Лора Джо Роуланд
Кикунохана (4)

4 глава

— И точно тогава Хирата сан влезе и ме намери до трупа — рече Рейко.

Сано бе изслушал разказа й с такова изумление и потрес, че едва се бе сдържал да остане безмълвен и да не я прекъсне. Сега я изгледа изпитателно. Тя се бе поуспокоила, съзнанието й се бе прояснило, страните й бяха възвърнали част от цвета си. Сгушена в завивката, тя го гледаше развълнувана в очакване на реакцията му.

Той не знаеше какво да мисли. В чувствата му цареше хаос. Преобладаващо в тях бе облекчението, че Рейко имаше логично и достоверно обяснение за онова, което бе правила в имението на владетеля Мори. И макар че историята й звучеше като измислица, й повярва, защото имаше доверие в Рейко. При все това бе потресен от поведението й. Бе приел склонността й да се осмелява да прониква в разни места и да приема предизвикателства, немислими за други жени, но този път бе отишла твърде далеч.

— Защо не ми каза с какво си се заела? — попита той.

— Трябваше, съжалявам — отвърна Рейко разкайвайки се. — Само че не исках да те замесвам и заради мен да си имаш неприятности с владетеля Мацудайра и владетеля Мори.

— Не говоря само за издирването на откраднатото момче. Имам предвид тези частни разследвания, с които си се захванала. Защо никога не си ми споменавала и дума за тях?

Върху лицето на Рейко се изписа изненада.

— Напротив, разказвах ти за всички свои разследвания, не съм те уведомила само за последното.

Сега Сано си спомни как в някои от нощите, когато се бе прибирал късно от работа, Рейко му бе разказвала разни неща, но той бе толкова изморен, че думите й не бяха стигали до съзнанието му. Пронизаха го угризения.

— Съжалявам, не съм обърнал достатъчно внимание.

Ако го бе сторил, вероятно щеше да успее да ограничи дейностите на Рейко, преди да се бе стигнало дотук. Само дето добре познаваше упоритостта й — наумеше ли си нещо, трудно можеше да я възпре. Вторият по ранг в режима на Токугава да не може да обуздае собствената си съпруга! Познатото разочарование накърняваше любовта му към нея. При все това, ако беше на нейното място и някоя угнетена бедна вдовица го бе помолила да издири откраднатото й дете, щеше да постъпи като Рейко. Не можеше да я вини, че се опитваше да поправи една явна несправедливост. Нямаше смисъл да съжалява, че не можеше да се върне в миналото и да промени настоящето. Нямаха време за губене, не и когато Рейко се явяваше главната заподозряна в убийството на знатен гражданин. Сано чувстваше как скандалът и бедствието се бяха устремили към тях като мощна приливна вълна.

— И след всичко, което се случи, Джиро все така е в неизвестност — изплака Рейко. — Не ми се ще да мисля, че е мъртъв, но след като видях какво стори владетелят Мори с другото момче… — тя обхвана главата си с ръце. — Сега какво ще кажа на Лили?

За Сано обаче по-важни бяха други неща.

— Не мисли за това. Трябва да съсредоточим усилията си, за да те измъкнем от бедата, в която си попаднала. Чуй ме! — той хвана ръцете й и ги стисна нежно, но настойчиво. Усети ги студени, малки и крехки. — Някой трябва да плати за убийството на владетеля Мори. Засега най-вероятно това ще си ти. Ти си проникнала незаконно в покоите му. Твоят кинжал е оръжието на убийството. Ти си била заловена на местопрестъплението, изцапана с кръвта му. За това можеш да бъдеш осъдена на смърт. Разбираш ли?

Рейко кимна. Очите й потъмняха от страх. Докато съзерцаваше напрегнатото й изнурено лице, Сано си помисли, че му изглежда с десет години по-възрастна и в същото време с десет години по-млада, отколкото беше в действителност.

— Но аз не съм убила владетеля Мори. Това е някаква грешка. Всичко ще се оправи, нали? — попита тя с немощен глас.

Неизречената й молба да я спаси му причини болка, защото той изобщо не бе сигурен, че е в състояние да го стори. Това убийство щеше да включи в играта мощни политически сили. При все това отвърна:

— Да. Ще оправя нещата, но ти трябва да ми съдействаш.

Тя кимна поуспокоена. Сано каза:

— Най-добрият начин да те спасим, е да установим какво наистина се е случило предишната нощ. Можеш ли да си спомниш нещо, което се е случило, след като си наблюдавала тайно владетеля Мори и преди да се събудиш?

— Не. Този период ми е бяло петно. Може би съм пила твърде много. Вероятно някой е убил владетеля Мори, докато съм била в безсъзнание, и после се е постарал да ми го припише.

Тази теория вече бе хрумнала на Сано. Но нещата за Рейко изглеждаха дори по-зле, защото липсваха доказателства, които да подкрепят една подобна версия.

— По време на посещението си в имението доби ли някаква представа, кой може да желае смъртта на владетеля Мори?

Рейко поклати печално глава.

— Изобщо не съм търсила подобна информация, но освен мен същата нощ в имението имаше и много други — стражите, семейството и васалите на владетеля Мори, съпругата му и нейните помощнички, прислугата… убиецът на владетеля Мори може да е някой от тях.

Наличието на други възможни заподозрени бе в нейна полза, но сам по себе си този факт не можеше да я оневини. Сано се нуждаеше от реални доказателства, за да свали подозренията от нея. Той пусна ръцете й и се изправи.

— Отивам в имението на Мори да разследвам убийството — трябваше да установи истината, което щеше да бъде най-добрата защита за Рейко. — Нали вече си по-добре?

Рейко вдигна поглед към него и кимна, трепереща, но смела. В очите й се четеше безпрекословно доверие в него. Той искрено се надяваше да не я разочарова.

В двора Сано се срещна с детективите Маруме и Фукида, както и с останалите си телохранители. С наметала и шапки, които да ги пазят от ръмящия дъжд, те яхнаха конете си и се отправиха към имението на Мори. При портите завариха двама от детективите на Хирата, които стояха там заедно със стражите.

— Хирата сан ви очаква в личните помещения на владетеля Мори — уведоми го единият от детективите. — Ще ви отведа при него.

Сано и хората му оставиха конете си в двора и продължиха нататък пеша. Постройката, в която се намираха личните помещения на Мори, изглеждаше някак неугледна с наполовина дървените си стени, набраздени от дъжда, и подгизналите градини, които изглеждаха неприветливи въпреки избуялите летни цветя, нацъфтели в лехите около валчести камъни, декоративни езера и храсти. Имаше и много хора, които или се суетяха наоколо, или се събираха на групи. Някои от тях бяха стражи, а други, както предположи Сано, най-вероятно роднини на Мори, негови помощници или слуги. Щом той изкачи стъпалата към постройката, от вратата излезе набит сивокос самурай.

— Най-накрая се появихте. Крайно време беше! — изрече той сърдито.

Сано се спря на верандата.

— А ти си…

— Акера. Главният васал на владетеля Мори. Или поне бях, преди господарят ми да бъде убит по най-жесток начин — изглеждаше тъй гневен и разстроен, че не го интересуваше дали Сано щеше да възприеме поведението му като проява на неуважение. — Хората на сосакан Хирата са плъзнали из цялото имение. Това е възмутително! Какво възнамерявате да сторите по този въпрос?

— Възнамерявам да установя кой е убиецът на владетеля Мори — запазвайки самообладание, Сано впери в Акера поглед, който недвусмислено го предупреждаваше, че ако не иска да пострада, не би било зле и той да стори същото.

Негодуванието на самурая се поуталожи, но той погледна Сано със зле прикрито презрение.

— При цялото ми уважение, почитаеми дворцов управителю, убиецът е вашата собствена съпруга.

— Това трябва да се установи — отвърна невъзмутимо Сано.

— Аха, разбирам — изражението на Акера стана сурово и непреклонно. — Мислите си, че можете да прикриете това престъпление и да отървете жена си от заслуженото наказание. Е, няма да стане, кълна се. Мой дълг, както и дълг на всички васали на владетеля Мори, е да потърсим възмездие за смъртта на своя господар и аз ви уверявам, че всички ние няма да се поколебаем да го сторим.

Сано бе обзет от униние, тъй като огромната свита от самураи на Мори, жадни за мъст, бе само първата заплаха за Рейко и далеч не най-страшната. Той скри чувствата си зад привидна строгост.

— Твой дълг е да ми съдействаш в разследването.

Акера погледна Сано със страх, враждебност и примирение.

— На вашите услуги, почитаеми дворцов управителю — измърмори той.

— Като начало можеш да ми отговориш на няколко въпроса. Какво е правил владетелят Мори снощи?

— Вечеря заедно с мен и с част от останалите си васали. После отиде в кабинета си и изчете някои спешни сведения от своите провинции. Аз отидох при него да му докладвам, че в имението всичко е наред, и двамата обсъдихме плановете му за следващия ден. После той се оттегли в личните си помещения и си легна.

Сано мислено отбеляза огромното несъответствие между думите на васала и онова, което бе чул от Рейко.

— Владетелят Мори нямаше ли си компания?

— Не — Акера изглеждаше подразнен, че Сано оспорва сведенията му.

— И не се е забавлявал с малко момче, което е наел за секс?

Лицето на Акера потъмня от гняв.

— Владетелят Мори бе уважаван и достоен самурай. Никога не се е отдавал на платен секс.

— Доколкото разбрах, владетелят Мори е обичал да се забавлява с момчета, при това доста грубо — настоя Сано. — Последното е било изтезавано и убито.

— Кой ви е казал подобно нещо? — попита Акера, присвил подозрително очи. — Жена ви, нали? Говорили сте с нея, преди да дойдете тук. Тя клевети владетеля Мори, за да спаси себе си.

Сано бе очаквал както опровержението, така и обвинението, но въпреки това те го изпълниха с тревога. За краткото време, откакто се намираше в имението, вече бе чул обвинение срещу Рейко, но не и сведение в нейна полза. При все това той вярваше на нея, а не на Акера. Не познаваше този човек, а и беше ясно, че той търси виновник за смъртта на владетеля Мори.

— Би било разумно от твоя страна да говориш истината. Ще проверя всяка твоя дума относно събитията от миналата нощ и ще разпитам свидетелите.

— Направете го — подкани го предизвикателно Акера. — Ето ви свидетелите — и той посочи с жест към петдесетината войници на Мори, които се бяха събрали наблизо. Те отправиха към Сано враждебни погледи. — Всички войници от свитата на Мори ще потвърдят моята версия и ще свидетелстват в полза на добродетелния характер на владетеля Мори.

Сано не се съмняваше в това. Самурайският кодекс на честта изискваше безпрекословната им вярност към техния господар и непримиримост към всеки външен, който според тях бе оскърбил неговия клан. Той изпадна в още по-голямо униние, когато почувства бариерата от мълчание, издигната между него и истината относно убийството. Но всички прегради имаха своите слаби места и в миналото той неведнъж ги бе преодолявал. Освен това не бе пропуснал един твърде важен и окуражителен елемент в историята на Акера.

— Очевидно ти последен си видял жив владетеля Мори — подчерта той.

— Ако търсите как да ми прехвърлите вината за убийството, няма да стане — рече Акера с ядно задоволство. — Не съм убил владетеля Мори. Всички тук ще свидетелстват за моята преданост към него. Слугите ми ще се закълнат, че съм прекарал цялата нощ в собственото си жилище и че не съм подозирал за неговата смърт, преди двамата със сосакан Хирата да го намерим тази сутрин.

Сано видя, че няма какво повече да получи от Акера, ако или докато не успееше да опровергае това алиби, поддържано от традиционното покорство и страха, които слугите изпитваха от своите господари. Той отправи към него безстрастен поглед.

— Погрижи се да бъдеш на разположение за следващи въпроси. Сега ще огледам местопрестъплението.

Придружаван от Маруме и Фукида, Сано влезе в постройката и завари Хирата заедно с детективите Араи и Иноуе в спалнята. Докато си разменяха поздрави, Сано забеляза трупа на леглото и едва се сдържа да не потрепери. Погледът му се плъзна встрани от грозната рана върху слабините на владетеля Мори, от отрязаните органи, които се намираха редом с окървавения кинжал на Рейко. Над петната от кръв бръмчаха и се скупчваха мухи. Сано почувства болезнен спазъм в собствените си слабини, а след това усети, че му премалява. Беше виждал множество жертви на убийство, но тази рана върху най-личната и уязвима част на мъжкото тяло почти го срина. В помещението вонеше на гнилоч. За момент не можа да си поеме дъх.

— Така ли го намерихте? — успя накрая да попита.

— Да — отвърна Хирата. — Не сме пипали нищо тук, само отворихме прозорците — детективите старателно избягваха да поглеждат към трупа. Араи и Иноуе бяха имали време да привикнат с гледката, но Маруме и Фукида бяха пребледнели. — Запазихме местопрестъплението непокътнато за идването ви.

Сано кимна одобрително, докато оглеждаше скромната обстановка в стаята. Позлатените прегради, еротичната фреска, вазата с цветя, стъкленицата с вино и чашата не се виждаха никъде. Ако не се смяташе единственото цвете насред локвата кръв на пода, хризантемите, които бе описала Рейко, също бяха изчезнали.

Или може би украсата не бе съществувала. Може би събитията, на които тя твърдеше, че е станала свидетел тук, изобщо не се бяха случили.

Тези нежелани мисли изникнаха неволно в съзнанието му. Той си даде сметка, че се отнася към Рейко с недоверието, което би проявил към всеки друг заподозрян в убийство. Тази констатация го слиса, макар че навиците, формирани през дългите години на детективска работа, трудно можеха да се изоставят. Сано закрачи из стаята, като търсеше трескаво някакви улики, които биха потвърдили версията на Рейко. Отвори шкафовете и не намери нищо, освен дрехи на владетеля Мори и разни други негови лични вещи. Когато откри дупчицата, която Рейко бе изрязала в хартиената преграда на прозореца, изпита облекчение и угризения, че се бе усъмнил в съпругата си. Но това не доказваше, че владетелят Мори бе извършил нещата, които тя бе описала. Подобна улика далеч не беше достатъчна, за да оневини Рейко.

— Какво си разследвал до момента? — попита Сано.

— Пратих хора да претърсят имението — отвърна Хирата.

— Някакви резултати?

Хирата поклати глава.

— Добре, ето някои неща, които искам да търсят — Сано описа преградата с хризантемите, цветята и фреската. После сведе поглед към леглото. Ако, освен владетеля Мори на него бе убит и още някой, това вече не можеше да се установи, а кръвта бе заличила всякакви улики, за да можеше да се докаже евентуален сексуален акт. — Освен това труп на момче, около деветгодишно, както и още едно, живо или мъртво, на пет години, казва се Джиро.

— Какво? — изненадан, Хирата се втренчи в Сано.

Същото сториха и останалите мъже.

Сано им разказа версията на Рейко. Освен това им предаде и думите на Акера, които я оспорваха.

— Ако намерим мъртвото момче, това ще помогне да докажем, че нещата са се случили така, както са упоменати в историята на съпругата ми. А откриването на Джиро ще потвърди достоверността на обяснението й, че е дошла тук да го търси… а не да убие владетеля Мори.

— Добре. Ще наредя на хората ми да търсят — Хирата и детективите му си размениха тревожни погледи.

— Какво има? — попита Сано.

— Точно се канех да ви кажа, че съм започнал да разпитвам обитателите на имението — рече Хирата. — Попаднах на вероятен свидетел на престъплението.

— Кой е той?

— Съпругата на владетеля Мори. Жената, с която Рейко се бе сприятелила.

— Какво ви каза тя?

— По-добре е да го чуете лично — Хирата замълча за миг. — Трябва да ви предупредя, че никак няма да ви хареса.

* * *

Сано намери господарката Мори в собствената й стая в женското крило на имението. Седеше, заобиколена от пет свои помощнички и една сивокоса прислужничка, която едва забележимо се примъкна към нея, сякаш опитвайки се да я защити, когато видя Сано да влиза заедно с Хирата. Беше обикновена по-възрастна жена с набита фигура, спретната в семплото си бежово кимоно. Но очите й бяха зачервени, а лицето й — подпухнало от плач. Мъка замъгляваше погледа й, когато се обърна към Сано.

Той коленичи пред господарката Мори и се представи, а Хирата остана да чака при вратата. Стаята бе малка, изпълнена с жени, изискани мебели от черен лак, брокатени възглавници, огледало и тоалетка. Вътре бе твърде горещо и от мангала с дървени въглища, който гореше въпреки влажната лятна горещина, въздухът бе наситен с аромата на парфюмирани мазила.

— Моля, приемете моите съболезнования за смъртта на съпруга ви — рече Сано.

— Благодаря ви за съчувствието — отвърна господарката Мори с благ глас, хриплив от напиращите сълзи.

— Разбрах, че разполагате с информация за убийството на владетеля Мори. Вярно ли е?

— Да, почитаеми дворцов управителю — тя сведе очи и ги избърса в ръкава си.

Сано се чувстваше неловко да безпокои една вдовица в самото начало на нейния траур, но не можеше да си позволи да отложи изслушването на показанията й дори и при положение че те можеше да навредят на Рейко.

— Моля ви, кажете какво знаете.

— Почитаеми дворцов управителю… — госпожа Мори се втренчи в него изпод подпухналите си зачервени клепачи. — Простете, ако ви причинявам болка, но… съжалявам, че трябва да ви го кажа… — гласът й стихна до неясен шепот: — Вашата съпруга уби моя мъж.

Последното, от което Сано имаше нужда, бе и свидетел, който да твърди, че Рейко е виновна. Хирата го стрелна с поглед, който недвусмислено говореше: Предупредих ви! Гняв потисна съчувствието на Сано към господарката Мори.

— Откъде знаете? — попита той рязко. — Видяхте ли госпожа Рейко да го пронизва с кинжала и да го кастрира?

Господарката Мори трепна, ужасена от безцеремонните му слова.

— Не, но съм сигурна, че е тя.

— Откъде тази сигурност, след като не сте я видели? — възкликна Сано, долавяйки, че тонът му прозвуча още по-рязък заради възмущението му, предизвикано от фалшивото обвинение.

И да се страхуваше от него, господарката Мори с нищо не го показа. Бе насочила погледа си някъде около брадичката му — възможната дързост, която можеше да си позволи една жена от висшето общество, тъй като етикетът забраняваше да го поглежда право в очите. Поднесе обяснението си с неохота, но тонът й бе категоричен:

— Снощи госпожа Рейко бе с моя съпруг. Това поне видях.

— Видели сте я да го шпионира отвън, надничайки в стаята му? — Сано си представи как господарката Мори се промъква в мъглата и наблюдава Рейко. Може би щеше да я накара да потвърди историята на Рейко, ако опровергаеше нейната.

Върху лицето на госпожа Мори се изписа едва доловима изненада:

— Не отвън. Госпожа Рейко беше в стаята на съпруга ми — неясен трепет се смеси с тъгата в очите й. — Вие не знаете ли?

— Какво да знам? — попита Сано, предпазлив и подозрителен.

— Съжалявам, че ставам приносител на информацията, която може да ви разстрои така, както разстрои мен, но… — господарката Мори се сгърчи в болезнен пристъп на мъка. Разрида се горко, а помощничките й положиха ръце върху нея в опит да я утешат. — Вашата жена и моят съпруг бяха любовници.