Лора Джо Роуланд
Кикунохана (17)

17 глава

Когато се прибра късно същата вечер, Сано установи, че, подгизнал от непрестанния дъжд, покривът над кабинета му е поддал. Слугите се бяха захванали да почистят парчетата паднал таван, преместваха мебели и навиваха измокрените сламени рогозки. В съседната стая завари Рейко да нарежда на пода измокрените му книги, свитъци и документи. Масахиро ги подсушаваше с парче плат. Сано се навъси, защото съпругата му изглеждаше дори по-зле от момента, в който Хирата я бе довел у дома от имението на владетеля Мори. Нямаше грим, който да скриеше сенките под очите й, които преливаха от печал. Отмахвайки кичур разрошени коси, тя успя да отправи към него немощна усмивка:

— Ама че бъркотия. Все пак мисля, че ще успеем да спасим повечето от тях.

— Добре. Не бих искал да смятам, че малко дъжд може да срути бюрокрацията на Токугава, като унищожи документацията ми — поради присъствието на Масахиро той поде ведрия тон на Рейко. — Не се тревожи за бъркотията. Трябва да почиваш. Остави слугите да почистят.

Рейко въздъхна.

— Трябва да съм заета с нещо, за да се разсейвам.

Сано неволно се запита дали не я безпокоеше нещо повече от онова, което му беше известно. Рейко каза:

— Масахиро, време е за лягане.

— Само че първо трябва да свърша с подсушаването на тези книжа.

— Утре — каза Рейко. — Сега отивай. Браво, добро момче.

Щом той си тръгна, тя се обърна нетърпеливо към Сано:

— Какво стана?

Сано не искаше да попари надеждата, заискрила в очите й.

— Ще ми се да носех по-добри новини. Почти целия ден прекарах с информаторите и шпионите си, но те не ми предоставиха някакви улики срещу владетеля Мори, нито компрометиращи факти за Хошина. В безуспешен опит да скрие разочарованието си тя се захвана да разделя листовете от купчина мокри книжа. Макар че внимаваше, тънката оризова хартия се скъса.

— А разпитите, които провеждаш в имението на Мори? Там не откри ли нищо?

— Няма оръжия, нито отвлечено момче. В един момент бях решил, че сме открили другото, което си видяла, погребано под група борови дървета, но се оказа, че греша — Сано не продължи, да не би историята за мъртвото бебе да я разстрои. — Съжалявам, но няма нови заподозрени.

— Аз пък смятах, че до този момент вече ще разполагам с няколко, но очевидно и аз съм се заблуждавала. Пратих лейтенант Асукай да разследва сектата „Черният лотос“. Той успял да открие неколцина от членовете й, но те не знаели нищо за убийството на владетеля Мори. А и според слуховете дейността им се изчерпва с разни дребни престъпления.

Сано изслуша новините с привидно внимание, но съзнанието му бе затормозено от нежелани мисли.

— Спомни ли си нещо повече за онази нощ в имението на Мори?

— Не. Опитах се, но не мога.

Всеки, който не я познаваше колкото Сано, не би се усъмнил в искреността й. Но той почувства как тя се оттегли в себе си, все едно се бе свила, за да се предпази от надвиснала заплаха.

— Сигурна ли си?

— Да, напълно — гласът й прозвуча по-твърдо. — Какво има? Не ми ли вярваш?

— Разбира се, че ти вярвам — Сано бе изненадан от защитната й позиция, която го накара да се усъмни в истинността на собствените си думи.

Тя сбърчи чело, обзета от подозрение.

— Тогава защо ме притискаш?

— Няма такова нещо. Просто попитах…

Рейко се изправи с усилие и се отдръпна от него.

— Смяташ, че в историята ми има нещо, което не е наред, нали? Понеже не си успял да намериш Джиро, нито мъртвото момче, смяташ, че съм си ги измислила. Ти не ми вярваш!

— Не е вярно — възрази Сано, макар че онова, което му подсказваше инстинктът, противоречеше на думите му. Годините детективска работа го бяха научили, че твърде много възражения често означават увъртане.

— Напротив! — Рейко очевидно четеше мислите му. Тя бе научила същия урок, докато му помагаше в разследването на престъпления. Задиша тежко, кършейки тревожно ръце.

— Не се разстройвай — опита се да я успокои той. — Не е добре нито за теб, нито за детето.

— Да не се разстройвам ли? — възкликна тя в недоумение. — Как бих могла да не се разстройвам, когато се отнасяш с мен като с престъпник?

Двамата се стреснаха от нечия кашлица при вратата. Обърнаха се и видяха на прага Хирата, който каза неловко:

— Извинете. Не искам да ви прекъсвам, но…

— Няма нищо — рече Сано.

Разговорът му с Рейко можеше да отиде само към по-зле, тъй че нямаше защо да го продължава. Тя кимна, съгласна да отложи разправията им, полагайки видими усилия да се успокои.

— Заповядай.

Когато Хирата влезе в стаята, изражението му тутакси подсказа на Рейко, че носи лоши новини — последното, което й бе необходимо, за да приключи този ужасен ден.

— Какво се е случило? — обърна се Сано към Хирата.

Хирата заговори с колебание и неохота:

— Ходих да търся Лили танцьорката.

Нервите на Рейко се опънаха още повече. Пулсът й, който и бездруго препускаше бясно, се ускори още повече.

— И какво? Тя каза ли ти, че съм отишла в имението на владетеля Мори, за да диря сина й?

Изгаряше от нетърпение да чуе потвърждение на своята версия.

— Не — отвърна Хирата. — Искам да кажа, че не успях да я намеря — и обясни как хората в чайната и в махалата бяха отрекли изобщо да са чували за Лили. — Изглежда, тя и синът й не съществуват.

Недоумението на Рейко бе нищо в сравнение с ужаса, който я връхлетя. Точно от това се страхуваше и в същото време очакваше да чуе от Хирата. Усети, че й се повдига, мускулите на гърлото й се сковаха. Видя, че Сано я наблюдава. Не каза нищо, но подозрението в погледа му изискваше отговор.

— Това е нелепо! — чу се да казва с глас, който сякаш не беше нейният. Такива неща се случваха само в кошмарите. — Разбира се, че Лили и Джиро съществуват!

В противен случай тя беше отишла значи в имението на Мори по някаква друга причина, а не заради тях. Спомни си за твърдението на господарката Мори.

Нима наистина бе отишла там да се люби с владетеля Мори? Нима, вместо да го шпионира, се бе скарала с него, а после го бе намушкала многократно и го бе кастрирала?

— Тези хора лъжат!

Последва неловко мълчание. Хирата погледна към Сано, все едно очакваше от него да се застъпи на Рейко. Но той се навъси и извърна очи. Чувство на безутешност изпълни Рейко, защото вестите на Хирата бяха нанесли поредната жестока рана в доверието на съпруга й към нея.

— А защо всички ще лъжат? — попита Сано.

Ръцете на Рейко се разтрепериха против волята й. Тя ги стисна здраво, за да ги задържи неподвижни.

— Може би се страхуват да кажат истината. Може някой да ги е заплашил.

— Кой? — попита Сано.

Настъпателният му тон я разстрои.

— Не знам. Може би онзи, който е убил владетеля Мори и се е погрижил да набеди мен.

— Не е изключено. Но възниква въпросът за доказателствата — Сано се обърна към Хирата: — Ти намери ли някакви улики, че нещата са се случили така, както тя ги описа?

— За съжаление не — Хирата разказа как се бе провалил в опита си да докаже, че Рейко е шпионирала от противопожарната наблюдателна кула. — Не можах да намеря човек, който да я е видял добре. Сякаш постовете на тези кули са невидими — той се поколеба, обърна се към Рейко и попита предпазливо: — Господарке Рейко, бихте ли ми казали дали сте разговаряли с някой друг в чайната или около нея, освен с Лили? Хора, които са ви видели и които можете да призовете да дадат показания, каква работа ви е отвела там?

Сърцето на Рейко се сви болезнено, защото осъзна, че и Хирата не й вярва.

— Не. Но лейтенант Асукай и останалите от охраната ми могат да гарантират за мен.

— Да, знам — отвърна Хирата. — Говорих с тях преди малко. Те наистина потвърдиха думите ви.

Но, разбира се, те не биха сторили друго, говореше тонът му.

Това, че Хирата бе подложил на проверка думите й, я засегна дълбоко. Бе съсипана от мисълта, че двамата мъже, които бе смятала за своя главна опора, губеха вяра в нея. При все това как можеше да ги вини? Внезапно я обзе вълнение.

— Чакайте… Сетих се нещо.

Тя се отправи бързешком към спалнята си, прерови книжата върху писалището, грабна някакъв лист и се върна при Сано и Хирата.

— Ето писмото, което ми написа Лили — и тя го подаде на Сано. — Това е доказателство, че ме е помолила за помощ, и обяснява причината, поради която отидох в имението на Мори.

Докато оглеждаха писмото, двамата излъчваха всичко друго, но не и облекчение. Сано каза:

— Питам се как една обикновена танцьорка е успяла да го напише. Повечето жени от тази класа не умеят да пишат.

Въодушевлението на Рейко угасна. Естествено, беше наясно, че повечето жени от простолюдието бяха неграмотни, но не бе помислила за това във връзка с Лили.

— Тези йероглифи са толкова еднакви — рече Хирата, — все едно онзи, който ги е писал, се е опитвал да замаскира почерка си.

Двамата със Сано вдигнаха очи към Рейко. Тя ги погледна изумено.

— Не съм го писала аз!

— Никой не твърди подобно нещо — рече Сано, но тонът му бе сериозен и притеснен.

— Донесоха ми го вкъщи! — Рейко си спомни още нещо. — Когато пристигна, Мидори беше с мен. Аз й го прочетох. Тя ще потвърди.

— Добре, ще проверим — каза Сано.

При все това Рейко усети как той си мисли, че приятелката й Мидори не би се поколебала да излъже заради нея. А и писмото бе пристигнало заедно с още много, едва ли някой друг го бе забелязал. Бих могла да го мушна при останалите. Рейко поклати глава в знак на несъгласие. Върна се в мислите си към пътуването си до чайната, към разговорите си с Лили. Макар че спомените й за тях бяха толкова мъгляви, че й се струваха като сън, как би могла неволно не само да измисли подобна сложна история, а и да подправи писмото, за да й придаде достоверност? Тя положи усилие да разгадае този кошмар.

— Рейко сан?

Сано я гледаше със странно изражение:

— Какво правиш?

Тя осъзна слисана, че е отишла в отсрещния край на стаята и е отворила един стенен шкаф. Само че не знаеше нито как, нито защо. Беше се случило отново, още един отрязък от време, в който съзнанието й сякаш бе изключило. Прикривайки от Сано своя страх и ужас, тя махна с ръка, подминавайки въпроса му. Съсредоточи се върху последната мисъл, която си спомняше.

Ако историята й бе истина, какво се бе случило с Лили? Сега Рейко изпита страх не само за себе си.

— Трябва да намерите Лили — помоли ги тя настоятелно. — Сигурно й се е случило нещо лошо.

— Ще продължим да търсим — каза Сано без особена надежда или убеденост.

Изражението на Хирата бе самата скръб.

— Какво има? — попита Сано.

— Мисля, че намерих оръжията, които видях да доставят в имението на Мори.

Хирата разказа как бе проследил анонимното писмо до неговия източник и после бе огледал склада, посочен от автора му. Въпреки изражението на Хирата Рейко дръзна да си помисли обнадеждена, че най-накрая нещо в това разследване бе потръгнало.

— Това е най-добрата новина за деня — рече Сано. — Намерил си доказателство, че владетелят Мори е замислял преврат. То би трябвало да уталожи желанието на шогуна и на владетеля Мацудайра да преследват моята съпруга и мен. Защо не си доволен?

Хирата измъкна листата изпод пояса си и ги подаде на Сано.

— Моля, кажете ми, че това не е вашият почерк.

Докато Сано ги оглеждаше, Рейко, която бе застанала до него, хвърли бърз поглед към трите кратки текста. Разпозна почерка му в бележките, които намекваха за тайно заседание, за план на битката, за събирани средства и за войска от съратниците затворници.

— Напротив — отвърна Сано. — Аз съм ги писал. Защо? Откъде ги взе?

— От коша за отпадъци в склада, където намерих пушките — отвърна Хирата колебливо. — От написаното излиза, че вие сте част от този заговор, даже направо неговият предводител.

— Какво? — възкликна Рейко и се втренчи потресена в Сано.

— Не ме гледай така — рече той с дрезгав от гняв глас. — Не съм участник в никакъв заговор. И със сигурност не оглавявам този.

Но Рейко видя смущение в погледа на Хирата, а и самата тя не знаеше дали да вярва на Сано. Беше достатъчно неприятно, че Сано се отнасяше с недоверие към нейната версия за събитията. Сега пък тя имаше основания да се съмнява в него. Амбицията и властта бяха отклонили мнозина самураи от почтения път на вярност и преданост към вишестоящите. Кошмарът бе придобил неочакван и драстичен обрат. При все това Рейко изпита облекчение, че откритото в склада бе отклонило вниманието на Сано от възможната й вина, и злорадо задоволство, че двамата сега си бяха разменили местата. Бе неин ред да постави под съмнение неговата невинност.

— Тогава какви са тези книжа? — попита тя.

— Бележки, които съм нахвърлял за себе си — отвърна Сано, като хвърляше листата на пода един по един. — Ето — за заседание със съвета на старейшините. „Спазвай обичайните мерки за сигурност“ означава „Не позволявай да се превърне в разпра между привържениците на владетеля Мацудайра и неговите хулители“. Картата е план за пътните ремонтни работи в града. А това е списък на данъците, които тези хора дължат.

— Но как са се озовали в склада? — попита Хирата, все още обзет от съмнения.

Сано отправи към него поглед, пълен с укор заради липсата на доверие. Рейко видя как приятелството им е заплашено да се срине, както и собственият й брак. Това убийство се оказваше гибелно за всички връзки помежду им.

— Изхвърлих тези бележки. Бях приключил с тях — поясни Сано. — Някой вероятно ги е откраднал от коша за боклук и ги е оставил в склада с оръжието, за да ме набеди.

— О, това е много удобно обяснение — Рейко не можа да се сдържи да не си го върне на Сано заради недоверието, което бе проявил към нея. — Кой може да го е извършил?

Изражението му подсказваше, че разбира нуждата й да го уязви така, както той я бе уязвил. Но когато отговори, тонът му прозвуча осъдително заради загатнатите й обвинения:

— Бих поставил полицейския началник Хошина на първо място в списъка на заподозрените.

Хирата бе по-склонен от Рейко да му повярва, но също имаше своите съмнения. Той се навъси, сякаш му бе хрумнала нова, не по-малко обезпокоителна идея:

— Ако бележките ви са били подхвърлени, същото би трябвало да се отнася и за пушките.

— И в такъв случай изобщо не е имало заговор за въстание — Рейко прониза Сано с поглед. — Колко се радвам за теб!

Лицето на Сано помръкна от гняв заради проявения от Рейко сарказъм.

— А не би трябвало. Ако владетелят Мори не е бил изменник, това ни връща на изходните позиции с присъствието ти на местопрестъплението и думата на господарката Мори срещу твоята. А след като не можем да открием Лили, хората са по-склонни да повярват, че ти си убила владетеля Мори по време на любовна свада, отколкото, че си отишла да издирваш изчезнало дете и си станала свидетел на убийството на друго.

Засегната, защото първата възможност, изглежда, му се струваше по-убедителна, Рейко каза:

— Може Лили да е била подставено лице. Може би някой я е подучил как да ме прати да разследвам владетеля Мори.

Колко й се искаше да повярва, че наистина е било така! Отчаянието разпали гнева й.

— Но ти по-скоро смяташ, че съм виновна, нали?

Сано вдигна ръце, изсумтя презрително и кресна:

— Говориш глупости!

— Моля, престанете! — рече Хирата, явно потиснат, че ги вижда да се карат, и притеснен, че това става в негово присъствие. — Трябва да действаме в сговор.

Рейко знаеше, че е прав. Тя преглътна следваща язвителна реплика към Сано, който гледаше гневно, но стисна устни. Над главите им се разнасяше шумът от работата на слугите, които поправяха покрива. Един от тях каза:

— Намерих нов теч.

— Побързай и го закърпи — подкани го друг.

— Дано да издържи — рече първият. — Пак почва да вали.

— Може би нищо в това убийство не е такова, каквото изглежда — рече Хирата. — Но каквато и да е истината, тези нови улики поставят и двама ви в още по-опасно положение. Какво ще правим?

За момент и тримата се замислиха, застинали в напрегнато мълчание. После Сано заяви:

— Продължаваме с разследването. Докато не разберем какво става, ще пазим уликите в тайна.

— Това е разумно — рече Рейко, а Хирата кимна. После си спомни нещо, което бе забравила да каже на Сано:

— Сетих се за още двама души, които биха могли да ми желаят злото. Дали ще мога да изляза и да ги разследвам?

Тя наблюдаваше как Сано мислено поставя от едната страна на везните недоверието си към нея, а от другата — надеждата си за разрешаване на проблемите им. Накрая той каза:

— Дадох дума на владетеля Мацудайра и на шогуна, че ще те държа вкъщи. Не можеш ли да изпратиш лейтенант Асукай?

— Предпочитам да отида лично. Той е всеотдаен и умен, но не знам дали мога да разчитам на него за нещо толкова важно. Ако отида аз, няма да бъда по-застрашена, отколкото съм сега.

— Ако враговете ви разберат, че тя се разхожда свободно из града, може още повече да утежните положението си — заяви Хирата на Сано. — По-добре да ни каже кои са тези хора, и ние да ги проучим вместо нея.

След като размисли за момент, Сано се обърна към Рейко:

— Можеш да отидеш. Само не допускай някой да те залови извън този дом.

— Благодаря, няма.

Колкото удовлетворена, толкова и нещастна, че бе отстъпил, Рейко си даваше сметка, че го стори, защото се опасяваше, че новите насоки на разследването й са не по-малко съмнителни, отколкото историята й. Щеше да е доволен, ако се окажеха от полза, но не искаше да си пилее времето в дирене на фалшиви улики.