Лора Джо Роуланд
Кикунохана (7)

7 глава

Разказът на ученика^[1]

 

Зората освети мъглата, която забулваше планината Йошино^[2], намираща се на петнайсетина дни път западно от Едо. Стъпала, издялани в скалата, водеха до отдалечен храм, подслонил малка будистка секта. Храмовата камбана отекна над боровите гори. Орли се извисиха над пагодите^[3], чиито наредени един над друг покриви чезнеха в небето. В района на храма Хирата заобиколи един отрязък гола земя. Облечен в бяло кимоно и панталони, с боси нозе, той вдигна ръце, готов за битка.

Срещу него застана учителят му по бойни изкуства. Озуно бе странстващ свещеник и притежаваше сурово обветрено лице. Посивелите му коси бяха събрани в черна, прилепнала към черепа му шапка. Носеше дрипаво кимоно, широки панталони до коленете, памучни гамаши и оръфани сламени сандали. Куцият му десен крак, осемдесетте му години и запуснатият вид прикриваха самоличността му на вещ майстор в мистичното бойно изкуство дим мак^[4] и на член на тайното общество, което го бе съхранило в продължение на четири столетия.

Хирата бе срещнал Озуно в хода на едно разследване на убийство и бе успял да го убеди да го вземе за свой ученик. Озуно бе накарал Хирата да се посвети на продължителен период на обучение и после да се закълне, че няма да разкрива пред никого тази своя отдаденост. Идеята на създателите на дим мак в древността е била това бойно изкуство да се използва почтено при самоотбрана и в бой, но те са се опасявали, че ще има хора, които ще го прилагат и за постигането на користни цели. Ето защо са предавали своето познание само на малцина най-доверени ученици. На Хирата бе забранено да използва дим мак, освен в случай на крайна неотложност и да разкрива техниките на когото и да било, освен един ден на собствените си ученици. Хирата бе приел това условие, защото бъдещето му зависеше от овладяването на тези умения.

Преди четири години бе получил тежка рана в лявото бедро, изпълнявайки доблестно своя дълг. Някога вещ боец, той бе осакатял. Повече от всичко желаеше да възстанови силата и вещината си, своята мъжественост и чест. Обучението бе единствената му надежда, но то се оказа повече от онова, за което се бе спазарил.

Първо се заредиха месеци, в които бе принуден да усвоява научни познания.

— Защо ми е да уча медицина и анатомия? — попита той Озуно.

— Трябва да знаеш уязвимите точки на човешкото тяло — обясни му Озуно с резкия си звучен глас. — Точките са същите, които лекарите използват при акупунктура. Разположени са върху съединения по протежение на нервите, които свързват жизненоважните органи. Научи ги, без да възразяваш.

Хирата очакваше с нетърпение уроците по тайните бойни техники. Но когато започнаха, те му донесоха поредната неприятна изненада — дим мак бе най-непонятното и досадно нещо, което някога бе пробвал.

Сега, когато двамата с Озуно се изправиха един срещу друг, учителят му каза:

— Не използваш тайната техника на дишане. За да изградиш и да направляваш вътрешните си сили, трябва да поемеш максимално количество въздух през всички части на тялото си. А ти пъхтиш като омаломощено куче в лятна жега. Не си правиш дихателните упражнения.

Хирата ги мразеше. Ритуалът по поемане и изпускане на въздух часове наред за него бе отегчителен и досаден.

— Освен това си напрегнат, все едно някой ти е тикнал пръчка в задника — добави Озуно. — Отпусни се! Когато са стегнати, мускулите ти се свиват. Тогава дърпат ударите ти обратно към теб и намаляват силата им — старецът присви очи неодобрително. — Не си медитирал достатъчно.

— Напротив — излъга Хирата.

Мразеше и медитациите, имаше чувството, че седи и не прави нищо. В миналото бе добър боец и без да си губи времето с подобни занимания.

— Не отхвърляй онова, което не ти доставя удоволствие — заяви Озуно. — Медитацията е необходима, за да успокоиш съзнанието си, да можеш да установиш връзка с Космоса и въплътеното в него безкрайно познание. Едва тогава ще узнаеш точните действия, които трябва да предприемеш по време на битка. Иначе ще станеш жертва на несигурността и смущението и ще загубиш сражението. Няма да успееш да използваш духовната си енергия. Разбирам, че твоят случай е такъв, защото не чувствам щита ти.

Щитът бе финото енергийно поле, обграждащо всички неща. То произлизаше от човешките мисли, както и от телесните процеси.

— В съзнанието ти цари твърде голям хаос — отбеляза Озуно. — Щитът ти е тъй слаб, че не можеш да уловиш енергията от щита на други хора и да почувстваш заплахата, която те представляват.

— Чувствам вашия — рече Хирата.

Щитът на Озуно излъчваше мощна ивица светлина подобно на светкавица, която всеки миг щеше да проблесне. Хирата се стегна и се приготви за битката.

Озуно се засмя подигравателно:

— Изгаряш от желание да ме победиш. Действаш така, все едно твоят противник ти е враг. Не забравяй, че това не е вярно, той е твой партньор в стремежа ти към победата. Без него не можеш да победиш. Слей собствената си енергия с моята. Не й се противопоставяй.

Хирата винаги се бе съпротивявал на това схващане за единение с противника. Как в една действителна битка би могъл да е партньор с някого, когато двамата се опитват взаимно да си отнемат живота?

— Сега ще упражняваме техниката „без удар“ — поясни Озуно.

Тази техника предполагаше последователни изблици на духовна енергия, които се забиват в щита на противника и го заблуждават, че получава действителни удари, макар че не се осъществява никакъв физически контакт. Един майстор можеше да събори противника си на земята, без да го докосне. Хирата вдигна длан към Озуно.

Свещеникът прихна:

— Застанал си така, все едно имаш запек. Изобщо опитваш ли се да излъчиш своя енергия?

— Да — отвърна Хирата, раздразнен от постоянните обидни критики, които понасяше от Озуно вече три години.

— Тогава спри атаката ми!

Озуно замахна. Хирата се опита волево да насочи енергията си в юмрука на Озуно. Трябваше да спре движението на свещеника, но вместо това ударът се стовари право в корема на Хирата. Въздухът му излетя със свистене. Той се преви надве, като едва си поемаше дъх.

— Милостиви Небеса, ти си жалко подобие на ученик! — възкликна Озуно и го заудря с юмруци по ушите.

— Престанете! — изхриптя Хирата и приведе глава.

— След цялата тази подготовка би трябвало да можеш сам да ме спреш — рече Озуно. — Отправи към мен мощна мисъл за сила. Накарай ме да се отбранявам!

Макар че Хирата полагаше отчаяни усилия, Озуно продължи да го удря.

— Е, какво? Чакам. Пфу, зарежи!

Той отблъсна Хирата. Двамата отново започнаха да се обикалят. Хирата бе потънал в пот, изтощен от продължаващите вече двайсет дни уроци. Осакатеният крак го болеше. Озуно атакува, вдигайки ръка да го удари в лицето. Хирата замахна така, че собствената му ръка мина пред лицето на Озуно и продължи встрани. Това движение трябваше да накара Озуно да загуби фокус и да отклони удара му от целта, но юмрукът на стареца се стовари право в брадата на Хирата, който се намери проснат на земята.

— Никога не съм имал ученик, който да схваща тъй бавно — измърмори Озуно. Дори не се беше задъхал. — Божествата сигурно ме наказват за някой мой грях в предишен живот.

Засегнат, Хирата се изправи на крака.

— Бих се справил по-добре, ако използвахме мечове — рече той.

Боят с меч бе областта на неговото майсторство и той се ядосваше, че през тези три години Озуно се бе съсредоточил единствено върху боя без оръжие, който бе слабото му място.

— Все тая — рече Озуно. — Оръжията са само продължение на личността. Трябва да усъвършенстваш принципите на дим мак и чак тогава да ги прилагаш в боя с мечове.

— Но междувременно какво ще стане, ако някой враг ме нападне с оръжие? — попита Хирата. — Как бих могъл да се отбранявам?

Озуно изсумтя ядно:

— Колко пъти да ти повтарям? Битката е повече на психично, отколкото на физическо ниво. Силата на един воин се основава на съзнанието. Завладей ума на своя враг и си победител без значение, с какво оръжие разполагаш.

Чувство за поражение заля Хирата. Той се извърна и се взря в планината, все още забулена в мъгла. Целта му да овладее тайните на дим мак изглеждаше по-далеч, отколкото в началото на обучението му. Изпита копнеж по отминалите дни, преди да го ранят, когато животът му изглеждаше тъй прост. Тъгуваше и за семейството си, което бе оставил вкъщи.

— Един от проблемите ти е, че се съсредоточаваш върху физическата страна на тренировките си и отказваш да развиеш характера си — рече Озуно зад гърба му. — Незрял, нетърпелив и високомерен си. Очакваш нещата да станат лесно. Не понасяш критика и вместо да ми се довериш и да следваш напътствията ми, без да се оплакваш и да противоречиш, ти поставяш под въпрос моя авторитет и преценка. Докато не се промениш изцяло, няма да успееш.

Изчерпан от постоянните унижения, Хирата с тежка стъпка пое към портата.

— Трябва да се прибирам в Едо — беше отсъствал повече от допустимото.

— Ще се върнеш ли? — попита Озуно.

Хирата спря и се обърна. Погледите на двамата се срещнаха. Лицето на стареца бе мрачно, без обичайното присмехулно изражение. Хирата осъзна, че бяха стигнали до критичната точка, в която той трябваше да реши дали да продължи обучението, или да се раздели с Озуно. Мисълта да се откаже от възможността да постигне мечтата си го изпълни с ужас. Но в този момент мечтата му май не си струваше страданията.

— Не знам — отвърна той.

* * *

Един хубав пролетен следобед петнайсет дни по-късно Хирата мина през портите на крепостта Едо, яхнал коня си. Копнееше да се нахрани, да си вземе гореща вана и да се наспи през нощта. Имаше нужда от време, за да преосмисли живота си. Но когато пристигна в къщата си, която се намираше в административния район, на вратата го посрещна съпругата му Мидори. В едната си ръка държеше дъщеря им, а в другата — сина им, все още бебе.

— Слава на Небесата, че се прибра! — възкликна тя. — Шогунът и владетелят Мацудайра те търсят. Всеки ден питат къде си заминал.

Сърцето на Хирата се сви, явно бе, че е в беда. Пое незабавно към двореца, където завари шогуна и владетеля Мацудайра на празнично увеселение по случай цъфналите вишневи дървета. Седяха заедно с гостите си в градината, пийваха вино, похапваха деликатеси и съчиняваха поезия. Отгоре им се сипеха розови цветчета. Шогунът се усмихваше радостно, но владетелят Мацудайра бе мрачен. Той мразеше да обгражда братовчед си с раболепно внимание, но бе длъжен да го прави, за да поддържа влиянието си над шогуна и да осъществява надзор над режима.

— А-а, Хирата сан — викна шогунът. — Идвай тук да се веселиш с нас.

Хирата коленичи и се поклони. Един слуга му наля вино. Владетелят Мацудайра попита:

— Къде беше толкова време?

— Наложи ми се да замина по работа — отвърна Хирата, вътрешно притеснен, защото владетелят Мацудайра приемаше твърде лично всякакви простъпки, а сега изглеждаше по-ядосан, отколкото бе очаквал да го види.

— Не си спомням да съм ти позволявал да изчезваш за близо два месеца. Каква полза от един следовател, дето никога не е на разположение, когато ми трябва?

— Ъъ… стига си се карал — прекъсна го с пренебрежителен жест шогунът. — Денят е твърде прекрасен за разправии.

— Да, почитаеми братовчеде — тонът на владетеля Мацудайра подсказваше с каква неохота си налагаше да отстъпва пред шогуна. — Ще ми позволиш ли да заведа Хирата сан на разходка и да му покажа най-красивите вишневи цветове?

— Разбира се.

Хирата се подготви да посрещне порицанието, което неминуемо щеше да последва. Докато крачеха под дърветата, владетелят Мацудайра заговори с приглушен, но гневен тон:

— Продължителното ти отсъствие не е единственият проблем, който имам с теб. В последно време все те няма. Когато поискам да разбера как върви воденото от теб разследване, получавам сведения от хората ти. Те май ти вършат всичката работа, че даже и те прикриват.

Хирата се разтревожи, тъй като се бе надявал този факт да остане скрит за владетеля Мацудайра. Той тъпчеше нападалите цветове и дори размаха гневно ръка, за да прогони един листец, който се устреми към лицето му. При всяка следваща тяхна среща владетелят Мацудайра ставаше все по-сприхав и все по-трудно се владееше.

— Хората ми действат по мои указания. Не мога да бъда навсякъде по едно и също време. Но сега съм на вашите услуги.

Владетелят Мацудайра го изгледа изпитателно, опитвайки се да прецени предаността му.

— Това е добре, защото имам една работа за теб, която държа да свършиш лично, а не да я прехвърляш на друг.

Той отправи поглед към шогуна и после поведе Хирата към противоположния край на градината.

— Беше ми докладвано, че е много вероятно някои хора от обкръжението ми да са преминали тайно към опозицията.

Тази новина изненада и разтревожи Хирата. Владетелят Мацудайра бе неизменно нащрек за евентуално предателство, но едва сега Хирата научи, че измяната може да произлиза от кръга на приближените му. Даде си сметка, до каква степен се бе отдалечил от политиката по време на обучението си в бойни изкуства.

— Може ли да попитам кои са тези хора?

Владетелят Мацудайра зашепна в ухото му. Дванайсетте имена, които Хирата чу, го накараха да изтръпне. Това бяха най-могъщите и изтъкнати мъже, които бяха издигнали владетеля Мацудайра на върха. Обединени, те разполагаха с мощта да го свалят, стига да го пожелаеха.

— Искам да разследваш всеки един поотделно — нареди владетелят Мацудайра. — Разбери дали наистина заговорничат срещу мен. И внимавай разследването да остане в пълна тайна.

Детективът в Хирата посрещна с радост новото и важно предизвикателство, но пък самото разследване можеше да отнеме твърде много време. Сърцето му се сви. Как щеше да вмести заниманията си по бойни изкуства?

— Хвана ли те да пренебрегваш задълженията си — продължи владетелят Мацудайра със заплашителен тон, — ще се озовеш напълно свободен да правиш каквото искаш. Разбра ли ме?

Имаше предвид, че ако Хирата не се посвети изцяло на това разследване, щеше да загуби поста си. Щеше да бъде низвергнат като ронин да се грижи сам за себе си и за семейството си в този враждебен свят. Колкото и да му се искаше да стане майстор в бойните изкуства, Хирата не можеше да пожертва Мидори и децата си, нито честта си.

— Да, владетелю Мацудайра. Можете да разчитате на мен.

* * *

Месец по-късно Хирата седеше в кабинета си с детективите Иноуе и Араи и преглеждаше информацията, която бяха събрали за потенциалните изменници. Поклати глава, плъзгайки поглед по един от документите.

— Подкупвахме слуги, васали и роднини, за да шпионираме всички тези хора, но никой не е докладвал за действия, предполагащи евентуален заговор срещу владетеля Мацудайра.

— Пратихме наши хора да подслушват навсякъде из крепостта и из целия град, но те не са чули нищо, което да уличава заподозрените — добави Араи.

— Може да са невинни — предположи Иноуе.

— Май сме пропилели цял месец в преследване на призраци, съществуващи единствено във въображението на владетеля Мацудайра. Ако не намерим някакви доказателства, че тези хора са изменници, владетелят Мацудайра ще изпита не облекчение, а недоволство.

Хирата бе потиснат. Не минаваше ден, без да съжаляваше, че е изоставил обучението си. Всяка сутрин практикуваше омразната медитация и дихателните упражнения с надеждата скоро да се върне при Озуно.

Тримата седяха мълчаливо и си представяха собственото си понижение, изгнание или дори смъртните си присъди, защото не бяха успели да постигнат желаните резултати.

— Какво ще предприемем по-нататък? — попита Араи.

— Ще организираме наблюдение над заподозрените — отвърна Хирата. — И ще се молим да ги уличим в някакви прегрешения.

Наблюдението щеше да изисква огромни усилия. Нямаше да може да продължи обучението си още месеци наред… ако изобщо успееше да го възобнови.

— Добре. Имаме да наблюдаваме дванайсет души — отбеляза Иноуе. — Откъде да започнем?

— Можем да теглим чоп — рече горчиво Хирата.

На прага се появи един от стражите:

— Извинете, но реших, че ще искате да видите това — и подаде на Хирата някакъв сплескан свитък. — Намерих го мушнат под задната порта, докато правех обиколката си.

Хирата разви хартията и прочете написаното. От изненада сърцето му заби на пресекулки.

— Чуйте!

Ако искате да заловите предател, не търсете надалеч, а насочете вниманието си към владетеля Мори. Той оглавява конспирация, целяща да свали от власт владетеля Мацудайра. Сега очаква в имението си тайна доставка на оръжия и муниции.

— Може би това е пробивът, от който се нуждаем — рече Араи, изразявайки гласно надеждата на Хирата.

Иноуе реагира с недоверие:

— Кой е писал писмото?

— Няма подпис, а почеркът ми е непознат — Хирата се обърна към стража: — Ти видя ли кой остави писмото?

— Не. Може да е бил всеки, който е минал край портата.

— Анонимните сведения не заслужават доверие — отбеляза Иноуе.

— Но пък и не трябва да се пренебрегват — каза Хирата. — Ако заловим владетеля Мори да трупа незаконно оръжие, това ще бъде доказателство за измяна.

— А и какво губим, ако го изберем за наш пръв обект на наблюдение? — попита Иноуе.

Араи кимна:

— Кога започваме?

— В писмото не се казва кога точно трябва да получи доставката — отбеляза Хирата. — Владетелят Мори ще бъде под наблюдение от довечера.

* * *

Следващите единайсет нощи заварваха Хирата, Иноуе и Араи кацнали на покрива на голямата къща на отсрещната страна на улицата точно срещу имението на владетеля Мори. Други детективи бяха заели позиции върху покривите на близки имения, чиито собственици по заповед на Хирата бяха принудени да съдействат на разследването. Островърхите краища на покривите и дърветата им служеха за прикритие. Единственият човек, който можеше да ги види, бе постът на местната противопожарна наблюдателна кула. Хирата предполагаше, че той няма да посмее да се намеси.

Първите десет нощи минаха без всякакви събития. Никакви доставки не пристигнаха за владетеля Мори.

Започна дъждовният сезон. Свит върху керемидения покрив, подгизнал от бурите и дъжда, Хирата се питаше дали анонимното предупреждение не е било измама, вследствие на която мъките му щяха да се окажат залудо. На единайсетата нощ беше негов ред да наблюдава портите, докато Араи и Иноуе дремеха под намазненото платно, което бяха окачили на островърхия край на покрива, за да се предпазят от непрестанния дъжд. В малките часове, някъде между полунощ и зазоряване, вече и той бе почнал да клюма, когато внезапен шум откъм улицата го стресна и той застана нащрек. Веднага събуди Араи и Иноуе. Видя двама носачи, които мъкнеха голям сандък, олюлявайки се под тежестта му. Следваха ги още три такива двойки с подобен товар. Носачите спряха пред портите на Мори и стражите ги пуснаха. Хирата изпълзя на върха на покрива. Застанал на пръсти и вкопчен в островърхия му край за опора, едва успя да надзърне в двора на владетеля Мори, където през пелената на дъжда се процеждаше мъждива светлина от лампите в стражницата. Зад прозорците на постройката се мяркаха неясни силуети. Доколкото можа да прецени по движенията им, те отвориха един от сандъците с железен лост и вдигнаха капака. Някакъв мъж извади дълъг тънък предмет. Опря единия край на рамото си и се прицели.

Явно беше пушка. Докато Хирата се спускаше обратно по покрива, сърцето му блъскаше от вълнение.

— Това, което внесоха току-що, са оръжията — рече той на Араи и Иноуе. — Да вземем войници и да претърсим имението.