Мел Одом
Магическият ръкопис (51)

Четиридесет и осем

Точно преди да загуби съзнание, Уорън отпусна хватката си върху Фулагар и насочи цялото си внимание към Токлорк.

— Умри, човеко! — изсъска Токлорк. Изглежда, интелигентността му не беше толкова голяма като на другите двама слуги на Фулагар. Но беше също толкова смъртоносен.

Уорън си представи меч, а после го сътвори от мистичната енергия, която контролираше. С бързо мушване го заби в главата на Токлорк. Черепът избухна и парчета от очните ябълки се разхвърчаха във всички посоки. Някои от тях изпльокаха по дрехите на тъмнокожия мъж.

Мъртъв, демонът падна назад и пипалата му се отпуснаха.

С хриптене, едва успявайки да поеме въздух, Уорън рухна на върха на Средната кула. После си спомни за Фулагар.

Щом се обърна, видя как той скача срещу Мерихим, който още летеше. И двата демона увиснаха във въздуха и се превърнаха в мишени за тамплиерския огън.

— Безмозъчен, безгръбначен глупак! — избухна Мерихим. — Бяхме го победили!

Ужас изпълни вените на Уорън, като си помисли за гнева на демона. Опита се да хване отново Фулагар, но опитите му бяха твърде слаби и онзи ги отклони с лекота.

Вместо това, като видя тамплиерите в рова, Уорън разбуди мъртъвците в близките гробища и ги призова. После се пресегна към мъртвите, които усещаше в коритото на рова. Някои от тях бяха нови, но други бяха прекарали там дълго време. Всички те дойдоха.

* * *

Когато Лея дойде в съзнание, лежеше по гръб. Спомни си вълната, която я беше улучила, и се изуми, че още е цяла. Отпусна се достатъчно, за да може да поеме въздух в парализираните си дробове.

Показанията на ПД-то й сочеха, че не е пострадала и може да се движи.

От изсъхналата кал под нея се подадоха ръце на скелет и се увиха около главата й. Тя опита да се изтръгне, но още ръце се присъединиха към първите и я хванаха здраво.

В следващия миг изскочи един череп и се метна към гърлото й. За щастие бронята издържа за момента.

— Вертам — повика тя по радиото.

— Почти стигнах — отвърна старият тамплиер. — Дръж се.

Да се държи, не беше проблем. Проблемът беше, че я държаха. Лея започна да се бори с немъртвите, които я бяха пленили.

* * *

— Боже мой!

Като чу възклицанието на Даниел, Саймън се насили да се изправи. Въпреки медикаментите в организма си, започваше бързо да отпада. Изкуствената енергичност можеше да трае само толкова.

Хвърли поглед към небето, където се биеха двата демона, и си помисли, че това е предизвикало смайването на Даниел. После забеляза, че хълмовете наоколо са покрити с немъртви трупове, които прииждат към рова. Още от тях излизаха от коритото на самия ров. Бяха обкръжени.

Тогава Саймън чу Лея да вика Вертам и се зачуди къде ли може да е старият тамплиер. Звучеше, сякаш е някъде наблизо.

— Нейтън — каза Саймън, когато съзря тамплиера долу в рова. Други тамплиери от хората на Буут се биеха с немъртвите, излизащи оттам.

— Тук съм, Саймън — отвърна приятелят му. — Дявол да го вземе! Тези твари са навсякъде.

— Още нищо не си видял — каза Даниел. — Мисля, че Ана Болейн^[1] и Уилям Хейстингс^[2] тази заран са излезли от гробовете, за да ти сритат задника.

— Ще трябва да се наредят на опашката. — Нейтън развъртя меча и натроши на парчета два скелета точно пред себе си. Но там, откъдето идваха те, имаше още много.

— Вертам — извика отново Лея.

Саймън огледа рова и забеляза купчина скелети, които сякаш се бореха помежду си. От време на време зърваше бронята на Лея. След като я видя да мърда, вече я виждаше цялата, защото камуфлажната функция не можеше да се справи с всичките й движения.

— Тук сме — обяви Вертам.

Изведнъж Саймън усети реактивни турбини над главата си. Когато вдигна поглед, видя лъскав боен хеликоптер с оръдие на носа и стрелци по вратите. Усмивка разтегли лицето му, когато осъзна, че старият тамплиер сигурно е нахлул в някоя от изоставените военновъздушни бази, за да вземе хеликоптера.

Стрелците на борда мигновено откриха огън. Те бяха свързали програмните си системи с тамплиерските брони и сваляха избраните мишени с бързи изстрели. Резонансните снаряди и гръцкият огън се забиваха в немъртвите в рова и ги превръщаха в калциеви късчета.

Явно Вертам беше усъвършенствал оръжейните системи на хеликоптера.

Като насочи вниманието си обратно към биещите се във въздуха демони, Саймън вдигна шипомета си и започна да стреля непрекъснато и по двамата. След секунди демоните кървяха обилно.

— Вертам — извика той, продължавайки да стреля.

— Саймън — отвърна ликуващо старият тамплиер. — Радвам се да разбера, че си още сред живите.

— По-късно ще празнуваме — рече Саймън. — Сега ще убиваме демони. Виждаш ли онези двата във въздуха?

— Да.

— Очисти ги. — Саймън се огледа и съзря професор Макомбър, който се бе свил на земята на няколко крачки оттам. Очевидно беше пропълзял доста голямо разстояние, докато никой не го гледаше.

— Видяхте ли всички онези немъртви, които идват към вас? — попита Вертам.

— Да.

— Трябва да се евакуирате.

— Знам. Виж дали ще можеш да свалиш тези два демона. — Саймън се затича към професора. Изтощението в организма му растеше. Въпреки екзоскелета усещаше краката си като гумени.

Той стигна до Макомбър и го прикри с тялото си.

— Стойте до мен, професоре — каза Саймън. — Ще ви измъкнем оттук само след минутка.

— Ами Буут и хората му? — попита Даниел.

— Аз бих ги оставил да изгният, друже — отвърна Нейтън.

— Не мога — каза Саймън. — Вертам, има ли място?

— Има.

Хеликоптерът изви и носовото му оръдие изстреля голям снаряд с гръцки огън срещу демоните. Той обаче мина покрай Мерихим и попадна право в другия.

Поразеният демон падна долу в рова и не помръдна повече.

— Неее! — изкрещя яростно Мерихим. Заплющя с криле и се отдалечи стремително. Подир него във въздуха избухнаха още два снаряда и посипаха огън.

Хеликоптерът затанцува наоколо и се опита да хване отново на прицел бягащия демон. Но преди да успее, четири летящи демона се хвърлиха в атака.

— Приближаващ враг! — изкрещя Нейтън. — Имате четири таласъма на опашката!

— Видяхме ги — отвърна Вертам.

Специално изработеният хеликоптер се завъртя кръгом и загърмя с всички оръжия. Два от демоните се разлетяха на парчета, но другите два се блъснаха в подсиления нос и се вкопчиха в него с краката си. Заблъскаха с юмруци по носа, докато повърхността не се напука.

Един от тамплиерите се промъкна на страничните подпори с лъчев пистолет. След като успя да се протегне зад носа, натисна спусъка и подпали и двата демона. Те отскочиха от хеликоптера и отлетяха, но в небето вече се виеха други.

— Ако искаме да се измъкнем оттук, сега му е времето — рече Вертам. — Ще привлечем демоните от цял Лондон. Тази машинка би трябвало да надбяга повечето от тях, но ако се повреди и се наложи да се връщаме пеш, това няма да ни интересува особено.

— Кацай — заповяда Саймън. — Професор Макомбър е при мен. Искам да бъде защитен.

— Слушам.

* * *

Изпълнен с ужас, Уорън безпомощно гледаше как Мерихим се завъртя към него.

— Трябва да се махаш оттук — каза гласът дълбоко в главата му.

Тъмнокожият мъж се опита, но не можа да помръдне краката си.

— Наоми.

— Опитвам се, Уорън — каза тя. — Трябва да ми помогнеш.

Той се помъчи да се съсредоточи, но не можа да установи връзка. После Мерихим се приземи пред него толкова тежко, че разтресе покрива.

— Ти ми измени — беснееше демонът. — Не аз убих Фулагар. Тамплиерът го уби. Смъртта му не означава нищо.

— Неговото място все пак е свободно, нали? — попита Уорън, опитвайки се да отстъпи по-далече от демона. — Ти това целеше.

— Не. Не е. Но твоето скоро ще се освободи. — Мерихим махна с ръка и във въздуха се образува друг процеп.

Една кабалистка, украсена с рога и опашка и покрита с татуировки, пристъпи на покрива. Тя погледна с отвращение към Уорън.

— Та той дори не се е опитал да се промени по твой образ и подобие — рече жената.

— Ти можеш да станеш за мен всичко, което съм желал някога — каза Мерихим. — Дарбата му е твоя, ако я искаш.

— Ще я взема. — Жената вдигна дясната си ръка.

Уорън внезапно разбра за какво говорят. Опита се да се оттласне оттам, да се протегне към Наоми. Но беше прекалено уплашен.

— Помогни ми — извика той на гласа. — Моля те.

— Той трепери — каза жената.

Мерихим замахна бързо с ръка и ноктите му срязаха китката на жената. Дланта й се отдели и падна. Като по чудо, не се проля нито капка кръв.

После демонът посегна към ръката на Уорън — онази, която му беше дал — и я стисна за китката.

Със завъртане и дръпване изтръгна дланта от тъмнокожия мъж и я забучи на чукана на жената. Размаха ръка над присадката и тя заздравя почти моментално.

Уорън изпита завист, като си спомни колко време му трябваше на него да се изцери, след като племето на Наоми бе решило да го използва за експеримент. После агонизираща болка се стрелна от чукана му нагоре през рамото и избухна в черепа му. Демонът посегна към главата му с разперени нокти.

В този миг Уорън усети как Наоми го хваща и го издърпва обратно. После изгуби съзнание.

* * *

— Буут — изрева Саймън през делящото ги разстояние, докато Вертам снижаваше хеликоптера към тях.

Великият магистър се завъртя с лице към Саймън и вдигна пистолета си.

— Би трябвало да те убия още сега, Крос. Ти носиш нещастие и упорито ни въвличаш в тази война с демоните.

Саймън устоя на импулса да вдигне своя пистолет. Съмняваше се, че оръжието на Буут ще може да пробие бронята му, дори и отблизо.

— Войната вече е в ход — каза той. — И няма да спре заради това, че ти се криеш от нея.

— Не схващаш ли? — попита Буут. — Всичко свърши. Ние загубихме.

— Не. Ние едва започваме. Ето защо лорд Съмърайл пожертва всички онези тамплиери в битката в нощта на Вси светии. За да ни спечели време.

— Време ли? Време за какво? За да умрем по-бавно?

Саймън не каза нищо.

— Ти си идиот — избухна великият магистър. — Лорд Съмърайл поведе онези тамплиери в битка, мислейки, че това ще е краят. Те очакваха да разгромят демоните и да ги изхвърлят от този свят. Дори и за секунда не са вярвали, че ще си загубят главите.

— Не е вярно — каза Саймън. Историята, която се разказваше от четири години, беше важна. Саможертвата на тамплиерите беше разказ за уважение и чест.

— Те никога по-рано не са се борили срещу Адска порта — каза Буут. — Не разбираш ли? Те са се обучавали и тренирали с години. С поколения. Само за да сразят демоните в една битка. Това обаче не стана. Те загубиха. — Той размаха безпомощно ръце, за да посочи към немъртвите около тях, които вече изпълваха рова и започваха да се катерят върху моста. — Ние изгубихме, Саймън. Тамплиерите са жалки. Въпреки всичките ни оръжия и цялото ни обучение, демоните ни напляскаха и ни пратиха обратно вкъщи. А ние, които не загинахме в началото на тази битка, сме най-нещастните.

— Не — възрази Саймън. — Баща ми не беше глупак. Само в твоето описание тамплиерите изглеждат глупаци. Томас Крос не беше такъв. Никога през целия си живот. Нито дори за една нощ. Нито дори за един миг.

— Но това е истината — каза Великият магистър. — А ти продължаваш да буниш тамплиерите. Продължаваш да им даваш някаква надежда и да разпръскваш широко тази лудост. Ако можеше просто да оставиш нещата както са си, да умреш или да се махнеш и никога повече да не чуем за теб, тогава оцелелите биха могли да се успокоят и да си доживеят живота на скрито.

— Не е това начинът, по който трябва да живеем.

— Ние открай време живеем така — възрази Буут. — Какво ще кажеш за всички онези години, през които се криехме от света? Още тогава си живеехме по този начин. Но ти настояваш да изкараш тамплиерите от черупките им. Те ще бъдат заловени и ще издадат тамплиерското Подземие, за да могат демоните да избият всички ни. И всичко ще е по твоя вина.

Саймън си помисли за младите тамплиери и тамплиерки в своята крепост и колко малко от тях — а може би никой — щяха да имат дълъг живот.

„Не е важно колко дълъг живот имаш, момче — чу отново гласа на баща си. — Важното е колко дълго си струва да го живееш“.

— Саймън — обади се Вертам. — Шансовете ни да се измъкнем намаляват.

Саймън кимна към хеликоптера.

— Можем да ви измъкнем оттук — каза той на Великия магистър.

Буут поклати глава.

— Ще си опитам късмета с немъртвите. Може и да не ме убият. Но това не важи за теб, Саймън. Ти ще убиеш много хора. — Без да каже и дума повече, той се обърна и се затича, стреляйки по живите мъртъвци. После използва силата на костюма, за да ги прескочи.

Никой от останалите тамплиери не го последва. Двама от тях вече бяха убити от немъртвите.

— Ние ще се възползваме от предложението ви, лорд Крос — каза един от тях.

— Знаеш, че не си длъжен да ги взимаш — каза Нейтън. — Всички те са похитители и мъчители.

— Не — каза Саймън, — те са тамплиери. Наши братя и сестри. Няма да ги изоставим.

Всички се качиха на хеликоптера. Пилотът ги издигна над посягащите ръце на немъртвите и даде пълна реактивна тяга.

След секунди лондонският „Тауър“ остана далеч назад и Саймън беше на път за дома. Опита се да задържи очите си отворени, но не можа. Приклекна и отпусна глава на коленете си. Вибрациите на бягащия хеликоптер го унесоха в сън.