Мел Одом
Магическият ръкопис (43)

Четиридесет

Уорън крачеше през усойната вътрешност на метростанцията в Блумсбъри. Над града отново беше паднала нощ и демоните ловуваха безстрашно. Досега ги беше избягнал всички.

Страхът оставаше негов постоянен спътник. Също и гласът, витаещ в дъното на ума му.

— Тук съм — каза гласът. — Не бъди толкова напрегнат. Двамата с теб изработихме добър план. Този път имаме повече контрол върху игралното поле.

На Уорън му се искаше да се чувства толкова уверен като гласа. Мерихим го беше посетил по-рано, за да се убеди, че се е заел с лова на Кнаарл. Когато остана доволен от това, че той е достатъчно наплашен, изчезна. Но Уорън бе изпитал чувството, че върху каквото и да работеше демонът, то наближаваше своята кулминация.

Очевидната липса на интерес у Мерихим към това какво прави Уорън го безпокоеше. От четири години служеше на демона — не от вярност, а заради самосъхранение. Искаше му се да вярва, че онова, което прави, има по-голямо значение, отколкото изглеждаше в момента.

— Това, което правиш, има значение за Мерихим — рече гласът. — По-голямо, отколкото можеш да знаеш на този етап.

— Защо да е по-голямо, отколкото мога да знам?

— Защото тепърва ще се разиграят определени събития. Ако знаеш всичко, което не ти се полага, може да промениш нещата, които ще извършиш.

Уорън се закова на място сред запустялата метростанция. По релсите стояха смачкани вагони, пълни със скелетите на нещастниците, загинали при катастрофата, когато системите се бяха изключили. Още трупове, жертви на демоните, осейваха празното пространство. Той се беше научил просто да върви по тях. Костите хрущяха под военните му ботуши.

— Можеш да виждаш в бъдещето, така ли? — попита Уорън.

Гласът остана мълчалив известно време.

— Не мога да виждам, но мога да правя предвиждания въз основа на известните ми фактори.

— Можеш ли да направиш предвиждане за тази нощ? За това, което се готвя да сторя?

— Да. Предвиждам, че ще постигнеш успех, ако всичко върви, както сме го планирали.

— Ще ми простиш, че се чувствам малко разочарован от това изявление.

— Винаги има мистерии, които не можем да проумеем — каза гласът.

— Така е. Ти определено не си планирал да бъдеш окован, нали? — Прииска му се да си бе държал устата затворена. Но думите се бяха изплъзнали от устните му, преди да успее да ги спре.

— Не, не съм. Намеси се един неизвестен фактор. Но не беше предвидено и че ще мога да комуникирам с някого. Онези, които ме плениха, не бяха помислили за това.

В студения мрак на тунела Уорън изведнъж осъзна нещо друго, което знаеше, че би трябвало да разбере по-рано.

— Аз също съм бил неизвестен фактор. Ако можеше да говориш с някой друг, щеше да го направиш.

— Прав си. — Вместо да прозвучи умърлушено, в гласа за първи път отекна заплашителна нотка. — Но ние се нуждаем един от друг, за да се освободим. Никой от нас не може да го направи сам. А аз чакам вече от стотици години. Ти би ли могъл да чакаш толкова дълго?

Част от новопридобитата увереност и чувство за сполука на Уорън се изпариха. Смъртността беше проблем. Вече беше прекарал четири години в служба на Мерихим. Колко още можеше да изкара, преди късметът му да се изчерпи, ако демонът постоянно го поставяше на огневата линия?

— Нуждаем се един от друг — каза той.

— Да…

Оставаше обаче да се разбере кой пръв ще престане да се нуждае от другия. Тази мисъл го смрази, докато продължаваше да крачи в тунела от станцията Холбърн към Британския музей.

* * *

След малко повече от час Уорън стигна до тунела, който гласът му беше казал, че ще е там. Той обаче не беше отворен. Намираше се от другата страна на бетонна стена, която го делеше от линията на метрото.

При изграждането на Британския музей през 1753 г. заедно с огромните му подземни хранилища за експонати и предмети, които тепърва трябвало да се сортират, създателите построили също така и обслужващи тунели. В последвалите години всички те били затворени, зазидани по един или друг начин. Но не бяха запълнени.

Уорън използва човешката си ръка, за да потърси кухината зад стената. Когато я намери, се съсредоточи отново и потърси пространствата между атомите на химичните елементи, изграждащи бетона и дървото, с които бе запечатан тунелът.

След като изгради в ума си карта на атомите, той пристъпи към стената и натисна. Бавно, сякаш се движеше през кал, се промъкна през плътната преграда.

От другата страна спря за момент, за да се овладее. Магията, която беше използвал, за да се промъкне през твърдата повърхност, беше трудна и след нея той невинаги се чувстваше добре. Между слепоочията му туптеше болка, а стомахът му се присвиваше от гадене.

Когато се почувства по-добре, продължи нататък.

* * *

Тунелът беше дълъг четиристотин метра. Белези от кирки, лопати и барут осейваха стените. Коловози, издълбани от обковани с желязо колела, набраздяваха каменния под и създаваха коварни неравности от двете страни на тясната железопътна линия, минаваща по средата на прохода.

Уорън стигна до другия му край кажи-речи, преди още да е готов. Инженерите бяха направили бетонна запушалка, за да затворят входа към долните етажи на Британския музей. Продълговатата запушалка беше три метра и половина широка и почти метър дебела. Очевидно, който и да беше дал заповедта за запечатване на тунела, не възнамеряваше да го ползва отново.

Уорън опря в камъка ръката, дадена му от Мерихим. Събра енергията си, после тласна и завъртя.

Отначало бавно, а после все по-бързо бетонната запушалка се завъртя и започна да се измъква от входа на тунела. За щастие стърженето не беше твърде силно, но пък и Уорън се бе погрижил да го заглуши.

Само миг по-късно запушалката излезе. Той я избута само толкова, колкото да може да промуши тялото си. От рисунките на Кнаарл, които гласът му беше показал в книгата, знаеше, че демонът е по-едър от него.

В подземното помещение цареше пълен мрак, но усиленото зрение на Уорън му позволяваше да вижда идеално. По някое време музеят явно бе нападнат от грабители, които бяха разхвърляли наоколо безценни артефакти. Някак си бяха успели да се доберат до херметично затворените хранилища, съдържащи различни експонати, които в дадения момент не са били изложени. Подът бе осеян с картини, както и със строшени вази, чинии и други керамични съдове от цял свят.

Малко по-нататък една египетска експозиция, за която Уорън беше чел, докато проучваше Британския музей, също се намираше в безпорядък. Двадесет и три египетски мумии лежаха в саркофази, от които бе задигнато златото и скъпоценните камъни. По някое време, след като Хауърд Картър^[1] открил Долината на царете^[2], мумиите били страшно популярни. Англия се бе интересувала особено много от тях.

Друга стая беше пълна с гръцки и римски артефакти, донесени от гръцките острови, Рим и Егейско море. Статуи — разбити и с липсващи парчета — лежаха като счупени играчки.

— Кнаарл не е тук — каза гласът.

Уорън премина през друго помещение с африкански племенни инструменти и оръжия, които вече представляваха по-скоро останки, отколкото експонати. Създателите на Британския музей бяха пращали археолози по всички краища на света, за да събират артефакти.

В другия край на стаята Уорън се спусна по едно стълбище, за да стигне до втората подземна стая. Там горяха свещи. Гранясалата лой и острият пушек погъделичкаха носа му и почти го накараха да се разкиха.

На втория етаж имаше стъклени витрини, съдържащи сухи цветя, семена и корени, които бяха разбити. Повечето експонати сега бяха просто боклук.

Кнаарл и група Мрачни изчадия ровичкаха из предметите, съхранявани в стаята. Вършеха това методично, като внимателно преглеждаха съдържанието и отделяха всичко.

Демонът бе висок три метра и половина. Но не можеше да се каже, че стои изправен, а по-скоро навит. От кръста нагоре Кнаарл имаше човешки вид, но надолу тялото му беше змийско.

Широкоплещест и с тесен ханш, демонът беше покрит с пурпурночервени люспи с размера на монета. Редица от черно-зелени рога стърчеше над трите му черни очи, разположени във формата на триъгълник над тясната му уста. Нямаше нос. Ушите му бяха прави и плоски и трептяха като рибешки перки. Надолу тялото му ставаше по-тъмнопурпурно и люспите бяха по-големи.

Носеше защитна ризница, изработена от някаква отровнозелена кожа, с изрязани по нея странни знаци. Дълъг, извит меч висеше на гърба му в ножница, направена от червено-черна кост.

Когато заговори, гласът му излезе напевно трептящ. Мрачните изчадия заработиха още по-усърдно, но това не попречи на Кнаарл да размаха камшика, който носеше. Плетената връв раздираше плътта, където я докоснеше. Две Мрачни изчадия лежаха на земята наблизо. Никое от тях не помръдваше и Уорън не се съмняваше, че са мъртви.

— Ти го намери. Добре. — Гласът на Мерихим отекна в ума на Уорън. — Сега му виж сметката.

Без предупреждение той изведнъж пристъпи през един процеп в мрака и влезе в подземната стая. Застана там, свиреп и ужасен.

— Кнаарл — извика Мерихим.

Демонът се извърна моментално. Трите му очи се впиха в Мерихим. После устата му се изви в усмивка, която разкри двойна редица остри зъби.

— Мерихим — рече Кнаарл мощно и пискливо и гласът му отекна в просторната стая. Звучеше почти като пронизителния писък на делфин. — Фулагар каза, че случайно те е срещнал в този свят.

Докато слушаше ужасните звуци, Уорън беше убеден, че ничие човешко ухо не е в състояние да разбере какво казва демонът. Не беше сигурен как той самият го разбираше.

— Това е дело на Мерихим — каза гласът. — Връзката ти с него ти позволява да разбираш езика на демоните.

— Той защо се намесва? — попита Уорън. — Нямаше го, когато се изправих срещу Харгастор.

— Мерихим и Кнаарл имат дълго и отвратително познанство.

Уорън неволно се зачуди откъде гласът знае това и защо не изясни нещо повече за въпросното познанство.

— Фулагар със страх ли говореше за мен? — попита Мерихим.

Кнаарл се усмихна още по-широко.

— Не. Говореше с раздразнение. Като за някаква напаст. Или властелин на напастите.

— Засега недей да се месиш — предупреди гласът Уорън. — Това не е твоя битка. Все още.

Уорън беше повече от щастлив да стои настрани. Кнаарл изплющя с камшика. Мрачните изчадия се обърнаха, веднага наострили вниманието си.

— Никой не те е канил в този свят — каза Кнаарл.

— Поканиха ме — възрази Мерихим.

— Не те е канил никой от Тъмните повелители, които обявиха това място за своя плячка.

Тъмен повелител беше демон, който е погълнал безчет милиарди. Уорън знаеше за това от книгите, които беше чел. Но сега вече бе наясно, че трябва нещо повече, за да се издигнеш в демонската йерархия.

— Не ми трябва тяхната покана — изръмжа Мерихим.

— Ти не си Тъмен повелител, Мерихим — заяви Кнаарл. — Само ти се иска да бъдеш.

— И ще бъда — изрева Мерихим. — След всичкото това време заслужавам да бъда.

Уорън усети гнева в думите на демона.

— Тъмните повелители няма да те приемат, защото ти нямат доверие — рече Кнаарл. — Никога няма да ти дадат такава сила.

— Не е нужно да ми я дават — сопна се Мерихим. — Достатъчно съм силен, за да си я взема сам.

— Според Фулагар си само достатъчно алчен, за да намериш смъртта си в този свят. Щеше да ти е от по-голяма полза, ако беше запазил съюза си с него.

— Това не беше съюз. Той ми даде живот на слуга. Също както на теб, Харгастор и Токлорк. Доволен ли си да бъдеш роб?

Кнаарл махна към струпалите се около него Мрачни изчадия.

— Ние всички сме слуги на Великото зло, Мерихим. Само ти — и може би неколцина други — не сте доволни от това. И повечето от тях умряха от Окончателната смърт.

— Аз предпочитам да не бъда роб. Мрачните изчадия, гремлините и имповете не са достатъчно умни, за да разберат колко безмилостно ги използват.

— Значи ще е по-добре да те принизят до нещо малко над животинския интелект, а? — Кнаарл облиза тесните си устни.

Мерихим не каза нищо.

— Успял си да си промъкнеш тук с помощта на някоя от твоите малки играчки, нали? — попита Кнаарл. — Някоя от твоите малки скъпоценности, които сееш сред хората, за да ги накараш да те призовават.

— Всички имаме право на достъп до неприсвоени светове — рече Мерихим.

— Това се променя, след като някой свят бъде определен за Адска порта и Изгаряне. — Кнаарл се плъзна по-наблизо и размаха камшика си. — Само тогава, под покровителството на Първородните, можем да вземем участие в Изгарянето, което прочиства един свят на Светлината. Ти не беше назован да участваш в това. Фулагар беше.

Мерихим се навъси.

— Фулагар не заслужава свят, пълен с толкова плячка.

— Внимавай с отровния си език — предупреди Кнаарл. — Говориш за моя господар.

— През всичките тези години все грешиш в избора си на господари.

Усмивката на Кнаарл беше мръснишка.

— Защото не избрах теб ли, повелителю? — Пискливият му глас беше пропит със сарказъм.

— Да.

Кнаарл килна глава на една страна.

— Изглежда, твоите васали ги сполетява бърза и ненавременна кончина. — Трите черни очи изгледаха Уорън.

— А и често ги подбираш неразумно.

Уорън остана с впечатлението, че едновременно е бил преценен, заплашен и отхвърлен. Ако не беше толкова уплашен, може би щеше да се почувства унизен и обиден. Но част от него знаеше, че може да умре през следващите няколко минути.

— Никой от онези, които избра едно време, не е още жив — рече Кнаарл.

— Вината не е моя.

— Прости ми за моята безочливост, Създателю на чуми, но или ти си ги избрал грешно, или си изпочупил играчките си, с поемане на твърде много рискове.

Мерихим изкриви лице в усмивка и насладата му беше ужасна гледка.

— Да си говорил напоследък с Харгастор?

Кнаарл вирна глава. Ръката му потрепна и камшикът му се заизвива по каменния под като жив. Няколко от Мрачните изчадия се отдръпнаха боязливо от него.

— Той беше убит в битка с тамплиерите — каза Кнаарл.

— Не, беше убит от другиго.

— Мрачните изчадия, които бяха с Харгастор и се отърваха живи, казаха, че са се били срещу тамплиери. Разбира се, бяха усмъртени за това, че са изоставили господаря си. — Кнаарл облиза устни. — Засега ти си единственият, който е проявил неподчинение към Фулагар и е останал жив. Но ако решиш да останеш тук по-дълго…

— Оставам — каза Мерихим.

— … тогава този пропуск скоро ще бъде поправен. — Кнаарл изплющя с камшика. — С нетърпение чакам да съобщя на господаря си за твоята кончина. Особено ако имаш пръст в смъртта на Харгастор.

Мерихим безстрашно остана на мястото си.

— От уважение към старото ни приятелство, ти давам шанс да живееш.

Кнаарл се изсмя и кошмарният писък едва не оглуши Уорън.

— Не можеш дори да ме пипнеш на този свят, Мерихим — отвърна демонът. — Ако предприемеш преки действия срещу мен или Фулагар, ще си навлечеш ужасния гняв на Първия.

— Великото око позволява борба за власт между Тъмните повелители и Първородните — отвърна Мерихим. — Само най-силните са достойни да стоят в нозете му.

Уорън беше чел за Първия, наричан още Великото око. Този демон бе създаден от Мрака като пряка противоположност на Светлината. Първия беше вечен и безмилостен. Именно той държеше под контрол Първородните и Тъмните повелители.

— Не и сега, на това място — рече Кнаарл. — Първо трябва Изгарянето да протече докрай на този свят. Ако след това искаш да предизвикаш моя господар, ще можеш да си потърсиш гибелта. — Той се усмихна. — Ако Фулагар прояви великодушие, може би няма да те измъчва, преди да те унищожи завинаги.

— Аз може и да не съм в състояние да вдигна ръка срещу него — каза Мерихим, — но други могат да го направят вместо мен.

Кнаарл изгледа Мерихим.

— Имаш Избран?

— Да. — Мерихим протегна ръка към Уорън. — И той е дошъл тук да те убие и да лиши Фулагар от още един васал.

Кнаарл се изви бързо като змия и погледна покрай Мерихим към Уорън.

— Човек? — изграчи развеселено Кнаарл. — Измежду всички, които можеше да избереш, си избрал едно от жалките създания, които убиваме без усилие всеки ден. — Той изплющя с камшика си. — По-добре да беше сключил сделка с тамплиерите.

— Тамплиерите никога не биха преговаряли с демон. А изборът ми беше по-мъдър, отколкото предполагаш.

— Ще видим. — Кнаарл замахна без предупреждение с камшика си. Плетената връв се стрелна като мълния към лицето на Уорън.