Лора Джо Роуланд
Кикунохана (14)

14 глава

— Будна ли си, мамо?

Чувайки гласа на сина си, Рейко отвори рязко очи. Беше се свила в леглото, впила пръсти в чаршафа. Всяка фибра на тялото й бе скована от напрежение. Масахиро се въртеше на прага. През прозорците проникваше приглушена сребриста светлина. Стаята си бе същата — масата, възглавниците на пода, шкафовете. Всички вещи си бяха на обичайните места. Но тя долови някаква промяна в атмосферата, все едно по време на съня й светът се бе променил незримо, но гибелно. В съзнанието й изникна образът на осакатения и окървавен труп на владетеля Мори. Рейко изстена, обърна се по гръб и разтърка очи с неизпълнимото желание убийството да се окаже кошмар, който събуждането щеше да прогони. Масахиро влезе с бързи крачки и коленичи до нея.

— Добре ли си? Няма ли да ставаш?

— Да, добре съм — Рейко не искаше да го тревожи.

Надигна се, опитвайки се да отпусне натежалото си тяло. Мускулите я боляха, все едно цяла нощ бе лежала скована в едно положение. Устата й бе пресъхнала, повдигаше й се. Когато си легна предишната вечер, мислеше, че няма да може да заспи, но изтощението я бе запратило в тежък и непробуден сън. Вероятно вече бе късна утрин. Чуваше слугите, които се суетяха и тракаха из къщата. Какво се бе случило, докато бе спала?

— Чух прислужничките да говорят, че някакъв мъж бил намушкан вчера — каза Масахиро тревожно. — Хората мислят, че ти си го убила. Но ти не си, нали, мамо?

— Разбира се, че не. Има някаква грешка. Не им обръщай внимание.

Рейко се разтревожи, че той бе научил за убийството и за това, че тя е замесена в него. Предишния ден Сано бе заповядал никой в къщата да не казва на Масахиро за убийството, но това очевидно не бе попречило на слугите да го обсъждат помежду си, нито пък Масахиро се бе отказал да подслушва.

Той кимна успокоен. Рейко изпита смразяващото усещане, че двамата устремно се отдалечават един от друг, като разстоянието помежду им прераства в безкрайност. Ако постановяха, че е виновна за убийството, тя повече нямаше да го види на този свят. Изпита внезапен порив да се разкрещи и да задращи диво във въздуха в отчаян опит да достигне Масахиро. Вместо това каза:

— Ела тук и гушни мама.

Той пропълзя в скута й и я прегърна. Тя го притисна до себе си, а сълзите й закапаха върху лъскавите му черни коси.

— Мамо, много ме стискаш — оплака се той и се измъкна от обятията й.

Рейко избърса очи с ръкав.

— Тати вкъщи ли е?

— Не.

Надяваше се, че той издирва улики, които ще докажат невинността й.

— Ще се облека и после ще си вземем нещо вкусно за ядене — каза тя с престорена веселост.

След като си сложи копринено кимоно и привърши с прическата и грима си, както правеше всеки ден, нареди на прислужничките да подсушат локвите на верандата, за да могат двамата с Масахиро да седнат там. Докато тя пийваше чай и хапваше оризова каша, той си играеше с храната и бърбореше. Тя впери поглед в градината. Един по-нисък отрязък тревна площ бе наводнен, наоколо гъмжеше от насекоми. Макар че дворът бе просторен, се почувства затворена като в капан. Радваше се, че Сано бе успял да предотврати изпращането й в затвора, но искаше да си помогне, а не да чака останалите да определят съдбата й.

— Масахиро — рече тя, — иди повикай лейтенант Асукай.

Синът й изтича да изпълни нареждането й, а тя закрачи из градината, твърде напрегната, за да стои на едно място. Тайната, която пазеше от Сано, тормозеше съвестта й. Той подозираше, че предишния ден тя не му бе казала всичко, беше сигурна в това. Макар че мразеше да не бъде честна докрай със съпруга си, се страхуваше да му разкрие съмненията си, дали историята, която му бе разказала, е истина.

Не знаеше дали е невинна и обвинена неправилно, или е толкова виновна, колкото изглеждаше.

Предишния ден бе описала на Сано събитията така, както си ги спомняше, но образите, които пазеше за тях, бяха някак плоски и незавършени, не по-изпълнени с живот от сцените, описани в някоя прочетена книга. Паметта й, обикновено тъй ярка и надеждна, сякаш се разпадаше. Колкото повече време минаваше, толкова по-мъгляви ставаха спомените й. Сега вече дори не можеше да си представи ясно лицето на Лили. Прониза я зловещ страх. Нима полудяваше?

Най-страшното от всичко бе онзи празен, изгубен отрязък от време, прекаран в имението на владетеля Мори. Какво й се бе случило тогава? И как бе стигнала до онзи ужасен момент — единствената част от историята й, за която бе сигурна, че е истина, когато бе коленичила гола и окървавена до обезобразения труп на владетеля Мори? Хирата и други хора го бяха видели лично. Всичко, което си мислеше, че се е случило преди това, бе несигурно. Смяташе, че не е способна да извърши убийство, но не можеше да е сигурна.

Възможно ли е да съм убила владетеля Мори и после да съм забравила? Случило ли се е нещо помежду ни, което съм скрила от самата себе си, както и от съпруга си?

Чувствайки, че отново й се завива свят и й призлява, се опря на едно дърво… и внезапно се озова седнала в една закрита беседка насред градината. Обзе я недоумение, а после — и паника. Нямаше ни най-малка представа, как се бе озовала там.

Няколко мига… а може би много повече… бяха изчезнали от съзнанието й.

Пое си дълбоко дъх няколко пъти. Мускулите на корема й се бяха стегнали плътно около бебето и тя се опита да се успокои заради него. Взе да се съпротивлява на страха, че полудява. Докато Сано се опитваше да докаже невинността й, тя трябваше да се пребори със собствените си подозрения за самата себе си.

Лейтенант Асукай се появи на пътеката и закрачи към нея. Както седеше, Рейко вдигна глава и изпъна рамене. Когато той влезе при нея в беседката, изражението й стана привидно ведро и спокойно.

— Как сте? — попита лейтенант Асукай, отправяйки към нея изпълнен със съчувствие поглед.

— Днес съм по-добре.

На лицето му се изписа съмнение.

— Може ли да сторя нещо, за да ви помогна?

— Всъщност да. Съпругът ми помоли да помисля кой може да ми има зъб. Хрумна ми една възможност… сектата „Черният лотос“.

Преди близо пет години тя бе помогнала да бъдат разкрити престъпленията на зловредна секта и да бъде убит нейният водач. Сектата бе разпусната и поставена извън закона, но бе продължила да съществува в нелегалност и членовете й се бяха заклели да й отмъстят.

— Тя има последователи навсякъде — продължи Рейко, — може би дори в имението на владетеля Мори. Може някой от тях да го е убил и да е инсценирал моето участие. Искам да разпиташ из града и да се помъчиш да разбереш истината.

— Ще го сторя — отвърна лейтенант Асукай, видимо доволен от възможността да участва в разследването и да й служи.

— Вземи останалите ми телохранители да ти помагат.

— Добре — той понечи да тръгне, но преди това се спря и попита: — Нещо друго?

Рейко трябваше да разбере дали неговият спомен за събитията съответстваше на нейния, макар че не искаше той да реши, че си е загубила разсъдъка.

— Помниш ли да си ме водил в чайна „Сливата“, за да се срещна с Лили? — попита тя с предпазлив и несигурен тон. — Помниш ли как шпионирах в имението на владетеля Мори от противопожарната кула и отидох да посетя господарката Мори, за да мога да потърся Джиро — откраднатото момче?

Той я погледна озадачен и разтревожен. Поколеба се за момент, но отвърна твърдо:

— Да. Разбира се, че си спомням. Както и останалите от свитата ви. Това и ще кажем на всеки, който ни попита.

Отговорът му ни най-малко не разсея съмненията й. Предаността имаше и своите недостатъци. Тя нямаше как да разбере дали той наистина си спомняше, че й е помагал за разследването, или го заявяваше само защото тя имаше нужда той да потвърди нейната история. И щеше да го стори, дори и да беше казала, че е летяла до Луната. Освен това щеше да накара и останалите й помощници да я подкрепят.

Освен това лейтенант Асукай не можеше да докаже какво се бе случило по време на посещението й в имението на владетеля Мори в нощта на убийството, тъй като не бе отишъл с нея. Нито и останалите от охраната. Тя си задаваше въпроса, дали той и подчинените му имаха своите съмнения, че тя е убила владетеля Мори, но се страхуваше да попита.

— Благодаря ти — бе всичко, което можа да каже.

След като лейтенантът си тръгна, седна и закърши тревожно ръце. Повече от всякога й се искаше да не бе започвала това издирване на откраднатото дете заради Лили — малкото добро, което бе сторила. Но нямаше смисъл да пилее време в угризения или в подхранване на страховете си, че е убийца. Трябваше да установи истината. А истината се криеше в тези безпаметни часове.

Първо трябваше да успокои мислите си, за да можеше тези зарити спомени да излязат на повърхността. Рейко седна на пети, изправи гръб, но без да се сковава, прибра брадичка към гърдите си и събра ръце в скута си с дланите нагоре, положила лява върху дясна. Отпусна клепачи, но без да затваря очи. Залюля се леко напред, назад и настрани, докато тялото й постигна равновесие, след което застина неподвижна. Задиша бавно и дълбоко през носа си, оставяйки мисли и чувства да се реят подобно облаци в синьо небе. Покоят забави пулса й и тя се издигна на по-високо ниво на съзнание.

Сега изпрати душата си обратно в онази нощ в имението на Мори. Видя се как коленичи на верандата на личните му помещения. Сивият ден и познатата домашна обстановка изчезнаха. Потънала в мрак, тя чу капене на вода и далечни гласове в нощта. Беше се превъплътила в себе си в онзи момент, когато надзърташе през дупчицата, която бе пробила в хартиения прозорец.

Вътре в стаята владетелят Мори лежеше на леглото си. Беше сам. Спалнята му представляваше мъглява смесица от светлина и сянка. Очите му бяха затворени и той дишаше тежко в съня си. После внезапно се завъртя на една страна, отвори очи и се втренчи право в Рейко.

— Коя си ти? — попита той, замаян и слисан. — Какво правиш тук?

Рейко се отдръпна от мъничкия отвор за наблюдение. Застина така, после се впусна във водовъртежа на безсъзнанието, носейки се незряща в черната му забрава. Минаха мигове или часове, докато зрението й се възвърна с внезапен плисък на светлина.

Около нея шеметно кръжаха фенери и стени. Намираше се в спалнята на владетеля Мори. Наоколо отекваха изкривени гласове и пронизителен смях. Мракът отново я погълна. После я заля нова вълна от светлина и пред очите й изникна владетелят Мори. Беше гол, пълзеше и се опитваше да се отдалечи от нея. Очите му бяха изпълнени с ужас.

— Недей! — изкрещя той. — Моля те, спри!

От раните по тялото му бликаше кръв, която той размазваше с ръце и колене по пода, докато се съпротивяваше и ридаеше отчаяно.

— Моля те!

Спалнята се завъртя около него и Рейко, замъглявайки фенерите. Истеричен смях заглуши риданията му.

— Имай милост!

Рейко изпищя.

 

 

Звукът прекъсна транса й. Тя се върна в реалността с объркваща рязкост. Ахна, когато видя, че си е у дома. Навън валеше и откъм градината долиташе почукването на дъждовните капки. Сърцето й биеше тъй бързо, сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Рейко сведе глава върху коленете си. Тресеше се цялата, тялото й се обля в студена пот и спомените, които бе изтръгнала от своето безсъзнание, я изпълниха с ужас.

В стаята на владетеля Мори нямаше труп.

Владетелят Мори я бе видял, бе разговарял с нея. Тя бе с него, но не в безсъзнание, а будна, докато кръвта бликаше от раните му и той молеше за пощада.

Спомените, които бе възстановила току-що, не можеха да бъдат истина! При все това ги чувстваше толкова по-реални от онези, които бе разказала на Сано. Ужасяващ инстинкт й подсказваше, че онези неща се бяха случили. Новите спомени надделяха над старите като слънцето, което сияе по-силно от пламъчетата на свещите. Какво бе сторила, което бе тъй ужасно, че бе потърсила спасение в самозаблудата?

Против волята й съзнанието й скалъпи отговорите:

Вместо само да наблюдавам владетеля Мори, аз открито се изправих срещу него. Попитах го какво станало със сина на Лили, обвиних го, че е откраднал Джиро. Той се похвали, че е убил момчето, и се подигра на опита ми да му поискам сметка за действията. Бях толкова ядосана, че взех справедливостта в свои ръце.

— Не!

Трескавото отрицание избликна от нея, макар че тя се видя как забива кинжала си в тялото на владетеля Мори. Обхвана главата си с две ръце.

— Не съм го убила! Не е възможно! — прошепна в трескаво усилие да убеди сама себе си. — Никога не бих могла да го сторя!

При все това се чувстваше ужасно несигурна в твърдението си. Ако не можеше да се довери на паметта си, как би могла да се осланя на убеждението си, че собствената й чест никога не би й позволила да е убие невъоръжен и безпомощен човек, независимо от деянията му? И ако не е имало труп, какво друго във версията й би могло да не е реално?

Ами Лили и Джиро? Нима бяха плод на въображението й? Рейко изпитваше ужас не само защото не бе изключено да е извършила убийството. Умът й, който тя неизменно бе смятала за най-ценното си, важно и надеждно качество, я бе подвел. А ако Лили и Джиро не съществуваха, тогава защо бе отишла в имението на владетеля Мори?

Рейко се замисли за господарката Мори. Можеше ли да има някаква истина в твърдението й, че те двамата с владетеля Мори са били любовници? Усети, че й се повдига, в гърлото й заседна възкисела топка.

— Не е възможно! Никога не бих го сторила! — повтори тя, все едно, ако ги изречеше на глас, думите й щяха да се превърнат в истина.

Но подозрението й, че е виновна, нарасна още повече. А с него дойде и съзнанието, че не може да го сподели със Сано. Сега в главата й изкристализира нова мисъл. След като тя можеше да е убийца, тогава Сано сигурно също можеше да се окаже виновен, че е замислял държавна измяна. След като не можеше да бъде сигурна в себе си, тогава как би могла да бъде сигурна в когото и да било, дори и в собствения си любим съпруг, който доскоро се ползваше с безпрекословното й доверие?