Лора Джо Роуланд
Кикунохана (29)

29 глава

Същия ден решихме господарката Мори да те покани на вечеря — рече Укон. — Във виното, което ти поднесох, бях сложила упойваща отвара.

— Каква упойваща отвара? — попита Рейко.

— Семена от коптис^[1], биота и лотос, плодове от лонган^[2], пъпки от бял божур, беладона и опиум.

Когато разбра, че е била упоена с такава силна смес, Рейко изтръпна от ужас. Нищо чудно, че бе загубила паметта си, че имаше бели петна в съзнанието си и смяташе, че полудява — отварата бе поразила мозъка й. Все пак й беше провървяло — беше жива, а и най-накрая щеше да научи какво точно се беше случило.

— Чакахме те да заспиш — продължи Укон. — Когато се измъкна от увеселението, те последвахме.

Рейко си представи как се е промъквала крадешком през имението, следвана тайно от двете жени. Ето защо тогава все й се струваше, че някой я наблюдава.

— Много ни беше удобно, че спря точно пред личните помещения на владетеля Мори — изкиска се Укон. — Спести ни усилията да те носим дотам. Пък и колко добре стана, че припадна точно на прага.

— Значи ето как съм се озовала изцяло във ваша власт. Ами владетелят Мори? Той не е бил нито безпомощен, нито в безсъзнание.

— Напротив, беше. По-рано същата вечер сложих във виното му същата доза, каквато и на теб — заяви гордо Укон, доволна от находчивостта си. Рейко си спомни чашата, която бе видяла в спалнята на владетеля Мори. — А и той беше освободил охраната си.

Когато ти припадна, той вече беше съвсем сам и твърде упоен, за да се противи, тъй че съвсем спокойно те завлякохме в стаята му.

Внезапна замаяност връхлетя Рейко. Времето се завихри обратно. За момент се пренесе в стаята на владетеля Мори. Той беше в леглото. Примигна озадачен и измърмори: „Коя си ти? Какво правиш тук?“ Видението й бе действителен спомен, фрагмент от онова, което се бе случило. Сега взе да нараства, докато включи неясните фигури на господарката Мори и на Укон, които бяха с него.

— Съблякохме владетеля Мори. Беше трудно, защото, макар и да не се съпротивяваше, беше грамаден и тежък — рече Укон.

Рейко се смръщи, връхлетяна от нов проблясък.

Двете жени се мъчеха да свалят робата от отпуснатото тяло на владетеля Мори. Гласовете им отекнаха в замъгленото й съзнание.

— После съблякохме и теб.

Ръцете им дърпаха грубо дрехите й, обръщаха я, докато я съблякоха чисто гола, а тя лежеше отпусната и неспособна да се съпротивява.

— Бяхме замислили да убием владетеля Мори със собствения му меч — продължи Укон. — Но намерихме привързан над лакътя ти кинжал. Предпочетохме да използваме него, защото така щеше да изглежда още по-убедително, че си го убила ти. Само малко се затруднихме, когато трябваше да решим коя от двете да го извърши.

Господарката Мори, която седеше безмълвна, съсипана и нещастна, внезапно се обади:

— Толкова дълго бях мечтала да го убия, така бях чакала този миг, но когато настъпи, загубих кураж.

Застанала пред отпуснатото голо тяло на упоения владетел Мори, Укон подаде кинжала на съпругата му. Рейко бе удивена каква голяма част от информацията се бе запечатала несъзнателно в паметта й, как признанията на жените бяха отприщили цял поток от спомени. Господарката Мори извика: „Не! Не мога!“

— И тогава й казах: „Ти го направи“ — добави господарката Мори, изобразявайки с движения как бе тикала кинжала в ръцете на Укон.

— Пък аз й викам: „Той е причинил зло на сина ти, значи е твоя грижа, ти трябва да го накажеш“ — продължи Укон.

Кинжалът се озова обратно в ръцете на господарката Мори, докато сънят на приливи връхлиташе Рейко и я повличаше в дълбините на мрака.

— Тя ме накара — рече господарката Мори.

Суматоха, викове, боричкане. Укон натисна господарката Мори да коленичи до съпруга си. „Ще ти помогна!“

— Принуди ме да хвана кинжала, държеше ръцете си върху моите. Двете вдигнахме острието над него — господарката Мори постави юмруци един върху друг и ги вдигна над главата си. — И после… — тя затвори очи, извърна лице и потръпна.

Двете забиха кинжала в корема на владетеля Мори. Бликна кръв. Рейко гледаше замаяна и вцепенена.

— Мислех, че един удар с кинжала ще е достатъчен — гласът на господарката Мори проникна в паметта на Рейко. — Смятах, че ще умре веднага.

Болката изтръгна владетеля Мори от унеса му. Той нададе ужасен вик и замята ръце и крака.

— Не трябваше да се събужда. Сигурно не бе изпил всичкото вино — каза Укон. — Тъй че се наложи доста да се поборичкаме.

Жените политнаха назад и издърпаха кинжала от тялото му. Викът на Укон се сля с пронизителния истеричен смях на господарката Мори. Рейко ахна при този сблъсък на настояще и минало.

— Опита се да се измъкне от нас — каза Укон.

Владетелят Мори бе на колене, върху лицето му бе изписан ужас, примесен с недоумение. Оставяйки кървави дири по пода, той запълзя, като се опитваше да се отдалечи от жените, от Рейко. Падна, после продължи да се влачи през стаята, а в това време господарката Мори не спираше да крещи.

— Трябваше да го довършим, но тя представляваше пълна развалина — Укон хвърли презрителен поглед към господарката Мори, в чиито очи бе избликнала паниката, която бе изпитала онази нощ. Тя затисна уста с ръце, сякаш за да задуши писъците. — Затова се втурнах след него.

Владетелят мори изкрещя: „Не! Моля ви! Спрете!“

Рейко погрешно бе решила, че той говори на нея, защото тя го е намушкала.

Укон размаха кинжала. Устата й се изкриви в убийствена решителност и тя нанесе удар. Острието се заби в тялото му, той се претърколи на пода и се разрида.

— Имай милост!

Пълзеше и се влачеше в кръвта, която изтичаше от него, докато се мъчеше да избяга. В другия край на стаята съпругата му се преви надве в ъгъла и повърна.

Господарката Мори отново блъвна на пода, призлявайки й от видяното през онази нощ. Рейко си помисли колко подвеждаща можеше да бъде паметта, как липсващите звена в спомените й я бяха накарали да си мисли, че е извършила убийство.

— Накрая той умря — рече Укон.

Но как да си обясни другите спомени, в които се бе съвкупявала с владетеля Мори и после го бе намушкала?

— Стига вече! — господарката Мори отчаяно замаха с едната ръка, за да накара Укон да замълчи, докато с другата притискаше корема си, а тялото й се тресеше. От устата й се стичаше жлъчка. — Моля…

— Моля, нека да се махаме от тук!

— Не още — каза Укон — Все още имаме работа.

Стаята се завъртя около Рейко. Фенерите над главата й загубиха очертанията си. Укон се появи в полезрението й и се втренчи в нея с погрозняло от омраза лице.

— Не е достатъчно да те обвинят, че си го убила. Екзекуцията е прекалено добра за теб — тя се обърна към господарката Мори, която стенеше в дъното:

— Елате тук. Помогнете ми да я вдигна.

— Искам тя да чуе — настоя Укон.

Докато съзнанието й блуждаеше, Рейко чу господарката Мори да казва: „Не, не искам“, а Укон я сряза: „Длъжна сте. Аз ви помогнах. Сега е време вие да сторите същото за мен. Така е справедливо.“

— Издърпахме те на леглото и после сложихме владетеля Мори отгоре ти.

Лицето му се озова над нейното тъй близо, че усети възкиселия му дъх от зейналата, пълна със слюнка уста.

Рейко бе предположила, че е дъхът му, но всъщност е било зловонието на смъртта.

Очите му бяха полузатворени, лицето му — безизразно.

Защото е бил мъртъв.

— Нагласихме ръцете и краката ти около тялото му — рече Укон. — Аз седнах на гърба му и започнах да се друсам.

Тялото му се блъскаше в нейното с ритмични тласъци. Рейко усети собственото си учестено дишане, хлъзгавата им пот.

Само си е мислела, че е било пот, всъщност е била кръвта от раните му.

— Беше ужасно забавно — Укон плесна с ръце и се изкикоти. Тя яздеше владетеля Мори като кон и се смееше весело. — Какво е усещането да знаеш, че си се любила с мъртвец?

— Беше позорно — изстена господарката Мори. — Ти си толкова вулгарна, тъй мръсна и отвратителна!

Лейтенант Асукай, който досега бе слушал потресен и безмълвен, каза:

— Трябва да се срамуваш от себе си, задето си се отнесла по този начин с господарката Рейко.

Рейко се отпусна на колене, успокоена, че не е била любовница на владетеля Мори. При все това се задъха от ужас, представяйки си как Укон си е играла с тях като с кукли от плът.

— Точно това заслужаваше — реакцията на публиката не възпря злорадото ликуване на Укон. — Реших, че след като ще умреш заради убийството на владетеля Мори, няма да е зле да се присъединиш към забавлението.

Рейко изведнъж проумя истината.

— Ти си ме набедила. Ти си сключила ръцете ми около кинжала, а после си ни сложила един върху друг — възкликна тя отвратена.

От мъглата, която се стелеше пред нея, изпълнена с неясни светлини и движение, внезапно изплува владетелят Мори. Очите му бяха широко отворени, устата му — зейнала от ужас. Той протягаше ръце в безмълвна молба. Мощен замах я устреми към него. Острието на кинжала й потъна дълбоко в корема му. Той изкрещя. Не, не той, а Укон. С ликуващи възгласи тя се впусна в зловещ танц около Рейко и владетеля Мори, мяташе се около тях и крещеше като побъркана.

Сега смехът й отекна рязък, безумен и смразяващ.

— Това беше най-хубавата част — рече тя. — После те сложихме до трупа на владетеля Мори и изчистихме стаята. Оставихме те там. Взехме хризантемите и изрисуваната преграда и ги изгорихме в гората. После се върнахме в женското крило, за да чакаме вестта, че владетелят Мори е мъртъв и че убийцата си ти.

Най-накрая удовлетворението на Рейко, че вече знае истината, се смеси с яростно негодувание към двете жени. Но тя имаше още един въпрос.

— И последно — рече Рейко. — Ти си го сторила, за да се разплатиш с мен, господарката Мори — защото е искала да отмъсти на съпруга си. А чия беше идеята за убийството на владетеля Мори и за инсценировката, целяща да уличи мен?

* * *

Откакто капитан Торай ги бе измъкнал от паланкина, Хирата се опитваше да насочи духовната си енергия към противниците им. През цялото време, докато стоеше коленичил при ямата и слушаше как Сано си разменя реплики с полицейския началник Хошина, той се стараеше да атакува щитовете на враговете им и аурите от ментална и телесна енергия, която излъчваха. Но те, изглежда, не усещаха нищо. Хирата се почувства като дете, което стреля с въображаеми стрели, докато последните му мигове изтичаха.

Сега Торай отиде при Хирата, доволно ухилен, защото най-накрая бе настъпило време за действие. Поклони се подигравателно на Сано, който гледаше в безпомощен ужас и скришом продължаваше да напъва въжетата. Хошина застана до Сано, наблюдавайки с почти похотливо нетърпение. Хирата почувства как щитът на Торай пулсира с увереност и мощ, докато отчаянието отслабваше неговия собствен. Торай застана до Хирата и замахна с меча си. Тилът на Хирата настръхна в очакване на острието, което щеше да прекъсне нишката на живота му. Отпрати един последен, прощален енергиен удар към Торай…

… и почувства как нещо се сви в него, някакво странно съчетание от мускули и воля, което не бе подозирал, че притежава. Възприятията му се промениха. Преработвателната фабрика, другите хора в нея и целият свят изглеждаха потресаващо непосредствени, цветовете — тъй наситени, а подробностите — тъй ярки, че ослепиха очите му. Чуваше дишането на околните в шумовете на далечния град. През зловонието долови мириса на океана. Енергията изригна от дълбините на самата му същина подобно на пара от гейзер.

Тялото на Торай се разтресе, сякаш пронизано от светкавица. Той се поколеба и мечът му замръзна в най-високата точка на замаха му. Стойката му се промени. Триумфът, изписан на лицето му, премина в объркване, когато енергията на Хирата го връхлетя и умът предупреди тялото, че е обект на нападение въпреки липсата на каквито и да било видими признаци.

— Какво чакаш? — попита Хошина.

Хирата се хвърли към Торай. От гърлото му се изтръгна неистов рев, от който всичките му мускули затрепериха. Те разкъсаха въжето, с което китките му бяха вързани за глезените му. Нозете му го оттласнаха от земята. Той удари Торай с огромна сила. Торай възкликна изненадан. Докато падаха на земята, мечът излетя от ръката му. Хирата изви гръбнак в дъга, промуши нозе през кръга, описан от завързаните му ръце, и те се озоваха пред него. Енергията, която протичаше през тялото му, сякаш втечняваше мускулите му. Той прелетя над Торай, който се сгърчи под него. Сграбчи оръжието му с вързаните си ръце. Хошина възкликна:

— Какво, по…?

Зрението на Хирата се разслои подобно на вълшебно огледало, което му показваше всичко около него дори когато погледът му бе втренчен в меча. Видя как Сано измъкна дясната си ръка от въжетата и сграбчи Хошина за глезена. Хошина извика, ритна с крак и успя да се освободи, но загуби равновесие и падна. Торай се хвърли върху Хирата. Коленете му се забиха в гърба му и го притиснаха към земята. Той сграбчи дръжката на меча едновременно с Хирата.

Последва сборичкване, в което двамата дърпаха, блъскаха и се претъркулваха един връз друг. Хирата изпусна дръжката на меча. В един момент, озовал се на задните си части, Торай го срита в корема. Хирата отхвръкна назад, но успя да се приземи на краката си. Торай скочи с вдигнат меч, готов да го посече.

Осъзнатостта на Хирата се разпростря в бъдещето. Той видя как от тленната форма на Торай се отделя негов искрящ прозрачен образ. За част от секундата проследи как този образ замахва с меча, как острието разсича въздуха, и инстинктивно подложи под него вързаните си ръце.

Настояще и бъдеще се сляха. Торай замахна с меча точно както бе предвидил Хирата. Оръжието изсвистя между ръцете на Хирата. Блестящите му студени стоманени страни ожулиха връхчетата на пръстите му и дланите му, преди острието да разсече въжето, стегнало китките му. Ръцете му бяха свободни. Торай зяпна от почуда. И за пореден път замахна с меча.

Хирата отново видя искрящия призрак на Торай миг по-рано и отгатна пътя, който щеше да измине острието. Скочи и извъртя тялото си странично. Този път мечът на Торай сряза въжетата, стягащи глезените му. Хирата се изви във въздуха и се приземи на крака като котка. Торай викна на хората си, които се бяха вцепенили от удивление.

— Не му позволявайте да се измъкне!

Торай и войниците му се хвърлиха към Хирата, а в това време Сано и Хошина се биеха на земята. Хошина се опита да измъкне меча си от ножницата, но Сано го бе сграбчил за китките. Хошина изруга и стовари юмрук в лицето на Сано, който напъна въжетата, с които все още бе вързан. Двама от хората на Хошина се втурнаха към тях, размахвайки мечове срещу Сано.

Разслоеното зрение на Хирата мярна някакъв касапски нож, оставен до купчина кокали. Той се хвърли и ножът тутакси се озова в ръката му. Втурна се към и войниците на Хошина и препречи пътя им към Сано. Преряза гърлото на един, извъртя се и разсече въжето, с което ръката на Сано продължаваше да е вързана за глезените. Сано сграбчи с две ръце дръжката на меча на Хошина. Хошина се замята под него и впи нокти в пръстите му. Сано заби чело в носа му. Хошина изпусна меча и Сано успя да го вземе. Изправи се на крака, използва острието, за да среже въжето, с което бяха вързани глезените му, и сведе поглед към Хошина.

— Някой да ми даде меч! — кресна Хошина като обезумял.

Оръжието прелетя през въздуха. Хошина го хвана. Когато двамата със Сано се хвърлиха един срещу друг, размахвайки мечове, войниците се притекоха на помощ на Хошина. Хирата зае позиция близо до Сано, но с гръб към него. Макар че не можеше да вижда нито него, нито противника му, енергийните им полета изградиха в съзнанието му сетивна картина. Той започна да се движи заедно с тях, охранявайки гърба на Сано.

Войниците връхлетяха Сано с вихър от свистящи остриета. Но призрачните им изпреварващи образи винаги бяха стъпка пред тях. Хирата успяваше да избегне пъстроцветните дъги, очертавани от мечовете. Вдигаше ножа си, за да парира всеки удар още преди да го доближеше. Водеше сражението в друго измерение и бе единственият, който си даваше сметка за това. Заля го въодушевление, което усили енергията му. Докато Сано и Хошина се биеха, заобикаляйки ямата, Хирата се движеше редом с тях, все едно бе сянката на Сано. Почувства как Хошина замахва срещу главата на Сано и как той се привежда, за да избегне удара. Хирата също се гмурна, избягвайки върха на вражеския меч, докато сечеше с касапския нож там, където се появяваха призраците.

Когато миг по-късно се появяваха самите войници, ножът се забиваше в истинска плът. Те сякаш сами се нанизваха на острието му. Оръжието бе продължение на самия него, направлявано от мисълта му, все едно бе свързано със собствените му мускули. Успя да обезвреди четирима, които рухнаха, виейки от болка, с бликаща кръв от смъртоносните им рани, нанесени между плочките на броните им. После примами останалите четирима, между които и Торай, встрани от Сано и неговия противник. Още един се наниза на ножа му и се строполи мъртъв. Битката се пренесе извън очертанията на фабриката за претопяване — на малка уличка между два реда колиби. Хората се разбягаха. Хирата се въртеше сред проблясващите дъги на мечовете, плъзгаше се зад противниците си и призрачните им образи, докато последните двама войници се обърнаха и побягнаха.

— Страхливци! — изкрещя след тях Торай. — На кого ли сте притрябвали?

Задъхан и плувнал в пот, той се изправи срещу Хирата с вид на обезумял, обладан от непоколебима решимост да се бие до победа. Най-добър в боя с меч от групата, той бе успял да избегне точните смъртоносни удари на Хирата. По него нямаше и драскотина. Може би самият той притежаваше някаква мистична сила.

— Мога да те убия и сам!

Хирата усети как силата му се изчерпва. Дори и тайнствената мощ, която пулсираше в него, не можеше да обезвреди отровите, които изтощението впръскваше в кръвта му. Болките в ранения му крак се засилваха. Когато двамата с Торай взеха да се дебнат в кръг, той си даде сметка, че такъв огромен разход на енергия не може да продължава вечно. Почувства как към него се устремява също толкова грамадна приливна вълна от изтощение. Трябваше да спечели тази битка в следващите мигове, преди да го и връхлети. Когато Торай се хвърли напред с насочен меч, Хирата едва можа да различи изпреварващия му образ. С последни сили успя да се дръпне, за да избегне фатален удар във врата. Торай започна да се нагажда към тактиката му. Сега Хирата забеляза неизгодната позиция, в която се намираше, тъй като мечът на Торай бе два пъти по-дълъг от неговия нож. Парираше всички удари, но не успяваше да нанесе ни един. Призрачният образ на Торай се стопи. Другото измерение изчезна. Торай все повече набираше сила, а Хирата все повече отпадаше. Острието на Торай сряза рамото му. Хирата усети пареща болка и видя как от раната му рукна кръв. Торай се изсмя тържествуващо.

— Сега вече те пипнах! — викна той и взе да настъпва с нарастваща увереност, като замахваше, мушкаше и сечеше все по-ожесточено.

Хирата започна да куца, което бе лош знак. Припомни си последния урок, който Озуно се бе опитал да му предаде. Докато размахваше бясно ножа с дясната ръка, той вдигна лявата и рязко я изпъна встрани от тялото си. Торай неволно я проследи с поглед. Отвлече се само за миг, който обаче се оказа достатъчен за Хирата да устреми острието към главата му. Торай възвърна концентрацията си навреме, за да парира, но ударът на Хирата бе нарушил равновесието му. Той залитна. Хирата замахна отново, но огромната вълна от изтощение се приближаваше застрашително. Ударът му се размина с Торай на цяла педя. Торай се съвзе и отново се устреми в атака. Ножът все повече натежаваше в ръката на Хирата. Тялото му отказваше да му се подчинява. Той вдигна лявата си ръка и я завъртя, насочвайки потоци енергия към различни точки от тялото на Торай. Торай се сгърчи, все едно бе уцелен в гърдите, краката и раменете. Завъртя очи, опитвайки се да установи какво го бе наранило. Замахна яростно с меча си, но острието разсече въздуха далеч от Хирата. На лицето му се изписа ужас, тъй като Хирата бе завладял съзнанието му. Техниката „без удар“ го превърна в потръпваща маса. Двамата подхванаха странен танц, в който ръката на Хирата направляваше всяко конвулсивно движение на Торай. Следващият удар на Торай се оказа лошо премерен и инерцията увлече тялото му. Той залитна покрай Хирата, който с рязко движение навън заби ножа отстрани в тялото му. Торай изкрещя.

От раната му бликна кръв. Торай се строполи на мръсната улица, изстена и тялото му се разтресе в една-единствена мощна конвулсия. Дивашкият блясък в очите му угасна и той се втренчи в Хирата с празен поглед.

Вълната от изтощение връхлетя Хирата с непреодолима сила. Кости и мускули се размекнаха. Ускореният ритъм на сърцето му се забави, тъй като тялото му изискваше почивка. Ножът падна от ръката му, очите му се затвориха, коленете му омекнаха. Погълна го сън, безпаметен като смърт, още преди да рухне на земята до Торай.

Последната му мисъл бе, че вече не може да помогне на Сано.