Ъъъ, благодаря. Бих могъл да препоръчам… — Но идеята угасна в болезнено мълчание и Торвалд се постара да не погледне повече към увитите пръсти на кастелана.

В този момент Леф се появи от другата страна на главната сграда. Устните и очите му бяха яркооранжеви.

— Ей, Леф. Помниш ли онзи котарак, на който седна в оная кръчма? — обади се Скорч.

— И какво?

— Нищо. Просто ми напомни как дивашки му се опулиха очите.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Просто се сетих. Виж, доведох Тор.

— Виждам — изръмжа Леф. — Хванал съм червеи грева.

Торвалд Ном се намръщи.

— Хората не могат да хванат червеи грева. Рибата хваща червеи грева, от ядене на заразена мида.

Опулените оранжеви очи на Леф се опулиха още повече и той се обърна рязко към кастелана. А той сви рамене и рече:

— Червеи джурбен?

— Онези, дето живеят долу в пещерите ли? — изсумтя Торвалд Ном. — В кухините със зелен газ? Те са дълги колкото мъжки крак и почти толкова дебели.

Кастеланът въздъхна.

— Призракът на грешното диагностициране мъчи всички ни. Искрено се извинявам, Леф. Може би неразположението ти се дължи на някое друго заболяване. Все едно, капките ще свършат до месец-два.

— Ще имам очи на премазана котка месец-два?

— За предпочитане е пред червеите грева според мен. Е, господа, сега да намерим домашния шивач. Нещо черно и обшито със златен брокат, струва ми се. Цветовете на фамилията и прочие. А след това кратко резюме на задълженията ви, дни за отпуск и всичко останало.

— Това резюме ще включи ли и заплатата? — попита Торвалд Ном.

— Естествено. Като на капитан, ще ви се плаща по двайсет и пет сребърни консула седмично, Торвалд Ном. На Скорч и Леф, като на стражи, по петнайсет. Приемливо ли е?

Тримата бързо кимнаха.

Чувстваше се леко несигурен на крака, но пък знаеше, че това няма нищо общо с утаечната слабост от раната. Тази слабост бе на духа. Сякаш старостта беше скочила на гърба му, бе забила ноктите си във всяка става и сега висеше там, с всеки миг ставаше по-тежка. Вървеше изгърбил рамене и това като че ли се бе появило като нов навик или може би винаги го беше имало, а едва сега го забелязваше в крайната му проява.

Мечът на онова пияно пале беше пронизал нещо наистина жизненоважно и никой малазански лечител, нито какъвто и да било лечител, можеше да го изцери.

Постара се да вложи увереност в походката си, докато си пробиваше път през уличната тълпа, но задачата не беше лесна. „Полупиян. Бричовете смъкнати до глезените ми. Сериозни оправдания за случилото се онази нощ. Вдовицата Сефлара храчи отрова, след като е изтрезняла достатъчно, за да разбере какво е станало, сигурно все още храчи. С дъщеря й. О, никакво изнасилване — твърде много триумф имаше в очите на момичето, за да е това, макар че лицето й засия от радост, когато ухажорът й връхлетя да защити честта й. След като шокът заглъхна. Изобщо не трябваше да се връщам и да обяснявам…“

Но това бе вчерашен кошмар, всички онези искри, обсипали неприятната сцена, всяка плаха дума, предназначена да замаже положението. Какво беше очаквал? Какво беше искал да намери там? Успокоение?

Преди години вече щеше да е загладил всичко, почти без усилие. Тук промълвена дума, там — срещнати погледи. Леко докосване, съвсем лек натиск. Но пък преди години… „Преди години това изобщо нямаше да се случи. Пиян глупак!“

Но за младежа с меча ли се отнасяха тези думи, или за него самия?

Стигна до голямото училище за дуелиране, мина през отворената порта и излезе на ярката слънчева светлина в двора за упражнения. Двайсетина млади потни въздебели ученици пъплеха из прахоляка и тракаха с дървените оръжия. На повечето, забеляза моментално, им липсваше нужната агресия, инстинктът на убиеца. Подскачаха по площадката колкото да отбягнат ударите, мушкаха напред с върховете на пръчките без никаква настървеност. Стъпките им, както забеляза, бяха безобразни.

Инструкторката им стоеше в сянката на една колона в покритата алея отзад. Изобщо не следеше бъркотията в двора, забила поглед, както изглежда, в някакъв разпран шев на едната си кожена ръкавица.

Мурильо заобиколи трениращата тълпа през белите облаци прах и се приближи до нея. Тя го изгледа за миг и вниманието й отново се върна на ръкавицата.

— Извинете. Вие ли сте учителката по дуелиране?

— Аз съм — отвърна тя, без да поглежда към учениците, където две от битките вече бяха станали сериозни. — Е, какво има?

Мурильо огледа за миг свадата на тепиха.

— Зависи.

— Добър отговор — изсумтя учителката. — Какво мога да направя за вас? Имате някой внук или дъщеря и искате да я хвърлите тук? Дрехите ви, изглежда, са били скъпи… някога. По всичко личи, че не можете да си позволите това училище, освен, разбира се, ако не сте някой от ония миризливи богаташи, които нарочно се обличат дрипаво. Стари пари и прочие.

— Явно цената ви е висока — отбеляза Мурильо. — Действа ли всъщност?

— Класовете са пълни. Има списъци на чакащи.

— Чудех се дали няма да ви трябва помощ. С основен инструктаж.

— В коя школа сте тренирали?

— Карпала.

Тя изсумтя.

— Дето взимаше по един ученик на три години.

— Да.

Този път тя го погледна вече сериозно.

— Последното, което чух, е, че в града са останали седем негови ученици.

— Петима всъщност. Федел падна по едно стълбище и си счупи врата. Беше пиян. Сантбала…

— Бил намушкан в сърцето от Горлас Видикас — първата сериозна победа на тоя досадник.

Мурильо отвърна с гримаса.

— Не беше кой знае какъв дуел. Сантбала беше почти ослепял, но твърде горд, за да си го признае. Едно порязване на китката щеше да даде на Горлас триумфа му.

— Младите предпочитат убийството пред раняването.

— Дуелът се свежда до това, да. За щастие повечето ученици по-скоро ще се намушкат сами, отколкото да прободат някой противник, а такива рани рядко са фатални.

— Вашето име?

— Мурильо.

Тя кимна все едно се беше сетила и сама.

— И сте тук, защото искате да преподавате. Ако се бяхте заели с преподаване, докато Карпала все още беше жив…

— Щеше да ме спипа и да ме убие, да. Той мразеше школите. Всъщност мразеше дуелите. Веднъж каза, че ученето на рапирата е все едно да сложиш отровна змия в детска ръка. Не изпитваше никакво удоволствие от преподаването и изобщо не се изненадваше, когато почти всички от неговите скъпи ученици или се убиваха, или се пропиваха, а и по-лошо.

— Но вие — не.

— Аз не. Аз гонех жени.

— Само че те вече са твърде бързи за вас.

— Нещо такова.

— Аз съм Стони Менакис. Тази школа съществува, за да ме направи богата, и, да, действа много добре. Кажете ми, ще споделяте ли омразата на стария си учител към преподаването?

— Не толкова страстно, предполагам. Не очаквам да изпитвам удоволствие от него, но ще правя каквото е нужно.

— Стъпките.

Той кимна.

— Работата с краката. Изкуството да избягваш. Защитата най-вече, защото това ще ги опази живи. Стопиращи удари към китка, коляно, стъпало.

— Не смъртоносни.

— Да. Не смъртоносни.

Тя въздъхна и се изправи.

— Добре. Стига да мога да си позволя помощта ви.

— Сигурен съм, че можете.

Тя го изгледа насмешливо и добави:

— Не си помисляйте да гоните и мен, между другото.

— Приключил съм с всичко това, или по-скоро то приключи с мен.

— Добре…

В този момент една жена дойде при тях.

Тонът на Стони изведнъж стана… друг.

— Мирла? Какво има?

— Търся Грънтъл…

— Тоя глупак замина с Тригали! Предупредих го да не отива!

— Харло…

— Какво Харло?

Жената трепваше при всяка дума на Стони и Мурильо си помисли, че и той би трепвал пред подобен тон.

— Няма го.

— Какво? Откога?

— Снел каза, че го бил видял преди два дни. Долу при кейовете. И сега го няма… Та той е само на пет…

— Два дни!?

Лицето на Стони пребледня като смъртта, очите й изведнъж се изпълниха с ужас.

— Два дни!?

— Снел казва…

— Глупачка! Снел е лъжец! Проклет крадец!

При това оскърбление Мирла отстъпи назад.

— Ама той ни даде парите…

— След като едва не го удуших, да! Какво е направил на Харло? Какво е направил!

Мирла вече плачеше и кършеше ръце.

— Каза, че нищо не му е направил, Стони…

— Един момент — намеси се Мурильо и пристъпи между двете жени, щом видя, че Стони се кани да тръгне напред, вдигнала ръка. — Изчезнало е дете? Мога да го разглася — познавам някои хора. Моля ви, можем да действаме логично — долу при кейовете, казахте? Ще трябва да разберем кои кораби са напуснали пристанището през последните два дни — търговският сезон едва започва, тъй че не би трябвало да са много. Името му е Харло и е на пет години… — „Богове на бездната, пратила си го по улиците само на пет!“ — Може ли да ми дадете описание? Коса, очи, някакви подробности.

Мирла кимаше, по набръчканите й страни вече се стичаха сълзи. Кимаше и кимаше.

Стони се обърна рязко и хукна.

Мурильо зяпна след нея.

— Тя къде… какво…?

— Това е синът й, разбирате ли — изхлипа Мирла. — Единственият й син, само че не го иска и затова той е с нас, но Снел, той има лоши мисли и прави лоши неща понякога, но не и това, съвсем не е толкова лош, той не би направил нещо толкова лошо на Харло, нали?

— Ще го намерим — каза Мурильо. „По един или друг начин, дръпването на Богинята да ни благослови и да благослови детето.“ — Сега, моля ви, опишете ми го и го опишете добре — какво прави обикновено всеки ден — трябва да знам и това. Всичко, което можете да ми кажете, Мирла. Всичко.

Снел разбираше, по някакъв смътен, но верен начин как другите, които желаят да виждат само най-доброто в него, могат съзнателно да злоупотребят със своята вяра. И дори някоя истина да излезеше на светло, е, тогава въпросът бе просто да изиграе съкрушено самосъжаление и великата закрилница щеше да го вземе в прегръдката си — както правят майките.

Можем ли да се надяваме, че в редки случаи, може би късно през нощта, когато изпълзяват ужасите, той ще си помисли как нещата, които е направил, могат да уязвят вярата на майка му, и не просто вярата в него, но и в самата нея също така? Синът, в края на краищата, е само едно продължение на майката — поне така е вярвала майката, там, в някое незнайно кътче в душата си, невидимо, но здраво като желязна верига. Уязвиш ли детето, уязвена е и майката, защото уязвеното е нейният живот като майка, уроците, които е предала или не е предала, нещата, които е предпочела да не види, да не си обясни, да се престори, че не са такива, каквито са.

Плачете за майката. Снел не плаче и никога няма да плаче, ще спести цялото си бъдеще, за да плаче единствено за себе си. Пълзящите ужаси събуждаха стряскащи проблясъци на мисъл, почти на съпричастие, но никога не стигаха толкова далече, че да доведат до някакво саморазпознаване или съчувствие към майката, която го обичаше безусловно. Характерът му беше такъв, че приемаше всичко, което му се дава, все едно му е рождено право, цялото, завинаги и вечно.

Гняв към несправедливостта се появяваше, когато нещо — каквото и да е — му бъдеше отказано. Неща, които по право заслужаваше, а той, разбира се, заслужаваше всичко, което поиска. Посягаше към всичко, което поиска — и, о, колко силен бе гневът, когато тези неща му убягваха или пък му бъдеха отнети!

При липсата на онова, което е могло да бъде наложено, едно дете ще създаде структурата на свят, който му приляга. Сътворен от един едва събудил се ум — а явно и още несъбуден, стане ли дума за самоанализ, — този свят се превръща наистина в странно място. Но нека не се възмущаваме на провалите на околните възрастни, свързани кръвно или както и да е. Някои деца са родени в клетка — тя вече е там, в черепчетата им — и тази клетка е тъмна.

Скиташе из улиците и бягаше от жестоките въпроси, с които го замерваше светът. Никакво право нямаха да го обвиняват така. О, само да порастеше, нямаше да позволи на никого да го гони така. Щеше да им смаже физиономиите. Главите щеше да им стъпче. Щеше да ги накара да се страхуват, всички, за да може той да продължи да прави каквото му харесва. Търпение нямаше да порасте, и това беше истината.

И все пак се усети, че е тръгнал към портата Двата вола. Трябваше да разбере в края на краищата. Харло още ли лежеше там? Не го беше ударил толкова силно, нали? Достатъчно, за да го убие? Само ако Харло се беше родил слаб, ако му имаше нещо от самото начало. А това нямаше да е изненада, нали? Собствената му майка го беше захвърлила в края на краищата. Тъй че ако Харло лежеше мъртъв в тревите, какво пък, вината не беше на Снел, нали? Все нещо щеше да го убие, рано или късно.

Тъй че това бе облекчение, но все пак беше добре да провери, за по-сигурно. Ами ако Харло изобщо не беше умрял? Ами ако беше някъде там и замисляше убийство? Можеше да дебне Снел и в този момент! С нож, който си е намерил, или с дебела тояга. Бърз, хитър, способен бързо да се скрие от погледа ти, колкото и да се въртеше Снел на улицата — там е някъде! Изчаква, дебне.

Снел трябваше да докаже някои неща и затова сега тичаше през Майтън. От вонята на залив Кафяв поток и на прокажените му се повръщаше. Обаче — ха! Чуй ги само как пищят, ударени от по-големите камъни, с които ги замеряше! Изкуши се да се позадържи малко, да намери някой от по-гадните, когото можеше да бие и бие с камъни, докато виковете просто не заглъхнат — и нямаше ли това да е милост? По-добре, отколкото да изгние до смърт.

Но не, все още не, може би на връщане, след като постоеше малко горе на хълма, загледан в покрития с мухи труп на Харло — това щеше да е чудесен завършек на деня в края на краищата. Проблемите му — разрешени. Никой не го дебне в сенките. И тогава щеше да хвърля камъните бързо и силно, човешки катапулт — фрас! Разбий го крехкия череп!

Може и да не беше пораснал все още, но можеше да прави някои неща. Можеше да отнема живот.

Отби от пътя и тръгна нагоре по хълма. Точно това беше мястото — как можеше да го забрави? Всяка подробност се беше жигосала в мозъка му. Първият гигантски гоблен в историята на Снел. Убийството на злия му съперник — и виж как драконите кръжат в небето над езерото! Гледай!

Склонът го умори неописуемо, краката му се разтрепериха. Само от нервност, разбира се. Пищялките го заболяха, докато тичаше през тревите. Накрая стигна мястото.

Никой.

Обзе го внезапен ужас. Заозърта се — тука някъде беше! Не беше пострадал изобщо! Сигурно просто бе нагласил всичко, преглъщал беше болката си от всеки ритник. И сега се криеше, да, само за да вкара Снел в беля, и когато Грънтъл се върнеше, да го прати при Качулатия! Грънтъл, който беше превърнал Харло в свой любимец, защото Харло правеше разни неща да помогне, но не донесе ли Снел онази последна торба със сух тор за огнището? Да, той я донесе! Но Грънтъл, разбира се, го нямаше, за да види, нали? Тъй че не знаеше нищо, защото ако знаеше…

„Ако узнае, ще ме убие.“

Изстинал, разтреперан от вятъра, задухал от езерото, Снел затича обратно надолу. Трябваше да се върне у дома, може би не направо вкъщи, някъде наблизо — за да може да скочи на Харло, когато той се появи, за да каже лъжите си за случилото се. Лъжи — Снел нямаше никаква торбичка с монети, нали? Монетите на майката на Харло — ха, не беше ли смешно това? Тя бездруго беше достатъчно богата, тъй че Снел ги заслужаваше тези пари като всеки друг… опипа леко отока на лявата си буза. Кучката го беше ударила само за да си свие парите обратно. Е, щеше да си плати тя някой ден, да, щеше.

Някой ден, да, той щеше да е пораснал. И тогава… „Пазете се!“

Трябваше да умре един прочут някога дуелист, за да започнат хората да се отнасят с Горлас Видикас като с възрастен. Но сега той наистина беше мъж. Мъж, от когото се страхуваха, и член на Съвета. Беше заможен, макар и не изключително богат, но това бе само въпрос на време.

Глупци по целия свят се прекланяха на богове и богини. Но парите бяха единственото нещо, заслужаващо преклонение, защото да ги почиташ означаваше да виждаш как растат — все повече и повече, — а единственото, което той взимаше за себе си, го взимаше от някой друг и тъкмо в това беше същинското завоевание. Ден след ден, сделка след сделка, и печеленето на тези игри бе доказателство за искрена вяра и преклонение и — о, колко удовлетворение носеше.

Глупаците пускаха монети в общата купа. Богатите опразваха купите и в това се изразяваше истинското разделение между хората. Но и нещо повече: богатите решаваха колко монети да си спестят глупците, а как се отнасяше това спрямо властта? Коя страна беше за предпочитане? Сякаш изобщо бе нужно да се задава този въпрос.

Парите купуваха власт, като бог, благославящ поглъщането, но властта, както и богатството, никога не беше достатъчна. Колкото до жертвите — какво пък, те също не можеха никога да са достатъчно. Някой трябваше да чисти улиците, нали? Някой трябваше да пере дрехи и бельо. Някой трябваше да върши мръсната работа! И някой трябваше да се сражава във войните, когато богатите решат, че искат още.

Горлас Видикас, роден за богатство и отгледан за сан, намираше живота за хубав. Но можеше да стане и още по-хубав, а стъпките към подобрението бяха прости.

— Скъпа ми съпруго — заговори той, докато тя ставаше, за да излезе, — налага се да предприема едно пътуване и няма да се върна до утре, а може би и до вдругиден.

Тя спря, загледана някак разсеяно, докато слугите идваха да съберат блюдата след късната закуска — с мазолестите ръце, пърхащи като оскубани птици, — и рече:

— О?

— Да. Получих титлата надзорник на една операция извън града и трябва да инспектирам дейностите. След това се налага да отпътувам до Гредфалан Анекс за финализирането на един договор.

— Добре, съпруже.

— Уведомиха ме в последния момент — добави Горлас. — А уви, вече бях изпратил покани до Шардан и Ханут да вечерят с нас днес. — Замълча и я погледна с усмивка. — Оставям ги на вашите умели ръце — моля, предайте извиненията ми.

Тя го гледаше, леко смутена.

— Желаете да домакинствам на двамата ви приятели довечера?

— Разбира се.

— Разбирам.

И може би наистина разбираше — и все пак дали не го упрекваше? Не. А това леко изчервяване на бузите й дали не беше признак на възбуда? Но тя вече му обръщаше гръб, тъй че не можеше да е сигурен. И излизаше от стаята, с това нейно възхитително поклащане на бедрата.

И ето, свърши се… приключи.

Той стана и махна на личния си слуга.

— Приготви каретата ми, тръгвам незабавно.

Мъжът кимна мълчаливо и бързо излезе.

Някой трябваше да тимари конете, да проверява такъмите, да поддържа каретата чиста и спирачките в ред. Някой трябваше да се погрижи в пътните сандъци да има всичко, което трябва. И между другото, някой трябваше да свърши и други неща. Например да си разтвори краката като отплата за предишни услуги и като бъдещ дълг, когато дойдеше моментът нещата да се обърнат.

Можеха да имат жена му. А той щеше да има тях един ден — всичко, което притежаваха, всичко, което мечтаеха да притежават. След тази нощ щеше да притежава един от тях или и двамата — и двамата със сигурност до няколко седмици. Кой от тях щеше да му направи наследник? Беше му все едно — бременността на Чалис щеше най-малкото да смъкне родителите му от гърба му, а можеше да добави и отплатата, че най-после ще е доволна — с което да изтрие от лицето й онова смътно отчаяние и да сложи край на всички тези дразнещи въздишки и унесени погледи през прозорците.

Освен това тя също се прекланяше пред парите. Гуглата знаеше, харчеше предостатъчно за скъпи дрънкулки и безполезни капризи. Дай й едно дете, а после още три-четири, и тя нямаше да е вече неприятност, а щеше и да е доволна отгоре на това.

Жертви трябваше да се правят. „Тъй че я направи, скъпа ми съпруго, и кой знае — може би дори ще се усмихваш, когато свърши.“

Камбана и половина по-късно каретата на Видикас вече напускаше портата Двата вола и конете усилиха бяга си през мизерията на Майтън (а къде другаде да се дянат отчаяните и безнадеждните освен извън градските стени?), която Горлас изтърпя със затворени прозорци и ароматна топчица пред носа.

Когато вземеше управлението, щеше да заповяда да изкопаят огромна яма в равнината извън града, да извлекат там всички тези окаяни същества и да ги изгорят. Беше съвсем просто: не можеш да си платиш за лечител, много лошо, но виж, поне няма да ти взимаме пари за погребение.

Блажено унесен в тези мисли и в други идеи за градски подобрения, Горлас задряма.

Чалис стоеше сама в покоите си, загледана в полусферата с пленената вътре луна. Какво щеше да загуби? Репутацията си. Или по-скоро тази репутация щеше да се промени. Ханут ухилен, Шардан върви наперено с онази негова разбираща полуусмивка, старае се тайната му да се процежда от всяка пора, тъй че да е всичко друго, но не и тайна. Други мъже щяха да идват при нея и да очакват същото. А може би дотогава вече нищо нямаше да я спира. А може би, много скоро, щеше да намери някой мъж, който да реши, че изпитва любов, и тогава тя щеше да започне да разкрива своя план — единствения план, който имаше, а той определено беше смислен. Крайно логичен, дори благоразумен. Напълно оправдан.

Понякога окованият звяр се обръща срещу своя господар. Понякога скача към гърлото му. Понякога дори стига дотам.

Но щеше да е нужно време. Нито Шардан Лим, нито Ханут Орр щяха да свършат работа — и двамата се нуждаеха от Горлас, въпреки че техният триумвират беше партньорство, основано на взаимната изгода. Всеки от тях бе готов да се обърне срещу другите при подходяща ситуация — но все още не, не и за още дълго време, подозираше тя.

Можеше ли да направи това?

„Какво е животът ми? Ето, огледай се — какво е?“ Нямаше отговор на този въпрос. Беше като бижутер, сляп за представата за стойност. Блестящо или мътно, все едно. Рядко или изобилно, единствената разлика бе в желанието, а как можеше да се претегли това, когато нуждата зад него е една и съща? Една и съща, в цялата си користна алчност.

Можеше да сведе всички свои потребности само до една. Можеше да го направи. Трябваше да го направи и да преглътне това, което предстоеше.

Изпитваше студ. Виждаше лилавите жилки по бледата кожа на ръцете си, издути от напиращата кръв. Трябваше да върви на слънчева светлина, да усеща топлината и да знае, че хората ще я гледат, докато минава — ще се вглеждат в изящната й хермелинова пелерина, обшита с черна коприна и сребърни нишки; ще се вглеждат в гривните на китките и глезените й — прекалено много накити привличаха хищната ръка на крадеца, в края на краищата, а беше и глупаво при това. А дългата й коса щеше да блести с ароматните си мазила и в очите й щеше да има един определен поглед, ленив, преситен, съблазнително затаен, тъй щото да изглежда, че не забелязва нищо и никого, а това, добре знаеше тя, бе възможно най-примамливият поглед в тези все още красиви очи…

Усети се, че се взира в тях, там, в огледалото. Все още бистри след половин гарафа вино на закуска и лулата с ръждивец след това. И изведнъж я обзе чувството, че следващия път, когато застане така, лицето, което ще я гледа отсреща, ще е на някоя друга, друга жена с нейната кожа, с нейното лице. Непозната, много по-веща, много по-мъдра за тъжните страни на света от тази, която сега стоеше пред нея.

Чакаше ли с нетърпение да се запознае с нея?

Вероятно.

Денят я зовеше и тя обърна гръб — преди да е видяла твърде много от жената, която оставяше зад себе си — и тръгна да се облече за града.

— Значи ти си историкът, преживял Кучешката верига.

Старецът на масата вдигна очи и се намръщи.

— Всъщност не я преживях.

— О — каза Сцилара и седна срещу него. Тялото й днес се чувстваше странно, все едно че дори дебелината можеше да е безтегловна. Вярно, не натежаваше повече, но костите й се уморяваха много и го имаше това усещане за пълнота, за закръгленост, а незнайно защо всичко това я караше да се чувства сексуално заредена, едва ли не преливаща от вяла, ленива страст. Дръпна от лулата и изгледа малазанеца. — Е, съжалявам, че чувам това.

— Дълга история — отвърна той.

— Която разказваш на онзи бард с конската опашка.

— Няма тайни на тоя свят — изсумтя той.

— Да, няма. Когато разбра, че съм била в лагера на Ша’ик в Рараку, реши да се опита да измъкне подробности от мен. Но по онова време все още едва се бях съвзела, тъй че не можех да му помогна много. Казах му за Хеборик обаче.

Дюйкър бавно изправи гръб, внезапният блясък в очите му заличи цялата тъга и умора.

— Хеборик?

Сцилара се усмихна.

— Фишер каза, че това може да те заинтересува.

— Заинтересува ме. — Той се поколеба. — Поне така мисля.

— Боя се, че той умря. Но ще ти разкажа за това, ако искаш. От нощта, когато избягахме от Ша’ик.

Светлината в очите на Дюйкър помръкна и той извърна поглед.

— Гуглата явно е решил да ме остави последният жив. Всичките ми приятели…

— Стари приятели може би — прекъсна го тя и дръпна от лулата. — Има много място за нови.

— Горчива утеха.

— Мисля, че трябва да се поразходим.

— Не съм в настроение…

— Но аз съм, а Баратол замина, а партньорите ви са горе и умуват над разните заговори. Чаур е в кухнята и яде всичко, което му попадне, а Бленд се е влюбила в мен и, разбира се, това е забавно и дори приятно за известно време, но за мен не е истинското. Само че тя не слуша. Все едно, трябва ми придружител и ти си избраникът.

— Наистина, Сцилара…

— Това, че си стар, не означава, че можеш да си груб. Искам да ме заведеш до хана „Феникс“.

Той я изгледа.

Тя дръпна силно от лулата, изду дробове, за да изпъкнат гърдите й, и видя как погледът му бавно се сниши.

— Имам желание да попритесня един приятел. — И издиша дима към почернелите тавански греди.

— Е — тихо каза той, — в такъв случай…

— Ралик е бесен — заяви Кътър, щом седна. Посегна към буцата сирене и си отчупи парче с лявата ръка — в дясната държеше ябълка. Отхапа от ябълката и после моментално от сиренето.

— Круппе съчувства. Трагедия на съдбата, когато съдбата е онова, което човек избира за даденост, тоест онова, което му е… дадено. Скъпият Кътър можеше да възвърне първоначалното си име, стига да беше избрал живот в, да речем, сянката на Мурильо. Уви!

Кътър преглътна и каза:

— Чакай малко. Не съм искал да вървя в сянката на Ралик, нито в ничия сянка — всъщност от цялата идея за „сянка“ ми призлява. Ако някой бог наистина ме е проклел, това е Сенкотрон.

— Хитрият Сенкотрон, онзи с магическия нюанс, крайно коварен и подъл бог, несъмнено! Смразяваща е сянката му, жесток и неудобен тронът му, страховити Хрътките му, заплетено е Въжето му, мили и изкусителни — невинните му слуги! Но! — Круппе вдигна високо дебел показалец. — Кътър не иска да говори за вървене в сенки, ами да, в ничии сенки! Дори на някоя, която се полюшва най-полюшващо се, която се извива най-извиващо се, която пърха в пърхащите мигли, обрамчили бездънни тъмни очи, които не са очи изобщо, а езера с невъобразима дълбина — а съжалява ли тя? В името на Апсалар, не!

— Мразя те понякога — изръмжа Кътър, навел очи към масата и забравил временно за сиренето и ябълката в ръцете си.

— Горкият Кътър. Вижте сърцето му, изтръгнато от тази гръд и плеснало като къс кърваво месо на тази маса. Круппе въздиша и въздиша в своето дълбоко съчувствие и протяга, да, това топло наметало на дружеско съпричастие срещу хладната и сурова светлина на истината в този и всеки друг ден! И тъй, вежливо ни налей още от тази билкова отвара, която, макар донякъде да има вкус, напомнящ за сламата и калта, използвани в правенето на тухли, според твърдението на Мийзи помага при всякакви проблеми с храносмилането, включително на лоши новини.

Кътър наля и отхапа още два пъти от ябълката и сиренето. Подъвка малко, след което се намръщи.

— Какви лоши новини?

— Онези, които тепърва ще дойдат, разбира се. Медецът би ли облекчил това храносмилателно облекчение? Навярно не. По-скоро ще се пресече и скашка, подозираме. Защо ли, чуди се Круппе, онези, които държат на всички здравословни диети със зловонни питиета, корави, груби и сурови ястия и непоносими за небцето отвари, и всичко туй в режим на дейности, измислени единствено за да разяждат кост и похабяват мускул — всички тези блюстители на чистия и благонравен живот се оказват до един бледи, съсухрени и едва ли не безкръвни, с огромни буци, подскачащи в гърлата, и с воднисти очи, свирепи в своето праведно самодоволство, крачещи като настръхнали щъркели и уриниращи вода, толкова чиста, че цялата да я изпиеш отново? И моля те, подай на скъпия прелестен Круппе, прочие, онзи сетен сладкиш, клекнал там, самотен и тъжен, на калаеното блюдце твое.

Кътър примигна.

— Извинявай, какво да ти подам?

— Сладкишчето, момко скъпи! Сладки удоволствия, напук на благочестивите поклонници на страданието! Колко живота всъщност има всеки от нас, чуди се Круппе риторично, та да ограничаваме толкова този с безцелна дисциплина, тъй ефикасна, че самият Качулат би трябвало да се гъне в конвулсии от смях? Тази вечер, приятелю скъпи на Круппе, ние с теб ще обиколим гробищата и ще се обзаложим чии заровени кости принадлежат на „здравите“ и чии — на дивашки лудувалите безразсъдни безумци, танцували с лъчезарни усмивки в своя живот ден след ден!

— Здравите кокали ще са оставените от старците, бих се обзаложил.

— Несъмнено, несъмнено, приятелю Кътър, банална истина. Тъй де, Круппе ежедневно се натъква на старци и се възхищава на сияйните им усмивки и лъчезарните им поздрави.

— Не всички от тях са нещастни, Круппе.

— Вярно, тук-там крета по някой с опулени очи, опулени, защото има зад себе си живот, изпълнен с отчаяно примирение, а глупакът взел, че оцелял след всичко това! И сега какво, чуди се глупакът? Защо не съм умрял? А ти, с твоите три жалки десетилетия на чиста скука, защо просто не идеш някъде и да умреш?

— Старците ли те тормозят, Круппе?

— По-лошо. Скъпият Мурильо стене, вкиснат и беззъб, и обмисля живот в бездействие. Обещай на Круппе ето това, драги ми Кътър — когато видиш този лъчезарен екземпляр пред теб да почне да пелтечи, да се лигави, да ломоти на облаците, да киха и пърди, да се изпуска и всичко останало, наистина вържи Круппе здраво в някой здрав чувал, намери някоя скала и го хвърли оттам! Във въздуха! Долу в бурното море, сред грохот на скали и лъскава пяна — Круппе те умолява! И чуй! Докато го правиш, приятелю Кътър, пей и се смей, и плюй след мен! Обещаваш ли?

— Стига да съм наблизо, Круппе, ще направя точно каквото ме молиш.

— Круппе е облекчен, тъй облекчен. Вай, последният сладкиш се разбунтува в корема — още от този чай, прочие, да предизвика битумно оригване на безвкусната земна мизерия. А после, много скоро, ще дойде време за обяд! И виж кой влиза, ами да, не кой да е, а самият Мурильо, току-що назначен, и зачервен, и тъй нетърпелив в благородната си щедрост!

Любовта на Искарал Пъст бе чиста и съвършена. Само дето жена му непрекъснато му се изпречваше на пътя. Наведеше ли се наляво, тя се навеждаше надясно; наведеше ли се надясно, тя — наляво. Изпънеше ли врат, тя изпъваше своя; и единственото, което можеше да види, бе мръсното чиле на рошавата й коса, а под нея — стоманеночерните й очи, твърде разбиращи, за да е за нейно добро, а и за негово, впрочем.

— Глупава дъртофелница — мърмореше той. — Не може ли да разбере, че климам и клюмам насам-натам само защото така ми се ще, а не защото Върховната жрица е ей там и пищно показва прелестния си пищен задник — знаейки добре, о, да, как се гърча и пускам лиги, задъхвам се и сърцето ми тупти, изкусителката, хитрата лисица! Но не! Всеки ъгъл, и тази ужасна, отмъстителна проклетница надвисва пред погледа ми, дразни очите ми! Сигурно бих могъл хитро да я отпратя по някоя работа, виж, това е идея. — Усмихна се и се наведе напред. Цялата броня на чара му затрептя и запращя пред атаката на убийствения й поглед.

— Сладка питке със стафидки, муленцето трябва да се натимари и нахрани в храмовите конюшни.

— Тъй ли?

— Да. И тъй като ти с явно с нищо не си заета в момента, би могла да свършиш нещо полезно.

— Но аз върша нещо полезно, прескъпи ми съпруже.

— О, и какво ли ще да е то, нежна мърло?

— Ами, жертвам времето си, за да ти попреча да се направиш на по-голям глупак, отколкото си обикновено, което си е доста сериозно предизвикателство, уверявам те.

— Що за глупости говори тя? Мила стридо, за какво изобщо говориш?

— Тя отстъпи, че си това, което твърдиш, че си. И това е единственото, което я сдържа да не ни изхвърли навън на мършавите ни задници. Теб, мен, мулето и ломотещите бок’арала — стига изобщо да успее да ги измъкне от мазето. Аз съм вещица на богинята паяк и Върховната жрица ей там никак не е щастлива от това. Тъй че казвам ти, о, гнила моя очна ябълко, ако ти позволя да дръзнеш да й скочиш, с всички нас е свършено.

— Тя говори толкова много, че е цяло чудо, че зъбите й не падат. Но чакай! Повечето вече са изпадали! Шът, не се смей, не се усмихвай дори. Усмихвам ли се? Може би, но това е отстъпчивата усмивка, онази, която показва добронамереност, или ако не добронамереност, то поне не показва нищо, макар че жените по цял свят, щом я видят, изпадат в апоплектичен гняв, умничките, миличките те. — Той въздъхна, отдръпна се назад и се опита да надникне изпод дясната й мишница, но периферното зрение превърна опита в космат кошмар. Потръпна, въздъхна отново и потърка очи. — Хайде иди, жено, мулето ни вехне и копнее по прелестното ти лице — да го ритне! Хи-хи! Шът, не се смей! Не се усмихвай дори! — Вдигна глава. — Сладка бръчкава фурмичке, защо не се поразходиш на слънчице по улиците, в канавките по-скоро, ха! В миризливите канали — вземи си баня! Препикай някой от ония осветителни пилони и нито едно псе в Даруджистан няма да посмее да ти се опълчи! Ха! Но тази усмивка е обична, да, нали?

Върховната жрица Сордико Куалм се фръцна палаво към тях — тази жена не вървеше, придвижваше се колкото напред, толкова и странично, змия на изкушението, чародейка на безгрижието… богове, един мъж можеше да умре само като я гледа! Хленч ли беше това, което се изтръгна от него? Разбира се, че не, по-скоро вдигналата се подмишница на Могора издаде този стенещ и мляскащ звук.

— Бих била изключително доволна — заговори Върховната жрица със страстния си дълбок глас, който пърхаше като всички въобразими съблазни и се вливаше в димящата гозба на подканата, — ако вие двамата се отдадете на взаимно самоубийство.

— Моето мога да го симулирам — прошепна Искарал Пъст. — Тогава тя ще се разкара — знам, Върховна жрице на всички мои фантазми, виждам как воюваш срещу естествените си желания, пламенната жажда да ме поемеш… хм, в обятията си! О, знам, не съм чаровен като някои, но имам сила!

Сордико Куалм въздъхна и се фръцна назад — но не, откъм задника беше по-скоро люшване. Приближаването фръцкане, отдръпването — люшване.

— Сордико Куалм Фръц, тя идва и си отива, но нивга не си отива съвсем, моя любов на любовите, моя по-добра любов от онази пародия на любов, която някога мислех, че е истинска любов, но нека погледнем нещата в лицето, любов не беше онова, не като тази любов. Е, тази любов е голямата любов, издутата, извисяващата се, шибаща пъшкаща помпеща изригваща любов! Ох!

— Ти не би познал истинската любов дори да те захапе по лицето — изсумтя Могора.

— Махни я тази подмишница от мен, жено!

— Ти превърна този храм в лудница, Искарал Пъст. Превръщаш всеки храм, в който живееш, в лудница! И ето ни сега, замисляме взаимно убийство, а какво всъщност иска твоят бог от нас? Ами нищо! Нищо освен чакане, все чакане! Ба, излизам на пазар!

— Най-после! — гракна ликуващо Искарал.

— А ти идваш с мен да ми носиш покупките.

— А, не. Вземи мулето.

— Ставай или ще се оправя с теб както аз си знам, точно тук.

— В светия вестиарий? Луда ли си?

— Ебливо богохулство. Няма ли да е доволен Сенкотрон?

— Добре! Пазаруване тогаз. Но без никаква каишка този път.

— Тогава гледай да не се губиш.

— Не се изгубих, краво такава, бягах.

— По-добре да взема пак каишката.

— А аз ще взема ножа си!

О, как пречи бракът на любовта! Връзките на взаимно презрение стегнати, докато жертвите не започнат да се гърчат, но болка ли е това, или наслаждение? Има ли някаква разлика? Но този въпрос не бива да се задава на женени хора, о, не.

А в конюшнята мулето намигва на кобилата и кобилата усеща как закуската потръпва в червата й, а мухите, ами, те прелитат от една буца тор на друга, убедени, че всяка е различна от предишната, каквито капризни твари са мухите, а при капризните няма никакво благоразумие, само копнеж и разочарование, и бръмченето подканя към следващото съмнително завоевание, миришещо така уханно в мократа слама.

Бъзз, бъзз.

Минното предприятие на Хъмбъл Межър представляваше огромна яма сред прошарените с лъскави жили грамади гранит и хаотични гънки скала. Бе на еднакво разстояние между Даруджистан и Гредфалан Анекс и бе свързано със здраво укрепени пътища. Беше си всъщност малко градче с население осемстотин души. Наемни работници, роби, затворници, бригадни началници, охрана, готвачи, дърводелци, грънчари, въжари, шивачи и кърпачи, въглищари, резачи и гледачки, касапи и пекари — цялото предприятие кипеше от дейност. Пушеци изпълваха въздуха. Старици с кървясали длани пъплеха на четири крака и събираха парчета шлака и буци нискокачествени въглища. Чайки и гарги щъкаха сред тези дрипави изгърбени фигури.

Нито едно дърво не беше останало на половин левга околовръст. На един склон при езерния бряг имаше малко изгърбено гробище с няколкостотин плитки гроба. Водата край брега беше застояла и зацапана с червено, с разкаляно дъно, светлооранжево на цвят.

Притиснал ароматната кърпичка до устата и носа си, Горлас Видикас оглеждаше дейността, която сега ръководеше, макар че навярно глаголът „ръководя“ не бе най-подходящият. Ежедневните потребности тук бяха отговорност на лагерния началник, пъпчив покрит с белези петдесет и няколко годишен мъж с набити от десетилетия метални стружки в дланите. Кашляше хрипливо на всеки няколко думи и плюеше гъста жълтеникава слуз между облечените си в бронз зъби.

— Младоците са най-бързите, разбира се. — Кашляне, храчка. — Нашите къртици, тъй им викаме, щото могат да пропълзят в пукнатини, дето никой възрастен не може да се провре — кашляне, храчка, — тъй че ако въздухът е лош, работниците ни няма да се убият. — Кашляне… — Имахме проблем с намирането на младоци по едно време, но почнахме да ги купуваме от по-бедни семейства в града и околностите — много са им изтърсаците за хранене, нали така. И имаме специални правила за младоците — никой не им пуска ръка, ако ме разбирате какво искам да кажа.

— От тях вече вървят нагоре — продължи лагерният началник. — Един миньор трае към пет години някъде, освен при срутвания и разни такива. Като се поболеят много, ги вадим от тунелите и ги правим началници смяна. Малцина може да остареят достатъчно за старши — аз съм един от тях, видите ли.

Този старши началник, предрече наум Горлас Видикас, щеше да е мъртъв до три години.

— Някакви неприятности със затворниците?

— Не, никакви. Повечето не живеят достатъчно дълго, за да създават неприятности. Караме ги да работят в най-опасните жили. Убива ги арсеникът най-вече — извличаме и злато, знаете ли. Миналата година печалбата надскочи три хиляди процента. С моя дял мисля да си купя едно малко имение.

Горлас погледна замислено.

— Женен ли си?

Кашлица, храчка.

— Още не. — И се ухили. — Но знаете какво може да си купи един богат мъж, нали?

— Като част от това, което, убеден съм, ще се окаже изключителна връзка — каза Горлас — „след като бездруго печеля от работата ти“ — съм готов да инвестирам в такова имение. Скромно изплащане от твоя страна, при ниска лихва…

— Наистина ли? Е, благородни господине, това би било чудесно. Да, да, чудесно. Можем да го направим, и още как!

„А когато ритнеш петалата, без никакви наследници, ще придобия още един имот в Квартала на именията.“

— За мен е удоволствие — заяви той с усмивка. — Тези от нас, които сме се справили добре в живота, трябва да си помагаме винаги, когато можем.

— И аз тъй мисля. Точно тъй.

Пушеци, воня, гласове, които кънтят из прахта, волове мучат и се напъват с тежко натоварените коли. Горлас Видикас и умиращият старши на мините гледат всичко това, доволни от себе си.

Харло изпълзя от цепнатината, изпънал напред ръката си със свещта, и усети как мазолестата длан се вкопчи в китката му. Взеха му свещта, а след това Байниск го издърпа навън, изненадващо нежно, но пък това беше Байниск, мъдър ветеран, вече на цели шестнайсет години, половината му лице — бяла лъскава плът, от която надничаше бляскаво синьото на очите му — и двете като по чудо избегнали нараняването. Той се ухили и вдигна Харло да се изправи.

— Е, къртицо?

— Желязо, грапаво и студено, плоско и широко три педи.

— Въздухът?

— Тук съм, нали?

Байниск се засмя и го плесна по гърба.

— Заслужи си следобеда. Отивай в Чъфс.

Харло се намръщи.

— Моля те, не може ли да остана тук?

— Веназ още ли те тормози?

— Побойниците не ме обичат — отвърна Харло.

— Щот’ си умен. Слушай сега, вече го предупредих веднъж, а предупреждавам само веднъж и той го знае, тъй че няма да те притеснява. Нашите къртици ни трябват щастливи, здрави и непокътнати. Това е закон в лагера. Аз командвам в Чъфс, нали?

Харло кимна, но каза:

— Само че няма да си там, нали? Не и днес.

— Веназ ще е в кухнята. Всичко ще е наред.

Харло кимна отново, взе малката си торба с инструменти, днес малко по-тежка от обичайното, и тръгна нагоре. Обичаше тунелите, поне когато въздухът не беше мръсен и не изгаряше гърлото. Чувстваше се в безопасност, обкръжен от толкова много здрав камък, защитен, а най-много обичаше най-тесните пукнатини, където можеше да се провре само той — или малцината други като него, все още здрави, без счупени кости и още достатъчно дребни. Досега си беше пукнал само един пръст, а и то беше на дясната ръка, с която държеше свещта, тъй че не беше кой знае какво. Можеше да се издърпва с лявата, с полуголото тяло хлъзгаво от пот въпреки влажния камък и вадичките леденостудена вода.

Проучваше места, които никой никога не беше виждал. Или издърпваше виещите се като змии маркучи долу в ледените езерца, а после викаше на мъжете на помпите да започнат и на треперливата светлина на свещта гледаше как нивото на водата спада, и виждаше, понякога, странните израстъци по камъка, а в цепнатините дребната сляпа риба, която — стига да можеше да я стигне с ръка — се хлъзгаше в устата му и той дъвчеше и гълташе, поемаше по този начин нещо от този долен свят в себе си и също като на рибата понякога очите не му трябваха, само опипващите му пръсти, вкусът и мирисът на въздуха и камъка, ехото от водните капки и стърженето на щъкащите бели хлебарки.

Тази сутрин го бяха пратили в една пукнатина, с въжета, вързани за глезените, бяха го спуснали като мъртва тежест надолу и надолу, три-четири възела въже, преди протегнатите му ръце да напипат топла суха скала и тук, толкова дълбоко под земята, въздухът беше горещ и миришеше на сяра, а свещта, щом я запали, лумна ярко в гъстия сладникав въздух.

Той се огледа на жълтата светлина и видя до стената на пукнатината, няма и на три крачки от него, седнал труп. Съсухрен, лицето се беше смъкнало и очните кухини бяха станали на малки свити черни дупки. Двата крака бяха счупени, явно от падане, костите стърчаха през набръчканата кожа.

Увит с кожите като с одеяло; а близо до едната неподвижна ръка на скелета лежеше отворена торба, от която се подаваха две кирки от еленов рог, костен клин и каменен чук. Миньор, разбра Харло, също като него. Миньор отпреди много, много време.

Още крачка към него, без да откъсва очи от чудатите сечива, които му се искаше да вземе… и трупът проговори:

— Както искаш, паленце.

Харло залитна назад. Сърцето му забуха.

— Демон!

— Покровител на миньорите може би. Не демон, паленце, не демон.

При паническото му отдръпване свещта бе изгаснала. Гласът на трупа, звучен, с ритъм като на вълни по песъчлив бряг, отекна в катраненочерния мрак:

— Аз съм Дев’ад Анан Тол, от клана Иринтал на Имасс, който някога живееше на брега на Джагра Тил, докато не дойде тиранинът Раест и не ни пороби. Прати ни долу в скалата и всички измряхме. Но виждаш ли, аз не умрях. Сам от целия си род, не умрях.

Харло треперливо опипа свещта, натика смазания фитил в тръбичката на огнивото. Три бързи изпомпвания с огнивото и пламъкът лумна.

— Хубав номер.

— В тръбичката има синя газ, но е малко и бързо свършва, затова трябва да се пълни. Горе има мехове. Защо не си умрял?

— Имах доста време да поразсъждавам над този въпрос, пале. Стигнах само до едно заключение, което обяснява състоянието ми. Ритуалът на Телланн.

— Онова, дето са го направили злите Т’лан Имасс! Чух за него от чичо Грънтъл! Немрящите воини в Черен Корал — Грънтъл ги видял със собствените си очи! И те коленичили, и цялата им болка им била взета от един мъж, който след това умрял, защото болката, която поел от тях, била твърде много, тъй че те вдигнали могила и тя още си е там, а Грънтъл каза, че плакал, но това не го вярвам, защото Грънтъл е голям и е най-добрият воин в целия свят и нищо не може да го разплаче, нищичко! — И Харло трябваше да спре, за да си поеме дъх. А сърцето му още тътнеше като градушка по тънък покрив.

Имассът Дев’ад Анан Тол отвърна с мълчание.

— Още ли си жив? — попита Харло.

— Пале. Вземи инструментите ми. Първите, правени някога, и то от собствената ми ръка. Аз бях изобретател. В ума ми се раждаха идеи, толкова бурно, че живеех като в треска. Понякога, нощем, едва не полудявах. Толкова много мисли, толкова планове — в клана ми се бояха от мен. Гадателят на кости се боеше от мен. Самият Раест се боеше от мен и затова заповяда да ме хвърлят тук. За да умра. И моите идеи с мен.

— Да кажа ли на всички за тебе? Може да решат да те вдигнат горе, за да видиш отново света.

— Света ли? Това пламъче, което държиш, ми показа повече от света, отколкото мога да възприема. Слънцето… о, слънцето… това би ме унищожило, мисля. Да го видя отново.

— Сега имаме метални кирки — каза Харло. — Железни.

— Небесен камък. Да, видях много от него в тунелите. Джагътите използваха магия, за да го извличат и оформят — на нас не ни се разрешаваше да гледаме такива неща. Но съм си мислил, още тогава, как камъкът би могъл да се извлече без магия. С топлина. Извлича се, дава му се форма, превръща се в полезни неща. Раест още ли управлява?

— Не съм чувал за никакъв Раест — отвърна Харло. — Байниск управлява Чъфс, а Старшията управлява мината, а в града има съвет на благородници, а в далечните земи има крале и кралици и императори и императрици.

— И Т’лан Имасс, които коленичат.

Харло погледна в шахтата — беше чул смътни гласове, които отекнаха надолу.

— Искат да ме издърпат обратно. Какво да им кажа за това място?

— Погрешна скала. Бял пясък, който поболява хората. Мръсен въздух.

— За да не слиза никой друг тук долу?

— Да.

— Но тогава пак ще си сам.

— Да. Кажи им също, че това място е обитавано от призрак. Покажи им магическите инструменти на призрака.

— Добре. Слушай, може пак да се промъкна тук някой ден, ако искаш.

— Пале, ще ми е много приятно.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

— Да.

— Какво?

— Шини.

И сега Харло се промъкваше нагоре към дневната светлина и в натежалата му торба подрънкваха инструментите на трупа. Еленов рог и кост, втвърдили се на камък, зъбците се забиваха в бедрото му.

Ако Веназ ги намереше, щеше да му ги вземе, тъй че Харло знаеше, че трябва да е предпазлив. Трябваше да ги скрие някъде. Където никой нямаше да отиде да погледне. Много неща си имаше вече, като си помислиш.

И трябваше да намери нещо, наречено „шини“. Каквото и да беше това.

Докато вървяха към хана „Феникс“, от Квартала на именията, през Трета околовръстна стена и в квартал Дару, тя настоя да го хване за ръката.

— Толкова много хора — говореше му. — Това наистина е най-големият град, който съм виждала. Мисля, че това, което най-много ме изумява, е колко познати лица виждам — не хора, които наистина познавам, просто хора, приличащи на други, които съм познавала.

Дюйкър помисли над това и кимна.

— Светът е такъв, да.

— Тъй ли? И защо?

— Представа нямам, Сцилара.

— Това ли е цялата мъдрост, която можеш да предложиш?

— Дори и тя ми създава трудности — отвърна той.

— Добре. Да пробваме нещо друго. Разбирам, че не виждаш никакъв смисъл в историята.

Той изсумтя.

— Ако под това имаш предвид, че не съществува никакъв прогрес, че дори идеята за прогрес е заблуда и че историята не е нищо повече от гъмжило от уроци, на които никой не иска да обръща внимание, то да, няма смисъл. Нито в писането й, нито в преподаването й.

— Добре, все едно. Ти избираш.

— Какво избирам?

— Нещо, за което да си говорим.

— Не мисля, че мога — нищо не ми идва наум, Сцилара. Е, добре. Бих искал да знам повече за Хеборик.

— Той губеше ума си. Опитвахме се да стигнем до остров Отатарал, където той искаше да върне нещо, нещо, което някога е откраднал. Но така и не успяхме. Нападнаха ни Т’лан Имасс. Гонеха него — ние останалите просто им се изпречихме на пътя. Аз, Кътър, Сивожаб. Е, откраднаха и Фелисин Младша — това като че ли също беше в плана им.

— Фелисин Младша?

— Името, което й даде Ша’ик.

— Знаеш ли защо?

Тя поклати глава.

— Не. Но я харесвах.

— Ша’ик ли?

— Фелисин Младша. Обучавах я да е също като мен, тъй че нищо чудно, че я харесвах. — И се усмихна широко.

Дюйкър отвърна с най-смътната си усмивка — трудно беше да е тъжен с тази жена, наистина. По-добре щеше да е, ако се постараеше да отбягва компанията й в бъдеще.

— Защо точно ханът „Феникс“, Сцилара?

— Както казах преди малко, искам да попритесня един човек. Кътър всъщност. Трябваше да го слушам месеци наред, колко чудесен бил Даруджистан и как той щял да ми покаже какво ли не. А после, веднага щом пристигнахме, се ската, не иска да има нищо общо с нас. Върнал се е при старите си приятели, предполагам.

Говореше небрежно, но Дюйкър долови прикритата обида. Може би двамата с Кътър бяха нещо повече от спътници.

— И вместо това намерихте нас, малазанците.

— О, можеше и да е много по-зле.

— Баратол имаше близък — каза Дюйкър. — Сред Подпалвачите на мостове. Професионален убиец. Да видят приятеля ти беше все едно да видят призрак. Имам предвид Пикър, Анци… Бленд. Блупърл. Старите морски пехотинци.

— Едно от онези познати лица, което е на някой, когото не познаваш.

Той се усмихна отново.

— Да.

„О, да, Сцилара, наистина си умна.“

— И един стар лечител от морската пехота решава да направи каквото може за Баратол Мекхар. Само че ето ти я онази история — онази, дето е без значение — с нашия приятел ковача. Свързана с Ейрън и…

— Червените мечове, да.

Тя го изгледа.

— Знаеш, така ли?

— Всички знаем. Горкият кучи син. Да си изпати така в собственото си отечество. Е, за такива неща можем да съчувстваме, защото всички си имаме личните си истории. От този вид, дето не можеш да ги пренебрегнеш, защото те са ни поставили точно където сме, точно тук, на континент и половина от дома.

— Прогрес?

— Това тепърва ще се разбере. Ето, стигнахме.

Тя спря и огледа олющената табела на хана.

— Че това е мръсен коптор!

— Ако приказките са верни, самият Калам Мекхар е влизал тук веднъж-дваж. Също и Сори, която по-късно прие името Апсалар, и точно тук младият Крокъс я е срещнал — същият, който сега го знаем като Кътър, нали? Сглобяването на всичко това не е лесно. Малът е бил тук, през повечето време. Вътре — добави той — можеш да намериш дори един мъж на име Круппе.

— Кътър ми е говорил за него — изсумтя тя. — Някакъв мазен прекупвач на крадена стока и бивш крадец.

— Пълномощен посланик по време на Панионската война. Мъжът, който устоя на Каладън Бруд. С едно махване на ръката се справя с повечето велики водачи на континента.

Очите й се разшириха.

— Наистина ли? Кътър изобщо не ми е споменавал за това.

— Не го е знаел, Сцилара. Той замина с Фидлър, Калам и Апсалар.

— Тази история започвам сама полека да си я сглобявам — каза тя. — Апсалар. Жената, която Кътър обича.

„Ах.“

— Е, да влизаме.

— Хлапето е отвлечено според мен — заключи Мурильо. — Знам, Круппе, това е едно от тези неща, които просто се случват. Всички крадат деца: търговските кораби, рибарите, сводниците, храмовете, всички, щом им падне възможност. Тъй че знам, че няма голяма надежда…

— Глупости, Мурильо, верен приятелю на Круппе. Домогвайки се до тази моя закръглена особа, ти прояви изключително благоразумие. Нещо повече, Круппе аплодира тази твоя нова професия. Инструктор, да, във всякакъв чудесен смисъл на чудесната… смисленост — изкуството на дуелирането е крепко вписано с кръв, да? Крепка също е и тази Стони Менакис, стар партньор не на кого да е, а на самия Грънтъл, а нямаше ли и трети? Един дългорък мъж, който не се завърна от Капустан? И дали името му не беше Харло? Круппе трябва да порови по-дълбоко в дълбините на паметта, за да е сигурен в тези детайли, и все пак инстинктът му крещи: вярно! А как може да заглушиш такъв глас?

Кътър потърка четината по брадичката си.

— Мога да сляза до кораба, с който дойдох, Мурильо. Да поговоря с пристанищните бездомници и стариците под кейовете.

— Ще съм ти благодарен за това, Кътър.

— Круппе подозира тиха топлинка в сърцето на скъпия Мурильо към новия работодател — ах, трепва ли Круппе пред този пламенен протест? Свива ли се боязливо пред това яростно възражение? Ами, отговорът е „не“ и на двете!

— Зарежи това, Круппе — каза Мурильо. — Момчето просто е нейният син.

— Оставен на грижите на други — нима е толкова коравосърдечна тя? Домогваш се до изключително предизвикателство навярно? От най-добрия вид, естествено, да, от най-добрия вид.

— Тук има история — заяви Мурильо. — Не от всички жени се получават добри майки, съвсем вярно. Но тя не изглежда да е от тях. В смисъл, добре, на мен ми се стори изключително честен човек. Може би. О, не знам. Би било хубаво да намерим изтърсака, това е всичко.

— Разбираме те, Мурильо — каза Кътър.

— Разчитай на Круппе, прескъпи друже мой. Всички истини ще се разкрият в пълнотата на съкровеното откровение, тутакси. Ала почакайте, зове ни най-нечакано събиране от друг сорт… — И той се наведе над масата, очичките му се приковаха в Кътър. Веждите му замърдаха.

— Плашиш ме…

— Ужасът тепърва ще избуи за горкия ни Кътър.

— Какво искаш да…

Една ръка се отпусна на рамото му. Мека, пълна.

Кътър затвори очи и изпъшка:

— Трябва да престана да сядам с гръб към вратата.

Мурильо се надигна, изведнъж станал много официален, и се поклони на някой, застанал зад Кътър.

— Историко. Срещали сме се…

— Помня — отвърна мъжът, заобиколи покрай Кътър и взе два стола от близката маса. „Благодаря на боговете, не беше неговата ръка.“

— Наистина отново благодаря на Малът за…

— Ще му предам — отвърна историкът. — Междувременно, не съм единственият, който ще се представя. — Уморените старчески очи се спряха на Кътър. — Ти си Кътър, нали?

Кътър се извъртя и погледна жената зад стола си. Очите му се оказаха на нивото на две гърди, покрити с плътно стегната ленена блуза. Позна ги веднага. Струваше му голямо усилие да вдигне поглед.

— Сцилара.

— Наричаш това „представяне“? — попита тя и придърпа другия стол, който беше взел историкът. Намести го вдясно от Кътър и седна. — Не бях виждала досега толкова чисто оглозгани кокали — отбеляза, щом погледна останките от обяда на масата.

Круппе се надигна с тежко пъшкане и замаха с ръце.

— Круппе бърза да изкаже своето най-благосърдечно „добре дошли“ на тази великолепна компания на вече скъпата на сърцето ни Сцилара с Вещите очи и други забележителни чарове, на които Круппе най-благосърдечно би спрял вещите си очи, ако не бяха презрените изисквания за благоприличие. Добре дошли, извиква ликуващо Круппе, докато се смъква… уфф! — изтощен от своя ентусиазъм и със страстни трапчинки на бузите.

Мурильо се поклони изискано на Сцилара.

— Няма да съм толкова невъзпитан като Круппе със страстните му трапчинки. Мурильо, стар приятел на Кро… на Кътър.

Тя започна да пълни лулата си с ръждивец.

— Кътър често ми е говорил за твоя чар, Мурильо, по отношение на жените. — И го дари с усмивка.

Мурильо си седна, малко непохватно, и Кътър забеляза с кисела насмешка, че сега изглежда по-буден, отколкото беше през последните дни. Може би беше от намушкването.

Круппе вееше с ръка пред зачервеното си лице. После я вдигна високо.

— Сълти! Мило същество! Най-хубавото вино в заведението! Не, почакай! Слез, моля те, по улицата до „Пауна“ и ни купи бутилка от тяхното най-хубаво вино! Най-хубавото вино в тяхното заведение, да! Нещо не е наред ли, Мийзи? Круппе нямаше намерение да ви обиди, честно! Сълти, хайде, дете! Мийзи, защо…

— Стига — сряза го Мурильо. — Освен ако не държиш да трупаш още обиди към вярната ни домакиня, докато тя не дойде да те убие на място.

— Жестоко недоразумение! Ентусиазмът и…

— И трапчинките, разбрахме.

— Сцилара беше от лагерните жени във въстаническия град на Ша’ик в Рараку — почна Кътър. — Ъъъ, лагерните не в онзи смисъл. Искам да кажа…

— Да, това бях — прекъсна го тя. — Точно това. — Изби искра с огнивото. — Играчка за войниците. В частност, малазанските. Ренегатите от армията на Корболо Дом. Неговите Убийци на псета. След това бях изтръгната от обещаващото да се окаже кратко и затъпяло съществуване от един малазански жрец без ръце, който ме мъкна със себе си през половината Седем града заедно с Кътър. — Издуха нагоре облак дим и продължи: — Малко навътре в сушата на брега на Отатаралско море ни нападнаха. Жрецът беше посечен, Кътър го изкормиха, а аз родих бебе — без реална връзка между двама ни, впрочем, освен лошия избор на момента. Някакви селяни ни намериха и ни спасиха — чедо на Оссерк се появи за тази цел — и така се снабдихме с Баратол Мекхар и Чаур, които заместиха двамата, изгубени от нас при засадата.

— Значи, обикновено не разправям дълги истории като тази, но това, което ви казвам, е необходимо за няколко важни неща — продължи тя. — Първо: оставих бебето в селото, без никакви съжаления. Второ: Кътър, който беше с нас, защото Въжето беше решил, че Фелисин Младша се нуждае от неговата закрила, едва не загина и сега живее с чувството, че се е провалил в задачата си, тъй като Фелисин ни я отнеха. Трето: Кътър също така е с разбито сърце и колкото и да ни е било може би забавно заедно, ясно е, че не мога да му помогна за това. И най-сетне, четвърто: аз го притеснявам, защото може би си мисли, че съм прекалено дебела, и си мисли, че и вие мислите същото.

И тримата срещу нея заклатиха отрицателно глави при последните думи. Кътър седеше, стиснал главата си с ръце.

Сълти дойде и тупна на масата прашна глинена бутилка и още две чаши.

— Три консула, Круппе!

Круппе пусна трите монети в шепата й без никакъв хленч. След дълго мълчание историкът въздъхна, пресегна се и отпуши бутилката. Подуши гърлото. Повдигна вежди.

— Опразнете боклука от чашите си, моля.

Послушаха го и той наля на всички.

— Кътър — рече Мурильо.

— Какво?

— Бил си изкормен? Богове на бездната!

— Круппе се опитва да вкуси чудото на тази чудесна реколта, тъй прехласнат и потресен е той от ижеразказаната ужасна история. Светът е крайно жесток, но накрая се разгръща спасението, благословени да са всички богове и богини, духове, марсупиали, амфибиали и всички останали. Пиян от пуншове е бедният Круппе, залитне насам, блъсне се натам, свят му се вие и още малко и ще се пръсне. Възлюбена Сцилара, разказвате ни крайно неприятна история и я разказвате лошо. Въпреки това, вижте ни нас, тука, всички до един сме замаяни от въпросните лошо разказани откровения!

— Може би прекалих в усилията си да резюмирам, признавам — съгласи се Сцилара. — Но си помислих, че ще е по-добре да приключим бързо с неприятния етап. И ето ни вече, облекчени и жадни да изгълтаме това великолепно вино. Реших, че ханът „Феникс“ ми харесва.

Дюйкър стана.

— Е, моята задача е изпълнена и ще…

— Сядай си на мястото, старче — прекъсна го тя. — Ако трябва с един як шамар да върна живота в теб, ще го направя. Надявам се, че ще е по-безболезнено днес да си в компанията ни, как мислиш?

Историкът бавно седна.

Круппе въздъхна тежко.

— Жалко за нас, мъжете на тази маса. Превъзхождат ни.

— Разбирам, че Кътър не е разказал нищо — отбеляза Сцилара. — Не ви е казал дори как едва не се удавихме, когато луната се разби и падна от небето. Спасени от дракон.

— Всъщност ще остана — заяви Дюйкър, — стига да ни разкажеш за всичко това, както се полага, Сцилара.

— Както желаете.

— От момента, в който срещна Хеборик.

— Това ще отнеме цяла нощ. А съм гладна.

— Мурильо с най-голяма радост ще плати вечерята — заяви Круппе.

— Веднъж и ти да си прав — отвърна Мурильо.

— Не мисля, че си прекалено дебела — рече Кътър. — Изобщо не мисля такова нещо, Сцилара. — „Прекалено добра, да. А защо не виждаш как те гледа Баратол? Колкото до мен, е, Апсалар беше достатъчно умна да се махне и няма да я упреквам за това. Всъщност едва ли има в целия свят достатъчно нищожна жена за мен.“

Самосъжаление ли беше това? Не, просто реализъм, реши той.

„О, и между другото, въпросният дракон е облечен в коприни и си губи времето на борда на проклетия си кораб, тук, в пристанището на Даруджистан… О, а споменах ли, че градът е изправен пред неминуема опасност?“

Бутилката беше свършила и пратиха Сълти за нова. Мийзи набързо се успокои с поръчките за вечерята: знаеше, че рано или късно ще се стигне до калпавото вино, което държеше в мазето, и ще се пие до изнемога.

Докато Сцилара не разкаже историята си.

А умът на Кътър, подгизнал от алкохол, се луташе из тези мисли, които бяха всичко друго, но не и самосъжаление. „Нито една жена на света…“

Лейди Чалис Видикас седеше на масата. Шардан Лим бе от лявата й страна, Ханут Орр — от дясната. За тази вечер бе облякла смарагдовозелени коприни, късия плътен жакет без яка, за да се вижда голата й напудрена шия; дълбокото деколте откриваше напръсканите й с благоухание гърди. Косата й беше стегната високо със сребърни игли. Руж зачервяваше бузите й. Чернило сгъстяваше миглите й. От ушите й висяха обеци, два бляскави наниза в зеленото на смарагда и синьото на сапфира. Късите ръкави на жакета откриваха голите й ръце, меката гладка кожа, неопетнена от слънцето. Гамаши от щавена ярешка кожа покриваха краката й, а на стъпалата си носеше последната мода сандали с високи и тънки токчета.

В кристалните бокали искреше кехлибарено вино. Светлината на свещите обагряше в меко златисто всеки детайл, в кръг, който се стапяше в сумрак извън тримата на масата, тъй че слугите се движеха в сенки, появяваха се само за да приберат блюдата, да преподредят приборите и да поднесат още храна.

Тя само отхапваше от яденето си, искаше да е донякъде пияна за онова, което щеше да се случи тази нощ. Единственият въпрос, на който не бе способна да отговори, беше… кой ще е първият?

О, имаше сексуална възбуда — не можеше да отрече това. И двамата бяха здрави и привлекателни, макар и по съвсем различен начин. И двамата бяха еднакво противни, но тя смяташе, че ще може да преживее това. Със сигурност сърцето й нямаше да играе никаква роля в предстоящото, никакво отдаване, никакво объркване, което би могло да доведе до противоречиви чувства — всъщност до каквито и да било чувства.

Можеше да го изиграе просто. Всеки използва това, което има, нали? Особено когато то се окаже желано за други. Точно така се печелеше власт в края на краищата. Един мъж тук, отляво или отдясно, тази нощ щеше да я има — дали вече бяха решили помежду си кой от двамата да е? Хвърляне на ашици. Залог в плът. Не беше сигурна — все още беше рано и не беше забелязала никакви явни признаци за конкуренция.

Ханут заговори:

— С Шардан ви обсъждахме цял следобед, лейди Чалис.

— О? Колко ласкателно.

— Беше в нощта на убийството на чичо ми, нали? В имението на лейди Симтал — и вие бяхте там.

— Бях, да, Ханут.

— Същата нощ младият Горлас Видикас ви спаси живота.

— Да.

— И така спечели сърцето ви — каза Шардан Лим, усмихнат зад бокала си, докато отпиваше.

— Казвате го все едно, че е много лесно да се спечели сърцето ми — отвърна тя.

— В такъв случай благодарността е положила добро начало — отбеляза Шардан, а Ханут се отпусна в стола си, все едно е решил само да слуша, без да се намесва — поне засега. — Той беше много млад, както и вие. Възраст, в която обаянието блясва ослепително ярко.

— И аз бях зашеметена — отвърна тя.

— Горлас доста добре се възползва от това, бих казал. Надявам се, че ежедневно изразява благодарността си… когато е тук, имам предвид. Всички подобаващи, съвсем недвусмислени жестове, и прочие.

Ханут Орр се размърда в стола си.

— От твърде дълго време, лейди Видикас, домът Орр и домът Д’Арл не се разбираха в Съвета. От поколения, и доколкото съм в течение, без никаква основателна причина. Често пъти се улавям, че изпитвам желание да се срещна с вашия баща, да поправим нещата, да съградим нещо ново и трайно. Съюз всъщност.

— Амбициозна цел, Ханут Орр — отвърна Чалис. „За жалост баща ми те смята за надут тъп задник. Истински Орр, с други думи.“ — И съм убедена, че сте добре дошъл да направите встъпителния жест. Желая ви дръпването на Богинята.

— Ах, значи имам благословията ви за такава инициатива?

— Разбира се. Дали това ще впечатли баща ми? Това не знам.

— Той, разбира се, ви цени много — измърмори Шардан Лим. — И как иначе?

„Това съм го предвидила…“

— Домът Видикас винаги е имал скромно присъствие в Съвета. Дълго и непрекъснато присъствие на слаби мъже и жени, без никаква особена амбиция.

Ханут Орр изсумтя и посегна към бокала си.

— Освен последния, разбира се.

— Разбира се. Искам да кажа, че баща ми не придава особена тежест на желанията на дома Видикас, а аз сега съм част от този дом.

— Ядосва ли ви това?

Тя спря погледа си на Шардан Лим.

— Дързък въпрос, сър.

— Моите извинения, лейди Видикас. Но ви ценя високо и просто ви желая щастие и удовлетвореност.

— Защо допускате, че бих могла да изпитвам друго?

— Защото — провлече Ханут Орр — тази нощ лочите вино като кръчмарска блудница. — И стана. — Благодаря ви, лейди Видикас, за изключително приятната вечеря. Уви, трябва да си тръгвам.

Тя се постара да потисне гнева си и кимна.

— Разбира се, съветник Орр. Простете, че няма да мога да ви изпратя.

Щом Орр излезе, Шардан каза:

— Ядосахте го.

— О?

Бокалът в ръката й потрепна.

— Ханут иска баща ви да отиде при него, а не обратното. Не иска да е скимтящото пале пред никого.

— Едно пале никога не е достатъчно силно, за да направи първия ход, Шардан Лим. Той погрешно разбра предизвикателството ми.

— Защото намеква за слабост от негова страна.

— Може би. И заради това трябваше да ми се ядоса? Как точно става това?

Шардан Лим се разсмя, разкърши рамене и стана ясно, че вече освободен от сянката на Ханут Орр, е като смъртоносен цвят, разтварящ се в нощта.

— Вие му показахте какво самодоволно, но безволево конте е.

— Какви невежливи думи за приятеля ви.

Шардан Лим се загледа в бокала си и отпи. После бавно каза:

— Ханут Орр не ми е никакъв приятел.

Мозъкът й бе станал някак странно необуздан от виното. Вече не вкусваше всяка глътка, твърде много бяха станали глътките, слугата като безмълвен призрак се плъзгаше от сенките, за да допълва бокала й.

— Мисля, че той е убеден в обратното.

— Съмнявам се. Убийството на баща ми беше плод на някакъв проклет заговор от страна на дома Орр. И сега семейството ми изглежда впримчено, в капан, а играта продължава и продължава.

Тази негова страна се оказа съвсем неочаквана и тя не знаеше как да реагира.

— Вашата откровеност ме смущава, Шардан Лим. При всички случаи ще затая за себе си това, което чух току-що.

— Не е нужно, но все едно, благодаря ви. Всъщност бих предпочел съпругът ви да разбере как стоят нещата. Ханут Орр е опасен човек. Домът Лим и домът Видикас имат много общи неща, основното сред които е петното на неуважението в Съвета. Презрение дори. Любопитен съм… — Този път погледът, който насочи към нея, беше рязък, преценяващ. — Това начинание на съпруга ви, домогванията му с този негов търговец на желязо, за да му спечели членство в Съвета — що за игра играе Горлас?

Тя примига объркано.

— Съжалявам, нямам представа.

— Бихте ли могли да разберете? За мен?

— Не съм сигурна. Горлас не споделя с мен такива неща.

— А споделя ли изобщо нещо с вас? — И продължи, без да дочака отговора й (не че имаше отговор). — Лейди Видикас… Чалис… той ви похабява, не разбирате ли? Виждам го — богове, това ме ядосва ужасно! Вие сте интелигентна жена, красива жена, а той се отнася с вас все едно сте едно от… от ето тези сребърни блюда. Просто поредното притежание, поредният къс от богатството му.

Тя остави бокала.

— Какво искате от мен, Шардан Лим? Това да не би да е някаква покана? Любовен заговор? Тайни срещи зад гърба на съпруга ми? Докато той пътува, двамата с вас се срещаме в някой запуснат хан? Опознаваме телата си, а след това лежим отпуснати и кроим безсмислени планове за съвместно бъдеще?

Той се взря в нея.

Всички слуги с необичайна дискретност бяха изчезнали в съседните стаи, в кухните, навсякъде, но не и в трапезарията. Дори виночерпецът се беше махнал. На Чалис й хрумна, че личният слуга на Шардан навярно вече е раздал пари на домашния персонал и сега всички са навън на двора, жадни за клюката лакеи, и всички се кикотят многозначително.

Твърде късно беше да промени това. Да остърже скандалните мисли от жалките им умове.

— Описвате най-противно развитие — каза най-сетне Шардан Лим — с целия цинизъм на опитна в тези неща жена. А това не го вярвам. Вие сте вярна съпруга, Чалис. В противен случай нямаше толкова да държа на вас.

— О? Да не би да сте ме шпионирали? — Насмешлив въпрос, който изгуби безгрижната си аура, след като той не отрече, и тя изведнъж се смрази до костите. — Следенето на съпруга на друг мъж не изглежда особено достойно деяние, Шардан Лим.

— Любовта няма достойнство.

— Любов? Или обсебеност? Да не би алчността за притежание да ви кара да ухажвате жена, притежавана от друг мъж?

— Той не ви притежава. Това искам да кажа, Чалис. Подобни възгледи за притежаване не са нищо освен извратени лъжи, маскирани като любов. Не държа да ви притежавам. Нито да ви открадна — ако го исках, щях отдавна да намеря повод за дуел със съпруга ви и щях да го убия без угризения. Заради вас. За да ви върна живота.

— И да се съберете със скърбящата вдовица? О, това наистина би изглеждало странно, нали? Аз, облегната на ръката на мъжа, който е убил съпруга ми. И вие ми говорите за свобода? — Усети, че е изтрезняла напълно. От това, което й разкриваше този мъж; от стъписващата дълбочина на извратената му страст.

— Да ви върна живота, казах.

— Ще попитам отново: какво искате?

— Да ви покажа какво значи да си свободен. Да скъсаш веригите. Вземете ме в леглото си, ако толкова желаете. Или недейте. Изгонете ме оттук с ритник. Изборът е ваш. Искам да усетите своята свобода, Чалис. В душата си — нека да гори, ярка или тъмна, както пожелаете, но нека да гори! Да ви изпълни изцяло.

Дъхът й заизлиза накъсано. О, тази негова тактика бе съвсем непредвидена. „Не ми давай нищо, жено. Не, вместо това го дай на самата себе си. Използвай ме. За доказателство. На своята свобода. Тази нощ може отново да станеш свободна. Както се чувстваше, докато беше по-млада, когато нямаше съпруг, натежал на ръката ти. Преди да щракнат тържествено прангите.“ Крайно необичайна покана, наистина.

— Къде са слугите ми?

— Навън за остатъка от нощта, лейди Видикас.

— Както и Ханут Орр. Дали не седи сега в някоя пивница и не разправя на всички…

— Не съм уговарял нищо с онзи кучи син. И трябва да разберете, той ще приказва все едно дали тук става нещо, или не. За да ви уязви. Репутацията ви.

— А моят съпруг след това ще чуе, дори нищо да не се е случило.

— А ако застанете пред Горлас и отречете слуховете, той ще ви повярва ли, Чалис?

„Не. Няма да иска.“

— Няма да приеме да бъде рогоносец.

— Ще се усмихне, защото му е все едно. И ако го устройва, ще предизвика един от нас, мен или Ханут, на дуел. Под предлог, че защитава честта си. Той е чудесен дуелист. И жесток при това. Презира всякакви правила, всякакво приличие. За него е важна единствено победата и ако това означава да хвърли пясък в очите на противника си, ще го направи. Много опасен човек е, Чалис. Не бих искал да се изправя срещу него с голи рапири. Но ще го направя, ако се наложи. — Поклати глава. — Но няма да съм аз.

— Защо?

— Ще е Ханут Орр. Това е мъжът, когото той иска за вас. Дал ви е на Ханут Орр — друга причина, заради която той кипна и излетя навън, след като най-сетне разбра, че аз няма да го допусна.

— Значи вместо Горлас тази нощ вие сте защитили честта ми.

— И не успях, защото Ханут разбива репутацията ви още в този момент. Когато казах, че можете да се възползвате от мен, Чалис, го казах сериозно. Дори сега, тук, можете да ми кажете да потърся Ханут — да, мога да се досетя къде е той точно сега — и да го извикам навън. Мога да го убия заради вас.

— Моята репутация…

— Е вече опетнена, лейди Видикас, и аз искрено съжалявам за това. Кажете ми, какво бихте искали да направя? Моля ви.

Тя замълча. Беше й все по-трудно да мисли ясно. Последствията се срутваха като лавина и тя бе заровена под тях, всичкия въздух — изкаран от дробовете й. Заровена и затрупана, да, от нещо, което дори не беше се случило.

И все пак…

— Ще опитам тази ваша свобода, Шардан Лим.

Той стана рязко, с едната ръка на дръжката на рапирата.

— Милейди.

„О, колко благородно!“ Тя изсумтя и се надигна от стола си.

— Хванали сте неподходящото оръжие.

Очите му се разшириха. Искрена ли бе тази изненада, или подправена? Имаше ли блясък на триумф в тези сини, сини очи? Изобщо не можеше да го разбере.

И това я плашеше.

— Шардан…

— Милейди?

— Никакви желания за бъдещето. Разбирате ли ме?

— Да.

— Няма да освободя сърцето си само за да бъде оковано отново.

— Разбира се, че не. Би било безумие.

Тя го огледа още за миг и не извлече нищо от това усилие.

— Радвам се, че не съм пияна.

А той се поклони.

И само с този единствен жест направи нощта на прелюбодеянието толкова… благородна.

Нощни стъпки в Даруджистан, гъста заслепяваща мъгла, в която хора залитат или се крият, докато вървят по улици и улички. Някои са привлечени като пеперуди към осветените места и вечния примамлив съсък на газ от кованите железни стълбове. Други предпочитат да се движат слети с нощния мрак, поне докато някой проклет чиреп не изпращи под краката им или не изтрополи изритано камъче. И навсякъде може да се види смътният блясък на очичките на гризачи и да се чуе шумоленето на плъши опашки.

Светлина струи през кепенци и прозорци с мехуресто стъкло, но оставете тази светлина с кротката дрямка и тихите шепоти, които сиянието й би могло да разкрие! Досадни и глупави са очакванията, тъй бързо и предвидимо предадени!

Една жена, в чиято душа пламти свобода, черна и жарка, извива гръб, докато едва вторият в живота й мъж се хлъзга дълбоко в нея, и нещо изгаря ума й — Горлас винаги използваше пръстите си там, в края на краищата, а пръстите не могат да се сравнят с… „Богове на бездната!“

Но и това да оставим сега — наистина, въображението стига, за да придаде красноречивост на всички смътни движения и странни звуци, и опипвания по това, по онова, и по другото — стига! Навън, сред истинския мрак, да, към мъжа без пръсти, дебнещ следващата си жертва.

Към едно ново имение и капитан Торвалд Ном от Домашната гвардия, няколко мига преди да напусне за нощта, поверил цялата охрана в толкова вещите ръце на Скорч и Леф (да, здраво беше поработил над това), който се спира, за да погледне двуместната карета, която изтрополява в двора, и чиито очи са присвити на цепки от подозрение и любопитство, и някакво глождещо усещане за… нещо, докато една загърната в наметало закачулена фигура слиза и се плъзга като лоша мисъл нагоре по стъпалата на къщата. „Кой…“ Не разсъждавай повече, Торвалд Ном! Продължи по пътя си, да, към дома, при своята любяща и подобаващо впечатлена жена. За нищо друго не мисли, а само за това — и си върви по пътя!

Градски страж, страдащ от болежки в гърдите, разпитва посетителите на една кръчма, търси свидетели, които може да са видели някой, който да е излязъл след онзи местен човек в задната уличка, за да го пребие до смърт, и никой ли няма да каже нещо в полза на нещастната жертва. Може, да, стига някой да го е харесвал, видите ли…

В една крипта (неестествено добре осветена, разбира се) седи един мъж и крои краха на този град, като се почне с шепа малазанци, и седи предоволен в отсъствието на сенки или каквато и да е друга двойственост, натрапена над реалността.

А там, в Чъфс, докато къртиците спят на тесните си нарове, Байниск седи до леглото на Харло, за да послуша още истории за Даруджистан, защото Байниск се е родил в Чъфс и никога не го е напускал, виждате ли, и очите му блестят, докато Харло шепне за какви ли не богатства и чудесни храни, и величави паметници и статуи, и син огън навсякъде, и скоро след това те вече спят, Харло в коравото си легло, а Байниск на пода до него, а отсреща Веназ вижда това и се подсмихва с омраза както към Байниск, така и към новия любимец на Байниск, понеже преди Веназ беше най-добрият му приятел, но Байниск беше предател, лъжец и още по-лошо и някой ден Харло щеше да плати за това…

Защото Харло беше прав. Беше момче, което привличаше побойниците като магнит, и това бе един жесток факт, а такива като него бяха легион и беше истинска божия благословия това, че толкова от тях оцеляваха и израстваха, за да отмъстят на всички онези, не толкова умни като тях, но дори и това беше горчива отплата и не чак толкова удовлетворителна, колкото можеше да е.

Обратно в Даруджистан, с облекчение, докато една Велика гарванка полита към небето от кулата на имението на Барук, гледана със злобно задоволство от трътлест дебел демон, зяпнал навън от гърлото на храчещия искри комин.

А това е нощ като всяка друга, объркано чиле от очаквания и предчувствия, откровения и вълнения. Огледай се. Огледай се! На всички страни, денем и нощем, на светло и в мрак! Всяка стъпка, взета с твърдата решимост да вярваш, че земната твърд отдолу я чака. Всяка стъпка, една след друга, отново и отново — и никаква гибелна пропаст не е зейнала напред, о, не.

Стъпка по стъпка, стъпка по стъпка…

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Дан на Хрътките (12)

Метаданни

Данни

Дан на Хрътките

Информация

История

Сваляне / Връзки

9.

Стивън Ериксън
Дан на Хрътките (12)