Лора Джо Роуланд
Кикунохана (26)

26 глава

Носачите на паланкина оставиха Рейко да слезе на широката главна улица, която прекосяваше Едо. На нея бяха разположени най-хубавите магазини на града, които обслужваха най-богатите граждани. Този ден времето бе задържало повечето купувачи у дома. Обичайните стоки, изложени отпред, липсваха, капаците бяха притворени, за да предпазят от дъжда изисканите вещи за домакинството, подредени вътре. Рейко беше доволна, че улиците бяха тъй пусти. Не искаше да се натъкне на някой познат. Колкото повече време прекарваше, дебнейки наоколо и промъквайки се като някой беглец, толкова повече се страхуваше да не я хванат. Но бе длъжна да продължи, трябваше да се опита да докаже невинността си, колкото и да бе сигурна, че никога няма да успее.

Покрай нея на кон мина войник на Токугава. Рейко припряно се шмугна в един магазин, чиито завеси на входа изобразяваха бамбукови дръвчета. Лейтенант Асукай я последва в едно помещение с изложени вътре стоки, пълно с бамбукови изделия. Покрай стените бяха наредени прегради, по рафтовете се виждаха най-различни кошници, от таваните висяха фенери. Всички те притежаваха сложния и необичаен дизайн, който бе прочул магазина. Близо до вратата бяха изложени мостри на специалитета на магазина — клетки за щурци. Не бяха от обичайните, в които децата слагаха хванатите от тях щурци, за да могат да ги отнесат вкъщи и да ги слушат как пеят. Представляваха изискани миниатюрни къщички, пагоди и замъци, изработени за богати ценители. Талантът, вложен в тях, бе издигнал създателя им от низвергнат до преуспяващ търговец — едно практически невъзможно преобразяване.

Магазинът беше празен, ако не се смятаха тримата служители, които бяха коленичили при един щанд, отрупан с книги за записване на продажбите, и соробан^[1] за пресмятане на цените. Единият от мъжете стана и тръгна към Рейко.

— Добре дошли — рече той с поклон. — С какво мога да ви услужа?

На Рейко й бе нужен един-единствен миг, за да го познае. Последния път, когато го бе видяла, се намираше в дома на родителите му, които я бяха помолили да проучи бъдещата му съпруга. Тогава темето му бе обръснато в характерния за самураите стил. Сега косите му бяха подстригани късо и равномерно. Тогава носеше копринена роба и два меча. Сега бе облечен в памучно кимоно и без оръжия. Лицето му, което според спомените й бе красиво, но някак детинско, бе възмъжало и придобило нова сила.

— Добър ден, Цузуки сан — поздрави го тя.

Той я погледна по-внимателно и върху чертите му заиграха емоции в такава бърза последователност, че тя не успя да ги разграничи. Лейтенант Асукай сложи ръка на меча си, в случай че Цузуки се нахвърлеше върху нея.

— Еее — рече Цузуки, усмихвайки се с язвително задоволство, — колко забавно, че се срещаме отново.

Макар и все още предпазлива, Рейко се поотпусна, но Асукай остана близо до нея.

— Поздравления за сватбата ти — рече тя.

— Значи знаете за нея. Майка ми ли ви каза?

— Да — отвърна Рейко. — Попитах я къде да те намеря, и тя ми каза, че новите ти роднини вероятно знаят. Дойдох да се срещна с тях, но не очаквах да те заваря тук.

Тя си помисли, че Цузуки и невестата му бяха избягали заедно както преследвани от зла участ влюбени. Той изобрази смях само с мимика — разтегли устни в усмивка, отвори уста и присви очи, но без да издава никакъв звук.

— О, тук съм, откакто моите родители ме лишиха от наследство. Баща ми не само ме остави без пукната пара, но и направи така, че да ме изхвърлят от армията. За щастие родителите на жена ми се оказаха по-великодушни. Приеха ме, макар че бях безполезен ронин. Сега съм служител и чирак.

Обикаляйки из магазина, той докосна няколко кошници.

— Тези съм ги правил аз. Не са лоши, нали? — зад ироничния му тон се долавяше искрена гордост. — Но ще мине време, докато се науча да правя такива неща — той посочи към клетките за щурци с неподправена почит. — Дело са на моя тъст.

Цузуки наклони глава и погледна изпитателно Рейко.

— Кажете, защо сте тук? Да видите какво е станало с мен ли?

— Това е едната причина. А ето и другата — отвърна тя и му подаде писмото, което беше написал.

Цузуки го взе и докато го четеше, за момент помръкна в горчива носталгия, но после се усмихна притеснено.

— Съжалявам — рече, връщайки й писмото. — Но тогава изпитвах такава ярост към вас, че трябваше някъде да я излея.

— Значи вече не си ми ядосан? — предположи Рейко.

Отново последва онзи негов беззвучен смях.

— О, известно време бях, но после взех да си мисля, че сте ми направили услуга. Навремето бях безделник. И приятелите ми бяха такива. Не ни беше грижа, че пропиляваме живота си. Сега вече нямам нито банда, нито семейство. Не се напивам всяка вечер, не си търся белята в сбивания, не играя хазарт и не трупам дългове. Изкарвам си прехраната със собствените си ръце, вместо да доя режима на Токугава. И знаете ли какво? Едно време смятах, че търговците са по-низши от самураите, но новите ми роднини са хубави хора — в гласа му прозвуча искрено уважение към тях. — По-добри от родителите ми, които се вълнуват повече от общественото си положение и от обичаите, отколкото от онова, което е в сърцата на хората. Погледна през рамо и каза:

— Бих искал да се запознаете с един човек.

На прага на една врата, която водеше към задната част на дюкяна, се появи млада жена. В ръцете си носеше бебе. Щом Цузуки й даде знак, тя се приближи свенливо.

— Това са съпругата ми Уме — каза той — и нашият син.

Уме се поклони. Той й представи Рейко. Докато си разменяха учтиви поздрави, Рейко забеляза, че Уме е силна, жизнена и красива, а детето е закръглено, с червени бузки и в добро здраве. Видя и обичта, с която Цузуки ги гледаше.

— Радвам се, че дойдохте — каза й той. — Ако не бяхте вие, нещата нямаше да се развият така добре. Радвам се, че имам възможност да ви благодаря.

— А аз трябва да ви благодаря, че запазихте тайната на семейството ми — рече съпругата му. — Ако има нещо, което можем да сторим за вас, за да ви се отплатим, само кажете.

Редно беше Рейко да съобщи на властите, че тези хора са ета, в резултат на което те щяха да загубят своя бизнес и да бъдат въдворени в бедняшкия квартал на низвергнатите. Но тя не бе пожелала да разруши всичко, което семейството бе постигнало с такъв труд.

— Моля, забравете писмото, което ви написах — рече Цузуки. — Вече не се чувствам по този начин. Не бива да се страхувате, че мога да ви причиня зло — той я изгледа с любопитство. — Какво друго искахте?

— Няма да го открия тук.

Рейко бе обзета от отчаяние, защото бе приключила диренето си и то бе завършило с неуспех. И тъй като дължеше някакво обяснение на Цузуки, каза:

— Вероятно си чул, че е убит владетелят Мори и аз съм главната заподозряна?

— Не, не съм. Новините от висините стигат бавно дотук.

— Издирвам човека, който е убил владетеля Мори и е набедил мен — продължи Рейко. — Мислех, че може да си ти.

Бе разчитала на тази възможност, но Цузуки бе истински щастлив от своя жребий в живота. Вярваше, че той действително бе прекъснал връзките си с обществото на самураите и нямаше как да има достъп до имението на владетеля Мори. Издирването на убиеца трябваше да приключи със самата нея.

— Е, съжалявам, че не мога да бъда полезен — рече Цузуки. — Най-вероятно други хора са скалъпили тази история срещу вас. Кого още сте настроили срещу себе си по време на своите разследвания?

— Полковник Кубота.

— Познавам го. Влиятелен човек, а и доста подъл. Какво сте му сторили?

Когато Рейко му обясни, Цузуки подсвирна от почуда.

— Ама вие наистина знаете как да засягате хората. По-добре внимавайте с този Кубота.

— Освен това и семейството на един служител — Горо. Той беше екзекутиран за убийство, което разследвах — добави Рейко. — Само че не успях да ги и открия.

Цузуки понечи да поклати глава, но после изведнъж спря:

— Чакайте. Той ли беше удушил едно бременно момиче?

— Да. Откъде знаеш?

— Прочетохме за него по уличните табла с новините — обади се жена му. — Спомням си.

— Само че аз го научих от другаде — Цузуки засия радостно изненадан. — Ей, май все пак ще успея да ви помогна — устните му се извиха в иронична усмивка. — Кой би предположил, че ще искам да го сторя? Но чуйте това: Една вечер преди около година, още в старите времена, бандата ми имаше гуляй в имението на владетеля Мори. Аз пих много и съм паднал в градината. Когато се събудих на следващата сутрин, чух две жени да си говорят. Едната се оплакваше, че синът й — Горо, бил екзекутиран заради някакво момиче. Той го изнасилил, момичето забременяло и когато му казало, Горо го удушил и хвърлил тялото му в някакъв канал. Другата жена каза, че сигурно си го е заслужил. Първата обаче настоя, че синът й бил невинен, макар че бил направил самопризнания.

Рейко се втренчи в него слисана.

— Майка му е била в имението на Мори? Как така?

— Не знам — отвърна Цузуки.

— А коя беше жената, с която разговаряше?

— Съжалявам, но не знам.

Смътен спомен от посещението в имението на Мори внезапно придоби очертания в съзнанието й. Пред очите й изникна образът на сивокосата жена, която й се бе сторила позната, но тогава така и не бе успяла да се сети откъде. Прозрението избухна в главата й като бомба.

Имаше враг в това имение, враг, който в продължение на две години бе замислял отмъщението си и накрая по някакъв начин се бе озовал на точното място, за да го осъществи. Майката на Горо бе личната прислужничка на господарката Мори. Ето къде бе връзката между предишните й преживявания и сегашните й беди.

* * *

Улица „Гинко“ наподобяваше гнойно възпаление в ред развалени зъби. Пожарът бе унищожил цяло каре в бедняшката махала в края на търговския квартал Нихонбаши, ограден с канали, които бяха предотвратили разпространяването на огъня. От постройките бяха останали отломъци от стени, обгорели греди, счупени керемиди и пепел. Локвите, през които яздеха Сано и хората му, бяха почернели от сажди. Наоколо продължаваше да се стеле мирис на дим. Районът беше пуст. Дъждовете бяха забавили възстановяването на изгорелите къщи. Наоколо цареше зловеща тишина, все едно духовете на загиналите в пожара хора обитаваха развалините. Мястото бе подходящо скривалище за бегълци. Светкавица проряза небето. Изтрещя гръмотевица. Рукна дъжд и капките заплющяха върху Сано. Той забеляза една постройка, която изглеждаше по-запазена от останалите. Беше разположена от другата страна на развалините, до канала в северния край. Всичките й стени бяха оцелели, както и част от покрива й от тежки огнеупорни керемиди.

— Това трябва да е скривалището на Лили — рече той и дръпна юздите на коня си. — По-добре да не ни вижда как пристигаме.

Той и хората му скочиха от седлата. Сано, Фукида и Маруме се втурнаха нататък по пътя покрай изгорелите къщи, за да доближат постройката откъм фасадата. Хирата, Иноуе и Араи се промъкнаха между развалините към задната част. Сано сви крадешком зад ъгъла, като стъпваше тихо по пътеката покрай канала с лодките къщи, заковани с летви срещу бурите. Постройката се издигаше над купищата отпадъци. Покривът беше хлътнал, а в предната част се полюшваха останките от балкон. При едно затишие между две гръмотевици откъм вътрешността се разнесе отчаян писък.

— Какво беше това? — попита Сано.

Той и детективите вече тичаха към вратата. В този момент от вътре излезе някакъв самурай и Сано връхлетя върху него. Той се подхлъзна на калната пътека и падна, опирайки се на една ръка и коляно, след което вдигна очи към Сано. Погледите им се срещнаха и двамата се разпознаха слисани.

— Капитан Торай! — възкликна Сано.

Върху лицето на Торай бе изписана тревога. Маруме попита:

— Какво правите тук?

В същия миг Сано забеляза яркочервени пръски върху бялата яка на долната роба на Торай. Торай се изправи с усилие на крака и хукна да бяга в противоположната посока. Ужасно предчувствие прониза Сано.

— Спрете го! — нареди той на Маруме и Фукида.

Те се втурнаха по пътеката след Торай. Сано бързешком влезе в къщата. Сумрачното празно пространство бе наситено с мирис на влага и изгоряло дърво. Оскъдната светлина, която се процеждаше през дупките на покрива, осветяваше дъжда, който капеше върху мръсни изкорубени дъски. Прегради разделяха къщата на отделни части, в които вероятно бяха живели различни семейства. Сега те зееха открити пред погледа на Сано, който тичаше покрай тях. Вратите бяха махнати. Всички отделения бяха празни, ако не се смятаха подгизналите отпадъци. Той забърза по коридора към някакво помещение встрани от онази част на покрива, която бе най-увредена. В един ъгъл видя избеляла завивка, а до нея имаше вързоп дрехи и кошница с оризови кюфтета — признак за наличие на обитател.

— Лили! — извика Сано.

Гласът му отекна из къщата. Отговор не последва. Сано зърна на пода сламен сандал, чиято предна част сочеше към прага, на който бе застанал. Той се обърна. Низ от червени петна водеха нататък по коридора. Той пое по дирята и скоро долови във влажния въздух мирис на метал. Петната ставаха все по-големи и накрая се превърнаха в локва от кръв, разляла се в блестящо тъмночервено върху пода на последната стая.

Насред локвата лежеше жена, наподобяваща счупена кукла. Разпилените й черни коси бяха напоени с кръв, евтиното й кимоно на цветя бе почервеняло и подгизнало. Ръцете й бяха разперени, а по дланите им се виждаха кървави рани. Главата й се падаше под един прозорец, чиято хартиена преграда бе изгоряла. Светлината, която проникваше през него, се отразяваше върху бледото й лице, а зейналата й уста разкриваше зъби, плувнали в още кръв. Очите й изглеждаха втренчени с ужас в последното, което бе видяла — убиеца, прерязал гърлото й от едното ухо до другото.

Сано изпита покруса от тази насилствена смърт, жал към беззащитната жертва и гняв към убиеца. Изруга високо и заби юмрук в рамката на вратата.

Появиха се Хирата, Иноуе и Араи.

— Какво се е случило? — попита Хирата.

Видяха трупа и възкликнаха в един глас. Навън проблесна светкавица и отпечата в очите на Сано този кървав спектакъл на смъртта.

— Лили ли е?

— Доколкото мога да преценя, да — отвърна Сано.

Възрастта и крещящото й облекло съответстваха на описанието на Рейко. Триумфът, който го бе обзел, когато научи местонахождението й, премина в разочарование и съзнание за пълен провал. Хирата се наведе и пипна кръвта.

— Още е топла. Вероятно е била убита току-що.

— Да — отвърна Сано. — Пристигнахме твърде късно. Той ни изпревари и се добра до нея малко преди нас.

— Кой? — попита Хирата.

— Капитан Торай — Сано обясни как се бе сблъскал с капитан Торай, който тъкмо излизал от постройката. — Имаше кръв по дрехите си. Побягна нататък, а Фукида и Маруме се втурнаха след него.

— Значи Торай е заплашвал хората около чайна „Сливата“ да си мълчат за Лили.

— С помощта на свои приятели и по заповед на полицейския началник Хошина без съмнение.

— Но защо си е направил труда да я следи и да я убива точно сега?

— За да прикрие важна улика — отвърна Сано. — Хошина иска да е напълно сигурен, че днес на процесите съпругата ми ще бъде осъдена, а аз ще бъда унищожен. Последното, което би допуснал, е да ме остави да отведа Лили да свидетелства в наша защита и да накарам владетеля Мацудайра да си промени решението. Което можех да сторя, ако бяхме успели да я открием по-рано. Но все още има надежда. Макар че загубихме Лили, остава ни още един свидетел.

— Капитан Торай?

— Именно. Той участва в заговора на Хошина и покрива уликите, за да възпрепятства разследването на убийството. Знае всичко за тях. Ще го изправя пред владетеля Мацудайра и шогуна, за да си признае, че е убил важен свидетел.

— Кръвта по него би трябвало да ги убеди — рече Хирата.

— Тях не ги е грижа за смъртта на някаква жена от простолюдието, но едва ли ще им хареса, че някой се е опитал да ги измами — рече Сано. — Смятам, че накрая Торай ще предаде Хошина, за да спаси собствената си кожа. А това би трябвало да помогне за оневиняването на съпругата ми.

— И за края на Хошина — добави Хирата.

— Което в известна степен ще обезсили кампанията им да ме изкарат изменник. Да вървим да помогнем на Маруме и Фукида, защото първо трябва да заловим капитан Торай.