Мел Одом
Магическият ръкопис (40)

Тридесет и седем

Лея стоеше в асансьора и чакаше клетката да се спусне, без да знае дали това ще стане, или ще бъде напръскана с нервнопаралитичен газ, който ще я убие за секунди, или пък ще бъде изпарена с енергийни лъчи. Знаеше, че в момента я изследва сложно оборудване, което проникваше през дрехите и плътта й и дори сканираше скелета.

— Лея Крийзи — изрече механичен глас над нея.

— Аз съм Лея Крийзи — каза тя автоматично. — Гражданка съм на Великобритания и ще дам живота си за моя крал и моята страна.

Отговорът беше нужен, за да могат охранителните системи да сравнят гласовия й профил със записите. Трябваше всяка седмица да подновява записа, за да го поддържа актуален.

— Отворете костюма си.

Лея го направи, но си пое дълбоко дъх и го задържа, в случай че асансьорната клетка внезапно се изпълни с газ. Реакцията й беше абсурдна. Ако клетката се изпълнеше с газ, тя нямаше да има нужда да го вдишва, за да умре.

А и така или иначе, той щеше да е безцветен.

— Можеш да дишаш, Лея — каза един мъжки глас.

— Благодаря — отвърна Лея и се почувства глупаво. Въпреки всичко остана напрегната, докато вдишваше, и беше може би малко изненадана, когато не загуби съзнание.

Асансьорната клетка се спусна стремително надолу. За кратко се почувства в безтегловност. После гравитацията се върна и се опита да я смачка към пода. Тя знаеше, че се е спуснала на стотина метра.

Тамплиерите не бяха единствените, които имаха тайни.

— Изключвам захранването на костюма ти — рече мъжкият глас.

Лея усети как допълнителната тежест на костюма изведнъж я затегли надолу. Знаеше, че вграденият в него екзоскелет доста прилича по устройството на тамплиерската броня. Все пак плановете бяха откраднати от разработките, инициирани от тамплиерите, а после бяха проучени и променени в нещо по-подходящо за начина, по който се очакваше тя да го използва.

Въпреки външния контрол, костюмът на Лея беше направен така, че да отхвърля командите за изключване. Това беше оставено изцяло на нейна преценка. Но ако не го беше изключила, нямаше да излезе жива от асансьора.

— Очаква те ескорт — рече мъжкият глас.

— Разбирам — каза тя. — Но трябва да говоря с някой от Оперативния отдел.

— Мини по каналния ред. Говори със своя наставник.

— Разбрано. — Лея се изпъна.

Когато вратите на асансьора се отвориха, там стояха шест мъже и жени, облечени в брони, които чакаха да я посрещнат. Всички държаха в ръце, готови за стрелба, малки пистолети. Тъй като бяха с шлемове и по броните им нямаше отличителни знаци, тя не знаеше дали ги познава, или не.

— Да вървим — каза един от тях, като я издърпа от клетката. Взеха й металната тръба, съдържаща изгорелия ръкопис.

— Внимавайте с това — каза Лея. — Важно е.

— Само искаме да се уверим, че не е бомба — каза мъжът.

— Ако някой мислеше, че може да е бомба, изобщо нямаше да ме допуснат тук долу. — Тя усети, че гласът й е изпълнен с гняв, въпреки намерението й да не допуска такова чувство.

* * *

Лея знаеше, че подземният комплекс не е голям. Дейността им не предполагаше такова нещо. Те бяха самостоятелни единици с ограничена човешка сила и ограничен риск от разкриване.

Шестимата стражи я отведоха по най-краткия път до стаята й. Единият даже й каза, че са я приготвили за нея.

Това беше шега. Никой не живееше в подземния комплекс. Квартирата й представляваше малка стаичка, обзаведена с две койки, където ранените или хората без задачи можеха да лежат временно, докато се уреди нещо.

— Трябва да говоря с моя наставник — каза тя на водача на шестчленната група.

Той беше млад мъж, горе-долу на нейната възраст, с военна подстрижка, въпреки че вече от четири години живееха в условията на демонско нашествие. Белези, които приличаха на току-що зараснали резки от демонски нокти, грозяха дясната страна на лицето му. Изглеждаше голям късметлия, че си е запазил главата.

— Седи мирно — каза мъжът. — Някой ще дойде при теб.

— Това, което донесох, съдържа гореща информация. Не искам да я оставям да изстине.

Мъжът я изгледа с каменно лице.

— Някой ще дойде при теб — повтори той. После затвори вратата на „квартирата“ й и я заключи вътре.

* * *

На малка етажерка върху едната стена имаше наредени книги и филми. Както обикновено, подборката беше разнообразна и се състоеше главно от каквото са донесли хората.

Напрежението опъваше нервите на Лея, но тя не искаше това да си проличи. Знаеше, че я наблюдават през скрити аудио– и видеосистеми. Това беше стандартна процедура за агент, който се връща от операция.

„Особено ако е някой по-саможив“ — помисли си горчиво Лея.

Съблече бронята си и я окачи в един от металните шкафове. Направи бърза проверка, което за нея бе стандартна оперативна процедура, и установи, че в момента никой друг не живее в стаята.

Взе си един бърз душ, защото не беше излизала от костюма в продължение на часове, а после се погрижи за самия костюм, като го почисти отвън и отвътре. Антибактериалната пяна от наноботи^[1] премина през бронята за секунди и я остави чиста като операционна зала.

Облечена в жълто-кафяви шорти и маслиненозелен потник, Лея прогони чувството на безсилие и се зае да запълни времето си с нещо. Това се предполагаше да прави, когато изпадне в подобна ситуация.

Прерови набързо библиотеката, при което попадна на един техно трилър, в чиито полета бяха отбелязани всички грешки относно снаряжението и военните процедури, плюс няколко цветисти коментара за липсата на военен опит у автора. Избра си един фентъзи роман, който беше чела оттук-оттам, преди да се отвори Адската порта, и се настани на едно от леглата.

Паметта й беше подсилена с мозъчни импланти, така че тя продължи от същата страница, докъдето беше стигнала последния път. След малко, въпреки че стилът беше жив и майсторски, а опасностите за героя — многобройни и големи, тя отпусна книгата върху гърдите си и заспа.

* * *

— Сред тамплиерите цари безредие, Саймън. — Вертам седеше срещу него в малката стая, където бяха отишли, след като състоянието на Матиас се подобри.

Саймън ядеше апатично свинската си пържола, картофената супа и прясно изпечения хляб. Беше уморен и искаше да спи, но знаеше, че ако не заспи достатъчно дълбоко, само ще сънува кошмари и няма да си почине. Храната щеше да го приспи по-добре, освен това му беше нужна, за да събере сили. Напоследък беше загубил тегло.

— Великият магистър Съмърайл загина в битката на Вси светии — продължи старият мъж.

— Знам — каза Саймън. — Великият магистър е предвождал атаката. — Беше срещал Патрик Съмърайл на няколко пъти и винаги оставаше впечатлен от мъжа. Томас Крос го бе уважавал повече от всеки друг.

Великият магистър бе живял навън, сред обществото. Беше военен от британската армия и член на Министерството на вътрешните работи.

— По тази земя не е крачил по-доблестен човек — рече Вертам. — Но брат му Максим е съвсем друга работа.

Саймън знаеше, че никой не обича особено по-малкия брат на великия магистър.

Старият тамплиер разчупи един хляб и набута голямо парче в паницата си със супа.

— Чувал ли си, че Максим се опита да заеме поста на Великия магистър?

— Да. — Саймън не добави нищо повече, нито пък се опита да изкаже мнение за или против. Това, което правеха в тамплиерското Подземие, не беше негова грижа. Той се бе съсредоточил върху спасяването на човешки живот.

— Почти всички други домове гласуваха против — рече Вертам. — Така и трябваше. Максим е побъркан.

Саймън се съсредоточи върху вечерята си. Когато приключеше с нея, разговорът също щеше да свърши. Твърдо възнамеряваше да си легне.

— Но това не му попречи да стане Сенешал и Върховен лорд на дома Съмърайл.

— Това си е негово право — изтъкна Саймън.

— О, съгласен съм. — Лицето на стария мъж се смекчи и някои от дълбоките бръчки се поизгладиха. — Не ме разбирай погрешно, не съм дошъл тук просто за да клеветя. Искам да разбереш с какво си има работа тамплиерското Подземие.

— Джесика Съмърайл е там — каза Саймън. Баща му беше познавал всички членове на дома Съмърайл. В резултат на това и той ги познаваше. — Чувам, че тя е интелигентна и дава големи надежди.

Вертам изпръхтя.

— Тя е просто едно момиче. И е само на дванайсет години, ако има и толкова.

— Демоните тръгнали да издирват членовете на семейство Съмърайл в нощта, когато се отвори Адската порта. Джесика Съмърайл била една от мишените. Както чух, тя едва се отървала онази нощ. Мнозина не успяха.

— В близките години тя няма да е в състояние да ръководи своя дом, да не говорим за Ордена.

— Има още една Съмърайл. — Саймън едва си спомняше момичето.

— Авалон — кимна Вертам. — Тя сега е на седемнайсет. — Той въздъхна. — Повечето хора, разполагащи с нужния опит, за да водят тамплиерите в тези времена, бяха унищожени в битката преди четири години. — Той погледна към Саймън. — Ето защо ни трябва някой, който да ни подкрепя. Всички нас. Може би тогава Орденът ще може наново да се обедини и да стане силен.

Саймън поклати глава.

— Аз не съм този човек.

— Можеш да бъдеш.

— Не мога. — Саймън въздъхна дълбоко и избута храната настрани. Беше изял колкото можеше да поеме. — Аз обърнах гръб на тамплиерите две години преди да се случи всичко това. Изоставих ги. Не вярвах в баща си и в това, което ме бяха учили цял живот.

Старият мъж остана безмълвен за момент.

— Всички сме имали своите моменти на неверие, момко. Цял живот сме се готвили за война с демоните, а преди нощта на Вси светии никой от нас не беше виждал демон от плът и кръв. Грешката ти вече е простена. Всички видяха какво направи.

— Докато отново не им обърнах гръб ли? Докато не им показах за втори път, че не вярвам в тамплиерския начин на живот?

Вертам се навъси.

— Нищо подобно. Четири години, изпълнени със смърт, мъка, несгоди и страх, са цял един живот. Хората прощават и забравят.

— Не всички са ми простили — каза Саймън и се изправи. Посегна да вземе шлема си. — Аз не съм си простил. Четири години изобщо не са достатъчно време. — Той се обърна и закрачи към вратата. После спря. — Кажи на другите да се откажат от мисълта да ме направят нещо повече от това, което съм. Оставете ме да служа както мога, за да спасим онези, които можем, и да се бием с демоните, когато сме в състояние. Само това искам.

Саймън излезе от стаята и се насочи към казармите. Трябваше да поспи малко, преди да се е строполил.

* * *

— Събуди се!

Заповедта на Мерихим избухна в главата на Уорън и го изтръгна от блажения сън. Той спеше по гръб, бузата на Наоми беше опряна в неговата, а един от рогата й се притискаше в челото му. Болката от демонския глас го смъкна на колене от леглото.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита демонът. — Трябва да намериш помощниците на Фулагар.

— Ще ги намеря — обеща Уорън.

В другия край на стаята върху книгата се отвориха чифт очи и се втренчиха мълчаливо в него. Но веднага щом тези очи срещнаха неговите, част от болката в главата му се разнесе. Той овладя гаденето, бълбукащо в стомаха му.

— Губиш време.

— Не знам как да ги открия.

— Тогава ела. Ще ти покажа.

Болката изправи Уорън на крака и го изведе на балкона. Той мразеше да стои там. Токсичен дъжд се сипеше от оловното небе, закривайки луната, и капките тупкаха по голите му рамене, като оставяха след себе си химически изгаряния.

Долу, в града, бродеха демони и някои от по-смелите хора обикаляха в търсене на храна, с която да изкарат още някой и друг ден. Уорън се страхуваше, че ще привлече вниманието на демоните, и постоянно си въобразяваше, че чува потропване на нокти по покрива над главата му.

Един Кървав ангел прелетя над улицата пред Уорън. Изобщо не се обърна в неговата посока.

— Ето този — каза Мерихим. — Използвай него. Той може да намери Кнаарл.

Уорън позна името, което принадлежеше на един от помощниците на Фулагар.

— Как бих могъл да го използвам?

— Гледай през неговите очи. Точно както използваш другите очи от Кървав ангел, които имаш.

Уорън искаше да отбележи, че е обвързал онези очи към себе си и че са му били необходими дни, за да го направи. Но знаеше, че ще е безполезно. По-добре беше да опита и да се провали.

Освен ако Мерихим не го убиеше от разочарование.

— Няма да те убие — каза гласът. — Поне засега. Твърде много се нуждае от теб.

Болката в главата на Уорън избухна отново. Той едва не падна на колене и посегна към парапета на балкона за опора. Всичко пред очите му почервеня…

После зрението му се избистри и той осъзна, че вече не гледа през своите очи. Взря се, докато главата му туптеше някъде далеч оттам, и видя градския пейзаж на Лондон да се носи под него. Зрението му беше невероятно остро — дори по-ясно, отколкото когато го усилваше. За миг видя себе си, как стои на балкона под дъжда. Дъждът биеше по него и той усещаше паренето, но тези усещания бяха толкова далечни, че му се струваха по-скоро дразнещи, отколкото болезнени.

Кървавият ангел виждаше всичко по-цветно и трептящо от живот, отколкото Уорън някога го бе съзирал. Виждаше цветове, за които не разполагаше с названия. И забелязването на жертвите беше проста работа.

Уорън гледаше изумен как Кървавият ангел съзря един мъж, прокрадващ се в мрака близо до някаква станция на метрото. Демонът изви и се устреми подир него, снижавайки се бързо като изтребител, докато профучаваше през града.

Мъжът така и не разбра какво го връхлетя. В един миг беше жив, а в следващия — мъртъв. Кървавият ангел заби ноктите на краката си в трупа и отнесе плячката си на най-близката сграда, където я разкъса на парчета, за да нахрани една близка група Ловци.

Ловците заръмжаха и се сборичкаха помежду си за останките.

Обзет от погнуса, Уорън повърна. Чувстваше се странно да се намира едновременно на две места — на балкона и в главата на Кървавия ангел.

— Кнаарл — рече Мерихим.

Уорън разбра, че Кървавият ангел също е чул името. Гледката се измени, когато демонът се озърна наоколо. После литна отново и зрението на Уорън се понесе с него.