Мел Одом
Магическият ръкопис (46)

Четиридесет и три

На осемнайсет километра източно от тамплиерската крепост Саймън стоеше край всъдехода, който беше използвал, за да дойде на срещата. Оглеждаше заобикалящия го мрак през ПД-то.

Нейтън и Даниел стояха мирно наблизо. Други тамплиери подсигуряваха периметъра.

В далечината Саймън можеше да види лондонския пейзаж. Черен пушек от Изгарянето забулваше небето. Макар че го гледаше от четири години, фактът, че градът е неосветен нощем, му се струваше странен и злокобен.

— Саймън — предаде свързочникът от всъдехода. — Виждам на екрана два неприятелски обекта.

— Покажи ми ги — каза Саймън. В следващия миг двете непознати превозни средства се появиха на ПД-то му.

— Движат се по вектор на директно сближаване — заяви спокойно свързочникът. — Със скорост шейсет километра в час.

— Можеш ли да ми дадеш приблизително време на пристигане? — попита Саймън.

— Като се има предвид теренът и фактът, че се движат с кажи-речи максимална скорост, бих казал, че ще са тук след двадесет и две до двадесет и шест минути.

* * *

Двадесет и четири минути по-късно двата всъдехода се изкачиха на обраслия с трева хълм, където чакаха Саймън и неговата група.

— Саймън Крос — предаде някой от един от всъдеходите.

Саймън се включи към комуникационния канал на своя всъдеход и видя лицето на тамплиера да се появява върху ПД-то. Отвори канала от своя край, за да може и другият да вижда лицето му.

— Тук съм — каза той. Позна лицето на тамплиера, макар че не го беше виждал от години.

Доналд Петибоун сега беше над четиридесет. Лицето му беше мършаво и изпито. Тънък прошарен мустак минаваше по горната му устна. Той беше сержант от дома Рорк и беше обучавал много от тамплиерите на маневриране в малки групи, или така наречените „Юмруци“. „Юмруците“ на дома Рорк бяха сред най-дисциплинираните от всички тамплиери.

— Приятно ми е да те видя отново, Саймън — каза Петибоун. Усмихна се леко, но в тъмните му очи нямаше топлота.

— Радвам се, че сте добре, сержант Петибоун. Още ли водите тренировки?

— Разбира се.

— Изненадан съм, че в момента сте се откъснали от тях.

Петибоун се поколеба.

— Великият магистър смяташе, че ще е по-добре да видиш приятелско лице.

Приятелско или не, Саймън все още изпитваше подозрения.

— Какво иска той? — Не се чувстваше достатъчно великодушен, за да назове Буут нито по име, нито с ранга му.

— Да говори с теб.

— Можеше да дойде сам.

Петибоун сви устни с отвращение. Саймън не беше сигурен дали защото бе предложил Буут да дойде, или защото го принуди да признае, че Великият магистър не иска да го прави.

— Той смята, че ще е по-безопасно, ако ти посетиш Подземието — каза Петибоун.

— Тогава сме в патово положение — каза Саймън. — Буут губи времето и на двама ни. — Понечи да се извърне.

— Лорд Крос.

Това, че сержантът използва наследствената му титла, накара Саймън да застине на място.

— Това беше титлата на баща ми — каза младият тамплиер — и той предпочиташе да не я използва, освен когато се занимаваше с официални дела на дома. Баща ми гледаше на себе си първо като рицар, серафим и защитник на дома Рорк и Ордена.

— Знам това, Саймън — каза Петибоун. — Само ти напомням, че сега нещата са в твоя полза.

— Защо?

— Защото някои хора смятат, че към теб трябва да се отнасят както подобава на положението ти.

Саймън се взря изучаващо в лицето на мъжа. У сержант Доналд Петибоун никога не бе имало непочтеност. Той беше един от най-честните мъже, служили някога на някой дом.

— Когато напуснах тамплиерското Подземие преди четири години — каза Саймън, — никой не споменаваше титлата или положението ми.

— Тогава ситуацията още беше прекалено объркана. — Петибоун примигна и в непоколебимия му поглед се появи болка. — Загубихме толкова много и всичко беше неясно.

— А сега това се е променило, така ли?

— Напоследък е малко по-спокойно.

— Обаче не виждам тамплиерите да са излезли по улиците, да се бият с демоните.

— Не искам да проявявам неуважение, но ти също не си събрал цяла армия срещу тях — рече Петибоун. Челюстите му се стегнаха от наранена гордост.

„Тук ме спипа“ — помисли си Саймън.

— Знаеш го също толкова добре като мен, защото баща ти — лека му пръст — и аз сме те учили на тактика. Великият магистър Съмърайл се опита да разгроми демоните само с численост. Не се получи, въпреки че тогава имаше повече тамплиери, които да тръгнат на бой срещу тях. Сега броят на демоните е нараснал и расте все повече всеки ден. Трябва грижливо да подбираме битките си.

— Аз подбирам моите — изръмжа Саймън. — И виждам как воините ми загиват, бранейки невинните или нападайки демоните, където можем. Кога за последен път Великият магистър Буут е вдигал меч или пистолет срещу демон? — Според това, което беше чул, Буут никога не напускаше Подземието, освен когато дойде да отмъкне Макомбър.

— Това е неуважение — възрази Петибоун. — Баща ти никога не би постъпил така.

— От деня, в който започна да ме обучаваш, знаеш, че съм син на баща си, но не съм самият той. — Даже и в онези ранни години Саймън не приемаше смирено поучения от когото и да било. В няколко случая се беше опънал на Петибоун и беше подлагал на сериозно изпитание търпението на мъжа. — Кажи на Буут, че отклонявам поканата му. Даже, ако искаш, можеш да му кажеш, че я отклонявам почтително.

— Лорд Крос…

Саймън се завъртя кръгом и тръгна обратно към всъдехода си.

— Ние си тръгваме, сержант Петибоун. Желая ви благополучно връщане.

— Великият магистър ти предлага Флага на честта — рече бързо Петибоун.

Без да се обръща, Саймън се втренчи в лицето на сержанта върху ПД-то.

— Точно така — продължи Петибоун, когато Саймън не отговори. — Домът Рорк предлага Флага на честта.

Флагът на честта не беше използван повече от сто години. За първи път бил обявен, за да се изгладят противоречията между съперничещи си лордове от един дом скоро след минаването на Ордена в нелегалност, когато Филип Хубави ги обявил за еретици. Колкото и сплотен да беше Орденът, понякога имаше междуличностни сблъсъци или дългове на честта заради ръката на някоя тамплиерка, които трябваше да бъдат уредени.

Орденът бе пожелал да изглади тези неразбирателства, за да не бъдат домовете разединени от вътрешни вражди. Подобна вражда беше причинила падението на дома Феръл по време на Голямата война преди повече от сто години. В резултат на действията на лорд Феръл — Саймън не знаеше какви са, защото архивите бяха засекретени — домът Феръл бе лишен от своята власт и привилегии в Ордена.

Като момче Саймън се беше запознал с Рорк Феръл — един от наследниците на падналия дом. Рорк беше следващият поред след баща си, който би станал Велик магистър, ако домът беше оцелял. Но тази наследствена линия бе прекъсната, когато бащата и синът загинаха в битката в нощта на Вси светии.

— Флагът на честта ти гарантира безпрепятствено влизане и излизане — рече Петибоун. — И ще ти даде възможност да бъдеш изслушан от всички домове в Ордена.

— Става дума за ръкописа „Гоетия“, нали? — попита Саймън.

Петибоун се поколеба.

— Великият магистър иска да види този ръкопис.

— Как е разбрал за него?

— Убеди Макомбър да му разкаже за ръкописа.

— Как?

— Макомбър видя тамплиерското Подземие. Разбра, че тайната ще бъде на сигурно място у Великия магистър Буут. Той изпрати отряд в санаториума „Ейкхърст“, но стана ясно, че някой вече е бил там. Предвид пораженията, причинени на мъртвия демон, разбрахме, че е бил убит от тамплиери.

— Това все още не обяснява защо Буут е предложил Флага на честта — отбеляза Саймън. — Той би могъл да поиска от Ордена армия, за да атакува крепостта ни.

— Ако бяха опитали, щеше да се разрази кървава битка — обади се тихо Нейтън.

— Великият магистър не искаше да прави това. Ти си станал доста популярна фигура в Подземието. Той сметна, че мнозина няма да се съгласят с този начин на действие. Дори залогът да е ръкописът „Гоетия“ и тайните, които съдържа.

Саймън не можеше да повярва на това.

— Има много хора, които те подкрепят, лорд Крос — рече Петибоун. — Те невинаги са съгласни с онова, което правиш, особено след като онези млади тамплиери се измъкнаха от Подземието, за да се присъединят към теб като в някой Детски кръстоносен поход^[1], но знаят, че тук навън ти се опитваш да промениш нещата.

Саймън се замисли над тези думи и беше силно изкушен да приеме предложението. Въпреки че вярваше в онова, което правеше, също така знаеше, че докато го прави, повлича надолу със себе си и доброто име на баща си.

Флагът на честта щеше да му даде възможност да оправи това.

Нейтън постави ръка върху рамото му и включи вътрешната връзка.

— Не го прави, друже.

— Но това е Флага на честта — каза Саймън.

— Само че този, който ти го предлага, е Буут. Щях да се чувствам по-добре, ако някой друг дом ти отправяше това предложение.

— Аз съм се заклел пред дома Рорк.

— Обаче напоследък си станал изгнаник, друже. Както всички нас. Вече не принадлежим към никой дом. Освен това между теб и Буут има стара вражда, а той не е от хората, които ще изтърват нещо, след като са впили зъби в него.

— Буут не може да ми направи нищо под Флага на честта. Орденът няма да му позволи.

— Влизаш право в устата на вълка, друже. Това никога не е на хубаво. Няма да сме в състояние да те защитим там.

— Нейтън, оценявам това, което казваш, но трябва да го направя. На хората, които са дошли при нас — цивилните и тамплиерите, включително онези деца, — биха им се отразили добре ресурсите на Подземието.

— На тях им трябваш ти, друже. — Лицето на Нейтън върху ПД-то беше мрачно. — Ако те загубят, това ще е нещо, което никога няма да могат да заменят.

— Те могат да ме загубят още утре — каза тихо Саймън. — Аз съм само един човек, Нейтън. Един тамплиер. Следващата битка срещу демоните може да ми е последна.

— Саймън, ти си мой приятел и те обичам заради куража и доброто ти сърце. Кълна ти се, че където и да се случи да водиш битка, никога няма да останеш един самотен човек или тамплиер. — Нейтън се взря в очите му. — Но не прави това. Не можеш да имаш вяра на Буут.

— Налага се — каза Саймън.

— Нека отида аз. Назначи ме за свой представител. Аз ще се срещна с Буут.

— Не мога.

Вбесен, Нейтън избухна:

— Но това е логично, да му се не види! Хем ти ще си в безопасност, хем ще разберем какво иска Буут.

Саймън срещна погледа на приятеля си.

— Не можеш да отидеш. Дори и като мой представител, няма да можеш да говориш от мое име. Има някои неща, които трябва да поправя в памет на баща ми. Трябва да поема отговорност за действията си.

— Тогава нека дойда с теб.

— Трябва да останеш тук. Пази всички, докато се върна.

Лицето на Нейтън помрачня от опасения.

— Ами ако не се върнеш?

— Пази всички.

Нейтън се наведе към него и го стисна в яростна прегръдка. Когато проговори, гласът му беше дрезгав.

— По дяволите, само гледай да се прибереш, друже. Тук имаме нужда от теб.

Саймън се изправи и се обърна към Петибоун.

— Добре, сержанте. Можеш да уведомиш Великия магистър, че съм приел неговия Флаг на честта.

Люкът на всъдехода се отвори.

— Качи се на борда, лорд Крос.

Саймън влезе във всъдехода и се настани на една пружинираща седалка в задната част. Никой не му продума, докато люкът се затваряше.

— Просто се отпусни и се наслаждавай на пътуването, лорд Крос — посъветва го Петибоун. — Няма да продължи дълго.

Всъдеходът потегли рязко.

Известно време Саймън запази връзка с другите всъдеходи. Гледаше как Нейтън и останалите се качват отново вътре и обръщат колите, за да поемат назад към крепостта. После връзката, която беше закодирана и отделна от комуникационния канал във всъдехода на Петибоун, се изгуби.

Той се отпусна. Беше сам сред потенциални врагове, защитаван само от тънкото було на честта, от идеал, който датираше отпреди почти хиляда години и произлизаше от друг свят, различен от жестокия пейзаж, който го заобикаляше сега.

* * *

Три часа по-късно Саймън пристъпваше сред сенките, заобикалящи метростанцията Блефант енд Касъл, заедно с Петибоун и другите тамплиери. Входът на дома Рорк се намираше зад тайна врата в изоставения тунел.

Когато Саймън се върна в Лондон преди четири години, бе влязъл през тази метростанция. Оттогава не се беше връщал тук.

Мястото изглеждаше по-зле отпреди. Изгарянето продължаваше да разяжда града. Големи дупки и пукнатини набраздяваха улиците на местата, където се бяха сражавали демони или кръволоци бяха излизали на повърхността.

Петибоун им махна да минат от едната страна на уличката. Тамплиерите вървяха приведени, с извадени мечове и с пистолети в ръце.

Саймън ги изчака, но лошото предчувствие в него продължи да расте. Не беше логично да остават на сегашната си позиция. Нищо не им пречеше да влязат в метростанцията.

— Какво чакаме? — попита Саймън.

— Търпение, лорд Крос — каза Петибоун. — Градът с всеки ден става все по-опасен. Нещата може да са се променили дори през няколкото часа, докато ни е нямало.

Саймън погледна ПД-то си и забеляза — не за първи път, — че останалите тамплиери го държат в средата на групата. Чувстваше се като затворник, но знаеше, че това, което правят, е съвсем логично. При подобни обстоятелства той би направил същото.

От другата страна на улицата строй от тамплиери излезе от метростанцията и се приближи. Когато Саймън позна отличителния черно-червен дизайн на бронята на Буут, в гърлото му се надигна горчива неприязън.

Той стоеше и чакаше приближаващия се Велик магистър. Тамплиерите се разстъпиха около тях, но двама от личната стража на Буут останаха достатъчно близо, за да го защитят, ако се наложи.

— Саймън — каза Буут. Наличникът му стана прозрачен, за да разкрие лицето му. Въпреки нашествието, той беше наддал на тегло през последните четири години. Личеше си по чертите му. По време на разговора им във всъдеходите, когато беше дошъл за Макомбър, Саймън не беше уверен в това.

„Криенето явно му се отразява добре“ — помисли си Саймън и едва се спря да не го изрече на глас. Вместо това каза по-дипломатичното:

— Велики магистре Буут.

— Въпреки че ти предложих Флага на честта — рече Буут, — честно казано, не очаквах да ми повярваш.

На Саймън му се прииска да го увери, че нещата наистина са били обезкуражаващи.

— Имаме обща цел — каза той.

— Книгата „Гоетия“ — кимна Буут. — Носиш ли я с теб?

— Не. — Саймън не си направи труда да обясни, че е изгоряла или че вече не се намира в ръцете му. — Аз имам ръкописа. Дойдох да видя какво можеш да предложиш ти.

— О, карай да върви. Предполагам, че би било прекалено да се надяваме, че книгата ще е у теб. Всъщност няма значение. Може да се уреди нещо. Откупът винаги е бил част от войната.

Пронизително свистене отекна зад Саймън, преди да успее да помръдне.

— Предупреждение — каза ИИ-то на костюма. — Електромагнитен неврален усмирител е…

Петибоун се хвърли напред, стиснал в една ръка устройството. Усмирителят беше предназначен да изключва бронята, когато тамплиер, ранен на бойното поле, не можеше да владее разсъдъка си. Използваше се също така в случаи на обсебване от демон или от зловреден артефакт. Тамплиерската броня беше опасна колкото миниатюрен танк и определено по-подвижна. Усмирителят трябваше да бъде настроен към защитите на бронята, за да ги преодолее. Всеки дом имаше свой комплект защити.

Саймън се опита да блокира усмирителя, но Петибоун беше твърде бърз и опитен, за да може да го избегне напълно. Освен това двама от тамплиерите на Петибоун се счепкаха със Саймън и го събориха на земята, докато беше загубил равновесие.

Той удари единия в наличника достатъчно силно, за да отметне главата му назад, и успя да пъхне ръка под брадичката на другия. Намери опора с единия си крак и се претърколи, опитвайки се да се освободи от хватката им. Преди да успее да се изправи на крака, Петибоун го халоса с усмирителя.

— Блокирай натрупването на електромагнитния заряд — заповяда Саймън.

— Изпълнявам — отвърна ИИ-то на костюма. — Грешка при операцията. Електромагнитният заряд не е боен. Не е регистрирана опасност.

— Отхвърлям това — каза отчаяно Саймън. — Изключи протокола на дома Рорк. — Беше глупак, че се довери на Буут, и идиот, задето не помисли, че изключването на защитите може да бъде използвано срещу него. Но то беше необходимо в собствените му отряди.

— Дръжте го! — заповяда Буут. — Сержант! Укроти го!

— Въведи парола за изключване на протокола на дома Рорк — каза ИИ-то на костюма.

Преди Саймън да успее да отговори, Петибоун заби усмирителя в основата на шлема му. Поредица от електромагнитни заряди пробягаха през бронята и нервната система на Саймън. Той се опита да запази съзнание, но полетя в дълбок, тъмен кладенец.