Лора Джо Роуланд
Кикунохана (31)

31 глава

Седмият месец на годината донесе ясно и горещо време в Едо. Най-накрая дъждовният сезон бе отминал. Рейко седеше в слънчевата си спалня заедно с Мидори, а в съседната стая Масахиро имаше урок по четене с преподавателя си. Малката Таеко надничаше през рамото му в книгата, от която Масахиро четеше на глас. Мидори помогна на Рейко да свали превръзката от корема си. Под нея се откри алена рана с нащърбени краища, която бе почнала да заздравява.

— Изглежда по-добре — отбеляза Мидори. — Няма гной. Имала си късмет.

— Вярно е — сърцето на Рейко все още се свиваше при спомена за ужасния момент, в който Укон се бе опитала да я прониже с ножиците.

През всеки от деветте дни, които бяха минали от нападението, тя бе отправяла горещи молитви на благодарност към божествата, задето остриетата не бяха проникнали по-дълбоко. Бебето прорита. На корема й се появиха издутини. Мидори се усмихна.

— Виждам, че братчето или сестричката на Масахиро си е все така здраво и силно бебе.

— След всичко, което преживяхме заедно, си е направо чудо.

При все това Рейко не спираше да се притеснява как насилието и злото щяха да се отразят на детето. Мидори намаза раната с билков мехлем.

— Чудесно е, че те оправдаха.

Дълбоката драма, която се бе разиграла на процеса, и досега бе основна тема на клюките в Едо. Когато Рейко и придружителите й поведоха господарката Мори и Укон към крепостта, Укон обезумя съвсем и започна да буйства така, че се наложи да вържат ръцете й и да я водят като диво животно след паланкина, в който пътуваха Рейко и господарката Мори. Тя не спря да вие, да ридае и да проклина през целия път до двореца, където шогунът и владетелят Мацудайра вече бяха заели местата си.

Чакаха близо час да пристигне полицейският началник Хошина, но тъй като той не се появи, процесът започна без него. Укон не бе в състояние да даде показания, затова историята за убийството на владетеля Мори разказа съпругата му. Шогунът и владетелят Мацудайра й повярваха. И тъй като Хошина не беше там, за да ги разубеди, владетелят Мацудайра препоръча госпожа Рейко да бъде обявена за невинна, а господарката Мори и Укон да бъдат осъдени на смърт. Шогунът прие предложението му.

— Онези ужасни жени бяха наказани — каза Мидори — и по-добре, че се отървахме от тях.

Господарката Мори бе поела смирено към терена за екзекуции, но Укон се бе съпротивявала докрай. Разкъса дрехите си, биеше си главата в пода, риташе и хапеше войниците, докато я извличаха от залата.

Шогунът отбеляза слисан:

— Това е най-потресаващото нещо, което съм виждал.

И точно тогава в помещението влязоха Сано и Хирата.

— Защо се забави толкова? — попита владетелят Мацудайра. — Не само че изпусна процеса на съпругата си, ами замалко да пропуснеш и своя собствен.

Сано погледна към Рейко и прочете по изражението й, че е била оправдана. За миг помежду им проблеснаха облекчение и любов, след което Сано се обърна към владетеля Мацудайра:

— Моите извинения, но трябваше да свърша една важна работа.

Всички, включително Рейко, слушаха отново изумени и потресени, докато Сано разказваше как капитан Торай бе убил Лили, как полицейският началник Хошина бе отвлякъл него и Хирата и как бе протекло сражението в преработвателната фабрика.

— Хошина и Торай загубиха — завърши Сано. — И двамата са мъртви.

В последвалото мълчание владетелят Мацудайра присви очи, преценявайки какво означаваха за него тези новини. После шогунът каза:

— Ъъ… това е много лошо. Всъщност аз и бездруго никога не съм ги харесвал особено.

Рейко бе изумена от безсърдечието на шогуна. Сано изглеждаше доволен, че негово височество нямаше да му дири сметка за смъртта на двама висши служители. Той каза:

— Сега относно повдигнатото срещу мен обвинение в държавна измяна. Кълна се, че съм невинен. Някой разполага ли с доказателства за противното?

Хошина бе мъртъв, а друг нямаше.

— Препоръчвам да свалим обвиненията срещу дворцовия управител Сано и да му позволим да запази поста си — бе казал владетелят Мацудайра.

— Приема се — бе обявил шогунът.

* * *

Сега, след като си сложи нова превръзка, Рейко каза:

— Ако не беше Хирата сан, щях да съм вдовица — Сано й бе разправил подробно за битката. — Безкрайно съм му задължена, задето спаси живота на съпруга ми.

— Той просто е изпълнил дълга си — рече Мидори, но сияеше от гордост заради Хирата.

— Не съм го виждала от процеса. Къде е?

— Не знам — въздъхна Мидори. — Замина тази сутрин и не каза кога ще се върне.

Същата сутрин и Сано бе заминал в неизвестна посока за една от многобройните тайни срещи след края на процеса. Докато се чудеше какво става, Рейко се приготвяше за излизане.

— Да не продължаваш пак с твоите тайни разследвания? — попита Мидори неодобрително. — Не забравяй какво се случи последния път.

— Това е нещо, което трябва да свърша — отвърна Рейко. — Имам да изпълня едно свое задължение към мъртвите.

* * *

Заведението, известно като „Духалка на плажа“, не беше разположено на брега, а в района на театрите. Освен това не предлагаше популярната игра, в която участниците духаха стрелички през дървени тръби срещу някаква мишена. Представляваше елегантна двуетажна къща, заобиколена с градина и висока ограда, която я отделяше от намиращите се наоколо чайни, магазини и домове на актьори. Рейко, лейтенант Асукай и останалите й телохранители се отправиха към портата. Асукай удари камбанката.

На прага се показа един слуга. Щом видя Рейко, той се навъси и отсече:

— Забранено е за жени.

— За тази ще направите изключение — заяви Асукай, избута го с лакът и влезе.

Телохранителите го последваха, въвеждайки Рейко. Прекосиха предната градина, минаха през една врата и после по коридор, който водеше към уединен, скрит от хорските погледи свят. Там, под сянката на сливови дръвчета, се бяха разположили група мъже и момчета. Някои се бяха излегнали върху възглавници на тревата, а други — в голяма кръгла вана, пълна с вода. Мъжете носеха халати, препаски или бяха чисто голи. Момчетата, на възраст от пет до четиринайсет години, бяха пременени в ярки женски кимона. Между тях безмълвно се суетяха слуги, които поднасяха питиета, храна и тютюн. Музиканти, облечени като жени, но очевидно принадлежащи към мъжкия пол, свиреха на флейта, шамисен и барабан. На езика на този свят тръбата бе символ на мъжкия пенис, стреличките — на неговото семе, а мишената — на малко момче, което го възбужда срещу определена сума.

Музиката и разговорите секнаха. Всички се втренчиха в Рейко. Тя се чувстваше твърде нелепо тук, в един от най-известните мъжки публични домове в Едо, но въпреки притеснението си заговори смело:

— Търся едно момче на име Джиро. Тук ли е?

Не последва отговор, а само мълчаливо неодобрение. През тези девет дни, откакто Сано бе доказал, че Лили наистина бе съществувала, Рейко непрестанно издирваше сина на танцьорката. Осланяше се на крехката възможност да е едно от момчетата, които владетелят Мори не бе убил по време на сексуален акт. Тя бе изпратила лейтенант Асукай да проучи кръга от приятели на владетеля Мори. Един от тях бе признал, че владетелят Мори му е препратил някакво момче. Този човек бил зле с парите заради дългове от комар и вместо да върне момчето на семейството му, след като му се наситил, го продал на този публичен дом.

Сега Асукай сложи, ръка на меча си и заяви на клиентите:

— Говорете, ако не искате неприятности!

В ъгъла настъпи някакво раздвижване. Някой бутна едно момче към Рейко. Въпреки женските му одежди и ружа на устните и бузите му… или може би заради тях… Рейко видя в него Лили. Усмихна се радостна и с облекчение.

— Аз съм госпожа Рейко. Майка ти ме прати да те намеря.

Кръглите му сериозни очи я изгледаха с недоверие:

— Майка ми не ме иска. Затова съм тук.

Рейко видя, че за жалост Джиро бе увреден и загрубял от месеците, в които бе представлявал стока в търговията с плът.

— Това не е истина — тя си даде сметка, че щеше да й се наложи да му обясни много неща. — Но ще говорим за това по-късно. Сега ела с мен.

Тя протегна ръка. За момент Джиро се поколеба, после сви рамене и я пое. Рейко разбра, че бе приел да й се подчини само защото за него бе по-добре да тръгне с една непозната, отколкото да остане там, където се намираше.

— Ей, момчето е моя собственост — възпротиви се някакъв мъж, най-вероятно съдържателят на публичния дом.

— Млъкни и бъди доволен, че няма да те убия — заяви му лейтенант Асукай.

Докато извеждаше Джиро от публичния дом, охранявана от лейтенант Асукай, Рейко с ужас си мислеше как да каже на момчето, че майка му е мъртва. Може би Джиро щеше да почерпи някаква утеха от факта, че Лили бе намерила куража да се помъчи да си го прибере от онзи мъж, на когото го бе дала като отчаяна стъпка в борбата за оцеляването му. Рейко можеше само да се надява, че живот в нейния дом сред грижа и любов щеше да бъде някакво обезщетение за страданията му.

* * *

Пейзажът по източните хълмове извън Едо напомняше класическа картина, нарисувана от древен дворцов художник. Градът в подножието бе слънчево сияние, забулено от дима от пожарите, които се бяха разгорели с пълна сила, след като вече нямаше дъжд, който да ги възпира. Но на тази височина в гората цареше хлад. Приятен ветрец освежаваше Сано, генерал Исогай и старейшините Охгами и Уемори, които отдъхваха в живописна селска къща, построена на върха на един от хълмовете.

— Благодаря ви за оказаната чест да посетите лятното ми имение, почитаеми дворцов управителю. Хубаво е човек да избяга от горещините, нали? — каза Охгами, като си вееше.

— Да — колкото и на пръв поглед да изглеждаше, че четиримата са отишли там просто на излет, Сано не се заблуждаваше. — Може ли да ви попитам какво искате да кажете, което не може да се каже в града?

Старейшините си размениха неодобрително погледи. Уемори смукна няколко пъти от лулата си, закашля се и после отбеляза:

— Не сте се променили въпреки неотдавнашните си премеждия. Продължавате с тази ваша склонност към прямота.

— По мое мнение това е в негова полза — отправи усмивка към Сано генерал Исогай. — Поздравления, че се измъкнахте от тая каша. Мислех, че този път с вас вече е свършено.

— Радвам се, че си върнахте благоразположението на владетеля Мацудайра — добави Охгами.

— Би трябвало да имате повече вяра в мен.

Сано говореше ведро, но в тона му се долавяше упрек към събеседниците му и към останалите му съюзници, които го бяха изоставили в такъв тежък за него момент. После се бяха точили на дълга върволица пред къщата му, за да му изразят почитта си, бяха донесли щедри дарове, за да го умилостивят и да се покаят. Вместо да ги накаже, той им е бе простил.

— Надявам се, че следващия път ще знаете на чия страна да застанете. Защото, ако загубите, победителят може да не е толкова великодушен.

— Великодушие, щуротии! — отсече генерал Исогай. — Ние имаме общи интереси.

— Така е — съгласи се благо Сано. Нямаше спор, че се нуждаеха един от друг. — Никой от нас не може да се справи сам.

— Всяко зло за добро — отбеляза Уемори. — Отървахте се от Хошина, значи неприятностите ви не са били напразно.

— След неговата смърт поддръжниците му се стопиха до шепа заядливи недоволници — отбеляза Охгами. — Никой от тях не е достатъчно силен, че да застане между вас и владетеля Мацудайра.

— Всъщност това ви спаси — напомни Уемори на Сано. — Като го няма Хошина да го настройва срещу вас, владетелят Мацудайра с охота приема, че владетелят Мори наистина е бил изменник, за разлика от вас.

— Макар че вие така и не го доказахте — подчерта Охгами, имайки предвид факта, че в края на разследването си Сано не разполагаше с по-солидни доказателства, отколкото в началото. — Признанията на момичето медиум не се броят. Възможно е да сте я принудили да заяви, че онзи сеанс е бил фалшив.

Следователно и досега си оставаше думата на Сано срещу думата на враговете му. Сано знаеше, че много хора, между които и присъстващите, не бяха много сигурни в невинността му. Но никой не смееше да го направи на въпрос.

— Смятате ли, че за владетеля Мацудайра дворцовият управител Сано наистина е невинен? — обърна се Уемори към Охгами и генерал Исогай.

Генерал Исогай сви рамене:

— Няма значение. Такова трябва да му е официалното становище.

Защото Сано бе по-силен от всякога и почти нямаше кой да оспорва властта му, след като фракцията на Хошина се беше разпаднала. Мнозина от някогашните другари на Хошина бяха побързали да се обявят за негови поддръжници. Сано бе станал най-могъщият човек в Япония след владетеля Мацудайра. Всички щяха добре да се замислят, преди да го обвинят отново в каквото и да било. Първоначално той се ядосваше, че над него продължава да виси известна сянка на подозрение, но всъщност нямаше основания за недоволство — тя беше за предпочитане пред задължителното ритуално самоубийство.

— Нещата за вас сега стоят по-добре, отколкото преди убийството на владетеля Мори — заяви Охгами.

— Това не е новост — каза Сано, без да нарушава благоприличния тон. — Простете за нетърпението, но бихте ли продължили по същество?

Старейшините погледнаха към генерал Исогай, който се озърна, за да се увери, че няма опасност някой да ги чуе, и после се обърна към Сано:

— Не се отдавайте на самодоволство, владетелят Мацудайра продължава да представлява опасност за вас.

— Нима смятате, че не го знам? — попита Сано, осъзнавайки, че сега представляваше още по-голяма мишена, а положението му бе по-несигурно от всякога.

— Знаете го без съмнение — каза генерал Исогай, — но онова, което според мен не осъзнавате, е, че е време да се опълчите срещу владетеля Мацудайра.

Макар че не би трябвало да се изненадва, в първия момент Сано не можа да реагира.

— Този, който пръв нанесе удар и завари противника си неподготвен, печели преимущество — Уемори говореше от позицията на мъдростта, натрупана през десетките години, в които изпълняваше длъжността на главен военен съветник на режима.

— Сега е шансът ви — отбеляза Охгами.

Възвърнал самообладание, Сано попита:

— Искате от мен да сваля от власт владетеля Мацудайра?

— Точно така — отвърна генерал Исогай. — Ние и останалите ви съюзници ще ви подкрепим изцяло.

— Разбираме, че промяната е твърде внезапна и че поради прекомерна заетост не сте имали възможност да правите някакви планове — заяви Уемори. — Затова ще ви дадем време да обмислите предложението ни.

— Само че не се бавете много — каза генерал Исогай. — Колебанието ще ви коства живота.

* * *

Храмът не се беше променил, откакто Хирата си беше тръгнал от там. Планината Йошино бе все така забулена в мъгла, орлите продължаваха да кръжат над пагодите, камбаната все така отекваше над боровата гора. Но докато изкачваше издяланите в скалата стъпала, Хирата почувства как осъзнатостта му за мястото обхваща всичко — от най-малките птички, насекоми и лишеи по дърветата до планетите, звездите и безкрайния Космос отвъд. Духът му постигаше равновесие в тяхната пълнота. Енергията, която течеше през него, заличи умората от петнайсетдневната езда от Едо. Той влезе през портата на храма и спря, а сетивата му се изостриха, дирейки във въздуха някакви признаци за присъствието на Озуно.

Пулсирането на енергийния щит на учителя му го отведе в главната част на храма, където в неголям двор се издигаше постройката за богослужение. Озуно закуцука към него по калдъръма, опирайки се на тоягата си. Двамата се срещнаха на средата.

— Не очаквах да се върнеш — заяви рязко Озуно, сприхав както винаги. — Какво се е случило? Да не би режимът на Токугава да те е изритал в задника, та сега няма къде да отидеш?

— Не — отвърна Хирата, — случи се чудо.

— Какви ги плещиш?

— Най-накрая разбрах какво искаш да ме научиш. Използвах го, за да победя враговете си. Спасих живота на своя господар.

Докато Хирата разказваше най-подробно, върху лицето на учителя му се изписа изражение на изумление. Озуно зяпна, почеса се по главата и клекна на земята, сякаш смален от голямата новина.

— Космични ветрове, отвейте ме в ада! — възкликна той.

Моментът си заслужаваше всички мъки и страдания, които бе изтърпял Хирата, всички хули, които бе отнесъл от Озуно.

— Последния път, когато се видяхме, ми каза, че ако се случи чудо, ще възобновиш обучението ми.

— Сериозно? Предполагам, че очакваш да удържа на думата си — попита Озуно, възвръщайки сприхавостта си.

Хирата разпери ръце:

— Кога започваме?

— Няма по-добро време от настоящето.

Озуно се изправи и впери изпитателен поглед в него, очаквайки да му сервира поредното извинение.

— Добре — отвърна Хирата.

Сано му бе разрешил безсрочен отпуск като награда за героизма му. Шогунът и владетелят Мацудайра бяха дали съгласието си. За първи път Хирата разполагаше с цялото време на света, което да посвети на обучението си. Единственият му проблем бе, че трябваше да се раздели с Мидори и децата. Но предишните му занимания по мистични бойни изкуства, макар и повърхностни, бяха поставили началото на нещо, което трябваше да се завърши, независимо от изискваната жертва. Онзи ден в селището на ета го бе проводил до път, от който нямаше връщане назад.

— Добре — отстъпи Озуно. — Ще започнем с десет дни медитации и упражнения за дишане.

— Пак ли! — възкликна недоволно Хирата. — Не доказах ли, че съм ги овладял?

Озуно се навъси укорително:

— Доказа, че не си се променил толкова, колкото си мислиш. Все си си същият вироглав глупак. Не проумяваш, че един воин не трябва да спира да тренира основните практики.

— Но аз вече съм подготвен за нещо по-сложно — възрази Хирата.

— Тъй ли?

Озуно замахна към него с тоягата си. Хирата изобщо не видя връхлитащия го удар, който се стовари право в корема му. Той извика от изненада, преви се от болка и в този момент Озуно го срита отзад. Хирата се озова проснат по лице на калдъръма.

— След като си толкова напреднал, би трябвало да усетиш, че възнамерявам да те ударя, и да ме атакуваш — заяви Озуно.

Хирата се претърколи по гръб и изстена.

— Спечелването на онази битка е било просто късмет на новака. Ставай, глупако. Чака те дълъг път.

* * *

— Нали не възнамеряваш да изпълниш онова, което искат от теб генерал Исогай и старейшините? — попита Рейко обезпокоена. — Няма да се обявиш против владетеля Мацудайра?

— Трябва да го обмисля — отвърна Сано.

Двамата с Рейко седяха в беседката в градината сред хладината на вечерта. Говореха полугласно, в случай че в сенките се спотайваха шпиони. Зад прозорците на къщата светеха фенери. Горящ ароматен тамян прогонваше комарите. В другия край на градината Масахиро събираше с фенер в ръка червей за предстоящия риболов. Рейко се втренчи в Сано изумена.

— Искаш да кажеш, че е възможно да извършиш онова, в което бе обвинен несправедливо — да предадеш владетеля Мацудайра?

Тя бе толкова потресена, че няколко пъти отвори и затвори уста, все едно бе загубила дар слово. Мрачен и видимо разкъсван от вътрешни противоречия, Сано отвърна:

— Знам как звучи.

— Ще се опиташ да завземеш властта, след като едва не беше осъден на смърт за държавна измяна?

— Не става въпрос толкова за амбиции, колкото за оцеляване.

— Генерал Исогай и старейшините ли те накараха да повярваш в това? — попита Рейко недоверчиво.

Той се изправи и застана при парапета с гръб към съпругата си.

— Не. Бях изненадан, че те застават зад подобна идея, но аз самият бях разсъждавал над възможността да се обявя против владетеля Мацудайра още преди да ми направят това предложение.

— Нима? — Рейко бе смятала, че вече нищо не може да я изненада.

— Мисля за това всеки път, когато се сетя колко ми е омръзнала необходимостта постоянно да се защитавам от владетеля Мацудайра — призна Сано, — всеки път, когато почна да се чудя какво да направя, за да няма повече кризи като тази, която изживяхме току-що. И всеки път си представям колко по-хубав би бил животът ми, ако владетелят Мацудайра си отиде, тъй че свалянето му от власт изглежда единственото логично разрешение.

Гневът в гласа му разтревожи Рейко, макар че го разбираше — тя също бе ядосана на владетеля Мацудайра, защото той замалко не я бе осъдил на смърт за престъпление, което не бе извършила. При все това не можеше да се съгласи със Сано.

— Опасно е. Би могъл да загубиш.

— Бих могъл да загубя заради бездействието си — възрази той. — Сега владетелят Мацудайра ме харесва, но във всеки един момент може да се обърне срещу мен. Не му е много удобно, че съм станал толкова силен. А и аз все още имам врагове. Те не биха имали нищо против да се съюзят с владетеля Мацудайра, за да ме унищожат, докато все още могат.

Рейко не можеше да оспори това негово твърдение, но имаше други, по-силни възражения:

— Да измениш на своя господар, е нарушение на самурайския код на честта.

Сано се обърна леко и светлината от къщата озари унилата усмивка на лицето му.

— Бушидо^[1] обслужва двоен стандарт. От една страна, държи самураите с по-нисш ранг в подчинение. От друга, всеки военачалник, който се е издигнал във властта, го е направил за сметка на някой вишестоящ и това не се смята за позорно.

Цинизмът му я обезпокои. В рамките на няколко дни той се бе променил и от нейния съпруг, следващ една ясна разграничителна линия между доброто от злото, се бе превърнал в непознат, който възприемаше безброй оттенъци помежду им. При все това тя се улови, че кима. Този случай на убийство бе променил и нея. Също като Сано и на нея й беше дошло до гуша владетелят Мацудайра да я подозира, да я обвинява и да я заплашва. Може би беше време да се защитят, за да подсигурят бъдещето на своите деца. А и Сано заслужаваше да получи възможност да управлява страната по-справедливо, отколкото предшествениците му. Но идеята да организира преврат я ужасяваше, макар че неговите съюзници и армия бяха силни и шансовете му за победа си заслужаваха риска. Мисълта за война и кръвопролитие плашеше всяка майка, дори и една жена самурай.

Тя се изправи, застана до Сано и сложи ръка върху неговата.

— Обещай ми, че няма да действаш безразсъдно.

Той сложи другата си ръка върху нейната.

— Давам ти думата си, че всичко, което върша, ще бъде внимателно обмислено.

Двамата заедно впериха поглед във фенера на Масахиро, който се движеше в зигзаг през тъмната градина.

— Току-що изкопах един голям червей! — извика той въодушевено — Утре ще уловя много риба.

Рейко се усмихна, за момент отвлечена от мислите си.

— Това разследване не се разви, както ни се искаше. Сякаш представлява само началото на нещо много по-сериозно.

Сано кимна и после се замисли.

— Това не е единствената причина, поради която не съм удовлетворен от резултата. Имам чувството, че нещо не е, както трябва, че нещо е останало неразрешено.

— Така ли? Аз също! — възкликна Рейко доволна, че той споделя подозренията й.

— Така и не разбрах кой е подхвърлил бележките ми в онзи склад — рече Сано. — Моите хора продължават да разследват, но засега не са попаднали на никакви улики.

— Установи ли кои са били участниците в заговора на владетеля Мори за свалянето на владетеля Мацудайра?

— Не, и не защото не съм опитал. Това е другото, което ме безпокои. Все едно заговорът, който замалко не ми костваше живота, изобщо не е съществувал.

— Не мога да повярвам, че няма връзка с убийството на владетеля Мори — каза Рейко — или че може просто да изчезне подобно на пушек след потушен пожар.

— И аз — съгласи се Сано. — Има нещо, което пропускаме в този случай.

— Но какво може да е?

— Ще ми се да знаех — Сано впери поглед в осеяното със звезди небе. — Астролозите твърдят, че движенията на едно небесно тяло, намиращо се далеч, много далеч в космическото пространство, имат способността да определят съдбата ни. Ние не можем да го видим, но то е там.