Мел Одом
Магическият ръкопис (45)

Четиридесет и две

Къде намерихте ръкописа? — попита Лира Дариус. — В санаториума „Ейкхърст“. — Лея не се опита да скрие информацията. Нямаше да спечели нищо от това. Сега ръкописът беше в Командването и не можеше да се използва без тяхното сътрудничество. Съществуваше и вероятност той да е толкова силно обгорял, че да не може да се възстанови изобщо.

— Откъде знаехте, че е там?

— Макомбър каза на Саймън Крос.

— Обаче изобщо не го спомена на нас.

— Смяташе, че ще е по-добре информацията да се намира в ръцете на тамплиерите.

— А ти какво мислиш?

— Всъщност няма значение, нали? — отвърна с въпрос Лея. — Сега ръкописът е в Командването и е изгорял почти до пепел.

— Техническият отдел смята, че може да възстанови страниците.

В Лея се надигна въодушевление, но тя запази лицето си безизразно. Освен това овладя биенето на сърцето и дишането си, защото предполагаше, че стаята е тъпкана с биосензори.

— Знаеш ли какво съдържа ръкописът? — попита Лира.

— Смята се, че е написан от цар Соломон и описва седемдесет и двата демона, които той е призовал и е затворил в гърне. Заглавието обаче е подвеждащо, защото може да се тълкува като „призоваване на ангели“ или „викане на демони“.

— Според легендата, Соломон оковал демоните, но така и не стигнал до призоваване на ангелите. Кабалистите биха били много щастливи от това, защото вярват, че демоните могат да бъдат подчинени и използвани за доброто на човечеството.

— Не и тези, които съм виждала — вметна Лея.

— Съгласна съм — рече Лира. — Обаче видях със собствените си очи какво можеше да прави Кийра Скайлър със силите, които бе усвоила благодарение на проучванията си на демоните. — Тя поклати глава. — Не мога дори да си представя какво щеше да знае сега тази жена, ако беше оживяла.

— Кабалистите отварят врати, които не могат да затворят. При пътуванията си из Лондон съм виждала няколко от тях, полудели от силите, които са се опитали да използват. Или физически осакатени.

— Но има и някои, които са станали доста могъщи.

— Засега — съгласи се Лея. Въпреки успешните случаи, които беше виждала, тя нямаше доверие в силата на демоните. Черният мъж с демонската ръка беше идеален пример за това.

— Защо донесе ръкописа тук? — попита Лира.

— Защото мислех, че в техническия отдел може би ще успеят да измъкнат информацията, съдържаща се върху тези страници. Виждала съм ги да правят истински вълшебства.

Лира се усмихна леко.

— Знаеше, че си определена за потенциална заплаха.

— Разбира се.

— Защо не се прибра, когато трябваше?

— Тамплиерите ме държаха в плен.

— Как попадна в ръцете им?

— Саймън Крос ми спаси живота преди няколко дни.

— Според докладите, които четох, си попаднала в опасност само защото си отишла да го предупредиш за демонски капан, в който тамплиери били използвани като примамка.

— Вярно е. — Лея беше решила да не лъже, ако е възможно.

— Ти си се сближила с тамплиерите, въпреки изричните заповеди да не го правиш.

— Да.

Лира сви рамене.

— Искаш ли да разкажеш по-подробно.

— За протокола ли? — Лея се усмихна, но в усмивката й нямаше веселие.

— Определено за протокола.

Лея си пое дъх и разбра, че сега или ще направи пробив в кариерата си, или ще я унищожи.

— Направих го, защото вярвах, че тамплиерите са важен фактор в справянето ни с тази ситуация.

— „Ситуация“ ли?

— Ти друга дума ли имаш?

— На карта е заложено самото ни съществуване. Мисля, че „ситуация“ е адски лековато описание на нещата. — В думите на Лира нямаше враждебност.

— Не приемам нещата лековато — съгласи се Лея. — Затова излязох извън параметрите на мисията по отношение на тамплиерите.

Лира повдигна вежда.

— Но работата не е само в тамплиерите, нали? Ти си се съсредоточила върху Саймън Крос.

— Да.

— Защо?

— Защото изглежда, че Крос и хората му наистина ги е грижа дали този свят ще продължи да съществува. — Тя направи пауза. — Той все още вярва, че може да победи демоните. Което е повече от онова, в което вярва Командването напоследък.

При тези думи Лира сви раздразнено устни. Лея веднага разбра, че е прекрачила някаква граница.

„Трябваше да спреш до коментара за тамплиерите — укори се тя. — Очевидно това беше безопасната зона“.

Но искаше от Командването да знаят какво мисли за тях и за сегашните виждания на оперативния отдел.

— Ние сме поставени в необичайни обстоятелства — каза Лира. — Всички още се опитваме да свикнем с тях.

— Докато ние се спотайвахме — каза Лея с равен тон. — Саймън Крос се зае да извежда хора от Лондон. Сега, четири години по-късно, когато спасителните курсове с кораби са вече малко или много в миналото, той все още се опитва да прави същото.

— Падаш ли си по него?

Въпросът завари Лея напълно неподготвена. Тя се поколеба, отвори уста да заговори, опита се да измисли какво да каже, после я затвори. Опита пак.

— Не.

— Виждала съм негови снимки. Хубав мъж е. Би било разбираемо.

Въпреки обучението си и намерението да не показва чувства, Лея усети как лицето й бавно пламва. По всяко друго време, по отношение на всеки друг човек, беше сигурна, че нямаше да издаде нищо.

— Ако бяха по-млада — каза Лира, без да се запъне, — вероятно и аз самата бих се заинтересувала от него. Разбира се, той може и да предпочита по-възрастни жени.

— Не — каза Лея прекалено бързо. — Не предпочита.

Лира я изгледа и повдигна вежда.

— Не съм искала да те обидя — рече Лея.

— Не съм се обидила. От сигурен източник ли знаеш за вкусовете на Саймън Крос?

— Не.

— Но изглеждаше много сигурна.

— През всичките години, откакто го познавам, не съм забелязала Саймън да се интересува от някого.

— Има много жени тамплиерки. Може би е някоя от тях.

— Няма как да знам. — Но още докато го казваше, Лея бе сигурна, че би разбрала, ако имаше такова нещо. — В настоящия момент Саймън се е съсредоточил изцяло върху войната с демоните.

За кратко Лира я гледа мълчаливо, после кимна.

— Познавам този тип хора. Има няколко от тях и при нас.

Лея кимна.

— Проблемът е, че Саймън Крос, изглежда, има доста шарено минало.

— Смятам, че никой не е съвършен. Съдя за него по мъжа, който съм виждала в действие, а не по онзи, който е бил прокуден от Лондон преди толкова години.

— Изглеждаш ми непреклонна.

— Така е.

— Добре. Тогава може би ще успеем да свършим нещо. — Лира се изправи.

Лея очакваше сега да я оставят сама и не гореше от нетърпение това да стане. Можеше да се справи със самотата. Изолацията често представляваше част от работата й. Просто не й се нравеше мисълта, че нищо не се върши.

— Контрол — каза Лира, потвърждавайки подозренията на Лея, че и други слушат разговора им. — Наруши мълчанието.

— Тук е Контрол — отвърна мъжки глас.

— Донеси бронята на Лея Крийзи в тази стая и отмени заповедите за незабавното й задържане.

— Не са ни казали да провеждаме така срещата.

Тонът на Лира се изпълни със стомана и огън.

— Направи го веднага, на моя отговорност, иначе ще те дам на военен съд.

— Слушам, госпожо.

— И отвори скапаната врата, преди да съм го направила аз. — Вратата незабавно се отключи.

* * *

Лея последва Лира Дариус по тесните, виещи се коридори на подземния комплекс. Щабът на групата умишлено се поддържаше малък. За провеждането на операцията, в която тя участваше, не беше нужно много.

— От техническия отдел ми съобщиха, че само след няколко часа ще разполагат със страниците на изгорелия ръкопис, който си открила…

— Саймън Крос го откри — прекъсна я Лея. Взе бронята си от един мъж, който дотича запъхтян при нея.

— … и че очакват данните върху страниците да бъдат възстановени напълно. — Лира спря в коридора, докато Лея навличаше бронята си. По-възрастната жена даже се обърна с гръб и й осигури някаква минимална усамотеност, като отпращаше с втренчен поглед случайните минувачи.

Когато се приведе в представителен вид, отново удобно облечена в бронята, която бе носила почти всеки ден през последните четири години, Лея каза:

— Благодаря.

Лира тръгна веднага.

— Това, което действаше в твоя полза, са годините ти в службата преди демонското нашествие. И фактът, че самата аз съм предразположена към идеята за важността на тамплиерите.

— Да, госпожо.

— Също така ми хареса, че донесе ръкописа „Гоетия“ тук.

— Когато Саймън откри, че е изгорял, реши, че няма избор. Аз мислех, че е възможно да се възстанови.

— Мисля, че в доклада ти ще изглежда по-добре версията, че си се възползвала от първата възможност да ни донесеш ръкописа. Така мотивите ти не изглеждат толкова спорни.

— Да, госпожо.

— Често можеш да замаскираш мотивите си, като просто опишеш действията си.

— Ще го запомня.

* * *

Стаята на техническия отдел беше компактна. От стена до стена я заемаше компютърен хардуер и специални периферни устройства. Трима души — двама мъже и една жена — стояха пред екраните и даваха гласови команди на ИИ-тата.

— Дженкинс — каза Лира.

— Тук. — Единият от младите мъже се обърна и погледна към нея. Изглеждаше като току-що излязъл от някоя академия, но Лея знаеше, че това е невъзможно, тъй като от четири години насам нямаше нови набори.

— Ти работиш върху ръкописа — каза Лира.

— Да — потвърди той.

— Какво постигна?

Дженкинс се завъртя обратно на стола си и произнесе бързи команди.

— Оригиналният документ, който ми донесохте, беше лошо изгорен. За щастие нямаше нанесена допълнителна вреда на основната структура на страниците. Разделянето им беше логистичен кошмар. Няма да ви отегчавам с подробностите по използването на наностабилизатори с електромагнитен стазис за фиксиране на отпечатъка…

Лира вдигна ръка.

— Въпрос ли имате, госпожо? — попита Дженкинс.

— Не. Гласувам за това да не бъда отегчавана.

— О! — Дженкинс изглеждаше ужасно смутен. — Разбира се, госпожо. — Той насочи вниманието си обратно към монитора. — Накрая покрих стабилизираните страници с молекулярен гутенбергов печатен скенер, настроен към химическия състав на мастилата — имаше шест вида, които успяхме да идентифицираме — и свалих текста и изображенията. След като бяха готови, ги вкарах в компютъра и започнах да използвам програмата за дешифриране.

— И изображения ли имаше? — попита Лира.

— Да, госпожо. Успях да ги възстановя, но не знам каква част от тях имат отношение към това.

— Защо?

Дженкинс се поколеба.

— Защото са… странни. — Той произнесе няколко команди и на монитора се появиха изображения.

Лея се приведе напред, за да ги разгледа по-добре. Те представляваха рисунки, изработени с изключителни подробности. Но показваха ужасяващи създания.

— Демони — каза тя. Дженкинс кимна.

— Тук има дадени имена. И те съвпадат с онази книга „Гоетия“, която познаваме.

Това обърка Лея за момент.

— Каква книга „Гоетия“, която познаваме?

Дженкинс погледна към Лира и тя кимна.

— „Гоетия“ е била популярно заглавие сред свръхестествените творби или ню ейдж, както започнали да наричат много от тях. — Дженкинс заговори тихо и на монитора до рисунките на демоните се появиха корици на книги. — За всички тях се предполага, че са написани от цар Соломон. Една от най-известните е превод на Алистър Кроули от 1904 г. Тя се наричала „Арс Гоетия“ и Кроули твърдял, че била написана посредством психологично изследване.

— Но това не е книгата, която виждаме тук — каза Лира.

— Не, госпожо. Отгоре на всичко, в тази книга има скрита друга.

— Какво искаш да кажеш?

— В това, което виждате тук, има скрит таен текст. — Дженкинс изкара на монитора още страници. Тези бяха покрити с текст на език, който Лея не можеше да разпознае.

— Езиците никога не са ми били силна страна — призна Лира.

Обучението на Лея беше включвало шифроване, но не и лингвистика. Ако някой се опиташе да скрие информация на английски, френски или японски, тя можеше да прерови текста и да открие подозрителните пасажи.

— Това, което виждате тук, е коптски египетски — рече Дженкинс. — Предполага се, че цар Соломон е използвал този език в научните си трудове.

— Къде е тайният текст? — Лира се взря по-внимателно.

— Тук. — Дженкинс произнесе поредица от команди и върху монитора се осветиха определени думи и фрази.

— Това ми прилича на друг език — каза Лея.

— Нямаше да позная — рече Лира.

— Имам някакви познания по лингвистика — призна Лея. — Но не толкова големи, че да се справя с нещо като това.

— По-големи са от моите — каза Лира. — Аз мога да говоря приемлив френски и италиански, но си служа съвсем ограничено с тях в писмен вид.

— Това наистина е различен език — вметна Дженкинс.

— Какъв? — попита Лира.

— Не знаем. — Той въздъхна от безсилие, както могат да правят само младите. — Изпратих го на експертите по документи, но досега и те не са успели да го идентифицират. А трябва да призная, че мен самия доста ме бива в езиците.

— Как го откри? — попита Лея. — Изглежда неразличим от другия текст.

— Наистина е неразличим. Спрежението на глаголите и синтаксисът са безупречни. Но молекулярното сканиране разкри скритите думи, защото те навсякъде са изписани с два слоя мастило. Единият е поставен точно над другия.

Дженкинс произнесе команди и една от думите се наложи над друга. Буквите бяха оформени различно.

— Те не пасват — каза Лея.

— Не.

Лея се втренчи в бъркотията от букви.

— Нещо толкова крещящо като това би трябвало да се забележи веднага.

— Щеше, ако и двете мастила бяха такива, че да могат да се разчетат от човешки очи.

— Обясни — каза Лира. Дженкинс се обърна към нея.

— Вторият слой мастило беше невидим за невъоръжено око. Съдейки по химичния състав, който успяхме да извлечем от изгорелите пергаментови листове — а имайте предвид, че горещината променя химичния профил, — открихме несигурно подобие с един от химикалите, използвани от кабалистите.

— Това го е писал кабалист? — попита Лира.

Лея усети как стомахът й се стяга на възел. Ако това беше вярно, можеше да разбие надеждите й да отнесе превода обратно на Саймън и другите тамплиери.

— Не знаем дали го е писал кабалист — каза Дженкинс. — Като се има предвид времето, когато смятаме, че е създаден този ръкопис, определено по химичния състав на хартията и мастилата, възможно е някой друг да е използвал същото мастило.

— Но не знаете какво означава? — попита Лира.

Дженкинс поклати глава.

— Нямаме ни най-малка представа.